Дженифър Блейк
Кралски страсти (12)

Глава дванадесета

Предутринният здрач, когато сетивата най-лесно лъжат и човек най-дълбоко спи, беше най-подходящ за нападението на замъка. Въпреки че едва ли бяха необходими, принцът даде няколко къси заповеди, преди да пристъпят към действие. Всеки знаеше мястото и задачата си. Всички съзнаваха, че една погрешна стъпка, един миг на отслабнало внимание може да им струва живота. Бяха готови, закалени с безкрайни упражнения и грижлива подготовка. Нямаше да са тук, ако не бяха напълно и безукорно подготвени за подобна задача. Принцът им беше вдъхнал тази увереност, а неговата взискателност не се задоволяваше лесно.

Мара се оказа отново под защитата на Михаел. Дори тази повинност да му тежеше, той не го показваше. Водеше я с леко докосване по ръката, с прошепнато насочване по призрачното им пътешествие през гората. Беше му благодарна за грижите, а също, че не Родерик я водеше към замъка. В тези решителни мигове тя се съмняваше дълбоко в душата си в неговите цели и средствата, с които искаше да ги постигне. Но със същата сигурност, с която денят щеше да смени нощта, той щеше да долови съмненията й, ако беше до нея.

Тъкмо това искаше да избегне. Не искаше да засилва още повече недоверието му, не искаше да излага на риск опита на принца да освободи баба й. След като претегли добре двете алтернативи, заключи, че ще е по-добре баба й да е задължена на принца, отколкото да зависи от Дьо Ланд. Ако заключението й имаше по-дълбока причина, предпочиташе да не се замисля над нея.

Стените на замъка се издигаха пред тях светлосиви и масивни. Между тях и сянката, която те хвърляха, имаше тясна ивица — открита поляна. Един след друг хората от свитата претичаха бързо през нея и изчезнаха в сянката на външната стена. Някъде тъжно извика сова. Мишка изписука в сламата и веднага млъкна.

Беше ред на Михаел и Мара. Той я хвана за ръка. С другата тя повдигна фустите си. Избързаха приведени през поляната, използвайки и най-малката сянка. Притиснаха се о стената и спряха, задъхани, да изчакат останалите. Наоколо можеха да се различат приведените силуети на онези, които бяха стигнали преди тях.

— Време е, приятели! — каза тихо Естес, когато всички се събра ха до стената.

Като по даден знак свитата се събра край него, подреди се и хората се заизкачваха един върху друг, образувайки човешка пирамида с такава лекота, сякаш бяха в дългата галерия на резиденцията.

— Хоп! — чу се сподавен възглас, когато пирамидата беше готова и взе да се олюлява леко в бързо топящия се мрак.

Родерик, който беше изчакал отстрани, се обърна към тях. Направи няколко бързи крачки, а после се покатери по удобната стълба, в която се бяха превърнали хората му. Тя свършваше малко под водосточните тръби. Принцът преодоля със скок последните сантиметри и се хвана с две ръце за горния корниз. Напрягайки тренирани мускули, той се покатери върху него. Седна, направи бързо и кратко движение и зачака.

— Сега вие, госпожице — прошепна й прегракнало италианецът.

— Какво? Но принцът сигурно ще може да отвори портата?

— В случай че се окаже невъзможно, трябва да сте с него, за да успокоите старата дама. Бързо. Нямаме време за губене.

Да, наистина нямаха. Всяка секунда забавяне увеличаваше опасността да бъдат открити. Мара изруга тихо и съвсем не по дамски, но се залови да изкачва човешката стълба. Гневът й даваше необходимата сила и волята да стигне раменете на най-горните. После тя бавно се изправи. Поколеба се за миг, протегна ръце.

Две ръце обхванаха китките й, стегнаха ги безмилостно като белезници. Изтеглиха я нагоре. Една ръка я прегърна през талията и я подкрепи, докато си върне равновесието. За кратък миг усети коравото му бедро и ръба на рапирата. Той я побутна леко, прехвърли я през стената. Преди да протестира и изобщо да се досети какво си е наумил, той я пое в прегръдката си и я задържа за част от секундата, преди тя да допре пода. После я пусна.

Мара се озова върху купчина тор. Миг по-късно се търколи по нея, последвана от Родерик. Отвори уста да му каже какво мисли за катераческите му методи, но веднага я затвори, защото чу вик.

