Дженифър Блейк
Кралски страсти (20)

Глава двадесета

— Искам да се върна час по-скоро у дома — Мара се опита да го представи като твърдо решение, но прозвуча неискрено и неуверено.

— Защо, Скъпа?

Седнал в стол-люлка до огъня в спалнята й, Андре вдигна очи от вестника, погледна над очилата към дъщеря си, седнала в стола срещу него. Изглежда сега цял ден си прекарваше времето в съсредоточено четене на статии, за да разбере какво ще стане с новата република и предводителя й.

— Не е внезапно решение. Отдавна, още преди седмици исках да си тръгна.

— Но аз съм едва отскоро тук. Колко минаха, осем-девет дена? Съвсем недостатъчно, за да си припомня отново този град. Театрите, операта, ресторантите, всички отварят отново врати. Двайсет години минаха, откакто си позволих за последен път тези парижки удоволствия, а сега се радвам, че ще ги изпитам отново.

След първия бурен сблъсък, баща й се беше разбрал с Родерик. Допаднаха си някак съвсем по мъжки. След два-три дена Андре вече беше свикнал с тази своеобразна къща и се беше приспособил със завидна лекота. С хората от свитата си разказваха вицове, придружаваше дъщеря си до втория етаж на някой ресторант, бъбреше с гостите, които отново усърдно ги посещаваха. С Анжелин беше ту галантен, ту се държеше като стар приятел от детските години. Двамата често седяха заедно и си спомняха, случваше се да придружи и нея из града. Ролф приемаше невъзмутимо присъствието му, без особен възторг, но и без да ревнува.

Мара се накара да се усмихне.

— В Луизиана е пролет, любимото ми годишно време. Овошките скоро ще цъфнат и кукурякът, и градинските рози. Детелината ще израсне висока. Наближава време за сеитба и зная, че би искал да си там.

— Моят управител е много енергичен човек. Преди да тръгна, му дадох всички необходими указания, защото нямах представа колко ще се бавя. Освен това не съм уверен, че си готова за път.

— Скоро ще съм. Най-много след седмица.

Той остави вестника, свали очилата, сложи ги в калъфа, окачен на дългия ланец за часовник върху жилетката.

— Мара, скъпа моя, сигурна ли си, че знаеш какво искаш? Помислих, искам да кажа, предположих, че ти и Родерик…

— Не.

— Какво означава това „не“?

— Принцът не ми е предлагал да се омъжа за него и, дори да го стори, аз ще му откажа.

— Ще му откажеш? — той я погледна и между веждите му се появи дълбока бръчка. После повтори: — Ти ще му откажеш? Но ти не искаше да се омъжиш и за Денис Мюлхоланд, след като той те компрометира в беседката. Сега Родерик е направил много повече, но ти не желаеш да станеш и негова жена. Какво, искам да те попитам, трябва да направи един мъж, за да благоволиш да го приемеш за съпруг?

— Не зная, татко — каза тя и опря глава на облегалката. Затвори очи. — Зная само, че не искам съпруг, който се омъжва за мен само от чувство за дълг.

— Такива скрупули ти правят чест, но дали са и мъдри?

— Това няма значение.

— За мен има. Аз съм твой баща и мой дълг е да не допусна да опропастиш живота си с тази глупава история.

Тя обърна глава и го погледна.

— Тъкмо затова вече настоя веднъж да се сгодя с един мъж. Няма да го допусна втори път. Татко, моля те, не ми се меси. Само ме отведи по-скоро у дома.

Минаха дълги секунди, преди той да отговори, но дори тогава избягваше да я гледа.

— Приличаш повече на майка си, отколкото предполагах. Аз се ожених за нея, защото — хм… кой ли би могъл вече да каже защо именно. Бях самотен. Тя беше хубава и толкова различна от Анжелин, колкото това изобщо беше възможно, при това ме и обичаше. Но скоро разбра, че моите чувства не са толкова силни колкото нейните. Знаеше, че никога няма да забравя първата си годеница, въпреки че ще споделя като моя съпруга трапезата и постелята ми и, че ще живеем добре заедно. Но това не й стигаше. Когато възстановиш силите си, след една или две седмици, ще направя всички необходими приготовления за отпътуването ни.

— Благодаря, татко — победата се оказа по-лесна, отколкото бе очаквала. Би трябвало да се радва. Вместо това се чувстваше смазана, погледът й беше мрачен, почти отчаян.

Не намираше друго обяснение, освен непрекъснатото присъствие на Родерик до нея и обсебващата му същност. То я притесняваше, но й внушаваше и приятното чувство, че е част от него. Не, тя просто не можеше да отърве мислите си от всичко това. Но нали и без друго историята щеше скоро да свърши. Оздравяването й напредваше. Вече не седеше по цял ден в креслото в стаята си, а често се хранеше с останалите, присъединяваше се към тях и в салона. Вместо пеньоара носеше роклите си. Мислеше, че ще трябва да се откаже от корсета, но се оказа, че ако не е много стегнат, зашитата в него китовата кост чудесно придържа заздравяващите й ребра. Това й вдъхна надежда, че ще може да замине по-рано от предвиденото.

