Дженифър Блейк
Кралски страсти (11)

Глава единадесета

Градската къща на графиня дьо Босир на улица „Д’Ейлау“, в спокойната северозападна част на Париж, се издигаше твърде внушителна в здрача. Беше голяма, но построена в твърде консервативен стил. Същият мансарден покрив, същите италиански закръглени прозорци, същият златист пясъчник и същата масивна входна врата като на хиляди други къщи.

Вътре ги очакваше просторно антре с масивни патинирани колони, които се издигаха от карирания черно-бял паркет към сводест таван, украсен с класическа алегорична сцена в модерните цветове — зелено, синьо и кайсиево. Две извити мраморни стълби водеха към галерия, обикаляща вътрешната част на фоайето. Там, където двете стълби се срещаха на първия етаж, имаше позлатена двукрила врата, широко отворена, за да пропусне тълпата, която напираше по мраморните стълби.

Свитата от резиденцията на Рутения беше посрещната още в антрето от куп слуги, които поеха палтата. Изкачиха извитата стълба. Графинята, вдовица с несметно богатство и силни семейни връзки, ги поздрави на прага на вече отворената бална зала. В сравнение с отровнозелените и кайсиеви пера на главата й тези в косата на Юлиана изглеждаха направо мънички. Роклята на графинята беше в същите два цвята, а подплънките и възглавничките, скрити във всяка гънка, бяха толкова много, че домакинята явно почти се огъваше под тежестта им. Лицето и беше кръгло, силно напудрено, за да се скрие всяка следа от естествения му цвят и за да изглежда толкова бледо, колкото го изискваше модата. Въпреки това тя сияеше от възбуда и радост, че е домакиня. Поздрави оживено принца и подкани всички да влязат в залата. Кралят щял да пристигне всеки момент, каза тя и тогава балът можел да започне.

В залата цареше напрегнато очакване. Музиката свиреше, но никой не танцуваше. Из салона сновяха келнери, масите бяха отрупани с какви ли не деликатеси и напитки, красиво подредени около вази с цветя, но никой не се осмеляваше да се допре до тези лакомства. Буйните огньове в камините от двата края на залата стопляха помещението. Ароматът на цветята, майсторски подредени във вазите по цоклите и в нишите, се смесваше с парфюма на дамите. Повечето гости се тълпяха около вратата, за да изразят първи почитта си към краля и принцовете, които щяха да присъстват на тържеството. Сега разговаряха, кой по-високо, кой по-тихо и залата беше изпълнена с приглушен тътен.

Присъстващите бяха хора, които следят отблизо модата. Вечерните костюми на мъжете бяха в черно и сиво и създаваха чудесен фон за по-светлите дамски тоалети от коприна, крепдешин, дамаска, брокат, сатен и вълнен муселин. Преобладаваха модерните цветове — екрю и светлосиньо. Някои бяха в лилаво и сиво — традиционните цветове на полутраура. Майсторството на парижките шивачки беше демонстрирано в модерната кройка на роклите с богато украсени тежки поли, с гарнитури от дантели, панделки и рюшчета, с разноцветни ивици плат по корсажите, създаващи впечатление за широки хоризонтални линии.

Свитата в белоснежни униформи с Мара и Юлиана в средата, в елегантни, но семпли вечерни рокли, направи известно впечатление. Главите се обърнаха, когато церемониалмайсторът извика името на принца и многозначителен шепот пробяга през залата. Жените втренчиха погледи в тях. Мъжете изпънаха вратове. Наблизо стоеше белокос възрастен мъж с монокъл и Родерик тръгна към него, сякаш забравил всичко наоколо си. Държеше Мара под ръка и на нея не й оставаше нищо друго, освен да го последва.

Принцът й представи побелелия мъж като дипломат от малка, съседна на Рутения страна. Мара бе представена тактично като приятелка на неговата сестра. Благодарна за този типичен жест на учтивост, тя изгуби за миг нишката на разговора. Озърна се, за да огледа присъстващите.

