Бронуен Уилямс
Омагьосаният остров (1)

1.

Септември 1830 г.

 

— Да пукна, ако в дни като тоя не ми се ще да паса овце! — промърмори старецът, нахлупи още по-здраво шапката си и подгони следващото подивяло от страх добиче към улея. — Дръж го, синко! И внимавай с рогата!

Предупреждението му обаче дойде твърде късно. Късорогото закачи Т’махо, раздра потната превръзка на челото и оголи един инч от скалпа му.

Минго, пастирът на Илайа, отстъпи чевръсто встрани, за да избегне бягащите копита. Т’махо, който се беше съгласил да им помогне само защото рибните пасажи нямаше да се появят, преди вятърът да смени посоката си, изруга и избърса с прашна ръка стичащата се по очите му кръв. Това не беше нито първата, нито последната му рана за деня. Слагането на белези на ушите на стадо полудиви говеда хич не приличаше на парти с чай даже и при най-благоприятни обстоятелства.

А днешният ден едва ли можеше да се нарече добър. Над пясъка беше надвиснала мараня, а от време на време се чуваше гръм от буря някъде далече в океана.

Тримата мъже бързаха да свършат работата. Илайа трябваше да тръгне, за да хване пощенското корабче, което малко преди това бяха мярнали да се отправя към пристанището на Кинъкийт. Още щом видя познатите платна, Илайа хукна към къщата, нахлузи бързо дрехите си, с които ходеше в града, и се върна.

Старецът застана по-далече от бъркотията, изтупа прахта от безформената си шапка, оправи яката на ризата и огледа внимателно подметките на ботушите си. Белязването беше мръсна и опасна работа даже когато помагаха и двамата най-добри говедари на острова.

Минго беше добър, но Т’махо, метисът, беше още по-вещ. Говореше се, че можел да прошепне нещо в ноздрите на коня и да го накара да легне и да се претърколи. Лошото беше, че младежът не обичаше да работи с добитък, а и решително отказваше да се цани при който и да било нормален човек.

— Ти ако искаш, върви, Илайа, пък ние тука ще свършим работата — рече покритият с белези Минго и изплющя с камшика над следващата кокалеста задница. — Хай-яайййй! Айде мърдай, проклето копеле!

Качен на рунтавия си товарен кон, той махна с ръка към високия мъж, който пазеше равновесие на оградата над улея, и се обърна да отдели следващото говедо от стадото.

— И гледай да режеш достатъчно дълбоко, хей! — подвикна Илайа към издрасканата до кръв и покрита с прах фигура, която размахваше острието.

Възседнал оградата, Т’махо се наведе и сграбчи следващото полудиво късорого. Едно плавно движение на зловещото острие и работата беше свършена. Той дръпна въжето, с което се вдигаше преградата, и говедото се юрна към свободата с възмутен рев.

Беше ред на следващото добиче. Един по-малко опитен човек може би щеше да бъде хвърлен встрани, когато уплашеното животно замахна с рога, но Т’махо се извъртя с лекота и силното му жилаво тяло удържа на подскачането и извиването на говедото.

Младежът улови погледа на Минго и за момент не можа да потули мислите си. Като всичките бели глупаци, и тоя умира да слага дамга на всичко, което пипне с ръка. Отваряй си очите, приятел, или и ти ще станеш негова собственост.

Минго се ухили от другата страна на грубо построения улей и подгони следващото добиче — той беше прочел мисълта в очите на приятеля си…

Минго знаеше и това, че приятелят му възнамеряваше с парите, спечелени през този ден, да си помогне за купуването на новата си лодка. Лодка, направена от бял човек, която щеше да се използва за търговия с други бели. Т’махо ненавиждаше бялата кръв в себе си, но не беше чак толкова глупав, че да се върне към риболова с дълбано кану, изплетена от лозови пръчки мрежа и бухалки, с които да гони рибата към капана си.

Илайа се качи на сивото като мишка муле Джейкъб и се приближи до двамата мъже.

— Мисля вече да вървя към пристанището! — подвикна той, за да надвие шума. — Много съм ти задължен, задето ни помагаш, Т’махо.

Думите му бяха подминати с мълчание, но Илайа изобщо не се изненада. Т’махо по принцип не обръщаше внимание на белите. На Илайа му мина през ума, че това нагло копеле можеше да помогне на давещ се, който потъва за трети път, но едва ли щеше да му подаде нещо да се избърше.

