Армен Викториян
Контрол върху съзнанието (6)

Пета глава
Тайно партньорство

Прословутите Московски процеси от 1937 година по време на режима на Сталин смаяха Запада, най-вече с бързината, с която обвиняемите на Народния съд, като кардинал Минджентли, признаваха престъпленията си срещу държавата. По-късно в един меморандум на ЦРУ се казва: „Характеристиките и маниерите на обвиняемите, както и формулирането и изричането на признанията, са подобни в достатъчно много случаи, за да се предположи, че са неискрени.“^[1]

През 1949 година тези очевидни несъответствия подсказват на Отдела за научно разузнаване (ОНР) на ЦРУ да предприеме „анализ на чуждестранната работа върху някои неконвенционални бойни техники, включително въздействащи върху поведението вещества, с първоначална цел разработка на възможности за устояване или компенсиране ефекта от тези вещества“.

Предварителните фази включват преглед на изследвания върху наркотици в институции като болницата „Маунт Синай“, Илинойския университет, Мичиганския университет Детройтската психиатрична клиника, клиника „Майо“ и Националния институт по здравеопазване (НИЗ). Имало е и задълбочено проучване на чуждестранна литература, особено от Социалистическия блок. Тази програма се превръща в проект БЛУБЪРД, чиито цели са:

(а) откриване на средства за обработка на личния състав с цел предотвратяване измъкването на информация от тях с конвенционални средства;

(б) изследване възможността за установяване на контрол върху човека посредством прилагане на специални техники за разпит;

(в) подсилване на паметта;

(г) намиране на отбранителни средства срещу установяване на вражески контрол върху персонала на Управлението.^[2]

Това в крайна сметка се превръща в основа и библия за други програми за контрол върху съзнанието и психологически операции, предприемани на Запада през следващите десетилетия. Корейската война — която започва през юни 1950 г., почти година след началото на проекта БЛУБЪРД — оказва голямо влияние. Завръщането на военнопленници с промити мозъци стимулира западното разузнаване да се задълбочи още повече в техниките за контрол върху съзнанието.

На 1 юни 1951 година на свръхсекретна среща в хотел „Риц Карлтън“ в Монреал Великобритания и Канада се договарят с Централното разузнавателно управление за съвместна работа по „изследвания на общи явления, наричани с думите «признания», «ментицид», «интервенция в ума на индивида», заедно с методи, свързани с психологическо заставяне, промяна на мненията и нагласите, и т.н.“^[3] Участници в срещата са важни фигури от военната, разузнавателната и научната общност, сред които: д-р Хаскинс, д-р Доналд Хеб (университетски консултант на Комитета за изследване на въоръжението в Канада), д-р Ормънд Соланд (председател на Комитета за изследване на въоръжението, Канада), д-р Даней (МИ6 — Великобритания), д-р Н. У. Мортън (член на щаба на Комитета за изследване на въоръжението, Канада), д-р Тайхърст, капитан III ранг Уилямс и сър Хенри Тизард (председател на Консултативния съвет по научна политика и на Комитета по въпросите на отбраната и политиката, Министерство на отбраната, Великобритания).^[4]

Това е началото на едно тясно сътрудничество, което продължава през цялото времетраене на проектите БЛУБЪРД, АРТИШОК и МКУЛТРА. Случайното оцеляване на някои документи от тези програми, особено от МКУЛТРА, ни дава писмени доказателства за участието на канадското правителство. Информацията за участието на Великобритания обаче си остава бегла поради секретността, която и досега пази британското правителство.^[5]

В протоколите от срещата в „Риц Карлтън“ пише:

В началото на обсъжданията се направи опит за очертаване на някои от специфичните преимущества в общо описания по-горе въпрос [признания, ментицид, интервенция в съзнанието на индивида — изписано е именно по този начин]. Във връзка с това бяха отбелязани следните забележки:

(i) Че въпросът с промяната на мнението се отнася главно за отделни лица и групи, но само когато промяната на общественото мнение като цяло или пропагандата включват понятия и специфични факти, които биха могли да доведат до повишена промяна на нагласата.

