Уилям Голдинг
Повелителят на мухите (2)

ВТОРА ГЛАВА
ОГЪНЯТ НА ПЛАНИНАТА

Когато Ралф престана да свири на рапана, плоската скала беше пълна с деца. Това събиране се различаваше от сутрешното. Следобедното слънце грееше косо откъм другата страна на плоската скала и повечето от децата, усетили твърде късно смъденето на слънчевото обгаряне, се бяха облекли. Хористите, вече не тъй единни като група, бяха свалили плащовете си.

Ралф седна на един повален ствол, слънцето грееше откъм лявата му страна. Отдясно бяха повечето от хористите; отляво — по-големите момчета, които не се бяха познавали преди евакуирането; пред него малките деца бяха наклякали в тревата.

Тишина. Ралф положи розово-кремавата раковина на коленете си и внезапен ветрец раздвижи светлините, падащи върху плоската скала. Колебаеше се дали да се изправи, или да остане седнал. Погледна косо вляво към соления вир. Прасчо седеше наблизо, но помощ от него не идваше.

Ралф прочисти гърло:

— И така…

Изведнъж откри, че може да говори гладко и да обясни онова, което има да каже. Прекара пръсти през русата си коса и заговори:

— Намираме се на остров. Бяхме на върха на планината и видяхме вода отвсякъде. Не видяхме нито къщи, нито дим, нито следи от стъпки, нито лодки, нито хора. Намираме се на необитаем остров, на него няма никакви други хора.

Джек се намеси:

— Но все пак трябва ни армия — за лов. За лов на прасета…

— Да. На острова има прасета.

Тримата се опитаха да опишат случая с живото розово същество, мятащо се сред пълзящите растения.

— Ние видяхме…

— Квичеше…

— Отскубна се…

— Преди да мога да го убия, но — другия път!

Джек заби ножа в един ствол и се огледа предизвикателно.

Събранието продължи своя ход.

— Така че трябват ни ловци, за да ни снабдяват с месо — каза Ралф. — И още нещо.

Той вдигна раковината на коленете си и огледа болезнено зачервените от слънцето лица.

— Няма никакви възрастни. Ще трябва сами да се грижим за себе си.

Събранието забръмча и замлъкна.

— И още нещо. Не може всички да говорим едновременно. Ще трябва да вдигаме ръка, както в училище.

Той вдигна раковината пред лицето си и надникна иззад отверстието и.

— И който вдигне ръка, ще му дам рапана.

— Рапана?

— Така се казва раковината. Ще дам рапана на следващия, който ще говори. Той може да го държи, докато говори.

— Но…

— Виж…

— И никой не може да го прекъсва. Освен аз.

Джек скочи на крака.

— Ще имаме правила! — изкрещя той възбуден. — Много правила! И който ги наруши…

— Ухаа!

— Прас!

— Шляп!

— Бам!

Ралф усети, че някой вдига рапана от коленете му. След това Прасчо се изправи, прегърнал голямата кремава раковина, и виковете замряха. Джек, останал на крака, погледна объркано към Ралф, който се усмихна и поглади дънера. Джек седна. Прасчо свали очилата си и премигна към събранието, докато ги изтриваше с ризата си.

— Пречите на Ралф. Не го оставяте да стигне до най-важното.

Той направи ефектна пауза.

— Кой знае, че сме тук? А?

— На летището знаеха.

— Човекът с тръбата.

— Татко ми.

Прасчо си сложи очилата.

— Никой не знае, че сме тук — продължи Прасчо. Беше по-бледен от по-рано и задъхан. — Може да са знаели накъде отиваме, може и да не са. Но не знаят къде сме сега, защото не стигнахме, където трябваше. — За миг остана срещу тях с отворена уста, после се поклати и седна.

Ралф взе раковината от ръцете му.

— Това щях да кажа — продължи той, — когато вие всички, всички… — Той се вгледа в напрегнатите им лица. — Самолетът беше свален и се запали. Никой не знае, че сме тук. Можем да останем тук дълго време.