И все пак беше добър говедар. Най-добрият. Имаше някакъв подход към дивите коне, който можеше да се нарече направо магьоснически. Ако не бяха гръмотевиците от бурята далече в океана, които правеха стадото неспокойно, и ако мъжете не бързаха да свършат, преди Илайа да замине, този ден Т’махо може би щеше да мине без нито една драскотина.

Възседнал стария Джейкъб, Илайа О’Нийл зарея поглед към новото стадо и поклати прошарената си червена глава. Когато преди три седмици Снел му беше пратил вест, че мисли да докара едно малко стадо от Къритък, Илайа го беше предупредил, че пашата няма да стигне за толкова много говеда. В отговора си Снел беше съобщил, че стадото било такъв изгоден удар, че просто не могъл да се въздържи да не го купи.

Добичетата щяха да имат дяволски късмет, ако не започнеха в най-скоро време да гладуват.

Като равностоен съдружник в концерна за добитък „Снел-О’Нийл“, задължението на Илайа, освен това, че даваше земята, беше да осигурява доставките и да надзирава ежедневната работа. Снел, който като мирови съдия пътуваше много, се грижеше за покупките и документацията. Това беше добре дошло за Илайа, тъй като хич не обичаше да пътува, а и не го биваше много по писането.

Когато му дойдеше времето, Снел щеше да се оправи и с продажбите и двамата щяха да бъдат обезпечени до края на живота си.

Тъкмо бяха започнали да слагат белези на новото стадо, когато дойде вест от Снел Илайа да хване следващия кораб и да се срещнат на пристанището Тар на сушата. Тъй като времето нямаше да им стигне, Минго повика приятеля си Т’махо да помага. Но въпреки усилията на тримата мъже, все още тринадесет мъжки телета чакаха да бъдат белязани.

— Ама наистина ли не искаш да вземеш моя кон, Илайа? — провикна се Минго, а покритото му с белези лице се изкриви в гротескна усмивка. — Докато старото ти муле се дотътри до Кинъкийт, корабът ще замине и ще се върне още един път!

— Хич не се притеснявай. Джейкъб ще ме закара навреме, иначе няма да намери лакрицов бонбон в джоба ми, като се върна.

— Много ли време няма да те има? — попита Минго.

— Два дни нататък, един ден там и два обратно. Абе, да речем — една седмица.

— Ще видя тука да свършим с телетата.

— Много ще съм ти задължен, синко. Джейкъб ще се върне бързо. Да не забравяш от време на време да му хвърляш по някоя вила сено.

Минго винаги се грижеше за всичко, когато Илайа отиваше по работа на сушата; не че всъщност имаше за какво чак толкова да се грижи. Той беше добър човек. Илайа толкова беше свикнал с него, че дори не забелязваше белезите му.

Ако имаше възможност да избира, Илайа щеше да вземе на работа Т’махо, тъй като подозираше, че младежът беше много по-умен, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Дори и само за това, че можеше да чете и пише. Някои казваха, че бил ходил в истинско училище на сушата, но това отдавна вече не можеше да се разбере със сигурност.

И Илайа като всеки човек обичаше независимостта. Лошото беше, че тя бе скъпа и дяволски трудна за постигане. Докато се придвижваше мудно по безплодния пясък към тесния път, който водеше пряко към селото, старецът умуваше над хорските капризи. Той никога не бе имал нищо против индианците. Дявол да го вземе, самият Илайа беше роден ирландец и почти никой нямаше нищо против това. Скъпата му покойна съпруга Матилда беше от Падстоу в Корнуол, а пък не бе имала нищо против ирландското в него.

Виж, неговата малка Ани беше родена тъкмо тук, в Северна Каролина. Скоро, съвсем скоро, закле се Илайа, докато навлизаше в подобната на джунгла горичка, разделяща неговата хиляда и тристаакрова ивица земя от селцето Кинъкийт, той щеше да се хване да стегне къщата си и да доведе дъщеря си в нея.

Е, не можеше да се каже, че момичето му липсваше кой знае колко, макар и понякога нощем да се чувстваше мъничко самотен. Все пак живееше съвсем сам. Компания му правеха единствено няколкостотинте глави добитък, безсловесното старо муле и противният петел.

