Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (6)

6.

Той се придвижваше бавно по брега на езерцето. Около него ранното утринно слънце се спускаше под наклон през воалите от испански мъх, които се люлееха нежно от всеки клон. Приличаха на женски коси, развяващи се от ветреца. Пойните птички чуруликаха шумно в зелените сенки, без да се притесняват от присъствието му. Някъде над главата му един рибар нададе високия си пронизителен крясък, а от далечината над водата долитаха шумните гласове на досадните чайки.

Обутите в мокасини крака на Т’махо се придвижваха с безпогрешен усет по все още влажната от утринната роса земя. Той присви очи и огледа внимателно едва забележимата следа, която представляваше или счупена папрат, или лоза, изтръгната от мястото си.

Дирята върху един изкривен корен в края на езерцето показваше мястото, където мускусен плъх се бе спрял, за да се огледа, преди да влезе в дупката си. Малко по-нататък попадна на следите на кукумявка, която наскоро се бе гощавала с нещастна мишка. Тънката като хартия кожа на дълга змия лежеше върху едва забележимата й диря. Беше разкъсана от миналите по нея безбройни крака.

Т’махо беше дошъл първо на мястото, където бе намерил неподвижното тяло на Сакета, и тогава бе започнал да търси следи. Докато навлизаше все по-дълбоко в мъгливата местност, той откриваше знаци, които караха стомаха му да се свива болезнено и изпълваха сърцето му с нова решителност. На около двеста стъпки по-нататък попадна на следата на изплашена сърна, пресякла пътеката. След малко забеляза отпечатъците на обувки с твърди подметки, водещи още по-надълбоко в сенчестите дебри на приличната на джунгла горичка.

Имаше много следи. През блатата минаваха за по-напряко всички, които пътуваха на север или юг. Често идваха ловци или трапери; децата си играеха на криеница. Жените събираха диво грозде и сливи.

Тогава той откри петно засъхнала кръв до най-далечния бряг на Дългото зелено езерце, в една туфа ниски палми. Отпечатъците от обувки, които следваше, тук бяха неясни, сякаш върху тях бе влачено нещо.

Неочаквано всеки нерв в тялото му затрепери. Чувстваше, че онова нещо се беше случило някъде наблизо. Това, което бе сторено на Сакета, не можеше да остане без следи.

Точно това търсеше той. Следа. Знак. Някаква мъничка диря, която щеше да го отведе до прокълнатото животно, използвало и захвърлило невинно момиче за собственото си удоволствие.

Пръстите на Т’махо се присвиха неволно. Смъртта щеше да бъде твърде малко за такъв човек. Младежът се усмихна студено и пожела на този сатана дълъг живот, изпълнен с безкрайна, неописуема агония. Живот, в който всеки час, всяка секунда щяха да носят молби за избавление. Живот, в който…

Внезапно като че ли въздухът застина. Тишината проехтя около Т’махо, докато той гледаше втренчено парчето бял плат, което висеше от трънливото клонче на една шипка. Младежът продължи по неясната следа и стигна до подобно на пещера кътче, образувано от надигналите се корени на старо дърво, откъдето се спускаха гъсти завеси от испански мъх. Кръвта на Т’махо изстина.

Беше се случило тук. На това място. Младежът усещаше дъха на злото в горещия влажен въздух, който се издигаше от черните води на езерцето. Папратта наоколо бе изпомачкана точно както когато сърните лежаха около водите на сладководни езерца, само че тук липсваха отпечатъците на малките раздвоени копита.

Той взе парченцето плат и го замачка между пръстите си, като си отбеляза колко меко и фино бе то. Беше лен, с непознато на острова качество и му напомняше за ризите, които бе носил баща му. Даже и сега не можеше да забрави първата такава риза, която бе получил на дванадесетгодишна възраст.

Т’махо позволи на погледа си да изгуби фокус, отвори уста и се напрегна да получи някакво видение. Лице. Име. Нещо, което щеше да даде цел на убийствената ярост в сърцето му. Когато забеляза малко ръждиво петно по нишките в крайчеца на парчето, го прониза такава внезапна болка, че за момент престана да диша.

Младежът вдигна глава, затвори очи и се закле да отмъсти.

