Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bedeviled, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 5гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rositsa(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Бронуен Уилямс. Омагьосаният остров

ИК „Хермес“, Пловдив, 1995

Редактор: Димо Райков

Коректор: София Яневска

ISBN: 954-459-233-4

История

  1. —Добавяне

13.

Т’махо бавно и методично подреди върху масата глинената купа, солницата и ръждясалата мелничка за кафе, а до тях постави дървата за огрев. Подът бе близо метър над земята, а огнището бе с още около три тухли по-високо. Имаше шанс водата да не надвиши нивото, до което бе достигнала. Той стовари куфара на Ани и столовете върху леглото, а после погледна и към роклите, закачени на стената: водата бе заляла вече подгъвите им.

Откачи ги внимателно, като че ли бяха скъпи творения от най-фина материя, а не скърпени от стари завеси, спално бельо и изхвърлени рокли на госпожа Бидлкуум. Ани проследи като хипнотизирана благоговението, с което той ги сгъна и постави върху куфара.

Къщата се гърчеше и стенеше при всеки бесен порив на вятъра. През процепите и чворестите участъци на пода проникваше вода: влага течеше и от отворите на покрива, които се увеличаваха след всяка атака на бурята. Ани се страхуваше, че всеки момент ще се озоват в океана. Вгледа се в нощницата си, увиснала на чепа до леглото, но за нищо на света не би се спуснала да я спасява. Затова пък Т’махо прецапа до леглото и я смъкна, взря се в бродирания тънък лен, после вдигна очи към нея и тя усети как коленете й омекнаха.

„Вятърът е виновен“ — заповтаря Ани на себе си. Влудяваше я постоянният му писък, а не интимното й бельо в силните красиви ръце. Опитваше се да потисне надигащата се безпричинна паника, докато той газеше напред-назад през насъбралата се вода. По едно време се запита дали не бе по-добре да се поддаде на паниката, вместо на грешните мисли, които упорито се промъкваха в главата й. Не й се искаше да го изпуска от погледа си и се завлачи ненужно след него: следеше го от прага, докато той отваряше и затваряше първо единия прозорец, после другия, определяше посоката и силата на вятъра и дълбочината на прилива.

Двамата се държаха като непознати, случайно попаднали под един покрив. Разбира се, това бе лъжливо впечатление. Е, не бяха любовници, разбира се — бяха толкова различни! Но нещо…

Приятели може би?

„Да, ние сме приятели“ — реши тя най-сетне, избягвайки мисълта за любов и нежност и загърбвайки преднамерено искрата, която сякаш пламваше между тях при всяко случайно докосване.

Любов?

„Не, в никакъв случай!“ Ани знаеше достатъчно за любовта. Беше прочела всичко за нея в книгите, които бе намерила на най-високата полица във всекидневната на госпожа Би. В книгите всичко изглеждаше така прекрасно! Само че… като че ли не бе съвсем реално. В нито една от книгите нямаше инструкции какво точно да се прави. Как се любеха хората? Нямаше и упътвания как младо момиче може да познае, че го е споходило това чувство…

Ани въздъхна. Да, вятърът е виновен… Тук влиянието на времето е много силно. Човек се нуждае от хълмове, дървета, дебели стени, стъклени прозорци и много хора, за да се пребори успешно с властта му.

Погледна Т’махо незабелязано отстрани и се зачуди дали той не мисли за нея като за още една вещ, която трябва да предпази от унищожителната сила на бурята. Още една дребна мебел, която трябва да бъде скрита на относително безопасно място и веднага забравена. Дали не смята да вдигне и нея върху масата? Или върху леглото? И веднага се запита защо при мисълта за леглото лицето й пламна.

Приближи се неспокойно до североизточния прозорец и се опита да надзърне навън.

— Дали навесът все още държи? Нищо не се вижда…

Той не отговори. И дори не я погледна.

— Бедните Джейкъб и Мароке — продължи тя нервно. — Ако стане най-лошото, надявам се, че знаят да плуват.

— Знаят. Ще се оправят.

— А Куийни…

Той сви рамене. Или отговори нещо, но тя просто не го чу. Океанът ревеше и блъскаше къщата, сякаш се опитваше да мине през стените. Дъждът плискаше монотонно през покрива върху водата, нахлула вътре, и бързо повишаваше нивото й. И все пак сред този адски шум между тях царуваше необяснима тишина…

Искаше й се да я наруши, но не се сещаше как. Хрумна й да се разпищи, но бързо отхвърли идеята. Замисли се дали да не запокити нещо. Веднъж бе направила топка за децата от парцали, здраво вързани с връв и потопени във вода, за да тежат.

