Рени Стоянова
Хроника на едно предизвестено напускане (27) (хемодиализен роман)

Двадесет и седма глава

И ето че стигам до последния си работен ден като сестра — 29-ти май 2003 г. Днес е точно 29-ти също, само че юни. Вече ме понамързява да пиша. Ако знаех колко дълга ще стане тази книга, нямаше да я започвам. Шегувам се, разбира се. Писането й е истинско удоволствие. Днес е неделя. Времето обаче малко се развали, май ще вали. Обичам дъжда. Нека да вали, нямам нищо напротив — нито ще ходя на работа, та да мисля за чадър (все се чупят, купиш нов — и той рече хръц още на второто отваряне), нито ще издавам тази книга, та да се чудя откъде да вземам пари назаем. Спокойно ми е на душата.

Днес казах на мъжа си, че не ми се разправя с издаване на книгата:

— Виж я каква стана голяма. Мислех 100-тина странички, хайде хоп, пък то минаха 250 и още не е свършила (страниците ги смятам както при преводите, 1 800 знака е една страница). Пък не съм казала кой знае какво. Ако се отворя на спомени, охо-о! Като нямаше спирт, знаеш ли какви комични сценки ставаха? С плюнка ли ще ги мажем, преди да ги убодем, викаше коя беше, абе ще измисля някое име, я колко ги наизмислях досега, пък другата, да, бе, глей сега, отивам при болния, плюя му на ръката, пу-пу, размазвам с пръст и бода. Щури изпълнения бяха! Ох, тия колежки! Хем ме яд на тях, хем ми е мъчно, че няма вече да бъдем заедно. Обаче реших, че няма да издавам „Хрониката“.

— И защо я пишеш тогава?

— Как защо? За да ми олекне.

— На тебе може да ти олеква, ама на мен вече много ми дотежа.

— На тебе пък какво ти е?

— Ами не знам, нервен съм, нямам сили, нещо не ми е добре напоследък.

— Ох, извинявай, понякога въобще не те забелязвам. Ти сигурно го изживяваш повече и от мен. Недей така, нали казваше, че нищо страшно не се е случило?

— Така е, но се чувствам много отпаднал.

— Ей, да не би да ти смуча енергиите, затова да е? Щото аз точно обратното — имам сили, добре ми е и пиша не, ами направо се кефя.

— Как така се кефиш? Това е огромен труд! Чудя ти се как издържаш. И ако няма да го издаваш, трудът ти става напълно безсмислен.

— Не е безсмислен, ще публикувам книгата он-лайн.

— Малко хора се ровят из български сайтове.

— Отде знаеш? Пък и не ме интересува. Аз да си я публикувам он-лайн, да ми се махне от главата. Откъде ще търся пари, къде ще ходя по печатници, после да я разнасям по книжарниците, да си търся парите от продажбите, да се ядосвам, че не се продава, да не мога да си върна дълга, о-о-о, не е за мен тази работа.

— Но като я публикуваш он-лайн, някой може да ти я открадне и да я издаде от свое име.

— Стига, бе! Кой ще посмее да си сложи името на такава книга? — и двамата се разсмяхме.

Така. Малко финални сцени и да свършвам.

На 29-ти май бях на работа от 7:00 до обяд. Сутринта носех банички:

— Да ви се похваля! Синът ми днес заминава за Америка на студентска бригада.

— Браво! Да ти е жив и здрав — казаха колежките, по-точно една каза едно, друга — друго и всички се пресегнаха да си вземат от скромната почерпка.

Само старшата отказа:

— Не, благодаря, не съм гладна.

Тя иначе винаги е гладна, затова си помислих, май има нещо, май нещо се сърди.

Още като влизах, ми направи впечатление, че са сложени нови кошчета за боклук и над тях червени лепенки с някакъв код. Нещо са ги юрнали, ама винаги започват от боклука. Старшата беше много сериозна тази сутрин. Държеше някаква нова канцеларска книга с корици. Оказа се, че били нови инструкции по охрана на труда. Каза на всички ни да се разпишем, макар че се бяхме разписвали за тази година в старата книга по охрана на труда.

Колежките изпълнително се изредиха и си сложиха подписите, а аз рекох:

— Може ли първо да прочета инструкциите? На мен никой не ми е чел инструкции.