 

 

Докато улавяше рибата за червенокосата, Т’махо си спомни, че имаше други неща, които изискваха вниманието му, преди да продължи търсенето си. Голямата му лодка все още не беше готова за работа, но трябваше да се погрижи за мрежите. Минго ги беше прибрал, когато бе станало ясно, че нито един от двамата нямаше да има възможност да се занимава с тях, но може би вече бе време отново да ги изкарат. Ловът беше продължил повече, отколкото двамата бяха предполагали, а жените, които чистеха и опушваха рибата, разчитаха на тази работа.

Т’махо не каза нищо за първите си открития. След като нареди на Минго да заложи малката мрежа, той се върна в колибата си на юг от селото, където някога бе живял народът на майка му. Жилището му бе смесица от старото и новото и представляваше една огромна стая. За разлика от старите индиански колиби обаче, подът й бе покрит с дъски, както и стените. Отвън имаше застъпващи се парчета кора от дърво, които пазеха вътрешността на жилището от суровите зимни дъждове.

Покривът беше от слама, която се сменяше лесно. В четирите стени имаше просторни отвори, през които летният вятър влизаше необезпокояван, но които биваха затваряни през зимата. От обелените подпокривни греди висеше запас от кожи за стените и пода, които по време на най-студените месеци осигуряваха топлина и комфорт.

Имаше малко мебели. Дюшек на пода. Стол от летви и кравешка кожа. Сандък с дрехите и няколко сувенира, като огърлицата от миди и кокалчета, принадлежала някога на майка му. Сакета бе пренебрегнала накита заради друг — от цветни стъкълца.

В сандъка бяха и книгите му; останки от живота, който бе живял за кратко преди години. Живот, който искаше да забрави, и все пак трябваше да помни, да помни кой бе всъщност.

Т’махо се беше запознал с баща си на петгодишна възраст. Бенджамин Йенсен Хамилтън бе стеснителен и учен мъж. Беше дошъл на острова шест години преди това, за да търси някакви следи от английски заселници, напуснали близкия остров Роаноук в края на шестнадесети век и вероятно дошли на остров Кроатон.

В селцето Кинъкийт, на няколко мили северно от някогашния Кроатон, той беше срещнал Литъл Фийт и с това бе завършило преследването му на знанието. Беше си отишъл в края на лятото. Не бе и ставало на въпрос да вземе Литъл Фийт със себе си.

Открай време животът в несигурните погранични острови бе съсредоточен единствено върху оцеляването, което зависеше от съвместните усилия на всички — индианци, англичани или каквито и хора да доведеше морето. Човек беше ценен заради характера му и уважаван, независимо от кръвта. Естествено в началото имаше известна подозрителност, но само докато покажеше качествата си по един или друг начин.

На сушата обаче невинаги беше така. Макар и наивен в много други отношения, Хамилтън знаеше това.

Години по-късно той се бе върнал, за да възобнови недовършените си изследвания и бе открил, че има син. Литъл Фийт го беше нарекла Бенджамин — на баща му. Независимо дали беше разумно или не, Хамилтън бе настоял да вземе момчето със себе си на сушата.

За петгодишния Бенджамин това беше най-голямото приключение. През следващите няколко години той бе упорито обучаван от учители, включително и от баща си. Живееше в хубава къща и научи както предимствата от язденето със седло, така и недостатъците от носенето на обувки, вълнени панталони и скроено палто.

Отначало бе тъгувал много за майка си, но след време се бе научил да нарича Хамилтън „татко“. Попиваше знанията като гъба вода и не след дълго, макар и старият му дом да му липсваше, той можеше и да се почувства достатъчно щастлив, ако не беше жената — Бриджит.

На четиридесет и една години Хамилтън за пръв път в живота си се беше влюбил диво и безнадеждно. Името й беше Бриджит, русата и синеока дъщеря на богат плантатор, загинал заедно с жена си и двамата си сина, когато няколко пияни бегълци от племето тускарора бяха запалили плантацията му. По това време Бриджит била на гости на една своя братовчедка.

Та новата жена на баща му решително отказваше да приеме младия метис.

— Съжалявам, наистина те обичам и искам да живеем заедно — повтаряше отново и отново тя, като кършеше нежните си ръце, — но никога не бих могла да приема един от… онези в дома си. Не и след…

Беше трудно да се устои на пълните със сълзи сини очи. Хамилтън даже и не се опита. Когато работата опря до избор, той избра жената. Каза на Бенджамин, че било време като всеки млад мъж да опознае народа на майка си. Също така каза, че щом веднъж Бриджит свикнела с мисълта за него, Хамилтън щял да дойде да го вземе.