(ii) Средствата или методите — физически, неврофизически, психологически или други — които биха могли да се използват за промяна на мнението или нагласата у индивида.^[6]

В рамките на три месеца след тази свръхсекретна среща БЛУБЪРД е префасонирана и в един доклад на ЦРУ от 1975 година се съобщава: „През август 1951 година проектът БЛУБЪРД е преименуван на проект АРТИШОК и през 1952 година е прехвърлен от Отдела за научно разузнаване към организацията — предшественик на Отдела за сигурност. ОНР си запази отговорността за оценката на външните разузнавателни сведения и през 1953 година направи предложение за тестване на ЛСД с доброволци от Управлението.

Междувременно главната насока, дадена на АРТИШОК в организацията — предшественик на Отдела за сигурност, бе използването на материали като натриев пентотал във връзка с техники на разпит и полиграф.“^[7]

В опит за провеждане на „експериментални изследвания на промяната на нагласата у индивиди“ „през септември 1951 година сър Хенри Тизард, д-р Ормънд Соланд и ЦРУ възлагат поръчка Х-38 на д-р Доналд О. Хеб от Макгилския университет.“^[8] Проектът е съсредоточен върху използването на лишаване от сетивни възприятия (ЛСВ) и изолация за изтръгване на информация в процеса на усилени разпити. Хеб вярва, че лишаването от сетивни възприятия може да доведе до драстични промени в поведението и нагласата. Първите „използвани субекти бяха групи от студенти, на всеки от които бяха заплатени по 20 долара на ден (24 часа) за целия период на участието им в експеримента.“^[9]

Експерименталните условия, в които се намират студентите доброволци, са коренно различни от тези на други „жертви“ на ЛСВ. На всеки доброволец е предоставена стая с климатик, удобно легло и добра храна за цялото времетраене на експеримента, както и паникбутон, който да натиснат, когато решат, че желаят да прекратят участието си. Те носят полупрозрачни предпазни очила, през които виждат замъглено. „Субектът можеше да говори само когато помолва да му пуснат записаната пропаганда или прави незначителни тестове, давани му от експериментатора. С други думи, субектът се намираше в пълна изолация.“^[10]

Очевидно доброволците не са били подлагани на пропаганда, която би променила неблагоприятно политическите или религиозните им възгледи: „Беше решено, че (това) би било неразумно и от гледна точка предпазването на индивида единствената използвана пропаганда беше на невинни теми като призраци, полтъргайст, екстрасензорни възприятия и теорията на Ламарк за еволюцията.“^[11] Въпреки това неколцина от доброволците получават необичайни визуални и слухови халюцинации. Много от тях откриват, че не могат да различат кога спят и кога са будни.

Разгледана е и работата на д-р Макуърт и Отдела по приложна психология на Медицинския изследователски съвет в Кеймбридж, Англия. Той дава данни за въздействието на еднообразието и отегчението върху индивидите в периоди на изолация.

Съществуването на други подобни програми и високото ниво на сътрудничество между трите държави е потвърдено от д-р Соланд. Канадците, предоставили такова финансиране, може да са им помогнали да получат информация от САЩ и Великобритания.^[12]

В едно писмо на Соланд се казва: „Изследванията на Хеб до момента сочат, че прилагането на пропаганда при условия на изолация дава значителни промени в нагласата. Освен това [Хеб] доказа, че при такива условия се получава съществено понижаване на интелектуалните способности и повишаване податливостта на халюцинации.“^[13]

Когато информацията за ЛСВ тестовете изтича и бива публикувана в „Монреал стар“, „Газет“ и „Торонто стар“, д-р Соланд прави всичко възможно да прикрие фактите: „Когато по-рано този месец се установи, че част от информацията по този проект е попаднала в ръцете на пресата, се реши, макар да би било неблагоразумно да разкриваме истинската цел на проекта, също толкова неуместно где е да откажем всякаква информация. Затова беше направен компромис — описахме проекта, но от гледна точка на възможни цивилни и военни оперативни ситуации, например наблюдаване на поведението, контролиране на движещо се превозно средство и др.“^[14]

Поради приноса на Доналд Хеб в програмите за контролиране на съзнанието, ЦРУ финансира проекта „Психоатака“ на Юън Камърън чрез подпроект 68 на МКУЛТРА.

