Дженифър Блейк
Кралски страсти (17)

Глава седемнадесета

Студът я пронизваше до мозъка на костите, цялото тяло я болеше от него, краката й се бяха вцепенили, не усещаше вече пръстите си. Обзе я хладен ужас. Дълбоко от гърлото й се изтръгна тих, болезнен звук. По-висок стон проникна в мозъка й като течност, която се процежда през дебела марля. Отвори очи. Веднага пак ги затвори и се опита да потисне гаденето. Отново потрепери от ужас.

Когато гаденето попремина, беше вече по-предпазлива и само леко вдигна клепачи. Лежеше по корем на някакво легло. Дюшекът под нея беше на буци и покрит с мръсносив чаршаф. Смърдеше на непран пух и немити тела. Стаичката трябва да беше таванска, защото покривът беше скосен. Вътре имаше само разкривен стол, изподраскана дървена маса. Двата прозореца бяха доста високи, но сякаш се бяха свили в рамките и вятърът нахлуваше през пролуките. Отвън проникваше сив здрач. Във влажното, не огрявано от слънцето помещение, беше студено.

Опита се да се раздвижи, да се обърне и изпъшка от силни болки в крайниците. Беше вързана, въжетата се впиваха в месото и спираха кръвообращението. Прехапа зъби, надигна се бавно, после се отърколи и легна по гръб.

Дълго лежа така, задъхана от усилието и продължи да се бори с желанието да повърне. Когато то поотслабна и тя задиша по-леко, започна да си спомня. Дьо Ланд. Отвратителната миризма на някаква упойка. Каретата.

Къде беше? Празната стая със сиви, целите в мокри петна стени не й подсказваше нищо. Единственото, което виждаше през мръсните прозорци, беше част от покрива и къс небе, лилаво-сиво, сякаш в траур. Затвори очи и се ослуша. Отначало не чуваше нищо, после до нея долетя плач на дете. Някъде в къщата се тръшна врата и викът секна. Отдалеч долетя глух шум, който се засилваше все повече, докато различи бойните викове на протестен марш някъде по улиците. Гласовете звучаха войнствено, но не бяха толкова бесни и разгорещени както тогава, когато трите с Труде и Юлиана дадоха отпор на плебеите. Сред виковете кънтяха и стъпки. Шумът нарасна, гласовете прозвучаха точно под прозорците, после заглъхнаха в далечината.

Значи е все още в Париж. Ако се съди по стаята, в някой бедняшки квартал. Гласовете на улицата може да бяха на студенти, значи не е изключено да е някъде на левия бряг, близо до Латинския квартал. Беше само предположение, не можеше да е сигурна. Представа нямаше защо я довлякоха тук.

Още по-малко можеше да си обясни защо я отвлякоха. Спомни си всички чути разкази за млади момичета, отвлечени от домовете им или от улицата, за да бъдат вкарани в домове със съмнителна репутация, продадени в унизително робство или отвеждани в далечни страни. Но веднага отхвърли тази мисъл. Не беше я отвлякъл непознат, а Дьо Ланд. Причината трябва да беше по-дълбока.

Иска да я държи като заложница, докато баба й си изплати дълговете? Или беше само повод, за да я държи в ръцете си?

Друго обяснение беше желанието за мъст. От негова гледна точка тя го беше измамила. Може би подозираше, че е предупредила по някакъв начин Родерик за опасността в навечерието на бала и той затова е успял да предотврати убийството на Луи Филип? Дьо Ланд е дълбоко разочарован — и през онази нощ, както и в следобеда на отвличането, тя го прочете на лицето му. Имаше още едно обяснение. Той й беше намеквал неведнъж, че я намира привлекателна. При тази мисъл Мара стисна устни и сви юмруци, задърпа въжетата около китките си.

Те бяха от юта, корави и грапави, а възлите здрави и сложни. Мара вдигна ръце към устата си, впи зъби във възлите, но всичко беше напразно.

Спомни си една история, която й бе разказала нейната баба. Преди години в Ню Орлиънс пленили Анжелин и я използвали като примамка, за да заловят и Ролф. Заради Анжелин той се хванал в капана, влязъл в него с отворени очи. Но кой би принесъл подобна жертва заради нея?