Тя никога не свикна и той никога не дойде. Не че Т’махо щеше да отиде. Още преди да слезе от кораба, той се отрече от света на баща си, като се отрече от името му. Докато чакаше да слезе на брега, момчето старателно пренебрегваше тъжния мъж с виновно изражение, който стоеше край него до парапета. Хамилтън молеше да бъде разбран. Без да му обръща внимание, Бенджамин гледаше втренчено водата, където дълга остроноса риба плуваше под повърхността.

— Бенджамин, чуй ме, синко…

Рибата изглеждаше кръвожадна. По-късно Т’махо бе научил, че това негово усещане не беше вярно. Но сега, без да слуша молбите на баща си, той се наведе над парапета и се загледа в рибата. Тах-тах…

Какво беше това? Той знаеше думата, беше на върха на езика му.

Да, познаваше това място! Познаваше този огромен извит дъб с клони, които се допираха до земята. Познаваше гъстите гори на север, продраните крясъци на чайките и свраките, рибарите и дивите папагали. И — о! Познатия аромат на катран и сушена риба, солена вода и дим от горящи дърва…

— Татамахо! — извика той, като си спомни как майка му наричаше тази риба. — Името ми не е Бенджамин, а Татамахо!

Сега Т’махо бързо затвори сандъка, след като си взе от него само чифт чисти панталони. Стана му смешно, когато си спомни, че хората от народа на баща му се къпеха понякога веднъж в месеца, понякога веднъж годишно, а понякога изобщо не се къпеха.

Сред хатораските чистотата не бе считана за нищо повече от елементарна учтивост към околните. За Т’махо къпането беше средство за отпускане или ободряване — в зависимост от настроението и сезона.

 

 

Ани изруга неприлично. Имаше твърде бегла представа за значението на думите си, но понякога й идваше да ругае или счупи нещо, а не можеше да си позволи последното. За щастие в училището за бедни момичета на госпожа Бидлкуум беше научила нещо повече от пословиците, цитатите от Библията и италианските ажури.

Рибата изобщо не ставаше за ядене. Беше изгоряла отвън, а отвътре бе сурова, пълна с кости и покрита с големи колкото нокът люспи. Бульонът беше изврял и по дъното и стените на тенджерата имаше само прегорели парчета месо заедно с някакви странни частици.

Сакета, макар и да не бе отворила още очи, бе успяла да погълне малко от воднистата каша — всичко, което Ани успя да й предложи, — но имаше нужда от нещо по-хранително.

Прорезните рани на пациентката зарастваха добре, а ожулванията започнаха да избледняват, освен тези на гърлото, които бяха най-сериозни. Треската й идваше и си отиваше, но Ани не знаеше какво повече може да направи, освен да охлажда Сакета, когато вдигаше температура, да я успокоява, когато започваше да се мята в леглото, и да я кара да се храни, доколкото това беше възможно всеки път, когато индианката изглеждаше малко по-жизнена.

Ани остави тенджерата настрани и затвори очи за момент. Милостиви боже, колко беше изморена! От първата нощ, откакто Сакета бе тук, девойката не беше мигнала, тъй като се страхуваше Домато да не се промъкне и направи нещо ужасно. През целия следващ ден бе стояла на стража, като само от време на време бе притичвала до тоалетната или да изпере и простре дрехите.

Докато насилваше пациентката си да глътне малко каша и сменяше подгизналите от кръв парчета — слава богу, че имаше достатъчно стари завеси — Ани успя да дремне през втората и третата нощ, като се събуждаше само когато усетеше, че ще падне от стола.

Даже и когато се успокои достатъчно, за да легне на един сламеник на пода, спеше на пресекулки. В тясната стая едва имаше място за един, а камо ли за двама души. Един господ знаеше къде бе възнамерявал да я настани татко й.

Но всъщност, освен ако паметта не й изневеряваше, баща й изобщо не бе практичен човек.

Ани не знаеше дали съпругът на Сакета спеше отвън, или нощем си отиваше у дома. Беше достатъчно досадно, че по цял ден я следеше неотлъчно, сякаш подозираше, че е способна на бог знае какво престъпление.

