Бренда Джойс
Похитена (5)

5.

Алекс остана неподвижно загледана към пристанището и усети как ушите й бучат. Веднага разпозна многобройните корсарски кораби — дървени плавателни съдове с по една или две мачти, дълги около петнадесет метра и способни да носят поне дузина оръдия. Все още не можеше да повярва на очите си и наблюдаваше корсарските крайцери, очаквайки всеки момент да се превърнат в съвременни лодки и луксозни яхти. Те обаче си оставаха все същите — северноафрикански пиратски кораби от деветнадесети век. Тя не беше полудяла, нито халюцинираше.

Имаше и половин дузина закотвени европейски търговски кораби, както и няколко галери с роби, а около по-големите съдове се полюшкваха малки рибарски лодки. На най-близкия кей стояха турски еничари, които носеха ятагани и наблюдаваха разтоварването на един корсарски кораб, очевидно току-що пристигнал. Десетки мъже, увити в дрипи, разтоварваха бали памук, овързани с въжета сандъци, делви с вино и оцет и дъбови бурета. Някои от мъжете бяха черни, други с маслинова кожа, а трети — бели. Това, което накара Алекс да примигне и сърцето й да забие бясно, бе фактът, че тези мъже бяха не само парцаливи и слаби, но и че на босия глезен на всеки имаше тежка метална халка със синджир. Едно нещо беше да чете за робството, и съвсем друго — да го види на живо.

Погледът й се плъзна встрани към крепостта на възвишението и тя задъхано забеляза развяващия се над нея трицветен флаг с полумесец, символизиращ мюсюлманската вяра. От своите проучвания знаеше, че това е знамето на Триполи от деветнадесети век. Без да осъзнава действията си, Алекс се свлече безсилно на мраморната пейка. Все още можеше да види пристанището и заредените оръдия по крепостния вал. Не бе ли чела някъде, че старата крепост е притежавала около сто оръдия? Колко смъртоносна изглеждаше тя сега, а само довчера бе представлявала куп руини, напълно неспособни на отбрана. Изведнъж Алекс се изправи, защото в далечината забеляза един плаващ военен кораб от деветнадесети век, на който се вееше раираното знаме на Америка. Тръпки побиха тялото й, устата й напълно пресъхна и се почувства замаяна, опиянена, луда. По някакъв начин тя бе пропътувала назад във времето до ранния деветнадесети век!

Но това беше нелепо и абсурдно. Алекс продължи да се взира в пристанището, ала то не изчезна. Не беше побъркана и наистина се намираше в Триполи през деветнадесети век. Изведнъж осъзна своето положение. Господи, Хавиер Блекуел беше тук. Тя здраво сграбчи мраморната пейка с две ръце, а сърцето й туптеше толкова силно, сякаш всеки момент щеше да експлодира. Все още се чувстваше, като че ли сънува и въпреки това знаеше, че това, което вижда, е истинско. Сега, след като желанието й се бе сбъднало, трябваше да се успокои и да помисли.

Алекс разбра защо, откакто се бе събудила, не можеше да привика духа на Блекуел. Защото той вече не бе мъртъв и тя просто трябваше да го намери. Пое дълбоко дъх и разтри очи. Страхът й се бе поуталожил. Разбира се, че ще го намери, защо иначе би пропътувала това невероятно пътешествие? Беше сигурна, че срещата им е предначертана от съдбата и неминуема. Ненадейно мислите й бяха прекъснати от съзнанието, че забравя нещо жизненоважно — Блекуел щеше да бъде екзекутиран от пашата в средата на юли 1804-а.

Тя невиждащо се вторачи към пристанището и се почуди кой ли ден беше днес. Знаеше, че трябва да е преди датата на екзекуцията му, защото иначе това пътуване щеше да е безсмислено. Все още задъхана, Алекс погледна към двамата чернокожи пазачи в стаята. Сега разбираше, че те са роби, а французинът — търговец на жива плът, който смяташе да продаде и нея. Явно досега не бе осъзнавала трудността на положението, в което се намираше, а то бе много по-тежко, отколкото, ако беше хваната и продадена като робиня през двадесети век. Тук никой не зачиташе правосъдието или човешката свобода, животът можеше да ти бъде отнет, преди окото ти да мигне, а жените нямаха абсолютно никакви права. Тя нямаше особена възможност да потърси Блекуел, тъй като по някакъв начин бе станала пленница, а скоро щеше да е робиня.

