Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кралското семейство на Рутения (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Royal Passion, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 35гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2011)

Издание:

Дженифър Блейк. Кралски страсти

ИК „Ирис“, София, 1995

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 954–445–020–4

История

  1. —Добавяне

Глава шестнадесета

— Те бяха ненадминати, непобедими! Същинско трио от амазонки — каза Естес, който се беше заел тази вечер да разкаже всичко на Ролф и Анжелина и на останалите членове от свитата.

— Една за всички и всички за една! — намеси се Юлиана.

— Така добре се бяха справили с положението, че едва ли имаха нужда от помощта ни.

Мара поклати глава и подигравателно се усмихна.

— Не беше точно така.

— Госпожице Мара, цял живот няма да забравя мига, в който това смърдящо хлапе дотърча, размахало кесийката ви и се развика колкото му държеше гласчето: „А moi! A moi!“ Ние тъкмо влизахме в двора и ми се стори, че сърцето ми спира да бие.

— Казахте, че момчето смърдяло, така ли?

— Такава воня се носеше от него, че сигурно се усещаше на километър.

— Парфюмът за баба! Шишенцето трябва да се е счупило, когато му хвърлих чантичката. Съвсем го бях забравила.

— Как можахте! — измърмори Родерик, застанал зад нейното кресло.

Труде, която беше наблизо, го изгледа със строго високомерие право в сините очи.

— Тя имаше причини за това.

— Понесохме се по-бързо от вятъра да помогнем на госпожица Мара, без да се бавим да питаме защо, как и кой е с нея — продължи Естес. — Можете да си представите колко бяхме смаяни да видим трите обсадени дами, труповете на враговете в нозете им, но и те в смъртна опасност. Преди да успеем да им се обадим, те се нахвърлиха с безумна смелост срещу враговете си. През живота си не бях виждал нещо толкова галантно, толкова затрогващо, толкова…

— Нелепо? — подсказа Родерик.

— А какво, според тебе, трябваше да сторим? — попита сестра му. — Да стоим кротко и да се оставим да ни линчуват с камъни? Да коленичим и да молим за пощада? Нямахме друг избор.

— Според мен трябваше да си седите в къщи, на сигурно място.

— За да ти спестим тревогите, нали? — отвърна сестра му.

— Вината беше моя — заяви Мара. — Представа нямах, че е толкова опасно.

— Нито аз — съгласи се Юлиана.

— Нито пък аз — вирна брадичка Труде.

— Всички за една — цитира Родерик.

За миг се възцари тишина, но Естес побърза да я прекъсне.

— Когато слязохме от конете, за да присъединим силите си към техните и да отблъснем онези безумци, опиянени от вино и желание за свобода, тези три млади дами се обърнаха срещу нас, сякаш решили да завършат победата си, като прободат и нашите сърца.

— А вие умряхте да се смеете — обвини го Труде.

Италианският граф я погледна обидено.

— Родерик се смя. Лука и аз му пригласяхме само от учтивост.

— Смяхме се от радост, че ви намираме здрави и читави — намеси се неочаквано Лука.

— На това никой не бива да вярва — заяви Юлиана с глас, в който се долавяше ирония. — Смяха се, защото представлявахме жалка гледка.

— Обсадени, но безкрайно скъпи.

Юлиана се обърна изненадана към циганина и внезапно се изчерви, защото прочете онова, което се таеше в тъмните му очи. Жак и Жаред се спогледаха и дълбоко въздъхнаха.

— Едно не разбирам — обърна се Жак към брат си, — защо на нас все не ни се случва да спасим някое слугинче от беда?

— Защото сте заети по-скоро да ги вкарвате в беда — обясни им с груба откровеност Михаел.

Родерик сложи край на словесния двубой с един-единствен непроницаем поглед.

— Аз не говоря само за удоволствие или за да си упражнявам гласните струни — заяви той спокойно. — От днес нито една жена няма да напуска къщата без охрана, тоест без един или двама, още по-добре трима придружители и то само с карета. Конници от свитата ще тръгват само по двама. И никакви изключения!