Нямаше нищо удобно подръка, но ако скоро нещо не облекчеше нарастващото напрежение между тях, щеше да прежали една от двете порцеланови чаши на баща си.

Когато водата започна да нахлува в къщата, Т’махо бе поставил знак с въглен върху стената. От време на време го оглеждаше със свещ в ръка, като на два пъти му се наложи да го поднови. Последния път обаче кимна със задоволство, върна свещта на масата и застана до отворения прозорец, вторачен в развилнелите се стихии навън. Сега беше отворил задния прозорец на спалнята. По-рано бе отворил страничния прозорец, а още по-рано — прозореца в края на кухнята. Очевидно вятърът не бе в състояние да реши в коя точно посока да духа.

Ани познаваше това чувство. И тя самата беше изпълнена с нерешителност като воден паяк. Искаше й се да се движи, да върши нещо, а трябваше да стои неподвижно, затънала до глезените в студените тъмни води, и да се бори с надигащата се у нея истерия.

— Водата започва да спада — обяви Т’махо, без да се обърне, и тя се вгледа в тъмната му фигура на фона на още по-тъмното небе. Раменете му запълваха разстоянието между двете рамки на прозореца. Плитките му се бяха разплели и косата му падаше върху тях като черна копринена завеса. Ани се запита какво ли ще е да прокара пръсти през нея и веднага строго се укори: „Косата си е коса!… И неговата не се различава от която и да е друга коса, въпреки че е черна като смола с мек, топъл оттенък на слънчева светлина…“

Изпусна въздуха, който бе задържала в гърдите си прекалено дълго.

— Значи ли това, че бурята се успокоява?

Той се обърна към нея и светлите му очи проблеснаха странно в трептящата светлина на свещта.

— Бурята премина, но за останалото е нужно време. Искаш ли да си тръгвам?

— Не! — Желаеше да изкрещи: „Не смей да ме напускаш!“, но успя да се сдържи: щеше да стане смешна. Тя се обърна рязко и зацапа към спалнята, грабна стол от леглото, върна се в кухнята, плесна го във водата, настани се на него с изправен гръбнак. После приглади и подреди прилично полата си, въпреки че повече от педя от подгъва все още бе потопена във водата. — Искам да кажа, че можеш да останеш до разсъмване. Вероятно скоро ще се разсъмне, нали? Мили боже, струва ми се, че сме затворени тук от дни! — „Продължавай да говориш, не спирай! Говори за времето. Говори за кравите на татко. Не спирай, говори!… И той вероятно ще забрави за случилото се между нас…“

Всъщност мъжът не показваше никакви признаци, че си го спомня.

Зъбите й започнаха да тракат — повече от нерви, отколкото от влагата и студа. Погледна го напрегнато:

— Т’махо, ти каза, че има опасност от подвижни пясъци. Нима ще рискуваш живота на Мароке и ще тръгнеш, преди да е отминала опасността?

— Има начини човек да ги избегне.

„Да се избяга е много по-безопасно, отколкото да се остане, нали?“ — помисли тя. Въздухът бе наситен с напрежение. Усещаше погледа му върху тялото си: все едно че плъзга ръцете си по нея. Кръстоса своите и обхвана раменете си, опитвайки се да измисли нещо да го задържи, без да му се моли направо. Бе прекалено горда, за да се моли, а подозираше, че той я бие в това отношение. Доскоро го смяташе за най-наглото създание на всички времена. И без съмнение беше такъв. Но бе и нещо много повече от това!

— Предполагам, че се тревожиш за Сакета и бързаш да се върнеш при нея. Не ми каза къде е тя сега.

— С Минго. В безопасност е.

— Възможно ли е човек наистина да бъде в безопасност? Понякога имам чувството, че съм преживяла живота си в черупка… Сега, когато черупката е счупена, не съм сигурна, че знам… страхувам се, че… — Смутена от неочакваното за самата нея откровение, тя се изкашля, докосна ненужно косата си и пренареди полата, благодарна на сумрака в стаята, който благосклонно скриваше почервенялото й лице. — Няма значение… Иска ми се Сакета да се върне пак при мен. Би било хубаво да има някой тук да ми прави компания, докато реша…

— Не.

