Армен Викториян
Контрол върху съзнанието (9)

Осма глава
Прехвърляне на топката

Един доклад от американските документи може да има отношение към положението на семейство Върни:

Въпросната идея за въвеждане в заблуждение е да се създаде усещане за шум в главите на живата сила, като бъдат подложени на слаби импулсни микровълни. Когато към тях се насочат подходящо модулирани слаби микровълни, хората съобщават за бръмчене, цъкане или съскане, което сякаш идва (независимо от това в коя част от полето се намира субектът), от вътрешността на главата или точно зад нея. Явлението се получава при ниски средни мощности плътности, микровати на квадратен сантиметър, с носещи честоти от 0,4 до 3,0 гигахерца. При правилен подбор на импулсните характеристики може да се създаде дори понятна реч. Преди тази техника да бъде разширена и използвана за военни цели, трябва да се разберат напълно основните й принципи. Подобно разбиране е нужно, не само за да се оптимизира използването на идеята в операции за маскировка и въвеждане на противника в заблуждение, но и за да се преценят внимателно факторите на безопасност при излагане на микровълни.

Оскар, Кенет Дж., Управление на СВ на САЩ за изследване и разработване на маневрено оборудване

Форт Белвоар, Вирджиния.

Г-н и г-жа Върни смятаха, че са били подложени на внушително количество опасно нейонизиращо излъчване, много нискочестотни (МНЧ) импулси за продължителен период от време. Също така вярват, че в около осем случая са били атакувани с електромагнитни импулси, които може да са били преднамерено насочени към тях.

Въздействията на МНЧ импулси върху човешкия организъм са много добре документирани. Както МНЧ, така и КНЧ (крайно ниските честоти) са нейонизиращи излъчвания, които причиняват сериозни смущения в кръвните клетки. Атаките с МНЧ импулси имат особено въздействие върху нервните центрове, които управляват долната половина от тялото, лумбалната област, долната част на гръбнака и бедрата. Те причиняват сериозна дезориентация, главоболие и пищене в ушите. Други странични ефекти са депресията, раздразнимостта и загуба на паметта.

Когато в края на януари 1984 година напуснали хижа „Даргъл“, семейство Върни отпътували за Шотландия. Чувствали се така облъчени, че усещали радиацията.

Г-н Върни казва, че можел да „улови“ наличието на генератор в радиус от около една миля. „Това е много странно усещане; на моменти сякаш тялото ти гори.“

Дорийн пък съобщи, че била в състояние да долови електроразпределителните кутии от четвърт миля разстояние. Десет дена след това пищенето в ушите й не престанало. На моменти, когато попаднела в близост до електрически източник, пищенето се усилвало.

Каза ми, че електромагнитните импулси й докарали страшно главоболие, сякаш в главата й се забивала електрическа бормашина. Понякога се завивала презглава, но тогава ставало още по-лошо — тъй като не чувала никакъв шум, се чувствала напълно дезориентирана.

През януари и февруари 1984 година г-жа Дорийн Върни изкарала два пристъпа на силни стомашни спазми, придружени с повръщане. Това обикновено са първите симптоми на облъчване, описани в издадените от МО наръчници. Чувствала се зле през целия март, а в началото на април личният й лекар я изпратил на преглед при онколог. Изследванията обаче не показали нищо сериозно.

След шумовата атака в хижа „Даргъл“ на 20 май 1984 година тя се разболяла още по-сериозно. Сутринта на 23 май, когато се изнасяли, усещала силни болки в краката и лумбалната област и почти не можела да ходи. Допълнителните медицински изследвания отново не успели да открият причината.

Впоследствие г-жа Върни започнала да страда от пристъпи на диария. Здравето й продължило да се влошава през юни и юли и напълняла силно в талията — преди това била слаба жена в добра физическа форма. Кръвните изследвания, рентгеновите снимки и скенерът отново не открили нищо. Третият скенер обаче, направен през август 1984 година, показал събиране на голямо количество течност в лявата гръдна област.

На 31 август 1984 г. тя била приета в болница „Фицрой Нъфийлд“ в Лондон, където изтеглили от гръдния й кош малко повече от три литра инфектирана течност. Според новопоставената й диагноза била болна от една много рядка и опасна форма на лимфатична левкемия и на 1 септември я оперирали. Лекарите й давали само 10% шанс да оживее. След два месеца химиотерапия тя прескочила трапа, но останала полуинвалид — жената, която преди била толкова жизнена и очаквала с нетърпение щастливата златна възраст, сега едва можела да ходи и страдала от силни болки.