— Наистина ли е необходимо? Само заради малко безредици по улиците? — обърна се към него Анжелин и се намръщи.

— Снощи „Комеди Франсез“ е прекратила представленията си — обърна се към нея синът й и лицето му си остана строго.

„Комеди Франсез“, официалният и водещ парижки театър, прекратяваше спектаклите си само когато наближаваше катастрофа. През изминалите бурни политически десетилетия парижани бяха свикнали да гледат на това като на сигурен барометър. Когато театърът затвореше врати, столичната буржоазия залостваше своите в очакване на бурята.

— Ами аз, сине?

Ролф беше задал този въпрос. Той седеше в кресло с висок гръб, протегнал крака, обути в ботуши и сложил лакът на облегалката. Брадичката си беше опрял на свитата в юмрук ръка. Ако думите му бяха предизвикателство, Родерик го пропусна край ушите си.

— Вие, татко, разбира се, ще постъпите както желаете. Но аз с удоволствие бих гледал на вас като на член на свитата, който също може да участва, ако стане нужда, в охрана или да изпълни някоя задача.

Мара очакваше гръм и мълнии. Но явно беше подценила краля на Рутения, както и умението му да разбира своя син. Ролф беше задал въпроса не от страх да не бъде накърнено достойнството му, а защото беше готов да помага при очерталата се криза. Начинът, по който кимна, показа, че е доволен.

Сега Юлиана се опита да привлече вниманието на Родерик.

— А парфюмът на Мара? Дори ако се поклоним доземи на свитата и я помолим да ни придружи, не зная дали си струва да рискуваме втори път, за да купим друг.

— Тя толкова ли държи на парфюма? — възкликна недоверчиво Естес.

Родерик не обърна внимание на графа.

— Аз ще й го доставя.

Гласът му беше толкова категоричен, че Мара се съгласи. Нека иде! Като е твърдоглав! Но тя искрено предпочиташе да не го прави. Само като си помислеше за риска, и усещаше как стомаха й се свива от страх.

Погледна го крадешком изпод миглите си. Той я наблюдаваше, спрял поглед върху извивката на устните й, а изразът на тъмносините му очи издаваше, че се забавлява.

Труде, която наблюдаваше играта, се размърда неспокойно на стола си, после сви вежди и отмести очи. Естес само въздъхна.

Беше време за вечеря, когато Родерик донесе на Мара парфюма. Тя седеше при баба си. Той почука на вратата на салона, обърна се и кимна на цяла върволица слуги да влязат. Първият носеше върху възглавница от тъмносиньо кадифе голямо шише от непрозрачно стъкло със запушалка във формата на гардения, в него трябва да имаше поне половин литър парфюм. Вторият крепеше в кристална ваза огромен букет — жълти нарциси, бели лалета и розови зюмбюли. Третият държеше китара в полиран дървен калъф. Четвъртият — сребърна кофичка с лед, от която се подаваше дългото гърло на бутилка шампанско. Останалите слуги внесоха табли със сребърни блюда, кристални чаши, порцеланови купи и прибори.

— Дошли сте да ободрите болната старица! Колко мило! — възкликна Елен през отворената врата на спалнята.

В следващия миг Родерик беше вече до леглото, целуна й с дълбок поклон ръка.

— Да, между другото — каза със загадъчна усмивка Родерик.

Старите очи на Елен все още виждаха добре и тя го изгледа проницателно.

— Ако се надявате, че след чаша-две шампанско ще заспя, лъжете се.

— Тъкмо на това се надявам — отвърна той.

— Взехте ми думите от устата — засмя се тя.

— Как можахте да си помислите такова нещо!

— Забравяте, че познавах баща ви. Това ми дава предимство.

— От което положително нямате нужда.

Тя отдръпна ръка и го удари леко, но смехът й не беше неблагосклонен.

Ястията бяха превъзходни и чудесно поднесени, способни да събудят апетита дори на тежко болен, достатъчно изобилни, за да уталожат дори вълчи глад. Слугите подредиха масата, провериха дали всичко си е на мястото и се оттеглиха.

