Метаданни
Данни
- Серия
- Кралското семейство на Рутения (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Royal Passion, 1985 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Андреа Михайлова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 35гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2011)
Издание:
Дженифър Блейк. Кралски страсти
ИК „Ирис“, София, 1995
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954–445–020–4
История
- —Добавяне
Глава четиринадесета
Революцията се чувстваше във въздуха. От близо шестдесет години народът не беше проявявал така гневно и бурно недоволството си от правителството. Освен това и повече от всичко — той скучаеше. Спомняше си дните на Наполеоновата империя и въздишаше по отминалата слава на Франция. Забравил беше колко младежи трябваше да пролеят за нея кръвта си и какви огромни суми струваха войните. Главите на аристократите от стария режим са се търкаляли на площад „Конкорд“ и никой не е скърбил за тях. А сега въздишаха по времената, когато във Версай е царувал Кралят Слънце и хората са се стичали от цял свят да окажат почит на прекрасна Франция.
Колко различен беше дворът на Луи Филип. От слава или блясък там нямаше и следа. Вместо това наперена честност, скучно и скромно ежедневие. Както се беше изразил един остроумен мъж — „монархия със заешко сърце, която допуска Франция да бъде унижавана“. Страната, която се бе простирала някога от Ламанша до Рейн, от Балтийско море до Отоманската империя, се беше прибрала в граници, по-тесни и от тези отпреди Наполеон. Бяха станали забележителни събития, важни революции и промени в правителствата на други страни, само Франция оставаше безучастна. Хората гладуваха през зимата и никой не се притичваше на помощ. Държавата се управляваше от корумпирана и вулгарна средна класа и от смешен, нелегитимен крал — беше наистина срамно. Всяка промяна можеше да е само за добро; по-лошо не можеше да стане.
Книгата „История на жирондинците“ от поета политик Ламартин, в която той идеализираше Революцията и извиняваше изстъпленията на терора, се четеше и цитираше навсякъде. Ламартин беше високо ценен като оратор на реформистки банкети, които се даваха из цялата страна. На тях той гощаваше присъстващите с дълги речи за всеобщата мизерия и тържеството на вулгарните богаташи. Това явно се харесваше. Но кралят и неговите съветници следяха с нарастваща тревога необичайните тържествени банкети.
При събиранията в салона на рутенската резиденция сред все по-скучните гости цареше невероятно самодоволство. Луи Филип беше, според тях, почтен и умерен човек. Неговото управление — най-стабилното от Революцията насам. Никой нямало да е толкова луд, та да иска насилствена промяна с всички свързани с нея опасности, независимо колко високо крещят романтици като Ламартин и колко ревностно проповядват свобода на личността.
Но докато обществото в големия салон все повече оредяваше и ставаше все по-средно буржоазно, посетителите в личните покои на принца ставаха не само по-многобройни, но и все по-радикално настроени към сегашното правителство. Тук идваха писатели и художници, скулптори и композитори — авангардът на романтизма — Юго, Балзак, госпожа Дюдеван, Ламартин и десетки още. Те разговаряха, спореха, пиеха, изпушваха по някоя малка турска пура или екзотично, пълно с топчета опиум наргиле. Доколко вземаха на сериозно собствените си думи, искрено ли желаеха реформи, които да дадат управлението в ръцете на обикновения човек, трудно можеше да се каже.
Потокът от търговци, модисти, лекари, адвокати, слуги, фризьори и кочияши продължаваше да тече през къщата. Свитата влизаше и излизаше, заета с мистериозни поръчения. Мара бе очаквала след осуетеното покушение дейността да поотслабне, но тя сякаш се засилваше. Събраната информация много рядко се съобщаваше в присъствието на дамите, но по някои намеци можеше да се съди, че не е никак успокоителна.
В една късна вечер в двора влезе лека и бърза пътническа каляска. Турскосиният лак и златната украса блестяха, гербът на вратичките беше кралски. Двама лакеи в ливреи стояха отзад, конни телохранители придружаваха каляската. Отвориха вратичката и пуснаха стълбичката. Слезе дама в поръбена с хермелин зелена кадифена рокля и шапка с пера. Косата на дамата беше кестенява, вече посребрена на слепоочията.
Докато кракът й в елегантна обувка да стъпи на паважа, Родерик вече беше изтичал по стълбата в двора, последван от Ролф, който се движеше по-бавно и достолепно. Въпреки това именно той мина напред, пое протегнатата ръка и я вдигна към устните си, преди да прегърне дамата.
Когато беше отново в състояние да говори, каза:
— Анжелин, лоша жено, пълна с любопитство и ужасни капризи, кого си оставила да се грижи за кралството ми?
— Рояк мъже, от камериера до министъра и всеки от тях е по-подготвен от мен — отговори тя без сянка на съжаление. — Не си допускал, че ще прекарам Коледа сама, докато вие всички сте в Париж, нали? Признай си, че очакваш от дни пристигането ми.
— И се питах защо се бавиш.
— Ужасен човек — заяви тя с мила усмивка. Оправи си шапката и се обърна към сина си. — Е, къде е твоята съблазнителка?
— Майко, непоносима си, трябва да се съобразяваш и с нейните чувства — закани й се той със смях, докато я прегръщаше силно и тя трябваше отново да намества шапката си.
— Така ли? Ако някой от вас го е сторил, ще бъда повече от учудена.
Мара беше изчакала на стълбите. После пристъпи напред, а Родерик се приближи и я хвана за ръката, за да я представи по всички правила на етикета. Добродушна усмивка се появи на устните на Анжелин, просия в сиво-зелените й очи и тя прегърна сърдечно Мара.
— Каква радостна изненада да видя най-сетне кръщелничката си, да се запозная с толкова необикновено момиче. Приличате на баща си. Чух, че и Елен е тук. Хайде да влезем и да се наприказваме до насита.
