Дженифър Блейк
Кралски страсти (15)

Глава петнадесета

Време бе да се прибере у дома. Не й бе мястото тук, в резиденцията на Рутения. Париж с цялото си великолепие и лекомислие не се оказа, въпреки надеждите на баща й, място, където тя да забрави неприятностите си. Парите, които пръсна за да я прати тук, събраните с мъка пари, отидоха на вятъра. По-добре никога да не беше виждала дългите улици и елегантните стари сгради, театрите, кафенетата, букинистите и сладкарничките на Париж. Колко по-добре щеше да е, ако никога не беше зървала на светлината на циганския огън този високомерен принц. А сега трябва да се прости с напразните си надежди, да ги скъта някъде, както младите дами запазват бележничетата от баловете, в които са записвали имената на пожелалите да танцуват с тях, както запазват бельото, с което са били на първия си бал и увехналите цветя. Ще се върне в Луизиана, за да се грижи за дома на баща си в Байот Техе, близо до Сен Мартинсвил. Някога ще забрави мъката си, но винаги ще си спомня за изживените удоволствия и радости.

Не беше трудно да вземе решение, но съвсем друго бе да го осъществи. Мара влезе в спалнята на баба си, за да й съобщи с какво ще се залови от следващата заран. Елен още лежеше с кърпа, намокрена с теменужена вода на челото и високи половин метър пухени юргани върху тъничкото тяло.

— Не влизай — изпъшка тя. — Настинала съм вчера по време на излета. Не искам да се заразиш.

Мара пренебрегна предупреждението, застана до леглото и сложи ръка върху челото на баба си. То гореше.

— Да ти донеса ли чай или бульон?

— Не, не, нищо не искам. Чувствам се като стара жена и единственото ми желание е да остана да лежа.

— Мисля, че ще е по-добре да пратя за лекар.

— Ако искаш да ми направиш услуга — недей — възпротиви се строго старата дама. — Френските лекари предписват винаги нещо за черния дроб, независимо какво те боли, а моят си е наред.

При последните думи я обзе такъв ужас, че потъналото във възглавниците сбръчкано лице се разкриви в гримаса.

— Да ти дам давилови капки — предложи Мара. — Ще можеш да заспиш.

— Е, ако много настояваш.

Мара заповяда да запалят огън в камината, въпреки че времето беше меко, а после седя до баба си, докато тя заспа. Чак тогава излезе от спалнята, за да потърси Анжелин.

Пратиха за лекар, който дойде след час. Старата дама била болна, но не тежко — каза той. Но като се има предвид възрастта й, трябва да лежи спокойно на топло и да се пази от течение. В никакъв случай да не отварят прозорците в стаята й и, пази Боже, да стъпи върху студения под. Ако следват тези предписания и ако черния й дроб продължи да функционира нормално, ще избегне навярно опасната пневмония. В противен случай той не отговарял за последствията.

— Нафукан шарлатан, лъжец и дрънкало — заяви безмилостно Родерик, когато облеченото във фрак закръглено тяло на доктора изчезна от стълбата.

— Сбърках, че го извиках — поклати глава Мара. — Всичко стана точно както го беше предрекла баба.

— Когато обичаме, ставаме роби на страховете си.

Тя можеше само да се съгласи.

— Трябва да стоя при нея.

— Това няма да й помогне, по-скоро ще й попречи. Ако се настаните в малкия салон до спалнята й, ще дойда да ви правя компания.

Тя го погледна учудено.

— Сигурно имате и по-важни занимания.

— Не, нямам — заяви той простичко, хвана я под ръка и се заразхожда с нея из малкия салон, който отделяше стаята й от спалнята на баба Елен.

— Отслабнала сте и то много — каза той, когато вече седяха в малкото овално помещение. Беше подвил крак и опрял лакът — на облегалката на канапето.

— Просто нямам апетит.

Той не обърна внимание на опита й да изглежда весела.

— Душевни терзания, грижи и едно позорно дефлориране — не беше особено поетично изживяване за жена като вас.

Тя гледаше ръцете си, скръстени в скута.

— Не беше позорно.

— Колко великодушно! Впрочем вие проявихте великодушие от самото начало. Предложихте ми половината от вашата ябълка.