Не беше сигурно дали може да бъде използвана като примамка. Ролф е бил влюбен в Анжелин, а Родерик дори не я желаеше вече. Дьо Ланд щеше отново да се почувства измамен. Дали от упойката, която беше вдишала, от дългото лежане или от студа в стаята, но цяла трепереше. Беше си загубила шала и роклята само с дълги ръкави я пазеше от влажния, всепроникващ студ. Почна да се върти, дано хване крайчеца на чаршафа и го придърпа над себе си. Краката й се удариха в стената и тя нададе болезнен вик — вързани отдавна, краката й се бяха подули.

Отнякъде приближиха провлечени стъпки, отвори се врата и някаква жена се озова в полезрението й. Беше колкото висока, толкова и широка, от забрадката й се подаваше чорлава посивяла коса, огромният корем беше препасан с мръсна престилка. Жената поразително приличаше на размъкнатото момче, което помогна на Дьо Ланд да я отвлече, беше може би негова майка. Като разбра, че Мара е будна, жената се ухили, после тромаво се обърна и излезе.

— Почакайте! — извика Мара. — Не си отивайте!

Трябваше да си го спести. Чу как заключват вратата и тежките стъпки на жената заглъхнаха някъде в къщата.

Мара затвори очи, обзета изведнъж от отчаяние. Помисли си за резиденцията, представи си колко са учудени там от изчезването й. Не ще и дума, нямаше да настане суматохата, която беше предизвикало изчезването на принцеса Юлиана, но все пак щяха да се разтревожат. Прислугата и свитата я обичаше, а Ролф и Анжелин щяха да се загрижат — не от симпатии към нея — а заради Елен. Дори Родерик щеше да се притесни и да направи всичко, което е по силите му, за да я намери? Щом се позамисли, веднага го разбра. Той се чувстваше отговорен за нея. Докато е негова гостенка и живее под покрива му, отговаря за нея — така го разбираше.

Но колко ли време ще мине, докато се усетят? Само слугинчето знаеше, че е говорила с Дьо Ланд, а то нямаше понятие кой е. Когато я отвлякоха, наблизо не се мяркаше нито един лакей. Часове ще да минат, преди да разберат, че я няма. Но и тогава едва ли ще почнат веднага да я търсят. Напоследък алармите много зачестиха. След излишната паника заради Юлиана и Лука, нищо чудно отначало да не повярват и да изчакат сама да се прибере.

Спомни си как Дьо Ланд и спътникът му проникнаха в резиденцията и я отнесоха като вързоп, за който са дошли. Обзе я гняв. В сравнение с отвратителните измами на Дьо Ланд, нахалството на Родерик й се струваше сега естествено и дори приятно. Французинът си въобразяваше, че може да си играе с хората както си пожелае, да ги манипулира според желанията си, да ги принуждава да се подчиняват на волята му. Позволяваше си да се намесва в живота на другите, да го съсипва, както дете чупи играчка, която му е омръзнала. Той трябва да бъде спрян! Мара няма сили да го стори, но пък е господар на собствените си постъпки. Защо да се бои от този човек? Баба й е на сигурно място и в резиденцията никой нищо не може да й стори. Каквото и да поиска от нея Дьо Ланд, няма да го получи.

Беше така потънала в мислите си, че не чу как стъпките се върнаха. Вратата рязко се отвори и Мара бързо извърна глава. Не се учуди, когато видя Дьо Ланд и дебеланата зад него. Отвърна на погледа му с всичкото предизвикателство, на което беше способна.

— Събудихте се, значи. Притежавате смайваща, но много удобна способност бързо да се възстановявате.

Не, няма да лежи като вързоп пред него! Плъзна се по дюшека, опря вързаните си крака в ръба на леглото, надигна се с мъка, притиснала ръце, за да запази равновесие. Олюля се, за малко не повърна, но седна — струваше си усилията.

— Просто не мога да си обясня защо го направихте? — каза тя бавно и овладяно.

— Защото искам да ви използвам за определена цел, разбира се.

— И каква именно?

— Трябва да накарате принц Родерик да действа както е изгодно за мен. И той ще го стори, ако иска да сте добре.

— Нямате въображение да измислите нещо ново.

Той присви устни, уязвен.

— Защо да се отказвам от толкова добър начин? Заради баба си направихте каквото поисках. Вашият принц ще стори същото заради вас.

Мисълта, че Родерик може да се види принуден да се покори на това позиращо, самодоволно чучело, беше непоносима.