Пристигането на майката на Родерик забележимо разведри атмосферата в рутенската резиденция и официалният салон скоро се изпълни с нейни приятели и познати, с всички в този град, които смятаха за редно да я поздравят с добре дошла. Дните отлитаха в поредица от гостувания, вечери, балове, посещения на спектакли и опери. Ходеха да избират подаръци за Нова година, или се разхождаха с карета из града. След като изслуша още от първата вечер цялата история на отношенията между Мара и Родерик, Анжелин не пророни повече нито дума по този въпрос. Мара й вдъхваше някаква непринудена симпатия, но в спора между баща и син тя не поиска да вземе страна.
Една случка наруши равномерното протичане на дните. Една вечер в „Комеди франсез“ Мара вдигна бинокъла си към ложата срещу тяхната и видя Дьо Ланд. Мъжът има наглостта да й се усмихне и да се поклони. Очевидно никак не му хареса, че Мара отмести поглед, без да покаже, че го е познала.
Коледа дойде и отмина. На Бъдни вечер отидоха на прекрасна среднощна литургия на светлината на хиляди свещи. На първия ден на Коледа изпратиха няколко коли, пълни с кошници храна за сиропиталища и болници. Анжелин приготви собственоръчно всеки пакет — с помощта на Юлиана и Мара, разбира се. Денят, на който по стар обичай се разменяха подаръци — Нова година — бе помрачен от смъртта на госпожа Аделаида, сестрата на крал Луи Филип. Градът беше потопен в мъка. Дворът веднага сложи дълбок траур. Всички празненства бяха отменени. Черни ленти висяха от прозорците на къщи и магазини. Продавачите на платове не смогваха да задоволят търсенето на траурните цветове — лилаво, сиво и лавандулово. Модистките и малките шивачки, които се трудеха в зле осветени задни стаички, шиха седмици наред денонощно, за да свършат поръчките на траурни дрехи. Тъй като Анжелин беше далечна сродница на кралското семейство, за мъжете от резиденцията бяха поръчани черни превръзки за ръкавите, а за дамите по две тъмносиви, поръбени с черно рокли — една за през деня и една за вечерта.
След внезапната отмяна на всички развлечения обитателите на резиденцията трябваше да си ги измислят сами. Мара писа цяла вечер писмо на баща си, задължение, което толкова време беше отлагала. Започваше и късаше писмата едно след друго и в края на краищата за малко не остана без хартия. Изглежда, нямаше начин да се предаде приемливо случилото се, да не излезе, че търси извинения за държането си или се мъчи да прехвърли отговорността върху баба си. Най-сетне описа тъжната история колкото можеше по-простичко и пълно и побърза да запечата писмото, преди да е почнала пак да го преправя.
Родерик се приближи към нея тъкмо когато тя подаваше плика на Сарус, който трябваше да го занесе на пощата. Последва я в салона. Тя тъкмо бе описала на баща си техните взаимоотношения и продължаваше да мисли за тях. Във водовъртежа на ежедневието успя да се дистанцира малко от тях, а сега отново я обзе тревога.
— Светът върви към пропаст, а Франция към анархия, но разбира се, не по ваша вина. Тогава защо сте толкова притеснена?
— Не съм притеснена — каза тя и се опита да придаде друг израз на лицето си и дори леко да се усмихне. Но само след миг отново стана сериозна. — Откровено казано, мислех за баща ви. Както можах да се убедя, той не държи твърде на монархическия етикет и не спазва разните церемонии. Въпреки че има семейни връзки с Бурбоните, майка ви също не претендира в жилите й да тече синя кръв. Но в такъв случай защо крал Ролф е толкова зле настроен към мен? Не му допада характерът ми или външния ми вид? Не може да ми прости, че ви въвлякох в атентата срещу Луи Филип? Не че има значение, но много бих искала да разбера.
Родерик знаеше, че чувствата, които изпитва, се изписват веднага на лицето й. Не можеше да не оцени спокойната смелост, с която тя настояваше да разбере истината. Не беше пламенна натура, не се гневеше лесно, нито се отдаваше без задръжки на страстта си, но в нея гореше спокоен и неугасим пламък. Оказа й уважение, като я попита какво по-точно иска да знае.
— Не бива да се тревожите. Недоволството му е предизвикани по-скоро от мои грешки. Мислите, че той брани мен, но в действителност иска да запази по-скоро вас.
Тя остана като вцепенена.
— Не е възможно!
— Той е грижовен баща, но и много хитър човек, само че едва ли му минава през ума, че аз мога да имам нужда от защита.
— Но откъде накъде ще брани мен?
— Ами в хитрия му мозък се е зародило съмнението, че съм опитал с един удар и да ви прелъстя, и да предотвратя атентата.
— Според вас допуска — погледна го тя смаяно, — че вие сте поръчали на Дьо Ланд да увлече баба ми в хазарта, за да ме принуди да следвам заповедите му? Но с каква цел би направил Дьо Ланд подобно нещо?
Не можеше да й се отрече, че съобразява бързо. Или вече бе обмисляла такава възможност?
— За да му помогна в атентата срещу Луи Филип.
— Но вие не му помогнахте. Вие защитихте краля.
— Което може да е и много елегантна измамна маневра.
Тя сложи ръка на челото си и се опита да разсъждава ясно. Думите му придобиваха ужасен смисъл. Изведнъж лицето й просветна.
— Не. До онази нощ в циганския лагер вие не подозирахте за съществуването ми.
— Бяхте прекарали вече няколко седмици в Париж. Можеше да съм ви зърнал някъде, на улицата или в театъра? Изключено ли е да съм знаел от кореспонденцията между Елен и моята майка, че ще дойдете и да съм накарал дискретно да ви следят? Не е ли възможно, щом съм ви срещнал, веднага да съм решил да ви направя своя любовница, а това щеше да е невъзможно, ако се бяхме запознали в почтен семеен кръг.
