Армен Викториян
Контрол върху съзнанието (8)

Седма глава
Жертвите от хижа „Даргъл“

Антъни и Дорийн Върни били наскоро пенсионирани. След цял живот усилен труд те мечтаели да изживеят остатъка от дните си в мир и спокойствие в малката си хижа в Кент. Ала не им било писано — скоро мечтата им била разбита на пух и прах от кошмарното преживяване, когато, без да знаят, станали „опитни мишки“ в мистериозен експеримент.

Въпреки че изследвах внимателно и задълбочено проблема, не успях да изровя нищо, което да ме усъмни в честността, почтеността или дори патриотизма на тези възрастни хорица. Семейство Върни са един от няколкото примера в живота ми, които въпреки че бяха загубили всичко, включително и здравето си, не се поколебаха да разкажат за страшното си изпитание.

Както ще видим, заради случаи като този на семейство Върни е още по-важно да изправим пред правосъдието онези тъмни сили, които действат под законодателен имунитет. Също така тези случаи ни напомнят колко неотложна е нуждата от Декларация за правата на гражданите в Обединеното кралство, както и от много по-голяма от сегашната свобода на достъп до информацията. Защото проказата на секретност отдавна е разяла британската демокрация.

Мъките на семейство Върни започнали през есента на 1983 година и резултатите от всички техни опити да получат обезщетение могат да се обобщят само в едно официално писмо:

С настоящото удостоверявам получаването на вашата жалба в Трибунала на службите по сигурността на 3 май 1990 година. Законът за службите по сигурността от 1989 година влезе в сила на 18 септември 1989 година и не е със задна дата [курсивът е добавен]. В жалбата заявявате, че описваните от вас събития са станали между януари 1984 и ноември 1984 година, следователно те не попадат под юрисдикцията на трибунала [курсивът е добавен].

Съжалявам, че не мога да ви помогна.

Дж. Р. Хармър, секретар на трибунала.^[1]

Хижа „Даргъл“ се намира на около миля и половина югоизточно от село Бидъндън в Кент. Това е стара дърварска хижа, датираща от дните на битката при Ватерло, усамотена и заобиколена от гъсти гори. Семейство Върни купили хижичката през пролетта на 1969 г. и я използвали като вила за почивка. През лятото на 1983 г., когато се пенсионирали, те решили да се преместят от Лондон и установят тук за постоянно. До края на годината изхарчили значителна част от спестяванията си за ремонт на вилата и нови мебели, които да направят старините им по-удобни.

Антъни Върни бил инспектор на „Пътеводител за добрата храна“ в продължение на 25 години и също така работил за Асоциацията на потребителите в „Пътеводител за добрите хотели“. Двамата със съпругата му възнамерявали след пенсионирането си да засилят участието си в тези области. Освен че работел в областта на потребителските права, г-н Върни бил основател на Писателската гилдия на Великобритания и обичал да пише за театъра, киното и телевизията. Намерението му било да направи писането свое постоянно занимание и се надявал да основе компания, с която да продава творбите си. Тъй като работели за театъра от най-ранна възраст, двамата съпрузи очаквали това с нетърпение. На около километър северозападно от тяхната хижа имало „дърводелски цех“, в който се произвеждали порти и огради. През трите години до пенсионирането им от цеха не се чувал почти никакъв шум; само от време на време долитал гласът на някой, който викал работниците по високоговорител. Ала в началото на септември 1983 година семейството забелязало подчертано увеличаване на шума от машините в двора на цеха. Отначало не обърнали внимание; помислили си, че фирмата се разширява, а това означавало, че в района ще се прекарат нови водопровод и канализация.

Г-н Върни си рекъл, че може би ръководството на фирмата няма да вземе необходимите мерки, за да сведе шума до минимум, и решил да поговори с управителя, който проявил някакво разбиране. Въпреки това дори разговорът с генералния директор на фирмата не дал никакви резултати. Последният казал на г-н Върни, че фирмата е в бизнеса от 1940 година и не вдигат повече шум отпреди. Тук искам да добавя, че от 1940 насам в Кент има множество военни обекти.