Тя вдигна очи, за да го погледне и сивите й очи бяха спокойни и ясни.

— Вече ви обясних веднъж колко съжалявам за всичко, което се случи. Сигурна съм, че не сте ми повярвали. Но беше самата истина — кълна се.

— Аз не паднах по-долу и дори ви съдействах.

— Това не променя факта, че беше подло да се опитам да ви използвам.

— Опитът ви може и да беше погрешен. Обаче от мен зависеше с една само дума да сложа край, но аз предпочетох да приема подаръка, който ми предлагахте — себе си. Затова ви моля за прошка.

— Нямате никакво основание да го правите.

— Освен самоуважението, честта и почтеността, а също и чувството ми за несигурност.

Тя го погледна изненадано, после вдигна вежди.

— Едва ли някога през живота си сте бил несигурен.

— Така ли мислите? След атентата срещу Луи Филип имахте възможност да подразберете нещо за моя темперамент. Съвсем незаслужено. Имам желание да предизвикам у вас чувства, но страхът не е между тях.

Бузите й леко се зачервиха. Тя не искаше да се замисля върху думите му, още по-малко да анализира объркването, което те предизвикаха в нея.

— Защо смятате, че е било незаслужено?

— Исках от вас доверие, което не можехте да ми дадете. Вместо да се запитам каква е причината, демонстрирах престорено наранена гордост и гняв. Това не помогна, можеше даже да попречи.

— Да попречи на какво?

— На възможността да спечеля доверието ви.

Лицето му бе загрижено. Меките златни вълни на косата му закриваха челото и тя трябваше да стисне ръце в скута си, за да не ги отметне назад. Долавяше дъха на прясно колосаната му ленена риза, лекия аромат на сандалов сапун, струваше й се, че топлината на тялото му стига до нея през широката брокатена възглавница. От онова, което казваше, и от близостта му леко й се виеше свят — сякаш я бяха въртели в кръг, а после я бяха пуснали. Можа да измисли само една причина, поради която е могъл да заключи, че тя не му се доверява, и макар да й беше трудно да го изкаже с думи, искаше да го убеди, че не е вярно.

— Ако смятате, че през последните няколко седмици съм се страхувала, че ще трябва да се отзова на вашите покани и да дойда при вас, трябва да ви кажа, че…

— Мила моя Мара, нямаше никакви покани. И не заради този колос, когото наричам свой баща, а защото, с изключение на една-единствена нощ, винаги съм съзнавал, че заслужавате нещо по-добро.

— Само на една ли? — прошепна тя.

— Какво ви кара да се усмихвате като Цирцея на брега?

— Нощта, в която ви чух да се карате на стълбището с баща си.

— Ние наистина се карахме в ранни зори на задната стълба — призна той весело, — но никой не надделя и никой не се призна за виновен.

— Моля да ме извините. А какво, според вас, заслужавам аз?

— О, ами един истински приказен принц с огнени очи и мъжка елегантност, принц, който ще ви подаде на бала ръка за бавен и очарователен танц.

Не можеше ли да се изрази по-ясно? Но Мара нямаше възможност да се задълбочи, защото чу, че баба й я вика. Така си и остана с въпроса дали Родерик има предвид себе си или някакъв абстрактен приказен принц, мъж, който ще я ухажва по всички правила на светското общество, а после ще се ожени за нея. Не означаваше ли това, че я отпраща? Не можеше да повярва, че иска да заличи всичко лошо, което ги разделя и да почне всичко отначало. Значи беше второто. Направи си труда да покаже, че поема част от вината за собственото си прелъстяване, разбира какво я е тласнало към толкова противоестествено поведение, не й се сърди и й пожелава всичко хубаво. Това беше всичко. Не се зарадва, че го е проумяла.

 

 

Банкетите на реформаторите продължаваха. Речите, придружаващи тези политически обеди и вечери, ставаха все по-разпалени. Очевидно беше, че само радикална промяна може да задоволи подстрекателите на народа. Те настояваха за незабавен край на абсолютистката монархия и свободни избори с участието на всички граждани. Започна остра кампания срещу консервативния кралски министър Гизо. Скрепеният предишната година с брак съюз между Франция и Испания бе обявен от английското правителство за предателски и сега то се мъчеше с всички сили да подклажда недоволството на народа. Легитимистите наливаха масло в огъня, а също и бонапартистите, все с надеждата, че хаосът на един преврат ще им даде възможност да сложат на трона своя избраник.