Изведнъж срещна погледа на Дьо Ланд. Той стоеше само на няколко метра от нея. Гледаше я втренчено, сякаш за да привлече вниманието й и да я призове да изпълни задачата си. Беше си позволила за няколко кратки мига да забрави за нея. Сега принудата се връщаше с удвоена сила.

Не беше вечер за удоволствия. Мара нямаше да танцува, да флиртува, да се наслаждава безгрижно на яденето, виното, на присъствието на най-добрите семейства на Франция или на свитата, изпаднала в толкова добро настроение. Беше тук с определена цел и трябваше да я постигне. Трябваше да се погрижи Родерик да остане близо до входната врата, през която скоро щеше да мине кралят на Франция.

Но Родерик очевидно нямаше намерение да помръдва от мястото си. Сякаш той самият не желаеше да се отдалечава на повече от няколко метра от вратата. Свитата се беше разделила като при дисциплинирана военна маневра и образуваше почти пълен кръг от бели униформи. Близо до Родерик и Мара стоеше Жаред, зад него Лука придружаваше Юлиана и двамата водеха оживен разговор с издокаран нисичък мъж с лилава жилетка. Другият близнак Жак, бъбреше вляво с духовник в епископски одеяния. Труде и Естес бяха на противоположната страна на кръга и почти един до друг. Труде разговаряше с доста възрастен поклонник на женския пол, а италианският граф обсипваше една матрона и нейната дъщеря с толкова пресилени комплименти, че момчето се кикотеше прикрило устата си с ръка.

Привидно съвсем непринудени, всички те бяха всъщност много съсредоточени. Без съмнение свитата беше нащрек. Бяха толкова бдителни, така равномерно разпределени между принца и вратата, че Мара усети как болните й нерви се напрегнаха още повече. Тя хвърли на Родерик бърз поглед и откри, че той внимателно я наблюдава. Лицето му беше непроницаемо, очите му студени като синьо стъкло.

Със сигурност, от която й секна дъха, тя разбираше, че нещо не е наред. Чувството, че е в капан, от който не може да се изтръгне, беше толкова силно, че я приковаваше на място.

Отвън проникваше само слаб шум, свидетелстващ за пристигането на много карети. Бяха Луи Филип и придружаващите го. Възбуден шепот премина през залата. Гласовете станаха по-високи, а после замлъкнаха. Графинята побърза да излезе и потрепването на високите й токове издаваше, че тича надолу по стълбата. После се чу как долу се отваря врата и как домакинята произнася високо и много възбудено протоколното приветствие, а кралят й отговаря с по-дълбок и по-спокоен глас. Настъпи пауза, след която мъжете и жените, които го придружаваха — придворни и хора от свитата — също бяха приветствани. Най-сетне закънтяха и тежките, равномерни стъпки на вече немного младия Луи Филип, който изкачваше стълбата, и, както се полагаше, предхождаше домакинята и всички останали.

Музиката замлъкна. Присъстващите се струпаха край вратата, за да направят място за ритуалните придворни поклони, задължителни при появата на суверена. С крайчеца на окото си Мара зърна един келнер, обут, за разлика от останалите слуги, не с черен, а с бял панталон. Той си проправяше път напред, сякаш искаше на всяка цена да зърне краля, но едната му ръка беше пъхната под жилетката. По горната му дреха нямаше ивици или ширити, панталонът беше без кант и с бързината на мълния в съзнанието на Мара просветна — този човек не беше от прислугата.

Нещо притисна гърдите й. Пред очите й се спусна червена пелена. Всяка стъпка по мраморната стълба отекваше в ушите й като грохот на воденично колело. Стъпките на краля приближаваха все повече. Мара усещаше напрегнатото съсредоточаване на мъжа до себе си, готовността му да скочи, вниманието му, изострено като на хищно животно.