— Кой там?

Единственият отговор на Родерик беше, че извади със звън рапирата от ножницата, а с другата ръка дръпна Мара зад гърба си. Пазачът на замъка отстъпи, за да извика помощ и да измъкне и той оръжието си. Родерик настигна с няколко скока мъжа. Остриетата се срещнаха и пръсна дъжд от искри. Двубоят беше яростен, но кратък. Пазачът потисна вика си, когато му избиха сабята от ръката и той се озова, разтреперан сред купчина тор. Родерик го удари силно с дръжката на сабята. Човекът падна и остана да лежи неподвижен.

Без да се колебае, принцът го прекрачи и изтича към желязната порта на замъка. С едно замахване на рапирата преряза въжето, на което висеше противотежестта. То издрънча на пода и портата бавно се отвори. Свитата нахлу с високи крясъци, които отекваха гръмогласно о каменните стени.

Дойдоха тъкмо навреме, защото някъде се отвори врата, жълта светлина освети предния двор. Мъже тичаха презглава, бързаха да навлекат униформите. Те видяха свитата, спряха и вдигнаха пистолетите си. Припламващите експлозии на барута разцъфтяваха в предутринния здрач като цветя, които бързо увяхваха. Свитата побърза да намери прикритие и също извади оръжието си. Разменени изстрели закънтяха из тесния двор и вдигнаха накацалите гълъби към перленосивото небе. Зазвънтяха шпаги. Утринната светлина проблясваше сребристо върху остриетата, които се кръстосваха и пресрещаха. Мъже пъхтяха от напрежение. Чуха се ругатни. Крака се плъзгаха и се препъваха напред-назад о неравния калдъръм на двора.

Стражите не бяха много. Не след дълго всичко свърши. Пазачите на замъка бяха вързани и принудени да легнат по очи. Един от тях, белязан от едра шарка, измършавял ветеран със силно кървяща рана на главата, полусляп от течащата кръв, явно беше началник. Той привлече вниманието на Родерик. Принцът го вдигна, накара го да седне, после коленичи до него.

— Къде е вашият господар, къде е Дьо Ланд?

— Че кой може да знае?

Родерик посегна към сабята си.

— Не бива да отговаряш така на човек, който може да те изпрати в рая, и то само след миг.

Мара чакаше, цялата изтръпнала. Боеше се не само от отговора, от който щяха да разберат дали Дьо Ланд е сторил на баба й нещо лошо, но и от възможността след миг да види как умира човек. Тя познаваше принца и вярваше, че ще изпълни заплахата. Нищо чудно, че лицето на човека се покри с едри капки пот.

— Моля да ме извините, господине. Ние… ние не сме го виждали от седмици.

— При вас има една възрастна дама. Къде е тя?

— Питате ме за госпожа Елен? Ами в леглото си, къде другаде.

— Болна ли е? — попита нервно Мара.

Мъжът погледна объркано първо нея, а после и Родерик.

— Спи, доколкото зная.

Родерик накара мъжа да стъпи на крака.

— Заведи ни.

— Нали нищо няма да й сторите?

След този въпрос напрежението на свитата видимо отслабна. Спогледаха се и по лицата цъфнаха усмивки. Юлиана първа пристъпи напред.

— Глупак! — каза тя без злоба. — Хайде, заведи ни.

С трополящи ботуши и звънтящи саби прекосиха двора на замъка, подритваха стари, съдрани седла, юзди, шпори и униформи, докато минаха през огромната зала на долния етаж. Извита стълба от бял варовик водеше нагоре. Изкачиха я като същинска процесия, Родерик редом с пленника, последван от Мара и останалите. Два етажа по-горе прекосиха още една зала, украсена с еленови рога и мебелирана с вехти кресла с протрити и изядени от молците възглавници. До огромната камина от скулптиран бял варовик имаше врата. Капитанът на стражниците спря пред нея.

Родерик го погледна в лицето и вдигна ръка да почука. Звукът изкънтя силно през просторната зала. Никой не отговори. Той почука отново.

— Ако си ни излъгал… — подхвана Естес.

— Не съм ви излъгал, оставете ме — каза капитанът и заблъска с юмруци по вратата. Резултатът беше същият. Нищо не помръдваше.

— Отстъпете — заповяда Родерик.

— Не е заключено — каза капитанът.