В Луизиана беше вече пролет, но в Париж зимата не искаше да отстъпи. Въпреки напъпилите дървета и веселите иглики по первазите на прозорците, дните бяха все така сиви и често пронизани от ситен дъжд. В такъв ден Труде влезе при Мара в салона.

Мара се опитваше да бродира. Лежеше върху канапето под висок прозорец, който гледаше към предния двор, защото там беше достатъчно светло, за да вижда бледия рисунък върху плата. Когато Труде си взе стол, Мара заби иглата в рамката на гергефа и остави с облекчение бродерията.

— Искам да ви кажа нещо — заяви със скръбен израз Труде.

— Звучи много сериозно — закачи я Мара. — Какво има?

— Доскоро… доскоро вярвах, че съм влюбена в Родерик. Но сега вече зная, че съм го обичала само като наш принц и като хубав мъж.

В очите на Мара проблесна смях.

— А сега?

— Сега вече зная, че това не е достатъчно. Ще го уважавам, ще го следвам, ще продължа, може би, и малко да го обичам. Но само толкова.

— Това ще е… загуба за него — Мара наистина не знаеше какво да каже на толкова проста констатация.

— Не вярвам. Обичам и вас и ще се радвам…

— Труде, не бива да мислите, че…

— Не мисля, а го зная. Той ви обича. Исках само да ви кажа, че не ми отнемате нищо. Още повече, че и аз съм обичана.

Заинтригувана, Мара попита:

— Естес?

Нежна руменина се появи на бузите на амазонката.

— Да, графът. Сладък е, нали? Непрекъснато ме кара да се смея. Това ми харесва. Той познава жените и това също ми допада.

Мара се опита да си представи италианеца и високата руса жена в страстна прегръдка, но не успя. Може би Труде не е искала да каже, че Естес има опит с жените, а че предугажда нейните желания. Никога нямаше да го разбере, но и не беше важно. Тя протегна ръка и хвана ръката на Труде.

— Желая ви много щастие.

Труде се засмя и също й стисна ръката.

— И на вас.

Няколко дена по-късно Анжелин организираше музикално соаре. Щяха да свирят трима цигани, великолепни музиканти. Мара научи, че в европейската музика много неща идват от прастарите цигански мелодии и ритми, а в жилите на много от най-талантливите цигулари тече циганска кръв. Вечерта обещаваше да е чудесна.

Дойдоха много хора, с които се беше запознала в Париж: Аврора Дюдеван, позната като Жорж Санд, Дюма — баща и син, Оноре дьо Балзак, Виктор и Адел Юго. Направи впечатление, че Ламартин и другите депутати не дойдоха — бяха прекалено заети.

Музиката беше великолепна, мелодиите на струнните инструменти — възбуждащи, но и сърцераздирателно чисти и сладки, сякаш пееха за любовна мъка. Събралите се големи познавачи ръкопляскаха със сълзи на очи и настояваха за нови и нови бисове.

Разговорите бяха разпалени и остроумни. Както можеше да се очаква, въртяха се най-вече около политиката. Мара остана с чувството, че тези хора са вече разочаровани от новия режим. Литературният елит критикуваше и компромисите, необходими, за да се ръководи цял народ, и липсата на решителни мерки срещу влошаващото се икономическо положение. Идеалите на реформаторите бяха сякаш потъпкани. Родерик заяви, че за него единствената изненада е, че французите, обикновено големи реалисти, са се оставили да бъдат подведени.

За соарето Мара беше сложила рокля от бледожълт сатен. Чувстваше се вече много по-добре и дори успя да придума Лила да постегне малко повече корсета. Когато музиката замлъкна, тя остана да седи върху канапето, защото й беше удобно. Михаел й донесе сладкиши и напитки и остана да й прави кампания вместо Родерик, който трябваше да се заеме със светските си задължения.

Малко по-късно до нея застанаха близнаците, а когато ги смени Лука, двамата вече можеха да се заловят да ухажват една актриса от „Комеди франсез“.

Циганинът поведе непринуден разговор за музиката, която чуха, за големите композитори, изпитали влиянието на ритмите на неговия народ, но личеше, че е потиснат. Погледът му беше прикован към Юлиана, която сякаш прелиташе от гост към гост. Принцесата не погледна нито веднъж към него. За Мара пренебрежението беше косвено предизвикателство, но мъжът, застанал зад стола й, не изглеждаше окуражен от това. Дълго време мълчаха, докато Лука наблюдаваше как Юлиана оживено разговаря и кокетничи с някакъв френски благородник. Ръката на циганина така се бе вкопчила в скулптираната облегалка от розово дърво, че кокалчетата на пръстите му побеляха. Мара го чу как измърмори нещо на цигански и то не прозвуча като комплимент.