Все пак той беше направил това, което предполагаше, че неговата Тилди би искала. Бе оставил малката Ани в онова луксозно училище, собственост на една свястна богобоязлива вдовица, която щеше да се погрижи дъщеря му да порасне и да стане прекрасна дама, точно както майка й.

Илайа кимна замислено. Точно тъй. Беше време да постеше старата си къща; може би и да построи още една стая. Даже щеше да направи ограда, за да може малката му Ани да си засади градинка. А след време Илайа щеше да се погрижи Минго да накара Т’махо да й хване от дивия табун, дето се скиташе из острова, едно хубаво малко пони и да го опитоми, за да може тя да ходи до селото, когато й хрумне.

Всъщност старецът дори не знаеше дали момичето умее да язди; а това беше само едно от нещата, които не знаеше за нея — собствената му дъщеря. Илайа отдавна се беше отказал да отиде до Хилсбъроу да я види. Постоянно изникваше това или онова и моментът все не беше подходящ.

Пък и трябваше да си признае, че напоследък се чувстваше доста объркан. Почти всеки път, когато се връщаше от среща със Снел, усещаше оня нетърпим сърбеж в мозъка, дето никакво чесане на главата не можеше да го прогони. Нещо като че ли не беше съвсем наред, ама проклет да беше, ако можеше да схване какво.

И все пак бе дошло времето да направи нещо за Ани. Сигурно беше пораснала, а едно голямо момиче имаше нужда да живее в истински дом, а не в училище. Още няколко години и Илайа може би щеше да започне да търси някой свестен трудолюбив джентълмен, нуждаещ се от съпруга, която умее да чете и пише. Тя щеше да е истинска гордост за стареца. Илайа нямаше нищо против да види някой и друг внук, преди да отиде на оня свят при своята Тилди.

Колкото до писмата на Ани, те бяха станали толкова изтънчени и пълни с модерни думи, половината от които човек не можеше да схване, че след време той като че ли беше престанал да се опитва да ги проумява.

„Първото нещо, като се прибера — помисли си благочестиво Илайа, — ще бъде да занеса писмата на Ани на госпожа Рейчъл и ще я накарам да ми ги чете, докато ги науча наизуст. Пък после, веднага щом Снел продаде добитъка и се поопарича, ще почна да строя на малкото си момиченце къщата, която заслужава.“

Илайа размърда неспокойно слабоватото си тяло на седлото и си спомни за къщата, в която беше родена дъщеря му. Принадлежеше на рода на Тилди и бе по-хубава, отколкото той би могъл някога да купи, но Илайа я поддържаше в добро състояние. Докато не я продаде.

— Боже, не бях много добър татко за моята малка Ани — промърмори той и обърна очи към небето. — Ама ти кажи на Тилди, че ще се поправя още щом се върна тука. — След това се покашля и прибави едно „амин“ от кумова срама.

Неизвестно по каква причина, днес неговата малка Ани изглеждаше по-близо, отколкото бе била от години. Илайа отдаде това на новопробуденото си съзнание. Той повдигна шапката и избърса потта от челото си. Спомни си деня, в който беше оставил дъщеря си в онова хубаво място с ограда от ковано желязо и нарисувана на ръка табела.

Страшно го беше заболяло, задето трябваше да остави Ани там, но го бе направил за нейно добро. Докато живееше в къщата, която беше делил с Тилди, и спеше на леглото, в което тя беше умряла в опита си да му роди син, той напълно бе забравил за съществуването на горкото дребосъче. После, в един от редките си трезви дни, Илайа прецени обстоятелствата и разбра, че трябва да направи нещо за Ани — поне защото го дължеше на Тилди.

Затова продаде къщата и даде парите на надутата стара ряпа, която държеше училището, преди да ги беше изпил, като си каза, че Тилди щеше да се гордее с него за тази му жертва.

Но, боже мой, сега Илайа виждаше, сякаш беше пред очите му, как малката му Ани щеше да си изплаче очите, молейки го да не я напуска. Тогава той й обеща да дойде да я вземе веднага щом изтрезнее достатъчно и намери мястото, което бе наследил на някакъв див остров, макар и да не бе чувал никога за него! Мислеше да се огледа ида намери купувач за земята и може би след това да се огледа още малко и да открие някое сносно място. Искаше да започне отначало някъде, където нямаше всяка съчка да му напомня за милата жена, която беше загубил.