Съпругът й се чувствал много зле в продължение на три седмици, от края на февруари до средата на март 1984 година. Той също имал силни болки в гърба, лумбалната област и бедрата. Било му трудно да ходи и дори да стои изправен, както и да пази равновесие. Освен това непрекъснатите болки не му позволявали да спи или почива добре.

Медицинските изследвания през март показали, че метаболизмът е сериозно нарушен, а кръвните телца са силно засегнати. Кръвната му утайка, която по начало била 8%, сега била скочила до 30%. Всяка стойност над това ниво се считала за особено сериозна.

Събитията на 20 май 1984 г. още повече влошили положението. През годините той бил полагал особени грижи за зъбите си и посещавал редовно един зъболекар на Харли Стрийт. През трите месеца между март и май той загубил по-голяма част от тях. Някои изпадали, а други просто се изронили. Това е добре известен симптом на йонизиращото излъчване, често срещан сред военните, участвали в атомните изпитания в Австралия през 50-те години Рентгеновите снимки пък показвали трайно увреждане на долната лумбална област и гръбначния стълб.

В продължение на три години той страдал от проблеми с макроцитите и постоянно свръхпроизводство на червени кръвни телца. Тази болест се нарича политемия и е открита у американските военнослужещи, излагани на електромагнитни импулси.

Г-н Върни имал и три тежки пристъпа на нещо, наподобяващо херпес зостер, но странно, обривите се появявали на едни и същи места. Също така продължавали по-дълго от характерното и след пристъпите оставали белези, които не избледнявали. Също така страдал от болки в крайниците и често болезнено уголемяване на гръдните зърна.

По-късно, през юли 1989 и януари 1990 година, Антъни Върни се подложил на две операции в дневен център „Уелингтън“ и здравен център „Хасъкс“. Първата била за премахване на предполагаем базоцелуларен, а втората — за премахване на лезии. И в двата случая лекарите (д-р Д. Даулинг Мънро и д-р Луси Фрий) не били в състояние да установят причината и естеството на неговите оплаквания. Според изследвания на Центъра за системи въоръжение за надводни кораби към ВМС на САЩ върху ефекта от микровълновите оръжия, е установено че те могат да причинят парещи участъци в мозъка, лезии и некроза на вътрешните тъкани. Освен това могат да засегнат сърдечните функции.

Преди да започнат проблемите им, през юни 1983 година г-н и г-жа Върни си били направили пълни медицински прегледи в здравен център „Тендърдън“ във връзка с пенсионния план на „Алайд Хамброу“ (сега „Алайд Дънбар“). Документацията показва, че резултатите и на двамата са били много добри.

Г-н Върни ми предостави пълен списък на лекарите и хирурзите, които са лекували него и съпругата му по време на това изпитание. Разговарях с д-р Дъглас Росдейл, техния личен лекар, на 28 март 1991 година, и го попитах за мнението му по случая. Д-р Росдейл изрази възхищението си от семейство Върни и тяхната издръжливост въпреки трудностите. След това добави, че през всичките години на практиката си не бил виждал такъв случай.

И двамата страдали едновременно от един и същи рядък синдром — положение, което се среща доста рядко в медицинската практика. Докторът беше изненадан и от рязкото влошаване на здравето им и имайки предвид предишните им анамнези, не бе в състояние да определи причината.

Несъмнено полицията е можела да предприеме някакви действия, да проследи източника на шума, да открие извършителите и да ги даде на съд за нарушаване на спокойствието. По някаква неизвестна причина обаче, те са предпочели да не го правят. Най-странното е, че няколко месеца по-късно, на Миньорския диспут, полицията в Кент взема извънредни мерки, за да спре движението на камиони, за които се подозирало, че откарват стачкуващи миньори извън окръга, с твърдението, че това нарушавало общественото спокойствие.

Антъни Върни изпратил на министъра на финансите (по онова време длъжността заемаше Найджъл Лоусън) жалба за преживяното и искане за обезщетение. През февруари 1986 година получил пощенска картичка от Джордж Янгър, тогава министър на отбраната, последвано от писмо от г-н С. М. Мъри, началник-отдел „Жалби“ в Министерството на отбраната.