Дьо Ланд се беше приближил към нея и сега беше само на няколко крачки. Но вниманието му беше насочено не към нея, а към вратата. Гледаше с разкривена усмивка натам, а стъпките ставаха все по-гръмки, приближавайки, и се забавиха за миг, малко преди кралят да стигне края на стълбището.

Те спряха, после отекнаха отново към тях, докато Луи Филип прекосяваше галерията, запътен към двукрилата врата. Дьо Ланд хвърли тревожен поглед зад себе си, а после го впери победоносно в принца. Мара, която не сваляше очи от него, забеляза, че мрачният мъж погледна най-напред към келнера — той бе само на няколко метра от тях. Само след секунди щеше да се появи кралят. В залата всички притихна и всички погледи бяха приковани към вратата.

Водена от неудържим подтик, Мара докосна ръката на принца. Прошепна плахо, произнасяйки думите с мъка:

— Пазете се, Родерик, моля ви, пазете се…

Хората край вратата се раздвижиха. Гърдите на церемониалмайстора, чието задължение беше да произнася високо имената на новите гости, се издуха видимо, докато си поемаше въздух.

— Негово величество Луи Филип, крал на французите!

Кралят влезе в залата с дълго репетирана благосклонна усмивка върху натежалото от тлъсти гънки лице, изправил с кралско достойнство закръгленото си тяло. Зашумоля коприна и тафта и събралите се огънаха в поклон като жито на вятъра, за да покажат дълбоката си почит.

В същия миг облеченият в бяло келнер извади пистолета си и скочи напред. С движение като на плющящ камшик, Родерик се озова до него и блъсна със сила ръката на келнера нагоре. Изстрелът изкънтя като гръм, кристалните полилеи издрънчаха, от тавана се посипа вар.

Гостите отстъпиха с викове и крясъци. В настъпилата паника се чу:

— Убийство! Убийство! Убиха краля!

Кордонът от телохранители на Родерик се сви, сключи се около краля, изтласка го обратно през вратата в сигурните ръце на приближените му. Препречиха пътя, по който нападателят би могъл да избяга от залата, но мъже и жени се втурнаха към вратата и наобиколиха свитата, сред която Родерик и Михаел държаха здраво келнера.

Изведнъж се чу тихо съскане, после тъп удар, който бе смъртоносен. Келнерът се наклони напред, а после се преви на две и падна. От гърдите му стърчеше дръжка на нож. Паника обзе гостите наоколо. Те крещяха, ругаеха, блъскаха се, настъпваха се в желанието си час по-скоро да се доберат до изхода.

Мара стоеше като вцепенена. Беше видяла как Дьо Ланд си проправи през тълпата път към келнера, видя и как се обърна и успя, пребледнял от страх, да избяга.

Силна ръка я хвана над лакътя. Видя бялата униформа и усети как всяко нейно мускулче се напряга.

— Не бойте се — каза Михаел. Тясното му, слабо лице се беше зачервило, той я държеше здраво, за да не я повлече тълпата. — Аз съм. Трябва да ви изведа, заповед на Родерик.

— Не! — извика тя. — Не мога да дойда с вас!

— Не можете да помогнете тук. Колкото и голяма да е бъркотията, уверявам ви, Родерик контролира всичко. Елате.

Михаел направо я буташе и дърпаше сред напиращата тълпа, проправяше си път с лакти и юмруци. Всяка съпротива беше безсмислена. Дори ако можеше да обясни нещо на Михаел, той щеше да изпълни заповедта на своя братовчед — принца. Не можеше да се обърне към никого в тази разбунена тълпа, никой нямаше да й помогне. Реши, че най-добре ще е да прави каквото й заповядват, поне докато суматохата поутихне. По-късно щеше да мисли какво да прави по-нататък.

Напуснаха залата през странична врата, извеждаща към задно стълбище. По всяка вероятност изходът не беше избран случайно, защото в края на тясната стълба стояха Лука и Юлиана, а зад тях Труде и Естес с палтата им. Но и други знаеха за този изход, защото чуваха вече зад себе си още стъпки по стълбата.