— Били сте наясно, че нашата връзка ще се разчуе и ще бъде последвана от скандал?
— Може би съм предвиждал тя да не продължи повече от няколко нощи. Но след като съм ви държал веднъж в обятията си, вече съм предпочел да оставя нещата на естественото им развитие, да поема всички последици, всичко, което може да ме свърже с вас.
Това беше само игра на думи и предположения. Нищо повече.
— Как може баща ви да очаква подобно нещо от собствения си син?
— Много лесно — отвърна той, а в сумрачния коридор Мара не можеше да види очите му. — Защо да не го вярва той, след като вие сте вече на път да повярвате.
— Не съм.
— Наистина ли, Скъпа? Наистина ли?
Тя го погледна хладно.
— Бих ви отговорила, ако ми обясните защо Дьо Ланд продължава да е на свобода и да изпълнява задълженията си в министерството?
— А откъде знаете вие — попита той тихо — къде и какво работи?
— За какво намеквате? — попита тя и стана. Лицето й пребледня от гняв и от страх.
— Беше съвсем простичък въпрос.
— За кого? Излишно е да си напрягате мозъка — тук няма никакви загадки, нито се опитвам да се измъкна. Видях го в театъра. Можехте да го зърнете и вие, ако не бяхте толкова зает с вашите приятели-реформисти.
Той я наблюдаваше с непроницаем поглед изпод златистите си мигли. Най-сетне каза:
— Има една изтъркана, но много изразителна пословица: По-добре познат дявол…
— Значи ли това, че го следите?
— Почти.
— Но защо? — беше смел въпрос, но тя вярваше, че той ще реагира на него по същия начин, по който и на някой тънък намек.
— Това тепърва ще става ясно.
Ако си бе въобразила, че ще може да разбере с откровени въпроси що за човек стои пред нея, трябваше да си признае поражението. Лицето й стана строго.
— Добре. Можете да сте тайнствен колкото си пожелаете.
— Подозирате, че искам да ви се изплъзна?
— Нима ще отречете?
— Не ви ли се струва — попита той замислено, — че бих могъл, ако пожелая, да намеря достатъчно правдоподобна лъжа?
— Струва ми се, че зад привидната си искреност може да криете и смайващ фалш.
Имаше нещо несправедливо в това, че той стоеше пред нея гордо изправен, мъжествено строен и хубав, сякаш олицетворение на гордостта и рицарската честност.
— В такъв случай ще трябва сама да решите кое от двете е вярно — заключи той много сериозно.
Времето беше станало по-приятно, почти топло. Слънцето светеше толкова силно, че хората присвиваха очи, във въздуха се носеше дъх на пролет, въпреки че беше едва краят на януари. Парижките бедняци бяха наизлезли от мрачните си жилища и изпълваха улиците, вдигаха жадно лица към слънцето; жени със слабички, кротки деца, просяци в дрипи. По кьошетата се събираха мъже, говореха, спореха, понякога маршируваха и пееха, докато конната жандармерия не ги разгонеше с палки и саби.
Помамени от топлината, дамите от резиденцията се разходиха по улица „Фобур Сент Антоан“ до Площада на Бастилията, а после вдясно, през моста Аустерлиц до Ботаническата градина. Тя беше огромна и в нея бяха изложени хиляди най-различни растения от всички части на света, всяко в естественото си обкръжение. Имаше огромни оранжерии с вълнообразни стъклени покриви, които блестяха на зимното слънце, из градината се разхождаха и екзотични животни — докарани от Африка лъвове и жирафи.
Разхождаха се по посипаните с чакъл пътечки между правоъгълните лехи. Кимаха на гувернантките, които бутаха количките с малките си възпитаници и на възрастните господа, които се радваха на слънцето по пейките под още голите дървета и отвръщаха на поздрава им, докосвайки с пръст периферията на шапките си. Мара и Юлиана се отделиха незабелязано от Анжелин и Елен, които се движеха в по-умереното темпо на възрастни дами.
Демон, който се беше присъединил днес към Мара, тичаше напред-назад и проучваше непознатата територия. Юлианината Софи пристъпваше с вирната глава, дърпаше каишката, душеше с вирната глава, спираше и бързо се шмугваше под фустите на господарката си, ако някой лъв внезапно изревеше. Ята гълъби кръжаха над тях, после се спускаха към пътечките, разхождаха се и кълвяха пясъка. Врабци се носеха наоколо им като сухи листа. Беше пълно с деца, които се гонеха, тичаха подир дървените си колела и с огромно удоволствие караха гълъбите да се вдигнат във въздуха.
Като куче от сой, пекинезката се възмути, когато зърна един обикновен пудел и почна възбудено да лае. Демон я подкрепи колкото му глас държи. Но и пуделът не искаше да остане по-назад и се вдигна войнствено на задни лапи до господарката си…
— Засрами се, Софи! — извика Юлиана. — Как може възпитано кученце да се държи по такъв начин! Нямаш нито ум, нито маниери. А ти, Казанова, я се успокой! — обърна се тя и към Демон.
Собственичката на пудела, дама в скъп тоалет във всички оттенъци на кайсиевия цвят, от най-тъмния по краищата на полата до най-светлия — на цветята върху свръхмодерната й шапка — също се смееше и хокаше малкия си любимец.
Пуделът извърна пренебрежително глава, което накара другите две кучета да засилят шумния си протест срещу неговото присъствие. Ядосана, Юлиана заповяда с толкова строг глас на пекинезката си да млъкне, че Софи изръмжа силно още веднъж и се просна по корем на земята. Демон разбра, че подкрепата му вече е излишна, легна с изплезен език до нея и зачака по-нататъшното развитие на събитията.