В писмото си Мъри заявява, че случилото се на семейство Върни няма нищо общо с Министерството на отбраната (такова очевидно е мнението и на представляваното от Лоусън ведомство). „Но“, прибавя той, „това се дължи на дейността на престъпни елементи в областта и е работа на гражданската полиция“ [курсивът е добавен].

След почти три години Антъни Върне най-сетне си помислил, че е получил легитимен отговор, който би накарал полицията да предприеме нужните действия. Копие от писмото било изпратено на началника на Кентската полиция. След няколко напомняния и дълго чакане Върни най-сетне получил отговор.

През първата седмица на март 1987 година (повече от година след кореспонденцията му с Найджъл Лоусън) му се обадил инспектор Уоткинс от Кентската полиция, който го помолил да се срещнат, за да обсъдят въпроса. Две седмици по-късно инспекторът и един негов колега пристигнали и провели 90-минутен разговор с Върни. Уоткинс му казал, че вече се е обадил на Мъри в кабинета му в МО и го помолил да потвърди изявлението си относно „престъпните елементи в региона“ с някакви доказателства. Мъри се държал уклончиво и само го уведомил, че „В Бидъндън няма никакви военни подразделения“ — нещо, което местната полиция и без това вече знаела.

Двамата полицаи, посетили Върни, били ужасени от записите, направени в хижа „Даргъл“. Съгласили се с Върни, че случилото се в Бидъндън вероятно е работа на някакви подразделения, включващи учени или контрагенти на МО, които не са под пряк контрол на министерството, но извършват изпитания и експерименти от тяхно име.

Полицейските служители били най-ядосани от това, че местната полиция не предприела действия съгласно Закона за борба със замърсяването от 1974 година, с който очевидно били добре запознати. Посочили началника на служба „Здравеопазване“ за Ашфордския регион като особено небрежен в задълженията си. В края на срещата г-н Върни попитал инспектор Уоткинс какво мисли. Последният отговорил, че случилото се е „резултат от дейността на организация, която не се намира под тяхната (на Кентската полиция) юрисдикция“.

По-късно Върни се опитал да получи изявлението на инспектор Уоткинс в писмен вид. На 5 август 1987 година той получил писмо от заместник-началника на Окръжното полицейско управление на Кент, в което се казвало: „Относно писмото Ви от 30 юли 1987 година във връзка с посещението, което Ви е направил инспектор Уоткинс, Вашите коментари не бяха оставени без внимание. Въпросите, които повдигате в писмото си, не попадат под юрисдикцията на Кентската полиция. По-нататъшните ни разследвания едва ли ще Ви помогнат в претенциите ви към Ашфордския общински съвет или Министерството на финансите. При тези обстоятелства с неохота трябва да Ви уведомя, че повече никакви действия няма да бъдат предприети, нито пък ще заведем други Ваши писма по този въпрос.“

Очевидно Кентската полиция не е искала да се занимава повече с този случай, както и с проникването в хижа „Даргъл“. Също толкова очевидно е, че за да се предприемат някакви действия в съответствие със Закона за борба със замърсяването, което е трябвало да направят местните власти, е било нужно да се намерят подходящи измервателни прибори — наети или заети от длъжностното лице по здравето и безопасността, различни научни институции, Кентския или Съсекския университет.

Длъжностното лице по здравето и безопасността (ДЛЗБ) също е отказало да предприеме каквито и да било действия. По думите на Върни: „От всички писма, които получих от общината, лъхаше равнодушие и пренебрежение.“

Както отбелязах по-горе, шумът и вибрациите понякога са били придружавани с необичайни светлини по небето, или „летящи тиари“, както ги описват семейство Върни. И други хора са ги видели; общински съветник Хоксли от Ашфордската община съобщава, че на няколко пъти е видял розови светлини в небето. От Отдела по здравеопазване и околна среда, без да ги молим, ни съобщиха, че жители на региона са забелязвали подобни светлини, като са ги наричали НЛО.

През годините Върни спорадично си е пишел с Еди Мекстър, кмет на община Ашбъро, относно странното поведение на служителя на отдел „Здравеопазване и околна среда“ и нежеланието му да приложи закона. Разграничавайки се от собствените си подчинени, през януари 1989 година Мекстър дава на Върни съвет да заведе дело срещу „отговорните“ за бездействието. Доста странен съвет от страна на един кмет, който между другото е адвокат, когато става дума за отдел под неговата юрисдикция.

