Дженифър Блейк
Кралски страсти (6)

Глава шеста

Родерик охлаби прегръдката. Гласът му беше примирен и снизходителен, когато каза:

— Мила Юлиана, кажи веднага, че стражарите са по петите ти; това би допълнило нахлуването ти.

— Само един разгневен баща и един надут прусак, никой друг. Но как ме посрещаш само, а аз идвам от толкова далече!

— Ти какво очакваше — тамбури, дайрета и танцуващи мечки? Боя се, че едва ли ще ти намерим. Позволи ми да ти представя жената до мен. Наричаме я Скъпа по липса на друго име. Мила моя, това е сестра ми Юлиана.

Двете жени си кимнаха. Юлиана вдигна вежда.

— Прелестна е, наистина прелестна. Но какво ще каже татко, ако разбере, че си се настанил тук с приятелката си?

— Тя не е моя приятелка, сестричке, не ми е любовница; тя е дама и има чудесен слух, ако би пожелала нещо да я попиташ.

Юлиана пристъпи припряно напред с усмивка, молеща за прошка. Протегна ръка на Мара.

— Неучтива ли бях? Моля да ме извините. От изненадата е.

Разговорът даде на Мара възможност да се поокопити.

— Ни най-малко. Ако съм разбрала добре, напуснали сте родината си? Или ви търси нечий друг баща?

В отговор се разнесе лек, радостен смях.

— О, харесвате ми! Не, не някой гневен татко, чийто син съм прелъстила. Избягах, измъкнах се посред нощ от заключената си стая, заблудих всичките си преследвачи, за да дойда при брат си. Не е ли романтично?

— И това заедно с лаещото куче, половин дузина куфари и най-елегантния ти костюм — допълни Родерик.

— Не ми е най-елегантният — възрази Юлиана и бързо се огледа. — Но не е лош, наистина.

— Сигурна ли си, че скъпият ни татко не е оставил нарочно вратата отворена?

Юлиана го изгледа сърдито.

— Да не би да допускаш, че ме е пуснал да замина?

— Но ти си тук, нали? В противен случай едва ли щеше да преминеш рутенската граница.

— Хм, наистина можеше да ме спре! Но защо… защо?

— Допускам, че отговорът е свързан с прусака.

— С Арвин? Татко е влюбен в този човек! Той ходи с него на лов с кучета и соколи, черпи го с бонбони и с най-доброто ни вино, обсипва го с комплименти. С една дума, държи се с него като със зет, сякаш е готов да предложи на принца най-голямата си скъпоценност — мен!

— И това сигурно ти се е видяло прекалено, нали?

— Точно така.

— А може би кралят, тоя хитър болярин, всъщност изобщо не възнамерява да даде своето, хм, най-голямо съкровище, но да не иска и да отблъсква грубо прусака?

— Тогава защо трябваше да ми държи проповед за моите задължения като дъщеря и да ми говори за радостта да стана майка на плешиви прусачета?

— Плешиви ли? — попита развеселен Родерик. — Твоят прусак плешив ли е?

— Или с бръсната глава, не можах да разбера. Освен това е огромен — каза разсеяно Юлиана и намръщи чело, замислена върху проблемите си. — Да вървят по дяволите всички мъже и държавническите им игрички! Татко можеше просто да ми обясни това!

— И да те накара да се заинатиш? Да решиш, че нежеланието му да даде дъщеря си на пруски благородник не е проява на бащинска загриженост, а по-скоро на склонността на Прусия да поглъща по-малки държави? Не е могъл да рискува ти да почнеш да насърчаваш гологлавия просто от инат.

— Не съм чак толкова глупава!

— Не, но не можеш да отречеш, че си, за съжаление, ужасно лекомислена.

— Точно същото — възрази злорадо сестрата, — същото казва татко и за теб.

— Наистина ли? — попита той тихо.

Мара усети, че започва епична караница между брат и сестра, затова бързо се намеси.

— Ако съм разбрала добре, Юлиана, вашият прусак навярно е по петите ви?

— Арвин не е особено умен, но е упорит. Ако разбере къде съм, ще ме последва.

— А като се имат предвид навиците ти… — подхвана Родерик.

— Придружиха ме само двама конници и двама лакеи, и камериерката ми, разбира се, и един мъж, който караше колата с багажа.

— Трябвало е да сложиш звънчета на каретата или да натовариш глашатай да обявява пристигането ти — забеляза Родерик.

Юлиана пое дъх, за да му отговори, но премълча. Вниманието й привлече шум откъм отворената врата. Влезе намръщеният Лука. Пекинезът се разлая и се зарови още по-дълбоко във фустите на Юлиана. Девойката се наведе, вдигна кучето и го смъмри:

— Кротко, Софи, стой мирна!