Сега Юлиана най-сетне можа да се извини заради кучето си, а Мара се присъедини към нея, за да изрази съжалението си за държането на Демон.
— Много ви моля, не се притеснявайте! Свикнала съм — дамата изгледа сивите им костюми. — Ако не се лъжа, вие сте дамите от резиденцията на Рутения, нали? — каза тя.
— Познаваме ли се? — попита Юлиана. Гласът й звучеше дистанцирано. Върху кайсиевата шапка на дамата се развяваше твърде пъстра лента, а при по-внимателно взиране ставаше ясно, че жакетчето на костюма й подчертава добре извивката на гърдите.
— О не. И не е възможно. Но в операта ми посочиха вашата ложа.
— Да… разбирам.
— Отгатнахте. Аз съм от онези „опасни и възхитителни“ жени, както ни наричат. Предпочитам все пак това определение пред други, по-малко ласкателни. Но не се тревожете, Ваше височество, ако се срещнем пак, няма да се позова на познанството ни, зная си добре мястото.
Беше казано с такова достойнство и очевидна почтеност, че Юлиана се успокои.
— Още веднъж ви моля да ни извините за безпокойството — каза тя.
— Моля ви, не си тръгвайте! При други обстоятелства не бих си позволила да се обърна към вас, но след като имам тази възможност, бих разменила на драго сърце няколко думи с другата дама.
— С мен? — учуди се Мара.
— Ако ми разрешите… Жълтите вестничета ви нарекоха авантюристка, която се е заплела в интимна връзка с един безкрайно нерешителен принц. Бих искала да ви предпазя, мила моя, от опасността, на която се излагате.
— Вие познавате принц Родерик?
— Зная каква репутация има. Въпреки предимствата, които имате пред други жени, благодарение на произхода си, за вас няма бъдеще редом с него. Предполагам, че и той вече ви го е казал; доколкото зная, това е в стила му. Повярвате му. Повярвайте и на мен.
— От злоба и фатализъм се получава отровна смес. Не я слушай те — възкликна Юлиана и хвана Мара за ръката.
— Любовните му думи мамят и увличат, но не за дълго. Скоро ще трябва да продължите пътя си сама и той ще ви доведе до живот като моя. Предупреждавам ви — пазете се.
В признанието на жената Юлиана долови осъзнато поражение. Що се отнасяше до Мара, тези аргументи й бяха минавали неведнъж през ума. Тя благодари сдържано и побърза да се отдалечи заедно с принцесата. Но чутото не я оставяше на мира. Авантюристка. Значи такава я вижда Париж? Дали крал Ролф и кралица Анжелин нямат за нея същото мнение? Тази мисъл й беше непоносима.
Само за едно можеше да е благодарна при сегашното си положение. За разлика от клетата малка Софи, тя не беше бременна. От пребиваването й в леглото на Родерик нямаше да има никакви последствия. Беше облекчение, но то не я правеше щастлива. Предпочиташе да не мисли за усложненията, които една бременност можеше да донесе, но въпреки всичко във възможността да понесе дете от него имаше някаква коварна прелест.
Няколко дена по-късно получи възможност да разбере какво мисли за нея бащата на Родерик. Придружена от един лакей, който носеше покупките, Мара се връщаше от сутрешния пазар в халите с пресни зеленчуци за резиденцията. Правеше го обикновено готвачката, но от време на време отиваше и Мара — да добие представа какво се предлага. Когато пристигна кралицата, реши, че тя ще поеме в свои ръце грижата за дома, но се оказа, че и тя като Юлиана няма желание да заеме мястото, което Родерик беше отредил на Мара. Анжелин изсипа куп похвали за промените, настъпили в дома от последното й посещение. И тя изпитвала към Сарус дълбоко уважение и дори страх, затова не посмяла да го смени. Щяла да го направи, ако оставала за по-дълго време в Париж, но и двамата с Ролф не обичали да отсъстват дълго от Рутения и престоят им рядко бивал продължителен. Мара трябва да е много смела жена, щом рискувала да се движи сред мръсотията и крадците в халите, само за да им осигури по-вкусна храна, но това не чак толкова важно, нали така?
Мара се връщаше от пазар, когато до нея спря файтон. На вратичката блестеше гербът на Рутения, а на седалката зад файтонджията седеше Ролф. Той й кимна и се наведе да й отвори вратичката.
— Анжелин ме прати да ви взема. Хайде, качете се, моля.
Мара заръча на лакея да занесе веднага кошницата в кухнята, без да се спира да закача момичетата или да води политически спорове. После се качи във файтона. Ролф веднага заповяда на файтонджията да тръгва.
— Кралицата е много великодушна в грижите си за мен — каза Мара, — но не е било необходимо.
— Още по-малко необходимо е да се превръщате в мъченица или да се грижите за реномето на кухнята в резиденцията на Рутения, да не говорим за непрокопсания ми син. Занапред ще бъдете така добра да пращате слугите.
— Но на мен не ми тежи, понякога дори ми прави удоволствие.
— Между зарзавата ли си търсите късмета? Няма да ви е трудно да се откажете от подобно удоволствие.
Мара разбра, че това е заповед.
— Както обичате, господине.
Той я изгледа продължително. Тя посрещна спокойно погледа му. Беше представителен мъж с посребрена коса и насмешливи бръчици в ъгълчетата на очите. Погледът му издаваше интелигентност, пресметливост, но и смелост. Така ще изглежда и Родерик след тридесет години, помисли си тя и усети как сърцето й се сви.
— Кажете ми откровено, госпожице, от циганското празненство насам Родерик досаждал ли ви е?
— Ни най-малко, господине — и двамата разбираха много добре за какво става дума. След нощта във фургона със сено Родерик не беше прекрачвал прага на спалнята й, не беше й правил и тайни предложения. Мара не можеше да каже дали това трябва да я радва, или да я кара да се чувства нещастна, не знаеше също дали всичко се дължи на мъжа до нея или на личните принципите на самия Родерик.