— Какво иска от мен принцеса Юлиана? Аз й подарих любовта си, сърцето си, всичко. Допуснах да ме обидят, само и само за да спечеля благоволението на баща й. Заради нея напуснах шатрите на своя народ. Какво още бих могъл да сторя?

Мара се загледа в гордо вирнатата глава на Юлиана, после изведнъж каза:

— Дали сте много, може би прекалено много. А какво поискахте от нея?

— Единствено любовта й.

— А не бихте ли желали да я опознаете, да разберете какво мисли и за какво мечтае, на какво се смее и от какво плаче, какви са добрите й страни, на които можете да разчитате?

— Повече от всичко на света, но как да го разбера, след като тя не допуска да се приближа към нея?

— Но какво бихте направили — попита Мара, — ако тя беше циганка и се бе отнесла по този начин с вас?

Той се засмя широко и белоснежните му зъби проблеснаха върху мургавото лице.

— О, нищо по-просто.

— В такъв случай какво ви възпира? Принцеса е, наистина, но и жена.

Той я изгледа скептично, после отново се загледа в Юлиана, в белите й рамене и златната коса, сияеща на светлината на полилеите. Погледът му стана замислен.

— Да — каза той бавно. — Да, и ако после ме намрази още повече, по-лошо няма да стане.

Може и да имаше право, но може и да беше на погрешен път. С опасения за най-лошото, Мара попита:

— Лука, какво имате предвид?

— Ех, Мара — отклони той отговора, — какво щяхме да правим без вас. Трябва час по-скоро да оздравеете, за да станете по-бързо съпруга на Родерик.

С тези думи той я остави сама. Гъвкавите му елегантни движения бяха на мъж, който цял живот е танцувал и се е сражавал. Той се поклони пред Юлиана, каза й нещо. Юлиана отговори рязко и се извърна. Лука сграбчи с такава сила ръката й, че тя изгуби равновесие и залитна. В същия миг той я взе в обятията си и я поведе към вратата на преддверието. След миг на ужас и смайване Юлиана го отблъсна от себе си, но не изкрещя, не извика за помощ. Всичко стана толкова бързо и безмълвно, че само неколцина от присъстващите проследиха сцената с широко отворени очи.

Мара скочи от канапето, за да ги последва, но Родерик се изправи изневиделица пред нея. Той сложи ръка на рамото й и я задържа.

— Какво, ако смея да запитам, казахте на Лука? Какво го превърна в отвличащ девойки разбойник?

Тя го погледна намръщено.

— Само го посъветвах да се държи с Юлиана като с жена от своя народ. Представа нямах, че може да постъпи така.

— Колко просто — измърмори той. — Как не ми мина и на мене такова нещо през ума?

— Няма ли да го спрете?

— Не допускам да си позволи да отиде твърде далеч. Юлиана ще се погрижи за това.

— Но ако й причини болка?

Родерик поклати глава.

— Все още е неин телохранител и гледа много сериозно на отговорностите си. В опасност е по-скоро самият Лука, поне допреди няколко минути мислех, че е така.

Думите на Лука още кънтяха в ушите й. Тя си пое дълбоко дъх.

— Мога ли да говоря с вас, ако намерите минутка време?

— Но Мара, скъпа моя, нали вече говорите с мен.

Тя разбра, че двусмисленият отговор е бариера, която той издига, за да има време да помисли върху молбата й.

— Говоря сериозно.

Той я погледна и усмивката изчезна от очите му. Наведе глава и каза:

— Както обичате.

Помогна й да стане, подаде й ръка, за да се опре, после я изведе от салона и я придружи през дългата галерия към покоите си. В камината на личния му салон гореше огън и той я настани в едно кресло пред него. Предложи й вино, но тя отказа. Родерик застана с гръб към пламъците, но забеляза, че тя е принудена да вдига високо лицето си към него. Затова се настани в креслото срещу нейното, отпусна се, сложил лакът на облегалката. Със замислено лице и без какъвто и да било признак на нетърпение зачака тя да започне.

Мара нямаше представа какво трябва да каже. Нещата, които искаше да му обясни, се бяха заплели в главата й в безнадеждна бъркотия. Беше късно да съжалява, че не се подготви достатъчно добре за разговора, вместо да го предизвиква по мимолетен каприз. А той разбра, че разговорът е важен за нея.

Тя погледна ръцете си, облиза устни с връхчето на езика.

— Откакто се срещнахме, намеренията ни непрекъснато се разминават. Правехме онова, което се очакваше от нас, но по причина, различна от видимата. Безкрайно се срамувам от начина, по който ви използвах. Държахте се с мен по-добре, отколкото заслужавах. Аз… аз направих всичко, което беше по силите ми, за да поправя голямата си грешка. Надявам се да съм успяла. А сега трябва да си вървя.

Тя погледна към него, видя, че лицето му е сериозно и напрегнато, после се втренчи в огъня.