На 1 октомври 1983 година семейството имало гост. Изведнъж и тримата чули мистериозен шум. Бил напълно различен от онзи, който чували преди това от дърводелския цех. Бил висок и жужащ и кънтял из целия им заден двор. Струвало им се, че идва от около двадесетина метра разстояние, близо до гората. Съобщават, че шумът сякаш прониквал във всяка клетка от телата им и не можели да го свържат с нищо, което били чували до този момент.

Неприятното преживяване продължило четири денонощия. Най-странното било, че почти веднага след започването на шума всички останали звуци в гората замрели, сякаш животните и птиците наоколо избягали. Доста по-късно семейство Върни забелязали, че птиците се върнали да гнездят чак на следващата пролет. След четиридневното изпитание двамата били на края на силите си, затова на 5 октомври 1983 година решили да отидат някъде на почивка, с надеждата че като се върнат, шумът ще е изчезнал. Откъде можели да знаят, че проблемите им едва сега започват.

На 25 октомври 1983 година, когато се върнали, забелязали явно засилване на шума; на моменти дори им се струвало, че идва от вътрешността на самата хижа. Също така открили и допълнителен елемент — в ранните утринни часове шумът ставал някак пулсиращ, вибриращ. А и, както се оплакват по-късно двамата, „горите североизточно от нас се осветяваха в жълта и розова светлина, която сякаш идваше от земята, нещо подобно на ефекта от театралната циклорама.“^[2]

Когато се върнали от почивката, открили, че отводнителният канал в кухнята им е запушен с парчета натрошен асфалт, които трябвало да се махнат ръчно. Нямали представа кой може да е направил това и защо. В началото на ноември 1983 година положението се влошило. Макар че жуженето било намаляло, се появил мощен, равномерно пулсиращ звук, придружен от непоносими вибрации, които сякаш идвали изпод земята, обгръщали хижичката и околността и шумът ставал най-силен в малките часове на нощта.^[3] На моменти имали чувството, че някой нарочно се старае да ги измъчва, когато имат най-голяма нужда от почивка.

През ноември същата година шумът все повече се засилвал и не им позволял да спят нощем. Двамата започнали да се страхуват, че звукът (който се състоял от нискочестотни вибрации) започва да застрашава здравето и може би засяга централната им нервна система. Предполагайки, че идва от водна помпа или някаква друга селскостопанска дейност, те направили запитвания до местния Съвет по водата, но властите ги уверили, в тази зона нямат съоръжения, които биха могли да вдигат такъв шум.

Всяка вечер семейството излизало навън в отчаян опит да определи откъде идва шумът. Това се оказало невъзможно; източникът като че ли постоянно се местел. На 24 ноември, по време на едно от нощните им търсения, някъде в един през нощта двамата се натъкнали на полицейски патрул. Странните шумове били достатъчно силни и полицаите ги чували, но предположили, че идват от Шортс Уд^[4] североизточно от тях. Все пак обещали да докладват за това и да се обадят на семейство Върни, ако открият източника на шума.

В събота следобед, на 26 ноември, г-н Върни се отбил в местното полицейско управление в Тендърдън, където бил разпитан от един сержант. Научил, че полицейският патрул не е докладвал за проблема. Върни подал жалба в деловодството (която била заведена в книгата с молив), но иначе сержантът не бил особено услужлив. Казал на стареца, че това не е работа на полицията и че трябва да се обърне към местния Отдел по опазване на околната среда. Все пак г-н Върни твърди, че полицаят му подхвърлил: „Няма да видите кой знае каква помощ от тях. Те са абсолютно безполезни.“^[5]

На следващия ден Върни се обадил в Отдела по опазване на околната среда. Тъй като в момента всички служители отсъствали, той оставил телефонния си номер на една секретарка, на която обяснил естеството на проблема. Разочаровани, че никой не отговорил на обаждането му, на 1 декември семейството решили да се махнат за известно време от проблема. Електронният шум бил станал непоносим.

