Дженифър Блейк
Кралски страсти (3)

Глава трета

Темпото, с което Родерик препусна по шосето за Париж, беше бързо и несъобразено с по-слабите ездачи. Отначало Мара се наслаждаваше на тропота на копитата, шибащия вятър в лицето, пулсирането на кръвта в жилите. По свой начин беше доволна, че е сред приближените на принца, сякаш е част от свитата му. Нещо повече, изпитваше известно задоволство, защото беше изпълнила така лесно част от задачата си. Бяха я приели в обкръжението на принца и сега се връщаше с него в Париж. Но тези чувства скоро се изпариха.

Мара яздеше едър кафяв кон, свикнал с тежестта на мъж. Силата му беше сякаш неизчерпаема, но на нея й струваше големи усилия да се оправя с него. Беше добра ездачка, но свикнала с дамско седло; мускулите й не бяха тренирани да язди мъжко, но това беше сега единствената възможност. Когато часовете се натрупаха, прекъсвани само от редки почивки за животните, раненото рамо се обади и болката плъзна към гърба. Разкъсаното й слепоочие пулсираше все по-силно. Болеше я вече цялото тяло, сякаш я бяха били дълго и методично. Все по-силно изпитваше необходимостта да отпочине.

Въпреки всичко не искаше да моли. Личеше, че мъжете около принца и Труде не чувстват никаква умора. Родерик яздеше с лекота, като човек, свикнал да прекарва дълги дни на седлото. Движеше се така слят с коня, че ездата сякаш не му струваше никакви усилия и той можеше да насочи другаде мислите си. Да помоли за почивка и преспиване в лагер би означавало да им бъде в тежест. Другите нямаше да й простят, че ги спира със слабостта си, дори ако проявят учтивост и не го покажат. Може би и принцът ще реши тогава, че е било непростима грешка да я взема със себе си. Тъй или иначе след известно време стана и твърде късно да моли за нещо. Изпитваше сигурното чувство, че ако спре и слезе от коня, никога вече няма да може да продължи. Страхът от подобно унижение я крепеше.

Сивият предутринен здрач обхвана небето. Силуетите на конниците ставаха все по-ясни. Начело яздеше принцът, до него Михаел.

Следваха Труде и един от близнаците, до Мара яздеше Естес, а вторият близнак беше ариергард. Като улови погледа й, италианецът й се усмихна приятелски, отдаде й чест. От кошница, вързана за седлото, надничаше сънено Демон, пръхтеше и въртеше опашка за поздрав. Когато слабата светлина се засили, можаха да различат тъмния дим от на камините над покривите на Париж.

Приближиха един междуселски път. По него се кандилкаше каруца със зелки, карана от флегматичен селянин, колкото висок, толкова и дебел. Във впряга креташе дърта кранта, с гръб така осеян с белези, че изобщо не реагираше на свистенето на камшика край ушите й. Селянинът ги видя. Не им убегна погледът, който им отправи изпод гъстите вежди и подигравателния присмех на дебелите устни. Явно и не мислеше да спира или да прави път. Вместо това насочи каруцата към шосето и бавно се заклати натам.

Не се чу заповед, никой не каза ни дума, но изведнъж групата премина в галоп. Мъжете се хилеха. Пришпориха конете, хората се наведоха напред и стиснаха по-яко юздите. Конят на Мара реагира на забързването на своя табун, ускори бяг и той. Зачаткаха копита. Разхвърчаха се парчета кал. Ездачите се носеха право срещу каруцата.

Селянинът ги гледаше зяпнал, задърпа юздите, и се опита, но вече твърде късно, да спре каручката си. Те се приближаваха все повече. Чуваше се тихо мърморене — ездачите насърчаваха конете си. Демон издаде някакъв звук — нещо средно между вой и ръмжене — и се присви в кошницата. Насрещният вятър пареше в очите. На сияещото лице на Родерик бяха изписани високомерие, радост и стоманена решителност.

Искаха да прескочат каруцата. Урок по възпитание и сериозно предупреждение за селянина, та да знае какви последици може да има глупавият инат. Мара усети как скокът наближава и разбра какъв избор има. Можеше да възпре коня, но само ако успееше да избегне сблъсъка с конника зад себе си, при което и двамата щяха да паднат от седлата. Или да остави всичко на коня и да се моли дано не го е задържала прекалено дълго. Не й остана време да претегли всички за и против, трябваше да остави инстинкта си да решава. Отпусна юздите.

Селянинът изрева и сякаш вятър го издуха от каруцата. Впрегатното му конче се вдигна на задни крака — веднъж, втори път. Ездитният кон на Михаел съсредоточи сили и скочи. В същия миг Родерик се озърна, въпреки че и неговият жребец се готвеше за скок. Видя отпуснатите юзди на Мара, ръцете й, вкопчени в гривата. Лицето му се вкамени, а после кон и ездач прескочиха във висока дъга каруцата и се озоваха на противоположната страна. Кафявият кон на Мара направи последно усилие, напрегна мускули и скочи.

Тя се озова във въздуха, сякаш върху Пегас. Каруцата, слисаният селянин и коравата земя останаха като че ли далеч под нея. Видя Родерик, вкопчен в гърба на жребеца си, който скачаше, извил шия встрани — толкова рязко беше дръпнал принцът юздите. После почна продължителното падане. Предните крака на кафявия удариха в земята като гръм. Тя изчака да усети болка от сътресението. Но болка нямаше, защото все още бяха във въздуха. Краката й се бяха изхлузили от стремената, наметалото и полата й се развяваха на вятъра.

Изведнъж се блъсна в нещо бяло и кораво. То я удари в челото, накара я да свие глава в раменете, шибна тялото й, изкара въздуха й от гърдите. От устните й се изтръгна вик, на който отвърнаха силно цвилене до нея и тиха ругатня нейде отгоре. Усети как профучава тежко тяло, чу глухия тътен и тропота на останалата част от свитата, прескачаща каруцата.

