Ан Мейджър
Очите на спомена (11)

Десета глава

Натан…

Луната изгря отново и озари момчето с призрачната си светлина. Лейси го взе на ръце, за да се увери, че не се е наранил.

Не бе свикнал с подобни ласки и бързо се отдръпна. Това я наскърби.

Миднайт разбра, че пропастта между майка и син е навярно толкова голяма, колкото и разстоянието между него и момчето.

Джо искаше да се покаже истински мъж, но в самоувереността му имаше горда самота, каквато Миднайт бе забелязал преди много години у Коул.

Какво, по дяволите, са направили Сам и Лейси с това момче?

Джо скочи от стълбите, без да го е грижа, че обувката му пак се е развързала. Гледаше злобно като Коул, но ходеше като Натан — с леки и бързи уверени стъпки.

— Ама че работа! — каза Джо и взе на един скок последните стъпала. Пристъпи смело към Миднайт. Толкова си приличаха! — Как така имаш същата дяволска коса като моята?

— Защо дяволска?

— Нали разбираш — непокорна.

— По наследство ми е.

— Да не сме роднини?

— Това е дълга история — промърмори Миднайт, наведе се и бързо завърза обувката му. — Много дълга история.

— Да не си ми чичо или нещо такова? Настъпи напрегната тишина. Миднайт усещаше изпитателния поглед на Лейси, а също и на Джо.

— По-скоро нещо такова — отвърна Миднайт и се изправи.

— Защо не съм те виждал досега?

Лейси потръпна. Въпреки че Миднайт гледаше към Джо, тя усети надигащата се омраза в душата му.

През всичките тези години тя го бе крила от него. Омъжи се за Сам и го представи за негов син. Заради нея съсипа отношенията дори със собствените му деца. А той, Миднайт — чиста проба глупак, още я желаеше.

— Попитах те защо не съм те виждал?

— Джо, стига! — извика Лейси.

Той се нацупи и я погледна с нескрита омраза.

— Време е да си лягаш, Джо — опита се да запази спокойствие Лейси.

— Винаги, когато имам сериозен разговор с някой възрастен, се отнасяш с мен като с бебе или казваш нещо глупаво, мамо.

— Защото винаги си там, където не трябва — прошепна тя, като се опитваше да прекъсне мъчителния разговор.

— Но как мога да заспя, без да разбера кой е той?

— Това е Джони Миднайт — пребледня Лейси.

Миднайт стисна устни. Тя му каза само малката истина. Но не и голямата, че той е негов баща.

— Защо те бе прегърнал така? Май ти се беше ядосал нещо. Макар че изглежда те харесва.

Това момче е дяволски прозорливо.

— Татко никога не би… — Джо го изгледа дяволито.

Миднайт се сепна.

Баща му е Сам, а аз съм просто един непознат.

— Джони е… стар приятел.

О, само това ли? Миднайт стисна юмрук. Полуистините бяха непоносими.

— Това ли е човекът, при когото ходеше в болницата?

— Да — каза смирено Лейси.

— Значи ти се грижеше за него, докато беше болен? — попита Джо някак странно. — Но защо трябваше да го правиш?

— Джо! Защо винаги искаш да знаеш толкова много?

— Просто искам да знам, мамо, а ти никога нищо не ми казваш.

— Н-не мога. А сега би ли казал лека нощ на господин Миднайт?

Така значи, бе „господин Миднайт“ за собствения си син. Това го вбеси.

— Ще ви видя ли пак, господин Миднайт? — погледна го Джо многозначително.

— Джони — поправи го Миднайт и се наведе към него. — Наричай ме Джони.

— Научен съм да се обръщам към възрастните учтиво.

— Аз не съм просто… просто един възрастен. Разбра ли?

— Джони — изгледа го с любопитство момчето, — ще се видим ли пак?

— Може да си сигурен в това, синко.

Лейси прехапа устни.

— Ходил ли си в Алкатраз? — попита Джо.

— Да, с майка ти. Беше отдавна. Тогава тя си мислеше, че това е замък.

— Знам. Ще отидем ли заедно? Мама ми обеща, но все трябваше да ходи на свиждане при теб.

— Значи съм ти задължен — каза Миднайт.

— Какво ще кажеш за утре?

— Дадено.

Лейси не вярваше на ушите си.

В това време Нироу се приближи до тях и ги подуши, като гледаше несигурно ту единия, ту другия. Джони и Джо се засмяха.

— Започва да ревнува — обясни Джо. — Сигурно се чувства изоставен.

Миднайт изгледа мрачно Лейси. Лунната светлина се отразяваше в косите й и очертаваше предизвикателните форми на гърдите й. Тя бе за него олицетворение на сексапилност и сега след толкова години на въздържание жадуваше за това топло и изящно тяло, за приятелството и любовта й. Искаше да я прегърне и да я погали.

Но и този път потисна чувствата си.

— Ревнив ли? Изоставен? Е, мога да разбера това. А ти, Лейси, чувствала ли си се някога така?

Миднайт не забеляза болката, която се изписа на лицето й. И двамата се забавляваха с кучето и галеха козината му.