Родерик го изгледа учудено, после протегна ръка и натисна дръжката. Тя веднага поддаде. После пристъпи назад и подкани с кимване Мара да мине напред.

Мара преглътна. Ръката й трепереше, когато я сложи върху дръжката. Може би баба й е толкова слаба, че не може да стане или да извика? Може би сърцето й не е издържало дългото очакване на спасението и сега лежи мъртва в този огромен каменен мавзолей? Имаше само един начин да разбере истината.

Вратата се отваряше ужасяващо бавно. В стаята цареше сумрак, тя беше осветена само от слабата утринна светлина, проникваща през прозорците без пердета. Виждаше се огромно легло с атлазен балдахин, посивял от старост и прах. Шарен сандък, от онези, които са били наречени някога сватбени, беше сложен до едната стена, пред камината имаше кресло. Това беше цялата мебелировка. Видяха впрочем и един куфар, и една скромна, ушита от монахини бяла нощница с висока яка и дълги ръкави. Мара позна нощницата на баба си. Беше метната на креслото, сякаш баба й се беше преоблякла набързо пред слабия огън в огромната камина.

На вика на Мара цялата свита се събра в стаята.

Капитанът облиза устни, надникна навъсен в съседното помещение.

— Тя, тя сигурно вече е излязла. Госпожата става много рано.

Всички се извървяха отново навън, излязоха от централната сграда през задната вратичка, която водеше към тесен коридор. Той свързваше кухнята със стаите на слугите и водеше към конюшните и други стопански постройки, включително и към тоалетната. Надникнаха в кухнята, където една слугиня с мазна престилка тъкмо приготвяше кана кафе. Отминаха дискретно тоалетната. Капитанът тъкмо взе да заеква, когато Мара впери очи в нещо като кокошарник и радостно извика.

Елен идваше към тях. Беше отметнала качулката на палтото и бялата й коса светеше в лъчите на изгряващото слънце. Полите на роклята и палтото бяха натежали от росата. Носеше пълна кошница с яйца, една коза я следваше като послушно кученце, а двете й козлета подскачаха наоколо. Тя вдигна ръка да си заслони очите и топла усмивка огря сбръчканото й лице.

— Добро утро — извика тя радостно, докато приближаваше. — Идвате тъкмо навреме за закуска с омлет.

Като добра креолска домакиня баба Елен готвеше превъзходно. Въпреки че от години не беше приготвяла ястие със собствените си ръце, винаги беше надзиравала лично кухнята си и всичко на масата беше по нейни рецепти, записани с четливия й елегантен почерк. Беше омагьосала пазачите си не само с превъзходните си маниери, но и с чудесните ястия, които им приготвяше с пресните продукти от замъка. Козата и кокошките бяха на иконома, чието семейство бе обслужвало векове наред аристократите, изградили някога този замък. От Революцията насам живееха в главната постройка. Собствениците се сменяха с правителствата, но семейството на иконома оставаше.

Началникът на пазачите беше първородният син на иконома, а всички останали негови далечни роднини. Баба Елен беше покрусена, че мнозина от тях бяха ранени при защитата на замъка. Те бяха добри към нея, бяха я приели почти като член на семейството. Тя настоя да се погрижи за раните им и да бъдат освободени още преди закуска.

Много мило от страна на Родерик, че я спаси, каза тя и да не мисли, че е неблагодарна. Той много приличал на баща си, напорист и безумно храбър като него и също тъй хубав. Младежът събуждал в нея много спомени. И колко мило от негова страна, че се е досетил да доведе скъпата й Мара. Представя си колко се е тревожела за баба си, но сега може да е спокойна. Иска ли да сложи в омлета му малко див лук, или може би парче козе сирене?

Родерик беше очарован. Той седеше в кухнята и бъбреше със старата дама, докато тя се въртеше около огъня. Говореха си за неговия баща и за времето, което той бе прекарал в Луизиана и какво беше правил там, но също и за Анжелин, неговата майка, която Елен познаваше много добре. Той насочи полека-лека разговора към Мара и нейния баща, внимателно запомняше всичко, което му разказваше възрастната дама за това къде и как живееха бащата и дъщерята.

Мара, която помагаше според силите си на Елен, разбираше, че взаимното доверие между баба Елен и Родерик става все по-голямо. Притесняваше се, защото долавяше и от двете страни определена цел. Не можеше да каже каква по-точно, но се боеше, че има нещо общо с нея.