Всъщност Ани вече не се страхуваше особено от него. Предполагаше, че човек може да свикне с всичко; даже и с един мъж с мрачна физиономия, който да влиза и излиза от къщата. А колкото до отношението му, което веднъж за момент беше нарекла гордост, не беше нищо повече от чиста наглост. Поне толкова Ани разбираше!

Затова беше така озадачаващо, че с всеки изминал ден й ставаше все по-трудно да свърже дивака, който бе пребил младата си жена до безсъзнание — човека, виновен за смъртта на нероденото им дете, с мълчаливия непознат, който я снабдяваше с храна, вода и дърва, докато тя бдеше над спящата му съпруга.

А срамната истина беше, че неведнъж девойката едва не забравяше кой и какъв е той.

 

 

Т’махо носеше със себе си дървена лъжица, за да замести онази, която червенокосата беше използвала да намести изкълчената китка на Сакета. Пристигна точно навреме, за да я види как изстъргва останките от поредното ядене пред вратата за петела или което и друго животно имаше смелостта да го опита.

Тази жена беше невероятно глупава. Даже и Сакета, която от дете беше глезена от всички, включително и от него, поне щеше да оскубе птицата или да изчисти люспите от рибата. Още преди години той я беше научил как да си улови рак със заострена пръчка, след това да го използва за стръв и да примами малка рибка между дланите си, а с нея да хване по-голяма; и всичко това, без да нагазва във водата по-дълбоко от коленете.

Етауак пък я беше научила как да приготвя уловеното с дафинови листа и сок от киселите плодове на червената смрадлика. На десетгодишна възраст Сакета знаеше не само това, но и други неща. Поне когато не беше заета да краде рокли от въжетата за простиране на селските жени и да се прави на изискана дама от града. Т’махо никога нямаше да забрави първия път, когато беше видял малкото дяволче. Сърдит и изпълнен с болка тринадесетгодишен юноша, той току-що беше пристигнал на острова и се опитваше да се ориентира. Неочаквано една малка мургава вихрушка, притиснала към гърдите си дълга басмена пола, връхлетя върху него и едва не го прекатури извън борда.

По петите й тичаха две запъхтени старици, които крещяха към детето, притиснало се към краката му:

— Сакета, върни полата на госпожица Лина!

— Малко дяволче такова, ако само още веднъж откраднеш дреха от простора ми, ще ти нашаря задника; да пукна, ако не го направя!

Без да обръща внимание на двете сърдити жени, детето отправи щърбата си усмивка към Бенджамин, който минути преди това бе станал Татамахо, и рече:

— Как се казва това нещо, дето го носиш на врата си? — Той все още носеше вратовръзката си, която побърза да разхлаби при тази забележка. — Ти тука ли ще живееш сега? Аз съм изчадие адово, а ти кой си?

Така се беше запознал с малката си полусестра. През изминалите години Сакета се беше поправила в някои отношения, а в други — не, но поне можеше да напълни стомаха на мъжа, без да го отрови.

А какво можеше да върши червенокосата? Нищо! Подобно на всички като нея, и тя беше свикнала да има прислужници. Ако я оставеха сама, щеше да бъде безпомощна като раче с мека черупка.

„Ако не и по-беззащитна“ — помисли си той, леко развеселен. О’Нийл трябваше да я снабди с по-малка пушка, преди да я остави сама. В такива слаби и неопитни ръце старият мускет можеше да бъде направо опасен!

 

 

На следващия ден Т’махо улови една блатна кокошка, оскуба я и почисти вътрешностите й. След това я отнесе в къщата и я постави на масата с думите:

— Сакета има нужда от месо.

Ани имаше чувството, че ще излезе от кожата си от гняв. От два дни не й беше казал и дума, а сега изведнъж се появяваше изневиделица и започваше да бълва команди.

— Давам й варено царевично брашно. Това е най-доброто, което мога да направя, а и човек не може едновременно да спи и да яде, без да се задуши. Даже и не знам как изобщо гълта с това изранено гърло. — И го погледна обвинително.

— Свари птицата, стрий месото и кокалите на каша и ги смеси с бульона.

— Разбира се! Как не се бях сетила? — Даже и когато носеше подаръци, този човек беше направо вбесяващ. — Ако беше толкова лесно — тросна се тя, — отдавна щях да съм го направила!

И ако беше толкова лесно, Ани нямаше да вижда петна пред очите си от безсъние и липса на свястна храна, но нямаше намерение да му доставя удоволствието да разбере, че тя едва се държи на крака. Девойката отиде до огнището и започна да трупа вътре дърва. Той обаче се приближи, пресегна се през нея и махна всичко, освен две малки парчета дъб и едно от бор.