— Защо сте толкова сигурен? Какво ви кара да вярвате, че изобщо ще се заинтересува какво става с мен?

— Лежала сте в неговото легло.

— Само няколко дена. Връзката ни не беше трайна.

— Колко неприятно за вас!

Дьо Ланд я погледна намръщен, после избухна в смях.

— Струва ми се, че преувеличавате. Нима вашата невинност не успя да го плени? Какъв удар за гордостта ви! Без съмнение сте се надявала да го задържите по-дълго от една средна куртизанка? Каква наивност — уличниците поне си разбират от занаята.

Отвратителен тип! Но тя очевидно е на прав път.

— Вече ви обясних — изгледа го тя гневно, — че за мен това беше неприятно задължение.

— Една уязвена жена! Колко сърцераздирателно. В такъв случай няма да имате нещо против, ако аз… се отнеса малко по-грубо с него.

Тя сви рамене.

— Ваша работа. Но той няма да дойде.

— Той е благородник, учен от пелени, че дългът е над всичко. Тези хора гледат много сериозно на отговорностите си. Вие сте пионка в неговата игра и, понеже има опасност да бъдете пожертвана заради него, той ще поеме цялата тежест върху плещите си. Родерик ще дойде, даже ако сте последния пехотинец от неговата войска, даже ако сте най-обикновена циганка, с която е преспал веднъж. А вие сте гостенка в дома му, кръщелничка на неговата майка и жена, която е удостоявал с благоволението си. Имате тройно право на закрила. Той ще дойде.

— Не проумявам защо искате да го видите тук. Приличате ми на заек, примамващ лисицата в дупката си.

— Аз не съм заек — прекъсна я Дьо Ланд и лицето му пламна от гняв. — Мога да държа принц Родерик в шах.

— Наистина ли? И все пак — защо? Ако искате да си отмъстите, закъснял сте.

— Отмъщението никога не закъснява. Като търпелив човек, предпочетох да изчакам, докато му дойде времето.

— Но какво се е променило? Ако мислите, че можете безнаказано да нараните Родерик, боя се, че жестоко се мамите.

— Да го нараня ли, моя скъпа? Аз ще го убия.

Подозираше това, но когато го чу да изговаря тези думи, по гърба й преминаха тръпки. Не беше невъзможно. Ако чуждестранен принц бъде пребит до смърт по време на някоя от демонстрациите, кръстосващи града, щяха да решат, че е нещастен случай. Щяха да изкажат на Рутения най-дълбоките си съболезнования, да обещаят строго разследване и с това всичко щеше да приключи. Ако надвисналата революция наистина избухне, случаят нямаше изобщо да привлече голямо внимание.

— И ще се задоволите с това? — попита тя. Трябваше да събере сили, за да прозвучи гласът й колкото може по-весело. — Пък аз реших, че публично унижение повече ще ви допадне.

— Може би. Но трябва да му призная: той е прекалено високомерен, за да се озове в двусмислена ситуация.

— Наистина ли? — засмя се тя напрегнато и нервно. Мисълта, която й се въртеше в главата, беше още неизбистрена и много смела. Ще може ли? Ще успее ли или всичко ще се стовари върху нея и Родерик и само ще усложни стократно вече достатъчно трудните обстоятелства?

Дьо Ланд пристъпи към нея.

— Какво искате да кажете?

— Защо да ви отговарям, докато съм така яко вързана и треперя от студ? Защо да споделям с вас идеите си, след като устата ми е суха като памук?

Французинът я гледаше втренчено и черните му очи проблеснаха жестоко в сумрака на стаята. После кимна на жената.

— Развържи я и донеси вино, каквото имаш.

Заповедите бяха изпълнени. Мара разтри китките си, размърда крака, които я боляха и пламтяха от възстановеното кръвообращение. Наметна се с одеялото, облегна се на страничната стена на алкова и пое мръсната чаша с вино. Отпи от рядката, кисела течност и беше благодарна за топлината, която тя разля в стомаха й.

— Излез! — заповяда Дьо Ланд на жената, — но остави въжетата.

Това беше предупреждение. Мара разбра.

— А сега — каза той, когато вратата се затвори зад тлъстия гръб на слугинята — нека чуем хубавите ви предателски планове.

— Разбира се, но няма ли да е по-добре, ако се приготвите за пристигането на принца?