Именно тогава дойде Снел с предложението си. Илайа дойде тук, в Банкс, където най-близката кръчма беше на един ден път с кораб, като си казваше, че след година-две, най-много три-четири, щеше да се върне и да доведе своята Ани.

Но годините отлитаха и той нямаше никаква възможност да помисли за каквото й да било друго, освен за никога несвършващите грижи по тая бъркотия от вонящи, противни и ревящи говеда.

До ден-днешен. Когато, незнайно защо, неговата Ани изглеждаше твърде близо.

Илайа отдаде това на времето. Горещите дни на късното лято винаги пораждаха бури тук, на Банкс^[1]. Караха хората да се чувстват нервни и постоянно да поглеждат зад гърба си, за да видят какво е това, дето ги дебне.

Старецът прецени, че пощенският кораб отдавна вече беше свалил пощата, бе разтоварил на брега и бе натоварил всичко, което трябваше да превозва. Илайа пришпори Джейкъб да върви по-бързо. Когато стигнаха кея, той слезе на земята и удари мулето по задницата, за да го накара да се върне у дома. Корабът вече се готвеше да отплава.

— Задръжте малко, ей; мисля да идвам с вас! — провикна се Илайа и за двадесет и осем цента си купи едно сенчесто място на палубата и пълна чиния с това, което готвачът беше набъркал за вечеря.

 

 

Тъкмо когато старецът отплава на старата шхуна, която правеше курсове между Албимарл, Къритък и Памлико^[2], една волска каруца се движеше мудно на север по пътя покрай пролива. Караше я рибар, който пушеше лула, за да държи комарите на разстояние, и возеше госпожица Ани О’Нийл, стара мома на осемнадесет и половина години, заедно с всичко, което тя притежаваше на този свят.

Ани подскачаше нагоре-надолу върху грубата дървена седалка и не за пръв път й се искаше да беше подплатила кльощавото си дупе с всички дрехи, които имаше, заедно с една възглавница! Вместо това, имайки предвид жегата, тя носеше една-единствена риза, лек корсет и почти най-хубавата си рокля, ушита само преди три години от една от старите премени на госпожа Бидлкуум. Износените места бяха покрити с ивици басма от избелелите завеси на дневната. Ани се надяваше да направи добро впечатление на баща си.

Каруцата подскочи на едно място, където приливът беше издълбал пясъка. Украсената с пера шапка на Ани се плъзна върху лицето й и тя я бутна назад, като нехаеше за пуешките пера. Беше ги накъдрила на парата от чайника, за да замести щраусовите, които госпожа Би запази за себе си.

— Скоро ли ще стигнем? — попита Ани за трети път.

— С’гичка.

С’гичка. Което означаваше скоро. Човекът беше казал същото още когато излязоха от пристанището на Кинъкийт.

Ани се замисли върху името, което беше изписвала върху пликовете в продължение на години. Вероятно беше индианско. Дявол знаеше какво означаваше, ако изобщо означаваше нещо. Може би „краят на света“. Момичето със сигурност не беше виждало нищо, което толкова малко да наподобява на истински град.

Както и да е, идването й тук не беше по собствен избор, макар и да го бе искала отдавна. Училището вече не съществуваше. Ани нямаше какво друго да прави, освен да продължи смело напред и да се надява на късмета си.

Господин Грей беше казал, че ще пътува няколко мили. Било по-пряко през блатото, но пътеката там била твърде тясна и мочурлива за каруца.

Ани отпъди с ръка една муха, която се беше заплела в изпоцапаните пера на шапката й. След това преглътна мъчително и примигна няколко пъти, за да прогони влагата в очите си. Татко, не можа ли поне да дойдеш да ме посрещнеш? Чак толкова ли не ме искаш?

Момичето си каза, че може би той не е получил последното й писмо. Сърцето й обаче шепнеше, че ако я обичаше, щеше да дойде да я вземе още преди години. Повечето от момичетата напуснаха училището, когато навършиха шестнадесет. Ани беше останала, надявайки се всеки ден Илайа да дойде да я вземе. Шиеше и се грижеше за по-малките момичета, за да не се чувства като товар за госпожа Би, но все пак бе толкова трудно да не губиш надежда, когато на хоризонта не се вижда нищо, което да те окуражи.

Трябваше просто да докаже на баща си, че той има нужда от нея. Тя бе образована и способна.

Каруцата мина през следващата бразда и Ани сграбчи шапката си с две ръце.

