Армен Викториян
Контрол върху съзнанието (1)

Въведение

Разузнаването не е нещо ново. То датира още от старозаветни времена, когато Бог нарежда на Мойсей да изпрати мъже „да съгледат Ханаанската земя“. През 400 г. пр.н.е. в своята книга „Изкуството на войната“ го споменава и китайският военен стратег Сън Дзу. Той подчертава важността на доброто разузнаване, като отбелязва, че „да спечелиш сто битки не е най-висшето майсторство. Най-висшето майсторство е да намериш сигурност, без да водиш битки.“

През XIII в. разузнаване използва и монголският хан Суботай, който нахлува в Европа и постига забележителни военни победи. На Стария континент обаче тази практика се появява доста по-късно. Алън Уелш Дълес, който в продължение на девет години е директор на Централното разузнаване, пише в книгата си „Професията разузнаване“, че в Средновековието европейските владетели „не разполагали с много информация за Византийската империя и за източните славяни, а за мюсюлманския свят знаели още по-малко и били в почти пълно неведение за всичко, което ставало в Централна и Източна Азия“.

Все пак през XVI в. в Англия сър Франсис Уолсингъм, държавен секретар на кралица Елизабет I, създава и поддържа мрежа от дузини пръснати из чужди земи разузнавачи. Той набира хората си от Кеймбридж и Оксфорд, развива изкуството на шпионажа и владее техниките на шифроването и дешифроването. Спокойно може да се каже, че в някои отношения основаното от Уолсингъм разузнаване засенчва съвременните разузнавателни организации.

Според аналите на Централното разузнавателно управление Съединените щати извършват разузнавателни дейности в чужбина още от времето на Джордж Вашингтон, но едва от Втората световна война това е започнало да се съгласува на правителствено ниво. Още преди Пърл Харбър президентът Франклин Д. Рузвелт е загрижен за недостатъците в американското разузнаване и помолва нюйоркския адвокат Уилям Дж. Донован да изготви план за разузнавателна служба.

Така през юни 1942 година бива основано Управлението на стратегическите служби (УСС)^[1], чиято задача е да събира и анализира стратегическите сведения, нужни на Обединения комитет на началник-щабовете, и да провежда специални операции, които не се възлагат на други служби. През войната то снабдява водещи фигури в политиката с важни факти и разузнавателни анализи и често играе важна роля в директното подпомагане на военни операции. Но УСС така и никога не получава пълна юрисдикция върху всички разузнавателни дейности в чужбина. В началото на 30-те години на XX в. ФБР поема разузнаването в Латинска Америка, а военните служби пазят ревниво своите територии.

През октомври 1945 година УСС е разформировано и функциите му се поемат от външното и от военното министерство. Ала нуждата от следвоенна централизирана разузнавателна организация е осезателна. Единадесет месеца по-късно Донован, тогава вече генерал-майор, представя на президента Рузвелт предложение за отделяне на УСС от Обединения комитет на началник-щабовете и за създаване на нова организация под пряк президентски контрол. Идеята на Донован е за „една организация, която ще придобива сведения с явни и скрити методи, като същевременно координира разузнаването, определя целите му и съпоставя информацията, събрана от всички правителствени служби“.

Според плана на Донован мощното централизирано управление ще действа като координатор на всички разузнавателни служби. Той предлага агенцията да има пълномощия за провеждане на „подривни операции в чужбина“, но не и „полицейски или законоприлагащи функции в страната или извън нея“. Планът на Донован е засипан с яростни критики: военните служби по начало са против пълното сливане; външното министерство смята, че трябва да контролира всички мирновременни операции, засягащи отношенията с други страни, а ФБР подкрепя идеята за една организация, в която всички цивилни дейности да са под неговата юрисдикция, а външното военно разузнаване да се поеме от военните служби.

В отговор на тези дебати през януари 1946 година президентът Хари С. Труман основава Група на централното разузнаване (ГЦР), чиято главна задача е да действа като координатор на съществуващите към министерствата разузнавателни служби и да допълва, а не да иззема дейността им. Предвижда се това да става под ръководството на Националното разузнавателно управление (НРУ), в което влизат личният представител на президента, външният министър и министрите на войната и на военноморските сили. Контраадмирал Сидни У Соърс от резерва на военноморските сили на САЩ и заместник-директор на военноморското разузнаване става първият директор на Централното разузнаване.

Само двадесет месеца по-късно НРУ и неговият оперативен компонент ГЦР биват разформировани и съгласно Закона за националната сигурност от 1947 г. (влязъл в сила на 18 септември същата година) са основани Съветът за национална сигурност (СНС) и Централното разузнавателно управление (ЦРУ).

Много от специфичните задачи, възложени на ЦРУ от този закон, както и забраните да се намесва в полицейските функции и вътрешната сигурност, са в тясно съответствие както с плана на Донован от 1944 година, така и с президентските директиви за създаването на ГЦР. Законът от 1947 г. натоварва ЦРУ с координирането на националните разузнавателни дейности, а също и със съпоставянето, анализа и разпространението на сведения, засягащи националната сигурност. По нареждане на СНС Управлението изпълнява и други свързани с разузнаването функции и задължения. Съгласно закона директорът на Централното разузнавателно управление (ДЦРУ) отговаря за запазване поверителността на разузнавателните източници и методи.