Времето летеше. Принцът сякаш изобщо не бързаше да напуска идиличното убежище. Свитата се събра в окичената с ловни трофеи зала и запали с куп сухи клони огромен огън в камината. Изтупаха прахта от възглавниците на креслата и се настаниха в тях, за да отпочинат след продължителната езда. На топло и с приятно пълни стомаси, те скоро заспаха. Дори Демон сложи глава върху лапите си и затвори очи. Отвори ги лениво, когато Софи, пекинезката на Юлиана, се сви плътно до него, но веднага пак ги затвори.

Мара не можеше да се отпусне достатъчно, за да заспи. Имаше чувството, че за нея е най-добре час по-скоро да напусне това място. Дьо Ланд можеше всеки миг да се появи. Не знаеше какво би могъл да стори, докато Родерик и свитата му са тук, но нямаше и настроение да мисли за това.

Тя мина през висока врата, извеждаща на терасата, която опасваше фасадата на замъка. Пред нея се простираше една от онези гледки, които така възхищаваха френските архитекти и градинари. В дъното на алея с дървета се простираше широка равна поляна, която стигаше до сграда, отдалечена навярно на километър. Някога тази площ сигурно е била засята с трева. Сега беше угар, която щяха да оставят незасята до пролетта. Тя даваше на погледа пълен простор. Да не беше превърната в орница, тази земя отдавна да е буренясала. От двете страни на замъка се простираше градината, гъсталак от шубраци и мъртви дървета, в които виеха гнезда сови и соколи. В същия миг един сокол излетя от гората и закръжи в небето, за да изкрещи високо дивата си радост. Соколът е свободен, но не и тя.

— Замислена и самотна! Искате ли да бъдете утешена или ще го възприемете като обида?

Гласът на Родерик беше подмамващ. Той я изнервяше, караше стомаха й да се свива. Или това чувство е предизвикано от близостта му? Той стоеше плътно до нея, опрял ръце на рамката на прозореца.

— Вие спасихте баба и ви дължа благодарност. Това е всичко, което исках.

— Значи съм станал излишен? Какъв удар за моето самочувствие!

— Не вярвам то да бъде уязвено.

— Така ли? — думите му прозвучаха изведнъж студено и отривисто. — Аз съм само един мъж, Мара, с всички слабости и нужди, присъщи на мъжа. Никога не съм се представял за нещо друго.

— Вие сте принц и очаквате всички да се покоряват на волята ви.

— Глупаво би било да се отричам от наследствените си права, но за всяка привилегия аз плащам със задължение; за всяка проява на власт — с излагане на опасност. Пък и принцовете също са мъже.

Той се дръпна от нея. Преди тя да се обърне, преди да успее да му отговори, той беше изчезнал.

Сутринта на другия ден вече бяха на път за Париж. Дамите пътуваха в каретата, а свитата яздеше около нея. Естес беше последен, натоварен с голямо парче сирене от баба Елен, която не пожела в никакъв случай да го остави. Сиренето още зрееше и пръскаше чудесен аромат. Като умно куче Демон се отказа да язди в кошница до господаря си и предпочете да е в каляската при дамите и Софи.

Родерик се грижеше на баба Елен да й е удобно, подаде й ръка да слезе и отново да се качи в каляската по време на една от почивките, загръщаше я с пътническото одеяло, насърчаваше я с приятни, мили шеги, когато тя пребледняваше от умора. На един-два пъти слезе от коня си, за да попътува сред дамите и да ги развлече с привидно съвсем естествен поток от коментари и клюки за местата, през които минаваха. Повечето от историите бяха толкова шокиращи и дори неприлични, че баба Елен беше направо обезоръжена. Резултатът от усилията му беше, че когато пристигнаха в града, старата дама вече бе приела поканата му да живее при него в резиденцията. А внучката й щеше да остане, разбира се, с нея.

Родерик така умело уреди всичко, че Мара нямаше как достойно да откаже. Можеше, разбира се, да изкрещи нежеланието си, да се скара истерично с него и да почне пред всички грозна кавга, но единствената причина да отхвърли приетата от баба й покана беше толкова лична, че това я парализираше. Въпреки всичко няма да остане. Щом получи възможност да поговори с баба си насаме, ще й обясни добре какво се е случило и тогава всичко ще си дойде на мястото.