Циганинът се обърна към Мара, пренебрегвайки демонстративно Юлиана.

— По заповед на дамата багажът й е разтоварен и внесен в къщата. Но имаме проблем със стаите.

— Какъв? — попита Мара.

Лука заби смутен поглед в пода.

— Доколкото зная, когато е в Париж дамата живее в стаите, в които е госпожицата, та по този начин…

— Да, разбирам — въздъхна облекчено Мара. — В такъв случай ще пренесем нещата ми в друга стая.

Юлиана побърза да се намеси:

— В това крило има и други стаи, на мен навсякъде ми е добре, стига да имам възглавница, на която да си сложа главата.

— Какво благородство! — поклати глава Родерик. — Просто щях да се трогна, ако не знаех, че възглавницата трябва да е с копринена калъфка, а тя, по възможност, с бродиран монограм.

Без да обръща внимание на коментара му, Мара каза:

— Не бих искала да заемам мястото ви.

— Още една благородна дама — обърна се Родерик към Лука.

— Нито аз вашето — възпротиви се решително Юлиана.

— Но, уверявам ви…

— Кажете на глупавата ми слугиня — обърна се Юлиана към Лука, — да не се чуди, а да занесе нещата ми в първата подходяща стая.

Лука се поклони съвсем леко.

— Ще извикам лакей, който да предаде заповедта ви.

— Сега пък благородство по цигански — измърмори Родерик.

— О! — възкликна Юлиана и хвърли продължителен, замислен поглед към високия тъмнокос мъж, който беше пренебрегнал така леко нарежданията й. — Домът ти е доста странен, Родерик — заяви тя. — Любовница, която не е такава, гост, който е опънал палатката си посред двора!

— Да не забравяме и една сестра, на която непрекъснато трябва да се напомня за добрите обноски — и той побърза да представи циганина на сестра си.

Юлиана подаде ръка на Лука.

— Затъпяла съм от дългия път. Ще приемете ли извиненията ми?

Усмивката й беше топла и приятелска, в държанието й нямаше никакво високомерие. Лука повдигна ръката й до устните си, погледна я в ясните сини очи и лицето му изведнъж просветна, сякаш беше избягнал тежък удар.

— От все сърце, Ваше височество — отвърна той.

На Мара едва сега й просветна пред очите — та младата жена, която беше разговаряла така доверчиво и непринудено с нея, беше принцеса. А тя сигурно трябваше да направи реверанс, докато ги представяха една на друга. Но беше вече твърде късно.

Юлиана продължаваше да разговаря с циганина.

— Мога ли да ви помоля да ме придружите до стаите ми? Не че се боя от крадци из коридорите тук, но е ужасно тъмно. Вятърът е изгасил половината от свещите, пък и както във всички стари къщи, били са запалени навярно само половината.

— На вашите услуги — каза Лука и се поклони с цялата елегантност, на която беше способен.

— Но не допускате да ви заповядват? — хвърли му тя приятелски поглед изпод миглите си.

— Никой не може да ми заповядва.

— О, много категорично твърдение. Възхищавам се на мъже със силна воля.

Двамата бяха вече до вратата. Родерик извика подире им:

— Момент, моля! — И каза приглушено на Мара: — Ако прусакът внезапно се изтърси, ще имаме късмет, ако не се наложи да му измъкваме циганки нож от гърба.

Мара се съгласи с него, но с мислите си беше единствено при Родерик, който вдигна ръката й към устните си и целуна нежно дланта й.

— Тъй или иначе — продължи той, — струва ми се, че загубихте вашия покорен слуга. Съжалявате ли?

— Не мисля, че беше такъв.

Лука и Юлиана ги чакаха, приказваха си и се смееха, без изобщо да виждат нещо около себе си.

— Е, почти. Той много обича жените, нашият Лука. И в това отношение не е единствен, аз също съм привлечен по-силно, отколкото е добре за вас.

— Но защо?

Той продължаваше да стиска силно и топло ръката й. Топъл беше и блясъкът в очите му. Щеше да я отпрати, Мара чувстваше това.

— У вас има невинност, от която не бива да ви лишавам. Ще ме намразите, ако си възвърнете паметта и откриете, че сте обичана годеница или съпруга.

Той не искаше да я задържи за себе си, защото вярваше, че тя не знае коя е, но ако му каже истината, ще я отпрати на мига. В това положение имаше някаква ужасна ирония, но на нея не й беше до смях.

— Лъжете се — беше всичко, което можа да каже.