— Изглежда, някои хора от свитата са останали с убеждението, че ще се оженим. Не зная как е възникнало, но искам да ви уверя, че не е необходимо. Безкрайно съм ви благодарна за всичко, което направихте за мен, докато боледувах. Спомням си някои ваши думи. Те много ми помогнаха и навярно затова ги казахте. Но не искам да се чувствате задължен. Ще се върна с баща си в Луизиана. Давам ви честната си дума, че скоро ще бъдете напълно свободен.

— Това звучи като смирен отказ — изрече той бавно. Трябваше да знае колко е проницателен.

— Няма причини да е смирен — отвърна тя сериозно. — Беше случайност двама души като вас и мен, от две различни части на света, да се срещнат. Нормално е пътищата ни отново да се разделят.

— Жертва. Ритуална и категорична. Не мога да го допусна.

— Аз няма да се омъжа за вас — по-ясно не би могла да го изрази.

Той скочи, зае отново господстващата поза, от която преди малко доброволно се отказа. Скръсти ръце на гърба и погледна смаян нежното й лице, обрамчено от вдигнатите високо къдрици. Гърдите й се повдигаха задъхано под жълтия сатен. За разлика от Лука той не можеше просто да я притегли към себе си и да я разтърси, за да дойде на себе си, или да я целува, докато отстъпи. Единственото му оръжие срещу отказа й бяха думите.

— Знаете ли защо съм в Париж? Не за да обитавам официалната резиденция на Рутения или да се наслаждавам на разговорите, в които французите са ненадминати. Дойдох, защото събитията, които стават тук, заплашват стабилността на Европа и на собствената ми страна. Носеха се слухове, че ще има нов атентат срещу Луи Филип, а за успеха му имало повече шансове от когато и да било. Но при коронованите глави такава насилствена смърт често се превръща в епидемия, която може да плъзне и в други страни. Моята задача беше да предотвратя атентата и да попреча, доколкото ми е възможно, на този опит да бъде убит монарх.

Мара знаеше, че Родерик рядко обяснява някому постъпките си, затова слушаше внимателно. Когато той направи пауза, каза:

— Аз мислех, че искате да попречите на революцията.

В очите му проблесна смях.

— Благодаря за доверието в способността ми да контролирам политическите събития във Франция, но трябва да призная, че това не е по силите ми. Както впрочем не беше и по силите на няколко френски крале. Опитах. Предприех какво ли не, за да разбера какви са плановете на различните групировки, но желанието ми беше най-вече да защитя Луи Филип, защото се очертаваше той да продължи да се радва на подкрепата на средната класа и по този начин да е в състояние да запази спокойствието в страната.

— Юлиана ми разказа за свитата и за това, че е предотвратила вече много атентати.

— Наричаха ни „Отряд на смъртта“ — не си избрахме името сами. Въпреки това беше подходящо, защото убийците са най-често умопомрачени и страшни хора, които трябва веднъж завинаги да бъдат спрени, ако искаме да защитим жертвите им. В Париж моите телохранители и аз тъкмо си бяхме извоювали възможност да събираме сведения и информация. И тогава видях вас.

— Видяхте мен?

Повтори думите му смаяна и сякаш зашеметена. До този миг не подозираше, че е толкова двуличен и способен така да я манипулира. Сега го разбра и усети силна болка.

Мрачна усмивка заигра на устните му, после той продължи:

— Една от множеството информации, които събрахме с помощта на нашите хора, гласеше, че госпожа Елен Дьолакроа и нейната внучка са в Париж. Имената ми бяха, разбира се, познати, защото майка ми много ми е разказвала за Луизиана. А тъй като съм научен от дете да изпълнявам обществените си задължения, имах намерение да ви направя посещение на учтивост. Тогава видях баба ви и вас да се качвате в една карета с Дьо Ланд. Възможността да се запознаем по обичайния начин беше толкова близка. Дадох визитната си картичка на един слуга от дома, в който живеехте и си тръгнах. Същата вечер напуснах Париж, за да отида в циганския лагер, а още преди полунощ вие ми паднахте като дар Божи от небето.

— Това ли е всичко? — не знаеше дали трябва да почувства облекчение, или да се разсърди, но опасенията й не се оправдаваха… — Но вие ме оставихте да вярвам, че…

— Смятате ме очевидно способен на всяка низост. А аз просто не можах да устоя. Тъй или иначе, държах се достатъчно подло.

— Защото веднага ме познахте?

— Поне така мислех — отвърна той и лицето му придоби за миг загрижен израз. — Бях ви зърнал само за миг и от голямо разстояние. Знаех някои неща за Дьо Ланд и подозирах, че появата ви има по-дълбока причина, но ми се стори невероятно жена като вас да се остави той да я командва. Не изключвах възможността да е злоупотребил с доверието ви, да ви е поканил на разходка извън града и там да ви е изхвърлил от каретата. Не беше изключено също да сте избягали от него, скачайки в движение. Загубата на паметта можеше и да е истинска. Колкото по-дълго ви наблюдавах, колкото повече научавах за вас, толкова по-малко можех да си представя нещо друго. Вие сте много убедителна актриса. Въпреки това случайността си оставаше прекалено голяма.