Недоволството кипеше във Франция като младо вино в бъчва. Жълтите вестници печатаха подигравателни карикатури на краля и неговите министри, възхваляваха речите на Ламартин. В провинцията имаше бунтове поради недостига на храна, а в уличките в покрайнините на Париж — спонтанни събрания, завършващи с манифестации под червени знамена. Тълпата преобърна каретата на един богат търговец и го преби почти до смърт. Други манифестанти нахлуха в склада на един винар, ограбиха го, а после опожариха няколко магазина и изпотрошиха прозорците на къщите в богат квартал недалеч от Фобур Сен Жермен.

В големия салон на резиденцията изострящата се ситуация ставаше предмет на разговор веднага щом се съберяха повече от двама души. Някои хвърляха вината върху краля, човек, който не беше направил нищо лошо, но и нищо добро. Други обясняваха всичко с необичайната за това време на годината горещина, позволила на хората от народа да излязат от дупките си и да се занимават с друго, освен с грижата как да преживеят студената и мокра зима. Някои мръщеха чела и клатеха глави. Други се подсмиваха.

Беше трудно, ако не и невъзможно, да се прецени държането на Родерик и на баща му, крал Ролф. В споровете те заставаха ту на едната, ту на другата страна. Съгласяваха се с всички и с всекиго. Ролф се навеждаше с подчертана почтителност да целуне по време на прием ръката на някоя графиня или княгиня, но можеше да пие и да спори в покоите на сина си с Ламартин, с привърженика на умерени възгледите физик Араго, със социалиста Луи Блан или с дрипавите мъже с пистолети в коланите, които изчезваха през задното стълбище.

Мара беше объркана от сложната обстановка и въпросите, които тя пораждаше. Съчувстваше на хората, които просеха, присвити, по улиците; когато можеше, даваше на децата по някой сантим. Разбираше колко справедливо е искането на народа за право на глас в управлението на страната, за работа и добро заплащане. Но вярваше, че Луи Филип прави за страната и поданиците си всичко, което е по силите му. Хората страдаха навсякъде, не само във Франция.

Въпреки напрежението изглеждаше невъзможно насилието отново да залее парижките улици, по тях отново да се издигнат барикади, плебеите отново да вземат властта. Така си мислеше тя до един слънчев следобед.

Мара, Юлиана и Труде отидоха до един парфюмериен магазин в близка уличка в Маре. Бяха чули, че там продават парфюм, който се нарича „Креолска градина“ и в който били събрани всички аромати на Ню Орлиънс: на гардения, сладка маслина, орлов нокът и папрат. Описанието на парфюма беше много примамливо, а Мара търсеше и подарък за баба си. Старата дама се оправяше доста бързо, но имаше нужда от нещо, което да разнообрази дните, които трябваше да прекарва в леглото. Освен това парфюмът щеше да е добро начало за един разговор относно завръщането им в Луизиана.

Магазинът беше близо, на не повече от десет минути пеш. Отдавна не бяха излизали, затова решиха да се откажат от каретата. Свитата се беше пръснала, Родерик и Ролф също ги нямаше, затова момичетата се разбраха да не чакат някой да ги придружи. Нали ще са заедно, пък и няма и да ходят кой знае къде.

До магазина стигнаха без произшествия, доволни от разходката на чист въздух. На връщане Мара носеше шишенцето с парфюма в платнената си чантичка и сега трите се движеха сякаш обкръжени от ароматите, които всяка бе взела със себе си. Улиците, по които минаваха, бяха тесни, с груб калдъръм, по който трудно се вървеше. Слънцето не стигаше до тях и огряваше само горните етажи на къщите. Канавките бяха пълни с отпадъци, тук-там се виждаха счупени прозорци, кепенците на някои магазини висяха накриво.

Когато излязоха от магазина, наоколо им тичаха деца, по праговете се изтягаха котки, от прозорците се надвесваха жени и приказваха на висок глас със съседките си. Трите свиха на ъгъла и видяха изведнъж, че пред тях улицата е като пометена. Някъде проплака дете, но веднага го накараха да млъкне. Прозорец се затръшна шумно, някъде пуснаха резе.