— Не? — У нея трепна гордост, примесена с гняв и отчаяние. — Уверявам те, че тук ще бъде в пълна безопасност. Вече се научих да готвя… ъъ… до известна степен. Правя доста добър хляб и дори смятам да опитам нещо по-специално. Сигурно не е чак толкова трудно. Ти го правиш много добре. — Последното прозвуча някак снизходително. Не го бе мислила така. Втренчи се в него, опитвайки се да разбере дали се е обидил, но изражението му беше непроницаемо.

Нямаше промяна и в отношението му по въпроса.

— Сакета ще остане там, където е.

Ани отметна назад глава. „Не съм засегната — не, в никакъв случай!… А ако съм, така ми се пада!…“

— Смятам да сляза в селото веднага след бурята, за да напазарувам. Месо, зеленчуци… захар и може би малко истински чай. Имам достатъчно пари. — Имаше точно два долара и тринайсет цента. Имаше, освен това и достатъчно познания за издръжката на едно домакинство, за да е наясно, че няма да може да си разреши много неща с толкова пари.

— Сакета ще остане там, където е — повтори той с безизразен глас и Ани трябваше да се предаде.

Задушиха я неканени сълзи и тя се ощипа по ръката. „Бурята е виновна“ — повтори си пак.

Госпожа Бидлкуум бе изтъквала многократно пред момичетата под нейна опека колко е важно да контролират чувствата си. Затова и тя ги снабди с твърди корсети веднага щом бюстът им започна да се развива и да ги обхваща плачливо настроение веднъж месечно. „Няма нищо по-хубаво от един добър твърд корсет — твърдеше тя. — И при най-тежки обстоятелства той напомня на жената, че тя няма право да снижава собствените си стандарти, тъй като цялата тежест на цивилизацията е стоварена върху раменете й. Ако жените допуснат мъжете да живеят така, както искат, те и досега щяха да са в пещерите и да носят животински кожи около бедрата си!…“

Т’махо носеше животински кожи. Не й бе особено трудно да си го представи в пещера. Тук, измъчена от непрестанните горещини и оставена сама на себе си, Ани бе престанала да се стяга в тесния корсет. Което вероятно обясняваше онези странни горещи вълни, които я бяха залюлели така упорито само преди няколко часа.

Изправи рамене и въздъхна. Водата бавно отстъпваше. Гъвкавата фигура на Т’махо стоеше неподвижно до прозореца, застинала като гущер върху скала.

Ани се замисли за пушката на баща си, която лежеше някъде навън под тонове вода. Помисли за Куийни и телетата. За добитъка на баща си. Представи си ужаса им — бедните създания! Онези, които бяха оцелели. А тя бе напълно безпомощна — и дори да бе с корсет, щеше да е пак същото! След като бе учила цели дванайсет години, би следвало да умее да се справя с почти всичко, с което я нападне животът… Но сякаш напук на сложните бродерии и пословици, които прилежно бе наизустявала и дори бе принуждавана да бродира с кръстосан бод върху панама, Ани се чувстваше безкрайно безполезна и потискащо безпомощна.

Нещо докосна глезена й и тя премести крак. Каквото и да бе — плуваща хавлиена кърпа или дървена лъжица, — то като че ли се оплете във връзките на обувките й. Наведе се напред и се вгледа в мътната повърхност на водата, осветена само от неясната светлина на свещта. А после отметна рязко назад глава, стисна очи и изпищя.

Т’махо се озова до нея за секунда. С пръст, насочен към ужаса, който се увиваше около краката й, тя заповтаря през сълзи:

— Махни я! Махни я от мен, о, моля те, махни я!…

Той светкавично измъкна ножа си и като използва широката част на острието му, отхвърли змията настрани от краката й и веднага я стисна зад главата. Онемяла от ужас, Ани видя как гърчещото се тяло взе да се увива о ръката му, докато Т’махо прегази до прозореца и я изхвърли навън. „О, моля те, не й разрешавай да се върне“ — замоли го тя безмълвно. Мили боже, догади й се!

Изправен пред прозореца, Т’махо пое дълбоко топлия влажен въздух. Гадеше му се, по дяволите! Няма да го допусне — не и пред Ани! Само Минго познаваше ужаса му от змии. Трябваше да го преодолее още преди години, но не бе успял. Знанието, че страхът му е безпочвен, не му помагаше ни най-малко да се справи с него.