Не размениха излишни думи. Притичаха през тъмния коридор, започващ в края на стълбата и през малка вратичка се озоваха в задния двор. Прекосиха го. Видяха пред себе си градинка с алеи, посипани с чакъл, после врата, която ги върна в предния двор, а там каретата им вече ги чакаше на улицата. Зад каретата тъпчеха конете на свитата. След миг Мара и Юлиана бяха настанени вътре, а останалите яхнаха конете. Михаел извика някаква заповед и те оставиха зад себе си ярките светлини и паниката в градската резиденция на графиня дьо Босир.

Каретата подскачаше, олюляваше се и така лудо се носеше по калдъръмените улици, че на Мара й затракаха зъбите. Тя се вкопчи в кадифената дръжка и се взря в мрака. Цяла се тресеше не само от люшкането на каретата, но и от ужас заради онова, което се бе случило.

Атентат. Тази мисъл беше й минавала през ума, но тогава не поиска да повярва. Дьо Ланд е знаел, че ще има атентат, това беше повече от ясно. По-малко ясно беше дали, ако всичко се беше развило според желанието на Дьо Ланд, принцът трябваше да попречи на нападението, или да стане изкупителна жертва. Последното изглеждаше по-вероятно, но Дьо Ланд се беше похвалил, че планът му е сложен. Като се има предвид положението му в министерството на Луи Филип, не ставаше ясно защо ще иска да убива краля. Или се е надявал да извлече полза, ако атентатът срещу краля не успее? Не се ли беше погрижил Родерик и свитата му, прочути с умението си да предотвратяват такива престъпления, да свършат черната работа, а той да обере после славата?

Но кой щеше да стане крал, в случай че Луи Филип бъде убит? Младият граф на Париж, племенник на краля, чийто баща загина преди пет години, когато каретата му се преобърна? Да, той е престолонаследникът. Ако се окаже на трона, ще да се стигне навярно до регентство, начело с майка му, Елен Мекленбург-Шверинска. Но тогава към трона можеха да се приближат много повече честолюбиви мъже, съумели да предвидят събитията. Можеше ли това да е причината за атентата?

Какво значение имаше? Кралят не беше убит. Родерик и хората му се намесиха и попречиха. Келнерът, извършил покушението, бе мъртъв и щеше да отнесе в гроба името си и причината да поеме такъв риск.

В мига, в който келнерът бе прободен, тя бе погледнала инстинктивно към циганина Лука. Той стоеше съвсем близо до нея и въпреки че не можеше да твърди със сигурност, а и предпочиташе да не прави предположения, не можеше да каже дали той не беше хвърлил смъртоносния нож. Но ако беше така — по чия заповед?

Но не това я вълнуваше най-много, а един друг въпрос: ще сметне ли Дьо Ланд, че тя е изпълнила задачата си и, в такъв случай, какво щеше да направи с нейната баба? Вторият въпрос беше дали Родерик е наясно, че тя го е въвлякла напълно съзнателно в кошмара на тази нощ. Питаше се също дали само заради личната й сигурност на Михаел бе заповядано да я отведе обратно в резиденцията? Ако е така, как смята Родерик да постъпи с нея? Страхът й никак не намаля, когато забеляза на светлината на уличен газен фенер, че Юлиана я гледа съчувствено. Мара облиза пресъхналите си устни.

— Къде е Родерик? Защо трябваше да остане?

— Ще има официално следствие — отвърна спокойно Юлиана. — Всички, участвали в случая, ще дадат показания, които ще се запишат в протокола. Крал Луи Филип положително ще иска да му представят отчет и най-вече във връзка с положението на брат ми в тази страна.

— Неговото положение?

— Като официален представител на нашата държава.

— Разбирам. Мислите ли… мислите ли, че ще извикат на разпит и нас?

— Едва ли. Това е един от малкото случаи, при които да си жена е предимство. Тъй или иначе — добави успокояващо сестрата на Родерик, — мисля, че можем да бъдем съвсем спокойни, брат ми ще ни прикрие.