От малодушие и с твърдата надежда, че ще успее да се отърве, предпочете сега да не спори. А баба й разказа, че още в мига, и който видяла замъка и разбрала, че е единствена гостенка, веднага заподозряла, че ще я задържат като заложница, за да са сигурни, че Мара ще склони да съдействана Дьо Ланд. Но беше приела като съвсем естествено, че принцът, който я спаси, играе в тази пиеса ролята на добрия благородник и то само защото Мара го е помолила. Изглежда вярваше, че е трябвало да мине време, за да може Мара да опознае по-добре Родерик, преди да му се довери.

Никой не знаеше как ще реагира баба й, ако разбере каква жертва е принесла Мара. Баба й се оказа много по-издръжлива и корава, отколкото внучката предполагаше — държането на старата жена в замъка затвор го доказваше. Да, новината за жертвата на Мара ще я нарани. Въпреки това тя трябваше да чуе истината. Веднага щом останат насаме.

Мара не беше подозирала колко трудно ще й бъде да обясни на старата жена истинското положение на нещата.

— Защо казваш, че не можеш да останеш, а, миличка?

— Не искам да остана под закрилата на Родерик, нито да продължавам дори за секунда да му бъда любовница. Съжалявам, че откровените ми думи те нараняват, но…

— Да ме нараняват ли? Не съм придворна дама на английската кралица Виктория! Уверявам те, че когато бях момиче, за тези неща се говореше още по-открито. Бих искала само да знам защо си убедена, че не можеш да останеш при този мъж?

— Но той… о, нали разбираш! Той положително няма намерение да се ожени за мен.

— Каза ли ти го?

— Той е принц.

— Това не попречи на баща му да се ожени за Анжелин. Както ми разправи, ти си прелъстила този мъж и то по причина, която няма нищо общо с неговата привлекателност. Трябва да му оставиш време да свикне с тази мисъл.

— Не, съвсем не беше така.

— Многообещаващо признание. А как беше?

— Беше… Не е ли все едно! О, бабо, как не разбираш? Ние не можем да останем тук. Би било неморално.

— Боиш се, че той може да те обиди. Анжелин беше същата, тя избяга, въпреки че всъщност искаш да остане.

— Ако намекваш, че имам някакви чувства към Родерик…

— А нима нямаш?

Мара побърза да се обърне.

— Разбира се, че нямам.

Не беше вярно, но ако не си внушава продължително време противното, може и да стане.

— Ти си го използвала, Мара, размисли малко какво означава това за него.

— Той разбираше какво правя и само от любопитство ме остави да действам — не можа да прикрие горчивината в гласа си тя.

— Може би само е подозирал. Явно, не е бил сигурен. Същинско чудо, че не те е убил или изхвърлил от дома си, когато е разбрал. Според мен… фактът, че не го е сторил, е твърде… интересен, още повече, че е проявил готовност да…

— Да те вземе за заложница.

— Да ни закриля.

— Той иска да ми наложи волята си. Вече го намекна. Ти го намираш очарователен, но той може да бъде и безскрупулен. Не го познаваш, както го познавам аз.

— Гледаш го с друга очи и това е естествено.

Мара обърна отново лице към баба си. Бавно и натъртено повтори:

— Не желая да бъда повече негова любовница.

— Правилно! Разбира се, че ще спиш в стаята си, близо до мен. Но предпочитам да не напускаме рутенската резиденция, поне не още. Вече пратих да донесат багажа ни. Оставаме.

— Но аз не мога, трябва да разбереш, че не мога…

Но баба й беше непоколебима.

— В такъв случай ще трябва да напуснеш сама. Но какво ще кажеш на нашата братовчедка, когато те попита за причината?

Мисълта, че ще й се наложи отново да дава обяснения, да се изложи на любопитство и саркастични одумвания, й беше непоносима. Родерик хареса баба й. По всяка вероятност няма да иска веднага да я разочарова. Най-сетне Мара се съгласи да останат до сутринта, но нито миг по-дълго.

Не очакваше, че ще може да заспи, докато е под един покрив е принца. Помисли си, че сигурно ще лежи будна и ще очаква Родерик да я повика. Но не позна. Капнала от пътя и от противоречивите си чувства, тя отвори очи, когато Лила й донесе на другия ден по обяд горещ шоколад и кифлички в леглото.