Някой я обърна. Отново можеше да диша, а когато усети, че й се гади, веднага се запита дали не е било грешка да поема така дълбоко дъх. Преглътна с мъка и отвори очи.

Лежеше в прегръдките на принца, напреки на седлото му. Той беше обърнал коня си, за да види какво е станало със селянина, а тя видя, че всички са се насъбрали около тях… Някои успокояваха конете, а Михаел и един от близнаците помагаха на Естес да стане. Италианецът направи гримаса, защото двамата изтупваха доста грубо прахта от дрехите му, после веднага изкуцука към Мара и принца.

— Мадам — попита боязливо, — наранихте ли се?

Тя успя да поклати отрицателно глава.

— А вие… господине?

— В най-хубавата си възраст бях акробат. Падането за мен е нищо, но за вас — беше лудост да се опитате да скочите.

— Нямах друг избор — тя затвори очи и преглътна, защото пак й се догади.

— Гледай си коня — каза дрезгаво Родерик на графа.

В същия миг чуха зад себе си шум. Селянинът се беше съвзел от уплахата и се приближаваше с крясъци и псувни към тях. С аристократичните си идиотщини му били прекатурили каруцата и попилели зелките му в калта. Настояваше незабавно да му ги платят.

— Невъзпитан, неучтив, немит, на всичкото отгоре и нафукан — обясни Родерик, докато го гледаше от коня. — Предимството, приятелю, принадлежи на онзи, който си го извоюва. Ти причини неприятности на себе си и на дамата. Наистина ли държиш да си получиш заслуженото?

Заканата в тихо изречените думи беше очевидна. Селянинът пребледня и заотстъпва, мърморейки извинения. С треперещи ръце разпрегна кончето и се покатери на гърба му. Тлъстите му бедра подскачаха върху широкия гръб на коня, препуснал в галоп.

Мара изслуша разговора неподвижна и със затворени очи. Чу как другите се размърдаха, как отведоха назад коня й, останал здрав и читав. Усети как Родерик поохлаби прегръдката, за да я погледне.

— Как сте всъщност?

Тя вдигна очи и го погледна.

— Уверявам ви, че няма да повърна — изрече толкова ясно, колкото й беше възможно през стиснатите зъби.

Родерик видя решимостта в погледа й, упорито вирнатата брадичка, а на лицето й сянката на уплаха не от болката или страха, изживени току-що, а от вероятността да се изложи. Нещо в гърдите му се сви, странно чувство, каквото не бе изпитвал; за сметка на това реакцията на друга част от плътта му, предизвикана от топлото, меко тяло в неговия скут, му беше твърде добре позната. Потокът резки думи, който му служеше често като щит, изведнъж секна.

— Разбира се, че няма.

Мара долови непоколебимата убеденост в гласа му, напрежението й намаля. Чувството, че й става лошо, поотслабна. Осъзна силата на ръцете, които я придържаха, коравите мускули на бедрата, върху които лежеше. Сега видя, че очите му с цвета на море са потъмнели от загриженост. Сведе объркана поглед и го задържа върху червеното петно на бялата му куртка.

— Аз, аз май съм ви изцапала с кръв. Моля да ме извините.

— Не се извинявайте. Раната на челото ви пак се е отворила. Това нямаше да се случи, ако не бях толкова глупав.

Слаба усмивка се появи на устните й.

— Звучи странно от вашите уста.

— Защо? Оставил ли съм впечатлението, че съм толкова горд, та не мога да си призная грешка?

— Не, не, просто никога не грешите.

Родерик изведнъж млъкна. Дълъг миг сякаш и не дишаше. Тя отвори отново очи. Той я наблюдаваше и на лицето му бяха изписани толкова мъчителни съмнения, че Мара се надигна и макар и с мъка, седна.

Той я прихвана по-яко.

— Труде! Коняк!

Жената затърси със сериозно лице из седлото, измъкна сребърна манерка. Отвори капачката и му я подаде. Родерик я пое и я приближи към устните на Мара.

Тя дръпна глава.

— Няма нужда да ме съживявате.

— Помага срещу болките и други неприятности. Приемете го като лекарство.

Отворът на манерката отново се долепи до устните й. Тя отпи внимателно, но в същия миг принцът вдигна високо манерката и беше принудена да поеме няколко дълбоки глътки. Парещият алкохол й спря дъха, пламна в стомаха й. Когато отново можеше да говори, изхълца:

— Ще ме напиете.

— Толкова лошо ли ще е? — попита той тихо и отново надигна манерката.

Не, не беше. И тя се понесе върху конячен облак към Париж. Въздействието на алкохола беше засилено от изтощението й, това й помогна да забрави всичко. Почти не усети как стигнаха до жилището на принца, как влязоха в двора и как я внесоха в къщата. Но когато Родерик я сложи върху мекото легло, тя се събуди и му се усмихна, пияна за сън.

— Домакинството ми е ергенско, но все ще ви намеря прислужничка. Ако ли не, Труде ще се погрижи за вас.

— Много сте любезен — измърмори тя.

— Внимавайте. Не бяхте права да допускате, че не греша, но не бива и да ми приписвате незаслужено премного добродетели.

— Никакви ли нямате? В такъв случай бих могла да ви прелъстя.

В очите му искреше смях.

— Искате разрешение от мен, или сте любопитна да чуете мнението ми? Първото ви давам, без да се замислям; второто гласи несъмнено „да“.

— Може и да не останете доволен.

— Но защо?

Тя откри, че миглите му са със златни крайчета, прикриващи като светла барикада мислите му. Въпреки това долови нещо, което събуди тревога в обърканото й съзнание и веднага я накара да внимава. Лицето й вече не сияеше. Тя дръпна ръката си и я отпусна.