— Много добре ги знаеш — сопна се старшата. — Ръкавици, очила. За работа с кръв.

— Очила ли? Какви очила?

— Сега ще ви раздам по едни предпазни очила. С тях ще включвате и изключвате болните. — И ни раздаде пластмасови очила. Дотогава само една от младите сестрички ползваше такива в жълтата зала — беше си ги купила сама.

Старшата ми остави книгата да прочета инструкциите в нея. След като включихме болните, им хвърлих едно око и веднага отидох при нея:

— Не мога да се подпиша. Това не са инструкции.

— Как да не са?

— Ами така, не са. Ти чете ли ги да видиш?

Мълчи.

— Това са само инструкции как се дават инструкции. Те са за тебе, старша. Аз си искам инструкциите.

Ядоса се видимо, дръпна книгата от ръцете ми:

— Добре, не се подписвай! — и се сети за друго: — Здравната ти книжка не е заверявана от две години!

— Ами че тя нали стои при тебе? Не си ми я давала, не съм я заверявала.

— Ето ти я. Веднага слез в рентгена. Оттам — на кожен. После заключение от интернист.

В рентгена ми удариха печат, без дори да ме впишат в журнала си. Пред кожния се проведе следния диалог:

— Имате ли някакви обриви?

— Да ви кажа, имам гъбички по ноктите на ръцете, ето на.

Без да погледне към мен, кожният пише в журнала името ми и срещу него — санус (лат. здрав, в мъжки род, в женски е сана). Бие ми печата, благодаря и се връщам в отделението. Д-р Веждов се носеше плавно из коридора с цигара в ръка. Помолих го за подпис като интернист, а той, сякаш не ме е чул, попита:

— Боянова, ти си била дъщеря на Савов, ма?

— Не, Савов не ми е баща, но са приятели с баща ми, защо?

— А-а, аз разбрах, че си на Савов. Аз Савов много добре го познавам.

Поднесох му книжката и химикалка да се подпише. Влязохме в манипулационната, той изтръска пепелта в мивката, без дори да пусне водата и ми подписа, без да ме пита изобщо дали имам оплаквания.

Връчих книжката на старшата и се върнах в залата. Телефонът звънна, вдигнах го:

— Хемодиализа, Боянова.

— Боянова, ела за малко, че ми трябваш! — каза с раздразнен глас шефът.

— Не мога, доц. Фонев!

— Абе ти чуваш ли, като ти казвам, ела веднага в кабинета ми!

Внимателно затворих.

— Шефът ме викаше — казах на Генката до мен. — Ама има да чака. Затворих му телефона.

— Хайде, бе! Без майтап?

— Да, бе!

В следващата минута шефът се появи на вратата на залата:

— Боянова, излез в коридора!

От коридора влязохме в манипулационната. Дичева нещо шеташе — този месец тя беше стационарна.

— Дай да седнем тука — каза шефът с измамно благ глас.

Седнахме на бюрото един срещу друг. Това беше неголямо дървено бюро, боядисано с бяла блажна боя. Можехме да се прегърнем, ако протегнехме ръце, но аз си бях свила моите, а той си беше облегнал само лактите. Държеше сигнала ми „Опасност от заразяване“.

— Искам да те питам нещо за тая работа.

— Добре, питайте ме, но първо ми кажете, чели ли сте отговора ми до главния.

— Какъв отговор?

— Ами той ме накара да му дам писмени обяснения във връзка с тая работа.

— Не съм го чел.