Мара размени бързо поглед с Юлиана. После и двете погледнаха към Труде.

— Добре ще е да побързаме — каза решително русата жена, смръщила вежди. С ръка върху дръжката на сабята, тя се оглеждаше със спокоен, преценяващ поглед, от който нищо не убягваше. Продължиха по-бързо. Стъпките им кънтяха между каменните къщи и създаваха впечатлението, че някой ги преследва. Слънцето се скри зад облак. Вихър мина край сградите, вдигайки мръсен прахоляк, от който очите почваха да сълзят.

Чуха някъде пред себе си гласове, които пееха марш. Приближаваха се все повече и сега разбраха, че е „Марсилезата“. Изпети с все сила от мъжки и женски гърла, думите кънтяха яростно и грубо.

— Тълпата. Да се махаме, по-бързо! — каза Труде.

Но беше вече късно. Тълпата от мъже и жени изникна от странична уличка. Бяха тридесетина, всички въоръжени с тояги, с каквото им падне. Дрехите им бяха сякаш еднакви, похабено сиви, мъжете носеха смачкани каскети, жените кърпи. Лицата бяха изпити, а когато отваряха уста, за да пеят, можеха да се видят развалените им зъби. Сега тези хора видяха срещу себе си две жени в елегантни траурни рокли — значи жалеха сестрата на краля. Придружаваше ги — поне така им се стори — млад мъж с черна лента на ръкава.

Сякаш тласната от невидима ръка, тълпата се понесе срещу тях.

— Аристократи! Човекоядци! Дръжте ги! Дръжте ги!

Сабята на Труде изсъска, извадена от ножницата. Тя изблъска Мара и Юлиана напред.

— Бързо, бягайте! Аз ще ви прикривам.

— Господи! — възкликна Юлиана. — Бих дала всичките си диаманта, само да носех сабя.

— Много са, не можете да ги задържите — извика Мара, хвана Труде за ръката и я повлече със себе си. — Елате!

Труде положително не беше страхлива, но беше научена да пресмята рисковете и знаеше какво значение може да има едно стратегическо отстъпление. Тя отстъпи няколко крачки назад, после се обърна и хукна да бяга. С викове и закани, като кръвожадни псета на лов, тълпата продължи да ги преследва.

Пътят за отстъпление, който следваха трите жени, щеше да ги отведе само още по-навътре в Маре. Трябваше да си проправят път към реката и към резиденцията. Труде посочи тясна уличка и хукнаха по нея. Беше затрупана с купища отпадъци, хлъзгава тиня и боклук, над нея бяха опънати въжета със сиво бельо. Докато си проправяха, наведени, път, Труде подскочи високо, за да пререже едно въже, та да падне зад тях в уличката и да затрудни напредването на преследвачите.

Спечелиха малко време, но не достатъчно. Когато излязоха от пряката, тълпата вече почти ги настигаше. С вдигната над коленете пола, Юлиана се втурна към една сладкарничка.

— Да влезем тук! — извика.

Сладкарят ги видя и се опита да заключи вратата. Труде я подпря с рамо, мъжът се олюля и отстъпи. Трите префучаха през малкото помещение, събаряйки по пътя си маси с кексове и торти, кутии с бонбони. Нахлуха в кухнята и без да обръщат внимание на дебелата, подпухнала жена, която бъркаше пудинг, изскочиха през задната врата в успоредната пряка.

Труде изруга ядно, когато преобърна оставена до вратата кофа с гранясала мазнина. В уличката обединиха силите си, за да преобърнат, вече нарочно, оставената зад една месарница каца със свински и овнешки отпадъци. За малко да припаднат от вдигналата се воня. Всяко поемане на въздух се забиваше като нож в гърдите им, но те продължаваха да тичат. С радост чуха високите крясъци, с които предводителите на тълпата нахлуха в сладкарницата, а после се подхлъзваха и падаха в локвите мръсна мазнина.

