Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dip in the Pool, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Петър Оббов, 1997 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- gogo_mir(2011)
Издание:
„Върколак“ — невероятни истории, брой 2 от 1997 г.
Издателски екип: Агоп Мелконян, Олег Чернев, Петър Кърджилов
Илюстрации: Любомир Славков, Петър Станимиров
Предпечат: Виктор Мелконян
Издателска къща „Ерато“ и „Оларт“
Печат „Амадеус’С Ко“ ООД, цена 990 лв.
История
- —Добавяне
Морето се успокои едва на третия ден. Дори тези от пасажерите, които най-зле понасяха вълнението, се измъкнаха от каютите си и се настаниха на палубата. Увити в одеяла, те се излегнаха върху донесените от стюардите шезлонги под хилавите лъчи на януарското слънце.
Вечерта, след около половин ден хубаво време, пасажерите се почувстваха добре. В осем часа в столовата те се хранеха със самочувствието на хора, които почти не слизат от трансатлантическия кораб. Но по средата на вечерята корабът отново започна да се клати. В началото едва забележимо, но напълно достатъчно, за да се промени настроението в салона.
Холандският сос в чинията на господин Уилям Ботибол застрашително се насочваше вън от нея. Настана кратка паника, защото всеки от сътрапезниците се опитваше да хване чинията или чашата си. Госпожа Реншоу, седяща от дясно на комисаря, се вкопчи в ръката му.
— Пак ще прекараме тежка нощ — каза комисарят. — Излиза вятър и ще има силно вълнение.
Тонът му издаваше зле прикрито задоволство.
Един от стюардите се втурна да бърше разлятата вода. Въпреки всичко повечето от пасажерите продължаваха да се хранят. Останалите, между които и госпожа Реншоу, дискретно станаха и се запровираха между масите към вратата.
— Вижте — каза комисарят. — Тя си тръгва.
Той погледна одобрително тези, които бяха издържали. Те пък се почувстваха горди от себе си, защото това бе оценка на стар моряк.
Когато сервираха кафето, г-н Ботибол, който до този момент седеше замислен и сериозен, стана и седна на мястото на г-жа Реншоу, вдясно от комисаря. Наведе се към него и му прошепна на ухото:
— Извинете ме. Дали бих могъл да ви попитам нещо?
Ниският, пълен и червендалест комисар се обърна към него:
— Кажете за какво става въпрос.
— Ами, бих искал да знам — лицето му беше напрегнато — дали капитанът вече е направил своите изчисления за днешното… нали разбирате, за днешното наддаване[1]. Смятате ли, че ги е направил преди да се развали времето?
— Предполагам, че… да — отвърна комисарят, като се облегна на стола си.
— Според вас, кога ги е направил?
— Сигурно следобед, както винаги.
— А дали капитанът е знаел, че днес времето ще е лошо?
— Не мога да ви кажа — отвърна комисарят.
Той гледаше малките черни очички на своя събеседник, в които проблясваха лъчи на възбуда.
— Ако времето се задържи лошо, би трябвало човек да заложи на най-ниските цифри, нали така? Вие как мислите?
Гласът му ставаше все по-притеснен.
— Сигурно е така. Не смятам, че старият е предвидил чак толкова лошо време. Когато е правил изчисленията, времето беше хубаво.
Останалите на масата бяха замлъкнали, за да чуят какво се говори. Бяха се втренчили в комисаря като хора, заложили на конни надбягвания, които се опитват да дочуят нещо от думите на някой треньор.
— Ако имахте право да играете, на какво бихте заложили днес? — продължи господин Ботибол.
— Не познавам разстоянието. Нали никога не го обявяват преди наддаванията. А и не съм бил силен в предсказванията.
В този момент господин Ботибол стана от масата.
— Извинете ме — каза той и пое по люлеещия се под.
Когато излезе на палубата, вятърът го шибна през лицето. Препъна се и трябваше да се хване за парапета. Загледа се в побеснялото море.