— Звучи ми направо невероятно.
— Може би познавате сина си по-зле, отколкото мислите.
— Зная, че е златоуст дявол, обзет от еретичната мисъл, че е център на света.
— Той много прилича на баща си — забеляза тя храбро.
— Той е властолюбив и безмилостен, онова, което не желае да разбере, просто престава да го занимава, но за сметка на това може да се заинати като гасконски селянин, ако има възможност да посее сред враговете си предателство или смут. Привличат го разни лудории, опасни приключения и тогава сякаш заболява от загуба на здрав човешки разум.
Тирадата прозвуча разпалено, но незлобливо. Мара се усмихна на мъжа до себе си.
— Предполагам, че нямаше да сте доволен, ако не беше така.
— Той няма да ви е благодарен, задето го сравнявате с мен.
— В такъв случай добре, че не е и необходимо.
В погледа, който кралят й отправи, се четеше нещо като уважение. За миг й се стори, че е издържала изпит. Усещането беше неприятно, защото й напомни за първите дни със сина му, когато й се налагаше да внимава за всяка своя дума и всеки жест. Кралят прояви повече деликатност или сега тя имаше по-малко основания да бъде нащрек.
По всяка вероятност файтонджията беше получил предварително заповед накъде да кара. Вместо да се върне в резиденцията, той сви към центъра на града. Проправяше си път през тесните улички, из които се носеше типичната парижка миризма на прясно изпечено кафе и кръчми, на тютюн и най-вече на прастар камък, вехти мебели и смърдящи оточни канавки.
Свиха към „Шанз-Елизе“. Безделниците, които имаха обичая да се разхождат продължително по дългата и права улица и да оглеждат дамите в преминаващите коли, сваляха пред нея копринените си цилиндри. Край тях минаваха безброй лъскави карети, наречени „виктории“, откакто английската кралица Виктория се бе възхитила от тях. Гюруците им бяха спуснати, та всеки да види дамите, тръгнали в това хубаво време на разходка — от графини до куртизанки, те пазеха лицата си от слънцето зад модерни чадъри с ресни. Под голите клони на дърветата от двете страни на булеварда циганки предсказваха бъдещето, на едно място видяха латернаджия с маймунка, на друго мъж с дресирано куче, а до него трио музиканти, сложили с надежда пред себе си обърната празна шапка.
Мара се бе озовала насаме с крал Ролф, днес явно благоразположен към нея, затова реши да не изпуска добрата възможност да му зададе въпроса, който отдавна я занимаваше.
Тя пое дълбоко дъх и попита:
— Можете ли да ми отговорите, Ваше величество, защо Родерик е в Париж?
— Да, разбира се. Той ръководи моята информационна служба, той е най-силният ми коз и най-довереното ми лице в нея.
— Ваше?
— Поне така беше в началото, пък и продължава да е така, въпреки че Родерик си позволява, от време на време, да се намесва и по свои съображения в европейската политика.
— Но ако е така, значи изобщо не сте се карали, преди той да дойде тук?
— Не сме се карали, което съвсем не значи, че сме били на едно мнение по всички въпроси.
Последва дълга пауза.
— Ще позволите ли да попитам с каква цел събирате информация във Франция?
Той я погледна изпитателно, сякаш размисляше дали е разумно да й отговаря. Но бързо взе решение.
— Стабилността на всяка европейска страна зависи от нестабилността на друга. Добре е да се знае къде основите са най-силно разклатени.
— Но вие не бихте… се намесили, за да засилите тази нестабилност, или за да я премахнете?
Той вдигна вежда и каза тихо:
— Не, това не бих сторил.
— В такъв случай вероятно знаете какво е правил Родерик по време на престоя си тук. Положително разполагате и с други източници на информация, иначе нямаше да знаете за мен и нямаше да сте сега в Париж. Но ако е така, защо му се сърдите толкова?
Вместо да отговори на въпроса й, той каза:
— Много любезно от ваша страна, че при дадените обстоятелства проявявате такава загриженост.
— Не е никаква любезност — каза тя и извърна поглед към улицата.
— Колко се радвам, че проявявате разбиране. Може да съм бил непохватен, но не исках да ви обидя.
— Какво казахте?
Лицето на краля беше станало непроницаемо и този път той не отговори.
Дните отново посивяха, заваля студен дъжд. Седмица след седмица се точеше мрачното, мразовито време. В дългата галерия, където свитата се чудеше как да се отърве от скуката, се чуваше звън на кинжали. Кралица Анжелин се залови, в духа на най-добрите придворни традиции, да бродира гоблен — ловна сцена с цигански стан в далечината и хиляди листа по краищата, символизиращи огромна гора. Шиеше с часове в личния си салон в кралските покои. Понякога Мара й помагаше и слагаше в скута си част от огромния етамин. Юлиана се присъединяваше честичко към тях, но все за малко. Беше неспособна да седи дълго на едно място.
В една особено мрачна сутрин Мара отиваше от стаята си към кралските покои, но спря насред пътя, заслушана в шума от бой със саби, който долиташе от дългата галерия. Ударите на оръжието звучаха някак странно, фалшиво, прекалено бавно и неуверено. Знаеше, че Родерик е пратил Михаел и Естес с някаква мисия, а близнаците са открили нов обект за ухажване. Този път бяха насочили упорито обезоръжаващия си чар към Лила, камериерката на Мара. Няколко души от отряда бяха по покупки. Мара реши да провери лично какво става.
Спря пред двукрилата врата на галерията. Видя невъобразима сцена. Вътре бяха само Труде и Юлиана. Жената-воин и принцесата стояха една срещу друга, вдигнали саби със сложени предпазители.