— Затова ли ме отведохте в Париж?

— Случаят налагаше изясняване. Тук разбрах, че би трябвало да сте всъщност с госпожа Елен в някакво имение извън града, собственост на дьо Ланд, второ невероятно съвпадение. А после, при първото ви излизане от този дом, Дьо Ланд се свърза с вас.

— Пратили сте Лука да ме шпионира, а аз си въобразявах, че трябва да ме брани.

— Не можеше ли да върши и двете? Но след този ден едва не полудях в усилията си да реша загадката, която представлявахте за мен, да намеря обяснение, извинение за онова, което вършехте. Виждах във вас невинна съблазнителка и това ви осигуряваше успех.

— Можехте лесно да ми устоите — отвърна тя рязко.

— Лесно ли? Как можахте да го помислите? Някой монах, подлуден от обета за безбрачие, трудно би могъл да си измисли по-страшен ад. Вие сте кръщелничка на моята майка, как можех да ви обезчестя? Но и как да се откажа, след като това ми се струваше най-добрият начин да стана достатъчно близък с вас и да разбера какво е замислил Дьо Ланд. Очевидно беше, че ще изпълня дълга си най-добре, като престана да ви избягвам.

— Дълга си? — възкликна тя, потресена и ужасена.

— В края на краищата не чувството за дълг ме накара да капитулирам — той изчака, присви очи и я погледна право в лицето.

— А какво? Не можете да ме убедите, че причината е била неудържима страст. Добре помня усърдната ви подготовка за прелъстяването, теменужките и диамантите, само циганските цигулки липсваха.

Той се засмя доволен.

— Щях да доведа и тях, ако се бях сетил. Но защо забравяте страстта, палещата, неукротима страст. Само че прелъстяването се оказа в края на краищата пълна измама, неизбежна клопка.

Лекотата, с която той говореше за всичко, й даде кураж да го стори и тя.

— Капан ли? Смятали сте, че това е необходимото доказателство, че съм съюзничка на Дьо Ланд?

— Не, разбира се, нали междувременно бяхте станала, волно или неволно, моя. Инстинктивно, по странен начин, който не мога да анализирам, аз ви разбирах. Благодарение на други източници бях уверен, че ще разбера по вашите реакции кога и къде Дьо Ланд ще се опита да ме използва. Действах достатъчно хитро. Погрижих се даже присъствието ви в моя дом да се разчуе, водех ви на приеми, та да не би случайно някой да не го разбере. Възприех тази тактика, защото беше ясно, че маскарадът ще свърши, а когато маските паднат, когато се разбере, че сте кръщелница на моята майка, ще бъда задължен да се държа като мъж на честта. Колкото повече се сближавахме, толкова по-неизбежно ставаше.

Той умееше да си служи с думите във всичките им нюанси, владееше великолепно изкуството да манипулира хората, за да постигне желаната цел. Не биваше да го забравя. В никакъв случай.

— Казахте, че сте имали желанието да се ожените за мен?

— За да ви задържа завинаги.

— Но не го сторихте.

— С дълбоката си мъдрост и ужасната си грубост моят баща ми отвори очите за непочтеното предимство, което си бях извоювал. И той беше прав.

— А всички приказки за чест и морал?

— Празни дрънканици. Но той е великолепен, нали?

Като сина си. Колко й се искаше да вярва в онова, което така радостно й разкриваше. Не, беше прекалено неправдоподобно, за да бъде истина. Той не е обикновен принц, за когото важат общоприетите морални норми. Беше си създал собствени правила, а те не приличаха твърде на установените. Имаше обаче някои, които не можеше да пренебрегне и които бяха свързани с неговото семейство, страна и задължения. Към тях се придържаше по-строго, отколкото повечето хора тъкмо защото стоеше над масата и трябваше да е пример за всички. Никога не би прекрачил съзнателно неписаните граници на почтеността. Онова, което й каза, беше лъжа. Достойна за уважение и все пак лъжа. Мара сведе поглед към ръцете си, скръстени в скута, за да прикрие бликналите сълзи.

Не получил отговор, той продължи, въпреки че не му беше леко:

— Имах най-добри намерения. Исках да се отдръпна и да ви дам по-голяма свобода на действие. Невинаги ми беше възможно. Политическото положение изискваше много да внимавам. Всеки път, когато ви изпусках от очи, вие се втурвахте презглава към опасността — той вдигна ръка и потърка очи. — Боже Господи, като си спомня как стояхте пред тълпата със сабя в ръка — идеше ми да се пръсна от гордост, но се чувствах и като скован от ужас, като вцепенен от погледа на змия.

— Моята сигурност не зависеше от вас.

Той поклати глава, сякаш изобщо не я беше чул.