— По-добре да се лъжа, отколкото после цял живот да съжалявам — тя искаше да възрази, но той повиши глас: — Скъпа ще ви придружи. Тя отива да си легне.

 

 

Свитата скучаеше. Миналата нощ, след театъра, бяха наели два кабриолета и си устроиха надбягване по Пон Ньоф, докато четирите дами, техни спътнички за вечерта, не закрещяха от страх. После поканиха на чашка двама французи от личната гвардия на крал Луи Филип и успяха да научат всичко, което телохранителите знаеха за навиците, предпочитанията и намеренията на френския крал. Присъствието на Юлиана, която познаваха откакто беше напуснала детската стая, приповдигна за известно време настроението, но понеже тя тръгна веднага след закуска да обикаля парижките магазини, вече нямаше какво да ги поразвлече.

Налягаха по пода в дългата галерия, където се бяха упражнявали в падане. Дори акробатиката бе изгубила притегателната си сила, най-вече защото Мара отказа със смях да продължи обучението си и заяви, че има много работа. Сутринта, преди да се залови да шие до камината, тя им изпрати табла с кафе и ябълков пай, но не можа да измисли с какво още би могла да посмекчи мъчителната им скука.

— Онова, от което имаме нужда — заяви със сериозно лице Михаел, загледан в пламъците на огромната камина — е една истинска война. Не непременно голяма, може и по-малка, но с две-три хубави сражения.

Естес въздъхна.

— Да, и няколко села, които да нападнем, по възможност пълни с хубави момичета.

— Е, поне що-годе хубави — додаде Жаред.

— Достатъчно е да не са грозни — съгласи се с него Жак.

— Не момичета, а нежни скучаещи жени. Още помня, веднъж като бяхме в Холандия…

— Кхм — изкашля се многозначително Михаел.

Естес хвърли крадешком поглед към Мара, наведе глава и не довърши разказа си.

— В Полша и в Парма бушуват въстания, във Венеция и Виена има размирици, в Берлин, Милано и Рим — протести — заяви навъсено Труде. — Защо трябва тъкмо сега да киснем в Париж, след като из цяла Европа кипят чудесни малки революции?

— Да, в Париж! — въздъхнаха те като един и въздишката им не беше само иронична.

— Развличал съм се и по-добре — каза замислено Естес, — даже когато лежах в лазарета зад един четвъртокласен бардак в забравено от Бога хърватско село. Четвъртостепенен? Хъм, съмнявам се дали можеше да се нарече и така. Жените в този публичен дом бяха толкова грозни, че си криеха лицата с неназоваемото бельо и със забрадките си…

— Ахм — прекъсна го отново Михаел.

— Защо не хвърлите едни зарове? — предложи им тактично Мара.

— Никой от нас не притежава вещ, която да може да бъде разиграна — каза Жаред.

Жак се претърколи така, че сега лежеше по корем в нозете й и я гледаше.

— Бихме могли обаче да определим награда, една целувка, да речем…

— Чудесно, братле, чудесно! — извика Жаред и се надигна на лакът с внезапно пробуден интерес.

— Съжалявам — отсече късо Мара. Тя оправи възела в края на конеца и го отряза.

— Много обичам да играя на ашици — заяви Михаел, — и в същото време да го наблюдавам как мести пешките по шахматната дъска, сякаш…

Този път цялата свита се закашля.

— Оплаквания ли чувам? — попита приятелски Родерик откъм вратата, през която беше влязъл почти безшумно. — Колко несправедливо, ако някой трябва да страда заради мен от потискаща скука. Какво ви е необходимо, за да ви носи службата при мен отново радост?

— Бог да ни е на помощ! — прошепна Естес и това беше най-искрена молитва.

— Жаред, ще ти доставя ли удоволствие, ако те помоля да ни донесеш бързо рапирите?

— Пресвета Богородичке! — измърмори Жак, стана и си отупа ръцете о панталона, а брат му хукна да изпълни желанието на Родерик. Останалите размениха многозначителни погледи и бавно се занадигаха.

Рапирите бяха донесени. Те бяха с дълги, тесни остриета, гравирани с източни мотиви, а ножниците бяха от сребро или месинг. Бяха гъвкави и смъртоносни, без предпазители на върха, каквито се използват обикновено при упражнения. Свитата никога не ги слагаше. Хората съблякоха връхни дрехи и ботуши, навиха ръкави до над лактите. След това се изправиха по двама един срещу друг, без каквото и да било прикритие за лице или тяло.

— Само до първата капка кръв. Удряйте сигурно, но леко.