Въпреки това беше решена да оцелее — поне докато не открие Хавиер Блекуел, ала страхът я облада. Ами ако, върнала се назад във времето, по някаква ирония на съдбата бе пристигнала тук само за да го види как умира?

 

 

Алекс бе облечена и плътно забулена като всяка друга мюсюлманка. Французинът й направи жест да го последва. Тя все още се опитваше да дойде на себе си след невероятно подробния и ужасен преглед от една арабка. Всеки сантиметър от нея бе огледан, дори зъбите и гениталиите й, и Алекс се чувстваше напълно поругана и потресена.

— Къде отиваме? Какво ще стане сега? — попита тя с колеблив глас, докато вървеше до французина, а по петите ги следваха петима чернокожи роби.

Риго й се усмихна, въпреки че усмивката така и не докосна очите му.

— Имам добри новини. Слухът за твоята красота вече е обиколил града и пашата иска пръв да те види преди останалите купувачи.

Тя се спъна, след което ускори крачка, за да настигне мъжа, опитвайки се да асимилира това, което й бе казал. Мисълта, че щеше да се срещне лице в лице с човека, за когото знаеше, че е отговорен за повече от двадесет години конфликт с Америка, я плашеше. Ала това значеше, че отиват в двореца, където може би бе държан Хавиер Блекуел. Нима всяка стъпка я приближаваше все по-близо до него?

Алекс почти не забеляза обстановката наоколо, докато вървяха по твърдата пясъчна улица, тъй като беше прекалено изнервена от страха и очакването. Покрай тях мина група мъже и момчета, които водеха няколко тежко натоварени камили. После антуражът им мина покрай малък квартал и джамия, обградена с финикови палми, преди да стигне двореца, който вече не беше исторически паметник, а истинска крепост. Краката на Алекс се преплетоха, щом към тях се присъедини ескорт от турски шиници, когато преминаваха през портите — същите порти, през които вчера можеше свободно да прекрачи — двеста години напред в бъдещето.

Устата й беше пресъхнала и докато наблюдаваше високите стени, тя си помисли, че по тях вчера нямаше оръдия. При вътрешната порта на пост стояха още повече войници и французинът бе спрян и разпитан накратко, след което му махнаха с ръка да продължи. Сърцето й започна да бие ускорено. Външната част на дворцовия комплекс бе пълна с войници и служители на палата: турци, араби, бедуини, ходжи и европейци. Дворът определено не приличаше на онзи, който тя бе видяла вчера. Преминаха в по-тясно помещение, където върху издигната платформа седеше богато облечен дворцов управител, заобиколен от слуги. Французинът дълбоко се поклони и дръпвайки силно Алекс за ръката, я принуди да коленичи пред подиума. Управителят, за когото тя по-късно щеше да научи, че е началник на личната охрана на пашата, я огледа, докато французинът му говореше нещо. След известно време бяха допуснати да продължат навътре в двореца. Заведоха Алекс до огромна павирана веранда, подпирана от мраморни стълбове. В края на верандата върху няколко мраморни стъпала се издигаше златен трон, на който не седеше никой. Алекс задиша учестено и погледът й зашари наоколо, търсейки Блекуел. Подобно на нея, и той беше пленник, но твърде важен, и затова може би имаше свобода да се разхожда из палата.

— Къде се намираме? — прошепна тя.

— Това е приемната на пашата. Той знае, че сме тук и скоро ще дойде.

Пулсът й беше полудял и тя здраво стисна полите на дрехата си, опитвайки се да се овладее.

Мраморната врата над стълбите се отвори и през нея пристъпи нисък брадат мъж, който беше облечен в златно лилава туника и яркочервено кадифено елече върху нея, а на главата си носеше огромна чалма, украсена със скъпоценни камъни. Следваше го още един мъж, също облечен с къс елек и цветна туника, широки бели панталони, жълти чорапи и червени обувки. И двамата носеха забодени на раменете им брошки с диаманти, а на широките им златни колани бяха затъкнати церемониални саби с инкрустирани дръжки, французинът коленичи и пашата му махна с ръка да се изправи.