— А този следобед, когато ви открих в скривалището на Дьо Ланд на левия бряг на Сена! За пръв път изпитвах подобно чувство… Сякаш ние двамата сме едно, две части на едно цяло, сякаш за един вечно продължаващ миг делим едно сърце и една душа. Знаех какво сте направила. Просто го знаех.

Той й обърна гръб и се загледа в пламъците в камината.

— Навярно съм вярвал тогава, че това единение е трайно. Очаквах да разберете, че аз ще затворя капана, който бяхте приготвили толкова грижливо за Дьо Ланд. Искал съм премного. Упоритостта, с която не желаех да приема, че е така, можеше да ви струва живота.

— Грешката беше моя — обясни тя. Усещаше буца в гърлото си. — Вие ми вярвахте. Но аз не ви отвърнах с доверие, не можех.

— Не можех и да го очаквам. Не ви дадох никаква възможност.

— Достатъчно беше да се вслушам в сърцето, а не в разума си.

Той се обърна, протегна широката си силна ръка.

— Тогава вслушайте се в него сега.

— Моля ви, недейте — тя стана от креслото и се отдалечи от него. — Много сте убедителен, но не мога да забравя, че сте просто принуден да ми кажете всичко това.

— Принуден? От кого? Можех всеки момент да сложа край на всичко.

— Но не го сторихте, а обяснението произтича от онова, което казахте: беше най-добрият начин да изпълните задачата си.

— Сломен със собствените ми аргументи? — разсмя се високо той. — Наказание за прекалената красноречивост.

Той видя с болка, че тя извръща глава. Изпитваше палещо желание да я има, отчаян порив да я освободи от затвора на съмненията, в който се бе заключила. Самозащита е, помисли си той. Бои се да не й причиня болка. Но и той сигурно би предпочел да се заключи в собствената си броня и да й предостави свободата, от която тя мислеше, че се нуждае, за да може да избяга.

Трябваше да получи поне някаква компенсация.

— Мара, обичате ли ме?

Тя му хвърли бърз поглед, после сведе очи.

— И така да е, това ще промени ли нещо?

— И все пак, кажете, обичате ли ме?

Любовта към него беше непрекъсната пареща болка дълбоко в нея още откакто… вече не знаеше откога, може би от мига, в който го видя да свири на мандолина до огъня в циганския лагер. Да го крие й се стори излишно сега, щеше да е още една ненужна лъжа.

— Да, обичам ви.

Желанието най-сетне да предприеме нещо беше непреодолимо. Не помнеше по-мъчителен миг, отколкото да стои сега тук неподвижен, като част от мебелировката. Тялото му искаше да преодолее с една-единствена крачка пространството между тях, да я повали на канапето, но беше невъзможно. За хиляден път и с непозната сила копнееше нейната рана да е негова. Всъщност донякъде беше именно така и кой знае, за него раната можеше да се окаже смъртоносна.

Мара не можеше да каже каква реакция е очаквала, но каменната му неподвижност беше като удар. Тя сведе очи и тръгна към вратата.

— Баща ми и аз ще отпътуваме час по-скоро.

— Почакайте.

Тя спря и го погледна. Очите му бяха тъжни, замислени, но въпреки това през мрежата на златните му мигли проблясваше кобалтовосин пламък.

— Ако съм разбрал добре, скоро ще има циганска сватба, ще оженим Лука и Юлиана. Вие трябва непременно да присъствате. Ще останете ли поне дотогава?

Въпросът й прозвуча като отпуснат срок за размисъл. Знаеше, че трябва да внимава. Но при създалите се обстоятелства да откаже на толкова незначителна молба щеше да е невъзпитано. Освен това Юлиана й беше станала почти като сестра.

— Да, ще остана — отговори тя спокойно.

— Благодаря — отвърна сдържано и той. — Юлиана ще се радва.

Той не помръдна, не трепна, когато тя излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

 

 

Месецът преди сватбата на Юлиана беше най-дългият в живота на Мара. Забавянето се наложи заради общественото мнение, но най-вече защото трябваше да се обикалят модистките и шапкарките, на които бяха поръчани сватбената рокля и прикята за католическата венчавка, която щеше да стане по-късно в Рутения. Мара не говореше за отпътуването нито с баща си, нито с когото и да било. Струваше й се, че е най-добре да изчака да мине сватбата. Тогава можеха да напуснат незабелязано Париж, докато останалите също поемат пътя към родината си. Така щяха да дадат по-малко обяснения и да изслушат по-малко възражения. Може да беше проява на страх от нейна страна, но се извиняваше пред себе си с това, че не иска да отвлича вниманието от годеницата и годеника.

За циганската сватба Юлиана си бе поръчала рокля, която напомняше блузите и широките, падащи на меки гънки поли на циганките. Беше семпла, въпреки че беше направена от голям брой слоеве бяла, поръбена със златно коприна. Тя настоя Мара да носи нещо различно от обичайните си строги, прави рокли, в които беше толкова трудно и неудобно да се седи, по цигански обичай, на пода и със скръстени крака.