Елен отвори шишето и се напарфюмира доста обилно. Смесен с аромата на цветята, дъхът на парфюма натежа във въздуха. Докато се хранеха, тя накара да й разкажат още веднъж историята на първото шишенце, какво се бе случило с него и как Мара успяла да спаси всички в последната минута. Мара се опита да възпре Родерик, но той не й обърна никакво внимание. Докато помагаше на баба си да се храни, тя се вслуша в неговата версия на историята и едва я позна — толкова я беше разкрасил принцът. Усмихна му се благодарно през главата на баба си, но той и сега не реагира.

Опита се все пак да й се хареса, излагайки пред Елен твърде преиначена версия за политическата ситуация, украсена с клюки, вицове и весели коментари. Непрекъснато доливаше чашата на възрастната дама. Когато изядоха и последната лъжичка бадемов крем и слугите вдигнаха празничната трапеза, той взе китарата. Свиреше прекрасни сложни мелодии от младите години на Елен, но също и стари, разпалващи кръвта любовни песни от времето на тъй наречения ancien regime[1]. Пъргавите му пръсти преминаваха от Моцарт към някое болеро, после към норманска серенада от времето на кръстоносните походи, за да завършат с празничните и бавно отзвучаващи тактове на „Сбогуването“ от Хайдн.

Родерик вдигна ръка от струните. Сладките звуци замлъкнаха. Мара погледна баба си. Старата дама беше затворила очи и тихичко хъркаше. Мара и Родерик станаха едновременно, измъкнаха се от стаята и затвориха след себе си вратата между спалнята и салона.

— Същински дявол сте — каза тихо Мара.

— Защото упоих една дама с вино и музика и я накарах да мечтае?

— Направихте го нарочно.

— И с каква цел, Мара? За да ви любя върху това дяволски неудобно канапе? За да ви отвлека в сарая си, ако допуснем, че имам такъв? Или защото зная старата пословица, че пътят към сърцето на едно момиче минава през това на баба му?

— Не ставайте смешен.

— Не съм, Скъпа. Ако исках да ви замая главата, щях да го направя открито. Без тежък парфюм, серенади и букети — той протегна ръка и повдигна брадичката й. — Щях да го направя с нещо рядко, крехко и неопетнено.

Необходима й беше не по-малко смелост да посрещне погледа му, отколкото да се брани от тълпата. Очакваше да се натъкне на високомерие или дори гняв, но срещна само търпение.

— В такъв случай нека ви благодаря, че развличахте така добре баба ми тази вечер. А също и за милите подаръци, не на последно място и за музиката. Беше мило от ваша страна да ни подарите толкова много от времето си и аз съм ви много благодарна.

— Каква чудесна реч, Скъпа, искам да кажа, че щеше да е, ако бях търсил вашата благодарност.

Той млъкна в очакване. Нейното недоверие, невероятното самообладание, което излъчваше кой знае защо дълбоко го нараняваше. Мъка му причиняваха и тъмните сенки под очите й, синьото петно на шията. Толкова искаше да знае какво мисли тя в този миг.

Но какво искате всъщност? — откровеният въпрос прозвуча отново в главата й, но не можа да го изрече. Защото можеше и да не чуе желания отговор.

На устните му се появи мрачна усмивка. Той хвана ръката й, поднесе я към устните си, пожела й тихо лека нощ и я остави сама.

Мара стоя известно време неподвижно. После се обърна толкова рязко, че полата й се усука около краката и бързо влезе в спалнята на баба си. Угаси огъня, сложи паравана пред камината, намали фитила на лампата с матов абажур на нощната масичка. Подгъна завивките около спящата жена, наведе се да я целуне по челото, а после влезе в спалнята си до тази Елен.

Лила, която седеше до камината, веднага стана да я посрещне. Когато Мара измъчено й се усмихна, момичето каза:

— Нищо чудно, че сте уморена, госпожице, нека ви помогна.