Сякаш някой издуха апатията от залата. Сега въздухът беше изпълнен с напрежение, любопитно предвкусване и непоколебима решителност. Всички знаеха, че в разгара на боя всичко може да се случи, от малки до големи наранявания, от сериозни рани и осакатявания до смърт. Мара седеше като прикована. Не искаше да я сметнат за страхливка, но не беше сигурна, че ще може да гледа.

Най-странен беше начинът, по който образуваха двойките. Братовчедът на Родерик — Михаел се изправи срещу Жаред, другият близнак, Жак, имаше за противник Естес, така че за Труде остана принцът. Не тя беше направила избора, не беше и случайност, а изрична заповед на Родерик.

Какво ли имаше на ум? Ще й позволи ли, като рицар, да му нанесе лека рана? Едва ли беше възможно. Мара наблюдаваше тази жена и знаеше, че всички в свитата я третират като равна. Но дори ако той го стори, би ли се решила Труде да се възползва, като се има предвид какво изпитва, поне според Мара, към принца си? Или Труде беше толкова опитна във фехтовката, че по-скоро тя представляваше опасност за Родерик? Нищо чудно, тази жена беше изненадващо силна, с яки китки. Но ако се съди по дочутите коментари, Родерик ги превъзхожда всички до един, затова Мара реши, че тъкмо като негова противничка Труде може да е най-спокойна. Но как би могъл той да се брани, без да я нарани? И как можеше да допусне тя да го победи и въпреки това да си запази уважението на подчинените си? Как да победи Труде, без да я нарани?

— Готови?

— Готови — прозвуча в хор отговорът.

— Салют! — след като рапирите бяха вдигнати като една, а после отново свалени, принцът продължи: — Нашата Скъпа ще даде сигнала за началото.

Мара онемя от изненада. Не мислеше, че изобщо е забелязал присъствието й. Когато осъзна, че всички са застанали мирно и чакат, взе тежката ленена кърпа, която кърпеше в момента, и я вдигна с пръсти пред себе си.

— En garde — каза тя и пусна кърпата да падне. Рапирите се сблъскаха една в друга, зазвънтяха, задраскаха, заотскачаха. Движенията бяха отмерени като в балет и създаваха впечатлението, че не изискват никакво напрежение. Въпреки това само след няколко минути капки пот избиха по лицата, а тежкото дишане заглуши тихия шум от напредващи или отскачащи стъпки. Но всички участници в тази смъртоносна игра бяха добре тренирани. Всички се движеха с изключителна прецизност, огъваха и отпускаха мускули в хиляди трудни движения и сложни маневри. Мара никога не бе разбирала по-ясно отколкото в този миг, в който ги видя застанали един срещу друг, че са едно цяло, обучени и предназначени да се бият заедно.

Бяха се съсредоточили изцяло върху просветващите върхове на рапирите и движенията на противника. След известно време напрежението поотслабна, заменено от увереност в собствените възможности и от нарастващото удоволствие. Добре пресметнат удар се парираше със смях, а контраударът се нанасяше с ухилена физиономия. Чуха се цветисти ругатни. Дуелите станаха по-смели и по-зрелищни. Остриетата се срещаха със своеобразен, равномерен ритъм, звучаха навремени дори мелодично, за да иззвънтят после изведнъж във финта или като недовършен рипост.

Сивкава светлина проникваше през леко оцветените прозорци. Тя правеше призрачно бледи лицата на сражаващите се, хвърляше променливи жълти, лилави и розови сенки върху дрехите им. На тази светлина цялата сцена изглеждаше недействителна, сякаш всички участници бяха само безкръвни сенки на самите себе си или пришълци от други, по-кръвожадни времена. В сумрака искрите, които излитаха от сблъскващите се рапири, бяха светлооранжеви.

Жак нападна и отново се отдръпна. Естес издаде висок и театрален вик на ужас и се хвана за ръката.

— Улучен от дете! Какъв срам, какво безчестие!

— Нарочно ми позволи да те нараня, дърти безсрамнико — оплака се Жак, — само защото се надяваше, че скъпата ни госпожица ще те превърже с носната си кърпа.

— Ти ме рани не само в ръката, но и дълбоко в сърцето! Как можа изобщо да си помислиш подобно нещо?

— Познавам си те.

— Много бих искал да си вдигна рапирата и да ти дам един добър урок.

— Вече е късно — отвърна злорадо Жак. — Аз пръв те раних и сега край.