Мара се колебаеше заради излишните разходи, но Анжелин веднага застана на страната на дъщеря си. Юлиана щяла да се чувства по-добре в твърде смелата си рокля, ако не е единствена и тъй като Мара трябва да подкрепя морално младоженката, нейната рокля ще е подарък от кръстницата. Не беше по-лесно да се възразява на Анжелин, отколкото на сина й. Най-сетне се споразумяха Мара да носи рокля от синя коприна със сребърна гарнитура.

Циганският лагер си беше все същият, навсякъде кънтеше музика и смях, от буйните огньове над фургоните се издигаха сиви кълба дим. Въздухът беше изпълнен с миризма на печено месо. Празничните премени на жените в яркочервено, синьо, зелено и жълто напомняха палитрата на художник. Циганките въртяха шишове над пламтящите въглени или бъркаха яденето в тенджерите. Кучета лаеха, кокошки кудкудякаха, цвилеха коне. Фургоните бяха почистени, всичко беше грижливо подредено. Племето щеше да потегли още тази нощ за Рутения, веднага след тържеството. Циганите се връщаха, за да участват и те в празненствата по случай официалната сватба на болярската дъщеря с един от техните хора.

Церемонията беше кратка. Циганите оставиха всичко и се събраха край главния огън. Цигуларите подхванаха енергичен и красив марш и под неговите звуци годеникът и годеницата бяха доведена от двата фургона, в които бяха чакали разделени. Сега те се приближаваха от две страни към болярина Ролф, който ги чакаше в средата. Мара придружаваше Юлиана, Родерик — Лука, докато двойката се събра. Тогава оставиха младоженците сами и се дръпнаха в тълпата. Ролф пое дясната ръка на Юлиана и я сложи в десницата на Лука. Двамата трябваше да се държат здраво за ръце, докато произнасят брачната клетва.

Лука, в червена риза с дълги ръкави и със златна обеца в ухото, изрече с твърд, ясен глас:

— Аз, Лука, вземам това момиче за жена и се кълна, че ще й дам свобода да търси другаде щастието си, когато любовта напусне моето сърце.

Юлиана стоеше гордо изправена и гледаше годеника си в очите, произнасяйки същата клетва. Тогава Родерик пристъпи напред и подаде на баща си сабя с дръжка, украсена с диаманти. Ролф хвана китката на Лука и рязна кожата на около сантиметър. Юлиана подаде ръка и Ролф направи същия малък разрез. Притиснаха двете ранички една към друга, вързаха здраво китките. Младоженците стояха един до друг и се гледаха, докато кръвта им се смесваше. Вятърът развяваше косите им, полата на Юлиана се увиваше около ботушите на Лука. Наоколо стояха приятели и роднини, над тях беше само тъмното, осеяно със звезди небе.

В мрака прозвуча вик и се издигна в небесата. Музикантите засвириха дива и страстна мелодия. Лееше се вино. Свалиха от шишовете горещото, хрупкаво месо. Хората разговаряха, смееха се и ядяха, безгрижни и весели.

Мара стоеше встрани. Виждаше баба си и баща си в тълпата край младоженците. Чувстваше се изключена от кръга на щастливите, сама, потръпваща от вътрешен студ.

… Когато любовта напусне моето сърце…

В такава клетва нямаше нищо трайно, но какво ли означава трайност без любов? Думите подсказваха, че е по-важно да знаеш, че обичаш, отколкото да бъдеш обичан.

Да даваш любов, докато я изпитваш, не да вземаш. Беше клетва, която и тя бе готова да произнесе.

Съдбата й даде такава възможност, но тя я изпусна. Всъщност защо? От гордост? От недоверие? От страх, че любовта й може да не е взаимна?

Но тя обича. Обича един златен принц и да го остави, да бъде разделена от него от хиляди мили и цял океан, значи да убие злодейски нещо толкова крехко и важно в собствената си душа.

На циганите им беше достатъчно да обичат. Щастието на мига беше важното и всеки човек отговаряше сам за щастието си, никой друг. Животът си е живот. Любовта любов. Те не могат да се измерват, разменят, да се отложат за по-късно. Животът трябва да се живее, любовта да се люби.

Музиката стана по-бавна и сега звучеше, изпълнена със сладост и копнеж. Церемонията беше приключила. Младоженците скоро щяха да я напуснат, за да се оттеглят във фургона на Лука. А малко по-късно той щеше да потегли и с това сватбата да свърши.

Но още не беше. Лука разпери ръце и запристъпва в такт с музиката. Тълпата се дръпна, образува кръг, направи му място. Напред, назад, танцът, който той изпълняваше пред Юлиана, беше стар като времето, естествен и простичък ритуал на харесването. Като омагьосана Юлиана се присъедини към него, закръжи край него, завъртя се, движеше се като хипнотизирана след него, но с елегантност и усет, които не отстъпваха по нищо на грацията на съпруга й. Музиката се усили, цигулките засвириха все по-бързо и по-бързо в неудържимо кресчендо. Изведнъж Лука вдигна високо Юлиана на ръце, двамата си проправиха път през тълпата и изчезнаха зад тъмния силует на фургона.