— Съжалявам, че изпищях…

Разтрепераният глас на Ани прекъсна кошмарния спомен за две момченца, заиграли се на топлия влажен бряг и открили гнездо млади змии. Едното от тях предизвика другото да натика пръчка сред гърчещите се змийски тела, както имаха навика да правят с мравуняците. Но преди дори да го сторят, лъскавият възел млади змии запълзя около краката на по-голямото от тях и то падна с писъци на земята. Ужасеното му другарче го освободи от възбудените влечуги и се опита да го изтегли на безопасно разстояние — но твърде късно: змиите бяха плъзнали навсякъде… Години след тази трагична случка той продължаваше да ги вижда. Те нахлуваха в къщата, където живееше, в леглото, в което спеше!… Превземаха сънищата му и момчето Бенджамин се страхуваше да затвори очи.

Другото момче не излезе такъв късметлия. То умря, преди денят да си отиде, ужасно подуто, с кожа, почерняла от отровата.

— Т’махо, добре ли си?

Той още веднъж пое дълбоко дъх, преодоля чувството на гадене. Бе застанала до него с длан върху ръката му, сякаш бе усетила, че се нуждае от подкрепа. Т’махо беше засрамен и смутен от показаната слабост. Намръщи се и промърмори:

— Водата е прогонила много създания от дупките им. Не забравяй, че те са толкова изплашени от тебе, колкото ти от тях.

— Не ми се вярва да е точно така. Но ти благодаря, че ми помагаш да не се чувствам страхливка. Ако тази нещастница можеше да си представи колко много ме изплаши, сега сигурно щеше да се пръска от смях под прозореца!

Т’махо успя да се усмихне и Ани почувства огромно облекчение и гордост от малкото си изпълнение. Той пресече стаята към огнището, разрови мократа пепел, успя да открие жив въглен и постави над него парче борина.

— Вятърът намаля. Дори и коминът да е пострадал, няма опасност от пожар при този влажен покрив.

За да се ангажира с нещо, Ани се залови да пренарежда дървата за огрев, струпани върху масата. Не би могла да отговори точно защо го върши. Беше само прост израз на нуждата да прави нещо!

Борината се запали и Т’махо подпъхна суха дъбова цепеница. Отстъпи назад, настъпи я неволно и двамата подскочиха. Още веднъж въздухът внезапно се насити с електричество.

— Чай! — възкликна Ани, останала изведнъж без дъх, и затърси металната кутийка в полумрака. Т’махо откри две чаши: онази с цветята, която бе донесла с багажа си, и другата, която принадлежеше на баща й. Той премести стола до огъня, тя веднага отстъпи, за да не би пак да се сблъскат, и тръгна към спалнята за трети стол.

— Седни, трябва да си уморен — предложи му го тя. — Обикаляш цяла нощ. Така ли се прави по време на буря? — „Добре сторено, моето момиче!“ — похвали се тя гордо. Малко дребни приказки са като масло, изляно върху развълнувани води. Скучните сбирки на чай в гостната на госпожа Би не бяха минали напразно.

Т’махо стоеше сковано зад стола, с ръце, кръстосани на гърдите. Ани стоеше зад нейния. Тя пристъпи предпазливо напред, седна, подреди внимателно полата си и също кръстоса ръце. Тогава и Т’махо седна. Мълчаха, без да се поглеждат. Огънят запращя весело, медният чайник зашушна. Ани посегна към дръжката в момента, когато и Т’махо стори същото. Ръцете им се докоснаха и между тях пак сякаш прескочиха искри. И двамата виновно се отдръпнаха.

— Ще изгориш ръцете си, Ани. Аз ще…

— Престилката ми… Т’махо, не мисли, че аз…

— Какво? Какво искаше да кажеш?

— Не, първо ти.

И двамата застинаха, взрени един в друг. По калния под запълзя първата сива утринна светлина. Някак отдалечено Ани осъзна, че вятърът беше спрял. Изглежда, и дъждът бе намалял чувствително, защото чуваше ясно неравномерното дишане на Т’махо.

— Ахон — промърмори той неочаквано и после изтърси нещо, което приличаше на „кауотър“.

— Моля? — прошепна тя.

— Тази дума означава… отнася се за мебел, това е. Исках да кажа, че водите се оттеглят и стаята трябва да се постави в ред.

Думата означаваше „легло“. От мига, когато я бе видял да стои до грозното легло на О’Нийл, предателското му въображение я виждаше легнала там, а себе си виждаше, коленичил до нея. Или легнала гола сред пясъчните дюни или на горската поляна… в навеса върху сладкото сено, складирано в единия ъгъл… Виждаше я дори заедно с него върху Мароке и усещаше в ръцете си гъвкавите движения на тялото й в унисон с ритъма на галопиращата кобила.