Тишината беше тъй дълбока, че се чуваше как Прасчо диша на пресекулки. Слънцето беше ниско и огряваше косо половината от плоската скала. Морският бриз, който като котенце беше гонил опашката си по лагуната, сега подухваше над скалата и проникваше в гората. Ралф отметна русия кичур, надвиснал над челото му.

— Така че можем да останем тук дълго време.

Никой не се обади. Неочаквано той се засмя.

— Но островът е хубав. Ние — Джек, Саймън и аз — се изкачихме на планината. Великолепно е. Има храна и вода, и…

— Скали…

— Сини цветя…

Прасчо, който почти се беше успокоил, посочи раковината в ръцете на Ралф и Джек и Саймън замлъкнаха. Ралф продължи:

— Докато чакаме, можем да прекараме добре на този остров.

Той размаха ръце въодушевено.

— Островът е като в романите. Изведнъж се разнесе глъчка.

— Островът на съкровищата…

— Разливите на Амазонка…

— Кораловият остров… Ралф размаха раковината.

— Това е нашият остров. Хубав е. Докато пристигнат възрастните, за да ни вземат, ще прекараме весело.

Джек протегна ръка за раковината.

— Има прасета — каза той. — Има храна и вода да се къпем в поточето горе… и всичко. Някой да е намерил нещо друго?

Той върна раковината на Ралф и седна. Очевидно никой нищо не беше открил.

По-големите момчета забелязаха детето едва когато то бе започнало да се съпротивлява. Няколко от малчуганите искаха да го изтласкат напред, а то не искаше да излезе. Беше шестгодишно дребосъче, по рождение едната страна на лицето му беше обезобразена от петно, като изцапано със сок от черници. Не смееше да се изправи както трябва, беше невероятно смутено от това, че е в центъра на общото внимание, и ровеше в острата трева с палеца на крака си. Мънкаше и беше готово да се разплаче.

Другите малчугани шепнешком, омърлушени, го избутаха към Ралф.

— Добре де — каза Ралф. — Хайде, идвай.

Момченцето се огледа стреснато.

— Говори!

Детето протегна ръце към раковината и събранието избухна в смях; то отдръпна ръце и се разплака.

— Дай му рапана! — извика Прасчо. — Дай му го!

Накрая Ралф го склони да вземе раковината, но смутено от смеха, то не можеше да проговори. Прасчо коленичи до него, положил ръка върху голямата раковина, слушаше го и предаваше думите му на събранието:

— Иска да знае какво ще правим с онова, дето е като змия.

Ралф се засмя, засмяха се и останалите. Момченцето се сконфузи още повече.

— Разкажи за онова, дето е като змия.

— Сега казва, че е било звяр.

— Звяр?

— Като змия. Нещо грамадно. Бил го видял.

— Къде?

— В гората.

Дали от повея на вятъра или от това, че слънцето залязваше, под дърветата стана малко по-хладно. Момчетата усетиха полъха и се размърдаха неспокойно.

— Не може да има нито звяр, нито змей на един такъв малък остров — обясни меко Ралф. — Те се срещат само в големи страни като Африка или Индия.

Мърморене и сериозно кимащи глави. I

— Той каза, че звярът налазил в тъмното.

— Тогава не е могъл да го види!

Смях и одобрителни възгласи.

— Чухте ли? Казва, че го видял в тъмното…

— Настоява, че го бил видял. Дошъл и си отишъл и пак се върнал и искал да го изяде…

— Сънувал е.

Смеейки се, Ралф огледа кръга от лица, търсейки потвърждение. По-големите момчета се съгласиха; но тук-там сред малките се долавяше онова колебание което, за да се разсее, се нуждае от нещо повече от обикновените доводи на разума.

— Сигурно е имал кошмарен сън. След като се е препъвал сред тия лиани.

Отново сериозно кимащи глави. Кошмарите им бяха известни.

— Казва, че бил видял този звяр или змей и пита дали ще се върне тази нощ.

— Но няма никакъв звяр!

— Казва, че през деня се превръщал в тези въжета, дето се вият по дърветата и висят по клоните. Пита ще се върне ли тази нощ.

— Но няма никакъв звяр!

Сега вече нямаше смехове, лицата бяха станали сериозни. Ралф прокара пръсти през косата си и погледна момченцето с вида на човек, който се забавлява, но е загубил търпение.

