Армен Викториян
Контрол върху съзнанието (5)

Четвърта глава
Бухенвалдският щрих

В средата на ноември 1993 година след шестгодишно разследване 42-годишната Айлийн Уелсъм публикува серия от статии за живота и смъртта на петима души — стюард в спален вагон, бояджия, дърводелец, политик и домакиня — използвани като опитни мишки от Министерството на енергетиката на САЩ. Макар че се появяват в „Албюкърки Трибюн“, вестник в не особено гъсто населеното Ню Мексико с тираж 35 000 броя, статиите предизвикват интереса на големите национални вестници.

На 7 декември 1993 година министърът на енергетиката Хейзъл О’Лиъри нарежда повереното й министерство да разсекрети поверителните досиета по проекти, включвали използване на хора като опитни мишки от войната насам. Не е съзнавала обаче размерите на програмата и отчаянието, което е оставила след себе си. Министърът нарежда 32 милиона тайни документа да бъдат разгледани и оповестени пред обществото, като обещава, че жертвите ще бъдат обезщетени. Смятала е, че става дума за около 800 души, най-вече умствено изостанали или безнадеждно болни, ала само за първата седмица в повереното й министерство се получават 10 000 обаждания.

„Както сигурно знаете, Министерството [на енергетиката] е твърдо решено да предостави на обществото възможно най-много информация за проведените изследвания с радиация. За тази цел започнахме голям проект, обхващащ цялото министерство, за откриване на съответната документация.“ Така ми писа Денис Б. Дигинс, началник на Отдела по законите за свобода на информацията и правото на личен живот към МЕ, прилагайки списък с програмите и проектите, включвали изследвания върху хора. Самият списък беше дълъг 150 страници. Още от 1942 година МЕ провежда изследвания относно ефекта от плутоний върху деца и възрастни. Талбът, Нютон и Уорнър са записали заключенията си в доклад, след като са инжектирали плутоний на двама здрави мъже; Туи, Кейсик, Олдъм и Ларсен са прилагали венозно инжектиране на плутоний, за да изследват концентрацията му в косата^[1]. След като са третирали своите жертви с плутоний, Мое и Готър се опитали да установят „допълнителната краткосрочна екскреция на плутоний в урината“.^[2] Други са излагали жертвите си директно на плутоний^[3], а трети учени, след като са отравяли субектите с радиоактивен материал, са извършвали аутопсии, за да определят натрупването на плутоний в тъканите.^[4] Всички тези изследвания са били подкрепяни и финансирани от МЕ.

В някои случаи жертвите им са били болни пациенти. Между 1953 и 1957 година Уилям Суит и неговите сътрудници от Масачузетската многопрофилна болница в Бостън са инжектирали уран 235 (235U) на поне 11 безнадеждно болни от рак пациенти. Според „Албюкърки Трибюн“ поне шестима от пациентите е нямало да умрат, понеже са били със сгрешена диагноза. Освен това двама от тях страдали от заболявания, нарушаващи метаболизма, което учените изследвали.

Албърт Стивънс, бояджия от Хийлсбърг, щата Калифорния, според диагнозата бил безнадеждно болен от рак на стомаха. На 14 май 1945 година му инжектирали, както е описано по-късно, „многократно смъртоносната по учебник доза“ плутоний. Биопсията, направена на 18 май, показала, че той е имал язва, а не рак. През юли 1947 година на Елмър Алън, афроамериканец и стюард в спален вагон, била поставена диагноза рак на костите. Според документацията той може би е последната жертва, на която е инжектиран плутоний.

Един доклад от 29 април 1946 година описва как от Военноморските сили инжектирали двама болни пациенти с радиоактивно вещество, за да се определи техника за измерване на скоростта, с която човешката кръв и органи започват да изхвърлят радиоактивния материал. В продължение на седмици през 1945 г. за тази цел били изследвани кръв, фекалии и урина. Приближавайки Гайгеров брояч до черния дроб, жлъчката, щитовидната жлеза и мозъка, учените се опитвали да преценят грубо колко от веществото има в тези органи.

В друга серия от експерименти през 40-те години на XX в. бременни жени били поени със смеси от радиоактивни материали, за да се изследва ефектът на последните върху плода. Министерството на здравеопазването провежда тестове, в които на повече от 800 бременни са давани „коктейли“ с радиоактивни железни изотопи, за да се види как се абсорбират от тялото. Тези изследвания са правени в безплатната предродилна клиника към Вандербилтския университет в Нешвил и са частично финансирани от Министерството на здравеопазването на Тенеси.