— Още колко остава? — попита тя.

 

 

Малко по-късно, зашеметена от петнадесетте дни пътуване с дилижанс и шхуна, Ани се втренчи невярващо в мрачната гледка пред себе си. Докъдето се простираше погледът й, нямаше нищо друго, освен пясък, вода и изсъхнала трева, ниски туфи зле подрязани храсталаци и тук-там подобни на ограда приспособления, които не ограждаха нищо. В далечината се виждаха цели акри, покрити с пасящи крави, които вдигаха облаци прах и възможно най-страховитата врява.

— Туй е то, госпожице. Тука живее старият Илайа. Оня там, на сивия кон, му е работник. Май че двамата с Илайа работят по новото стадо, дето Илайа го докара тая седмица.

Бавно, сякаш в мъгла, Ани поклати глава. Сигурно беше сбъркала острова. Сигурно господин Грей я беше докарал на погрешен адрес. Това не можеше да бъде мястото, където живееше нейният татко! Къде беше малката къщичка с два фронтона като тази от детството й? Единствените постройки, които се виждаха тук, бяха навес с три стени и провиснала порта; груба, обрулена от времето колиба, кацнала върху няколко тънки греди, и нужник, килнат като пиян на една страна, сякаш подрязан от същата ръка, която беше обработила и несиметричните храсти върху ниските пясъчни хълмове.

Ани зяпна учудено, когато една от кравите отиде бавно до най-голямата от постройките — тази, дето беше кацнала на гредите, — облегна се на единия ъгъл и започна да се чеше.

— Но къде живее татко? — попита момичето.

С поглед, в който имаше доста съчувствие, мъжът кимна към колибата, на която кравата сега търкаше плешивото място между двата си къси зловещи рога.

— Това тука е единствената къща, за която знам, госпожице. Илайа си я дигна по-височко от земята, че да не може приливът да я отнесе. Много умен човек е твоят татко. Голяма глава. — Ани се почуди малко ядосано как можеше по голямата глава да се съди за интелигентността на човек. — Аха. Построи я високо над прилива и изложена на вятъра. Човек, като поживее малко, разбира, че туй, дето не се огъва, се чупи.

В този момент обаче огъването и чупенето бяха последната й грижа. Това ли беше домът, който нейният татко бе обещал да построи? Спретнатата къщичка с фронтон, която Ани си бе представяла, обзавеждала, украсявала и обитавала през всичките тези дълги, самотни години, когато нямаше на какво друго да се осланя, освен на мечтите и на писмата на баща си един път в годината. А и те напоследък не представляваха нищо друго, освен няколко набързо надраскани реда.

Зашеметена, тя махна с ръка, за да пропъди една нахална муха. Може би все още сънуваше. Може би след малко щеше да се събуди и да се намери на третия етаж на училището на госпожа Би, в таванското помещение, където постоянно духаше, заедно с тринадесет малки момиченца на възраст между четири и четиринадесет години.

Тогава действителността я връхлетя с всичката си сила. В гърдите й се надигна срам. Ани си каза, че ако тя беше разочарована, как ли тогава се чувстваше баща й, след като е трябвало да живее по този начин през всичките тези години, за да може да я издържа при госпожа Бидлкуум.

Е, все пак ненапразно беше дъщеря на баща си! Щом той бе успял да живее тук, в тази окаяна пустош, значи и тя щеше да може. Още повече — щеше да подобри всичко тук. Нищо, че не беше научила кой знае колко за домакинството. Всъщност възможностите й се простираха в друго направление, но що се отнасяше до управляването на бизнеса, тя можеше да окаже неоценима помощ. Освен умението да борави с иглата и конеца, тя се бе научила да чете и пише, както и да смята толкова добре, колкото и всеки чиновник.

Можеше да се наеме икономка, както и готвачка. Може би също и някой, който да се грижи за доенето, пилетата и градината. Не че Ани не искаше да се занимава с това, но според госпожа Би нейното истинско призвание бе доста далече от кухнята и животинския двор.

— Е, добре — рече бодро тя. — Господин Грей, много съм ви задължена, задето ме докарахте, а-а… до дома. Сигурна съм, че татко е ужасно зает, иначе щеше да дойде да ме посрещне.