Владетелят и младият мъж се втренчиха в Алекс. Тя усети как се изчервява и краката й омекват от ужас и неудобство. Французинът се изправи и преди тя да осъзнае какво става, той дръпна покривалото, което скриваше лицето й. Страните й още повече почервеняха, а когато търговецът на роби хвана дрехата й, тя проумя какво смята да направи и извика. Рито дръпна силно дрехата, свличайки я до кръста и тъй като не носеше нищо отдолу, тя остана неподвижна с разголени гърди, а бузите й сякаш горяха. Чувстваше се уплашена, бясна и унижена, докато пашата продължаваше да я наблюдава. Алекс заби поглед в земята и се опита да брои до сто. В крайна сметка това беше Триполи през деветнадесети век, тя бе пленница, християнка и затова чувствата й нямаха никакво значение. Тези мъже, реши тя, са свине. Мъжът зад пашата решително пристъпи напред и тя бе принудена да погледне нагоре. Това, което видя, я изненада, защото той беше млад, почти на нейната възраст, слаб, с маслинена кожа и бадемови очи. Косата му имаше тъмен пясъчнокафяв цвят, а лицето му беше приятно, дори красиво, за разлика от това на строгия владетел.

— Аз съм Джебал — каза той с усмивка, която докосна очите му. — Син на пашата и бей на Триполи.

Алекс го наблюдаваше враждебно, отказвайки да проговори, докато стои така разголена пред него. Французинът я стисна за ръката, хвърляйки й предупредителен поглед. Джебал сурово погледна търговеца на роби и посегна към нея. Тя леко отстъпи, като си мислеше, че иска да я докосне, но той просто придърпа робата й, за да я покрие.

— Как се казваш? — попита на безупречен английски, в който почти не се долавяше акцент.

— Алекс — дрезгаво отговори тя и от облекчение почувства, че може да припадне.

— Какво странно име.

— Всъщност то… то е Александра.

— Александра — повтори доволен Джебал. — Колко хубаво. Разбира се, след като приемеш исляма, ще получиш и подобаващо мюсюлманско име. Например Зохаре, отива ти. Зохаре означава огън и светлина. — Погледът му се плъзна към косата й.

— Извинете ме, но аз не смятам да приемам исляма. — По дяволите, за нищо на света не смяташе да сменя вярата си.

Джебал обаче не се обезпокои.

— Трябва, и ще го направиш, иначе не бих могъл да легна с теб.

Алекс го зяпна, докато проумее думите му. Как щеше да се спаси от робството, ако трябваше да спи с този мъж?

— Аз съм американка и протестирам срещу всичко, което ми се случи и продължава да ми се случва. Изглеждате ми добър и разумен и трябва да сте наясно, че имам права. Бях открадната от улицата като някакво животно, като бездушен предмет, затова ви умолявам да ме освободите. — Не я интересуваше какво ще си помисли французинът за промяната на националността й.

Джебал се поколеба за миг, а пашата се изсмя.

— Тази е огън, Джебал, и я искам за теб. Зохаре, името наистина й отива. Тя ще ти роди войнствени червенокоси синове.

Французинът здраво стисна ръката й, но се усмихна и каза на пашата:

— Тя е дива, господарю, но съм сигурен, че щом веднъж я опитомите и научите на обноски, ще доставя безкрайни наслади на вас и на сина ви. С времето ще разбере как трябва да се държи, щом се намира тук, в Триполи.

— Да, разбира се — очите на пашата светеха. — Колко подходящо, американка, а?

Алекс бе шокирана от неговите думи, че ще роди синове на Джебал и не хареса пламъчето, което тлееше в погледа му.

— Тя е различна — замислено проговори Джебал, гледайки я. — Никога не съм срещал толкова смела и решителна жена или толкова красива.

Алекс отново заговори, опитвайки се да задържи с очи погледа му.

— Джебал, моля те, освободи ме.

Въпреки че челюстта му се стегна, на нея й се струваше, че той е милостив и тя може да му повлияе с вида си. Французинът обаче побесня и грубо я дръпна за ръката. Пашата отново се изсмя от сърце и всички очи се насочиха към него.

— Зохаре, знай, че дори синът ми да те пусне, тук моята дума е закон, и аз ще му го забраня.