Оттогава мина месец време, но все си мисля, че нашият завеждащ още не е чел отговора ми. Няма и да го прочете. Едва ли изобщо някой го е чел. Главният вероятно го е скрил някъде. Иначе как щяха да минат проверките, без да открият нищо нередно? В отговора ми аргументирано бяха изтъкнати две обстоятелства, неиздържани дори българска проверка. Едното беше рутинното приложение на недопустима от медицинска гледна точка практика — диализиране на заразени и незаразени болни на едни и същи апарати. Не инцидентно, а именно рутинно! А другото — липса на подходящо помещение за дезинфекция на кофите, които използвахме, а те бяха два вида, 20-литрови за изхвърляне на системите при изключване и 5-литрови с капак и дупчица на него — за изливане на промивната течност от линиите при включване. И двата вида кофи редовно се зацапваха с кръв и после се смесваха в едно тясно, тъмно и мухлясало помещение, където мивката редовно беше запушена, понеже санитарките плакнеха в нея парцалите, с които миеха пода. На същата мивка се миеха и хирургически инструменти, използвани при поставяне на съдов катетър и после в едни пластмасови легенчета се киснеха отстрани на мивката. Имаше два рафта, но за кое по-напред — десетина големи кофи, двайсетина малки, туби с дезинфектанти, накъсани парцали за бърсане на апаратите. Санитарките топяха парцалите в легенчето с накиснати инструменти, изстисваха ги и ги разнасяха по апаратите, малко преди изключване. В това помещение просто нямаше физическа възможност да се прави дезинфекция на толкова много пособия за работа, някои от които доста едри на размери. На 29-ти май, малко преди разговора с шефа, за който започнах да разказвам и след малко пак ще го продължа, надникнах в това помещение с размери има няма 2 на 3 метра и видях, че малките кофички са наредени една до друга по двата рафта и по земята, напълнени до половината с някакъв дезинфекционен разтвор. Повиках едната санитарка:

— Ела малко тук.

— Кажи, сестра.

— Така ли се прави дезинфекция на кофички?

— Старшата така каза.

— Точно така ли ви каза, да ги пълните до половината? Ами нали целите трябва да се дезинфекцират в разтвор, и капаците, и всичко? Най-опасни са капаците, а те са на сухо, виж ги! Кофичките трябва да бъдат натопени целите в някакъв дълбок съд.

— Ами че къде го тоя съд? Да ни направят една голяма вана, пълна с дезинфекционен разтвор, тогава ще ги киснем целите. Ми то няма и място никакво, глей к’ва теснотия е.

— Знам, аз писах на главния, белким направят ремонт някакъв, преустройство. Аз ти казвам как трябва да бъде, да знаеш, щото в един център като нашия, само че в Америка, открили, че всичко друго било наред, само кофичките не били добре дезинфекцирани, затова се разнасял хепатит. Аз и това писах на главния. Ти сега можеш ли да кажеш коя кофичка от кой болен си я взела?

— Ама сестра, ние к’во сме виновни?

— Не сте виновни, ама ако мине проверка, може точно вас да изкарат виновни за всичко. Нали знаеш, като има съкращения, откъде почват първо?

Сега пак да върна сцената с шефа на бюрото и аз срещу него.

— Трябва да прочетете отговора ми до главния и тогава да говорим.

Той се ядоса:

— Ще го прочета. Дай сега тука да ми отговориш на един-два въпроса.

— Да?

— Първо, да знаеш, че големи глупости си писала, така да знаеш!

— По-конкретно?

— Кога съм се оправдавал с липса на финансови средства?

— Ами много пъти сте се оплаквали, че няма пари, все няма пари!

— Глупости! Не съм се оплаквал!

— Добре, признавам, не мога да го докажа директно. Защо обаче болните си носят чаршафите, левкопласта, ампулите…

— Я да млъкваш! К’во си мислиш ти, ма, да не си мислиш, че си най-кадърната сестра в това отделение? Ти си най-некадърната сестра, така да знаеш! По-некадърна си даже от Дичева! — Дичева погледна намръщено отстрани, но нищо не каза.

— Сега ли се сетихте, че съм некадърна? 16 години не се сетихте, а? И през януари не се сетихте, а щях да убия човек! Това са персонални нападки! Говорете по същество!

— Ще ти дам едно същество!

— Стига с тия обиди!

— Тебе все са те обидили!

— Защо, не може ли да имам достойнство и аз?

— По-нататък — заглушавал съм бил гласове на подчинени, които казват неприятни истини! Какви истини, бе, пълни глупости! И оня път к’во се беше заяла с д-р Скорчева, на жената не й издържаха нервите, знаеш ли как рева после!

— Я по-полека! Сигналът ми беше за хепатита! За хепатит С беше! Бий самара, да се сеща магарето. Оплаквах се от Скорчева, за да ви кажа за Никифор!

— А, изплю камъчето! Значи заради него, нали?

— Не заради него, а заради престъпното му поведение!

— Лъжи! Само лъжи разправяш! И тия лесни печалби! Ставай, ела пак оттатък.

— Само да не ме овиквате пред болните?

— Няма, ела.

