Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (18) (хемодиализен роман)

Осемнадесета глава

Всяка година все повече хора започваха хемодиализа при нас и броят на болните ни постоянно растеше. Миналата година поставих този въпрос за разглеждане на едно събрание с шефа през май месец. Бях разгледала целия дебел журнал за постъпили на диализа с данни от 15 години насам и обясних, че за периода януари-май сме записали 44 новоприети, докато броят им за същия период през изминалите 15 години е бил средно 20. Някои от вписаните са били временно пребиваващи, наистина, но и това не обяснява защо нарастването е повече от двойно. Дали причините са влошената екологична обстановка или проблемите в здравеопазването — нека компетентните комисии да решат, стига да не си крият главите в пясъка.

— Три са основните причини за постоянно нарастващия брой болни на диализа в нашето отделение — посочих аз, — увеличаване общия брой заболели от всякакви болести, удължен диализен живот в сравнение с предходни години…

— Да, подобряват апаратите и болните взеха да издържат по-дълго на диализа, за съжаление — вметна шефът.

— … и, разбира се — продължих аз, — липсата на редовна трансплантация. Вместо да бъдат само временно при нас, докато им дойде редът за трансплантация, болните на практика ходят на диализа доживотно.

На онова събрание настоявахме да се увеличи бройката на сестрите и да се подобри снабдяването на отделението с консумативи. Шефът каза, че ще види какво може да се направи, но било много трудно да се отпуснат нови бройки във време, когато навсякъде съкращават медиците и дори затварят цели болници. Да сме се благодарели, че при нас няма съкращения и че получаваме по-високи заплати от колегите в много други болници из страната. А за консумативи нямало пари. Последното много пъти го беше повтарял. Политиката на болницата била да се реже от храната на болните и от някои консумативи, за да има пари за заплати с цел да се задържат ценните висококвалифицирани специалисти, които работят в болницата.

След много настояване и подсещане да пуска пак и пак рапорти, шефът успя все пак да издейства една, а може би и две допълнителни сестрински бройки. Сега няма протоколи от тези събрания, за да се види колко усилия ни костваше да се преборим с неговата инертност, незаинтересованост и откровен цинизъм. А и събранията не бяха подходящи за протоколиране. Провеждаха се винаги набързо в битовката около масичката, докато си пиехме кафето и пушехме в обедната почивка или се черпехме по някакъв повод. Шефът идваше, накуцвайки, сядаше сред нас, палеше цигара и ни подпитваше какво има, от какво се вълнуваме. Още като стана шеф, ни беше казал, че не обича формалностите и каквото има, ще си го обсъждаме в неформални разговори, винаги бил готов да изслуша всяка една от нас и т.н., но с времето добрите му намерения изчезнаха и се замениха с нежелание „да бъде занимаван с глупости“. Много глупости се казваха на тези събирания в битовката, вярно е. Надвиквахме се като стадо гъски, докато накрая му писваше, скарваше ни се и си заминаваше. Може би ако бяхме водили протоколи, другояче щяхме и да говорим. Но което е минало, не може да се върне вече, за да се поправи.

И така, за един кратък период дойдоха няколко нови колежки, не само една-две, защото междувременно една сестра замина на работа в Германия, друга забременя, а при нас всяка новооткрита бременна веднага взема отпуск и после й разрешават болнични, за да не рискува здравето на плода сред инфекциите и отровите в болницата. Сестрата, която отиде в Германия, се обади, че се омъжва за българин, живеещ в Канада и заминава с него отвъд океана — завинаги. Тя страдаше от заболяване на щитовидната жлеза. Една друга сестра, която от години работи и живее в Англия, беше оперирана от тумор на щитовидната жлеза. Аз самата съм оперирана от аденом на щитовидната жлеза през 1999 г. Младата сестра, чието здравословно състояние се влоши в Кипър, страдаше от болест на Хашимото — също на щитовидната жлеза. И тя вече не работи в нашето отделение. Така че по време се бяхме събрали седем-осем сестри, страдащи от заболявания на щитовидната жлеза и една санитарка, също оперирана — нещо, което не може да е свързано само с Чернобил, а по-вероятно се дължи на вредностите, на които сме изложени. Но сега, ако мине проверка, ще докладват, че няма данни за по-голям процент такива заболявания в хемодиализа в сравнение с останалите отделения в болницата. Забележете също, че заболелите сред персонала бяха сестри. Сестрите са единствени от целия персонал в хемодиализа, които непрекъснато са в диализните зали.