Не заслужаваше дори презрение! Умът му бе отровен от дългите години натрупана горчивина и гадните напитки на Етауак. Подиграваше се с неумението си да се контролира. Трябваше да напусне тази къща веднага, преди да е сторил най-сериозната грешка в живота си.

И решен да си тръгна, той стана точно когато и Ани се изправи. Тя го погледна…

Грабна я, притисна я към себе си с такава сила, че Ани се запита замаяно колко време може да живее човек без въздух. Сърцето й препускаше лудо, тя направо бе забравила да диша, коленете й пак се подгъваха. Стори й се, че прошепна нещо и веднага се замоли да не е чул думите й. Тя стоеше така, обгърната от силните му ръце, и се чувстваше като в уютен дом, в който влизаше за пръв път. Като че ли никога не бе имало буря. Като че ли телето никога не се бе омотало в лепкавата кал, като че ли тя никога не бе насочвала бащината си пушка срещу него…

Т’махо наведе глава точно когато тя повдигна своята. Този път от спотаените въглени лумнаха буйни пламъци в мига, в който устата му покриха нейните. Малко преди тялото й да се стопи като свещ, поставена твърде близо до огъня, той я вдигна на ръце и я отнесе в спалнята. Застана пред леглото, вторачен в куфара и натрупаните върху него дрехи. Изруга тихо. Ани въздъхна и притисна лице към рамото му, за да вдъхне опияняващия аромат. Знаеше какво ще се случи. Щеше да я постави върху леглото и да й направи нещото, което и двамата искаха така силно, въпреки че тя нямаше представа какво е то. Бе започнала да подозира обаче, че то няма нищо общо с тупане на килими и кълцане на зеле… Бе нещо, което ще задоволи този тежък сладък глад, който избухваше в нея при всяко негово докосване… При всеки негов поглед…

Т’махо я постави на крака, посегна към куфара, после се обърна към нея. Гласът му бе почти неузнаваем.

— Ако искаш, ще си тръгна веднага, Ани.

Тя се вкопчи в ръката му.

— Не, моля те!

— Ако остана, знаеш какво ще се случи.

— Знам и го искам, честна дума! — Каквото и да беше това нещо, тя го искаше, искаше го почти от мига, когато срещна този висок дивак и го събори с кол от оградата, а той падна върху нея и я притисна към горещия пясък, взрян в дълбините на душата й. „Поне така ми се струва сега!…“ — помисли тя, забравяйки страха, съмнението и несигурността. — Ако и ти го искаш… — добави тихо.

Вместо отговор, той смъкна куфара на пода, постави спретнато сгънатите дрехи върху него, вдигна я и я положи почти благоговейно в средата на тесния матрак.

„Като цветя пред олтар“ — помисли тя слисано, когато той коленичи на пода до нея.

Т’махо докосна косата й, после студената влажна кожа на слепоочието. Наведе се и целуна онова чувствително място между врата и рамото й… Тя потрепери и затаи дъх, когато през нея премина светкавица и запали огън в онези интимни части от тялото й, на които тя дори не знаеше названията…

А после всички мисли за цветя и олтари отлетяха от главата й…

Сладкият му дъх облъхваше лицето й, пръстите му я изгаряха, докато той ги заплиташе безпомощно в копчетата на роклята й… Наложи се Ани да прояви инициатива и да довърши започнатото. Когато между ръцете му и плътта й остана само деликатната тъкан на долната риза, той постави нежно ръце върху хълмчетата на гърдите й и през нея пак засвяткаха светкавици. Усети, че зърната й се втвърдяват и очите й се разшириха в бледата сива светлина на утрото.

„Това нормално ли е?… Прекрасно е, но дали е нормално?“

— Докосни ме — прошепна той, постави ръцете й върху раменете си и ги остави да лежат кротко там.

Но след миг само те сякаш заживяха свой собствен живот: плъзнаха се любопитно по гладката кожа, изследваха възлите на мускули и кости. Кожата му, гладка като атлаз, потръпваше под лекия натиск на пръстите й, мускулите заиграха, твърди като гранит… Тя отпусна ръце надолу, опознавайки с наслада широкия гръден кош. Усети внезапното присвиване на мускули, които тя дори не знаеше, че съществуват.