— Мъжете — така са ми казвали — предпочитали да бъдат ловци.

— Както някои жени искат да бъдат дивеча?

— Аз не — побърза да отговори.

— Нима очаквате по тази причина да възпра инстинктите си и радостно и предано да изчакам кога ще ми надвиете?

— Не, не бихте могли.

— Аз ли не бих могъл? Ще е ново за мен.

Той сякаш я предизвикваше на двубой, но с това замъглено от коняка съзнание не можеше да е сигурна. Ако беше предизвикателство, не беше в състояние веднага да го приеме. Позволи си леко да изпъшка, прикрила уста с длан.

— Добре. Утре.

— Слънцето изгрява, вече е утре.

— Ще трябва да потърпите.

Той я отпусна внимателно върху възглавниците, покри я с чаршафа и одеялото. Гласът му леко трепереше, може би от радост, когато отговори:

— Как да търпя толкова време?

Тази част на града, в която беше домът на рутенското кралско семейство, се наричаше Маре. С разрастването на града някогашното блато било пресушавано къс по къс и застроявано. Тъй като беше недалеч от стария дворец Лувър и от Тюйлери, с течение на времето се бе превърнала в твърде представителен и аристократичен район с множество красиви къщи, подобни на дворци. Залезът настъпил, когато по времето на Луи XIV аристократите били принудени да се преместят с краля във Версай; революцията ускорила упадъка. Но когато Наполеон заживял като крал в Тюйлери, големите къщи отново оживели, а собствениците им продължили да ги обитават и след завръщането на Бурбоните и на Орлеанистите. Сега районът представляваше своеобразна смесица от бедняшки къщурки и богати резиденции, в които аристократите живееха в най-тясна близост с потомците на санкюлотите, а към тях се прибавяха художници и поети, заели мансардите в квартала.

Резиденцията на принца, наричана кратко „Дом на Рутения“, беше изградена от същия бледозлатист камък, от който са и повечето къщи в града. С времето пушекът от безбройните комини беше боядисал камъка в черно и сега той изглеждаше не по-малко помръкнал и бледен от цялата столица. Масивна порта от ковано желязо с герба на Рутения преграждаше постлания с калдъръм двор пред навеса за карета — най-големият от четирите двора, заключени между образуващите правоъгълник сгради.

Постройките обграждаха от четири страни дворовете, наричани за по удобно според четирите посоки на света. Най-големият, този при входа, беше южният. Архитектурата внушаваше чувство за простор, въпреки че отвън се виждаше само една глуха фасада. Обширните последователни дворове позволяваха през високите прозорци с пъстри стъкла в оловни рамки в стаите да прониква много въздух и светлина. Само входният двор беше съобразен с практически нужди и застлан с калдъръм; впрочем, и тук се издигаше статуя на Диана, а над входната врата имаше барелеф, с четирите годишни времена. Другите дворове бяха засадени с грижливо подстригани вечнозелени храсти, образуващи сложен геометричен мотив. Когато човек минаваше от стая в стая, виждаше все простор и зеленина. През лятото цъфтящи дървета, цветя и трева добавяха багри към картината, но сега, в късния ноември, тук имаше само тъмнозелени храсти, прекопани лехи и няколко празни вази.

В очите на Мара този дом беше същински палат. Както бе разбрала от достоверен източник, стаите били близо седемдесет. Откъм южния двор и парадния вход се намираше централната галерия, дълго помещение, от което почваше официалната стълба, водеща към салоните за приеми в лявото крило. Вдясно бяха покоите на принца, включващи няколко преддверия, салони и други помещения. Следваха парадните стаи на крал Ролф и кралица Анжелин, събрани около източния двор. Около северния и източния двор бяха групирани чудесни овални или кръгли салони, там беше и дългата галерия, служеща понякога за спортни игри или за танци. Следваха още салони, преддверия, спални и гардеробни. На Мара отредиха анфилада от салон, спалня и гардеробна. Стълбището в края водеше към кухните в партера. Долу бяха и стаите на прислугата, складовете, помещенията за каретите и конюшните.

Това беше несъмнено една огромна и впечатляваща резиденция, но мебелите и тапетите, емайлираните вази и кристалните полилеи изглеждаха запуснати и вехти, макар да личеше, че са скъпи и от най-високо качество. Явно никой не си беше направил труда да приспособи приличната на огромна кутия сграда към изискванията на новото време; докато в много парижки къщи вече горяха газени лампи, тук още използваха свещи. В тъмните кътчета на стаите лежаха съкровища, покрити с отколешен прах, остатъци от счупени мебели. Прозорците трябваше да се измият, от таваните да се смъкне прахта и мръсотията на отминали десетилетия. Нито една от огромните камини в къщата не теглеше както трябва, а слугите в кухнята бяха толкова бавни, че яденето се сервираше на масата полуизстинало. В предния двор се търкаляше конски тор, на улицата пред кухненската врата се издигаха камари боклук, към които беше по-добре да не поглежда човек. В някои крила се носеше непобедима воня на неизпразнени нощни гърнета; в други миризмата не можеше да се определи, но беше пак така отвратителна.

Препоръчаха на Мара да поостане в леглото. По необходимост тя последва два дена този съвет, още два дена й бяха необходими, за да събере сили, но на четвъртия се разбунтува. Яденето, което й сервираха, беше несмилаемо; момичето, което го носеше — същинска повлекана. От чаршафите на леглото веднага я лъхна мухъл, те очевидно отдавна не бяха сменяни. Гънките на завесите и лекьосаното, полусляпо огледало на стената тънеха в прах, а по килима пред леглото имаше толкова кал, че можеха да се садят цветя. Беше й забранено, очевидно, да посреща гости, защото никой не дойде да я види. Погнусата, но и скуката и чувството, че скъпоценно време се губи на вятъра, я накараха най-сетне да напусне стаята си.