Беше повече от уморена, беше сякаш вдървена и всичко я болеше, по тялото си имаше големи сини петна на местата, където я бяха улучили удари, за които не можеше да си спомни. Беше взела гореща баня, която много й помогна, но сега мечтаеше само за леглото.

Лила й помогна да се съблече, изказа успокояващо и съчувствено загрижеността си за петната, после й навлече презглава нощницата. Мара седна в стола люлка, слугинята й изу чорапите и обувките. Докато Лила подреждаше вещите й, Мара се изправи, изпъшка и отиде до леглото.

Върху възглавницата имаше нещо. Една-единствена бледорозова камелия. Всяко малко листенце беше оформено съвършено, всяко се подаваше малко над другото и беше толкова чувствително, че и най-леко докосване можеше да остави тъмно петно. Двете листа, обрамчващи цветеца, бяха лъскави, тъмнозелени и също тъй съвършени. Камелиите бяха пренесени едва преди няколко години от Азия. Заради хубостта и редкостта им ги продаваха много скъпо.

… С нещо рядко, крехко и неопетнено…

— Кой остави това? — обърна се Мара към момичето.

То сви безпомощно рамене.

— Не зная, госпожице. Вече беше тук, когато влязох.

Родерик — друго обяснение не можеше да има, освен ако не беше някой от свитата. Не, едва ли. Трябва да беше Родерик.

Това послание на чувствата му ли беше? Възможно ли е той да я ухажва? Но с каква цел? Нали сам й обясни, че женитбата му, предопределена от баща му още при неговото раждане, ще има за цел политически съюз. Поздравяваше се, че е съумял досега да я избегне, но явно се подготвяше да приеме неизбежната капитулация. Надяваше ли се да я превърне, въпреки това, в своя постоянна любовница? Наистина ли вярваше, че тя не само ще се съгласи, но ще бъде и щастлива?

Допускаше ли го тя самата? Понякога й се струваше, че е готова на всичко, само и само да се върне тяхната близост, да усети отново докосванията му и да забрави себе си в покоряващото могъщество на неговото присъствие. Ще й бъде ли достатъчно? Няма ли да се възбунтува един ден срещу пълната си зависимост от него? Можеше ли да живее със съзнанието, че към нея го влече не любов, а само плътско желание?

Той я помоли да се омъжи за него. Но зад цялата игра на необходимост се криеше страстното желание. После баща му категорично забрани този брак. Дали той продължаваше да мисли за него? Или настояваше именно напук на баща си? И в двата случая предложението му не е особено ласкателно.

Да, но колкото по-често виждаше Родерик и баща му, толкова по-малко вярваше, че принцът ще се покори на краля, въпреки цялото си уважение към бащиния авторитет. Те можеха да са на различно мнение по важни въпроси, можеха да се дуелират с думи, но и двамата напускаха горди и непреклонни полесражението. В някои случаи, като например по въпроса за охраната на резиденцията, кралят дори отстъпваше сдържано на сина си.

Но тогава какво да мисли за неласкавите забележки на Ролф за характера на сина му? Нарочно ли ги правеше, за да види реакцията й? Или Ролф просто нямаше доверие в сина си? Но ако не му вярва дори собственият му баща, можеше ли тя да му повярва?

Искаше ли да му повярва?

 

 

На другия ден, въпреки всички предупреждения да си седят вкъщи, когато се събраха за вечеря, Юлиана не се появи и никой не можеше да каже къде е отишла. Не я намериха в нейната спалня, нито в съседния салон. Нямаше я в дългата галерия, в покоите на нейните родители или на брат й, в никоя от приемните. За последен път я бяха зърнали следобеда да се разхожда с Лука в главната галерия. Чак когато събраха свитата, за да обиколят близките улици, разбраха, че го няма и Лука.

Въпреки това почнаха да я търсят. Изпратиха Жак и Жаред чак до Булонския лес и до циганския лагер, докато Михаел и Труде надничаха във всеки магазин по улица „Риволи“ и улица „Ришельо“, преди да се решат да се впуснат в лабиринта на квартала Маре. Яздиха, докато конете им се покриха с пяна и успяха да разлаят кучетата на половин Париж. Въпреки това не зърнаха дори перо от шапката й.