Нарочно ли се беше изразила толкова двусмислено? Мара не беше сигурна, а не се решаваше и да попита.

В резиденцията тя отново зачака, макар че не знаеше какво именно. Сякаш по мълчалива уговорка всички се събраха в салона за приеми, защото случилото се имаше вече почти официален характер. Слугите веднага запалиха огън, внесоха подноси с вино, мезета и сладки. Веднага пламна разгорещен спор на тема как са протекли събитията. Питаха се и за причината, но не за собственото си присъствие там, което им бе позволило да предотвратят преврата. Съвършена дипломатичност, помисли си Мара.

Хората на Родерик не бяха вчерашни. Знаеха, че принцът им нямаше намерение да отиде на бала, а промени решението си заради нея. Бяха получили заповеди, свързани с появата на краля, и знаеха, че трябва да ги държат в тайна от нея. Положително се досещаха, че тя е заплетена по някакъв начин във всичко това. Но се въздържаха от преценки и чакаха завръщането на Родерик. Всички имаха чувството, че принцът е имал причини да действа така. И все пак не се държаха с нея с обичайната топлота, а по-скоро с подчертаното внимание, което се оказва обикновено на осъден на смърт по пътя към ешафода.

Беше вече ранно утро, когато Родерик най-сетне се прибра. Беше ядосан и хаплив. Заяви, че е слушал пет дълги часа празните приказки и идиотщини на придворните, които не казали за атентата нито дума повече от известното. Кралят бил вече в леглото и спял съня на праведник. Келнерът умрял, без да може да каже нещо. Още не се знаело със сигурност кой го е убил; убиецът си плюл на петите и изчезнал в тълпата. Според Родерик всички трябвало да вземат пример от краля. Всички, с изключение на Мара.

Само за секунди салонът се изпразни и тя остана насаме с принца. Седеше спокойна, с разперени широки поли, все още с хермелиновата наметка на раменете, скръстила ръце в скута си. Държеше се гордо изправена и гледаше спокойно Родерик право в очите, но вътрешно трепереше от страх, потисната от оловната тежест на вината си.

Той стоеше, загледан в огъня, сложил ботуш върху масивния месингов обков и миговете се точеха като вечност. Стойката му на крал и военен му придаваше потискаща авторитетност. Гъвкавите му, но овладени движения издаваха сдържана сила. В мекия глас, с който я заговори, се криеше непредвидима заплаха.

— Коя сте вие?

— Аз…

— Стига! — гласът му пресече думите й като с кинжал, после продължи: — Ще бъде грешка, ако допуснете, че нова лъжа може да ви помогне.

— Наистина, не допускам — каза тя спокойно. — Името ми е Мари Анжелин Дьолакроа.

— Мара.

Тя го погледна без капчица изненада. Предполагаше, че толкова добре организираната му осведомителна система отдавна му е съобщила кой е Дьо Ланд, след като я бяха видели с него в салона на Юго. Трябва да е било играчка за хората му да разберат и коя е тя.

— Защо? Защо ми позволихте да продължа?

— Не ви липсват качествата на добра конспираторка. Освен това бях любопитен — думите му звучаха рязко и така, сякаш се подиграваше на самия себе си.

— Наистина ли? И какво искахте да разберете?

— Исках да видя колко далече можете да стигнете.

Тя пребледня като платно. Той го забеляза и изпита необяснимото чувство, че е повалил невъоръжен противник. Гневът му не беше утихнал, но трябваше да бъде поне справедлив. Той направи отричащо движение и си позволи да наведе очи.

— За мен това положение беше ново, очарователно и примамливо. За да разбера целите ви, трябваше да се включа в играта.

— Това любопитство ви струва скъпо — каза тя и докосна с ръка перлите около врата си.

— Не особено.

Странно, че няколко думи могат да причинят такава болка. Тя преглътна, но продължи:

— Е, поне вече всичко свърши. Каквото и да си мислите, радвам се, че кралят е жив.