Не беше виждала Родерик от първата сутрин тук. В подсъзнанието си пазеше смътния спомен за разговора им в деня, когато пристигнаха в Париж. Боеше се да не би конякът, изпит на гладен стомах, добавен към изтощението и болките, да й е развързал езика. За съжаление, не можеше да си спомни добре за какво бяха говорили. Наистина беше изгубила паметта си. Не допускаше да е била прекалено откровена, в противен случай нямаше да е все още в дома на принца. Но не беше изключено да е казала нещо, което да го е накарало да я изолира и да се усъмни в толкова удобната й амнезия.

Беше се питала неведнъж, дали принцът не я напи нарочно. Подобна тактика, изглежда, можеше да се очаква от него. Разбира се, веднага го освободи от подозрението, че е искал по този начин да я прелъсти — мъж с неговата външност и титла не се нуждаеше от подобни средства. Но бе разбрала, че не му е чужда и известна безскрупулност и е готов да събере и по по-необичаен път необходимата информация, стига положението да го изисква. Тази мисъл пробуди в нея чувството на болезнена ранимост.

Мара предполагаше, че Родерик използва и по-обикновени методи да се осведомява. През кратките часове, откакто стана и се поозърна, в къщата се вля безкраен поток посетители. В официалното рутенско представителство идваха мъже със сериозния и наперен вид на държавници и финансисти, дами в кожени палта, понесли шлейфовете на копринени рокли и оставящи след себе си облаци скъп парфюм. Такива посетители бяха ясни и ги приемаха в големия салон при официалния вход. Но къде хлътваха писателите с изцапани с мастило пръсти, художниците с широки вратовръзки според модата на романтизма, уличните метачи, рибарите, файтонджиите, лакеите в черни фракове и скромните шивачки в евтини сиви рокли, наричани заради тях гризетки? Какви ли услуги можеха да правят тези хора, освен да разкажат едно-друго на Родерик? А той защо държи толкова на информацията, която му носят, ако не от желание да реши нейната загадка?

Дали не си въобразяваше, че е чак толкова важна? Съмнително беше мъж като принца да си дава толкова труд, за да открие коя е тя. Не можеше да се ласкае и с илюзията, че го е пленила. Беше събудила само любопитството му. Може и да е имало кратък миг, в който го е привличала, но много скоро усети от негова страна само гняв и яд. Нямаше чувството, че от толкова слаба реакция може да пламне голяма страст.

Не беше сигурна и дали мечтае за такава страст. Инструкциите бяха да оплете Родерик, да го накара да я заведе в Париж и да я остави да живее в дома му. Очакванията бяха, че за да го постигне, ще се види принудена да сподели леглото му. Но това не стана. Не й обясниха на каква цел служи присъствието й, освен, че е средството, което ще позволи на Дьо Ланд да забърка принца в интригите на тази страна. Беше напълно възможно тя да постигне целта си и без да стане истински интимна с принца.

Но имаше ли разлика? Макар да бе израснала под крилото на близките си, Мара беше реалистка. Не беше толкова глупава да вярва, че ще се измъкне невредима от тази авантюра. В Париж я познаваха малцина; но имаше все пак достатъчно хора, с които се беше срещала и които щяха да я познаят. Ако останеше достатъчно дълго при Родерик, рано или късно щеше да срещне човек, който да я познае и да си направи съответните изводи.

Това можеше да се случи, след като си е свършила работата. Много се надяваше — заради баба си — че ще стане именно така. Но ако стане по-рано, ако се разбере, че е в Париж, а не, както вярва братовчедката, с баба си в провинцията, тогава щеше да избухне страхотен скандал. Въпреки космополитичния си вид, Париж беше в някои отношения подчертано провинциален. Привидната благопристойност трябваше да се спазва. Някои се възмущаваха от буржоазния морал, който се утвърди с победата на средната класа в революцията и ставаше все по-строг. Но от това нямаше полза. Жена, която ще иска да запази добрата си репутация, не биваше да живее под един покрив с мъж, особено с човек като принца.

Ако новината се пръсне, тя бързо ще стигне и до Ню Орлиънс. Мара не искаше дори да си представя какво ще направи или ще си помисли тогава нейният баща. Какво ще стане после с нея самата, къде и как ще живее, след като изпълни задачата си — предпочиташе да не мисли за това. Важното беше, че тогава баба й ще е на сигурно място и само това имаше значение.

Мара надникна в официалните салони, прекоси и главната галерия над южния вход, когато чу лай. Сигурно беше Демон, но лаят идваше сякаш по отдалеч. Като във всяка голяма къща, акустиката беше навсякъде различна. На някои места хората можеха да крещят, но гласовете им нямаше да стигнат по-далеч от съседната стая, докато другаде тихо шепнене беше достатъчно, за да се чуе по целия по-горен етаж. Отначало помисли, че кучето може да е в стаите на Родерик. В тази част от сградата още не беше влизала, но знаеше, че стаите на свитата са в същото крило, около източния двор. Само Труде беше настанена някъде близо до Мара. Кучето беше навярно при господаря си, при Естес, защото рядко се отделяше от него. А графът беше по всяка вероятност с останалите мъже от свитата.

Откакто пристигнаха, Мара не беше разговаряла с тях… Те изглежда непрекъснато изпълняваха някакви заповеди на Родерик, които ги отвеждаха в различни райони на града. Затова все сновяха нагоре-надолу. Но мъжете умееха и не по-малко успешно да се разтоварват. Често ходеха на боеве с петли или стърчаха на срещи по борба, в театрите или на чашка в задната стая на някой ресторант. Е, все трябва и да си почиват, мислеше си Мара, но още не беше разбрала кога и къде.

