Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (6) (хемодиализен роман)

Шеста глава

Тази глава изобщо не е на медицинска тематика, но има връзка с историята, която разказвам, защото добре илюстрира нашенската действителност, когато опреш до някоя институция. Някой да не знае с какво трябва да е готов да се сблъска? С тежко подвижна бюрокрация, разбира се, с пълно безразличие и убийствена мудност, а ако се опиташ да настояваш за нещо — чакай лъжи и скатавки. Ще обясня по-добре малко по-късно. Както споменах някъде по-напред в тази книжка, човек трудно може да свърши нещо докрай, без никой да го прекъсне. И така, докато аз си ближех раните, писателствувайки, майката на приятелката на моя син, който е на бригада в САЩ от близо две седмици, се обадила в „Поликонтакт“ — фирмата-посредник — да попита дали знаят нещо за еди-кое си момче (сина ми, значи), защото дъщеря й не можела спокойно да се готви за кандидат-студентски изпити, а все търчала в Интернет клуба, очаквайки да получи писмо. Но нямала нито един и-мейл от него повече от седмица вече. Дотам стигнах с тази книжка, мили боже, чуждата майка да се интересува какво става с моето дете повече от мен самата! Това научих днес към обяд, след като и аз не издържах вече — десет дни нито вест, нито кост, а детето ми е на хиляди километри, всичко се случва, нали? Отдавна трябваше да се обадя във фирмата, която го изпрати. И, значи, тази сутрин се обаждам във въпросната фирма, чието име фигурира тук едно към едно, без маскировъчно покритие. Както е казал Вапцаров, макар и не по повод на „Поликонтакт“ — „[живот] без маска и без грим — озъбено свирепо куче“.

— Добър ден. Извинете, фирма „Поликонтакт“ ли сте? — питам аз почти с благоговение.

— Да, кажете.

Обяснявам чия майка съм и какво ме тревожи и ги моля едва ли не със сълзи на очи да ми „окажат съдействие“.

— Един момент, моля, изчакайте да ви свържа.

Докато чакам, лека мелодийка в слушалката ми помага да релаксирам. Тя се повтаря няколко пъти. Изведнъж спира, и пук-щрак:

— Съжалявам, колегите още не са дошли, обадете се след 10.

В 10 и 10 пак им звъня. Пак ме молят да изчакам, пак същата мелодийка ми свири на ухо, после се чува глас:

— Кажете, моля.

Обяснявам пак чия майка съм и какво ме тревожи.

— Вижте, сега в Америка е много рано, но ви обещаваме, че ще се свържем с тях по-късно. Ние всеки ден им се обаждаме. Обадете се довечера към 7.

— Много ви благодаря. — И внезапно ми хрумва: — Но щом всеки ден се обаждате, какво казват оттам? Не сте ли чули нещо за нашето дете?

— Всичко е наред. Бъдете спокойни. Сигурно работи и на друго място, затова не ви се обажда.

— Но, вижте, ние му казахме да не се хваща на втора работа. Да работи както е в договора — осем часа на ден, 40-часа на седмица….

— По-спокойно, де! И, моля ви се, много сме заети в момента. Обадете се довечера.

— Чак към 7 ли?

— Да. Ама моля ви се, нямате никакво търпение!

— Ох, извинявайте, благодаря, дочуване.

— Дочуване.

Затварям слушалката, но не се чувствам спокойна. Изваждам от една папка ксерокс копията на всички документи, които синът ни беше получил на заминаване и като ги разглеждам внимателно, откривам и-мейл адрес на Барбара Т. — американка, директор на програмата, по която замина синът ни. Сядам и пиша от името на двамата с мъжа ми. Тук всичко е в превод:

До: Барбара Т.

Дата: 12.06.03, 10:30

Тема: 22-год. момче — изчезнало безследно

 

Отн.: молба за съдействие да открием сина си

 

Уважаема г-жо Т.,

 

Нашият син замина за СAЩ като участник в програмата „Лятна работа и пътуване“, спонсорирана от Мрежата за културен обмен. От 12 дни нямаме вести от него.

 

Той пристигна на 30.05. и веднага ни изпрати първия си и-мейл. На 31. 05. получихме още един и-мейл: пишеше, че е в Пандел и вече е започнал работа в местния Макдоналдс.

 

Оттогава — 12 дълги дни вече — нямаме новини от него. Първото му име е Боян, презиме — Самуилов и фамилия — Боянов.

 

Бихте ли могли, моля, да ни помогнете да се свържем с него? Още веднъж: БОЯН САМУИЛОВ БОЯНОВ. Ето и полицейския му номер: […], в случай, че потрябва.