— Наистина огромно облекчение. Може би следващият атентат, който ще подготвите, също ще завърши с неуспех, за да не бъде обременена крехката ви съвест.

— Следващ няма да има.

— Докажете ми го и тогава всички ще запеем радостно и ще отправим благодарността си към Всевишния.

Тя вдигна очи и срещна изгарящата ирония в погледа му.

— Какво искате от мен? Да кажа, че съжалявам за всичко? Е, добре. Докато съм жива, ще съжалявам, че ми се наложи да играя такава роля. А сега ще ме пуснете ли да си вървя?

— Да ви позволя да си отидете? Нищо под това синьо небе няма да ме принуди да го сторя.

— Налага се! — тя трябваше да се махне, трябваше да се свърже с Дьо Ланд, да разбере какво ще прави с баба й Елен.

Той пристъпи към нея и тя попадна в сянката му. Гласът му беше спокоен, но твърд. Най-сетне стигна до онова, което искаше да знае.

— Налага ли се? Ще трябва да съберете всичката си смелост, Мара, Скъпа. Поразтърсете в паметта си, разровете студената пепел в сърцето си, за да се превърне отново в пламтящи въглени. Кажете ми нещо, на което да мога да повярвам. Посочете ми причина, заради която трябва да ви пусна.

Тя прехапа устна.

— Мога да ви я кажа, но няма да ме разберете.

— Моето съзнание има едно-две нива, които са ви все още непознати. Бих ви посъветвал все пак да опитате.

Бронзовото му лице беше като вкаменено, издаваше непреклонна решимост, но зад синия блясък на очите му се усещаше непонятно спокойствие. Отговорът й беше важен за него. Нямаше да я притиска до стената, но щеше да получи отговор, независимо от това колко ще трябва да чака. Той изискваше абсолютната истина, без значение какво ще стане после. С парализирано съзнание Мара разбра, че онова, което се иска от нея, е пълна капитулация.

Не можеше да си позволи да не изпълни желанието му, дори ако щеше да е по-умно от нейна страна.

Пое си дълбоко въздух. Изрече потиснато:

— Става дума за баба ми.

— За баба ви?

В гласа му прозвуча смайване. За един неочаквано отраден миг Мара разбра, че е успяла да го изненада, но мигът отлетя. Малко по малко тя му разказа цялата история: за Денис Мюлхоланд и неговата смърт, за пътуването до Париж, за Дьо Ланд и страстта на баба й Елен към хазарта, за последиците от нея. Веднъж проговорила, тя не можеше да спре. Сълзите изпълваха постепенно очите й, докато му разказваше за страховете си, защото не знаеше как би си отмъстил Дьо Ланд за несполучливото покушение предишната нощ.

— Трябва да ме пуснете да си ида — извика тя задъхано и протегна към него ръце. — Трябва да открия Дьо Ланд и да го склоня да ме пусне да видя баба, да разбера как е. Тя е стара и крехка, свикнала е всичко да става по волята й. Тя няма да понесе дълго да я държат насила. Направих каквото поиска от мен, значи трябва да я пусне или поне да ми даде друга възможност да му изплатя дълга й.

Принцът се обърна рязко и се отдалечи от нея.

— А какво ще кажете за вашия дълг мен?

— Моят дълг към вас? — тя гледаше ужасена широкия му гръб.

— Дългът на измамница.

Тя стана и се приближи бързо към него.

— Вие не ме разбрахте! Моята баба…

— Разбирам! И заради тази роднинска връзка трябва да допусна да проституирате с един изменник? О, не, Мара, не!

— Но аз няма да го сторя!

— Наистина ли? Ами ако се наложи? Лоялността е наистина възхитителна добродетел, но не бих искал да я изисквам от вас при толкова трудни обстоятелства, не и на такава цена.

Тя сведе поглед към ръцете си.

— Какво друго бих могла да направя?

— Да оставите всичко на мен.

В думите звучеше обещание за енергични действия. Тя вдигна глава, широко отворила очи.