С новопостъпилите млади колежки много случихме. Всички те бяха и хубави, и схватливи, и работливи. На старите коцкари като д-р Веждов очите им щяха да изтекат, извинявам се за израза. Един ден д-р Веждов се въртеше из нашата битовка, защото имаше почерпка от болен, а и една от младите сестри го караше да се чувства отново млад — без тя самата да иска, без да му дава аванси, просто с това, че е красива като картинка, а той, старият, си е естет по душа. Гледах го как търси начин да се отърка о крехкото й тяло, но тя не е глупава и го отбягваше със звънък смях и остроумни отговори. По едно време Веждов взе чашата й, така както беше пила от нея и каза:

— Ще ми разрешиш ли да пия от твоята чаша? Нямам СПИН, бъди спокойна! — и се захили просташки.

— Заповядайте, само да ви я измия — каза учтиво сестричката.

— Няма к’во да ми я миеш, ще пия направо. Все едно че те целувам! — и се разсмя невъздържано с прегракнал от пушене и напреднала възраст глас. С такъв глас се смеят по филмите старите сводници.

И болните много харесваха младите сестри. Шегуваха се, че са избирани с конкурс за красота. Те, разбира се, не бяха избирани, просто всяко ново поколение е с по-висок ръст и по-хубава външност от предишното — не знам на какво се дължи този феномен. Но ако сестрите постъпваха без конкурс — нито такъв за красота, нито за работа, с лекарите не беше така. За да постъпи лекар на работа в голяма и престижна болница като нашата, той или тя трябваше да се яви на конкурс пред комисия за одобряване на кандидата. Този конкурс не е лесен и кандидатите трябва да докажат качества и в теоретичната, и в практическата си подготовка.

Преди години една млада лекарка работи в нашето отделение повече от година, за да навлезе в спецификата на хемодиализата. През този период от време тя не получаваше заплата, защото се учеше, затова пък я караха да поема и самостоятелни дежурства, което не беше редно, но тя не възразяваше. Изобщо, правеше всичко възможно да бъде полезна и да докаже способностите си на практика. Беше още при нас, когато се обяви конкурс за лекарско място в отделението ни. Не си спомням дали кандидатства или не, но си спомням кой го спечели — д-р Венцислав Фонев, синът на нашия завеждащ катедра. Дотогава не го бяхме виждали и лекарите се притесняваха да не започне да ги следи и да докладва за всичко на баща си. Но той се оказа много възпитан, приветлив и способен — истинска гордост за именития си баща, от когото може би генетически бе възприел не само умствените способности, но и практическите умения за работа в хемодиализа. Иначе как да си обясня, че измести лекарката, която работи ангария сума ти време. Разправяха, че я били предупредили изобщо да не се появява на конкурса. Може и да не са били слухове, защото я видях да плаче. Оттогава не съм я виждала.

Още един случай за подобно предупреждение ми стана известен съвсем наскоро. Една колежка от нефрология, която искала да се кандидатира за старша сестра, разнесоха се слуховете, била предупредена хич да не се явява на конкурса, защото има предварително одобрена кандидатка. Немлада и невзрачна на външен вид като мен, че и нещастна в личния си живот, тази сестра не се уплашила и подала документи за старша, да й се ненадяваш. Не знам какво точно и как точно е станало, но я видях да си разглежда трудовата книжка, както си вървеше по алеята към портала на болницата. Аз тъкмо отивах да нося писмени показания на изпълнителния директор. Не я спрях, макар че я познавам по име, а и тя не ме забеляза и мина покрай мен, така втренчена в книжката, сякаш там щеше да намери отговор на въпроса за смисъла на живота или за божието милосърдие.