Юлиана беше упорита и независима, но в никакъв случай не глупава. Мара не можеше да допусне, че е пренебрегнала нарежданията на Родерик, било нарочно, било по недомислие. Трябваше да се търси друго обяснение.

— Постъпката й е погазване на лоялността — заяви дрезгаво Родерик, когато Мара изказа на глас мислите си. — Не познавам друга толкова непостоянна жена. Непрекъснато й се случва нещо. Освен това просто не разбирам как е успяла да се измъкне от надзора ми.

— Надзор?

— Предпазна мярка — отвърна той с пренебрежителен жест.

Разтревожена, Мара каза:

— Вчера сутринта Юлиана се уплаши. Не мисля, че би се изложила толкова скоро на нова опасност.

— Не я познавате така, както я познавам аз. Веднага е забравила опасността. Когато благоволи да се прибере, ще заяви сияеща, че се смята вече за член от свитата, понеже е доказала фехтовалното си изкуство. Мой пропуск е, че наредих всеки от свитата да се движи само с още един човек.

Мара забеляза уморените, напрегнати гънчици край очите. Чувството му за отговорност. Беше възпитаван в него, но беше и черта на характера му. Щеше да е излишно да го убеждава, че не носи отговорност за бъркотията в световните работи. Юлиана беше негова сестра и въпреки че в момента жестоко я ругаеше, от това загрижеността му не намаляваше.

Въпреки това Мара не искаше да вярва, че Юлиана може да е чак толкова лекомислена. Трябва да имаше причина за изчезването й заедно с Лука. Не й се вярваше да са се скрили, за да не им попречат да са заедно. В много отношения Юлиана беше такава, но Лука изпитваше твърде голяма почит към болярина си, а следователно и към неговата дъщеря.

Още нещо липсваше в къщата. Малко след като Родерик и свитата потеглиха отново, заедно с Ролф, да търсят изчезналите, Мара откри, че го няма и Демон.

Беше логично да се попита къде ли е Софи, пекинезката на Юлиана? Напоследък малката кучка беше доста понатежала, затова лежеше повечето време в кошничката си в спалнята на своята господарка или се изтягаше до Демон пред камината в дългата галерия. Сега я нямаше там.

Мара събра отново прислугата и заповяда да потърсят кучетата. Трябваше да надникнат във всяко помещение, във всеки килер и шкаф, да обиколят всички дворове и да надникнат с лампа във всяка плевня, всеки навес и в най-тъмните кътчета на конюшните. Не биваше да се връщат с празни ръце.

Краят се оказа направо смешен. Откриха Юлиана и Лука, седнали на пейка в единия край на северния двор. За да не им е студено, се бяха увили в един чул и си почиваха след напрегнатата работа като акушерка и помощник. Циганинът сочеше на Юлиана съзвездията над тях. В една градинарска кошница, върху куп чаршафи лежеше Софи с четири мънички кученца. Демон пазеше до нея, доволен и размахал гордо, но и със смешна умора, опашката си.

Когато спасителната команда се върна, младата майка и потомството й вече бяха пренесени в личния салон на принцесата. Юлиана и Лука се изкъпаха, за да изчезне миризмата на мокри чаршафи, коне и кучета, и спокойно се присъединиха към останалите, наведени над мъничките космати топчици, които се притискаха към Софи в кошницата до огъня.

Вратата широко се отвори. Родерик и Ролф влязоха, рамо до рамо в салона, последвани от Естес, Михаел, Труде и близнаците. По лицата на принца и баща му беше изписана умора от продължителното напрежение, което се превърна за секунди в див гняв. Членовете на свитата не посмяха да ги заговорят.

Лука скочи на крака, тъмното му, красиво лице беше пламнало. Юлиана застана до него, вирнала брадичка. Но циганинът заговори пръв:

— Знаем, че няма извинение за тревогата, която причинихме.