Спряхме пред вратата на залата. Шефът викна към Генката:

— Гени, ти да си вземала някакви пари на ръка? — пак беше ехиден, както обикновено.

— Не съм, доц. Фонев! — покорно отговори Генито и го погледна невинно като детенце пред тати.

— Няма и да вземеш — добавих тихо аз и видях как лицето й внезапно смени изражението си от открито и дружелюбно към обидено и озлобено.

Шефът ме остави за малко и си замина. Малинка каза:

— Няма да ни платят нищо, то се разбра — и ме погледна обвиняващо.

— Съжалявам, но май наистина така ще стане — казах аз.

— А, нищо, нищо, не ни е за първи път да ни прекарват.

В залата, точно срещу бюрото, лежаха двама белгийци — мъж и жена. Четяха си, спокойни бяха, нищо не искаха. Обслужваше ги Катито. Тя беше определена за тях, въпреки че пари не й се полагаха, другите сестри не трябваше да ги пипат. Отляво на белгиеца лежеше наша болна, млада жена. Към 10:00 ч. тя получи силни крампи, започна да се извива в леглото и след малко ревна с глас от болките. Отгоре на всичко спонтанно повърна двукратно и изцапа леглото и пода. Една санитарка мина с парцала и пообърса. Болната продължи да реве и вие. Белгиецът стана леко неспокоен — до него плачеше и повръщаше жена, макар и непозната, все пак другар по съдба. Шефът беше в коридора, стоеше пред кафявата зала с трима белгийци вътре. Викнах го да види болната. Той каза, че всичко му е ясно. Тръгнах по коридора да търся майка й на болната, да я обърше. В същия момент гледам Форито — идва отвън с чаша кафе от кафе-машината на първия етаж, а шефът, като го видя и като се разфуча:

— Къде ходиш, бе, некадърник с некадърник! Жената се скъса да повръща и има крампи, та не се трае! Да си гледаш работата, ей, че….!!! — и вдигна крак да го срита.

Форито се сви уплашен, метна неизпитото кафе в кошче по пътя и влетя в залата. Почна нещо да бърника по апарата, но болната само още по-силно се разпищя и накрая я изключихме — цял час преди края на времето й. Залата пак се поуспокои.

Шефът се показа на вратата и пак ме повика. Отведе ме по-нататък в коридора, близо до кабинета си, но не влязохме вътре.

— Искам да ми кажеш на кой си го давала туй да го четат.

— Няма значение.

— Аз знам, че си го давала на Станчев и…

— Не съм! — вметнах аз

— … и на Писалев. Те ми казаха. Станчев е говорил с тебе.

Доядя ме на Станчев и Писалев. За какво са пели в дует пред шефа? Детска градина! Моля другарко, това другарче ни учи на лоши работи! Все още използвам думата другарка за учителка. По мое време учителите бяха другари и другарки, както сега са господа и госпожи. Както и да е. То и ние с мъжа ми се държим за ръчичка като деца от детската градина, но ако бяхме на мястото на тия двамата, нямаше гък да кажем кой какво ни е казал или чел. Щяхме най-вероятно да подкрепим влезлия в неравен бой. А те!

— Какво искате сега?

— Да ми кажеш на кой още си го давала!

— Няма!

— Давала си го, нали?

— Хайде, стига вече! Омръзна ми!

— И на мен ми омръзна! До гуша ми дойде! Ще те уволня, така да знаеш, окото ми няма да мигне!

— И моето няма!

— Абе ти много устата си станала!

— И така да е, к’во сте се хванали с мене? Гледайте си работата!

— Ще те уволня, чуваш ли!

— Добре де, разбрах! Тогава ще си поговорим на едно друго място.

— Какво друго място?

— В съда, разбира се!

— Ти си ходи в съда, като ти се ходи, аз нямам работа в никакъв съд!

— Ще видим.

И пак се разделихме, само за да се срещнем за следващия рунд след 10-тина минути.

Шефът се обади от кабинета си, пак аз вдигнах слушалката:

— Хемодиализа, Боянова.

— Уволнена си!

— Нещо ново?

— Излез в коридора да ти кажа.

Преди да изляза, казах на Катито и Генито:

— Шефът току-що ме уволни! Сигурно ме вика да ми връчи заповедта. Ще си заминавам, то се видя.