— На вас? Какво имате предвид?

— Ще намеря баба ви и ще ви я върна.

Тя не се съмняваше, че той би могъл или би сторил тъкмо това.

— Защо? Защо трябва тъкмо вие да се заемете с това?

— Нека приемем — отвърна той уклончиво, — че съм отмъстителен. Не обичам да ме правят на идиот. Ако освободя баба ви, в случай, че такава баба разбира се съществува, ще лиша Дьо Ланд от всичките му предимства. И тогава тя ще стане моя заложница.

— Ваша? Но с каква цел?

Той се усмихна с кратко присвиване на устните, но очите му останаха студени.

— О, ами за да се държите прилично и извън моето легло. За какво друго?

Той й обърна гръб и тръгна към вратата, а там заповяда на един лакей да събере свитата.

 

 

Циганите откриха баба Елен. Те претърсиха всяко село, всеки навес, всеки кокошарник. Виждаха и чуваха всичко, докато купуваха и продаваха коне, жонглираха, правеха акробатични номера и предлагаха омайно биле по панаирите или гледаха на ръка. Научаваха всичко за всяка новородена кобилка, за всяка снасяща кокошка, за всяко паднало момиче. Знаеха със сигурност дали в околността има чужденец. Дадена бе заповед за издирване на изчезнал човек и тя се пръсна с бързината на препускащ ездач. Търсеха сведения за възрастна дама, която изглежда така и така, и която крият в благороднически замък в провинцията. Отговорът дойде толкова бързо, сякаш го довя вятърът. Да, имало такава дама в един замък в долината на река Лоара, недалеч от горите около Шамбор. Била здрава и читава, и очевидно много енергична, макар, изглежда, и малко луда.

Когато пристигна новината, спасителната команда беше вече съставена и готова да потегли. Група мъже напуснаха Париж, яздейки в предутринния здрач около препускащата в средата карета. Ниската, дълга каляска беше лакирана в сиво и черно. Вътре Юлиана се беше излегнала на една възглавница и се опитваше да спи, а Мара седеше изправена, вперила поглед в мрака. Сестрата на принца дойде с тях, защото не искаше в никакъв случай да пропусне мига, в който Мара ще види отново баба си, но и защото Родерик настоя. Мара реши, че той не й вярва достатъчно, за да я остави сама в резиденцията. Впрочем бе казал, че нейното присъствие ще трябва да успокои баба й, когато се срещне с бъдещите си спасители.

Мара не би могла да си измисли по-приятна спътничка от Юлиана. Тя не се оплакваше, не скимтеше за щяло и нещяло, не нервничеше, седеше си спокойно на пейката. Освен това проявяваше способността си да спи и при далеч не идеални условия, а също и умението си да отвлича от лоши мисли.

Мара не можеше да заспи. През четиридесет и осемте часа, изминали след бала, почти не мигна. След като Родерик събра свитата и изложи плана си, тя се оттегли в спалнята. Не излезе от нея, въпреки че очакваше Родерик да я повика. Но той не го стори. Остана насаме с мислите и страховете си.

Боеше се преди всичко, че няма да успеят. Тръпнеше при мисълта, че Дьо Ланд, предвиждайки опита да бъде спасена Елен, ще ги изпревари и ще я скрие другаде, ако не я убие. Може и да беше оставил твърде силна охрана. Но се боеше и че, ако успеят, Родерик ще върне триумфално баба й в Париж, а там старата жена ще трябва да научи с най-интимни подробности как принцът е обезчестил нейната внучка и да разбере, че вината е нейна.

И още нещо я тревожеше. Сцената в дома на графиня дьо Босир се връщаше отново и отново пред очите й. Виждаше келнера и мъжете наоколо му, чуваше съскащия звук на забиващия се нож. Кой уби този мъж?