Джек грабна раковината.

— Ралф е прав, разбира се. Няма никакъв змей. Но ако има, ще отидем на лов за него и ще го убием. Ще ходим на лов за прасета и ще има месо за всички. Ще търсим и змията…

— Но змия няма!

— Ще се уверим, като тръгнем на лов.

Ралф изпитваше досада, но в момента и чувство на поражение. Усещаше, че е изправен пред нещо неуловимо. В очите, които се бяха вперили в него, нямаше чувство за хумор.

— Но звяр няма!

В него се надигна нещо, за което не беше подозирал, и го застави да повтори на висок глас:

— Но казвам ви, че звяр няма!

Събранието мълчеше. Ралф вдигна раковината отново и докато обмисляше какво му предстои да каже, доброто му настроение се възвърна.

— Сега идваме до най-важното. Мислих. Мислих, докато изкачвахме планината. — Погледна съучастнически към другите двама. — И сега, на брега. Ето какво си мисля. Ние искаме да се забавляваме. И искаме да ни спасят.

Одобрителните възгласи го блъснаха като кълна и той загуби нишката на мисълта си. Замисли се.

— Искаме да ни спасят и, разбира се, ще ни спасят.

Гласовете забръщолевиха. Неговото просто утвърждение, лишено от доказателства и подкрепено единствено от новопридобития му авторитет, донесе лъч на щастие. Трябваше да размаха раковината, за да ги накара да го чуят.

— Баща ми е във флота. Казва, че вече не са останали острови, които да не са открити. Казва, че кралицата имала една голяма стая, пълна с карти и на тях са нанесени всички острови на света. Така че кралицата и нашия остров го има на карта.

Децата отново зашумяха весело и щастливо.

— И рано или късно тук ще хвърли котва кораб. Може да е дори татковият кораб. Така че, разбирате ли, рано или късно ще ни спасят.

Обяснил нещата, той замълча. Думите му възвисяваха унилите духове до чувството за сигурност. Сега събранието го обичаше и уважаваше. Скалата се огласи от спонтанни възгласи на одобрение. Ралф се изчерви и изви глава — видя, че Прасчо открито му се възхищава, а от другата страна Джек се хили и показва, че също умее да ръкопляска.

Ралф размаха раковината:

— Мълчете! Чакайте! Слушайте!

Последва тишина и той продължи, понесен от триумфа си:

— Има още нещо. Можем да им помогнем да ни намерят. Ако до острова се приближи кораб, може и да не ни забележи. Трябва да има дим на върха на планината. Трябва да накладем огън.

— Огън! Да накладем огън!

Половината момчета бяха вече на крака. Между тях Джек, забравил за раковината, крещеше:

— Хайде! След мен!

Пространството под палмовите дървета се изпълни с шум и движение, Ралф също беше на крака и крещеше за тишина, но никой не го чуваше. Изведнъж тълпата сякаш политна към острова и изчезна след Джек. Дори най-малките отидоха и се разшетаха старателно между листата и нападалите клони. Ралф, с раковината в ръка, остана сам с Прасчо.

Дишането на Прасчо се беше нормализирало.

— Същински деца — каза той презрително. — Държат се като деца.

Ралф го изгледа въпросително и положи раковината на един дънер.

— Сигурен съм, че часът за чай е вече минал — каза Прасчо. — Какво си мислят, че ще свършат на планината?

Погали раковината почтително, спря и погледна.

— Ралф! Хей! Къде отиваш?

Ралф вече беше нагазил в началото на браздата от опустошени дървета. Далече пред него се разнасяха смехове и шум от чупещи се клони.

Прасчо го гледаше разочаровано.

— Също като деца…

Въздъхна, наведе се и завърза връзките на обувките си. Шумът от странстващото събрание заглъхна в планината. След това с мъченическото изражение на родител, който трябва да понася безсмислените лудории на децата си, той вдигна рапана, обърна се към гората и затърси път през опустошената ивица.

В подножието на отвъдния склон на планината имаше едно гористо плато. Ралф се усети, че отново свива ръце като чаша.

— Там долу можем да съберем колкото искаме дърва.