— Джо! — извика Лейси в желанието си да ги раздели час по-скоро. — Мисля, че беше тръгнал да си лягаш.

— Не! Не е вярно.

— Да!

Лейси хвана Джо за ръката, но в този момент кракът й докосна ръката на Миднайт. Сведе поглед и се изчерви.

Миднайт забеляза това, при което тя пламна още повече.

Джо отказваше да се подчини и упорито продължи да си играе с Нироу. Просто не искаше да се отделя от новия си приятел.

За Миднайт беше ясно, че тя няма голямо влияние върху сина си. Джо не зачиташе мнението й.

— Джони…

Очите им се срещнаха.

Изглеждаше толкова объркана. Как би могъл да бъде недружелюбен към нея?

— Моля те — прошепна тя. Настъпи тягостна тишина. Имаше нужда от него. Детето също.

— Моля те — повтори нежно тя.

— По-добре послушай майка си, иначе може и двамата да се озовем в колибата на Нироу — каза тихо Миднайт.

Тя страдаше също толкова, колкото и той. Миднайт усещаше това. Двамата имаха дете, което се нуждаеше от тях.

— Беше ми приятно да се запознаем — каза срамежливо Джо и подаде ръка.

— На мен също. Ще се видим утре.

— Обещаваш ми, нали?

— Разбира се.

Джо прегърна Миднайт през раменете. Лейси прехапа устни. Много рядко Джо проявяваше подобен изблик на чувства към нея. Застанал пред вратата на стаята си, той търсеше извинение да остане още малко с новия си познат.

— Мамо, сигурно Марио е заспал пред телевизора. По-добре да го събудя и да му кажа да си легне.

— Не е нужно.

— Мамо…

Лейси отново погледна Миднайт умолително.

— Аз ще се оправя с Марио — каза той и с това разреши спора.

Лейси и Джо се качиха по стълбите. Марио също си легна. Миднайт се приближи до прозореца. Таксито все още го чакаше пред къщата.

Смешно бе да принуждава детето да си ляга, след като много скоро трябваше да тръгват. Но не искаше да спори с нея пред Джо.

Съжали, че не беше настоявал за това. Така и двамата губеха ценно време. Нямаше как да разбере чий е гласът по телефона, къде се намира и какво замисля в този момент.

Лейси се върна бледа и уморена. Отиде при мивката, застана с гръб към него и започна нервно да мие приборите.

— Той ме хареса, но това май не ти се нрави — подразни я Миднайт.

— Е, добре! Харесва те! Има ли някакво значение?

— Да. За мен има. Дори в съда още в началото разбирам дали имам шанс да спечеля, или ще загубя.

— Не става въпрос за проклетите ти дела.

— Напротив, това е най-важното дело в живота ми и като че ли започвам да го печеля, скъпа.

— Не ме наричай така.

Миднайт се усмихна горчиво.

Една чиния се изплъзна от ръцете й и се счупи. Лейси пребледня и остави всичко.

— Защо го подведе така? Обикновено не задава въпроси, а ти му позволи да се рови в живота ни.

— Може би именно ти трябваше да му отговориш.

— Негодник!

— Ей, ей, по-полека. Не ме карай да те питам защо го направи. Ти задържа детето ми и го представи за син на Сам. Как мислиш, че се чувствам след всичко това?

— Е, вече знаеш всичко за Джо. Видя го и го спечели. А сега можеш да си вървиш.

— Великолепно. Стягай багажа. Неговият също.

— Джони…

— Толкова сме уморени от тези истории. Стига вече. И двамата ще останете при мен.

— Но ти ме мразиш.

— Наистина ли мислиш така, мила? Скъпа моя… — приближи се той и усети нежния аромат на рози от тялото й. — Мисля, че омразата е нещо твърде просто, за да изрази онова, което чувствам към теб.

Събра от пода парченцата счупен китайски порцелан.

— Внимавай, ще се нараниш.

— Как можеш да бъдеш такъв егоист?

Миднайт я изгледа невинно.

— Кой, аз егоист?

— Помисли ли какви ще бъдат последствията за Джо?

— Само за това мисля — за моя син Джо — каза Миднайт с намерение да я засегне. — Той се нуждае от мен. Знаеш ли на кого ми напомня? На брат ми Натан. Също и на Коул. А когато погледнах очите му, у мен нахлуха толкова спомени…

— Не си позволявай да говориш така!

— Това е самата истина. Никой не се е грижил за него. Въпреки демонстративното си пренебрежение, дълбоко в себе си той има нужда от твоята любов и внимание.

Както и аз, помисли си Миднайт.

— Които ще му дам, ако ни оставиш на мира.

— За сама жена е трудно да се справи с отглеждането на дете. Без баща след няколко години изобщо няма да можеш да го контролираш.

— А какво ще стане с нас? Нима ще можем да живеем под един покрив като двойка, възстановила отношенията си?

— Най-малко желая възстановяване на отношенията ни. Ти ще имаш свой личен живот, собствена стая, собствено легло. По-скоро бих спал с дявола, отколкото с теб.