Но сладката, омайваща музика не секваше. Тя се носеше, все по-страстна, търсеща, настойчива. Въздишка премина през тълпата, когато Родерик пристъпи в кръга. Беше свалил униформения кител, ризата му беше разгърдена и препасана с кървавочервена кърпа. Косата му сияеше с тъмния блясък на стари златни монети, лицето му беше сериозно, съсредоточено. Движеше се с неподражаема грация, въртеше се бавно, сякаш търсеше нещо. Зрителите отстъпиха още, увеличиха кръга и сега Мара се превърна, там, където беше застанала, в част от тълпата. Погледът на Родерик я докосна, после спря и повече не се откъсна от нея.

Видя го как пристъпва към нея, страстната мелодия пулсираше чувствено. Сърцето й се разтуптя, усещаше, че се е изчервила до корена на косите. Кръвта бушуваше в жилите й, причиняваше й болка, пронизваща цялото й тяло, сякаш я бяха отровили. Изведнъж изпита такава възбуда, че не можеше да диша, камо ли да мисли.

Той протегна ръка. Тя вдигна сивите си очи, погледна в неговите и откри в тях непокорима, стоманена воля, опасно предизвикателство и мъчителна страст.

Тя го обича и нищо друго не й трябва. Нали преди време тя го прелъсти. Накара го да я желае, въпреки чувството си за дълг, въпреки капаните, които й залагаше, въпреки целите си. Защо да не успее още веднъж. Можеше да опита, веднага да почне, докато й помагат нощта и виното, и музиката. Затова си позволи лека усмивка, сладка и омайваща, сложи бавно ръката си в неговата и усети как кожата й пламна от докосването.

Танцуваха заедно, в пълно съзвучие, телата им се движеха като едно цяло. Заедно и всеки за себе си, те се носеха в плъзгащия се ритъм на музиката. Родерик я водеше в танца, а тя го привличаше към себе си, сякаш го омагьосваше. Лицата им бяха съсредоточени, застинали. Поръбените със сребро поли на Мара просветваха край нея като мълнии. Ризата на Родерик се белееше в нощта. Отблясъците от огъня се извиваха около тях, обгръщаха ги с магия и всепоглъщаща, неугасима страст.

Мелодията на цигулките набъбна, извиси се, застина, сякаш искаше да достигне предишната пламтяща като жарава, но понесена на криле лекота. Все по-силно и по-силно, все по-бързо и по-бързо свиреха цигулките, музиката преливаше от неудържима радост, див екстаз, вече на ръба на дрезгав вик. Това беше върхът.

Родерик привлече Мара в обятията си. Вдигна я високо, проправи си път през тълпата. Зад тях се възцари за миг абсолютно, пълно мълчание. Последвано от ликуване. Вълните му ги придружиха до един фургон, отдавна познат синьо-бял фургон. Той се изпречи пред тях и миг по-късно бяха вече вътре. Вратата се затвори, отдели ги от шума. Бяха сами.

Той сложи Мара на пода, задържа леко ръцете й. На светлината на свещта, запалена до обсипаното с теменужки легло, той се взря в лицето й.

— Ах, Мара — каза толкова пламенно, че думите бяха едва разбираеми, — ако не искаш да останеш, тръгни си веднага, преди да е станало късно.

— Вече е много късно.

— Кълна ти се, че те обичам. Държиш сърцето ми в стоманени окови, ти си въжето, за което е вързана моята душа. Ако ме изоставиш, от мен ще остане само обвивката на мъж, която става вече само за плашило на гаргите в някоя нива.

— Аз няма да те изоставя.

Той стисна по-силно ръцете й.

— Кажи ми какво доказателство да намеря, ще го търся, както са търсили светия Граал, златното руно, както се търси пристанище, както се търси рая. Дай ми възможност…

Тя сложи ръка на устните му. Може и да му вярваше, но в момента това нямаше никакво значение. Погледът й беше ясен, сив и пълен с неизчерпаемо доверие.

— Родерик, принце мой, любов моя, отгатни какво мисля.

Той я погледна в очите. Погледът му беше изпълнен с очакване и безкрайно разбиране. Измина миг. Устните му трепнаха, готови да се усмихнат. В очите му се появиха искрици смях, те ставаха все по-светли, те засияха. Прегръдката му ставаше все по-силна, той я привлече към себе си, сключи ръце зад гърба й, зарови лице в косите й, пое дълбоко сладкия й дъх. Смях, безкрайно облекчение и пулсиращо желание прозвучаха в гласа му, когато каза:

— Сладка изкусителко, светлина на дните ми, утеха в нощите ми, можеше да ми спестиш изчервяването.

Тя се поотдръпна, погледна го скептично и каза:

— Бих могла, ако ти…

Той не й позволи да продължи.