Труде беше както винаги с панталон и риза. Юлиана носеше широк кител, наметнат върху вехта пола, запретната на кръста, за да не й пречи. Сестрата на Родерик погледна към Мара.
— Влезте, за Бога, и се присъединете към нас. Труде твърдо е решила да научи някого да се бие, но мускулите на ръцете ми вече изтръпнаха.
— Добре е човек да може да се брани — каза Труде, отстъпи назад и свали оръжието. Драскотината на лицето й беше изчезнала, без следа. Продължаваше да ходи с панталон и да изпълнява заповедите на Родерик наред с останалите, но сплетената й коса беше по-свободно отпусната, а на слепоочията се виеха къдрици.
— Да, зная, особено ако си принцеса в тези опасни времена — каза Юлиана, опря в пода върха на сабята, облегна ефеса на бедро и взе да бърше с крайчеца на дрехата изпотеното си чело.
— Всяка жена трябва да умее да се брани.
— Капнала съм — оплака се Юлиана. — Мисля, че ще е по-просто да се предам.
— Освен това сте и страхлива. Помислете си, колко ще е опасно, ако се случи да се окажете беззащитна пред произвола на тълпата.
— Добре де, не се предавам, но настоявам за подкрепление. Мара, моля ви.
— Имам тук още една сабя — мрачното лице на Труде просветна, което при нея означаваше прилив на ентусиазъм. — Ще станем трите мускетарки.
Така почнаха уроците — само сутрин, когато дългата галерия беше празна, защото Юлиана и Мара нямаха никакво желание да слушат подсказванията и забележките на мъжете, нито да наблюдават ревностните им демонстрации.
Уроците включваха наставления не само за бой със саби, но и за борба жена срещу жена, бой с ножове, хвърляне на нож и упражнения по стрелба с пистолет. За тренировки с огнестрелното оръжие отиваха извън града, а на любопитните обясняваха, че ходели да пазаруват от магазин за копринени платове.
От време на време Анжелин идваше да ги гледа и да ги насърчава, но не прояви ни най-малко желание да вземе и тя пистолет в ръка. Мара и Юлиана се питаха понякога дали постъпват разумно, защото се прибираха със силна мускулна треска и трудно намираха обяснение за неволно изпуснатите стенания. С течение на времето се позакалиха, придобиха известна сръчност в различните видове бой. Увереността им в себе си растеше заедно със силата и гъвкавостта на телата. Не си въобразиха, че могат да се справят с всяко положение, но изпитваха приятното чувство, че могат да се бранят и сами.
Може би седмица след като започна обучението, Мара се събуди посред нощ. Лежеше, ослушваше се и се мъчеше да разбере какво я е събудило. Най-сетне дочу шепнещи гласове откъм антрето, през което се излизаше на задната стълба. Тя се измъкна от постелята, взе сабята си, оставена върху един шезлонг и се запромъква към отворената врата на гардеробната. На противоположната страна на малкото помещение беше вратата към антрето. Тя го прекоси и сложи ръка върху дръжката.
В същия миг отскочи назад. До нея долетя гласът на крал Ролф. Висок и ироничен, той проникваше през плътната врата. Още не беше свършил, когато се намеси с не по-слаба ирония и гласът на Родерик. Впрочем неговият беше по-гневен.
Не можеше да разбере какво си говорят. Беше ужасно, че не знае какво става там. По всяка вероятност кралят препречваше на сина си пътя към нейната спалня. Но защо и с какви средства — не можеше да каже. Преди да се реши да отвори врата и да разбере, кралят направи някаква забележка, която прозвуча като ултиматум. Родерик отговори, а после двата гласа се отдалечиха.
Беше ли се запътил Родерик към нейната стая?
Тя облегна чело на вратата. Само при мисълта за това усети как отмалява. Но още по-тревожен беше произтичащият въпрос: колко пъти се е опитвал и е бил прогонван?
Във всеки случай тя за нищо на света нямаше да го пусне. Или може би все пак?… Плътското желание беше нещо странно, то помиташе и воля, и морални устои. Беше събрала напоследък доста опит, що се отнася до собствените й реакции и не знаеше колко още ще може да устои.
Чувстваше се защитена, сигурна. Кралска мантия като защита беше висока привилегия. Но тя я караше и да бъде нащрек.
Защо? Защо се месеше кралят? Истина ли е онова, което й каза Родерик? Нима бащата я пази от ухажването на сина си, защото смята Родерик недостоен за нея? Или Анжелин го е помолила от майчинска загриженост и чувство за отговорност спрямо дъщерята на някогашния си обожател? Това беше по-правдоподобно, защото положението й е толкова двусмислено: като своя кръщелница Анжелин не може да я изхвърли от резиденцията, но на авантюристката, тласнала сина й към политическо и социално фиаско, трябваше да се попречи да продължи да го оплита в мрежите си.
Само в едно беше сигурна. Не е въпрос на произход. Ролф потвърди, че не това е причината да се противопостави на женитбата им.
Нито един отговор не й се струваше задоволителен. Имаше чувството, че зад всичко това се крие повече, отколкото може да разбере. Отговорът беше, може би, съвсем прост, но тя се съмняваше — Родерик и баща му обожаваха заплетените работи и преструвките.
Като плъх зад ламперия тя цяла нощ гриза този въпрос, без да се приближи към отговор.
Иначе всичко в къщата си вървеше без особени усложнения. На другия ден, докато се канеше да слезе за вечеря, Мара реши да вземе гореща вана, за да се отърве от мускулната треска. Позвъни на Лила и се залови да маха фуркетите от косата си.
Момичето се позабави. Когато най-сетне дойде, остана дълго в гардеробната. Чуваше се как се кикоти и нещо шепне, прекъсвана от басови гласове. На Мара й беше достатъчен само миг, за да разбере, че са Жак и Жаред.