— Великолепна тактика, моите поздравления — отвърна с подчертана ирония Родерик. — Убеден съм все пак, че има някакво обяснение.

— Не чухме да ни викат — каза Юлиана. — Поне не там, където бяхме.

— Не забелязахте също, че е нощ, така ли?

— В бараката на градинаря винаги е тъмно, а ние бяхме така погълнати от раждането, че не сме усетили как е минало времето.

— Раждането ли?

— На кученцата на Софи.

Баща й погледна към кучетата в краката си. Вдигна бавно поглед и изгледа със сините си очи мъжа до Юлиана.

— Мелези — изрече тихо. — Когато чистокръвна кучка се съвкупява с псе без родословно дърво, се раждат копелета.

Мара забеляза как Родерик хвърли към баща си бърз и намръщен поглед. До нея Анжелин шумно си пое дъх. Юлиана пристъпи крачка напред.

— Прилив на здрава кръв често се отразява много добре на прекалено чистокръвни родове.

— Още по-често изобщо не им понася.

Лука докосна ръката на Юлиана, преди тя да успее да продължи.

— Дъщеря ви е хубава, добра и мъдра, господарю — каза той, — но аз добре зная, че не е за мен. Излишно е да ми го обяснявате.

Той се отдалечи от Юлиана и останалите, тръгна към вратата.

— Почакай! — спря го Родерик. — Ти си човек от свитата и не можеш да я напуснеш без разрешение. А аз не съм ти го давал.

Циганинът се обърна, разкопча с треперещи пръсти копчетата на униформата, съблече я и я хвърли върху една маса.

— Сигурно това ще ми коства честта. Но колко ли струва честта на един цигански мелез?

— Лука! — извика Юлиана, но той не отговори.

Обърна се, отвори вратата и изчезна.

Анжелин се надигна с кралско достойнство и се обърна с гневно святкащи очи към съпруга си.

— Това е голяма загуба, която тепърва ще почувстваме.

Ролф се обърна към нея и каза, сякаш бяха сами:

— Необходимо беше. Той трябва да избере между нощното небе и прашния балдахин от копринена дамаска.

Мара наблюдаваше Анжелин, която се беше замислила над загадъчната забележка на мъжа си и си каза, че Ролф и сина му рядко вършат нещо без задна мисъл.

— Ти нарани гордостта му — каза сдържано Анжелин. — Такива рани са опасни.

— Това е циганска гордост, която трябва да бъде смирена — намеси се саркастично Родерик. — Но уместно ли беше да го смиряваш тъкмо по време на очевидна криза?

— Криза ли? — обърна се бързо Анжелин.

— С колективната си мъдрост крал Луи Филип и Гизо са забранили реформисткия банкет, който трябваше да се състои утре вечер на площад Конкорд. Ламартин се е заклел да отиде и да говори, та ако ще там да бъде само сянката му. В работническите квартали се въоръжават.

— Ние какво можем да направим?

— Можем да приемем, както възнамерявахме, реформистите в петък вечер, за да сме в течение на намеренията им. Или да изчакаме с надеждата, че Луи Филип е достатъчно крал, за да въведе ред.

Но Луи Филип не предприе нищо.

На другия ден по улиците се изляха безброй демонстрации и манифестации, чуваха се пароли, възторжено се пееше Марсилезата.

Родерик и свитата излязоха рано и още не се бяха върнали. Извикаха Ролф в Тюйлери, навярно Луи Филип искаше да се посъветва с него за начина, по който трябва да действа. Жените останаха сами.

Следобедът беше облачен, но все още необичайно топъл, въпреки че във въздуха вече се долавяше близка промяна на времето. След обеда Елен легна да подремне, останалите също се оттеглиха в покоите си. Мара надникна в спалнята на баба си, после седна за малко пред камината, прелиствайки модното списание „Льо Фоле“. Беше неспокойна и нервна, тревожеше се за Родерик и останалите, които бяха сега из улиците. Толкова искаше да знае какво става с тях и дали се присъединяват към крясъците, които долитаха от време на време.