Върнали се в хижата на 6 декември 1983 година. На секретаря им нямало съобщения от Отдела по опазване на околната среда. Г-н Върни оставил още няколко съобщения в Отдела, но така и не получил отговор. Писал и на местната общинска управа, за да се оплаче от шума и помоли да бъде намален.

Семейство Върни подали запитване и до местния Отдел по планиране, за да разберат дали не са издали разрешително за строеж на сграда или жилищен квартал, който би могъл да бъде причината за неприятния шум. Никое от запитванията им не дало плодове. Вместо това положението постоянно се влошавало; животът в хижата ставал все по-непоносим.

Появили се и допълнителни неприятни фактори — например електрозахранването им започнало да се колебае. Токът ту се засилвал, ту отслабвал без някаква видима причина и тъй като бил основният им източник на енергия, понякога не можели да си сготвят и дори да ползват осветление. В други случаи лампите започвали да светят ту по-силно, ту по-слабо — и което било още по-зловещо, на едноминутни интервали.

Тяхната електрическа подстанция захранвала и цеха. Г-н Върни се оплакал на Югоизточния съвет по електричество (ЮСЕ), като обяснил на г-н Грийн, главния електроинженер, естеството на проблема. Изказал мнение, че може някоя машина от цеха да тегли прекалено много енергия. Грийн като че ли проявил загриженост и обещал незабавно да се занимае с проблема.

На 20 декември 1983 година, някъде в осем сутринта, гората около хижата се напълнила с хора на ЮСЕ, които започнали работа по електропровода. Екипът от около осем души с два микробуса прекарал там няколко часа. Предвождал ги самият Грийн, който обяснил на Върни, че „добавят още мощност в жиците“. Не му обяснил обаче откъде идва проблемът. Подаването на електричество се подобрило, макар че осветлението продължило да се колебае още няколко седмици.

Още нямали никакво обаждане от Отдела по опазване на околната среда, а чувствали, че не са в състояние да прекарат предстоящата Коледа сред шума и вибрациите. Върни решил да потърси независимо мнение и се свързал с една фирма на акустични инженери в Мейдстоун.

Един представител на фирмата ги посетил вечерта на 20 декември 1983 година. Въпреки дъждовното, ветровито време, инженерът уловил много високи показатели с уреда си, особено за вибрациите. Той констатирал, че източникът се намира на по-малко от миля^[6] разстояние от къщата и казал, че ще докладва това на Отдела по опазване на околната среда.

На 21 декември, някъде в пет без петнадесет следобед, един служител на отдела най-сетне им се обадил и Върни му описал накратко проблема. Според думите на стареца служителят се държал крайно неприветливо и не обещал нито да разследва проблема, нито да предприеме каквито и да било действия съгласно Закона за борба със замърсяването. Но най-дразнещ бил резкият му отказ да постави в хижата нещо, с което да измери шума. Казал, че няма подходящи прибори. Въпреки че Върни му предложил да намери такива, той отказал всякаква помощ; нещо повече, държал се така, сякаш считал за крайно неуместно старецът да му се бърка. Но въпреки отказа на служителя, г-н Върни му се обадил още на другия ден, за да го помоли за помощ, преди да са започнали коледните празници. Срещнал същото студено отношение. Напълно отчаян, той решил да поеме нещата в свои ръце и отпътувал за Лондон, за да наеме някакви прибори, с които да измери нивото на шума.

Тъй като било точно периодът на коледното пазаруване, магазините за електроматериали работели до късно и той намерил един на Татънъм Корт Роуд, където имало оборудване последна дума на техниката. Върни обяснил на двама души от персонала какъв е проблемът му и съвсем се объркал, когато те се спогледали и единият от тях подхвърлил: „По думите ви ми се струва, че си имате работа с Министерството на отбраната. Няма да излезете наглава с тях.“ Усещайки тревогата на Върни, те го запознали с един свой колега, който по думите им бил именит експерт по електроника и „точно човекът за вас“. Мъжът обещал да му помогне веднага след празниците.