Голата му ръка се допря до рамото й и тя се почувства така, сякаш се беше докоснала до нажежено желязо. Даже и миризмата му й влияеше. Дим от горящи дърва, кожа, кон и нещо тъмно и вълнуващо, което караше въздуха в гърдите й да не достига. Миришеше на чисто, може би дори по-чисто от нея.

— За да гори — промълви той, — огънят трябва да диша.

Също и тя, защото в момента даже и тази проста функция й струваше доста усилия. Може би от страх пулсът й започваше да препуска така бясно винаги когато той се приближеше до нея.

А сега наистина беше застанал наблизо, толкова близо, че Ани виждаше отражението си в тъмните зеници на странно светлите му очи. Момичето се опита да не се поддава на безмълвната му заплаха. През целия й живот — първо като дете у дома, а после като постоянна ученичка в строго управляваното сиропиталище — училище — й бяха казвали не само какво да прави, а и как и къде да го прави. Капризната съдба бе пожелала сега да я постави в коренно различни обстоятелства и да я остави да се оправя както може.

Тя се бе опитвала да го прави, доколкото й беше възможно, но сега бе възрастен човек и отговаряше — докато татко й си дойдеше у дома — само пред Бога и пред собственото си съзнание. И ако този езичник с остри черти, голо тяло и отвратителен характер си мислеше, че може да я накара да му играе по свирката, значи вече беше време да разбере колко корава глава имаше тя.

Ани го погледна втренчено.

Той отвърна на погледа й.

Девойката си помисли, че дивакът определено се опитва да я изплаши, като присви очи, вирна брадичка и накара тъмните зеници на очите си така да се разширят, че почти покриха сивите ириси.

Но тя не можеше да бъде изплашена!

Само че как сивите очи ставаха черни, а след това отново сиви?

За момент Ани забрави за блатната кокошка, за непокорното огнище и за това, че мъжът, който се беше втренчил в нея, не само бе женен, но и произхождаше от безкрайно чужда за нея култура.

Чужда, да! И Ани бе имала страхотен късмет, задето не се беше събудила някоя сутрин с нож в гърлото.

 

 

Оскубана, блатната кокошка не беше по-голяма от юмрука й. Докато вреше в тенджерата, изглеждаше мазна, с не особено апетитен сив оттенък на кожата, и миришеше силно на риба и кал. Но когато Ани реши, че месото се беше варило достатъчно, вече тези неща не й правеха впечатление. Това бе храна, а тя умираше от глад. Горката Сакета също нямаше да забележи вкуса му. Храната си беше храна, а и онзи проклет дявол бе прав — детето имаше нужда от нещо повече от царевична каша.

— Стрий месото и костите и ги смеси е бульона — промърмори тя под нос.

След това сложи дъската за рязане до тенджерата и бодна птицата с върха на ножа. Имаше намерение да я вдигне и нареже на малки парченца, които после да размачка с някакъв подходящ инструмент. В това забравено от бога място нямаше дори камъни!

Неапетитното на външен вид животно подскачаше и се обръщаше във врящия бульон. Тя отново го бодна и то отново се претърколи. Кльощавият му гръб заплува сред мазния сивкав бульон. Ани измърмори под нос най-неприличните думи, за които можеше да се сети, без да има и най-малката представа какво означаваха те:

— Стой на едно място, ти, проклета въшлясала курво!

Тя мушна още веднъж, а кокошката се удари в едната стена на тенджерата и плисна бульон по ръката й. Момичето стисна китката си, извъртя се и закачи дръжката на съда с единия си лакът. Тенджерата се преобърна и съдържанието й се изля на пода.

— О, не! Дявол да го вземе! — извика Ани и очите й се напълниха със сълзи.

В следващия момент дивакът се озова до нея. Ани се беше превила на две от болка и стискаше изгорената ръка между коленете си. Затова не го чу да влиза и дори не забеляза присъствието му, докато той не освободи ръката й. Дивакът се намръщи при вида на сърдитото червено петно и я поведе към масата.

— Престани! Не ме докосвай! — Болката беше достатъчно силна и без солта от потната му ръка. Когато Ани се опита да се отскубне, той я стисна по-здраво.