Старецът кимна мълчаливо и отмести поглед от пощенския кораб, който се изгубваше бързо към хоризонта. Ако Ани се надяваше да получи успокоение от него, можеше да продължи да се надява. Тя повъртя в ръце протритата си дамска чантичка и се почуди дали щеше да бъде уместно да му предложи някакво възнаграждение. Само че не можеше да си позволи да му даде много. Беше похарчила почти всичко, за да плати пътуването си, оскъдната храна и тънките неравни сламеници в странноприемниците по пътя.

— Ако Илайа още не е подредил място за тебе, госпожице, можеш да останеш при мен и Рейчъл. Не сме богати, ама ще се радваме да споделиш покрива и трапезата ни.

„Не — реши Ани, — той едва ли очаква възнаграждение.“ От цялата фигура на мъжа се излъчваше гордост, въпреки приведените рамене и загрубели от работа ръце. Ани се усмихна топло и отклони поканата на стария джентълмен. За момент слабото й бледо лице се озари с рядка красота.

Без да се взема предвид возенето с волската каруца, беше й дошло до гуша от милостиня. Още на девет години бе научила значението на думата „беден“ от табелата пред училището на госпожа Бидлкуум за бедни момичета. От онзи момент беше решила сама да си изкарва прехраната. Постепенно бе научила, че тези, които можеха да си плащат, го правеха. С онези, които не можеха, се отнасяха как да е. Госпожа Би обичаше да казва, че Господ я е благословил с голяма празна къща, а тя знаела християнското си задължение.

В училището на госпожа Би нямаше ръце, които да остават бездейни и да създават работа на дявола. Задачите биваха разпределяни според възрастта и способностите. След първата година от престоя й там за Ани беше решено, че дарбата й е в шиенето и грижите за малките деца.

Когато момичето порасна и придоби повече опит, госпожа Би започна да продава продукцията й чрез един магазин в Хилсбъроу, като й даваше по двадесет и пет цента на месец. Останалото отиваше за издръжката и обучението й, макар и Ани винаги да бе приемала, че баща й плаща всичко това, когато изобщо се замисляше по този въпрос.

Красива жена с неопределена възраст, госпожа Би не търпеше въпроси относно бизнеса си. Вярваше искрено в това, че човек трябваше да изпълнява задълженията си с всички сили. Един ден обаче избяга с някакъв търговски пътник от Филаделфия и изостави тринадесетте си ученички, течащата отвсякъде съборетина, която не можеше да се отоплява, и планина от дългове.

Кредиторите връхлетяха като ято лешояди, за да измъкнат от къщата всичко, което представляваше някаква стойност. Като неофициална помощничка на госпожа Би, на Ани се падна задължението да издири малкото роднини, да се погрижи момичетата да бъдат настанени, както се полага, и да намери сносни домове за останалите.

Всичко това й беше отнело почти шест седмици, през които всяка нощ се беше молила да получи отговор на припрените си писма към баща си. Когато такъв не дойде, тя просто направи това, което трябваше да се направи. Взе малкото вещи, останали от кредиторите — разкривен метален чайник, две тенджери, нащърбена порцеланова чаша за чай, кошница за яйца без дръжка, в която събра скъпоценните си принадлежности за шиене, и два чифта избелели от слънцето брокатени завеси — в замяна на обещаваната, но никога неполучена заплата, и се зае да уреди проблема сама.

И ето я сега тук.

— Ще се радвам да те закарам до мястото, дето работят със стадото — предложи Джакария Грей, след като закара каруцата до колибата на кокили и стовари нещата на Ани на земята. Вместо стъпала, пред вратата беше поставен огромен пън, чиято повърхност бе подравнена и приличаше на платформа. Грубовато, но удобно, стига краката на човек да бяха дълги пет фута.

— Сърдечно ви благодаря, но ако татко не се върне, докато си разопаковам нещата, може да отида да го посрещна.

Джакария се вгледа втренчено в шумната прашна дандания в далечината. След това спря очи на куфара и най-различните вързопи, натрупани на входа на мизерната колиба и мълчаливите му съмнения проличаха.

— Сигурна съм, че вътре изглежда по-добре, отколкото отвън — каза Ани с пресилена веселост. Изобщо не беше сигурна в това, но никога нямаше да обиди баща си, като навири нос пред неговата къща. Ако беше очаквала нещо повече, то това бе нейна, а не негова грешка. Горкият татко, сигурно се беше лишавал от адски много неща, за да я издържа в училището на госпожа Бидлкуум!