Не тръгна, разбира се, да търси хората на Родерик. Правеше обиколка на двореца, за да се ориентира добре в него и да проумее защо е в такова окаяно състояние.

Стигна до заключението, че са възможни две причини. Или нямаха достатъчно пари, за да плащат на необходимата прислуга, която да се грижи за къщата, или нямаше кой да ръководи слугите и да следи да си вършат добре работата. Подозираше, че е по-скоро второто, защото непрекъснато се натъкваше на групички или на отделни мъже в ливреи, както и на жени, които си бъбреха в коридорите, пиеха в кухнята, караха се или си правеха кефа зад вратите на стаите за гости. Щяха да са необходими огромни усилия, за да се сложи просторната сграда в ред, но при вида на толкова мръсотия и такова нахалство от нескопосните слуги тя се чувстваше изкусена да си опита късмета.

Отново чу лая. Извърна глава и се ослуша. Високият, възбуден лай сега беше придружен от силни удари и тропот, съпътствани от време на време и от някое възклицание. Шумът не идваше откъм източното, а от северното крило. Мара вдигна поли, прекоси бързо галерията, сви вляво в едно преддверие, през което стигна до редица спални и гардеробни, после зави надясно и прекоси още един просторен салон, преди да завие още веднъж надясно и да се озове в друга дълга галерия.

Помещението с прозорци от двете страни и по една камина на всяка от тесните стени, беше толкова топло и светло, колкото изобщо беше възможно в такъв студен и сив ден. В полилеите под тавана горяха свещи и ръждясалите свещници хвърляха сребристи отблясъци. Дълъг, протрит, но все още хубав ръчно тъкан килим с класически фигури в тъмносиньо, червено и златно на бежов фон, покриваше красивия паркет. Той беше единствената мебелировка в залата. Високият таван беше разделен на фасетки и украсен с тежки гипсови орнаменти и позлатени корнизи, тъй че се образуваха редици от четириъгълни повърхности. Те бяха изрисувани със сцени от живота на богинята Диана и издържани в цветовете на килима. Украсата на тавана бе потъмняла от натрупания прах, но багрите грееха все още топли и непокътнати. В средата, точно под една от сцените, представляваща Диана и Купидон, се издигаше човешка пирамида.

Долният й ред се състоеше от Михаел, Жак и Жаред, които се опираха на ръце и колене. Над тях също опрени на ръце и колене, бяха Труде и циганинът Лука. Над тях двамата се беше изправил Естес, който полагаше всички усилия да запази равновесие, докато останалите се олюляваха назад-напред, явно, за да го съборят. Естес правеше всичко възможно, за да придума Демон да се качи при него и да увенчае пирамидата, но песът, оголил зъби в кучешка усмивка, се държеше на безопасно разстояние.

Във въздуха се носеха оплаквания от остри колене, кокалести рамене и огромни, лакоми хипопотами, придружени от пъшкане, сумтене и тихи ругатни. Имаше и смях, придружаващ атмосферата на всеобщо удоволствие и добро приятелство. Мара спря с ръце на хълбоците и не можа да не се разсмее.

— И какво значи всичко това? — попита.

Михаел мигновено извърна глава. Щом я зърна, лицето му пламна и той понечи инстинктивно да се изправи. Лука загуби с вик равновесие. Труде се хлъзна и изруга. После пирамидата се превърна в кълбо от преплетени тела. Естес падна на краката си, вдигна ръце и подскочи високо, Труде и Лука се плъзнаха по гръб. Михаел, Жаред и Жак се претърколиха презглава. Изведнъж и шестимата застанаха пред нея с широко разперени ръце и крака. И й се поклониха дълбоко, като един човек. Демон не искаше да остане по-назад, изправи се на задни крака и замарширува в кръг.

— О, чудесно, чудесно! — изръкопляска Мара.

Естес събра крака. С все още разперени ръце се обърна към останалите:

— Да опитаме ли още веднъж?

— Не! — отвърнаха те в хор.

Естес сви рамене и се поклони.

— Е, в такъв случай, представлението свърши.

— Представление — как не — каза Жаред и раздвижи мускулите на раменете и гърба си.

— Е, тогава демонстрация на изкуството на правилното падане, една изключително важна дисциплина.

— Наистина — потвърди със съжаление Мара. — Струва ми се, че вече го споменахте веднъж. Смятате ли, че бих могла да го усвоя?

— Нищо по-лесно. Веднага щом се оправите.

— Аз съм напълно здрава.

— Никакво главоболие?

— Не.

— А раменете?

— Още са леко схванати, но навярно ще се отпуснат по-бързо, ако ги движа.

— Ами тогава напред! — възкликна италианският граф. Обгърна с поглед тъничката й фигура и се навъси.

— Какво има?

— Хм, възниква един проблем… Нали разбирате…

— Опитва се да ви каже — намеси се Труде и пристъпи напред, — че с вашите фусти няма да е лесно.

Мара кимна бавно.

— Да, ясно.

— Имате ли панталон? — попита с надежда Естес.

— Нямам нищо, освен тази рокля.

— О!

Хората от свитата се спогледаха, после отново се обърнаха към Мара. Погледнаха и Труде, но тя поклати глава.

— Моите ще са й широки.

— А моите прекалено тесни — изрече със съжаление Естес.

— Моите твърде дълги — каза Михаел.

Лука се ухили, обелвайки снежнобели зъби.

— Аз имам само един чифт, който би подхождал за дама, но в момента съм с него, понеже дойдох в Париж само за да се видя с Родерик. Но ако трябва, готов съм да…

— Няма да се наложи — изгледа го презрително Труде.

— Нашите са много широки — заявиха близнаците.

Труде ги погледна, присвила устни.

— Може и да не са. Човек често се лъже, що се отнася до ханша на една дама; по напълно естествени причини ние сме по-широки в бедрата, отколкото изглежда на пръв поглед.