Но за останалите краят още не беше дошъл. Те продължаваха да се бият, докато Мара наистина превързваше с кърпата си ръката на италианеца. Раната беше дълбока, но не опасна. Естес се фукаше сега пред противника си с вниманието, което му оказваше Мара и се разхождаше гордо с кърпата около ръката, сякаш беше отличие или доказателство за благоволение. Естес обикаляше полесражението, коментираше хапливо изкуството на другите като зрител от ложата си. Това не само че не ядосваше сражаващите се, а тъкмо обратното, сякаш насърчаваше войнствеността им, правеше ги още по-съсредоточени и напрегнати. При отворената врата се насъбраха зяпачи. Звънтенето на рапирите беше привлякло слугите. Те си шепнеха тихичко, разменяха коментари и ръкопляскаха след особено сполучлива атака. Мара нямаше да се учуди, ако разбереше, че са били сключени и облози.

Михаел и Жаред бяха почти равностойни противници. Рапирите им синкаво просветваха, плъзгаха се една о друга, звънтяха, изкънтяваха. Изведнъж Жаред нападна. Михаел парира с квинта и премина в рипоста. Жаред се дръпна, но при това движение острието на Михаел му поряза ръката. Жаред изруга, но без яд и изтърва рапирата си.

Мара беше толкова заета с раната на Жаред, че не можа да проследи края на двубоя между Труде и Родерик. С крайчеца на окото видя остриетата да разсичат въздуха, после Труде изведнъж замря с отпусната рапира, вперила поглед в принца. Държеше се с една ръка за бузата.

Мара пристъпи бързо напред, а Родерик се отдръпна. Но преди тя да успее да се приближи към Труде, младата жена отпусна бавно ръка и погледна кръвта по пръстите си. Раната беше малка, същинска драскотина, която нямаше да остави дори белег, въпреки това Труде беше пребледняла като платно и се олюляваше несигурно. Тя вдигна очите си с цвят на лешник и погледна Родерик.

— Никога не вършите нещо без причина — каза тя толкова тихо, че едва ли някой друг можа да я чуе. — Но защо?

— Поразмисли! — препоръча й той.

— Бих предпочела да не го правя — отвърна тя със студен, но развълнуван глас.

— Твоя воля.

На вратата слугите се дръпнаха като пред висока вълна и се пръснаха бързо да си гледат работата. Юлиана нахлу така бурно в залата, че розовите й поли се завъртяха във вихър, а перата по розовата й шапчица се разлюляха.

— Къде, къде са разбойниците? Чух шума от битката, още щом влязох в къщата и побързах да дойда на бойното поле. Нима успяхте вече да ги пропъдите?

— Нямаше никакви разбойници — обясни кратко Родерик.

— Никакви разбойници? Ами тогава крадци, нехранимайковци, насилници или убийци? Все трябва да е имало причина за такова кръвопролитие! — гласът й беше рязък и иронията едва прикриваше гнева й. Ядът й сигурно беше нараснал, след като бе разбрала, че тревогите й са напразни.

Забележката на Михаел не беше никак умна:

— Беше само лек срещу скуката.

— Лечение, което може да стане и редовно, нали? Допускам, че ако някой от вас се оплаче от главобол, останалите ще са готови да му отрежат главата!

— Ти заприличваш вече и на баба Яга — обади се Родерик, за да изтегли човека си от огневата линия. — Само че не всички мъже обичат старите моми. Сигурна ли си, че твоят прусак ще те последва?

— Остави Арвин на мира!

— С удоволствие, въпреки че се налага да предвидим какво въздействие ще има появата или изчезването му върху твоя темперамент.

— Изглежда не само аз съм станала цинична. Ако знаех, че толкова ще се докачиш, щях да затворя снощи вратата зад тебе и любимката ти и тихо и мирно да изчезна.

— Съжалявам, че не го направи — отвърна невъзмутимо Родерик, — или още по-добре изобщо да не беше идвала.

— Ако целта ти е да ме накараш да се чувствам зле тук, признавам, че успехът ти е пълен. Само че няма да имаш полза — заключи гневно Юлиана. — Аз съм тук и тук ще остана!

Мара не дочака продължението на кавгата. Тя си събра шева, заобиколи свитата и изчезна от стаята. Имаше чувството, че Родерик я проследява с поглед, но дори да беше така, не направи опит да я спре.

От думите им тя заключи, че принцът съжалява, задето Юлиана им бе попречила снощи. Щеше ли да предпочете пламъкът на мига да не беше угаснал, ако можеше да направи, вече с бистра глава, следващите стъпки? За себе си беше сигурна, че е така. Беше на крачка от възможността да изпълни твърде лесно задачата си. Колко странно. Още след случилото се с Денис Мюлхоланд започна да подозира, че е по-прелъстителна, отколкото предполага, това беше доказало и държането на Родерик. Въпреки това беше изненадана, че снощи необходимостта да му се отдаде съвсем не й беше неприятна, напротив, беше й се сторила естествена и почти неизбежна. Чувството, което изпита в обятията му, нежността на целувките му, кипналата й кръв едва не я ужасиха. Беше се примирила с мисълта да съблазни този мъж, но не бе очаквала, че ще изпита удоволствие.