По онова време Хеб е завеждащ на Факултета по психология на Макгилския университет, колега и близък приятел на Камърън. Програмата „Психоатака“ остави след себе си много отчаяние за участниците и години по-късно безброй нейни жертви съдиха Канадското правителство и ЦРУ.

Джон К. Лили, друг психолог, през 1956 година изучава лишаването от сетивни възприятия, като потапя доброволци в резервоар с хладка вода. Субектите е трябвало да носят особен вид маска, през която са виждали замъглено. При пълна тишина и липса на каквито и да било стимули субектите са получавали умствени смущения. Максималното време, в което доброволецът е можел да издържи на тези условия, е било три часа. Доброволците съобщават, че са имали усещане за нереалност и абсолютно са загубвали представа за собствената си самоличност. Не са знаели къде са, кои са или какво им се случва. Поради огромното умствено напрежение мнозина от тях са се отказали от експеримента.^[15]

Експериментите с ЛСВ скоро процъфтяват. Доналд Хеб получава още поръчки от Военновъздушните сили на САЩ.^[16] Бидерман и Цимер (1961 година) провеждат множество изследвания на техники за разпит с ЛСВ, също финансирани от ВВС на САЩ.^[17]

Върнън, друг изследовател в тази област, признава в глава „Благодарности“ на своята книга „В тъмната стая“: „Целият проект стана възможен поради щедрата субсидия на канцеларията на началник медицинска служба на американските СВ, както и от Националната фондация за наука.“ След това най-невъзмутимо продължава: „Макар нашата цел да е единствено знанието, ние нямаме възражения някой друг да използва тези знания.“^[18]

Официалната документация показва, че аспектите на по-нататъшните изследвания на ЛСВ са три. Първо, нуждата от повече експерименти за изследване въздействието на ЛСВ и лишаването от сън. Второ, използването на тези техники при разпит. Трето, тяхното прилагане в специални способи за водене на война от специализирани войски.

Именно това натрупване на знания от страна на военните довежда до съвременните психологически операции. В последствие, на 9 август 1971 година, то позволява на британското правителство да предприеме един от най-крупните си експерименти за прилагане на техники за усилен разпит. Макар по онова време да са замаскирани като политическо упражнение срещу тероризма, експериментите включват мъчения и лишаване от сетивни възприятия върху интернирани ирландци. Някои от тях били карани да стоят с качулки върху лицата и да слушат електронно генериран шум от високоговорители или слушалки. Те бивали голи, полугладни и изнасилени.

Лорд Паркър признава, че методите на ЛСВ, използвани върху интернираните ирландци, са „техники, разработени от войната насам за справяне в различни свързани с националната сигурност ситуации. Някои от тях изиграха важна роля в контравъстаническите операции в Палестина, Малая, Кения и Кипър, а по-наскоро и в Британски Камерун (1960–61), Бруней, (1963), Британска Гвиана (1964), Адена (965–66) и Персийския залив (1970–71).“^[19]

Прилагането на психологически операции от военните явно е набирало скорост. Първият симпозиум на НАТО по военна психология се е състояла в Париж през 1960 година, няколко години след като Ф. Х. Ларкин от Научния институт по сухопътните операции във Великобритания заминава за Форт Браг. Там той говори на конференцията по човешкия фактор във военните операции въз основа на „Британски психологически способи за водене на война, използвани в Малая“^[20].