— Стой мирна, глупава жено, или ще ти отрежа ръката и ще нахраня с нея костенурките.

Ани ахна, но преди да успее да се окопити от заплахата, дивакът вече беше намазал ръката й с поизстиналата мазнина от стените на тенджерата. След това той потопи кърпата в каната с вода и я уви около раната.

Девойката преглътна мъчително и вдигна очи към него. Беше зашеметена, но усещаше как болката намалява.

— И аз можех да направя това — каза тя, когато се посъвзе. Беше лекувала стотиците изгаряния на малките си довереници. Но рядко се беше налагало някой да се грижи за нея. Сега се чувстваше някак… странно. — Благодаря — рече неохотно и се слиса, когато видя как ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— В тенджерата е останал достатъчно бульон за Сакета. Ще й свърши добра работа.

Макар че беше зашеметена, Ани забеляза, че той беше изоставил сковаността, която понякога караше думите му да звучат твърдо и разчленено като ръбати камъчета. Дали изобщо се усещаше, че от време на време говори английски толкова свободно, колкото и тя, а друг път толкова схванато, сякаш е чужденец? Изглеждаше така, като че ли използва езика, за да подчертае разликата между тях.

Докато го наблюдаваше как събира останките от съсипаната вечеря, празният й стомах изкурка и тя за момент забрави загадката на човека, наречен Домато.

Той обели кожата на птицата, отряза парче от бялото месо, което можеше да се побере и в чаена лъжичка, и й го подаде. Ани се ококори от изненада.

— Но Сакета има нужда от… — промърмори тя.

— Яж. Аз ще се погрижа за Сакета.

Ани се подчини, като изгълта лакомо малкото парченце с вкус на гранясала мазнина и си облиза пръстите. После погледна с копнеж към останалото месо, което Домато размачкваше, и той й се усмихна. Ама наистина й се усмихна!

 

 

На следващия ден Т’махо улови катеричка и заек, одра ги и ги опече на огъня отвън. Лекият южен бриз понесе нежния аромат към Ани. Когато месото изстина достатъчно, той го извади, остави катеричката за себе си и отнесе заека към къщата.

Жената едва го изчака да се обърне и се нахвърли върху месото като гладно куче. Т’махо се сети за безплодните й усилия и изпита известна вина. Тя беше безпомощна, подобно на всички от нейния народ, но все пак се стараеше. Макар и неохотно, той бе длъжен да й признае поне това.

Заедно с Минго през първата нощ бе наловил и занесъл риба на Етауак, която чакаше от него месо. От една седмица насам не бе имал време за друго, освен от време на време да се среща с Минго в края на блатата и да му съобщава новините. Само така можеше да задържи Етауак да не долети да се грижи за скъпоценното си пиленце.

А Минго беше даже още по-нетърпелив.

— Започна ли вече да говори? — попита той тази сутрин.

— Не още. Пие, но сигурно ще мине доста време, преди да проговори. Гърлото й е лошо наранено.

Масивните юмруци на Минго се свиха неволно до тялото му. Кръвта запулсира гневно по белезите на лицето му, докато се опитваше да запази самообладание.

— Разпитах из селото дали тези дни не са идвали непознати. Идвал е платноходът на Снел, също и рибарски кораб от пролива Коур — заради бурята онази нощ. Имало и от обичайните дървени шлепове, но никой не си спомня наоколо да са се скитали непознати. Рибарският кораб и шлеповете си заминали веднага след като натоварили.

— Но това не означава нищо.

— Означава само, че никой не си спомня. Търпение, приятел. Тя е жива и е в безопасност. Най-лошото вече е минало.

Но и двамата мъже бяха нетърпеливи. Те чакаха някакъв знак, че момичето, което познаваха и обичаха, се е завърнало в бедното й разнебитено тяло.

 

 

При първата светлина на шестия ден, след като беше намерена Сакета, Т’махо изчисти две риби от люспите и ги опече върху горещи въглени. След това запази по-малката за себе си и отнесе морската пъстърва на червенокосата. Имаше намерение да я накара да стрие месото, да сложи една хапка в гърлото на Сакета и да го поглади, докато преглътне.

Ани го посрещна на вратата.

— Будна е! — възкликна тя с грейнало лице.