Чувстваше се почти измамена, толкова беше разочарована, че не постигна целта си. Опитваше се да се убеди, че реагира така бурно само от страх, защото знае, че е изгубила скъпоценно време. Но си вярваше само наполовина. Беше й все едно. Оставаха й само единадесет дена. Всяка минута беше скъпоценна.

Мара тъкмо беше влязла в стаята си и някой почука на вратата. Каза „да“ и Юлиана влезе. Русото момиче застана колебливо на прага, прехапало устни.

— Можете спокойно да ме изпъдите. Няма да ви се сърдя. Бях груба с вас, но не беше нарочно. Боя се, че в нашето семейство сме свикнали да говорим прекалено открито и каквото ни мине през ума, веднага ни е на езика. Това има понякога и последствия.

— Влезте, моля.

— Благодаря.

Тя се завъртя с широко разперени поли и затвори внимателно вратата зад себе си.

— Размислих тази заран — каза Мара. — Вие навярно бихте желали да ръководите лично домакинството на брат си. Искате ли да поговорим за това?

— Не, за Бога! Представа нямам от домакинство — изгледа я смаяно Юлиана.

— Не бих искала да ви отнемам нито привилегиите, нито стаите.

— Аз пък ви моля да останете. Като си спомня как изглеждаше къщата при последното ми идване тук, трябва да призная, че сте направили чудо. През ум не ми минава да ви се меся.

— В такъв случай… с какво мога да съм ви полезна? Другото момиче сви рамене.

— Не зная. Дойдох при вас просто така. Исках само да ви кажа, че не съм имала намерение да ви обиждам. Исках само да дам малък урок на брат си. Той наистина прекалено много си въобразява.

— Винаги ли се карате? — Мара я заведе в съседния салон и й посочи кресло.

Юлиана седна, въздъхна, посегна да си свали шапката и я захвърли на пода.

— Невинаги, но често.

Мара често се беше питала хубаво ли е да имаш брат или сестра. Представяше си как ще си играят заедно, как ще застават единни срещу враждебната действителност, но не беше и помисляла, че могат да се карат. Отвори уста да го каже, но успя навреме да спре, разбрала, че темата е опасна за човек, който не си спомня нищо за миналото си.

— Родерик се караше кажи-речи с всички, с изключение на майка ни. Мама мрази кавгите и затова никога не се намесва в тях, за разлика от всички нас. Но ако някой прекали, тогава става и сразява противника с едно-единствено изречение.

— Направи ми впечатление твърде своеобразният начин, по който се изразява Родерик, отчасти и вие — обясни сухо Мара.

Юлиана направи гримаса.

— Наследили сме го от татко; опитвам се да се сдържам, но Родерик и това не прави. Да можеше да ги чуете, когато са заедно. Или по-добре да не ги чувате. Ако са на различно мнение, присъстващите трябва да внимават да не пострадат и те от езика им. Мама винаги заставаше между двамата. Не съм сигурна, но ми се струва, че Родерик напусна Рутения, защото тези разправии й причиняваха мъка.

Юлиана говореше за Анжелин, кралицата на Рутения, кръстницата на Мара. А Мара се чудеше как да научи колкото се може повече за нея.

— Значи Родерик и баща му не се понасят?

— Не бих се изразила така. И двамата са затворени, затова е трудно да се каже какво става помежду им. Не е изключено баща ни да е прогонил Родерик от Рутения, защото предпочита брат ми да е самостоятелен и сам да се разпорежда с живота си. По същия начин са постъпили навремето с него, когато е бил на възрастта на Родерик.

— Звучи жестоко — навъси се Мара.

— Да, но резултатът е добър. Родерик се сражава много храбро. Той и свитата му внушават страх и ужас на половината европейски дворове.

— Ужас?

— Наричат ги „Отрядът на смъртта“. Не знаехте ли?

Мара поклати отрицателно глава. Усети се някак успокоена, но не би могла да каже защо.

— Но какво правят те?

— Сражават се, предполагам. Озовават се всякога там, където ще бъде най-трудно. Чувала съм, че са помагали при формирането на специални отряди към различни кралски дворове. В наше време кралете са непрекъснато заплашени от атентати. Всеки трябва да се брани както може.

— Не разбирам защо тогава хората се страхуват от тях, след като те обучават защитници на кралете и семействата им?