Стигнаха до края на уличката и свиха отново вляво. Стъпките им кънтяха по паважа. Косата на Юлиана се беше разплела, тя беше запретнала поли над коленете, лицето й беше бяло като вар, въпреки трескавите червени петна по бузите. Мара усещаше бодежи в хълбоците, пред очите й плуваше червена мъгла. Нямаше да издържи още дълго на това темпо. Чу как Юлиана се задъхва до нея и предположи, че и другото момиче не е по-добре. Само Труде сякаш изобщо не се беше запъхтяла.

Единствената им надежда, мислеше си Мара, е да спечелят достатъчно време, за да успеят да се скрият. Бяха вече по-близо до резиденцията, но все още на пет-шест преки от нея. Тук улиците бяха по-широки, магазините повече, въпреки че всички врати бяха залостени. Хората бяха затворили врати и прозорци, но не бяха прибрали стоката от сергиите на улицата. Нямаше къде да се скрият. А ревът на тълпата приближаваше.

И тогава го видя, точно пред тях. Засмя се високо. Когато другите две я погледнаха изненадано, тя можа само да посочи с трепереща ръка и да забави бяг.

Магазинът за мъжко облекло беше яко залостен, но пред вратата имаше рафт с мъжки шапки — бомбета, цилиндри с и без пружина, шапки от коприна, калпаци от бобър и вълнени каскети. Имаше и сандък с тежки верижки за жилетки, на които се окачват часовници или печати. Под стрехата висяха бастуни с позлатени и посребрени дръжки, с дръжки от слонова кост или кехлибар, от полирано до блясък дърво. Имаше и редица бастуни с ефеси вместо дръжки, от много тънки и изискани до много дебели — в тях бяха скрити шпаги.

Мара и Юлиана се спуснаха към бастуните, задърпаха ефесите, захвърляха онези, които заяждаха и най-сетне измъкнаха с ликуващ вик от два бастуна остри и гъвкави шпаги.

Отново се обърнаха към улицата.

— Натам! — посочи Труде. — Там е по-широко.

Тълпата зърна неочакваната плячка и се втурна към нея. Мара, която стоеше, долепила рамене за Юлиана и Труде, забеляза, че още държи в ръка украсената с перли платнена чантичка. Тя развърза копринените шнурове и хвърли чантичката към вратата на съседната къща. Тя се отвори и през нея надникна десетина-единайсет годишно момче. Строг глас му заповяда да се прибере, но малчуганът изскочи навън, за да вдигне кесийката.

— Всичко вътре е твое — извика му високо Мара, — ако занесеш вест в резиденцията на Рутения. Кажи им да дойдат тук.

Труде извика:

— Кажи им: A moi! A moi!

Беше стар боен вик, молба за помощ: Към мен! Съберете се около мен! Помогнете ми!

Свитата положително щеше да дойде. Ако момчето занесе вестта. Ако го пуснат да мине. Ако мъжете са се прибрали.

Дотогава бяха предоставени на себе си.

Тълпата запълни улицата пред тях. Идваха все по-близо. С широко отворени уста и изпъкнали жили на вратовете мъже и жени крещяха колкото им глас държи. В очите пламтеше омраза и жажда за кръв. Стискаха в юмруци нескопосаните си оръжия. Грубите обуща громоляха по калдъръма. Все по-близо и по-близо.

— En garde! — каза тихо Труде.

Трите шпаги изсвистяха във въздуха, наведоха се, застинаха. Жените стояха в нападателна поза, готови за бой.

Беше толкова неочаквано за предводителите, че те се опитаха да спрат. Но хората зад тях ги подпряха, те се запрепъваха в камъните, някои залитнаха. На сантиметри от проблясващите, бавно кръжащи остриета, те спряха, за да бъдат веднага изблъскани с ругатни и клетви от напиращите отзад. За миг настана пълно объркване.