Вратата към гардеробната се отвори и Лила се вмъкна в стаята, но веднага се обърна, за да каже през прага:
— Не, не. Не сега, имам работа. По-късно, обещавам.
Момичето избута с ръка един от протестиращите близнаци, след което тръшна вратата пред носа и на двамата. Обърна се, видя Мара на прага на спалнята и побърза да направи реверанс.
— Моля да ме извините, госпожице, но те са толкова упорити и двамата.
Мара се усмихна, защото момичето се беше изчервило от напрежение.
— Кой от тях предпочиташ?
— Не зная. И двамата са хубави.
— Изборът е труден, признавам.
— Точно така, много е труден, та затова взимам и двамата.
— И двамата?
— Ами двойно удоволствие, нали разбирате?
— Горе-долу — каза недоверчиво Мара.
— Смятате ли, че е лошо? Кой знае? Ако можех да разчитам на брак… Но ми е ясно, че не мога. Някой ден и двамата ще се оженят и всеки ще вземе дама, която изобщо да не прилича на дамата на другия. Засега само се забавляват, когато им падне. Но аз също.
— Пази се да не те обидят с нещо.
— Благодаря ви за грижата, много сте добра. Ще се опитам да се пазя — отговори Лила. Тъмните й очи светеха закачливо, но някак твърде опитно за възрастта й. — Ех, понякога се налага да си плащаме с болки за удоволствията — каза тя.
Беше повече от вярно. Мара се извърна с уморено лице. Лила се приближи към нея и я хвана за ръката.
— Защо сте толкова тъжна, госпожице? Ако ви е мъка, задето принцът е престанал да идва, бъдете търпелива. Защото той просто не може.
Мара веднага се обърна на пета.
— Какво говориш?
— Ами старият, Сарус де, рече, че на всички слуги им е забранено да ви предават бележници от него, иначе щели да ги уволнят. Заповед на краля.
— Много… много строг мъж е този крал Ролф.
— Вярно, госпожице. Аз, аз не мисля, че принцът иска да ви наскърби, той сигурно ще прати личния си камериер, но за заповедта съм абсолютно сигурна.
Гняв заради вмешателството и облекчение, че не е окончателно отблъсната, се бореха сега в нея. Изпитваше, против волята си, и странна благодарност. Каквито и да са мотивите, заради които пречат на всяка близост между нея и Родерик, те ще й помогнат да не свиква с ролята на постоянна любовница, към която можеше да я тласне страстта.
Въпреки това през последвалите тъжни нощи, докато лежеше сама в леглото, загледана в угасналия огън и потръпваше от студ, почваше да се пита наистина ли трябва да е благодарна.
Към средата на февруари времето пак се пооправи, стана почти топло. Няколко дена по-късно Елен спомена на закуска, че Мара още не е видяла Версай. Родерик и свитата, която не изпускаше възможност да се разнообрази, веднага организираха екскурзия до прочутия дворец край портите на Париж. Сградата, някога най-пищната и най-често копирана кралска резиденция в цивилизования свят, е била ограбена и опустошена по време на революцията. В началото на царуването си Луи Филип бе започнал да реставрира замъка и градините наоколо, беше ги превърнал в музей за прослава на Франция. Много от уникалните антикварни предмети и произведения на изкуството бяха върнати и сега дворецът стана за многобройните посетители особено привлекателен обект.
Смятаха да направят целодневна екскурзия. Каретата на Анжелин и Елен, последвана от втората за Юлиана и Мара, бяха готови рано сутринта. До Версай имаше близо дванайсет мили и трябваше да побързат, ако искаха да видят всичко. Решиха да отидат с две карета, за да не се измачкат широките поли на дамите, пък и за да могат представителките на две различни генерации свободно да си приказват.
Прекосиха града до площад „Конкорд“, продължиха по „Шанз-Елизе“, до Триумфалната арка. Излязоха от Париж през портата Дофен и поеха през Булонския лес с неговите кестени, акации и платани, засадени след окупацията от 1815 година вместо изсечените от руснаците дъбове. Минаха Сен Клу и стигнаха най-сетне до огромния комплекс от сгради, известен накратко като Версай.
Израснала с младата, несложна история на Америка, Мара не можеше да не мисли очарована за това, че кралете и кралиците на Франция, техните роднини и любовници, бляскавата придворна и по-скромната провинциална аристокрация, са пътували двеста и петдесет години по същия този път между Париж и Версай. В тази величествена постройка от златист пясъчник бяха родени мъжете и жените, управлявали тази страна, тук бяха живели и умирали. Тук бяха изпитвали наслада и мъка, радости и скърби, страст и любовна тъга, тук се бяха наслаждавали на изкуствата, на театъра и музиката, бяха въздишали от скука. Тук Кралят Слънце Луи XVI е водил придворния живот с такъв блясък, с такова великолепие, че цял свят е затаявал почтително дъх и пак тук са нахлули сто и петдесет години по-късно санкюлотите, за да арестуват Луи XVI и Мария Антоанета и да притесняват царствените принцеси в покоите им.
Украса до украса — всичко тънеше в орнаменти и позлата: фреските по таваните бяха огромни, с фигури над естествена големина. Скулптирани и позлатени колони, корнизи, врати, прозоречни рамки, мраморни подове със сложни фигури, стенни ламперии и стълби от мрамор със зелени, медни, розови, бели, сиви, черни и златни жилки. Някои тавани бяха куполовидни и на килийки като медени пити, други целите остъклени, стените тапицирани с дамаска, брокат, кадифе и коприна в различни цветове, някои със златна или сребърна бродерия. Килимите бяха от тъкачниците на Гоблен и Савонри. От дърво бяха изрязани листа и цветя, палмови клонки, плодове и класове, венци и гирлянди, елени, химери и арфи, корони и урни, щитове и саби, лъкове и стрели, богини и херувими, ангели и ангелчета и навсякъде сияеше Родоското слънце, гербът на Краля Слънце. При това повечето слънца бяха позлатени.