 

Първо сигнализирахме в нашата местна агенция „Поликонтакт“. За съжаление, те не проявиха голяма загриженост.

 

С уважение:

Ани Боянова — майка

Самуил Боянов — баща

Едва изпратили този и-мейл, двамата с мъжа ми решихме да потърсим помощ и от друго място. С всяка минута ни се струваше, че сме допуснали ужасна грешка, като не сме се интересували от детето си толкова дълго време. Отново отворихме нашите електронни кутии и прочетохме второто му — и последно писмо — тонът му беше хумористичен:

„В този Макдоналдс е толкова чисто, че и един микроб не може да оцелее.

… Разбрах, че има извънземни: това сме ние.

Всички имат коли, само ние, българчетата, нямаме.

… Вчера бъхтихме пеш 3 км до «най-близкия супермаркет» и после още 3 км обратно“

Датата отгоре беше 2.06.03. Значи не са 12, а десет дена, каза мъжът ми. И пак не са малко, казах аз. Когато го получихме, толкова много се смяхме, а сега ни подкара на плач (мене поне, ако не чак баща му, защото нервите ми и без това са опънати след напускането на работа). Баща му се сети, че в и-мейл бокса на сина ни трябва да се намира електронен адрес на работодателя. Опита се да влезе, но паролата, която уж знаеше, излезе невярна. Тогава аз звъннах на приятелката на сина ни, но я нямаше, била в Интернет клуба, каза баща й, с когото за пръв път се чувахме, но беше така любезен да ми каже, че и те се тревожели заедно с нас и да ми обещае, че ще каже на Дени, щом се върне, веднага да ни се обади. След 20-тина минути Деница се обади и ми каза, че паролата вече е друга, затова не сме могли да влезем. Помолих я да ни я каже и тя веднага се съгласи. Благодарих й, като обещах, че няма да й чета писмата, а тя (мило дете на 19 години) най-затрогващо каза, че може и да ги прочета — нямало нищо тайно, важното било да открием нашия Боян. Точно тогава и точно от нея научих, че тя била настоявала пред майка си да се обади в „Поликонтакт“ и предния ден майка й питала за Боян, но не й казали нищо определено. Аз на свой ред й разказах пък за моя разговор с тях. После тя добави, че предната нощ около 2 ч. телефонът у тях няколко пъти звънял, но нищо не се чувало, а аз възкликнах, изненадана от съвпадението — и у нас през нощта телефонът звъня няколко пъти по никое време и също нищо не се чуваше. Тя била сигурна, че Боян се е мъчел да й се обади, а аз засрамено си спомних, че се бях уплашила от странните позвънявания — помислих, че някой от бившите ми шефове ме тероризира, дотолкова съм напрегната, направо ме е хванала параноята. Естествено, пред Дени не казах това, а твърдях, че и аз съм била сигурна в същото.

Още докато говорехме двете по телефона, мъжът ми успя да влезе с паролата, която ни съобщи Дени, и вътре намери точно каквото ни трябваше — адреса на работодателя на сина ни. Благодарих на Дени няколко пъти за „невероятното доверие“ и й обещах да я държа в течение. Следва писмото, което изпратихме с електронна поща до Рей А. — мениджър на Макдоналдс в град Пандел — на отвъдния бряг на Атлантическия океан. Честно казано, копирахме по-голямата част от предишното писмо, онова до Барбара Т., само сменихме обръщението, коригирахме дните, откогато не ни се е обаждал, на 10 вместо 12 и добавихме последните новини за момента:

Последните новини за момента са: приятелката на нашия син също не е имала и-мейл от сина ни в продължение на 10 дни, макар че му е изпращала и-мейли всеки ден.

Синът ни изглежда ни е търсил по телефона миналата нощ — при нас беше 2 ч. след полунощ, там трябва да е било 19 ч. Но защо по телефона? От фирмата-посредник му бяха обещали по един час на ден безплатна Интернет връзка. Какво ли става с нашето скъпо дете?

 

Много сме разтревожени, наистина. Моля Ви, помогнете ни!

 

С нетърпение очакваме Вашия отговор.

 

С уважение:

Ани и Самуил — родители на Боян

В 15 ч. получихме отговор. Беше от г-н Рей А. Когато ни е писал, там е нямало още 8 ч. сутринта. Буквите бяха по-едри от обикновено, затова ми изглеждаха някак си радостни сами по себе си:

„Той е тук. Жив и здрав е и работи. Ще му предам писмото ви днес.