„Толкова богато, колкото не можеш да си представиш и в най-смелите си мечти“ — беше й писал той за деловите си отношения с господин Снел първия път. О, татко, защо не ми каза истината? Никога не съм мечтала за богатство, исках само двамата с теб отново да бъдем семейство!

Но чистата истина беше, че ако господин Снел не бе дошъл навреме с предложението си, баща й нямаше да отиде на добър край. След като умря майка й, Илайа не правеше нищо друго, освен да скърби и да пие. Ани осъзнаваше това въпреки петгодишната си възраст. Ако беше намерил поне малко щастие в тази забравена от Бога пустош, тя трябваше само да се радва за него.

Тъй като старият рибар като че ли не изпитваше желание да си тръгне, Ани се опита да покаже към къщата благосклонност, каквато далеч не чувстваше. Докато събираше сили да влезе вътре и хвърли поглед в новия си дом, кравата, която си чешеше главата, излезе иззад ъгъла и подуши подозрително полата на момичето.

Ани се сепна и отскочи назад с писък. Кравата отстъпи и изрева възмутено. Едно пиле, кацнало на покрива, се стресна и полетя. Ани се почувства така, сякаш се беше събудила по средата на кошмар. Нищо наоколо не беше реално.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойдеш с мен у дома, госпожице?

— О, не, благодаря ви. Аз… ами това е, по-добре да започвам да си подреждам нещата — каза тя с лъчезарна усмивка, която й струваше почти последната частица кураж.

— Той, Илайа, сигурно ще си дойде с’гичка. Инак, ако имаш нужда от нещо, Минго ще ти помогне.

Какво ли означаваше инак? Че татко й нямаше да си дойде с’гичка? Ани кимна, сякаш разбираше всичко напълно.

— Тоя Минго е работник на баща ти. Не става много за гледане, ама е здрав като хвойнов корен.

— Разбира се — промърмори Ани. Обземащата я паника заплашваше всеки момент да отстъпи на истерията. Стомахът на момичето изкурка силно.

 

 

Кацнал, на твърдата седалка на волската каруца и хванал здраво юздите с мазолестите си ръце, Джакария чу това и се ухили:

— Май си малко гладна, а? Кажи на Илайа да ти изпържи барбунови воденички, туй ще те направи да се чувстваш като възродена. Айде да си вървим у дома, Парис Франс.

Ани гледаше след каруцата, теглена от вола със странното име Парис Франс, и се чудеше дали на света има нещо, което да я накара да се почувства възродена.

Барбунови воденички ли?

Най-сетне бе сама — тя се обърна и влезе вътре с уморено приведени рамене. Когато очите й попривикнаха към сумрака, слисването й нарасна. Привдигна полите си, за да не се допират до неравния под, и огледа внимателно новия си дом. Това й отне не повече от две минути. Имаше две стаи — едната за спане, а другата — за всичко останало. Никакъв салон, никаква дневна. Нямаше и помен от трапезария, нито дори стая за миене.

Колкото до мебелите, имаше легло, чийто дюшек беше целият на буци, и три твърди стола, от които само един притежаваше облегалка, а и на нея й липсваха две пръчки. Приспособление от камъни и тухли в ъгъла явно беше нещо като огнище, ако можеше да се съди по втвърдената мазнина по плочата пред него.

Ани продължи огледа си с нарастващо учудване. От един пирон на стената висеше желязна пиростия. На поличката имаше тенекиена кутия с кибритени клечки, малка черна лакирана кутия — вероятно пълна с чай, дървена дъска за рязане, оловно канче и една нащърбена бяла глинена чаша.

Под полицата имаше три гърнета. Едното беше празно, като се изключат няколкото зрънца кафява захар и върволицата малки червени мравки. В другото имаше царевично брашно в сравнително добро състояние според неопитния поглед на Ани.

Тя повдигна любопитно капака на третото гърне и побърза да го затвори. Развалена риба! Милостиви боже, защо ли баща й държеше това гърне? Когато живее сам, един мъж може да придобие някои мърляви навици, но все пак — развалена риба…

По-късно щеше да се оправи с това. Може би беше стръв за някакъв капан, макар че бог да е на помощ на което и да било животно, което би могло да бъде привлечено от такава воня.

— Е, добре! — каза решително тя. Ани имаше свои собствени похвати за належащите проблеми. Тези похвати й бяха помагали много през всичките години от живота й и сега нямаше да позволи на някакво си малко разочарование да й се изпречи на пътя.