Изобилието от дърворезби, тоновете злато, огромните килими, километрите мраморни подове в следващите една след друга стаи, пълни със скъпи, украсени с инкрустации мебели, създаваха впечатление за невероятно богатство. Учудващо беше, че този интериор продължава да впечатлява, въпреки че не малка част от него бе изчезнала — безброй предмети от злато и сребро, безброй балюстради, перила и произведения на изкуството бяха претопени, отнесени, натрошени. Толкова много картини и мебели бяха разпродадени в чужбина от крадливото и безцеремонно революционно правителство.
Въпреки всичко човек нямаше право да го съди. Толкова дълбока е била пропастта между живеещата в невероятен разкош разсипническа френска аристокрация и хората от селските колиби или мръсните улички на Маре, кварталът, населен преди революцията с парижката беднота. Тя продължаваше да живее там и сега, вече в деветнайсети век. Нищо чудно, че френският трон отново се клатеше.
По това време на годината рутенската група беше почти сама във Версай, като се изключат скучаещите надзиратели и една стара слугиня, която обикаляше равнодушно и бършеше тук-таме прахта. Влязоха в прочутата Огледална зала, огромна сводеста галерия, където някога са светили кристални полилеи, а по стените са висели килими от Савонри, подбрани към таваните, изписани от Льобрен. Галерията е свързвала покоите на краля с тези на кралицата. Паркетът беше оцелял, а също и, кой знае как, огледалата на стената срещу седемнадесетте сводести прозореца, но килимите и полилеите бяха изчезнали. Огромното помещение, където бяха венчали Мария Антоанета, сякаш подканяше за танц. Юлиана и Михаел направиха няколко валсови стъпки върху паркета, за да напомнят за тържествата, устройвани някога тук. Останалите последваха примера им и се въртяха, докато им се зави свят, а Елен ги подигра, че им липсвало чувство за такт.
На стълбището на кралицата от зелен, меднорозов, кремав и бял мрамор свитата демонстрира показно сражение и се залови да измисля неприлични истории за придворните, които са се изкачвали и слизали по него. Стигнаха и до залата за фехтовка — галерия дълга колкото осем стаи. Луи Филип беше наредил тя да включи помещенията, в които бяха живели роднини на краля. Тук можеха да се видят огромни картини, изобразяващи големите военни победи във френската история. Между тях имаше и няколко много стари, но повечето бяха рисувани по поръчка в по-нови времена. Вниманието им привлече една картина от Дьолакроа, екстравагантния художник, когото Мара беше зърнала, наметнат с бурнус, в салона на Юго. Наричаше се „Битката при Тайебург“ и представяше в романтична светлина победата на Свети Луи над англичаните на моста над река Шарант през XIII век. От картината лъхаше сила и изящество — кръв, развети знамена и пламъци под зловещото небе. Както можеше да се очаква, свитата беше възхитена.
В спалнята на кралицата, където се бяха родили деветнайсет френски принцове и принцеси, Родерик посочи медальоните на Буше на тавана, изобразяващи любовта към ближния, изобилието, верността и мъдростта.
— Все добродетели на една кралица — обясни той. Лицето му беше сериозно, но очите му светеха весело. — Дамата, седнала на трона, трябва да е милосърдна към бедните хора от народа, да се грижи за тях. Очевидно е, освен това, че тя трябва да роди на краля колкото може по-голямо потомство, да е вярна на съпруга си, за да не може никой да постави под съмнение легитимността на нейните деца и, най-сетне, тя трябва да е разумна в претенциите си към кралската хазна.
— Глупости — пресече го рязко Анжелин. — Ако притежава здрав човешки разум и желязно здраве, нищо повече не й трябва.
— Дори любовта на краля? — измърмори синът й, вперил упорито поглед в Мара, вдигнала лице към тавана с позлатени краища и извивки, украсен със скулптирани гербове и амурчета.
— Не отричам — тя помага при създаването на потомство.
Мара се усмихна на бързия отговор на Анжелин, но съвсем не й беше весело.
Вече се разхождаха в терасовидната градина, когато заваля.
В зимния студ терасите с балюстради, посипаните с чакъл пътечки и образуващите сложни фигури подкастрени плетове не бяха толкова красиви, колкото през лятото, а сега станаха дори негостоприемни под хладния дъжд, който шумолеше във водоскоците и се стичаше по голите статуи. Дамите избързаха към каретите и се качиха.
Дъждът сякаш никога нямаше да спре. Времето за обяд беше минало още докато разглеждаха Огледалната зала. Подгонени от глада, влязоха в една кръчма в селото край портите на замъка. Смутеният гостилничар се позабави, докато им приготви яденето, а когато го изядоха, още продължаваше да вали. Елен я боляха краката от продължителните обиколки през дългите мраморни коридори, твърдеше, че я боли всяко кокалче. Свитата изпъшка при перспективата да види още френска слава. Мара също се усещаше преситена. Извикаха Жак и Жаред, които си гукаха в кухнята с едно слугинче и се прибраха в Париж.
Мара гледаше през прозорчето на каретата проливния дъжд и мислите й бяха мрачни като оловното небе. Дори да се беше съмнявала някога, сега богатствата в стил рококо на двореца Версай окончателно й доказаха, че бляновете й са неосъществими. Тя бе обикновено американско момиче, без ранг и без име. Между нея и онези, които можеха да имат претенциите да живеят сред подобен разкош, се простираше широко море. Тя никога няма да властва в дворец. Никога няма да бъде добродетелна кралица, нито дори принцеса на един бъдещ крал. Беше любовница на принца, ако краткото й пребиваване в леглото на Родерик заслужаваше толкова висока титла. И това беше всичко, което можеше да постигне. Всичко, което ще познае от любовта.