Мара стана и се остави неохотно да я облекат. Нямаше желание да се връща към задълженията, които бе поела в този дом, това би подчертало твърде явно нейното поражение. Но не беше по нрава й да играе ролята на гостенка и да седи на празни приказки в салона. Представа нямаше какво мисли да прави Родерик и как ще се държи с нея. Щеше да е много изнервящо да отблъсква непрекъснато атаките му; не можеше да се предвиди и каква форма ще приемат те в близко бъдеще. Но още по-лошо, може би, щеше да е да се окаже изложена на гнева му, на саркастичните му забележки. Напоследък беше разговарял с нея тъкмо с такъв тон. Никак не й допадна. Но най-мъчително ще е да го вижда, по всяка вероятност, напълно равнодушен.

Въпреки всичко излезе най-сетне от стаята си. По-трудно беше да седи сама и да си представя какво посрещане я очаква, отколкото да събере кураж и да приеме предизвикателството. Лила й обясни със срамежлива усмивка, че баба й вече е на крака и приема в салона. Беше поръчала Мара при първа възможност да отиде при нея.

Притокът на сутрешните посещения постепенно намаляваше. Баба й и Родерик тъкмо се сбогуваха с последните гости. Трудно беше да се каже дали по някаква случайност, или защото не бяха поканени, но никой нямаше да остане за обяд. Юлиана беше извън къщата, свитата също.

— Колко добре изглеждаш — каза Елен и й протегна ръка от креслото срещу камината. — Не сте ли съгласен и вие, Родерик?

Принцът, заел позиция зад креслото, кимна утвърдително.

— Наистина прекрасно.

— Много благодаря — каза ядосано Мара.

Думите му бяха толкова банални в сравнение с обичайното му красноречие, че прозвучаха като чиста любезност. Беше грешка, че си направи толкова труд да се облече добре.

Направи го заради собственото си самочувствие. Изобщо не искаше Родерик да реши, че се е старала заради него. Поне роклята, която носеше, си беше нейна. Рано сутринта пратиха карета до дома на възрастната й братовчедка и бележка от Елен с молба да опакова дрехите им и да ги прати по кочияша. Лила й донесе тази рокля току-що изгладена и в момента подреждаше останалите в гардероба в нейната спалня. Роклята беше от сиво-синьо вълнено имприме на малки златни лилии и с жакетче от сив атлаз. Мара наистина се чувстваше по-добре да носи собствените си дрехи. Поне за тях Родерик не беше платил нито сантим.

Принцът й премести кресло до огъня. Тя му хвърли бърз поглед, измърмори учтиво едно „благодаря“. Ликуващото задоволство, което прочете в погледа му, я накара да се изчерви до корена на косите. Беше се държал така, за да я провокира и добре разбираше, че е успял. Такъв мъж няма да се поколебае да подмами една жена в леглото си, та ако ще да я пази цял манастир калугерки, да не говорим за една-единствена баба. Не проумяваше само защо Елен не желае да го разбере.

Мара се чудеше каква по-безразлична тема да измисли. Но преди да успее, тропотът на препускащи коне в двора отвлече вниманието й. Баба й каза нещо, което тя не чу, заслушана в бързите стъпки на ботуши по стълбата. Само с един поглед към Родерик разбра, че и той ги е чул. Беше вперил очи във вратата.

Влезе Михаел. Тъмната му коса беше разрошена, лицето му пламнало от гняв. Размахвайки някакъв вестник, отпечатан върху евтина жълта хартия, той измарширува към тях. Подаде вестника на Родерик и каза:

— Прочетете това.

Принцът едва беше взел вестника в ръка, когато отвън долетяха още стъпки. В салона нахлу Труде, последвана от Жак и Жаред. Естес влезе веднага след тях. От четиримата трима държаха в ръце същия вестник.

— Какво се е случило? — попита Мара, поглеждайки ту единия, ту другия.

Труде подаде с рязко движение вестника на Мара, а после застана по странно закрилнически начин до креслото й. Естес сви рамене и подаде своя вестник на баба Елен. Старата дама хвърли поглед върху заглавието, отпечатано с тлъст шрифт, пое мъчително въздух и се отпусна безсилно в креслото.