— Най-напред вие ще му пратите вест. Дотогава е излишно той да ни безпокои.

— Колко хитро.

Дьо Ланд й хвърли сардоничен поглед, но се залови в същото време да приглажда с превзето движение мустаците си. Мара погледна за миг ръцете си, опита се да си даде сметка дали постъпва правилно. Не можеше да е сигурна. Трябваше да се довери на инстинкта си. В едно беше сигурна — нямаше да понесе Родерик да бъде наранен заради нея, само защото е дошъл да я спаси от беда. Ако това се случи, животът ще е свършен за нея. Но тя ще предотврати гибелта му, независимо от това какво ще й струва.

— Хайде, какво се замислихте толкова? Или се разколебахте?

— Помислих си само — изрече Мара бавно, — че ако действате бързо и умно, можете да докарате нещата дотам той да бъде екзекутиран.

— Екзекутиран?

— Като шпионин.

— Наистина? — отвърна той, но тази единствена дума беше изречена така жадно, че издаде безкрайното му задоволство.

— Зависи, разбира се, от вашите интереси.

— От моите интереси?

— Предполагам, че в нощта на атентата вие не желаехте той да бъде предотвратен.

— Блестящо! — изръмжа той.

— Родерик трябваше да стане изкупителна жертва — Мара млъкна, очаквайки потвърждение, но то не дойде. Затова продължи, защото беше вече късно да спре. И все пак не изказа една мисъл, която й се стори изведнъж неуместна. — От което следва, че не сте привърженик на орлеанистите. Трудно ми е да си представя, че сте реформист, защото не съм ви виждала в техните среди. Тъй че остават само бонапартистите и легитимистите.

— Моите поздравления, госпожице, за способността ви да схващате нещата. Та на кого съм предан, според вас?

Тя погледна чашата си, престори се, че размисля.

— Онези, които поддържат Луи Наполеон Бонапарт, държат преди всичко на славата на Франция. Поддръжниците на Анри, граф дьо Шамбор, наследника на Бурбоните, мислят преди всичко за собствените си облаги. Не ви виждам като бонапартист.

— Внимавайте, госпожице Мара — каза той и черните му очи проблеснаха мрачно. — Не съм чак толкова заинтересуван от предложението ви, та да допусна да ме обиждате.

Беше много доволна от ефекта на забележката си, но не биваше заради това да поставя всичко на карта. Продължи, сякаш той нищо не е казал:

— Сегашната нестабилност в страната е предизвикана, по всяка вероятност, от реформистите. Те са отчасти републиканци, но отчасти и разочаровани монархисти, които биха желали да убедят Луи Филип да ограничи властта си като в конституционните монархии. Но така е на пръв поглед. Подозирам, че мнозина от тях подклаждат тайно огъня под котлето с приготвена от тях странна смес. Легитимистите правят впрочем същото. Надяват се, че ако котлето изкипи, ще могат да грабнат в бъркотията властта.

— Привършвайте, ако обичате, тия неща са известни. Какво искате да кажете?

— Ще е добре за собствените ви цели и ще засили позициите на легитимистите, ако успеете да арестувате водачите на реформистката фракция, преди да са в състояние да свалят Луи Наполеон. Не съм ли права?

Той наведе неопределено глава, но напълно неподвижното му лице издаваше, че е приковала вниманието му. Разбра, че има много начини да изкусиш някого. Дали става дума за страст или за амбиции, пътят е винаги през ума, през въображението.

— За този удар можете, разбира се, да разчитате на вашите съзаклятници, но тогава ще трябва да делите и успеха. Ако пък нищо не стане ще е по-добре вие лично да сте хвърлили предателите в тъмницата, така ще докажете лоялността си към режима.

— А как мога да придобия власт над тези реформисти? — попита той спокойно.

Вяра. Вярата беше крайъгълния камък на замисъла й. Тя трябва да вярва, че ако се реши да хвърли тези зарове, Дьо Ланд ще я пусне да си иде, да вярва, че Родерик ще съумее да използва този неин ход за собствените си цели, да вярва, че е прозряла плана му. Известно време мислеше, че не може да има доверие в него, но не беше така. Това й даде сили.

— Точно след три дена в резиденцията на Рутения ще има събиране.

На тънките устни на французина бавно се появи усмивка. Той стана.