Джек кимна и задърпа долната си устна. Мястото беше на стотина крачки под тях, разположено на по-стръмния склон на планината, и бе сякаш нарочно пригодено за събиране на гориво. Дърветата бяха израствали бързо под влияние на горещината и топлината и тъй като не бяха намирали достатъчно почва, за да се развият както трябва, бяха падали и загивали; обвиваха ги лиани, а новите фиданки търсеха път нагоре.

Джек се обърна към хористите, застанали готови. Черните им шапки за богослужение бяха килнати настрани, като барети.

— Ще направим клада. Хайде!

Налучкаха една по-проходима пътека надолу и започнаха да влачат сухи клони. Най-малките, успели да превалят билото, също пристигнаха, като се плъзгаха по склона, и всички, с изключение на Прасчо, се заловиха за работа. Повечето дървета бяха толкова изгнили, че когато ги дръпваха, те се разпадаха на сипкави отломки прах и ларви на дървояди. Но някои дънери можеха да се извлекат цели. Близнаците Сам и Ерик първи откриха подходящ за целта ствол, но не можаха да направят нищо, докато Ралф, Джек, Саймън, Роджър и Морис не намериха откъде да го уловят и подхванат. Сантиметър по сантиметър извлякоха до хребета сухия ствол с причудлива форма и го оставиха на върха. Всяка група момчета даваше своя по-малък или по-голям принос и купчината растеше. По обратния път Ралф се намери до Джек; двамата, хванали един и същи клон, се усмихнаха един на друг, поели общия товар. Под превалящото планинско слънце, ветреца и виковете отново ги озари странната невидима светлина на приятелство, приключения и щастие.

— Малко по-тежък да беше и нямаше да можем…

— Като сме двамата, не може да ни се опре — усмихна се Джек.

Обединили усилията си под общия товар, те преодоляха, олюлявайки се, последните крачки от стръмнината. „Раз! Два! Три!“ — подеха те в един глас и стовариха дънера върху купчината. Оттеглиха се на няколко крачки, засмени и тържествуващи, а Ралф не можа да се сдържи и застана на глава. Под тях момчетата продължаваха работата, но някои от по-малките бяха загубили интерес към нея и търсеха да открият какви плодове има в тази нова гора. Близнаците с неподозирана досетливост се изкачиха на билото, понесли наръчи сухи листа, които струпаха до кладата. Един по един те усетиха, че работата е свършена, престанаха да носят дърва и останаха на розовия, осеян с канари връх. Потта изсъхна, дишането се успокои. Ралф и Джек се спогледаха, наобиколени от спотаилото се множество. Постепенно осъзнаваха, че им предстои едно срамно признание, и не знаеха как да започнат.

Ралф се изчерви като рак и заговори пръв:

— Ти ли?

Прочисти гърло и продължи:

— Ти ли ще запалиш огъня?

Сега, когато се разбра, че са изпаднали в глупаво положение, Джек също се изчерви. Той замърмори неубедително:

— Триеш две клечки. Триеш…

Хвърли поглед към Ралф, който направи окончателното признание за тяхната несъобразителност:

— Някой има ли кибрит?

— Правиш лък и въртиш една стрела — каза Роджър. Той започна да показва с ръце: — Пссс, псс.

Вятърът леко повя над планината. В същото време по риза и панталонки се появи Прасчо — той внимателно си пробиваше път, за да излезе от гората, а слънцето блестеше в очилата му. Носеше рапана под мишница.

Ралф му извика:

— Прасчо! Имаш ли кибрит?

Другите момчета подхванаха вика, докато цялата планина закънтя. Прасчо поклати глава и се приближи към купчината.

— Ей! Колко много сте натрупали!

Джек изведнъж посочи:

— Очилата му — ще ги използваме вместо лещи! Прасчо беше заобиколен, преди да има време да се отдръпне.

— Оставете ме! — Гласът му беше писклив от страх.

Джек грабна очилата от лицето му.

— Внимавай! Върни ми ги! Нищо не виждам! Ще се счупи рапанът!

Ралф го избута встрани и коленичи до купчината.

— Не засенчвай!