— И все пак не ми се вярва — каза Естес.

— Ами панталоните на Родерик? — попита Михаел.

Естес поклати тъжно глава.

— Много са дълги.

Като по команда всички се обърнаха към Михаел.

— Ножица. Кой има ножица?

Но Мара не скъси панталона, който й донесоха; тя само нави крачолите до коленете. Ризата, с която също й услужиха, увисна от раменете й, но тя нави ръкавите до над лактите. На яката нямаше копчета, затова я върза с панделка от бельото си и я напъха в панталона. Събу високите обувки, но остави чорапите от плътна бяла коприна, колкото и да се бяха протрили. Сега имаше чувството, че е що-годе подходящо облечена. Въпреки това не й беше лесно да излезе по чорапи от салончето, в което се преоблече, сякаш щеше да се покаже пред хората по долни гащи и по корсет.

Започнаха с обикновени премятания презглава върху килима, търкаляха се като навити стоножки през цялата зала. Естес, пъргав като маймуна и също толкова забавен, й показа как трябва да се отпуска при падане. Напрегнати мускули и крайници водят до наранявания, твърдеше той; трябва да се отпусне и да запази посоката на падането, да се подчини на движението, докато то свърши, а не да се опитва да го възпре или рязко да го прекъсне. От превъртанията презглава Мара мина към свободно падане и циганско колело, докато останалите мереха галерията в двете посоки с добре пресметнати скокове. Движеха се толкова бързо и с такава сила, сякаш бяха от гъвкава стомана.

Времето минаваше и Мара постепенно преодоля първоначалната несигурност. Усещаше, че мускулите й умеят да изпълняват светкавично заповедите на мозъка.

Отначало раменете я наболяваха, но сега всичко бе минало. Косата й се освободи от хлабавия кок, на който я върза заранта. Сега хвърчеше край лицето й, лепнеше от потта, избила от телесното напрежение. Упражненията бяха толкова бързи, че не намери време да я пооправи.

— Сега ще ви научим как да падате винаги на краката си, също като котките — заяви Естес. — Ще направим стоящата пирамида, ние седмината.

Михаел и близнаците отново поеха задачата да бъдат основата. Без да престава да говори за хватки с ръце и опори с крака, за изкуството да се покатериш по човек, Естес вече се беше настанил върху раменете на Михаел. Труде изкачи другата страна и се озова върху раменете на Жаред, а Лука стъпи върху раменете застаналия в средата Жак. Долните придържаха глезените на застаналите върху тях, преплитаха ръце със съседите си и се опитваха с леки движения да пазят равновесие.

— Елате, Скъпа, трябва да се изкачите на върха. Хайде, по-смело!

Никога няма да успея, каза си Мара, като погледна нагоре, там, където трябваше да се озове, толкова близо до изрисувания висок таван. Но в същия миг се засили няколко крачки и се закатери, опря се на нечие коляно, ръка, на нечие рамо, изпъшка, напрегна се, изсумтя от напрежение. Най-сетне коленичи на раменете на Лука и вкопчи яко пръсти във врата му.

— Хайде, хоп! — извика циганинът.

— Спокойно, ангеле мой! — възкликна Естес, когато тя разтвори пръсти и веднага загреба усилено с ръце, за да се задържи върху накланящата се, олюляваща се човешка пирамида.

— Ще си строша врата и наистина ще стана ангел — заяви примирено Мара.

— В никакъв случай!

Гласът на италианеца звучи по-весело, отколкото е уместно — реши тя.

— Ще видите.

— Имайте ми доверие, малката ми. Сложете ръката си върху главата на Лука. А сега се изправете бързо и опрете крак на рамото му. Добре. Спокойно. А сега откъснете пръсти от косата му.

— Много благодаря — обади се Лука.

— Спокойно. Още по-високо, малката, още по-високо. Обърнете се. Сложете и втория крак на другото му рамо. Ръцете на кръста. Ето така!

Мускулите на краката й пламтяха, трепереха от напрежението. Сърцето й туптеше силно в гърдите. Въздухът изпълваше остро и болезнено дробовете й. Ръцете й бяха здраво свити в юмруци, пръстите на краката конвулсивно стиснати. Но тя беше горе, тя успя.

Всички ликуваха. Виковете на възхищение се изтръгваха от искрени сърца, бяха похвала за смелостта й, мъжко признание, че е жена и то привлекателна. Триумфът беше толкова всеобщ и шумен, че не чуха как вратата се отвори.

— Чудесно представление и поучителна гледка, но къде е поздравът, подобаващ за гост, къде е загрижеността за една ранена дама?

Родерик стоеше, висок и изправен, на вратата, заедно с някакъв гражданин, който приличаше на кокошка. В гласа на принца звучеше ледената студенина на плаващ айсберг.

— Опала! — извика Естес.

Демон излая, после седна с изплезен език и завъртя очаквателно опашка.

Пирамидата се разпадна. Допреди миг беше непоклатима и спокойна под краката на Мара, но още в следващия между нея и коравия паркет остана само въздух. Тя издиша, както я бяха учили, отпусна се и се завъртя в дадения случай напред. Веднага я подхвана яка мрежа от ръце. Трупата я задържа за миг с весел смях, докато си поеме дъх. После я вдигнаха високо и я подхвърлиха напред, така че да стъпи на крака.

Естес се обърна с елегантен жест към Родерик.

— Нали виждате, принце! Дамата беше в пълна безопасност сред нас, като пеленаче в скута на майка си, повярвайте, дори в по-голяма безопасност, отколкото сама е предполагала.

Но принцът беше явно ядосан. Не каза нищо, но то си личеше по вдигнатите рамене, по каменното лице. Той се обърна към Мара, изгледа навъсено разчорлената й коса и странния й костюм, зачервените мокри бузи, издаващи сега срам и загриженост за добрата й репутация и сменили триумфа и възторга от победата.