Излязох в коридора и пресрещнах шефа, който се провикна отдалеч:

— А, ма Боянова, ти и до МВР-то си писала, ма? — доближихме се.

— Да, писах, защо?

— Щото ми се обадиха ей-сега да ме питат, затова.

— И вие им казахте, че всичко е наред, нали?

— Така им казах, я, че как иначе?

Представих си как го е казал — „най-отговорно ви заявявам“ и т.н. А може да е казал и нещо обидно по мой адрес — некадърна сестра (нали това успя да измисли в безсилието си), въобразява си, нещо не е наред жената, ще я уволняваме — такива неща.

— Май наистина ще се срещнем в съда. Давайте ми заповедта за уволнение и да свършваме.

— Каква заповед искаш, бе?

— Ами нали съм уволнена, бе?

— Уволнена си, да! Веднага си заминавай!

— Нямам писмена заповед. Като я получа, веднага си тръгвам, доц. Фонев!

— Тръгвай си, тръгвай си, ще я имаш!

— Не е такъв редът, съжалявам. Първо заповедта, после заминаването.

И си влязох в залата, че от разправии все навън стоях този ден. Имаха право колежките да се сърдят.

В следващия миг на вратата се показа колежката от кафявата зала, пенсионирана сестра, която работеше при професора и се оплакваше, че за 100 лв. на месец му е и сестра, и секретарка, и санитарка. Тя се обърна към мен:

— Ани, можеш ли да ме смениш малко оттатък, че да си изпия хапчето за кръвно. За пет минутки.

— Хубаво.

И влязох в кафявата. Вътре имаше трима възрастни белгийци, една жена и двама мъже. Мъжете спяха. Само жената беше будна. Течеше й банка с ефортил, не вярвам да си го е носела от Белгия, от нашите запаси беше най-вероятно. Тя се завъртя в леглото си и на лицето й се изписа страдалческо изражение. Приближих се и разменихме няколко думи на английски. Тя го говореше свободно. Първо аз казах, без да съм сигурна, че ще ме разбере:

— Мога ли да ви помогна?

Тя веднага отвърна:

— Да, тази възглавница е много тежка.

Не знам защо, но имаше възглавница върху краката й.

Махнах възглавницата, погледнах капката, беше бавна и в банката имаше достатъчно количество разтвор. Хвърлих бърз поглед върху тялото на болната — беше дребно и деформирано. Такива тела имат дългогодишните болни на диализа. Предложих да й измеря кръвното и тя каза:

— Да, моля.

Измерих го. Беше нормално.

— 120 на 80 — казах. — Кръвното ви беше ли много ниско преди това?

— Не много, но беше ниско, да — каза болната и ми благодари.

Колежката се върна и аз си излязох. Бях погледнала документацията им, ако трите хвърчащи листа на бюрото въобще можеха да се нарекат документация. Белгийците имаха диализни листи, наши формуляри, разграфени по часове, в които се вписват кръвното налягане, хепаринът, килограмите и др. текущи данни по време на процедурата, но в тях липсваха двата регистрационни номера най-отгоре. Вляво — поредният номер на диализен болен, влязъл в отделението, който се взема при още провеждане на първата диализа (не става дума за постъпил в стационара, там има други документи). Вдясно — поредната диализа за отделението от началото на годината.

Върнах се в голямата зала, значи, и след минутки шефът се появи на вратата и започна да вика пред болните:

— Боянова, защо си ходила при белгийците? Нямаш работа при тях!

— Повика ме Добринова, да я сменя за малко.

— Ти чуваш ли, като ти говоря или не чуваш! Нямаш работа при белгийците!

— Добре, де, нямам повече работа при тях.

— И му мисли, ей, ако си им говорила някакви глупости!

— Моля ви се!

— Повтарям ти! Да не припарваш до никакви белгийци, чу ли?

— Чух, да не припарвам, хубаво.

Този ден нашите болни четяха и коментираха един крайно интересен за тях материал, публикуван в няколко централни вестника, като например „24 часа“ и „Сега“. Заглавието във в. „Сега“ беше: „Българи ходят в Пакистан за трансплантации на черно“.

— Ще ходят, ами, като не правят в България! — подвикна някой.

Вестникът обиколи леглата. Разбира се, и ние, сестрите, го четохме.