— Прекрасно. Казах ви преди време, че можем чудесно да си сътрудничим. Ако знаех колко добре, щях да използвам навярно от самото начало другояче това обстоятелство.

С нарастваща неприязън Мара го видя да се приближава към нея.

— Как по-точно? — попита тя.

— Можех да ви се доверя, да обсъждам с вас проблемите си, за да вникнете в тях. Нашето сътрудничество можеше да е много… по-тясно.

Тя се накара да се усмихне.

— Не правите впечатление на мъж, който може да има доверие в жена, още по-малко да споделя с нея тайните си.

— Много сте права, но за вас щях да направя, може би, едно изключение.

Беше ли способна да понесе доверието, което този мъж би й натрапил? Не знаеше, но когато той докосна с горещата си суха ръка бузата й, реши, че е невъзможно. Предпочиташе да мисли, че авансите му са само уловка, но припламващият огън в погледа му й отне и последните илюзии.

— Ако съответства на плановете ви, бихте могли да арестувате Родерик по време на тази среща.

— Ще обсъдим и това, но след като мине нощта.

Той протегна ръка, за да обхване лицето й, прокара пръсти през разпилените й коси. Тя отблъсна ръката му.

— Не изпитвам никакво удоволствие от прегръдките на принца, но още по-малко ще ми допаднат вашите.

— Мила моя Мара, ще ви се наложи да свикнете да ги харесвате — каза той, изправен над нея, после опря коляно в леглото. — О, да, уверявам ви, че ще свикнете.

Тя вдигна високо ръка, за да го отблъсне. Той я сграбчи и я обърна така грубо, че от болка дъхът й секна и цялото й тяло се вцепени. Със зловеща усмивка той я повали върху леглото, а другата му ръка се сключи над мекото хълмче на гърдата й, почна да я мачка бавно, но все по-силно.

Тихият стон, който се изтръгна от устата й, се загуби в трясъка, с който се отвори вратата. Родерик се втурна в стаята с пистолет в ръка и спря така рязко пред тях, че тежкото му наметало се усука около краката му във високи ботуши. Лицето му се беше вкаменило като маска. Зад него застана Михаел. Той се приведе, скочи встрани, и също извади пистолета си.

— Тихо и мирно, като две селянки, които бият масло — изсмя се саркастично Родерик. — Нищо чудно, че млякото на човечеството е толкова кисело.

Дьо Ланд се дръпна с проклятие от Мара. А тя се надигна бавно. Лицето й пребледня като платно, а после пак пламна. Какво е чул? Невъзможно е нещо да е разбрал, въпреки това се молеше, ужасно притеснена, той да прояви поне малко съчувствие.

Родерик премести поглед от Дьо Ланд към нея. Кобалтовосините му очи срещнаха мекия й, молещ тъмен поглед. Бръчката между веждите му неусетно се изглади. Личеше, че се е успокоил и сякаш в сенчестия здрач на стаята Мара бе протегнала хладните си пръсти, за да докосне чувствителната повърхност на лицето му. Той й позволи да го направи, преодоля отчуждението им, прие безкрайното й доверие, предпазливата й готовност да му се отдаде, но след миг студеното подозрение се върна.

— Какво си говорехте, когато ви прекъснахме така грубо?

— Нищо особено. Общи приказки — каза тя с лъчезарна усмивка. — Но как успяхте да ме намерите?

— От няколко дена наблюдаваме за всеки случай тази къща. Освен това стражите са видели как ви отвличат и са ви проследили, за да разберат къде ви отвеждат. После дойдоха да ми кажат.

— Но когато изчезна Юлиана…

— Не ви ли повярвах, когато твърдяхте, че тя не би напуснала къщата? Грешката беше моя. Е, стига. Да вървим. Освен ако нямате намерение да останете.

Нетърпението му издаваше непоколебимо решение да я отведе. Държането и думите му не издаваха загриженост за нея или радост, че я е намерил. Не можеше по-ясно да покаже, че само съмнение дали тя ще мълчи и чувство за дълг са го довели тук. Държането му беше като плесница, но Мара съзнаваше също, че няма по-добър начин Дьо Ланд да се убеди, че тя му е казала истината.