— Отвратително време, нали? — подхвърли момчето от асансьора, което го чакаше да се върна обратно.
— Според вас намалихме ли скоростта заради времето? — попита господин Ботибол.
— О, господине, много я намалихме откак времето се развали. Ако не го бяхме направили, половината от пасажерите вече щяха да са паднали извън борда.
Долу в пушалнята всички вече говореха за наддаванията. Мъже и жени се бяха скупчили около масите. Господин Ботибол седна близо до водещия. Кръстоса ръце и крака с вид на човек, взел съдбоносно решение.
Размерът на наддаванията щеше да бъде някъде около 7000 долара. Поне беше така вече два дни, когато числата се продаваха около 300–400 долара. Тъй като корабът беше британски, играеше се в лири, но той като американец предпочиташе да пресмята в долари. Седем хиляди, та това бяха много пари… Щеше да помоли да му платят в банкноти от по сто долара. Още със слизането си от кораба щеше да купи един открит Линкълн. Щеше да се качи в него и да си отиде вкъщи, само заради удоволствието да види физиономията на Етел, когато види чисто новата бледозелена кола да спира пред къщата! Щеше да бъде страхотно…
— Дами и господа — изправи се водещият, — капитанът е изчислил разстоянието, което ще изминем до утре — 515 мили. Както винаги, ще предвидим по десет мили отгоре и отдолу, тоест ще играем от 505 до 525 мили. За тези, които смятат, че броят на изминалите мили ще бъде доста по-малък или доста по-голям, съобщавам, че ще има и залагания на „много повече“ или „много по-малко“. А сега ще извадя първата цифра — ето… 512 мили.
В залата настъпи мълчание. Пасажерите бяха неподвижни, втренчили поглед във водещия. Напрежението растеше заедно с облозите. Това не бе обикновена игра. Достатъчно бе да се видят физиономиите на останалите, когато някой наддаваше — те се усмихваха, но с леденостуден поглед.
510 мили бяха продадени за 110 лири. Следващите три или четири цифри достигнаха горе-долу същата сума. Тогава водещият обяви:
— А сега ще разиграем „много по-малко“. Залагайте!
Господин Ботибол се изправи. Бе решил да вземе думата едва след като останалите престанат да залагат. Щеше да стане и да обяви своята миза. В банката май че имаше някъде около 500 долара. Това правеше 200 лири… дори малко повече. Стойността нямаше да надхвърли тази сума.
— Както знаете — каза водещият, — под „много по-малко“ разбираме всички цифри под 505. Така че ако смятате, че корабът ще измине по-малко от 505 мили до утре на обед, залагайте.
Наддаванията стигнаха до 130 лири. Господин Ботибол не бе единственият, който бе преценил, че времето е лошо. Сто и четирийсет…, сто и петдесет. И спряха. Водещият повдигна чукчето:
— Сто и петдесет, първи път…
— Сто и шейсет — обяви г-н Ботибол.
Всички се обърнаха към него.
— Сто и седемдесет — вдигна някой.
— Сто и осемдесет — каза г-н Ботибол.
— Сто и деветдесет.
— Двеста — обяви г-н Ботибол.
Нищо на света не можеше да го спре.
Настана мълчание.
„Не мърдай — каза си той, — не мърдай и не вдигай поглед. Носи нещастие. Не дишай. Докато не дишаш, никой няма да вдига.“
Водещият бе плешив и по темето му вече бяха избили капчици пот.
— Първи път…
Господин Ботибол все още не дишаше.
— Втори път…
— Трети път!
И удари с чукчето. Господин Ботибол написа чек, подаде го на помощника на водещия и се облегна на стола си в очакване на края. Не искаше да си ляга, преди да пресметне горе-долу колко щеше да спечели.