През 1963 година Министерството на отбраната на САЩ организира първата си световна конференция по психологически операции, в която очертава двадесет и осем обособени области на познание. Великобритания е един от главните участници. Безпрецедентните операции в Северна Ирландия, характеризиращи се с нееднократни нарушавания на различни клаузи от Конвенцията за човешките права, принуждават Амнести Интернешънъл, Асоциацията за законова справедливост, Комисията по прилагане на правосъдието (Северна Ирландия), както и Европейския съд по човешките права, да се намесят присъединявайки се към загрижеността за съдбата на жертвите.^[21] След като са подложени на ужасни експерименти, мнозина от заподозрените в тероризъм интернирани са освободени, без срещу тях да се повдигнат обвинения.

Болшинството от четиринадесетте жертви на първия етап от изследванията са накарани да подпишат документ, че нямат оплаквания от отношението към тях по време на разпитите. Подписалите документа загатват, че са го направили, защото са се страхували или защото не са „разбирали съдържанието му“.^[22] Неколцина страдат от дълбоки психически смущения с години след това, а при други това продължава и до ден-днешен. Трети са починали скоро след експериментите, а неколцина са направили опит за самоубийство по време на пленничеството и разпитите.^[23]

В един по-късен доклад на Амнести Интернешънъл се казва: „В резултат от своето разследване комисията стига до заключението, че лошото отношение в тези случаи очевидно е стигало до бруталност и (ние) не сме съгласни с думите на комитета Комптън (официалното разследване): «Със заключението си, че затворниците са третирани зле физически, ние не констатираме бруталност, що се отнася до онези, които се занимават с въпросните оплаквания» (параграф 105).“

„Длъжностните лица, които дадоха показания пред комисията Комптън, казаха и че една от целите на поставянето на качулка и непрекъснатия шум [бял шум] е била да се засили усещането за изолация, следователно е ясно, че използваните по време на разпита методи са имали за цел да повлияят психически на субекта.“^[24]

„По мнение на комисията най-вече усилените разпити, но също и «специалните упражнения» са нарушение на член 5 от Европейската конвенция за защита на човешките права и основни свободи.“^[26]

В един меморандум, предоставен от Амнести Интернешънъл на Комисията по процедурите на разпит Паркър, се казва: „Поради това, че гледаме на умишленото унищожаване на човешката способност за контролиране на собственото съзнание с такава неприязън, запазваме специално място в нашия каталог за морални престъпления на техниките за контрол и промиване на мозъка. Всяка процедура на разпит, която има предназначението или въздействието да обърква или срине мисловните процеси на човека, представлява също такова насилие над човешкото достойнство като по-традиционните техники на физически изтезания.“^[27]

През 1970 година на Световната конференция по религиите и мира, състояла се в Киото, Япония — където има представители на всички световни религии — е направена следната декларация: „Мъченията или лошото отношение към затворници, извършвани с позволението на някои правителства, е престъпление не само срещу човечеството, но и срещу моралните закони.“^[29]

Великобритания бързо е призната за експерт по психологически операции и нейни представители често са канени да правят демонстрации и водят военни семинари, най-вече във Форт Браг, Каролина; Форт Хуачуа, Аризона, и Бад Толц, Германия. Известно време те обучават и ПИДЕ (Португалската тайна полиция). Все пак, за техен срам, се разкри, че от военния преврат насам те обучават латиноамерикански партизани на контравъстанически мерки и способи за изтезаване. Комунистите от Португалските СВ са много активни участници в тези групи.^[30]

Великобритания води своите главни курсове по психологически операции в Ашфорд, Кент; Катерик, Йоркшир; Брадбъри Лайне (лагерът на САС в Херъфорд) и в Олд Саръм, Уилтшир, където курсовете се провеждат за офицери на Кралските ВВС. Вземат участие около 16 мъже и жени, обикновено от Зелените куртки, САС, Кралските ВМС и Кралската артилерия, заедно с кадри от Министерството на отбраната (МО) и Министерството на външните работи (МВнР).^[31]

Правят се и експерименти с лишаване от сетивни възприятия от така наречените поделения за контрол в затворите в Уейкфийлд и Уърмуд Скръбс. Британското министерство на вътрешните работи пази съществуването и естеството на задачите им в тайна. През август 1974 година поделението за контрол в Уейкфийлд първо получава затворници, като идеята е да пречупят волята на най-непокорните с модифициран вариант на ЛСВ.