Но бързо забрави почудата си, когато пръстите й се заровиха под мишницата му.

— Мислех, че индианците се раждат без косми! — възкликна тя, преди да успее да се спре.

— По-голяма част от хората се раждат без косми — отвърна той през смях, примесен с още нещо: някакво дълбоко подмолно течение, което сякаш я теглеше неудържимо в неизвестна за нея страна… — Някои се променят, други — не.

— Бръснеш ли се?

— Да.

— А имаш ли…

— Какво, сладка Ани?

Но тя не намери сили да довърши въпроса си. Той беше без брада: съвсем не приличаше на траперите, които идваха в Хилсбъроу да заменят кожи срещу храна. Гръдният му кош бе гладък, ръцете му — също. Но така ли е там долу, където…

— Какви странни мисли подгониха тези сенки по лицето ти, Ани О’Нийл?

— О, нищо! Не мисля за нищо, честно! — побърза да се измъкне тя.

А после — о, ужас на ужасите! — се прозя. Т’махо изруга тихо, изправи се неохотно и издърпа завивката върху полуоблеченото й тяло. Ани протегна ръка към неговата, хвана я и я задържа.

— Т’махо, не си тръгвай! Съжалявам… Не съм спала нормално от дни, толкова неща ми се струпаха…

— Не се извинявай. Смятам, че твоето тяло е по-мъдро от моето. Моето мисли само за момента. Твоето мисли за бъдещето.

— Телата не мислят, Т’махо. Не си отивай, моля те! А ако онази змия пропълзи обратно през прозореца?

— Извикай. Аз ще бъда зад вратата.

Тя седна, като събра неволно разтвореното деколте на ризата си.

— Но аз не те искам зад вратата, искам те тук, с мен! Има достатъчно място на леглото! Аз ще се свия към стената, няма да заема много място. Освен това не хъркам, а завивката е достатъчно голяма, за да покрие и двама ни.

И Т’махо, издънка на голям род от племето хатораск, почитани надлъж и нашир като хора на честта, смели, умни и издръжливи, известни с красотата на жените и с високите силни тела на мъжете, отстъпи и се предаде като безпомощна старица.

Ани се обърна с лице към стената, а Т’махо се отпусна на леглото зад нея, след като събу кожените си панталони: ще се наложи да ги топи много дни в прясна вода, преди да изсъхнат достатъчно, за да се чувства добре в тях.

Разделяше ги само тънка тъкан… „Достатъчна бариера — каза си той. Но за всеки случай прегърна края на мизерния дюшек, напълнен със сухи водорасли. — Ще помоля Етауак да й направи прилично легло от сивия мъх, който виси от дърветата около поляната.“ Когато червените кърлежчета изпълзят, от него става чудесен матрак. Предпочиташе го пред пухените дюшеци в бащината си къща.

Ани пое няколко пъти шумно дъх, преглътна и замърка тихо и равномерно. Тя спеше, но Т’махо никога не бе бил по-буден в живота си!… Топлината на тялото й галеше неговото, ароматът й изпълваше ноздрите му, възбуждаше го…

Той предпазливо премести крака си към нея и докосна малките й стъпала. В съня си тя настани крака си над неговия и го остави там, докато Т’махо лежеше, вгледан в полуздрача, и се питаше кога точно си загуби ума…

Но скоро и той се отпусна и заспа. Бяха се натрупали много дни и нощи на напрежение: на бдение над Сакета и в търсене на нападателя…

 

 

Възможно бе да е било минути по-късно — но защо не и часове? Ани се обърна на другата страна и Т’махо веднага се събуди. Когато тя метна ръка над кръста му, а после я плъзна надолу и пръстите й почти докоснаха члена му, той едва не се разплака. Знае ли тя какви ги върши? Нарочно ли го предизвиква?

Не беше прав: дишането й продължаваше да бъде бавно и равномерно.

Но същото не можеше да се каже за неговото… Предпочиташе онова глупаво теле пак да го ритне в слабините, отколкото да се подлага на подобно страдание. Едва ли бе възможно да има нещо по-мъчително от изпитанията му в момента…

Бавно, почти неохотно Т’махо спусна ръката си надолу, покри нейната и я придвижи към онази част от тялото си, която пулсираше пламенно и настояваше за успокоение!… После затвори очи. В продължение на един дълъг миг дишаше тежко през отворена уста, а след това направи най-голямата саможертва в живота си. Заради нея — и заради собствената си чест.