 

Телефонът в апартамента му е: международен код за САЩ плюс (следваха шест цифри)

 

Рей А[…]“

— Хей, виж, виж, ела! — викнах аз към мъжа си. — Рей се обади пръв. Боян е жив и здрав. Ето, чети.

— Супер! Хм, ами защо ни дава телефон? Къде му е Интернета? Нали обещаваха по един час безплатно на ден?

След малко изпратихме благодарствен отговор на Рей:

До: Рей А.

Дата: 12.06. 2003, 15:30

Тема: 22-год. момче — намерено

 

Уважаеми г-н А.,

 

Много Ви благодарим за Вашия бърз и успокояващ отговор.

 

Не разбираме, обаче, защо нашето момче е лишено от такава удобна услуга, като Интернет връзката — използвана рутинно дори тук, в изостаналата в сравнение с вас България.

 

Искрено Ваши:

Ани и Самуил — родители на Боян

Отговор на този въпрос Рей не ни даде. Може и малко да се е ядосал дори. Не знам вие мислили ли сте го, но на мен ми се струва, че и в най-уредените страни не всичко и всякога е наред.

— Рей май нещо се бъзна — рече мъжът ми след два часа.

— Ами и онази Барбара, хич я няма, спотайва се някъде.

— Кой знае какви пари смъква като директор на тая програма! Тя сигурно е нещо като някогашните търговци на роби.

— Ами наш’те от „Поликонтакт“, не са ли и те като някогашните търговци на роби? Продадохме си детето, ей!

— Не го мисли, ще се оправи. И добре, че поне Рей се обади. Колко стана часът?

— Четири и 20.

В този момент телефонът звънна. Вдигнах слушалката и чух някакъв ужасяващ, буботещ и резониращ глас на робот. Малко след това линията се оправи и чух ясния глас на сина си — от Америка. Говорихме съвсем кратко. Гласът му постоянно се дистортваше от сателитната връзка и ставаше пак роботски. И моят сигурно е бил такъв откъм неговата страна. А отстрани дочух мъжки глас да казва „Yes, Bulgaria“ — Рей ли беше, друг някой ли, не мога да кажа. Боян каза, че е добре и обеща да ни пише скоро.

Още не бяхме получили и-мейла от сина си, когато пристигна и-мейл и от Барбара — за която прибързано бяхме помислили, че се скатава някъде и не се интересува от нищо повече, щом веднъж си е взела комисионната от сделката.

Барбара Т. беше написала много мило писмо — с най-обикновен шрифт, но с букви, оцветени в синьо, затова още щом отворих го, ми стана някак спокойно и леко. Ето писмото й:

Уважаеми г-жо Боянова и г-н Боянов,

 

Препратих и-мейла ви към работодателя и той потвърждава, че синът ви е много добре. Той ще окуражи Боян да ви се обади по телефон съвсем скоро. Вярвам, че работодателят вече ви е изпратил и-мейл, за да успокои тревогите ви.

 

Потърсете ме отново, ако имате други въпроси

 

Най-добри пожелания и на двама ви,

 

Барбара

Директор на програма „Лятна работа и пътуване“

— Ани — обърна се мъжът ми към мен, — това наистина е съвсем различен свят. Виждаш ли само как бързо действат? Те значи отиват на работа, отварят си пощата и научават, че някакви си непознати родители на другия край на света са разтревожени. И вместо да си рекат, само тия мучовци ни липсват сега, толкова друга работа ни чака, сядат и отговарят веднага, и влизат във връзка един с друг, и даже май уреждат телефонния разговор със сина ни. Всичко това става до 9 ч. сутринта по тяхно време, най-късно до 10. Направо съм шашнат.

— Възхитен, искаш да кажеш! Точно това ще отговоря на Барбара.

И седнах, та й написах, отново от името и на двама ни:

До: Барбара Т.

Дата: 12.06.03, 17:00

 

Уважаема г-жо Т.,

 

Благодарим Ви много за искрената загриженост.

 

Да, г-н А. ни изпрати отговор — наистина много успокояващ, а вече разговаряхме и със сина си по телефона.

 

Възхитени сме от бързата ви реакция — както от Ваша страна, така и от страна на Рей А. Ние ви възприемаме като представители на американския народ. Ще разказваме на всички свои приятели какво удоволствие беше за нас да ви потърсим за помощ.

 

С уважение:

Ани и Сами — родители на Боян

и обикновени български граждани

— Обикновени ли? — възмути се мъжът ми. — Двама най-обикновени граждани, случайно срещнати на улицата, така да се каже! Като едно време в „Куку“ — „А, ето един случаен гражданин!“ И почва интервю с някакъв очевидно подставен.