До този момент семейство Върни нито за момент не били помисляли, че звукът може да е нещо повече от обикновено шумово замърсяване. Подобно на всеки друг гражданин в подобни обстоятелства, те смятали, че е с индустриален произход и проблемът може да бъде разрешен от местните власти. Последното нещо, което можело да им мине през ума, било че тук е замесено МО. Ала тази нова възможност обяснявала неохотата на Отдела по опазване на околната среда и на полицията да им помогнат. Освен това Върни скоро открил, че МО не подлежи на Закона за замърсяване на околната среда (или на който и да било подобен граждански закон).

Семейството започвали все повече да се притесняват. Чудели се дали не са под наблюдение и им минало през ум, че телефонът им може да се подслушва. По време на едно търсене на източника на шума из района вниманието им било привлечено от една къща, построена само две години преди това. Намирала се на Грибъл Бридж Лейн, в права линия с къщичката им. Според архитектурните планове трябвало да бъде ферма, но освен няколкото кошера в двора, там нямало никакви признаци за селскостопанска дейност.

Къщата била заобиколена с висок жив плет и в конструкцията й имало нещо странно. Била на два етажа, но от задната страна на горния етаж нямало никакви прозорци — само от двете страни на първия етаж имало прозорци. Г-н Върни се сетил, че му напомня на зданията, строени от германската армия по крайбрежието на Ламанша през Втората световна война.

Дебелите, непрозрачни и стигащи до пода завеси на прозорците на партера не позволявали да се види нищо. По-късно се установи, че са били направени от текстил, произвеждан изключително само за Имуществения отдел на Министерството на околната среда. Текстилът се използвал за подсигуряване на високосекретни сгради на Министерството на отбраната и службите по сигурността. Завесите не приличали на такива, каквито човек би могъл да види в жилище на фермери, каквото било предназначението на къщата според разрешителното за строеж в Общински съвет Ашфорд.

Пред къщата, вдясно от пътя, имало нещо като бункер с голям отдушник с форма на гъба. Бункерът бил дълъг почти колкото стената на къщата. След като направил още няколко запитвания, Върни установил, че телефонният номер на къщата е поверителен. Открил и че там живеят двама съпрузи на четиридесет и няколко годишна възраст, и че дворът е пазен от добермани.

Нискочестотното излъчване продължило без прекъсване и на Бъдни вечер. Върни отбелязва: „Нощите бяха ужасни, със силни колебания на осветлението във и около къщата.“ Семейството не можели да мигнат и се чувствали напълно изтощени.

Сутринта на Коледа, докато останалите хора в окръга си отваряли подаръците, нашите двама герои тръгнали пеш, в отчаян опит да определят източника на шума. Чували го през повечето време, но подобно на блуждаещ огън, той постоянно се местел. Струвало им се, че идва северно от Шортс Уд, близо до Грибъл Стрийм, точно както им бил казал експертът по електроника.

Местните власти били издали брошура със заглавие „Какви действия трябва да предприемем при шумово замърсяване“, в която се споменавало за шум от купони, радио, лаещи кучета и т.н. В цитираните закони, уви, нямало никакви клаузи за вида шум, който измъчвал семейство Върни. Във всеки случай, за да предприемат каквито и да било действия, трябвало да открият и да назоват отговорните за шума. Според съвета, даден в брошурата, те въпреки всичко започнали да си водят подробен дневник за часовете и естеството на смущенията в живота им.

Поради психическото напрежение двамата най-сетне решили да се махнат от това място. На 29 декември 1983 година направили оферта за една нова къща в Стрийт, Съсекс. Когато се върнали в хижата си, отново ги посрещнал шумът: силно жужене, придружено с нискочестотно туптене. Това продължило през целия ден.