После групата се разстъпи и направи място на пет-шест мъже. С вдигнати тояги и стиснати зъби те запристъпваха към жените. Мара нямаше време за другите, само за двамата, които идеха към нея. Тя замахна в кръг, после се наведе и със същото движение насочи оръжието си към краката на първия нападател. Той изкрещя и изкуцука по-надалеч. Мара подскочи високо, завъртя се и насочи острието към корема на втория. Отскочи и той, а тоягата, с която искаше да я смаже, само я удари по рамото. Без да обръща внимание, че то изтръпна, Мара впери поглед в проблясващото острие на ножа в другата ръка на мъжа. С бързо движение тя заби рапирата в тази ръка. Мъжът извика високо, хвана се за ръката, изтърва ножа. По пръстите му се стичаше кръв. Сега Мара застана срещу раздърпаната жена, размахваща заплашително смъртоносното оръжие, което стискаше в длан. Жената изсъска от гняв и замери Мара със секирата си. Тя разкъса дебелия плат на полата, но не я нарани и падна със звън върху калдъръма. Мястото на жената зае мъж, награбил ръжен, сякаш беше пушка. Мара отблъсна няколко пъти ръжена с рапирата, а после изпревари с мълниеносно движение дебелото, тромаво желязо, преодоля защитата на мъжа и прониза рамото му.

Тълпата стесняваше кръга си. Труде, която се биеше със светнали очи, извика:

— Гръб до гръб! Само така можем да ги държим в шах.

С едно движение Мара и Юлиана се обърнаха, така че да образуват с гърбовете си триъгълник. Сега бяха защитени от нападения отзад.

Следваха все нови и нови нападения. Жените отново и отново отблъскваха тълпата. Двама мъже лежаха мъртви или умиращи в краката им. Трети беше изпълзял до тротоара и се мъчеше да запуши, стенейки, раната в гърлото си. Нападенията се поразредиха, поотслабнаха.

Настроението на напиращите плебеи вече беше друго. Отначало желанието на хората беше да намерят отдушник за злобата си като понатупат три издокарани аристократки. Да ги насинят, та да разберат кое колко струва, да ги съблекат и да ги наложат с тоягите. Но сега тълпата беше много по-агресивна, сега хората искаха да си отмъстят за пролятата кръв, озлобени и от мисълта, че са ги надвили жени. Беше се пробудила онази кръвожадна истерия, която бе подтикнала преди по-малко от сто години подобна тълпа буквално да разкъса на парчета принцеса дьо Ламбал, приближената на Мария Антоанета.

— Да ги убием с камъни! — изкрещя женски глас. — Да ги видим как ще се пазят с рапири от камъните.

Само след миг камъните бяха изтръгнати от улицата. Бяха едри павета, по-тежки и по-големи от тухли. От тях лесно можеше се издигне здрава барикада, яки мъже можеха да убиват с тях. Запокитени със сила, можеха да натрошат кокали, а хвърлени с омраза и гняв, да удържат армии и тежковъоръжени конници. Това беше оръжието на пролетариата.

Ако останеха на мястото си, само след секунди трите жени щяха да бъдат повалени на земята и смазани. Ако се опитаха да бягат, щяха да ги преследват и да ги разкъсат, както глутница кучета разкъсва лисици.

— Нападаме ли? — попита спокойно Мара.

— Нападаме — отговори Труде.

Трите се спогледаха, в очите им се четеше гняв, решителност, но и ужас. От напрежението лицата им бяха плувнали в пот, краката им трепереха. Гъстите къдрици на Юлиана бяха в кръв, единият ръкав на униформата на Труде беше скъсан. Полите на Мара и Юлиана и панталонът на Труде бяха целите в мазнина и някаква неопределима кал. Рапирите им бяха окървавени и вдъхваха ужас, мускулите на раменете и ръцете им бяха така изтръпнали, че едва ли щяха да се движат с лекота.

Изведнъж и трите се разсмяха и се втурнаха, сякаш са току-що отпуснати пружини, с вик срещу нападателите си.

Мъжете и жените хукнаха с ужасени, широко отворени очи. Те хвърляха оръжието си и бързо се пръскаха във всички посоки. Защото зад триото вече се чуваше тропот на ботуши, последният щурм наближаваше.

Мъжете спряха, едва не се спънаха в хлъзгавите павета. Във високо вдигнатите ръце засвяткаха остриетата на смъртоносните им саби. Ослепително белите униформи сияеха като платинени под лъчите на слънцето.

Приковал поглед към насочената в челото му рапира на Труде, Естес ядосано изруга.

Лука поклати учудено глава, без да откъсва опипващ, жаден поглед от Юлиана.

— A moi? — каза Родерик и като видя смаяните, почти яростни лица на жените, избухна в силен смях.