Неволно скочи, когато някой почука на вратата. Чуло разрешението й, влезе едно от момичетата.

— Моля да ме извините, госпожице. Един посетител иска да говори с вас.

— Кой е?

— Не пожела да каже, но ставало дума за пари, които му дължала вашата баба. Оставих го да чака долу в антрето, защото има вид на търговец. Надявам се, че не съм сбъркала, нали?

Мара кимна сдържано на момичето. Дьо Ланд. Не можеше да е друг. Нямаше вече възможност да й навреди и все пак щеше да е навярно по-добре да не пристъпва в представителните помещения на резиденцията. Представа нямаше какво може да иска от нея след толкова седмици, но нямаше и намерение да го представя на останалите. Пожела си да има куража да го отпрати. С най-голямо удоволствие би го подканила чрез някой лакей да се маха, или би заповядала да го изхвърлят. Не. Щеше да се наложи да го изслуша.

Тя прекоси коридорите и слезе по главното стълбище. Антрето, за което спомена слугинчето, беше малко помещение под стълбата, хладно и голо, в него посрещаха търговци и доставчици, които трябваше да чакат тук, защото не бяха гости или близки. Тук нямаше камина, не се поднасяха освежителни напитки, нямаше лакеи, които можеш да повикаш, само една пейка, протрит килим и гледката през оловното стъкло към храсталаците в западния двор.

Когато тя влезе, Дьо Ланд се надигна от пейката заедно с някакъв съмнителен млад човек с неопределена усмивка, който, изглежда, го придружаваше.

— Колко сте прелестна — каза той и погали с дългата си тясна ръка брадичката си. — Както виждам, животът с принца ви понася.

— Това не е ваша работа. Защо сте тук?

— Пак заради парите, които ми дължи госпожа Дьолакроа, вашата баба. Чух, че е била болна. Не искам да ви преча, убеден съм, че няма и да се наложи. Двамата с вас вече постигнахме една обща цел и можем да го направим още веднъж.

— Дълговете на баба ми са изплатени докрай. Покушението срещу краля не завърши както си го представяхте, но аз направих каквото поискахте. Повече не можете да очаквате.

— Имате явно високо мнение за себе си — каза Дьо Ланд и макар да говореше кротко, в тона му прозвуча омраза. — Никога не сме се споразумявали нищожната помощ, която ми оказахте, да изплати всичките ви дългове.

Мара пренебрегна тънкия намек за това, което беше сторила.

— Аз пък останах с това впечатление — отвърна тя.

— Значи сте се лъгала.

Тя се извърна и погледна през прозореца. Изведнъж й дойде една идея. Не беше излишно да проникне в замислите на този човек. Освен това сега имаше възможност да разбере какво всъщност се беше случило по време на атентата, веднъж завинаги да проумее каква е била ролята на Родерик. Затова хвърли през рамо:

— Размириците вече са факт, какво още целите?

— Това само незначителни протести, само повод за истинска революция.

— Не ми е ясно как бих могла да съм ви от помощ в такива грандиозни планове?

— Оставете аз да реша.

Когато изговори последните думи, гласът му прозвуча по-отблизо и много самодоволно. Мара си даде изведнъж сметка, че е сама с двамата мъже в малкото помещение. Поиска да се обърне. Някакъв гаден сладникав дъх изпълни носа й. Яки ръце обгърнаха ръцете и раменете й, притиснаха влажна кърпа към лицето й. Тя пое въздух, за да вика, но се закашля, задави се, за малко не повърна. Полузамаяна, усети, че я вдигнаха и я изнесоха от стаята. Стана тъмно, после я хвърлиха върху нещо кораво, вероятно кожена седалка. Каретата потегли, залюля се, заклати се и на Мара отново й прилоша. Обгърна я сив мрак.

Бележки

[1] Ancien Régime (фр.) — Старият ред, срещан още и като Стария режим, е политически и социално-икономически режим, който съществува във Франция от края на XVI — началото на XVII до т.нар. Велика Френска революция. Б.р.