ПРИНЦ СЪБЛАЗНЯВА СЕСТРА СИ! КРЪЩЕЛНИЧКА НА ЦАРИЦАТА ЗАГУБВА ДЕВСТВЕНОСТТА СИ, ПРЕЛЪСТЕНА ОТ НЕГОВО ВИСОЧЕСТВО!

Мара втренчи поглед в буквите. Няколко секунди беше като в шок и мозъкът й отказваше да действа. После изведнъж разбра всичко. Без изобщо да се замисля, устните й прошепнаха името.

— Дьо Ланд — каза тихо.

— Дьо Ланд — повтори Родерик и в гласа му прозвуча толкова яростна закана, че като го погледна, баба Елен изведнъж пребледня като платно.

Мара пое мъчително дъх и вдигна очи, за да се изложи на погледа на принца.

— Предполагам, че това ще е новата афера Праслен.

— Аферата Праслен ли? — каза баба й. Гласът й трепереше от ужас. — Как можа да ти мине през ума? Какво общо има между нас и онова убийство?

— Може да избухне подобен скандал сред аристокрацията и дори да окаже някакво влияние върху сегашното правителство.

— Родерик не носи френска титла.

— Но е официално лице, целият град го познава, освен това е приближен на трона.

— Проницателен коментар — изрече с леден глас принцът. — Кой ви даде това обяснение?

— Никой — за миг изпита дори гордост, че гласът й звучи спокойно.

— Не е ли нашият Сатана, тукашният Макиавели, толкова склонен да върши зло? Не го ли е сторил лично Дьо Ланд?

— Не.

Родерик поклати глава и на устните му се появи усмивка, но очите му останаха сериозни.

— Какъв пропуск от негова страна. Той би трябвало да ви подскаже и единствения почтен и свещен отговор на толкова мръсно обвинение, да сложи в ръката ви сияещия, остър меч, с който да разрежете гордиевия възел на проблема. Могъл е да ви посъветва да настоявате да се оженя за вас.

Затаил дъх, той зачака отговора й. Беше непочтено да иска това от нея: да се откаже от гордост и почтеност и да я накара да приеме по далеч не благовидни причини. Стоеше изправен, отпуснал спокойно ръце. Не желаеше да й повлияе дори с едно-единствено движение.

— Никога — каза Мара с потъмнели от отвращение очи. Тя скочи и се дръпна от него.

— Но защо? — пое си той отново дъх. — Не желаете ли да станете принцеса?

— Не, ако принцът сте вие.

— Въпреки че навсякъде падат правителства и крале губят и главите си заедно с короните? Много е хубаво човек да държи толкова на своята независимост, но вие трябва да се запитате: заслужавам ли го?

Какво значеше това? Гласът му звучеше прекалено весело и безгрижно. Искаше да я заблуди, но с каква цел? От гняв не можеше ясно да разсъждава. Изпитваше само огромното желание така да го нарани, че да го принуди да отговори искрено, а не ръководен от логически доводи.

Отново се обърна към него. Гласът й беше ясен.

— Аз съм американка. Какво ме интересуват титли или фалшив кралски блясък? Какво ме засяга, че падат правителства или че репутацията на достойни семейства е безвъзвратно опетнена? Ако ми трябва съпруг, искам той да е истински мъж, а не арогантен кралски син, който си доставя удоволствието да манипулира хората от своето обкръжение.

— Онова, от което имате нужда — заяви той и гласът му зазвуча изведнъж топъл и омайващ, докато се приближаваше към нея — е някой, който да ви накара да забравите коя сте, независимо дали е ваш съпруг, или не.

— Във всеки случай това не сте вие — последва бързият отговор.

— Аз съм. По причини, известни на всички ни и по други, за които дори не подозирате, вие ще станете моя жена.

— Не! — каза тя и се дръпна, когато той се приближи още повече.

— Разбира се, че да. Ще се омъжите за мен. Нищо и никой не може да попречи.

Бяха увлечени в спора си и не забелязаха, че е дошъл някой. Край вратата се чу шум. Влезе един мъж. Висок и строен, той застана пред тях в униформата на рутенски войник, въпреки че косата му сребрееше на слабата слънчева светлина, която падаше от прозорците. Когато заговори, спокойният му, но силен глас стигна до всяко кътче на помещението.

— Аз мога да попреча и ще го правя, докато съм жив. Ако се съмняваш, опитай се да заплашиш мен, сине.