По-нататък законът гласи, че директорът и заместник-директорът на ЦРУ се назначават от президента, чието решение подлежи на одобрение от Сената. Поправката от 4 април 1953 година пък предвижда на тези постове да се назначават цивилни или офицери от въоръжените сили (на активна служба или от запаса), стига „офицерите в никакъв случай… да не заемат едновременно двете служби“.

Законът за ЦРУ от 1949 година допълва приетия през 1947 г. Конгресът гласува допълнителни клаузи, които дават на Управлението достъп до поверителни данъчни и административни сведения и го освобождават от повечето обичайни за други правителствени служби ограничения в разходването на федерални средства. Също така фондовете за ЦРУ могат да се включват в бюджетите на други отдели и след това да му се прехвърлят без първоначално предвидените лимити. Този закон развързва ръцете на финансовия секретар на ЦРУ.

За допълнително подсигуряване на поверителността на разузнавателните източници и методи законът от 1949 г. освобождава ЦРУ от задължението да разкрива „организацията, функциите, имената, длъжностите, титлите, заплатите или броя на наетия си персонал“. Директорът на ЦРУ става главен съветник на президента и на СНС по всички въпроси на външното разузнаване, свързани с националната сигурност, а Управлението изпълнява задълженията си в съответствие с различни директиви и под ръководството на президента и на СНС.

Днес, съгласно Закона за надзора над разузнаването от 1980 г., ЦРУ докладва редовно пред Сенатската комисия по разузнаването (СКР) и Постоянната комисия по разузнаване на Камарата на представителите (ПКРКП). Управлението се отчита и пред подкомисиите по отбраната към финансовите комисии в двете камари на Конгреса. Освен това снабдява с важни сведения Комисията по външни отношения към Сената, Комисията по външните работи към Камарата на представителите, комисиите по въоръжените сили към Камарата на представителите и Сената, както и други комисии и индивидуални членове.

Изпълнителна заповед 12333, издадена от президента Рейгън на 4 декември 1981 г., възлага на ДЦРУ да разработи бюджет за Национална програма за външно разузнаване и да координира разпределението на задачите в разузнавателната общност. Освен Дирекцията на централното разузнаване в разузнавателната общност влизат Централното разузнавателно управление, Агенцията за национална сигурност, Разузнавателното управление към Министерството на отбраната, отделите на Министерството на отбраната, отговарящи за събирането на специализирана национална и външна информация чрез разузнавателни програми; Бюрото за разузнаване и изследване към Външното министерство, като и разузнавателните части на видовете въоръжени сили, ФБР Министерството на финансите и Министерството на енергетиката.

По причини, които ще изложа по-късно, радиацията заема важно място в разработването на методи и техники за контрол върху съзнанието. Следващите редове показват не само че ЦРУ е участвало в подобни опити, но и че тези опити са правени върху хора без тяхно знание или съгласие.

ЦРУ не са единствените, изследвали употребата на техники за контролиране на съзнанието, но несъмнено — заедно с бившия Съветски съюз — са лидер в тази област. Разбира се, голяма част от работата им е поверителна, а изтъргуваните сведения на други институции също са обвити в тайнственост. Все пак има един начин да се проникне в тази интересна, но обезпокоителна нова научна област.

При правилна употреба Законът за свобода на информацията в САЩ хвърля известна светлина върху опитите да се контролират мислите и чувствата на хората — и да се прекърши волята им за съпротива. Този закон позволява и на най-обикновения гражданин да изиска разкриване на всякакви документи, макар че неизбежно някои от тях ще бъдат силно цензурирани или изобщо няма да му се предоставят.

Именно така сглобихме голяма част от тази книга. Когато не успявахме да се доберем до информация от извора, напредъкът в изследванията на контрола върху съзнанието и разработването на несмъртоносни оръжия излизаше наяве след ровене из други досиета на американската бюрокрация. Така разбирахме какво става в Щатите, Източния блок и други западни страни.

Но във всички случаи картината е непълна. Може би част от миналите и настоящи деяния на хората, които се стремят към контрол върху съзнанието, са отразени единствено като намек в бележката под черта в някой меморандум или неволно изтървани в мемоарите на пенсиониран учен. Затова книгата е компилация от моите все още неприключили проучвания на множество източници. Дори сега, докато я подготвям за печат, все още чакам отговор на стотици запитвания във връзка със Закона за свобода на информацията. Въпреки това сведенията в книгата са повече от достатъчно, за да докажа, че и днес се прилагат секретни, зловещи нови техники, които — уви — вече не са в областта на научната фантастика. Трябва да сме постоянно нащрек за тази заплаха, иначе онези, които си позволяват волности с демокрацията и правото ни да мислим самостоятелно, никога няма да бъдат спрени.