Последваха дърпане, блъскане и заповеднически викове. Ралф местеше очилата напред, назад и встрани докато на едно парче гнило дърво се проектира, бляскаво-бяло, залязващото слънце. Почти в същия миг тънка струйка дим се извиси и го накара да се закашля Джек също коленичи и внимателно започна да духа така, че димът, който ставаше все по-плътен, отиваше встрани. Появи се мъничко пламъче. Отначало то почти не се забелязваше под яркото слънце, после обгърна една клонка, порасна, доби цвят, устреми се към един клон който остро изпука. Пламъкът се извиси и момчетата нададоха възторжени възгласи.

— Очилата ми! — виеше Прасчо. — Дайте ми очилата!

Ралф се отдели от купчината и сложи очилата в протегнатите слепешки ръце на Прасчо. Гласът му премина в мърморене:

— Само петна и нищо друго. Едва мога да си видя ръката…

Момчетата танцуваха. Дървата бяха сухи като прахан и тъй гнили, че цели клони избухваха в жълти пламъци, които се извисяваха като огнена брада на двадесет стъпки. На няколко крачки от огъня горещината се усещаше като нажежена вълна, а във въздуха струяха искри. Стволовете се сриваха в бяла пепел.

Ралф извика:

— Още дърва! Носете още дърва, всички!

Започна състезание с огъня и момчетата се разпръснаха в горния край на гората. Непосредствената задача беше над планината да се вее знаме от ясен пламък и никой не мислеше за друго. Дори най-малките, освен онези, които не можеха да устоят на съблазънта на плодовете, носеха парченца дърва и ги хвърляха в огъня. Въздухът се раздвижи, излезе ветрец, така вече имаше голямо значение дали ще застанеш от подветрената или от наветрената страна. От едната страна въздухът беше прохладен, но от другата пламъците посягаха с яростна огнена ръка, която мигновено опърляше косите. Тези, които усещаха вечерния ветрец по влажните си лица, се застояваха да се насладят на прохладата му и тогава откриваха, че са капнали от умора. Просваха се в сенките, между безразборно разхвърляните канари. Огнената брада бързо се смали, след това кладата се срути с мекия звук на скупчваща се пепел и изригна струя от искри, която се наклони на една страна и бе отнесена от вятъра. Момчетата лежаха, задъхани като кучета.

Ралф вдигна глава, която бе склонил на скръстените си ръце.

— Това беше безполезно.

Роджър ловко се изплю в горещата пепел.

— Какво искаш да кажеш?

— Нямаше дим. Само огън.

Прасчо си намери удобно място между две скали и седна с раковината на колене.

— Все едно че нищо не направихме — каза той. — Както и да се напъваме, не можем да поддържаме такъв огън.

— Ти пък много си се напъвал — възрази презрително Джек. — Само седя, през цялото време!

— Използвахме неговите очила. — Саймън изтри с ръка бузата си, размазвайки чернилката по нея. — Така че и той помогна.

— Рапанът е у мен! — възмути се Прасчо. — Не ме прекъсвайте!

— Рапанът не важи на върха на планината, затова млъквай — пресече го Джек.

— Рапанът е в ръката ми.

— Слагайте зелени клони — каза Морис. — Само така става повече дим.

— Рапанът е у мен…

Джек се извърна свирепо.

— Я млъквай!

Прасчо се сви. Ралф взе раковината от него и огледа кръга от момчета.

— Трябва да имаме специални хора, които да се грижат за огъня. Всеки момент оттам може да мине кораб — със замах той обгърна опналата се линия на хоризонта — и ако поддържаме сигналния огън, те ще дойдат и ще ни вземат. И още нещо. Ще ни трябват още правила. Там където е рапанът, значи, ще има събрание. Това важи и долу, и тук, горе.

Те приеха. Прасчо отвори уста, за да заговори забеляза погледа на Джек и отново я затвори. Джек протегна ръка за раковината и застана прав, хванал внимателно изящния предмет в очернените си от сажди ръце.

— Съгласен съм с Ралф. Трябва да имаме правила и да ги спазваме. В края на краищата не сме диваци. Ние сме англичани, а пък англичаните във всичко са най-добри. Така че трябва да правим онова, което трябва.