Т’махо дълго не можа да откъсне поглед от блестящите зелени очи, които го гледаха от бялото усмихнато лице, от немирния меден облак, едва удържан от парцаливата панделка и спускащ се в див безпорядък по нежните й рамене. Вместо една от роклите, които обикновено носеше под престилката си, сега Ани беше облякла прозрачна бяла дреха, подобна на онази, която той беше носил в другия си живот; само дето около врата й имаше избродирани цветчета. Материята беше толкова износена, че на мястото, където се докосваше до малките гърди, прозираше розовата плът.

— Чуваш ли, Домато? Сакета е…

Т’махо смотолеви нещо, пъхна рибата в ръцете на Ани и я избута настрани толкова рязко, че момичето едва не изпусна храната на пода. Странно, но този път изобщо не й хрумна, че Домато можеше да направи нещо лошо на Сакета.

Той бе коленичил до леглото.

— Сакета, отвори очи — каза той и погали крехката мургава китка. — Червенокосата ми каза, че си се събудила. Отвори очи, Сакета. Стига с тези игри, малка къвфмък.

След като не получи отговор, Домато се обърна и погледна укорително към Ани, която надничаше иззад рамото му.

— Но тя беше будна! — възрази разпалено девойката. — Не съм си въобразила. Изпуснах си четката на пода и когато се наведох да я взема, Сакета отвори очи и погледна право към мен!

— Тя още спи.

Ани прие думите му като обвинение в лъжа и се наежи.

— Ей така си отвори очите! Бяха кафяви, на малки зелени точици!

Хванал ръката на Сакета в огромната си длан, той хвърли към Ани унищожително презрителен поглед. Ани си спомни, че това беше същият човек, който й носеше храна, или поне се опита. Да, това беше същият човек, който се беше погрижил за раната й толкова бързо, че на мястото вече нямаше и следа от мехури. Но, о, господи, колко надут беше само!

— Как я нарече? Не звучеше много мило.

Той се втренчи в нея толкова дълго време, че Ани се почуди дали изобщо я беше чул.

— Нарекох я къвфмък. Тя е моя сестра. Думата означава точно това.

Ани примигна изненадано. Негова сестра! Дали това не беше отново някоя от гадните му игри? Тя много добре знаеше кой бе той! Сакета й беше казала… Нали така?

— Сигурен ли си, че не си неин съпруг?

Сега беше ред на Т’махо да примигне. Слисаният му вид със сигурност не беше престорен:

— Съпруг на Сакета? Че кой мъж, дето има поне капка ум в главата, ще се ожени за такава проклета малка некаун? Сакета ми е наполовина сестра, червенокоса жено. Ние сме от една и съща майка.

От една и съща майка! Той й бил брат, а не съпруг. А това означаваше, че Домато не беше набил и донесъл Сакета тук, защото го е било срам в селото да не разберат за постъпката му.

Ани отвори уста и отново я затвори. След това вирна брадичка и каза:

— Името ми не е „червенокоса жено“, а Ани. Или по-скоро госпожица О’Нийл.

В един объркан момент на Ани й се стори, че той понечи да стане и да й се поклони. Още едно доказателство, че соленият въздух размеква мозъка на човек.

Вместо това той посочи към жената на леглото и каза:

— Сакета.

— Знам това, за бога! А ти си Домато.

Този път непристойният блясък в хамелеонските му очи не можеше да бъде сбъркан с нищо.

— Аз съм Татамахо — заяви натъртено той. — Не съм никакъв зеленчук.

Със сигурност не беше зеленчук!

— Както кажеш — озъби се тя.

— Как ми е името?

— За бога, забрави ли го вече?

— Нищо не съм забравил. Кажи го.

— Добре, добре. Името ти е… Татамато?

Беше просто невъзможно да го произнесе като него, с тези малки смешни пуфкания.

— Тах-тах-ма-хо.

— Да. Добре де! Ти си Тах-тах-ма-хо. Много ми е приятно да се запознаем, но сега би ли бил така любезен да се дръпнеш настрана? Ще видя дали ще мога да накарам Сакета да глътне малко намачкана риба.

Той я погледна още по-презрително, ако това изобщо бе възможно:

— Отсега нататък аз ще готвя. Ти ще се грижиш за Сакета.

Ани вирна брадичка, изпъчи се и скръсти ръце върху гърдите си:

— Отсега нататък можеш да се провалиш вдън земя и хич не ми пука, а аз ще гледам Сакета, защото така искам, а не защото ти ми казваш да го правя! Ясно ли е?