Сумата стана известна едва след продажбата и на последния талон: около 2500 лири, тоест някъде малко над 6000 долара. 90% от които бяха за победителя, а 10% за компанията. Това правеше 5400 долара. Чудесно. Беше напълно достатъчно — щеше да купи този проклет Линкълн, дори щеше да му остане нещо. Щастлив, той се прибра в каютата.
Когато се събуди на следващия ден, остана няколко минути в леглото в очакване да чуе шума на бурята и да усети клатушкането на кораба. Но нито едното, нито другото. Скочи от леглото и погледна през люка. Господи! Морето бе като масло. Корабът се носеше с пълна пара, явно за да навакса загубеното. Обезкуражен, господин Ботибол седна на крайчеца на леглото. Бе изгубил всяка надежда.
— Господи — простена той, — какво ще правя сега?
А какво щеше да каже Етел? Никога нямаше да събере кураж и да й признае, че е заложил двегодишните им спестявания. А как щеше да скрие това от нея? Та нали трябваше да й каже да не подписва никакви чекове? А как ще плаща месечните вноски за телевизора и за Британската енциклопедия? Вече виждаше яростта и омразата в погледа на жена си.
— Господи, какво ще правя сега?
Не беше чак такъв глупак да си помисли, че все още има някакъв шанс. Единствено, ако корабът тръгне обратно. Само така можеше да спечели. Или пък да се разбере с капитана? Да му предложи 10%. Глупости — усмихна се той, но в този момент му дойде идеята. Като че ли го шибна през лицето. Скочи от леглото превъзбуден и застана отново до люка. Ами да — каза си той. — Защо не? Морето бе спокойно и нямаше да има никакви проблеми да издържи, докато го спасят. Като че ли си спомни, че някой го бе правил преди него, но какво пречеше и той да опита? Корабът трябваше да спре, да спуснат спасителната лодка, тя пък трябваше да измине поне половин миля и да го вземе. След това още половин, за да се върнат. Цял час — това значеше около трийсет мили. Напълно достатъчно. Но задължително някой трябваше да го види, че пада във водата. Освен това трябваше да е леко облечен, за да може лесно да плува. Разбира се, че трябваше да облече някакъв спортен екип — например като за тенис. Часовникът ще остави в каютата. Колко е часът? Девет и четвърт. Хайде, трябваше да бърза. Колкото по-рано, толкова по-добре. Нали всичко щеше да свърши на обед?
Когато се изкачи на палубата, бе едновременно уплашен и превъзбуден. С широкия си ханш и тесните рамене приличаше на бутилка. Белите му крака изглеждаха още по-бели в късите шорти. Огледа се. Никой, с изключение на една жена с яки прасци и голям задник. Бе се навела над парапета и гледаше морето. Яката на астраганеното палто му пречеше да види лицето й.
Господин Ботибол я загледа внимателно. „Ще свърши работа — каза си той, — няма начин да не вдигне веднага тревога. Но изчакай, Уилям Ботибол, изчакай. Спомни си какво си каза преди малко в каютата.“
Идеята да скочи в морето на около хиляда мили от най-близката суша бе направила Ботибол по-внимателен от всякога. Той не можеше все пак да бъде абсолютно сигурен, че тази жена веднага ще вдигне тревога. Имаше две неща, които можеха да й попречат.
Първо — ако например бе глуха или сляпа. Това бе малко вероятно, но все пак възможно. Защо да поема този риск? Най-лесно бе да я заговори и да се увери в противното. И второ (и това доказва колко човек става подозрителен, когато се размисли под влияние на инстинкта си за самосъхранение) — тази жена може би също бе взела участие в залаганията. Ами ако беше заложила на „много повече“. Това би я накарало да се замисли преди да вдигне тревога. Господин Ботибол добре знаеше, че има хора, които убиват и за много по-малко от 6000 долара. Трябваше да провери.
Той приближи към жената и се облегна на парапета до нея.
— Добър ден — поде разговор той.
Тя се обърна към него и му се усмихна. Лицето й не изразяваше нищо, но като се засмя, стана почти красиво.