— Ами че какво ни е толкова необикновеното?

— Ти толкова си свикнала, че даже не забелязваш! Колко хора, мислиш, имат в домовете си постоянен достъп до Интернет?

— Имат! Много са! А пък нашият не е, така да се каже, в къщи, тоест в къщи е, но тук нали е и фирма. Като те чуят да казваш домашен офис, хората сигурно си мислят, че имаш друг някъде в центъра. Пък то, ние си нямаме истински дом даже, а живеем в преводачески офис.

— Дори само затова, значи, пак не сме обикновени българи — засмя се той.

— Да, бе, да! Ние сме гаранционни човечета, нали? — развеселих се и аз. Това за човечетата е наша домашна шега, тръгнала от някогашна детска книжка, в която гаранционните човечета живеят в часовника и го поддържат. Те са много задружни и затова часовникът върви точно, а като си заминат, тоест като му изтече гаранцията, той се разваля. Книжката беше съветска. Мисля, че авторът й — името му не си спомням — е имал опасен сатиричен талант, който е проявявал скрито, пишейки детски книжки. Предполагам, че всяко семейство си има свои лични шеги. Ние, например, като ходим да се разхождаме към телевизионната кула, си наричаме разните места и пътеки с наши названия, липсващи в каквато и да е географска карта. Минаваме покрай „Пясъчния хълм“ или през поляната „Овчи пикник“, изкачваме се по тясната „Пътека на бясното куче“, която пък ни извежда до „Кучето, дето псува“ и т.н. Горе на високото наистина има едно вилно куче, което псува като хамалин. Веднъж го записах на касета и после разсмивах колегите и на работа, и в университета, защото който го чуеше как лае, се превиваше от смях, пък и аз добавях коментарии, като напр.:

— Това куче, ако псуваше на английски, и ако имах и камера да го снимам, знаете ли какви пари щях да спечеля от „Най-смешните клипове с домашни любимци“? Но тъпото кучето не знае да псува на английски, пък и аз нямам камера, та се получава като във вица за циганина, дето викал, както няма брашно, да имаше яйца и сирене, знаеш ли каква хубава баница щеше да направи жената?

Успокоени, седнахме да свършим който каквато работа има и през следващите два часа мъжът ми превеждаше, аз се готвех за изпит. Подготовката ми се състои в назубряне на 20-тина страници английски думи и фрази, които съм извадила от 450 страници оригинален художествен текст — ей, не го научих този английски и това си е. Единственият напредък е, че в първи курс, когато заданието беше само 150 страници, бях извадила също толкова много думи и фрази, колкото и сега.

Към 7 без двайсет реших да се обадя на „Поликонтакт“, за да видя дали са направили нещо по въпроса, по който уж обещаха съдействие. След като се представих като майката на Боян и изслушах задължителната мелодийка, чух следното обяснение :

— В момента колежката говори с Америка. Обадете се след половин час.

След 15–20 минути пак звъннах. Пак се представих и пак същото:

— Колежката още говори по телефона.

— За моето дете ли говори с Америка?

— Не мога да ви кажа. Тя често има разговори с Америка.

— А вие успяхте ли да й кажете, че съм се обаждала?

— Да, казах й.

— А тя какво каза?

— Всъщност не й казах, оставих й бележка. Обадете се, моля ви се, по-късно.

— Колко по-късно?

— След 15-тина минути.

— Добре, благодаря и дочуване.

След уговорените 15 минути пак звъня, само за да чуя:

— Съжалявам, колежката си замина.

— Как така? Ами с моя Боян какво стана?

— Не мога да ви кажа. Ще ви свържа с друга колежка.

И телефонът започва да свири за пореден път. Аз седя и чакам, като разсеяно гледам телевизия — в същото време по Дискавъри даваха филм за промишления лов на океанска риба, отдолу виждах електронния часовник. От момента, в който ми направи впечатление, че много дълго вече чакам и засякох часа, минаха точно осем минути, докато най-сетне оттатък спряха музиката и един глас ми каза:

— Ало, чакате ли?

— Да, чакам, тук съм — отговорих обнадеждено аз.

— Нещо прекъсна връзката, момент, моля.

И отново досадното свирене. Поне да пускаха радиото да слушам. След още две-три минути връзката наистина прекъсна и — край.

Обърнах се към мъжа ми:

— К’во ще кажеш, а? Прекъснала им била връзката, а през цялото време онова свиреше, а сега им прекъсна съвсем.

— Що ти трябва да се занимаваш повече? Нали всичко е наред с нашия Боян.