Пациент получил тежки усложнения след нелегална операция за присаждане на бъбрек в Пакистан, започваше статията. Нямал бил никаква медицинска документация, дори не можел да удостовери, че наистина му е присаден бъбрек. Това бил вече вторият такъв случай за тази година, по думите на националният консултант по трансплантология и шеф на клиниката по урология на Александровска болница, проф. Петър Панчев. „Освен риск от неуспешна операция и тежки инфекции има опасност при трансплантацията тези хора да се заразят с паразитни инфекции, каквито никой не е виждал и лекувал в България, защото те са характерни само за района на страни като Индия и Пакистан. Това крие риск за цялото обществено здравеопазване у нас.“

— Има ли изобщо здравеопазване у нас, се пита в задачката? — горчиво коментира един друг болен.

„Досега обаче нямало случай на екзотични инфекции. Част от трансплантирани обаче се заразявали с хепатит В и С.“

— Опала! — обадих се и аз и пошушнах на колежките: — Това ако пък не е ехо от моя сигнал, здраве му кажи. Правят се, че нищо не са получили, ама защо ли така изведнъж се загрижиха, че нашите се заразявали в чужбина?

Едно момиченце на 16 години от нашите болни скоро беше заминало именно за Пакистан — уж на разходка. За трансплантация, разбира се! Така се радваше детето, а и всички около него — и болните, и персоналът, че са успели да съберат пари и най-сетне заминават!

„Около 700 души чакат за трансплантация на бъбрек у нас — завършваше статията. Тази година са направени 13 трансплантации. 29 трансплантации са направени през 2002 г.“

Болните на диализа в страната са към 2 500. Повечето са от над пет години на диализа. А трансплантация се прави най-успешно в първите пет години от започването на диализното лечение. Защото диализата не лекува нищо, тя е всъщност поддържане на живота. С цената на бавно увреждане на целия организъм! Докато нашите бюрократи се натуткат, сума ти болен народ ще си замине, както и досега са си заминавали хората. Има болен — има проблем. Няма болен — няма проблем. Прав е бил Сталин, нали така, бе другари? Много го е грижа някой! Д-р Станчев разправяше наистина, че някакъв немски професор се трансплантирал успешно след 25 години диализа, но това е било медицински куриоз, правилото — до петата години — си остава валидно.

Чувала съм, че докторите от две софийски болници, примерно Пирогов и Александровската, се карали кой да прави трансплантациите. Според други слухове пък, лекарите не искали да правят трансплантации, защото им плащали жълти стотинки, а трябвало да са готови да тичат ако ще и посред нощ да е, ако например е станала катастрофа и на загиналия му е премазана главата, а бъбреците — запазени и двата. Тогава се иска не само голяма бързина, до 18-тия час след смъртта казват бъбрекът трябва да е присаден в новото тяло, но и перфектна координация и организация. Е, откъде у нас такава? Това от край време си ни е дефицитна стока. Да се бавим, да пречим — туй ни дайте да правим. В това ние, българите, нямаме грешка!

Вестниците значи се бяха наговорили или може би им беше наредено отгоре да пищят, че нас, българите, ни заразяват в чужбина по време на медицински туризъм. Сякаш предчувстваха, че някой може и по нас да викне:

— Вие защо ни заразявате болните, а?

Та гледаха да нанесат превантивно удара. Само че не този е начинът да парирате врага, господа. А и кой излиза, че ви е враг? Белгия ли — сърцето на Европа? Или Израел? Вярно е, че никой няма право да ни заразява болните в чужбина, но така както сами си ги заразяваме, и пакистанец не може да ни ги зарази. Колкото до останалото — нямам думи.

Стана време да изключваме болните. Аз изключвах само наши болни. По едно време Катито взе да изключва белгийката и нещо стана — най-вероятно изпусна марлята, с която се натиска мястото на убождане и то кръвна, тя се засуети, апаратът пищеше, но понеже само тя беше определена за белгийците, никой не й се притече на помощ, за разлика от всеки друг път, когато, щом има проблем, другите се хвърлят да помогнат, без дори да ги викат. Аз не трябваше да припарвам до никакви белгийци, нали, и се правех, че не нито чувам, нито виждам. Дичева, която беше оставила за малко стационара да помогне и тя за изключването в залата, се ядоса, че Катито се тутка и викна:

— Какво правиш, бе Кати? — но така помощ не се оказва.