Първо обаче щеше да изпие чаша чай; ако изобщо имаше такъв в кутията. Също така трябваше да види дали щеше да успее да запали огън в малкото мръсно огнище и да открие източника за питейна вода.

Той се оказа един варел, пълен с дъждовна вода, хлъзгав от мъха и гъмжащ от ларви, който се намираше под разкривения улук зад къщата. Ани загреба една тенджера вода, като се чудеше с какво да я прецеди, и започна да събира дърва от купа зад дънера. След това се върна вътре и хвърли разделените пънове в огнището. Всъщност досега никога не й се бе случвало да пали огън, което изглеждаше смешно за една жена на нейната възраст, но огънят в кухнята на училището никога не бе оставян да изгасне, а Куки, икономката, се грижеше за камините в другите стаи. Разбира се, спалните и класните стаи не се отопляваха. Просто всички се обличаха по-дебело.

Едва ли щеше да бъде чак толкова трудно. Дървото гореше, а баща й имаше достатъчно дърва. Имаше и кибрит, колкото и скъп да беше той. От какво повече можеше да има нужда човек?

Ани взе от полицата лакираната кутия, като се надяваше чаят да е поне малко пресен. Само че вътре нямаше чай. Имаше писма. Момичето разпозна собствения си почерк и взе най-последното, в което беше писала на баща си за закриването на училището. Пликът дори не беше отворен.

Озадачена, тя взе следващото… и следващото. След първите няколко писма, писани преди години, нито едно не беше отворено. А тя толкова много се бе гордяла с тях!

Ани си помисли за часовете, които беше прекарала да ги съчинява — да не говорим за парите от шиенето, които беше пропиляла за пощенски разходи. Момичето захлупи глава върху масата и заплака.

— Е, това поне обяснява всичко — рече тя след няколко минути. Сълзите бяха разточителност, която момиче като нея не можеше да си позволи. Отново изпълнена с решителност, тя избърса очи, издуха носа си и се зае да си намери някое ъгълче, което да нарече свое.

 

 

Докато Ани се устройваше в новия си дом, Минго и Т’махо привършиха с белязването на стадото. След това се запътиха неохотно към заграждението зад навеса, за да кастрират няколкото мъжки телета, които Илайа беше отделил.

Белязването не беше чак толкова кърваво, нито дори твърде болезнено, ако се направеше бързо и с опитна ръка. Никой не обичаше белязването, макар че поне Минго виждаше някакъв смисъл в това. Вече твърде много собственици на добитък използваха пограничните острови за естествен корал.

Но кастрирането беше гадна работа. В него имаше нещо противно, макар че и двамата знаеха, че бе необходимо зло. Всеки човек с поне капка здрав разум предпочиташе да отглежда скопени животни, отколкото самци.

И двамата мъже нямаха търпение да привършат работата и да си поплуват хубавичко, за да измият мръсотията, потта и кръвта от себе си.

— Бурята се е отдалечила от брега — забеляза Минго.

— Това е хубаво, иначе щях да танцувам със светкавиците — отвърна Т’махо и махна с ръка, за да пропъди мухите от покритото си с кръв теме. Имаше нужда от едно добро изтъркване със солена вода, за да не му се възпалят раните. Ако старата Етауак откриеше, че се е наранил, щеше да го завърже и наложи с един от мехлемите си, който със сигурност щеше да го довърши.

— Онуй там, дето завива покрай върха, не е ли каруцата на Джакария? — посочи с глава Минго към набраздената пътека, която вървеше успоредно с брега.

— Сигурно е дошъл да търси Илайа. Трябва да са се разминали.

После и двамата престанаха да забелязват каруцата, която се изгубваше в далечината. Вместо това, вниманието им се съсредоточи върху работата, която имаха да довършват.

— Абе и аз като всички обичам говеждо, а пък от биковете не става хубаво месо; ама кълна ти се, Т’махо, страшно я мразя тая работа.

 

 

Ани беше намерила метла и тъкмо се оглеждаше за кофа, когато чу врявата. Момичето опря метлата на стената, скочи на пъна, а след това на земята и отиде да види какво става. Очевидно татко й си беше дошъл и имаше много работа зад навеса. Тя събра полите си и забърза по посока на шума.

— Татко, изненада! Ето ме и мен!