Той се обърна към Ралф:

— Ралф, аз ще разделя на групи хората — ловците де, искам да кажа — и ние поемаме грижата за поддържането на огъня…

Щедростта на предложението накара момчетата да аплодират, Джек им се усмихна и размаха раковината, за да въдвори тишина.

— Сега ще оставим огъня да угасне. И без това нощем никой няма да види дима. Щом решим, веднага ще го запалим отново. Алти — вие ще поддържате огъня тази седмица; тенори — вие другата…

Събранието закима одобрително.

— Ние поемаме грижата и за наблюдателни постове. Ако видим там да се задава кораб — те обърнаха очи нататък, накъдето сочеше кокалестата му ръка, — ще хвърлим в огъня зелени клони и ще има повече дим.

Те се взряха в синевата на хоризонта, сякаш всеки миг там можеше да се очертае мъничък силует. На запад, като капка пламтящо злато, слънцето клонеше все по-близо и по-близо до прага на света. Внезапно те си дадоха сметка, че вечерта означава край на светлината и на топлината.

Роджър пое раковината и огледа унило кръга от лица.

— Аз наблюдавах морето. Няма и следа от кораб. Може би никога няма да ни спасят.

Като въздишка се надигна и замря шепот. Ралф взе обратно рапана.

— Вече казах, че някой ден ще ни спасят. Трябва само да чакаме; това е всичко.

Ядосан, възмутен, Прасчо взе раковината.

— Аз бях, който каза това! И за събранията, и останалото, а вие ми казахте да млъквам…

Гласът му се извиси плачливо в справедлив укор. Те се размърдаха и му завикаха да седне.

— Казахте, че ни трябвал малък огън, а натрупахте дърва колкото купа сено. Аз като кажа нещо — извика Прасчо с горчив реализъм, — викате ми „Я млъквай!“, а Джек или Морис, или Саймън, ако…

Той замлъкна сред общата врява, изправен, вгледан зад тях, където се спускаше неприветливият склон на планината и където бяха събирали сухи дърва. След това се засмя тъй странно, че всички се смълчаха, вгледани изумени в проблясващите му очила. Проследиха погледа му, за да разберат киселата му шега.

— Имате малък огън, какъвто искахте.

Дим се издигаше тук-там сред лианите, които обрамчваха като дантела мъртвите или умиращи дървета. Както гледаха, в корените на една туфа трева полази пламъче, след това пушекът се сгъсти. Пламъчетата зализаха основата на един дънер и запълзяха нататък по листата и храстите, като нарастваха и се разклоняваха Огнен език се допря до един ствол и се изкачи нагоре като светеща катерица. Димът се усилваше, разсейваше се, стелеше се на кълба. Катерицата скочи на крилата на вятъра и се улови за друго дърво, което започна да гризе от горе на долу. Под тъмната листна и димна завеса огънят обхвана гората и взе да я поглъща. Към морето започнаха да се стелят грамадни валма жълто-чер дим. При вида на пламъците и неудържимия ход на огъня момчетата започнаха да надават остри, възбудени, възторжени викове. Пламъците като някакви диви създания пълзяха тъй, както ягуарът пълзи по корем. към редица приличащи на брези дръвчета, с които беше започнал да обраства един полегато подал се от земята пласт от червеникави скали. Пламъкът достигна първите дървета и за известно време те се сдобиха с огнени корони. Пламтящото сърце на огнената стихия бързо прескочи празното пространство до съседните дървета и обхвана целия ред, като се разгръщаше и развихряше. Под веселящите се момчета неколкостотин квадратни метра гора бушуваше в пламъци и дим. Отделните шумове на пожара се сливаха в барабанен бой, от който сякаш цялата планина се тресеше.

— На ви сега малък огън!

Стреснат, Ралф усети, че момчетата замират и се смълчават, започват да чувстват нищожеството си прел стихията, която се бе надигнала там долу. Съзнанието за това, а и страхът го разгневиха.

— Я млъкни!

— Рапанът е у мен — каза Прасчо обидено. — Имам право да говоря.