Горкото Кати, бяло и русо, почервеня от притеснение. Накрая една санитарка притича от коридора в залата и така, както си беше с мръсните ръкавици, хвана да натиска марлята, за да спре кръвта. Санитарките също работеха с ръкавици (когато имаше), за да не си мърсят ръцете, като изстискват парцалите, с които миеха пода.

Болната, която изключвах последна, беше и последната в залата. И тогава дойде Венци Фонев — другият син на професора. Самият професор само се беше мернал сутринта — без усмивка, побледнял и посивял в лицето като смъртник. Бях се стреснала, като го видях колко смазан изглежда. Но Венци Фонев беше млад и свеж. Не го бях виждала дълго време преди това. Появи се изведнъж, като пристигнаха белгийците. Венци по-често стоеше в чужбина, отколкото в България. Изкара година ли, повече ли специализация в САЩ. После къде още ходи, не знам. Знам, че постоянно го нямаше и ако дойдеше, беше за малко. Няма да се учудя, обаче, ако по график се окаже, че си е работил най-усърдно при нас, докато го е нямало. Не много отдавна гръмна вътрешен скандал с най-стария ни техник. Бил се писал на работа в графика, а си карал отпуска. Така беше успял да си изкара шест месеца допълнителен платен отпуск. Накрая само го разжалваха от началник на техниците в редови техник. Той злоупотребяваше с алкохол. Като пийнеше, започваше да вика и да псува — грозна гледка. И бат’ Желко попийваше, но само ходеше подир сестрите и искаше да ги прегръща. На онзи техник, стария кадър, сестра му беше омъжена в Италия и той водеше професора и антуража му там, сестра му ги посрещала, ядели и пиели в заведението, което държали с мъжа си. Дружбата на този техник с професора датираше от първите години на диализата. Когато уволниха другия техник-алкохолик, и двамата бяха алкохолици, но някой все трябваше да работи, нали, този остана съвсем сам в продължение на няколко месеца. Сега техниците са повече на брой, но тогава не си спомням как стана така, че остана съвсем сам. Беше непрекъснато в болницата — там спеше, там ядеше, там продължаваше да пие и то още повече, защото му тежеше това наложено крепостничество. Не знам дали са му платили тогава извънредния труд. На нас, сестрите, казваха, че не ни се полагал. И може би оттогава, когато беше жестоко експлоатиран, той си е мислил как да си компенсира саможертвата. Но за да направи човек подобно нещо — да се пише на работа, а да кара отпуск, трябва да има гръб. Този техник го имаше, имаше го, разбира се, и Венци.

Именно той ме нападна най-подло — точно когато изключвах. Не ми се връща към този момент. Такава низост у лекар, полагал хипократова клетва, направо не е за вярване.Той крещя, че крещя — и болната го слушаше, свита в леглото, без да се обади, горкичката.

— Как не те е срам, Ани? — крещеше той. — Това, което вършиш, е престъпление! Ако се разчуе в чужбина, нашите в Либия ще ги обесят! — и други такива или повтаряше едно и също.

— Защо мен да ме е срам?! Знаете ли как се нарича това вашето? Нарича се опит да ме въвлечете в престъпление!!!

— Ти си мислиш, че го правиш за хубаво, но само ще стане по-лошо. Ще загазиш здраво, помни ми думата!

По едно време зад гърба му се появи доц. Фонев и го надвика:

— Само да си пускала някакви позиви на белгийците, мисли му!

— К’во ви става, бе, к’во ме направихте! Аз да не съм ви някаква партизанка? Терористка ли съм, какво? Как ще пускам позиви, господи, болни хора са това, какво са виновни те!

— Казвай пускала ли си позиви?

— Параноята ви е хванала!

След като свърших с болната и изтърпях още малко тормоз, този път от Генито — как можа! Беше толкова жалка! Не се сети какво да ми отговори, като й казах:

— Стига си ходила подир мен като свекърва!

И използва детинския начин на отговор при обида, отговор-ехо:

— Ти си като свекърва!

Нали сте чували вица за баткото, който вика на малкия Иванчо:

— Върви да спиш с кака ми!

А Иванчо, разбира се, се цупи и вика:

— Ти върви да спиш с кака ми!