— Великолепно! — мъжът до Родерик пристъпи напред, хвана ръката на Естес и силно я раздруса. — Беше наистина чудесно; такава овладяност, такава сила и гъвкавост! С удоволствие бих опитал и аз, но не ме бива за акробатика, след като си хапвам добре от вкусните неща, които ни предлага животът.

— Прехвалихте ни, господине — наведе глава Естес, за да благодари за комплимента. Тонът му беше учтив.

— Съвсем не, уверявам ви, аз не бих се опитал — каза мъжът и докосна закръгленото си коремче. — Но съм чувал, че моят баща, офицер в армията на Наполеон, е могъл, както си е на седлото, да се хване за железен лост и само със силата на мускулестите си бедра да вдигне коня във въздуха.

— Невероятно! — отвори Естес широко очи.

— Да, да.

— Извинете ме, Алекс — каза Родерик, — не исках да ви бавя. Познавате свитата ми, но позволете да ви представя дамата, с която искахте да се запознаете, госпожица Инкогнито. Скъпа, известният писател Александър Дюма.

— Благодаря ви за приятелските думи, Родерик. Госпожице, очарован съм. Принцът ми разказа вашата история. Каква деликатна тайна, чудесен материал за роман — непременно трябва да го използвам.

— Боя се, че би се получила кратка и тъжна история, господине.

— О, не! — заяви той с широк жест — стига да съумея да се справя.

— Може и да сте прав — съгласи се тя. Усмихна се на учтивостта и сърдечния нрав на този мъж. Той беше колкото висок, толкова и широк, към средата на четиридесетте и някак подчертано красив. Фракът и панталонът бяха по последната мода, но жилетката, изопната върху широката снага, беше от главозамайващ яркочервен брокат със златни нишки. Имаше тъмноруса коса, много къдрава, по слепоочията вече побеляла. Очите му бяха сини, а цветът на кожата като кафе с мляко, приготвено като за деца с повече мляко и по-малко кафе. Всички знаеха, че баба му е била негърка, робиня в източноиндийската плантация на неговия дядо и че връзката на двамата може да е била, а може и да не е била узаконена. В Ню Орлиънс това щеше да е причина за срам; но тук в Париж това го правеше само по-интересен.

— За мен е голяма чест да се запозная с вас — добави Мара. — Много харесвам историческите ви романи и най-вече „Тримата мускетари“.

— Помните книгата ми, въпреки че сте забравила толкова по-важни неща? Но това е чудесно. Мозъкът е нещо наистина странно, нали? Той самоволно решава какво иска да помни.

— Сигурно е така, но съм щастлива, че мога да ви го кажа: от всичко, което сте писал, най-много обичам тази книга и „Граф Монте Кристо“. Истински шедьоври — Мара винаги четеше много през дългите лета в Луизиана, но докато носеше траура за Денис, се научи особено да цени книгите като възможност да остава сама със себе си.

— От всичко, което съм писал! Добре казано. Бих си пожелал Френската Академия да е съгласна с вас. Тези хора си въобразяват, че силният ми творчески импулс им дава основание да ме пренебрегват, мене и скъпия ми приятел Балзак, който страда от същото — прекалено голяма леснина с думите.

Естес пристъпи напред и изщрака с пръсти.

— Ей толкова давам за Академията. За вас ще си спомнят, господине, и когато онези, които ви забраняват достъпа в нея, ще са отдавна забравени.

— Но какво ще кажете за господин Юго, който също произвежда романи като на конвейер? — попита с усмивка Мара. — Той е член на Академията, ако се не лъжа.

Дюма сви рамене.

— Ах, да, и при Виктор дебитът на думи е смайващ, макар, естествено, и по-малък от моя. Но и великият Юго трябваше четири — четири пъти да се кандидатира, докато най-сетне го приеха, и дори тогава благодарение на застъпничеството на покойния Орлеански херцог.

— Било е значи политическа победа?

— Точно така, госпожице. Но Виктор смята себе си и за политик. Той има вече значителен принос в областта на поезията, драмата, романа, финансите и будоарите. За него политиката е едно от последните бойни полета, очакващи победите му.

Стори й се, че със своята непосредственост и неприкритост този човек предразполага към по-голяма откровеност.

— А какво ще кажете за себе си, господине? Имате ли и вие амбиции в тази насока?

Той се разсмя високо.

— Пред мен има още много бойни полета, на които мога да се сражавам. Всъщност бих желал само едно: да съм толкова богат, че да мога да пиша каквото си искам и освен това да довърша къщата си. Бяхте всички толкова мили и добри с мен. Ще ми доставите голямо удоволствие, ако ми гостувате веднага щом къщата бъде готова. Тогава ще ядем, ще пием, ще си приказваме и ще честваме моето прекрасно чудовище.

— Строите си къща?

— По-скоро паметник — каза принцът.

— Паметник на историята и на мелодрамата, на всичко, което е, според мен, красиво. Къщата ще стане нещо изключително и главозамайващо. Някои ще кажат, че е грозна, но много неща в нея ще очароват.

— Като собственика ли? — попита Родерик.

— Един ден, скъпи приятелю, някой ще забие в гърба ви голям нож или ще отреже бързия ви език.

— Някой ден ще харчите за любовните си приключения повече, отколкото ще печелите с перото и тогава ще ви изпъдят заради дългове от този град. Но няма да е още този следобед — Родерик обхвана с поглед помещението. — Бих ви предложил стол, Алекс, но както виждам, тук няма такъв. Дали да не минем всички в салона?

Принцът отстъпи встрани, за да мине гостът пръв. Подкани с движение и останалите да напуснат галерията. Родерик докосна циганина по лакътя — подкани го да изостане. В погледа, който му отправи, нямаше изненада. Сякаш принцът отдавна беше забелязал присъствието му, но чак сега намираше за добре да му отдели внимание.