— По-добре с кобра…

— Ето, виждаш ли? Ние се разбираме повече, отколкото си мислиш.

— Имаш странни представи за съвместния живот.

Миднайт не издържа и взе ръцете й в своите. Знаеше, че греши, но не можеше да устои на изкушението да я погали по нежната кожа. Прокара пръсти през златистите й коси, а тя стоеше прехласната и онемяла.

— Твоите представи за истина и вярност си още по-странни, мила. Аз те обичах, но ти избра Сам.

Остави я и започна да събира багажа — фино копринено бельо, бикини, сутиени, блузки. Пръстите му докосваха всяка една дреха. Отново почувства силна възбуда.

Лейси бе права — не е възможно да живеят заедно. Но нямаше друг избор. Затвори бързо куфара, изправи го на колелцата му и го блъсна към вратата.

— Ти ли ще събереш нещата на Джо или аз? — попита Миднайт.

— Никъде няма да ходим с теб.

— Няма да го бъде, скъпа! Тръгвате с мен, дори ако се наложи да те изведа насила оттук. Ако искаш събирай дрехите. Но аз няма да ви оставя в ръцете на онзи убиец.

— Мога сама да се погрижа за себе си.

— Може би, но аз мога да го сторя по-добре.

— Защото си мъж ли?

— Защото аз ще направя каквото трябва, за да го спра.

— Но, Джони…

Молбата й бе прекъсната от шума на счупен клон пред къщата и ръмженето на Нироу. Доберманът изскочи от стаята на Джо и с няколко скока застана пред входната врата. След него се показа и Джо.

— Навън има някой — каза Джо с широко отворени от страх очи.

— Легнете на пода! — извика Джони.

Докато лежаха притаени на пода, Джони обиколи къщата и изгаси всички светлини. После отвори предната врата и Нироу се спусна стремглаво към розовите храсти в градината.

Откъм далечната страна на оградата долетя писък. Нечий източен силует се хвърли към храстите, прескочи стената и избяга от своя преследвач.

Миднайт щеше да го подгони, но Лейси го спря. Тя го хвана, цялата трепереща от страх.

— Остани, Джони! — Студеният вятър развя златистата й коса.

Миднайт се поколеба за миг. Не знаеше дали загрижеността й е истинска, или това бе поредната й лъжа.

— Бях там, когато убиха Сам. Чух всичко. — Тя стисна ръката му.

Сам! Пак Сам. Чувството на нежност, породено от отчаянието й, се разсея само при спомена за този омразен човек.

Изпълнен с ревност, Джони издърпа ръката си от нейната и я погледна безразлично.

— Е, няма нищо страшно. Може и да умра за твое щастие.

— Обичам те — каза Лейси и отново го хвана за ръката.

— Да! Но ти спеше с мен, омъжи се за Сам и представи сина ми за негов. Отгоре на това утре щеше да го отведеш завинаги.

— Обичах те дори и след онзи последен следобед. Дори и в деня на сватбата ми. Затова аз и Сам никога не станахме истински съпрузи.

Думите й го разнежиха и той поиска отново да я прегърне, да я целуне, да забрави всичко, което му е причинила, да забрави всяка нейна лъжа, дори това, че тази нощ се канеше да избяга с Джо. Но въпреки това пресметливият му разум не му позволи да се отпусне.

— Ти винаги си ме лъгала.

— Обичам те — прошепна Лейси.

Би трябвало да я убие за всичко, което му бе сторила, но нежните й увещания бяха по-силни от раните, които му бе нанесла.

Блесна светкавица. Излезе силен студен вятър, който тресна вратата зад него. Заваляха едри дъждовни капки. Лейси затрепери от студ в тънката си копринена рокля. Миднайт я прегърна. Тя го погледна ужасена.

— Но ти си ранен, Джони. Не бива да си тръгваш…

— Можеш да си спестиш лъжите. Сега най-важното е да се погрижим за момчето. Нищо друго няма значение за мен.

Миднайт потъна в студената и влажна нощ.

Последното нещо, което той чу, бе името си, което тя прошепна с отчаяние.

В далечината светеше надпис на такси.

 

 

Тайният посетител тичаше към колата, но доберманът го настигаше бързо.

Още стотина метра и щеше да бъде в безопасност.

С изплезен език и оголени зъби грозният звяр бързо скъсяваше разстоянието.

В последния миг силуетът стигна таксито. Точно в този момент Джони се показа на улицата.

Силуетът отвори вратата на таксито, хвърли се в него и превъртя всички ключалки. Изсмя се истерично и извади от мокрия си джоб нещо черно и лъскаво.

Твърде късно е.

Нироу скочи към прозореца с бесен лай. След него изскочи Миднайт. Убиецът се прицели между веждите му с пистолета си.

Каква нощ!

Дръпна спусъка.

Чу се само слабо изщракване.

Какво му стана?

Шофьорът подкара неуверено.

— Карай или ще ти пръсна черепа! — изсъска силуетът.

Шофьорът натисна газта.

— Накъде? — попита той едва по-късно.

— Саусалито! Пристанището!