Останах за малко сама в залата и забелязах, че по стар навик, инструментите са оставени по апаратите, вместо да бъдат накиснати за един час в дезинфекционен разтвор. А сутринта на петминутката старшата напомни на всички да не забравят да накисват инструментите между смените — в легенче на мивката в онази, мухлясалата дупка с вечно запушената мивка, дето санитарките си миеха мръсните парцали и пръските от тях падаха право в легенчетата от двете страни — едното за инструменти и катетри, другото — за плочки, които използваме при определяне на кръвни групи.

Отидох при старшата:

— Старша, ти каза ли на сестрите си да си накисват инструментите след диализа?

— Защо, нали…?

— Нали, нали, обаче стари навици трудно се преодоляват!

И се върнах в залата да си довърша работата. Една колежка мълчаливо влезе, обра всички инструменти от апаратите и ги занесе да ги накисне в тъмната дупка.

Като свърших, излязох в коридора. Бях съсипана от напрежение. Тялото ми трепереше цялото. Венци ме пресрещна и — тъкмо да отвори уста, аз го изпреварих, хвърлих се насреща му и изсъсках в ухото му:

— И аз съм професорско детенце, не си само ти, разбра ли! — и това разкритие, съчетано с тон, какъвто той никога не беше очаквал от никоя сестра и най-сетне обидното за лекар говорене на ти, предполагам, го доведе направо до шок, защото за миг онемя, погледна ме невярващо и аз вече се отдалечавах, когато той започна да ми се моли:

— Недей така, бе, Ани, моля ти се, защо го правиш? — но бързо се съвзе и добави с огромна доза злоба: — Ще видиш какво ще ти се случи! Ще съжаляваш, че си се родила!

Обърнах се през рамо и подметнах, не по-малко ядно:

— Какво ще ми направите, а? Ще ме гръмнете ли? Мафиоти с мафиоти такива!

После влязох в битовката, но и там спокойствие не видях. Старшата ми каза, че доц. Фонев наредил веднага да си заминавам вкъщи. Аз така и така бях само до обяд, Атеш ми връщаше шест часа този следобед по уговорка отпреди. Написах на едно листче, че Атеш ми връща шест часа следобед. Атеш и старшата се съгласиха да ми го подпишат и щях да си тръгвам, когато старшата ми каза още, че шефът твърдо е решил да ме уволнява и й наредил да ми изтрие смяната на 31-ви, събота — последната за месеца и ден, в който пак щеше да има белгийци.

— Дай ми бележка, че не съм на работа другиден.

— Не мога да ти дам.

— Защо? За да я напишеш пак зад гърба ми, затова ли? И после да кажете, че не съм се явила на работа? Този график е мекица, всеки може да си драска по него! Срамота! Срамота! След толкова години заедно! Здравето си дадох тук! До какво доживях — кални номера, кални! Нож да ми забивате в гърба. И ти, старша, ти!

За графика беше вярно, че не приличаше на нищо. Толкова често се преправяше, че до края на месеца не ставаше за показване пред хора. Старшата подаваше друг, официален график до счетоводството, който винаги беше чист и прегледен и без извънредни часове работа. Веднъж й бях казала, че ако я хванат, могат да я обвинят във фалшифициране на документи, но тя се оправда с това, че така правели всички старши.

— Моля ти се, Ани, върви си. Утре ще ти се обадя, ако доц. Фонев рече пак да ти я напиша. Ох, главата ми се пръска! Ще получа удар, имай милост!

Тръгнах си, но в съблекалнята написах на ръка молба до шефа с копие до главния, под индиго, че моля доц. Фонев за потвърждение на две неща — че съм уволнена, считано от днес и че смяната ми на 31-ви е заличена от графика по негово нареждане. Беше 13:30 ч., когато почуках на вратата на завеждащия. Нямаше го в кабинета. Още по-добре. И без това не исках да виждам омразната му физиономия. Слязох при главния и там веднага ми заведоха молбата. Нещо повече, като помолих да ми я върнат само за малко, да си я изкарам на ксерокс, секретарката най-любезно ми я копира на служебния безплатно. В това време излезе директорът по лечебно-диагностичната дейност и ми каза:

— Веднага мога да отговоря на жалбата ви. Не е ставало дума за вашето уволнение, спокойно, върнете се в отделението. Вашият шеф не може да ви казва, че сте уволнена. Не той решава, успокойте се.