— Причината е в начина, по който го правят. Те са не само боен отряд, те проникват в една или друга държава, събират информация, сприятеляват се с различни политически дейци, за да разберат откъде ще дойде най-голямата опасност. Някои твърдят, че благодарение на тази тактика за тях е еднакво лесно да свалят или да запазят едно правителство. Случвало се е Родерик да реши, че е по-добре опозицията да поеме властта. Нещо като да пуснеш вълка през задната врата, за да сплашиш хищниците пред предната. От там и името им.

— Отрядът на смъртта — прошепна Мара и потрепери. След малко някой почука на вратата.

— Влез — вдигна очи Мара.

Влезе Труде.

— Прощавайте за безпокойството, госпожице, но се запитах дали…

Като видя Юлиана, жената рязко млъкна и силното й тяло сякаш се вцепени. Юлиана повдигна вежди, но веднага стана.

— Не се тревожете за мен, тъкмо исках да си вървя.

— Не, не, останете — каза Мара. Тя не бе имала време да поразпита за Анжелин. — Може би Труде ще се присъедини към нас? Можем да си поръчаме горещ шоколад и бисквити и да си побъбрим по женски.

— Аз нямам време — каза сдържано Труде. — Исках само да потърся лекарство за раната си. Естес ми каза да ви питам — за да не ми остане белег, нали разбирате?

— Боя се, че нямам нищо подходящо — подхвана Мара.

— Но аз имам — каза Юлиана, — при това нещо много ефикасно. Ако дойдете с мен, ще ви го намеря.

— Ако не е много нахално от моя страна…

— И таз добра! Ние, жените, трябва да си помагаме. Само като си представя, че Родерик е могъл да ви рани по лицето! Можел е да улучи и ръката ви, ако беше поискал, нали? Не си представях, че може да е толкова непредпазлив.

— Не беше непредпазлив — гласът на Труде звучеше натъртено, сякаш насила изговаряше думите.

— Нима искате да кажете, че го е направил нарочно?

— Беше ми за урок, защото казах, че госпожица Скъпа е високомерна.

— О, не! — възкликна Мара и стана. — Това не е възможно!

— Вие не го познавате.

Тези думи трябваше да й напомнят, че е нов човек сред тях… Но в тях имаше и горчива ирония, насочена може би не към Мара, а към самата Труде.

— Ако е вярно, искам да ви помоля за прошка.

— Няма причина вие да ми искате прошка. Направи го не заради вас, а за мое добро.

— Няма значение — намеси се енергично Юлиана, — каквито и да са били съображенията му, ние трябва да поправим стореното. Елате с мен.

Двете жени излязоха. Мара се залови отново да кърпи, но макар иглата й да не преставаше да се движи, тя не можеше да забрави думите на Труде. Нима Родерик я бе ранил по лицето за наказание? Ако е така, беше ли го сторил по причините, които посочи Труде, като предупреждение да не говори за високомерието на други жени, без да включва и себе си в това число? Или беше й дал заслуженото, задето бе накарала Мара да се чувства неудобно? Едно наказание за обидата, която принцът в момента само се бе престорил, че не е чул? Беше объркана при мисълта, че един мъж може да действа толкова хладнокръвно. И тя трябваше да стане любовница на мъж, способен на това, а сигурно и на още по-лоши неща.

Отрядът на смъртта. Що за свита беше това всъщност и какъв човек е предводителят й? Тя смяташе Родерик за един разглезен принц, красив, интелигентен и с музикална дарба, но общо взето твърде безличен млад мъж. Сега имаше чувството, че колкото повече научава за него, толкова по-малко знае и го разбира.

Срещна Родерик в дългия коридор, когато по-късно вечерта се запъти към залите за приеми. Той идваше от апартамента си и я зърна в широкия коридор, по който беше тръгнала, вместо да мине през стаите на Труде и Юлиана в същото крило. Щом го видя, тя спря и се взря изпитателно в лицето му. Той й предложи ръка. Тя прие и вървя няколко мига до него, преди да заговори развълнувано.

— Може ли да ви попитам нещо?

Той й хвърли недоверчив поглед, но кимна мълчаливо.

— Нарочно ли наранихте Труде в лицето?

— Тя така ли мисли?

— Вие най-добре знаете.

Той въздъхна леко.

— Труде е прекрасен воин. Подобна смелост и преданост може да е полезна, но я кара да забравя, че е жена.

— Нищо чудно, след като толкова рядко се държат с нея като с жена. Ние винаги се виждаме такива, каквито сме в очите на другите.

— Значи трябва да се вглеждаме по-внимателно.

— Това ли беше причината? Искахте да й напомните, че тя също е жена, и не по-малко суетна?