— Да, ами ако нямахме Интернет и ако не знаехме на кого да пишем и ако не знаехме бъкел английски? Тогава какво?

— Така си е, но тези мошеници само ти играят номера, зарежи ги, не им се връзвай повече.

— Ама представяш ли си, ако нищо не знаех наистина? Как щях да си легна да спя, кажи ми?

И аз се обадих за последен път в „Поликонтакт“:

— Ало, пак е майката на Боян. Още ли нямате информация за сина ми? — това казано с доста войнствен глас.

— Ама вижте, колегите правят всичко, почакайте малко, щом се свържат с Америка, ще кажат на сина ви да ви се обади.

— На него ще кажат, така ли? А не може ли първо на мен да кажат, че са се свързали? Откога чакам! Съвсем естествено е според мен, щом научите нещо, да ме потърсите и да ми съобщите, а не да ме държите в напрежение. Ако нямате телефона ми, ще ви го дам.

— Ние си имаме ред, нямате право…

— Благодаря, много сте услужливи, просто нямам думи! — извиках аз и им треснах телефона.

А мъжът ми се засмя и рече:

— Знаеш ли каква стана тя? Сърдитко Петко — празна му торбичка! Защото ако сега, след като си повишила тон, се обадиш отново, ще започнат обвинения как може да им държиш такъв тон и т.н. и за всичко ще бъдеш виновна само ти, а те и никаква да не я свършат, ще се правят на много културни и обидени, ще се възмущават надълго и нашироко и с „основателно право“ ще се оплакват от теб.

— Боже, в каква държава живеем, боже!

Разбира се, ако нищо не знаех за детето си, сигурно нямаше да бъда толкова ербап. Можеше и да се разплача и да им отида на крак да ги моля, майка съм все пак и като всички майки и аз се тревожа, макар че синовете ми са вече мъже.

— Ние пак извадихме късмет с нашия, че замина — каза още мъжът ми. — Представяш ли си само какво щеше да стане, ако не си беше взел интервюто в Американското? Имаше да им се молим сега да ни върнат парите… Трай, коньо, за зелена трева, нали знаеш?

За пояснение на всички, които още не знаят „как стават тези неща“, фирмата ни взе поне два пъти повече пари, отколкото обявиха в началото, че ще трябват за обработка на документите преди интервюто, а и обявената сума не беше малка — 300 долара. Вземат ви, значи, първо парите, които са обявили официално, а после започват да ви искат още — за това дайте още толкова, после за друго, за трето, направо си е живо изнудване, защото няма къде да отидете, щом веднъж сте дали първата сума, която не подлежи на връщане. И да замине кандидатът за работа, и да не замине — 300-та долара са си издухани. А за надвзетите обещават, че ще ги върнат, ако не го одобрят на интервюто. Най-критичният за нас момент настъпи един ден, когато синът ни се върна от поредното ходене в „Поликонтакт“ и ни сюрпризира, че до утре трябва да намерим 800 долара и да ги внесем в банка на негово име — това американците го искали като гаранция. Само по себе си изискването на подобна гаранция е нелепо, защото не е много ясно какво се гарантира по такъв начин. Още по-нелепо е да не ви предупредят отначало, че и такова изискване има сред многото други, а да си мълчат и после да поставят срок от един ден, а ние да си бием главите от кого да поискаме назаем такава огромна сума — и то веднага. Боян им казал, че нямаме никакви пари на влог, но те рекли:

— Като нямате, вземете назаем. Комшии нямате ли?

И ето какво направихме ние, след като се съвзехме от шока. Намерихме познати — не бяха комшии, комшиите също нямат — и взехме назаем. След две седмици изтеглихме парите от банката и ги върнахме на хората, които ни бяха услужили. Важното е, че детето представи банков документ, че разполага със сумата. Така стават тези неща.

Вечерта късно получихме и-мейл от сина си. Темата беше: „Жив съм“. Започваше с извинения и успокоения. А някъде към средата идваше разказът за компютърджията (the computer guy), който от 12 дена все обещавал да им оправи компютъра и все не идвал. Четяхме и се заливахме от смях. Спомнихме си американската комедия „Кабелджията“ (The Cable Guy). Там имаше подобни майтапи. Кабелджията все нещо лъжеше и се мотаеше, съвсем като нашенски майстор. Един ден пък Боян отишъл в тамошната библиотека да използва техния Интернет, но не можал, защото в библиотеката нямало ток — станала била някаква авария.

— Ех, няма да се оправи този свят и това си е! — въздъхна тежко мъжът ми.

Въздъхнах тежко и аз и тръгнах към банята да се приготвям за лягане.