През март 1951 година един доклад в „Америкън джърнъл ъф Обстетрикс и Гинеколоджи“ описва подробно абсорбцията на желязо при бременните жени — ала пропуска да спомене за наблюдаване на дългосрочното въздействие на радиацията върху тези жени или върху децата им. Служебните лица на Вандербилт признават, че не знаят дали бременните са били уведомявани за възможния ефект от радиацията, или дори че вземат радиоактивни хапчета. Цялата документация е унищожена през 1970 година. (Едно вторично изследване, публикувано през 1969 година в „Америкън джърнъл ъф Епидемиолоджи“, заключава, че три от децата, родени от участвалите в тези изследвания жени, почти със сигурност са починали.)

Д-р Джоузеф Г. Хамилтън, невролог в болницата към Калифорнийския университет в Сан Франциско, и неговият колега д-р Робърт Стоун дълго време са насърчавали Агенцията по атомна енергия (предшественик на МЕ) да използва радиоактивни материали върху хора. През април 1946 година Хамилтън инжектира плутоний на едно момче с костен рак в крайно напреднал стадий и въпреки съвета на СВ през декември незабавно да прекрати тази работа, той им изпраща секретен доклад на тема радиационна война. В него описва как могат да се използват радиоактивни материали като оръжие за унищожение както на отделни хора, така и на цели общности: „Вдишването на 10 миликюрита неразпаднал се ядрен продукт е определено като минималната смъртоносна доза за средния възрастен. Предполага се, че смъртта ще настъпи по-скоро от белодробните увреждания, отколкото от унищожаване на костния мозък. При поглъщане през устата са нужни поне 100 миликюрита, за да настъпи смърт.“^[5] За унищожаване на цяла общност Хамилтън предлага: „Едно от главните стратегически приложения на ядрените продукти вероятно ще бъде насочено срещу цивилното население на големи градове. Лесно е да си представим ужаса, който подобно вещество би всяло сред градските маси.“^[6]

Хамилтън прави няколко предложения за елиминиране на големи общности, например „аерозоли с ядрени продукти, които да подложат градското население на ядрено отравяне чрез вдишване.“^[7] През 1949 година СВ провеждат първото от шестте изпитания на радиационни муниции в опитно поле Дъгуей в Юта, като част от „сравнително широкомащабните пилотни експерименти“ на Хамилтъновата идея за аерозолите. (Хамилтън е оглавявал експертната група, консултирала СВ по тестовете.)

През 1950 година той пише на Комисията по атомна енергия за възможността да се намерят здрави доброволци, които да вдишат почти смъртоносни дози радиоактивни аерозоли, като признава, че в тези експерименти има „известен Бухенвалдски щрих“. Обмисля и варианта „съвсем малко водохранилище да се зарази с голямо количество [радио]активен материал“, но заключава, че „ефективността на подобна процедура не оправдава употребата на необходимото количество материал.“^[8] По негово мнение такава програма би трябвало да се провежда от Военните химически служби със сътрудничеството на други заинтересовани подразделения от СВ и Военноморските сили (ВМС).

През 1964 година, въпреки „Менгелизма“ на Хамилтън и Стоун, д-р Стоун е награден с почетната грамота на Комисията за атомна енергия за „вдъхновяващо и ефективно пионерство“. (Хамилтън умира през 1957 година от рядка форма на левкемия на 49-годишна възраст, почти със сигурност причинена от излагането му на радиация.) МЕ включва в своите изследвания други подразделения на МСВ и споделя констатациите си с министерствата на сухопътните войски, военноморския флот, въздушните сили и дори с НАСА и Администрацията на ветераните. Всяко от тези министерства е имало и все още има силни военни интереси към така наречената от тях радиологична война (РВ).^[9]

В един документ на Комисията по атомна енергия, открит от Сандра Марлоу, се изброяват над 100 обекта в Масачузетс, включително Масачузетския технологичен институт (МТИ), Харвардския университет, Уолтъмското държавно училище „Ферналд“ и няколко бостънски болници, където са се провеждали изследвания върху хора. Изследванията върху деца в училище „Ферналд“ в Уолтъм, щата Масачузетс, са особено стряскащи. През 1947 година на седемнадесет тийнейджъри с умствена изостаналост са били давани ястия с радиоактивни вещества, за да се види какво количество радиоактивно желязо се абсорбира от организма. Между 1954 г. и 1956 г. учени от Центъра по радиоактивност към МТИ са поили с радиоактивно мляко 32 деца с умствена изостаналост от училището. (Ръководителят на групата Робърт Харис е смятал, че експериментите ще бъдат най-успешни, ако децата са затворени в болница под лекарско наблюдение.)