Екипът на „Инсайт“ от „Сънди таймс“ през октомври 1974 година разкрива съществуването на тези части и тяхното предназначение. В резултат от неблагоприятното отразяване и силните критики в пресата, британското правителство е принудено да ги разформирова.

„Лечението“ трябвало да продължава шест месеца и обикновено се състояло от две фази. Главният похват е лишаване от сензорни възприятия. През първите 90 дни затворникът бивал държан стриктно затворен и почти не се общувало с него. Не се позволявали разговори между него и надзирателите, а само жестове. Ако до края на 90-те дни се постигнел успех, на затворника се позволявало ограничено общуване, а ако не — процедурата се повтаряла.

Тъй като имало дълбоки психологически последствия за жертвите, на 20 май 1976 година д-р Пикъринг, бивш директор на медицинската служба на затвора признава пред предаването „Човече божи!“ на Би Би Си, че „групите за контрол бяха грешка“. Странно, като се има предвид, че той е оглавявал групата през 1974 г., когато Джон Мастерсън, първият от затворниците, е бил подлаган на психологически мъчения.

Все пак Рой Дженкинс, министър на вътрешните работи по онова време, подкрепя тези поделения и техните операции. „Смятам, че предпазните мерки и процедурите са такива, че обученият персонал от Уейкфийлд е в състояние да поддържа внимателно, грижливо наблюдение на напредъка и условията, в които се намират затворниците в поделението за контрол.“^[32]

Една година по-късно той си остава непреклонен: „Убеден съм, че твърденията за лишаване от сетивни възприятия, жестокост и бруталност в поделението, които получиха значителна публичност, са напълно неоснователни и че началникът и персоналът се държаха с похвален професионализъм.“^[33] За съдбата на жертвите не се казва нищо.

Започналото в хотел „Риц Карлтън“ през 1951 година достига пълен разцвет през 1971 г. с Ълстърските „опитни мишки“. Както подчертава професор Робърт Дейли^[34], „Целият процес на ЛСВ в Северна Ирландия беше комплексна сделка. Събуждането посред нощ, побоищата, объркването на представата за местонахождение, лъжите и обидите са били част от «процеса на размразяване», чиято цел е да се срине психологическата защита и у човека да се всеят ужас и унижение. Затова и са снимали хората голи, принуждавали са ги да уринират, докато тичат, отказвали са им посещения до тоалетната; затова са садизмът и изнасилванията.“

„Междувременно психологическите функции на тялото са били разстройвани от самия нисък прием на калории, високата температура, предизвиквана от потенето, което на свой ред можело да доведе до дехидратиране, спането на студено нощем, лишаването от сън и загубването на осезание. Цялото преживяване е комплексно. Въпросът дали ще го наричате усилен разпит или промиване на мозъка, е чисто академичен. Целта на експеримента е да се предизвика временна психоза, временна лудост, а това е тежка психологическа рана с трайни последици.“^[35]

Като част от операциите за контрол върху съзнанието Великобритания, подобно на ЦРУ, използва халюциногенни вещества като ЛСД върху нищо неподозиращи субекти. Сред тях са разпитаните от Амнести Интернешънъл интернирани ирландци: „Г-н Мърфи твърди, че са му дали чай, а след като го е изпил, е започнал да вижда разни образи по стената.“^[36] „Г-н Брадли твърди, че е получил халюцинации, след като е изпил чаша чай.“^[37]

Ако трябва да цитираме Гарлънд Е. Бърел-младши, член 22 от Обща декларация на човешките права гарантира „свободното развитие на личността“. Ала въпреки това и „въпреки различните закони на Обединените нации за личната неприкосновеност на човека, за никоя държава не може да се каже изрично, че не се е опитвала да променя мисловните процеси на своите поданици.“^[40]

„Цената, за да бъдем свободни, е непрестанната бдителност“, е казал Албер Камю. Това важи с особена сила за най-скъпоценното ни човешко право — свободата на съзнанието.^[41]