Изгледаха го без особен интерес и пак наостриха уши за боботенето на огъня, което напомняше за хиляди барабани, Прасчо погледна неспокойно към огъня и прегърна раковината.

— Не можем да направим нищо освен да го оставим да догори. А това бяха дървата за нашия огън.

— Нищо не можем да направим. Трябваше да сме по-внимателни. Страх ме е…

Джек с усилие отвърна очи от огъня.

— Тебе винаги те е страх. Да, дебелане!

— Рапанът е у мен — каза Прасчо студено. Той се обърна към Ралф: — Рапанът е у мен, нали, Ралф?

Ралф с нежелание откъсна очи от величественото и страхотно зрелище.

— Какво каза?

— Рапанът. Имам право да говоря.

Близнаците се засмяха едновременно.

— Искахме дим…

— Сега гледай!…

От острова се проточваше димен плащ, дълъг цели километри. Всички с изключение на Прасчо започнаха да се подхилват, след това прихнаха в неудържим смях.

Прасчо избухна:

— Рапанът е у мен! Така че слушайте! Първата ни работа беше да построим заслон долу на брега. Снощи беше доста студено. А щом Ралф каза „огън“, вие се разкрещяхте и се разтичахте из планината. Като банда хлапета!

Вече бяха започнали да дават ухо за тирадата му.

— Как ще очакваме да ни спасят, ако не направим най-напред онова, което първо трябва да се направи, и ако не действаме правилно?

Той свали очилата си и понечи да остави раковината; след това, като видя, че няколко от по-големите момчета се готвят да посегнат към нея, промени решението си. Взе рапана под мишница и пак приклекна с гръб към скалата.

— После идвате тук и наклаждате огън, от който няма никаква полза. Запалихте целия остров. Добре ще се подредим, ако изгори целият остров. После ще ядем свинско печено и жарени плодове. И няма нищо смешно! Обявихте Ралф за вожд, а не му оставяте време да помисли. А после каже ли нещо, втурвате се като, като…

Той спря да си поеме дъх, а огънят ръмжеше срещу тях.

— И това не е всичко. Ами децата? Мъничките? Някой обърна ли им някакво внимание? Знае ли някой колко са?

Изведнъж Ралф направи крачка напред.

— На теб възложих това, казах ти да направиш списък!

— Можех ли — извика възмутено Прасчо, — можех ли сам? Те постояха две минутки, после се втурнаха в морето, в гората, разпиляха се навсякъде. Как да ги различа едно от друго?

Ралф облиза пребледнелите си устни.

— Значи не знаеш колко сме, така ли?

— Как ще знам, когато малките пъплят нагоре-надолу, като насекоми! После, вие тримата като се върнахте, щом каза да накладем огън, те побягнаха и аз изобщо нямах възможност…

— Достатъчно! — извика Ралф и грабна обратно рапана. — Щом не си — не си.

— …идвате тук и ми грабвате очилата…

Джек се извърна към него:

— Ти да мълчиш!

— …и малчуганите се мотаеха там долу, където е огънят. Кой може да каже дали не са още там!

Прасчо се изправи и посочи към дима и пламъците. Момчетата зашумяха и отново се смълчаха. С Прасчо ставаше нещо странно, той се задъхваше.

— Онзи малкият — продължи Прасчо, задъхвайки се, — онзи с петното на лицето, не го виждам. Къде е той сега?

Групата му отговори с гробовно мълчание.

— Дето говореше за змии. Той беше там долу…

Едно дърво изпука като бомба в огъня. За миг пред погледа се издигнаха високи, навити като серпентини лиани, сгърчиха се и пак се скриха надолу. Малките се разкрещяха:

— Змии! Змии! Гледайте, змиите!

На запад, забравено от всички, слънцето се беше спуснало почти до морската повърхност. Огънят озаряваше лицата им отдолу. Прасчо се свлече към една скала и се вкопчи в нея с две ръце.

— Онзи малкият с петното на лицето… къде е… сега? Казвам ви, че не го виждам.

Момчетата се спогледаха боязливо, не вярвайки.

— …къде е сега?

— Може би се е върнал към, към… — измънка сконфузено Ралф.

Под тях, по негостоприемния склон на планината барабанният бой продължаваше.