Остин Ларок и Чарлз Дайър, бивши ученици от Държавно училище „Ферналд“, казват пред комисията, оглавявана от сенатор Едуард М. Кенеди и депутата Едуард Мърки, че по онова време не са можели да четат или пишат, и учените не са получили тяхното или на настойниците им пълно съгласие.

От декември 1962 до април 1963 година учени от Харвард, финансирани от Службата за обществено здраве на САЩ, са давали радиоактивен йодид на 760 умствено изостанали деца от Рентъмското държавно училище — а сред тях имало дори едногодишни. (Не е ясно колко радиоактивно вещество им е давано и дали родителите или настойниците им са били информирани за това.) Целта на тези изследвания е била да се определи „минималната ефективна доза“ за потискане на щитовидната жлеза. Това щяло да подпомогне разработването на контрамерки срещу падане на радиоактивни частици след експлозия на ядрена бомба.

В някои случаи цели общности са ставали, без да подозират, субекти на експерименти. В отговор на моето запитване относно програмите, проектите и изследванията, в които са се използвали хора, за да се превърне падането на радиоактивни частици в оръжие, от Отдел по полеви действия Албюкърки към Министерството на енергетиката ме информираха, че „Лос Аламос провежда експерименти РаЛа [с радиоактивен лантан] на открито от 1944 до 1961 година. Целта на програмата бе да се тестват модели оръжия с помощта на конвенционални взривни вещества“.

Често наричани хидродинамични или просто хидротестове, експериментите РаЛа бяха от огромно значение за проектирането и разработката на ядрени оръжия^[10]. До края на 1946 година в каньона Байо са проведени 71 такива експеримента. През 1950 година Кеймбриджката лаборатория на ВВС извършва с помощта на бомбардировач B-17 четири теста за атмосферно проследяване на радиоактивни емисии в Ню Мексико. Били използвани сензори, които да измерят концентрацията на радиоактивен материал в облаците, а също и радиологичната активност в атмосферата. Живеещите в района хора не са уведомени за това. Според документа на МЕ е щяло да отнеме поне две седмици, преди атмосферата да се изчисти от радиоактивността. Много писмени свидетелства, свързани с тази програма, включително издадените от други канали на Министерството на отбраната като част от сътрудничеството й с МЕ, си остават поверителни.

В друга серия от експерименти са правени радиационни тестове по тялото както на цивилни граждани, така и военни. Между 1963 и 1976 година Карл Хелър от Орегонския университет и Тихоокеанската северозападна фондация са изложили тестисите на 67 затворници от затвора в щата Орегон на йонизираща радиация. Подобни експерименти са провеждани и от К. Алвин Паулсен (протеже на Хелър) от Вашингтонския университет и върху тестисите на 64 затворници от затвора в щата Вашингтон между 1963 и 1970 година, за да се оцени ефектът на радиацията върху плодовитостта.

Според някои документи по време на Студената война американското правителство провежда ядрени експерименти в поне 33 болници за ветерани. Иронията тук е, че според Министерството по въпросите на ветераните „целта на експериментите бе да се определи ефектът от радиацията върху военните [кадри] и да се подпомогне диагностицирането и лечението на някои пациенти“. Същото министерство през декември 1993 година най-сетне признава, че пациентите военни в поне 14 заведения са станали жертви на тези експерименти.

„Рейнолдс илектрикъл енд енджиниъринг“, дългогодишен доставчик на Министерството на енергетиката, е получил нареждане да предостави свързаните с министерството документи за разглеждане и разсекретяване. След като отрича да знае „за каквито и да било експерименти с хора на ПИН [полигона за изпитания в Невада]“, с изключение на „случаи, в които Агенцията за опазване на околната среда (АООС) е пръсквала своето поле в Зона 15 с тритий“, генералният директор на фирмата Д. Л. Фрейзър накрая признава в писмото си от 7 декември 1993 година до заместник-началника по въпросите на околната среда, безопасността, сигурността и здравето на Службата по операциите в Невада към МЕ, че „в областта на експериментите върху хора са открити няколко дела, които си заслужава да се обсъдят“^[11].