Може би някой престарал се телохранител на краля в желанието си да предпази монарха? Или разгневен гост, който е искал да си отмъсти за опасността, на която келнерът беше изложил всички присъстващи? Но най-вероятно беше да е някой от свитата на принца, някой от мъжете, които задържаха атентатора. Не беше изключено Родерик лично да е накарал човека да замлъкне завинаги, защото само той знаеше каква роля му е била възложена.

Подозрения. Бяха мрачни, опасни и я измъчваха. Щеше да й е по-леко, ако можеше да ги сподели с Родерик. Но как би могла? Най-голямата заплаха при такива подозрения е страхът, че могат да се потвърдят.

Какво би означавало, ако се окажеше, че Родерик е дал заповедта келнерът да бъде убит? Можеше ли, щеше ли това да значи, че той лично е планирал атентата? Искал е да спре с енергичната си намеса произшествието, което предотврати по непонятни причини. А после, за да запази себе си, е отстранил извършителя.

Не можеше да забрави и ужасеното лице на Дьо Ланд. От разкритие ли го беше страх? Или се беше уплашил от мъжете, които насъска неволно срещу собствената си страна?

Какво щеше да стане сега? Ще я задържи ли принцът, докато й се насити? Или ще я пусне да си върви, след като я обезщети с крупна сума, израз на благодарността му? Или ще я намерят някой ден в някоя уличка, обезобразена до неузнаваемост, като жена, спечелила благоволението на важна личност, но и научила прекалено много.

Безскрупулен. Принцът беше безскрупулен. Той я взе със себе си в Париж, сякаш беше намерил безстопанствено животно. Одраска с рапирата си лицето на Труде, за да й докаже нещо. Използваше мъже и жени, за да постигне целите си, изтръгваше от тях необходимата му информация, а после ги отпращаше. Той си присвояваше предаността и лоялността им, като на Лука например. А какво им даваше в замяна? Красиви, лъскави думи. Честта да бъдат с него. Кратки мигове, в които изпитваните удоволствия се изживяваха сякаш на ръба на бръснача. Нищо солидно, нищо трайно.

Каляската продължаваше да препуска. Напуснаха Париж в южна посока. Хълмовете се издигаха и снишаваха. Минаваха покрай ожънати ниви и овощни градини, в които ябълки, круши и праскови още не бяха загубили последните си листа. Минаха през села с къщи, прилепени една до друга край кривите улички, сякаш се крепяха взаимно. Лаеха кучета, мучаха крави. Селяните ги изпращаха с любопитни погледи, докато отминаваха в облак прах.

Прекараха нощта в малко селце, ядоха боб с месо, пиха великолепно червено вино, а после се строполиха в пухените легла и заспаха без сънища. На заранта потеглиха още в зори.

Пристигнаха най-сетне в долината на Лоара, където реката се извиваше широка, светлозелена и величествена. Десетки замъци свидетелстваха за богатството и удоволствията на поколения френски благородници. Средновековни крепости и приказни дворци се редуваха с ловни павилиони, строги манастири и провинциални замъци за почивка и развлечения. Тук бяха живели кралски любовници, протестантите бяха бесени по назъбените стени на старите крепости. Тук бе кипял живот, бяха царували безмерен разкош и слава, но всичко бе забравено, откакто Революцията сложи край на този живот.

Пътуваха по лъкатушещи пътища, срещнаха цигански стан край реката, прекосиха гори, наричани някога „царски“. Виждаха занемарени акведукти и пътища, правени от древните римляни, градове, чиито готически катедрали се издигаха високо над реката и които времето сякаш не бе докоснало. Посред нощ, когато кръглата пълна месечина взе да залязва, стигнаха най-сетне до замъка, който Дьо Ланд наричаше свой.

Беше занемарена каменна сграда, гордост на архитект от отдавна забравени времена, сега в съсипии и почти необитаема. Прилепи кръжаха около обраслите с мъх кули със слепи прозорци и дървени кръстове с резба, бръшлянът оставяше тъмни дири по стените. Гората и ожънатите ниви стигаха до портата. Свитата се спеши в сянката на дърветата и зачака.