След десетина дена и аз ще вървя по тази алея с трудовата си книжка. Единствената разлика ще бъде, че аз няма да заничам по пътя какво пише в нея, а ще го направя, преди да изляза от кабинета, в който са ми я връчили, а ако не ми позволят, ще застана пред вратата и ще си я огледам едно хубаво. После, ако не забележа нищо нередно, ще я прибера в дамската си чанта и ще си тръгна с вид на щастлива жена. Това за щастливата жена или по-скоро „задоволената от живота жена, но без покритие“ съм го взела от дипломната работа на здравната мениджърка. С пикантни извадки от нея съм планирала да изградя последната глава на тази книга, която вече не върви да наричам с умалителното „книжка“. Тя може да няма никаква художествена стойност и може да не предизвика никакъв отзвук сред обществеността, но поне на мене ми свърши една хубава работа — помогна ми да спра да рева.

Вече започнах да виждам и хубавите страни на моето напускане. Всяка сутрин съм на разходка, сама или с мъжа си. Тази сутрин ходихме заедно по пътеките нагоре. Стигнахме до двора на щраусите, а той е на баира срещу вилата на кучето, дето псува. Двата женски щрауса клюцаха нещо от един очукан леген и човките им звучно потракваха по метала. Мъжкият стоеше изправен до тях — пазеше ги, а може би се беше наял първи. Като минахме, той много смешно навири глава — нали знаете какви малки глави имат и какви дълги, гъвкави шии — а на опашката му отзад щръкна едно бяло перо.

— Чак сега загрях, че щраусовите пера за шапки са от мъжки щрауси — казах аз.

— Браво! Голямо откритие! — засмя се мъжът ми. — Не знаеше ли, че всички мъжки птици са по-красиви от женските. Виж петела, патока, пауна.

— Знаех, ама бях забравила. Ами и лъвовете са по-хубави от лъвиците. И котараците — от котките.

— Не винаги, даже по-рядко. Има много миловидни котки. И са по-чисти от мъжките. Хоп, виж там! Познай котарак ли е или котка!

— Котарак, разбира се. Познавам го по походката. Какво самочувствие само. Господарят на света минава!

— Котките са си свободни животни. Куче можеш да вържеш на синджир, но я се опитай да вържеш котка, да видиш.

— Горката котка, на синджир! Тя няма да се даде, по-скоро ще умре. А пък хората са като кучетата, нали?

— Зависи. Те кучетата от малки ги свикват. И някоя сиамка от малка ако я връзваш, може и тя да свикне.

— Значи си е до възпитание. Според мен, християнството само учи хората да търпят, не е хубаво така.

— Нищо подобно! Християнството се е опитвало да усмири човешкия бяс в продължение на 2 000 години.

— И пак не е успяло, искаш да кажеш.

— Не, постигнало е нещо, но още не го разбират. Търпението е много важно в живота. И не точно търпение, а смирение. Когато загубиш близък човек, когато се разболееш, как да понесеш скръбта или болката, ако нямаш смирение? Ти по-добре знаеш.

Така си вървяхме надолу по пътя и си говорехме. Минахме покрай един двор, пълен с животни — кози, гъски, кокошки, декоративни птици. Една шарена патица си лежеше на земята и едно младо палаво козле стъпи с копитце върху гърба й.

— Кряк! — рече патицата и скочи доста чевръсто.

Смяхме се, закачахме се и се държахме за ръка по детскоградински, това си ни е навик от младини. По едно време нещо се скарахме, на шега, разбира се. Аз протестирах шумно и го попитах:

— Шефе, искам да се оплача от теб. Какви инстанции има над тебе?

— Оплаквай се на арменския поп! Той е единствената инстанция над мен — отговори той и се разсмя с цяло гърло.