Мара тръгна към вратата. Михаел й се усмихна и излезе в коридора. Когато тя мина през вратата, Родерик я последва, без да откъсва поглед от Дьо Ланд. Щом се озоваха в коридора, принцът тръшна вратата и превъртя ключа, който стърчеше в ключалката. В другия край на коридора една врата се открехна, през процепа надничаше дебеланата. Родерик й хвърли бърз поглед, после заключи и нейната врата.

Прекосиха коридора и стигнаха до разклатената стълба, слязоха до площадката и продължиха бързо надолу. Зад тях Дьо Ланд почна да вика и да блъска вратата. Те не обърнаха внимание на шумотевицата. Докато тичаха, Родерик свали наметалото си и го сложи върху раменете на Мара, после я прихвана със силна ръка през кръста и я поведе бързо със себе си. Още една стълба, още една площадка, още една стълба и вече бяха вън — на студения чист въздух в падащата нощ.

— Можете ли да вървите? — попита Родерик. — В такава нощ една карета щеше да бие в очи, тълпите ходят пеш.

— Мисля, че ще мога — отвърна тя кратко и забърза между двамата мъже, които се отдалечаваха с бързи стъпки от къщата, в която я бяха държали затворена.

— Мислите? — попита Михаел и й хвърли бърз, въпросителен поглед.

— Бях вързана с много корави въжета.

— Но успяхте да склоните Дьо Ланд да ви развърже? Какви нерви, смаян съм и ви се възхищавам. А вие, Родерик?

— И едното и другото — Родерик се ориентираше в улиците и не погледна към тях.

Дистанцираното му държане й подейства като удар. Тя пое дълбоко дъх:

— Трябва да ви кажа нещо.

— Не сега. Още не сме на сигурно място — отвърна й Родерик през рамо.

— Важно е.

— Да останем живи е нещо не по-малко важно от упорития ви чар.

Той беше чул нещо, на което Мара и Михаел, улисани в разговор, не бяха обърнали внимание — тътена на далечна тълпа. Шумът бавно се приближаваше, сякаш вълни към морски бряг. Улицата беше тясна, с дървета от двете страни. Светлината на факлите и фенерите в ръцете на демонстриращите стигаше до тях през лабиринта от улички, осветяваше витрините на магазините и стаите за квартиранти над тях, хвърляше лъскави отблясъци върху голите клони. Когато видя яркия блясък в далечината, Мара си даде сметка, че нощта вече ги е обгърнала като тъмно вълнено одеяло.

— Михаел, ти ще се смесиш с тълпата и ще разбереш кои са и къде отиват.

Хората от свитата сваляха униформите, когато Родерик ги пращаше в града или извън него да събират сведения. Изглежда Михаел бе изпълнявал този ден подобно поръчение, защото носеше под наметалото скромен костюм с избеляла жилетка. Щом чу заповедта на принца, той свали наметалото, подаде го на Родерик и извади от джоба си каскет. Наложи го, пъхна ръце в джобовете и се запъти, привидно съвсем безгрижен, към долния край на улицата.

Родерик се загърна в наметалото на Михаел, за да прикрие ослепителната белота на униформата си, после хвана Мара за ръката и я дръпна в тъмната сянка на един вход.

Тълпата приближаваше. Над нея се развяваха няколко червени знамена, ушити на ръка. Сред демонстрантите личаха неколцина студенти от университета и от военното училище, но повечето бяха занаятчии и работници, тръгнали с кожените си жилетки и престилки, понесли чукове и други инструменти. Имаше и жени, с озарени от факлите и изпълнени с решителност лица. Когато наближиха, чуха викове и смях, от време на време някой подхващаше песен. Не изглеждаха гневни или готови за насилие, но гласовете им звучаха упорито и самоуверено. Маршируваха енергично по средата на улицата.

Тълпата отмина скривалището на Мара и Родерик, стъпките кънтяха вече глухо и кухо между високите къщи. Хората настигнаха Михаел и след шега и кратък въпрос той се присъедини към тях. Те го повлякоха със себе си както река повлича всичко в течението си.

Когато шумът стихна и нощта отново стана спокойна, Родерик излезе на улицата и Мара го последва. Тръгнаха в посока обратна на тази, която бяха поели Михаел и тълпата. Не бяха изминали и сто метра, когато в странична улица се натъкнаха на друга тълпа. Крясъците и ругатните, които се заиздигаха в нощното небе, звучаха гневно. Тълпата беше по-малка, но очевидно по-опасна.

— Градината — каза Родерик. — Там отсреща.