Дневникът на семейството дава подробен отчет за ефекта върху тях от 26 декември 1983 до 20 май 1984 година: „Дневник — хижа «Даргъл», вторият ден след Коледа, 26.12.1983 година.“

Шумът и вибрациите продължиха през цялата нощ. Беше невъзможно да се спи. Шумът се усили още повече в 4,15 сутринта — вибрации и силно жужене с металическа нотка. Звукът беше записан.^[7]

Призори се появи нещо ново — светлини с форма на подкова, които се движеха в небето от запад на изток и слизаха ниско на фона на дърветата. Бяха запалени и някакви неща, които наподобяваха летящи тиари, три на брой. Те изчезнаха, падайки над Шортс Уд — околността на Грибъл Уд.

27.12.1983 година.

Невъзможно е да се спи в ранните часове на нощта. Силно повишаване на шума и вибрациите в 3,50 сутринта и високо жужене. Отново запалване и изгасване на светлини [летящи тиари]. В 5,45 сутринта шумът и вибрациите се увеличиха още повече, а ритъмът им се учести. Летящите тиари отново се появиха и също както преди летяха от запад на изток.

Тъй като изобщо не можели да си починат, семейство Върни решили да напуснат хижата и да потърсят убежище в мотел „Халънд“ в Източен Съсекс. Вече започвали да вярват, че нискочестотните трансмисии всъщност изливат радиация в къщата им. Нито полицията, нито общината желаели да предприемат някакви действия. На 18 януари 1984 година, според направената по-рано уговорка, г-н Върни отишъл с колата си до Уапинг, за да доведе г-н Д., експерта по електроника, с когото се бил запознал в Лондон преди Коледа. Двамата спрели да обядват в пивница „Трите комина“, но докато се хранели, колата му била разбита, а чековата книжка и януарското банково извлечение (за разходите му през декември) — откраднати. Когато пристигнали в хижата, там — странно — не се чувал никакъв шум. Десет минути по-късно изведнъж се появил служителят от Отдела по опазване на околната среда. Върни не им бил съобщил за намерението си да доведе отново експерта, но служителят от съвета изглеждал ядосан; нещо повече, дори знаел името на г-н Д. „Значи вие сте г-н Д.“, рекъл той. Оборудването на експерта очевидно много го безпокояло. „Какво става тук?“ попитал той и подложил г-н Д. на кръстосан разпит за това какво се е канел да прави и откъде е. Държал се по-скоро сякаш е следовател от полицията, а не служител в местния общински съвет. След това върнал направените от г-н Върни записи на шума, без да обели и дума за тях.

Г-н Д. заподозрял нещо в превръзката на ръката на служителя, която обхващала малко повече от пръста му; разтревожил се, че това може да е двупосочен радиопредавател. Майор Фред Холройд, бивш служител от разузнаването в Северна Ирландия, казва, че е имал такъв апарат, докато е служел в Ълстър — и че той му е бил даден от САС. Твърде възможно е Обединената учебна част по разузнаване в Ашфорд, Кент, да са притежавали подобен предавател през 1984 година. На път към колата си, служителят подхвърлил и че не чува никакъв шум. Още докато го изричал обаче, звукът гръмнал със страшна сила и той извикал: „Никога не съм го чувал толкова високо.“

Г-н Д. излязъл навън и спуснал микрофон в кладенеца пред къщата, за да види какво ще успее да запише. В отговор на поканата му да остане и да види резултатите, служителят казал, че е чул и видял повече от достатъчно, и си отишъл. В кладенеца се отчитали вибрации с високи показатели, които сигурно се предавали по почвата.

Г-н Върни бил убеден, че единственият начин служителят от Отдела по опазване на околната среда да знае името на учения и времето, по което той ще пристигне, е с подслушване на телефона им или някакъв друг вид подслушване.