— Добър ден — отвърна тя.
„Първият въпрос е уреден — заключи господин Ботибол. — Не е нито глуха, нито сляпа.“
— Кажете, какво мислите за вчерашното наддаване?
— Наддаване ли? Какво наддаване?
— Как може да не знаете? Става въпрос за тази глупава игра, която всяка вечер играем в салона. Наддаваме за изминатите през деня мили. Питах се какво мислите за нея?
Тя поклати глава и отново се усмихна. Като че ли се извиняваше:
— Много съм мързелива и си лягам рано. Дори вечерям в леглото. Толкова е приятно!
Господин Ботибол също се усмихна и се отдалечи.
— Извинете, но трябва да спортувам.
Спря се на десетина крачки от нея. Всичко бе наред. Морето бе спокойно. Бе облечен подходящо за плуване. Бе почти сигурен, че в тази част на Атлантическия океан няма акули и че възрастната жена ще вдигне тревога. Едно-единствено нещо не бе съвсем сигурно — дали корабът щеше да закъснее достатъчно. Но бе почти убеден в това. А освен това щеше да се забави, докато го качат на спасителната лодка, щеше да попречи на моряците лесно да го извадят. Всяка минута, всяка секунда бе в негова полза. Пристъпи към парапета, но отново се отдръпна. Ами ако се закачи във винта? Но той няма да падне, ще скочи. Не е същото. Трябваше само да скочи достатъчно далеч, за да избегне винта.
Отново се върна към стаята си и застана на двайсетина метра от пасажерката. Не го гледаше. Толкова по-добре. Не искаше да го види как скача, защото мислеше после да каже, че се е подхлъзнал. Трябваше да скочи с краката надолу. Да влезе във водата като пирон. Водата бе студена, дълбока и сива. Потрепера. Но трябваше да го стори. Или веднага, или никога. „Бъди мъж, Уилям Ботибол. Хайде тръгвай, тръгвай…“ И… тръгна.
Стъпи на парапета, запази равновесие за няколко отвратителни секунди и после изведнъж скочи. Скочи колкото можеше по-далеч. Още докато падаше, се провикна: „Помощ!“
После се вряза във водата и потъна.
Когато за първи път се чу викът „Помощ!“, жената подскочи. Погледна около себе си и видя как покрай нея прелита нисичък мъж с бяла фланелка и гуменки за тенис. Бе разперил ръце като криле. В първия момент не знаеше какво да прави: дали да не му хвърли спасителен пояс, да вдигне тревога или просто да закрещи? Отдалечи се от парапета и се огледа, парализирана от уплаха. После отново се приближи до парапета и погледна надолу. Почти веднага се появи главата на мъжа, който няколко пъти направи с ръце знаци за помощ. Отдалеч се чуваше гласът му, но не се разбираше какво точно вика. Жената се наведе още по-напред, за да не изгуби от поглед малката черна точица, която танцуваше сред вълните, но скоро тя стана толкова дребна, че вече не беше сигурна дали изобщо я е имало.
На палубата се появи още една пасажерка — дръглива и костелива с очила. Приближи се към първата с почти военна походка, типична за старите моми.
— А, ето къде сте били!
Другата се обърна към нея, без да каже нищо.
— Навсякъде ви търсих.
— Стана нещо странно — каза жената с яките прасци. — Току-що един мъж взе, та скочи през парапета.
— Глупости!
— Каза ми, че искал да спортува. Скочи, а дори не се съблече.
— Стига вече. Хайде да слизаме.
Устата на кокалестата изведнъж се сви. Погледът й стана пронизващ, а гласът й — строг.
— И повече да не съм ви видяла да се разхождате сама по палубата. Знаете, че не ви е разрешено да излизате без мен.
— Добре, Маги — отвърна другата и се усмихна.
Взе ръката на придружителката си и се остави да я водят.
— Какъв чудесен човек — каза тя. — Дори ми махаше с ръка.