Промъкнаха се покрай сграда от обичайния тук почернял от сажди камък, стигнаха до ограда от ковано желязо, минаха през висока порта. В градината имаше вечнозелени храсти колкото човешки бой и плетеница от посипани с чакъл пътечки. Мара, която тичаше пред Родерик, мина някакъв завой, спря задъхана и протегна ръка да спре и Родерик. Пред нея стоеше огромен мъж, тъмен силует с вдигната ръка, който се очертаваше на по-светлия фон на небето. Миг по-късно тя въздъхна облекчено. Мъжът носеше римска тога, която изобщо не помръдваше на лекия нощен ветрец. Беше мраморна статуя.

Застинаха неподвижни, където бяха, преди да се решат да излязат отново на улицата. Когато напуснаха тъмната градина, Родерик се загледа в отдалечаващата се човешка маса. Хвана Мара за ръката и последва тълпата:

— По-бързо!

Сега се връщаха назад, според нея в неправилна посока.

— Какво сте намислил? — попита задъхана, защото той я дърпаше много бързо.

— Натоварих Михаел със задача, която трябваше да изпълня сам.

— Той е облечен подходящо, за разлика от вас.

Но думите й не прозвучаха ядосано. Тя също искаше да разбере какви са хората пред тях. Изглежда всички се бяха устремили към реката. Ако се ориентираше правилно, след известно време щяха да прекосят Сена по Кралския мост и да се озоват на площад „Конкорд“. Там Ламартин трябваше да държи реч на банкета на реформистите, въпреки забраната на краля.

Вятърът се усили, стана по-студен. Той дърпаше наметалата, увиваше ги край телата им, изтръгна от очите на Мара сълзи. Не носеха фенер и се препъваха по неравния калдъръм. Меките кожени обувки на Мара бяха с тънки подметки, непригодни за по-продължително ходене. Но тя не мислеше да се оплаква. Беше свободна, ръцете и краката й вече не бяха вързани, не беше заключена във вонящата стая. Беше с Родерик и вдишваше чистия нощен въздух. Ако сега я заплашваха други опасности трябваше да тича по-бързо.

Близо до моста улиците станаха по-оживени. Всичко напомняше по-скоро за карнавал. От прозорците се подаваха хора и викаха през улицата. Продавачи предлагаха горещи макарони и топло месо, захаросани плодове и евтини букетчета теменужки, на един ъгъл свиреше латернаджия с маймунка. Въпреки това навсякъде се чуваха викове: „Да живее реформата!“ и „Долу Гизо!“

А също и стария боен вик от времето на една друга революция: „Свобода, равенство, братство!“

От моста се виждаха събралите се на площад Конкорд. Факлите и фенерите блещукаха като светулки и хвърляха призрачни сенки върху високия обелиск, получен от Луи Филип в дар от египетския вицекрал Мохамед Али. Тълпата наброяваше няколкостотин души и гласовете тътнеха като отдалечен рев.

— Какво правят? — попита Мара, когато наближиха. Не виждаше какво става отвъд тълпата, но огромен черен облак дим се издигаше във въздуха и очевидно нямаше нищо общо с отделните факли.

— Ламартин се опитва да говори. Няколко души го слушат. Останалите изгарят в радостен огън столове от двореца Тюйлери.

— Какво? Но защо?

— Навярно им е било студено.

В този миг тълпата се раздели и те можеха да виждат фасадата на двореца Тюйлери. Оттам тичаха мъже, понесли над главите си столове, сякаш бяха военна плячка. Както гледаха, един прозорец на горния етаж издрънча, натроши се на парчета и през него изхвърча тронът на Луи Филип. Чуха се тържествуващи викове, после тълпата грабна трона и го запокити в огъня. Да изгорят в тази нощ трона и столовете, оцелели от голямата революция и всичко, което бе последвало — за Мара това беше кощунство.

— Франция трябва да е благодарна, че леглата и гардеробите са по-тежки — изкоментира тя.

Отново се чу резкият звук на строшено стъкло, този път откъм странична уличка с редица от магазини. Родерик обърна бързо глава натам.

— Мисля, че вниманието им ще се насочи сега към други неща. Видях достатъчно, да вървим.

— А Михаел?

— Той ще се оправи и сам.