Г-н Д. останал в къщата седем часа, през което време шумът мистериозно стихнал. Г-н Върни го закарал обратно в Лондон, като оставил съпругата си сама. Това било огромна грешка, тъй като веднага след заминаването им шумът и вибрациите отново започнали, сякаш някой наблюдавал къщата. На другия ден г-жа Върни споделила, че е прекарала най-ужасната нощ в живота си. В резултат от тази нощ косата й побеляла за четиридесет и осем часа. На края на търпението си, г-н Върни позвънил още веднъж на служителя от Отдела за опазване на околната среда и отново виковете му за помощ останали нечути. Вече било ясно, че източникът на шума и вибрациите е някъде под земята. Когато г-н Върни пуснал един от своите записи на служителка от Отдел „Селскостопански жилища“ на общината, която му се обадила по телефона, дамата възкликнала потресено: „О, толкова ли е зле?“ След това обещала, че ще помогне за откриването на виновниците, ала веднага щом Върни й споделил, че според него източникът идва от подземна инсталация на по-малко от миля от тяхната хижа, тя затворила и никога повече не се обадила.

На 21 март 1984 година семейството обявили хижата за продажба. Прекарвали там възможно най-малко време — не повече от две нощи една след друга — и през април намерили потенциален купувач за къщата. На 5 април 1984 година в апартамента им в Лондон се обадил следователят полицай Джордж Кийлър от следствения отдел в Ашфорд и им казал, че един прозорец на дома им в Кент е счупен, но очевидно никой не е проникнал вътре.

Когато се върнали там, те открили, че антрето е пълно с трески и малки парченца бяла боя водят към вътрешността на къщата. Самата врата била разбита с ритник, а бравата висяла безпомощно. Натрапниците били излезли от задната врата.

Случилото се било докладвано в полицейското управление на Тендърдън. Следователят полицай Кийлър бил някак сконфузен, когато чул, че въпреки думите му, всъщност в къщата е влизано. Било очевидно, че полицаите не са проверили както трябва.

Странното било, че нищо ценно не липсвало, освен частните документи на г-н Върни във връзка с данъците му, няколко лични писма от един таен съветник на краля и бивш министър, дългогодишен приятел на семейството, и половин шоколад „Бърнвил“ Някой бил преровил писалището му в кабинета и прегледал всичките му книжа. Кийлър казал саркастично: „Предполагам, че ще е най-добре да търсим човек с шоколад по зъбите.“

През май семейство Върни прекарали седем дни в хижата. Въпреки че в някои от нощите шумът бил доста висок, никога не стигал до предишните нива. На 18 май дъщеря им Юджийни и неин приятел им дошли на гости за почивните дни. Те помогнали на семейството да си опаковат багажа, тъй като последните смятали скоро да се изнасят. Същата нощ г-н Върни се събудил от силно парене в очите. Било много болезнено и продължило до 7 часа сутринта.

Юджийни Върни казва, че е чула крясъци на мъже в гората наоколо и се е изплашила неимоверно. Освен това една седмица след престоя си в хижата получила сериозна амнезия и се наложило да отсъства от работа. Докато се връщали обратно, на приятеля й му прилошало на шосе Ml. За щастие успял да отбие и спре при близкия сервиз, където загубил съзнание.

Но най-лошото все още предстояло. Някъде в 1,30 часа сутринта на 20 май 1984 година в хижа „Даргъл“ настанал истински ад. Шумът никога преди това не бил достигал такива децибели. Вибрациите минавали под земята от гората към къщата и буквално я разтърсвали. Всичко това продължило до 7 сутринта.

Антъни и Дорийн Върни били напълно съсипани и се чувствали много зле. Трябвало за пореден път да напуснат хижата. Тръгнали сутринта на 23 май 1984 година, като Дорийн едва вървяла от болки.

По-късно г-жа Върни постъпва в старчески дом. Изпитанията са я състарили неимоверно. Г-н Върни също е стар и болнав, но смелостта не го е напуснала. Бил се е с нацистите, а сега страната му очевидно го е предала. Но така и остава въпросът откъде е идвал този шум.