Месец март тази година все още работех и се радвах на добри отношения с колектива, без да подозирам колко малко ми остава. На работа си говорехме за нашите си неща, като отбягвахме всякакви сериозни теми, за да не си разваляме настроението. По случай първа пролет се организира поетична вечер — вход свободен — и аз отидох. Никоя от колежките ми не прояви интерес, хем знаеха, че и нашият д-р Писалев ще чете свои стихове — наскоро беше издал стихосбирка. Поетичната вечер се проведе в малка кино-зала в централната част на града. Имаше семпла украса по стените и по завесата, а четенето на стиховете се съпровождаше с нежна музика от китара и флейта, изпълнявана от младеж и девойка, седнали отстрани на сцената. Поетите бяха предимно лекари, сред тях имаше и доценти, но професори не си спомням да четоха стихове, нито сестри. Проф. Големанов откри вечерта с кратко слово. Той се обърна с мили думи към колегите си медици, похвали ги за таланта и смелостта им да творят поезия в такова непоетично време, като нашето и направи бърз преглед на прехода от социализъм към демокрация. Според него, преди сме имали безплатно здравеопазване и всичко необходимо за лечение, а сега изживяваме много труден период, особено ние, лекарите и т.н. Речта му беше изслушана в пълна тишина и възнаградена с възторжени ръкопляскания. За редовите лекари беше точно така — изживяваха труден период, но проф. Големанов много добре се бе адаптирал към непоетичното време — заемаше висока държавна длъжност и в същото време беше собственик на частна хирургическа клиника.

Що се отнася до социалистическото ни здравеопазване, спомням си, разбира се, че имахме повече консумативи от сега, но си спомням и как в неврология лекувахме член на Градския комитет на Партията (за по-младите пояснявам, че БКП — Българската комунистическа партия — беше наричана партията с главна буква поради липса на конкуренция от други партии), а може би беше и от Окръжния комитет, не си спомням ясно — минали са близо 20 години оттогава. Този член беше получил инсулт (мозъчен удар) и при постъпването му го настаниха в отделна стая във фоайето, извън отделението. Стаята беше фактически професорски кабинет, там седеше завеждащият неврология. Наложи се да го освободи временно, за да легне там високопоставеният болен. Денонощно край болния дежуреше сестра — наричаше се индивидуален пост. Една мързелива колежка поемаше повечето дежурства, защото партиецът беше скромен като истински комунист. Той рядко искаше нещо, лежеше си кротко и слушаше радио, а през нощта спеше, без да поиска дори подлога. Мързеланката се оправдаваше, че не се натискала за индивидуалните дежурства, просто партиецът я предпочитал пред другите, защото му разказвала вицове и му пеела от ония песнички, докато били сами. Тази сестричка наистина умееше да разказва вицове и знаеше мръсни песнички, а и на външност беше привлекателна — приятно закръглена, със сладка усмивка и трапчинки на бузките.

Лекарствата за партиеца пристигаха в колети от Холандия или Белгия, не си спомням точно, във всеки случай бяха от „разложения Запад“, не от Съветския съюз. Един ден пък казаха, че една от нас трябва да отиде до Правителствената болница в София, да получи нещо от там и да се върне — на държавни разноски, разбира се. Аз бях щастливката, понеже много обичам да пътувам, а и не ме беше страх от самолети. Беше върховно изживяване — от момента, когато влязох в бюрото за самолетни билети и казах кой ме праща, през издигането над облаците и откритието, че горе високо винаги има слънце, до успешното завръщане. Нищо не донесох, обаче, защото от Правителствената ми казаха, че Централният комитет е изпратил човек, който взел пакета малко преди мен, разминали сме се били. За какво трябваше да ме пращат тогава? В онзи случай не протестирах, разбира се, защото си направих светкавична разходка до София и обратно със самолет напълно безплатно. Не беше редно, но човек се залъгва лесно, като си натопи лъжицата в голямата каца с мед.