Проправиха си път обратно през градината Тюйлери, по-далеч от скърцащите и възбудени звуци от разбити врати и крясъците на мародерите. Под дърветата с голи клони и сред храстите още имаше хора, но те се движеха вече не толкова целенасочено. Край тях подкараха някакъв джебчия, спипан на местопрестъплението. Тук-там зърваха любовни двойки, които използваха суматохата, за да се целуват сред вечнозелените храсти.

Улиците между Сена и Лувъра бяха тъмни и безлюдни. Родерик сложи ръка на пистолета си и вървеше, целият напрегнат. Огромният дворец се издигаше вляво от тях и множествата от прозорци и врати сякаш никога нямаше да свършат. Тук някога е бил домът на френските крале, тук владетелите бяха крачили в цялото си великолепие през величествените зали, от които не можеше да се изпари леката миризма на урина, защото немарливите слуги години наред се бяха облекчавали в позлатените ъгълчета и зад украсените с дърворезба врати. Вдясно Сена се движеше с лек плисък в леглото си и проправяше пътя на нощния вятър, който стана тук по-силен и по-студен.

Краката я боляха, беше уморена, а заедно с опасността намаля и бдителността й. Забеляза, че се приближават към едно от крилата на двореца, към един от многото каменни мостове над Сена — Пон Ньоф и улиците край него. Но това не й направи никакво впечатление.

Те изникнаха сякаш от земята, изскочиха от някакво мазе, склад на магазин. Не бяха много, не повече от дузина — най-странната група, която бяха срещали досега. Бяха си изрисували лицата като индианци, размахваха заплашително брадви и ножове, въртяха във въздуха факли и всичко това с ужасяващ вой и крясъци. Бяха награбили купища женски рокли, поли и бельо, на коланите им се люлееха сребърни вази и кани за кафе.

Нямаше начин да ги избегнат, немислимо беше да избягат. Самоубийствено би било да се опитат да си проправят път през толкова силно въоръжени хора, въпреки че Родерик щеше да се опита, ако беше сам. Но сега спря и закри Мара с тялото си.

А после, в мига, в който тълпата мародери се понесе право към тях, вятърът вдигна наметалото му и откри белите панталони с кант и лъснатите ботуши. За миг проблеснаха с кралското си великолепие и еполетите, и златошитата везба под наметалото.

Бързо и точно, като при маневра на учение, Родерик се обърна и хвана Мара с дясната си ръка. С лявата вдигна брадичката й. Устните му се прилепиха към меките й разтворени устни. Тя остана за миг като вцепенена, после сърцето й заби лудо в гърдите и разбиране припламна в очите й. Тя леко изстена, вдигна ръка и прокара пръсти през косата му, загали златистите копринени къдрици и се притисна към него.

Чуха няколко груби закачки по свой адрес. Няколко мъже от групата спряха да ги гледат ухилени. Двамата не им обърнаха никакво внимание.

— Облегнете се на мен — прошепна Родерик и с бавната стъпка на хора, омагьосани от любовта, те тръгнаха по улицата, надолу към извивката на моста. Париж изпитваше открай време безпределно уважение към влюбените. Мародерите ги пуснаха да си вървят.

Родерик спря в тъмното и се ослуша, вдигнал лице. Групата мина по моста. След малко вече се чуваха само отделни ругатни и груби крясъци, а после спънати крачки, когато нощните разбойници хукнаха да настигнат останалите. Тишина.

Мара се обърна слепешката към Родерик, зарови ръце под наметалото му и скри лице на гърдите му. Трепереше цялата от спотаявания досега ужас. Ръцете му я обгърнаха, силни и топли. Мълчаливо я прегръщаше в мрака, опрял здраво крака в земята, той й предаваше от своята неизчерпаема сила. Докосванията му даваха и вземаха, в тях нямаше и сянка от нежелание или гняв.

Тя изхълца и се отдели от него.

— Трябва да ви кажа какво направих.

— Излишно е. Чух някои неща, останалото ми е ясно — той помълча, а после продължи: — Не ми е ясно откъде го зная, но през един кратък миг, когато си срещнахме при Дьо Ланд, бях сигурен, че вие сте част от мен, а вашите мисли са мои мисли.

Майка й имаше рядката дарба да предвижда. Не можеше да е сигурна, че я притежава и тя.

— Не, оставете ме…

— После — прошепна той и отново притисна устни към нейните, този път с нежността на благослов.