Фрейзър прилага към писмото си няколко категории досиета. Приложение 2 включва документи за изследвания с плутоний и уран, финансирани от МЕ без пряко тяхно участие в изпитанията в Невада. Приложение 3 включва доклади от изследвания върху проби от паднали радиоактивни частици, взети от 1372 метра източно от ядрените детонации при „Смол-Бой Ивент“ (ядрен тест), финансирани от МЕ и проведени от Чикагския университет и Аргонската болница за изследване на рака.^[12]

Приложение 4 е особено интересно, тъй като в него става дума за специални военни проекти. Според думите на Фрейзър „това на полигона в Невада бяха психологически изследвания“. Единият от докладите носи заглавието „Връзката между натрупването на информация и промяната на нагласата“: изследване върху участници в учение Дезърт Рок V (програма за изпитване на атомна бомба), проведено от Бъртън Уинград през март 1954 година. Направени са и няколко изследвания с военни, които очевидно са се съгласили да наблюдават детонация от различни разстояния от епицентъра. В един от случаите, по време на серия ядрени изпитания „Ъпшот-нотхоул“ през 1953 година на субектите военни е наредено да застанат само на 1828 м от епицентъра. В друг експеримент по време на Операция „Блъмбоб“ (погрешно изписване на „Плъмбоб“^[13]) през 1957 година петима души са поставени точно под точката на детонация при проведения на голяма височина „Джон Ивент“ (ядрен тест).

Според Оскар Роузън от Салем, командир на Националната асоциация на атомните ветерани, по време на ядрените изпитания са били изложени на радиация между 450 000 и 500 000 военни. Освен това стотици и хиляди цивилни граждани са се намирали в радиус от 80 км от ядрените изпитания в Невада или умишлените пускания на радиация в резервата Ханфорд във Вашингтон или от Националната техническа лаборатория в Айдахо.

Други две интересни неща има в Приложение 7. Първото е меморандум от д-р Чарлз Дънъм от 13 май 1966 година със заглавие „Използване на доброволци в биомедицински изследвания“. Второто представлява писмо от Лойд Брутън до Комисията по атомна енергия от 26 март 1953 г., в което той предлага услугите си като „човешка опитна мишка“. Приложение 8, озаглавено „Падащи радиоактивни частици и мерки за радиационна защита“ също разкрива участието на Станфордския изследователски институт в експерименти с хора.

Противно на впечатлението, създадено от МЕ, тези изпитания не са провеждани само през 40-те и 50-те години на XX в. Дори през 1973 година федерални учени са излагали затворници в щатите Орегон и Вашингтон на повишени дози радиация, за да определят риска от попадане в такава среда. По думите на Аргъс Махиджиани от Института по енергетика и екологични изследвания в Такома Парк, Мериленд, „съществуват предостатъчно доказателства, че някои от тези изследвания имат за цел да увеличат възможностите на САЩ за ядрено нападение“.

Разсекретените документи, свързани с използването на хора като опитни мишки в изследвания с радиация, провеждани от правителството на САЩ, продължават да разкриват интересни подробности. Те представляват разтърсваща илюстрация как правителството може да се обърне срещу собствения си народ и да падне до степен на варварство, същевременно криейки се зад паравана на националната сигурност.

Сега една работна група от Белия дом провежда разследване, но въпреки обещанието на министърката О’Лиъри да обезщети жертвите, решение на Върховния съд постановява, че дори когато нечии конституционни права са погазени от федерални институции, тези институции не са задължени да изплащат каквито и да било компенсации. „Ако удовлетворим иск за обезщетение срещу федерални институции, вероятно ще стоварим огромен финансов товар върху раменете на федералното правителство“, пише съдия Кларънс Томас от името на съда.

Не е ясно дали Великобритания и други страни са играли някаква роля в изпитанията. „Министерството на енергетиката [на САЩ] прекалено се съсредоточава в тези изследвания, за да получи пълната картина“, казва Даниел Бърнстейн, началник на Центъра за изследвания на атомната радиация.^[14] Известно е, че МЕ е изпращало изотопи в други страни за изследвания, макар да не се знае за какво са били използвани материалите. Документацията на Комисията по атомна енергия показват, че изотопи са изпращани в Аржентина, Австралия, Белгия, Бразилия, Канада, Чили, Колумбия, Куба, Дания, Египет, Финландия, Мексико, Нидерландия, Нова Зеландия, Норвегия, Пакистан, Перу, Испания, Швейцария, Швеция, Турция, Южна Африка, Великобритания и Уругвай. В отговор на моето запитване Британският институт по атомни оръжия отрече Великобритания някога да е участвала в тестове с радиация върху хора.^[15]

Все пак намиращият се в Албюкърки Отдел по полеви операции към МЕ предостави доказателства в подкрепа на противното. В своя списък със заглавие „Доклади на екипа по проект Изследвания върху хора“ присъства и „Доклад на изследователската група към Агенцията за атомна енергия на Великобритания: изследвания за установяване токсичността на плутония“.^[16]