Когато в галерията останаха само тъмнокосият циганин, Мара и той, принцът каза:

— Искаш да влезеш в свитата, Лука, така ли?

— Ако вие го пожелаете — отвърна циганинът, но държането му беше почти отбранително, сякаш очакваше да го отблъснат и сякаш бе готов да покаже веднага, че изобщо не е засегнат.

— Не решавам сам. И другите трябва да са съгласни.

— Искате да кажете, хората ви?

— Такъв е редът. А те са много взискателни — принцът говореше спокойно, но гласът му звучеше предупреждаващо.

— Ще се опитам да се покажа достоен, Ваше височество.

— Имаше нещо да ми кажеш?

Циганинът се поколеба, сякаш искаше нещо да добави. После наведе потвърждаващо тъмнокосата си глава.

— Както заповядахте, моето племе вече е на стан край Монтрьой, извън градските стени на Париж. Очакват заповедите ви.

— Нека пият, пеят, ядат и танцуват, но да стоят по-надалеч от града. Нали разбираш?

— Никаква просия, никакви кражби, никакви жени, никакви размени на коне. Разбрах.

— Чудесно. Ще ни правиш ли компания?

Очите на циганина изведнъж просветнаха влажно. Вместо отговор леко и рязко се поклони, после изправи рамене и вирна глава, преди да последва останалите.

— А вие, Скъпа?

Мара беше изостанала с надеждата незабелязано да изчезне. Представа нямаше дали ще е добре дошла на това събиране, но не й се оставаше. Едно е да се търкаля с трупата по пода по панталон и раздърпана риза, съвсем друго да седи в този вид в салона с толкова прочут гост.

— Не мисля. Аз, аз наистина трябва да се преоблека.

— Не е необходимо. Вече ви видяхме в този вид, ще ви изтърпим още малко.

— Бих предпочела да не седя с вас, докато приличам на момче, навлякло дрехите на баща си.

Усмивка заигра на устните му и проникна в погледа.

— Няма такава опасност.

Прониза я неприятно подозрение. Погледна към гърдите си, следвайки пътя на стопления му поглед. Панделката, с която беше вързала широката дреха без копчета, се беше развързала и сега ризата беше отворена до корема. Виждаха се корсажа и меките, бели хълмчета на гърдите, които се подаваха над ивицата дантели. Бързо се извърна и прихвана ризата с ръка.

— Ще се наложи все пак да ме извините: Може би ще се присъединя по-късно.

— Скъпа!

Каза го тихо, но въпреки това заповеднически. Тя спря и погледна през рамо.

— Непременно елате. В противен случай ще ви се наложи да ми дадете точна сметка за причините, поради които не сте дошла.

— Как така? Та аз от няколко дена не съм ви виждала; сигурно няма основание тъкмо днес да присъствам.

— Аз настоявам да дойдете. Това е достатъчно основание.

— Арогантно отношение, трябва да призная.

— Но мое. Имате ли причини да избягвате нашето общество?

— Може би съм уморена.

— Не бих се учудил много. Наистина ли сте уморена?

Тя усети, че главоболието й се връща, но се колебаеше дали да го изтъкне като повод и да не се покори на заповедта му. Не гимнастиката беше причината, а напрежението, което й струваше да разговаря с него.

— Да си кажа право… гардеробът ми е твърде ограничен. И не ми позволява да участвам в толкова официални разговори.

— Една от темите, по които трябва да поговорим.

Означаваше ли това, че са много? Перспективата беше застрашаваща. Мара се съсредоточи в подхванатия разговор.

— Не искам от вас нищо такова.

— Наистина ли? Но аз настоявам докато сте под моя покрив, да не изглеждате като нещастно, бедно, дрипаво, изпоцапано с пепел сираче. Не бих искал някой да помисли, че съм способен да оставя в подобно състояние жена, която издържам.

— Вие не ме издържате! — възрази тя гневно.

— Нима? Вие сте тук и по прастар закон всяка жена, приютена под покрива на престолонаследник на Рутения, се ползва от неговата закрила.

— Не съм го искала.

Възражението му последва бързо и неумолимо:

— Значи ли това, че сте тук против волята си?

— Но… но какво общо има това? Аз загубих паметта си, затова не зная къде е мястото ми, къде бих предпочела да съм.

— Точно така. Но моят гост чака. Надявам се скоро пак да ви видя, а после ще поговорим.

Мара стоя още дълго, след като другите изчезнаха. В съзнанието й цареше мъчителна тревога. Възможно ли беше той нарочно да подхранва страха и гнева й с надежда да изтръгне необмислена реакция, издайнически отговор? Мисълта не й хареса, но в държането му имаше нещо странно, сякаш подлагаше предпазливо, но целенасочено съпротивата й на проверка. Знаеше, че е способен да приложи такава тактика. Не беше изключено да я е оставил досега на мира само защото беше много отпаднала. А сега, след като се убеди, че е здрава и читава, е решил, че вече може да я подложи на разпит.

И какво от това? Той е опасен човек, въоръжен с интелигентност и жизненост, самодоволен, изкушен от бляскавата и пронизваща сила на думите. В спомените на Елен такъв е бил и баща му. И все пак беше само човек, някакъв си принц на незначителна балканска страна на ръба на Средна Европа. Беше смешно да гледаш как всички скачат след една само прошепната от него дума, как свеждат глави само като вдигне вежди.

Тя няма да му позволи да я обърка. Може би нямаше морално право да е тук, може би представлява дори опасност за него, но това съвсем не му дава право да й заповядва или да се държи толкова високомерно. Сега се налага да е колкото може по-близо до него, но не бива да търпи всичко, което му скимне. Не, не бива!