На 25 март 1988 година Тим Ратбоун, депутатът от района на Върни, изразил силна загриженост пред министър-председателя Маргарет Тачър. В отговор на 12 май 1988 година тя признава, че Върни си е кореспондирал „с различни министри и правителствени отдели от февруари 1986 година насам, като е твърдял, че той и съпругата му са били подложени на «електронно замърсяване и радиация» в предишния им дом в Кент, в периода между октомври 1983 и май 1984 година.“^[1] След това добавя: „Явно е, че естеството на описаните инциденти предполага престъпна дейност от страна на неизвестни лица, а не легитимна работа на служители или представители на короната, следователно би било по-уместно той да се обърне към полицейските власти.“^[2]

Лорд Денинг, бивш председател на апелативния съд и пазител на държавния архив, в същото време дава велемъдър съвет на Върни. За да се потърси сметка от извършителите, те трябва първо да бъдат открити, но ако са правителствени служители, работата става много трудна. „Те идват и си отиват, преди да си усетил.“^[3]

Чрез друг депутат, Мърлин Рийс, през 1992 година въпросът бива повдигнат пред министър-председателя Джон Мейджър. Отговорът е напълно предсказуем: „Страхувам се, че няма какво да добавя към тази (предишната) кореспонденция. Мога само да повторя, че според нас твърденията на г-н Върни са напълно необосновани.“^[4]

През февруари 1992 година Фил Чамбърлин от студентския съюз на Съсекския университет се заема със случая на Върни и пише на депутата Робин Корбет, прилагайки копия от документи. Корбет отговаря: „Бях толкова притеснен от някои аспекти на този случай, че помолих един мой приятел, таен съветник на краля, да го изпрати на министър-председателя, което той и направи.“^[5] Не е получен никакъв съществен отговор.

В писмо до Амнести Интернешънъл от 15 януари 1992 година аз помолих тази организация за съдействие в анализирането на направените от Върни записи.^[6]

На 14 февруари 1992 година Джейн Дайкинс, доброволец от работна група на Амнести Интернешънъл, ме уведоми: „Не разполагаме с информация за аудиозаписи, нито пък дали има някакво средство за анализиране на съдържанието им.“^[7]

На 6 май 1992 година Мейджър повтаря нуждата от секретност на операциите на разузнавателните служби. Той казва пред парламента: „Правителството поставя ясна граница между публичното признаване на Службата за сигурност и на Секретната разузнавателна служба и коментирането на оперативна информация. Правителството възнамерява да поддържа твърдо това разграничаване.“^[8]

Но битката продължава. През март 1996 година Джъстин Уилямс, журналист от „Кент Месинджър Нюспейпърт Груп“ се заема със случая на Върни. След като се свърза с мен, Уилямс се опита да установи какво точно се е случило и по-късно, на 26 април 1996-та, публикува своите констатации във вестника.^[9] Той също бе донякъде изненадан от откритията си и държанието на свидетелите по време на неговото разследване. Ето какво ми писа той на 21 май 1996 година: „Що се отнася до случая с Върни, аз, подобно на Вас, съм убеден, че той е станал жертва на нещо. Според мен в Шортс Уд е имало някаква подмолна дейност, вероятно ръководена от ферма «Октобър», за което военните да са знаели, но да не са били пряко замесени.“

„Все още не е ясно какво се е случило със семейство Върни и, защо. В последно време Върни е убеден, че е бил нарочен по някаква причина, но според мен е по-вероятно двамата със съпругата му да са имали лошия късмет да попаднат на неподходящото място и са станали случайни жертви на някакъв експеримент. Фактът, че вместо да си признае, да се извини и да предложи обезщетение, държавата възприема политика на прикриване и тормоз, говори много за тази потънала в невежество страна и въпиющата глупост на толкова много от нейните тайни служители.“^[10]

Дорийн Върни почина през март 1996 година. Няколко месеца по-късно, през септември, се спомина и Антъни Върни. Въпреки съвета на семейството и приятелите си беше постъпил в психиатрично отделение, с надеждата да получи облекчение от онова, което все още считаше за последици от микровълново замърсяване.