За момент очите му проблеснаха развеселено и Ани едва сега се сети, че беше само по нощница. Толкова се беше развълнувала от събуждането на Сакета, че дори не бе успяла да се облече прилично.

Тя сграбчи здраво раменете си, вдигна още по-високо кръстосаните си ръце и каза, изчервена като рак:

— Ще ти бъда много благодарна, ако излезеш, господин Тах-тах-ма-хо. Ако Сакета отново се събуди, можеш да бъдеш сигурен, че ще те извикам.

Т’махо излезе, отнасяйки със себе си образа на малката зеленоока жена, която носеше гнева си като закален боен щит. Никой никога ли не я беше учил, че разумното мушитрънче никога не закача орела?

Колкото до Сакета, той самият бе забелязал, че тя се подобряваше с всеки изминал ден. Цветът се връщаше на бузите й, а ожулванията ставаха от черни и морави на жълти и зелени. Но когато я виждаше да лежи там толкова малка и неподвижна, той разбираше колко уязвима можеше да бъде една жена.

Може би щеше да бъде по-добре, ако я беше научил как да се бори, а не как да примамва рибка в дланите си. Трябваше да я научи да крещи като обезумяла всеки път, щом някой мъж само се опиташе да я пипне с пръст.

Тъй като беше израснала в малко селце, където всички се познаваха, тя никога не бе имала причина да не вярва на хората. Т’махо не беше успял да я научи на предпазливост и тя бе платила за това горчива цена.

След това се сети за Ани, за нейната бяла кожа и червена коса; за фините й рокли на цветя и за пълната й липса на всякакви умения. Беше от ония жени, които той се бе научил да презира от най-ранна възраст.

И все пак тя беше рискувала живота си, за да защити една непозната, която даже и не беше от нейния народ. Беше й отстъпила леглото си, колкото и твърдо и мизерно да бе то; ден след ден пред очите му се беше грижила за сестра му — миеше я, хранеше я, сменяше постелите й, переше дрехите й и ги сушеше.

Т’махо мачкаше изпоцапаното парче плат между пръстите си и се втренчи към сушата. Неизвестно защо, днес духът му беше по-неспокоен от всякога. За пръв път се запита дали баща му е жив; дали се е оженил за своята Бриджит и я бе дарил със синове, които да носят неговото име; дали изобщо се сещаше за сина, който бе взел в дома си за малко и после бе пропъдил.

 

 

Докато лежеше на твърдия си сламеник тази нощ, Ани се замисли за странния начин, по който Господ вършеше делата си. Бе дал на Сакета и на злия й съпруг — или какъвто и да й се падаше той — бебе, а след това си го бе взел обратно неродено. Дали защото си мислеше, че Сакета все още имаше да се учи, преди Той да я удостои с дете? Това със сигурност важеше поне за съпруга й.

Но защо пък бе нужно първо да им дава дете? Според Ани това беше крайно неподходящ подход, но всъщност коя беше тя, че да поставя под въпрос постъпките Му?

Девойката въздъхна. Имаше толкова много неща, които не знаеше, но откъде ли можеше да ги научи, след като повечето от тях попадаха под заглавието „Неща, за които една дама никога не говори“?

Според госпожа Би това включваше как да се справяш с женски оплаквания, като си легнеш с доза лечебно уиски и топла тухла; какво да правиш, когато имаш газове, а ти се налага да се движиш в обществото; както и някои мъгляви предупреждения за опасностите, които те дебнат, ако се разхождаш из зелевите лехи с представител на другия пол. Особено на лунна светлина, което очевидно усилвало опасностите.

Сега, когато бе твърде късно, на Ани й се прииска да бе настояла да разбере каква връзка имаше между жените, бебетата, зелето и съпрузите. Защото определено имаше такава. Неведнъж й се бе случвало да чува момичетата да си шушукат и да се кискат нощем, а когато ги попиташе за причината за техния смях, те се разхихикваха още по-силно и я наричаха даскалски шпионин, макар и тя със сигурност да не беше такава.

Но бе почти сигурна, че между всички тези неща има някаква връзка. Както и със странното гъделичкащо чувство, което я завладяваше всеки път, когато Тах-тах-ма-хо я докоснеше случайно.

„Той е брат на Сакста — размишляваше Ани, — а не неин съпруг.“ Само дето не можеше да каже защо това имаше толкова голямо значение.

Все пак знаеше, че има.