— Исках да й напомня, че има и други неща на този свят, освен да си член на свитата ми.

— Имам чувството, че тя го знае.

— Значи смятате, че има сърце? Освен това исках тя да престане да ме смята за романтичен герой. В наше време някои мъже с удоволствие се представят за неразбрани, измъчени поетични души, но аз не съм от тях… Аз съм човек, който трябва да си върши работата, а мога да го правя най-добре, като не съм обвързан. Освен това в свитата ми има място само за хора, за които е важна групата, а не само един човек.

— Боите се, че може заради вас да изложи останалите на опасност? Но откъде може да дойде тази опасност?

Бяха ли думите му предупреждение и към нея? Искаше ли да й каже по свой начин, че няма време да се впуска в истории с жени?

— Ако знаехме, щяхме да я неутрализираме и тогава тя вече нямаше да е опасност.

— Но защо? Защо трябваше да… да се…

— Да се намесвам ли? Аз отговарям за Труде, както и за всички останали, а сега и за вас. Всичко, което би се случило с вас, ще бъде приписано на мен.

— Кой би могъл да ви упрекне?

— Аз самият.

Гласът му беше категоричен. По този въпрос той не търпеше възражения. Но тя се реши да възрази.

— Въпреки всичко смятам, че Труде получи прекалено суров урок.

— Тя си е извлякла поука. Освен това така може да позволи на вас и на Юлиана да я утешавате. Не се съмнявам, че сте я успокоили, смекчили сте и болките и страховете й.

— Юлиана го стори.

— Детето, изглежда, е порасло в мое отсъствие, щом е в състояние да изпитва съчувствие към толкова затворен човек като Труде.

— Какво искате да кажете — че е прекалено твърда или прекалено мека?

— Още една защитничка, но не се учудвам. Исках да я накарам да се позамисли по кой път да поеме. Нищо повече.

Бяха стигнали преддверието, което водеше към салона и съседната трапезария. Един лакей им отвори вратата и те влязоха.

— Предполагам, че сте успели — каза приглушено Мара.

— И то напълно, както става ясно. Как иначе да възпирам хората си?

Тя му хвърли бърз критичен поглед. Сините му очи бяха приковани към лицето й. Но тя нямаше повече време да поставя въпроси, защото се появи Юлиана, а до нея и Труде, в бяла, напъхана в панталона риза с жабо от фина дантела.

Какво искаше да каже Родерик? Наистина ли прочете в един кратък миг по лицето му съжаление задето тя осъжда постъпката му, въпреки че бе предизвикал съзнателно такова неодобрение? Съжаляваше ли за онова, което беше, според него, необходима дистанция между тях? Или беше зърнал в същия миг Труде в копринената й риза и беше съжалил, че добър негов войник почва да се размеква? Но нали сам беше предизвикал, и то напълно съзнателно, това връщане към женствеността? Изобилието от възможни отговори така я обърка, че се отказа да разсъждава повече на тази тема.

Тази вечер Мара се опита още веднъж да откъсне принца от останалите. Но не успя. Веднага след изобилната вечеря той подгони всички навън от дома. Писателят Виктор Юго имаше литературен салон в една къща наблизо, на площад „Роял“. Беше изпратил на Родерик бележка, с която канеше него и толкова хора от свитата му, колкото пожелае да доведе. Щели да се насладят на стимулиращото присъствие на неколцина от най-умните и най-свободомислещи мъже в Париж.

— Свободомислещи ли? — иронизираше Юлиана. — Юго е просто човек на живота!

— А ти си старомодно добродетелна, сестричке, това е болест, от която отслабват и тялото, и духът. Или си готова да отречеш величието на един мъж само защото поддържа три семейства, които живеят почти едно до друго?

— Никой мъж няма нужда от две любовници и една законна съпруга. И е неприлично, че Юго е събрал колекцията си на толкова ограничено пространство. Как могат трите жени да понасят това съседство заради удобствата на един мъж?

— Ех, неговото мото неслучайно гласи:

„Ego Hugo“

— На мен то ми звучи потресаващо.

— А на мен смехотворно.

— На великите мъже могат да се простят много смешни неща. Като шарените жилетки на Дюма, например.

— Например! Разправят, че имал цяла зоологическа градина, между другото и една питомна кобра на име Сгурта, струваща петнайсет хиляди франка, освен това цял батальон любовници, които се сменят с честотата на кралската гвардия пред двореца и които старият фавн споделя със своя син.

Родерик не продължи кавгата. Той пъхна ръката на сестра си под едната си мишница, ръката на Мара под другата и тръгна напред с призива:

— Напред, деца мои!