Алекс бе изпълнена с ужас, защото повярва на думите му и усети неговата воля — и омразата му. Той беше безмилостен човек, който би държал гладни слугите си, докато не ги умори или би ги накарал да работят, докато не започнат да припадат от изтощение. Това бе нещо нормално за африканските държави според книгите, които бе чела, но допреди тази сутрин не го бе виждала на живо. Тя не се поколеба, и отново започна да умолява Джебал:

— Моля ви, ако може да се срещна с американския консул. — Ако имаше някой, който можеше да й помогне, това беше той.

— Тук вече няма американски консул. Американското псе избяга от Триполи, когато разкъсахме знамето ви — каза пашата със святкащ поглед. — Той е като останалите от вашия народ, страхливец, който умее само да приказва.

Надеждата на Алекс угасна.

— Има ли някакви американци тук? — Попита тя, като си мислеше за Блекуел.

— Може би няколко пленници, слуги, които са тук от години — отговори Джебал, а в изпъстрените му със златни точици очи се четеше съчувствие.

Тя се поколеба дали да не попита за Блекуел, но интуицията й подсказа, че сега не е подходящото време и си замълча.

— Няма да ти се случи нищо лошо — каза й Джебал добродушно. — Аз ще те купя, дива Александра, и ще те направя много щастлива. И твоето име ще бъде Зохаре, защото толкова ти подхожда.

Тя го зяпна и се почуди дали той наистина се надяваше, че ще му роди синове.

— Разбирам, че си изплашена и нервна, все пак си жена в чужда страна. Баща ми каза истината. Американският консул побягна, когато обявихме война на твоята държава. Но сега го замества датският консул и аз ще допусна Нилсен да се срещне с теб.

— Благодаря ви — каза Алекс и импулсивно го хвана за ръкава, а той доволно й се усмихна.

— Ще я развалиш, както развали и жена си, Джебал — гневно проговори пашата. — Скоро тя ще ти заповядва, вместо да бъде обратното.

Лицето на сина му потъмня и бръчка проряза челото му.

— Зои ще прави това, което пожелае.

Пашата се изплю, а Джебал скръсти ръце и нацупено заби поглед в земята като малко момче.

— Никога няма да станеш добър управник, ако не знаеш кога да наказваш тези, които не ти се подчинят. Зои ще бъде бита с пръчка, за да се научи къде й е мястото.

— Знам кога да наказвам онези, които заслужават наказание — каза младежът, без да вдига очи от земята.

Пашата гръмко се разсмя. Французинът схвана положението и също се усмихна, а Алекс погледна Джебал с известна доза съчувствие въпреки мрачното си настроение.

 

 

Тя остана в двореца на Джусеф Карамали. Бързо научи, че цялото владетелско семейство живее в палата, който беше като един малък град, а Джебал е единственият син на пашата. Сега Алекс се намираше в просторна стая, по чиито стени висяха красиви килими, заедно с двама слуги индийци, облечени в лилави панталони и златисти кафтани. Копринени възглавнички покриваха турските килими и Алекс се изтегна върху тях, защото се чувстваше напълно изтощена. Резбованата дървена врата водеше към двор, пълен със сенчести дървета, цветя и блестящи на слънцето басейни. Тя се загледа през вратата и по някое време забеляза един мъж, който се приближаваше по камениста пътечка. Предположи, че това сигурно е Нилсен и когато облаци скриха заслепяващите лъчи на слънцето, различи слаба фигура, облечена с елек, панталони и сандали, каквито слугите не носеха. Човекът държеше табла, отрупана с блюда и чаши, а на рамото му бе провесена пътната й чанта.

Сърцето й заби по-бързо, но не защото щеше да получи обратно вещите си. Алекс се изправи, когато мъжът се спря пред вратата и се вторачи в него. Той беше с няколко години по-млад от нея, с маслинена кожа, тъмна коса и високи скули. Младежът се поклони, без да вдига поглед от земята, и промърмори някакво приветствие на арабски. После се приближи, носейки таблата и я погледна със сребристите си очи.

— Джоузеф? — прошепна тя.

За миг сребристите му очи трепнаха и след това миглите му отново се спуснаха над тях. Поразителното му лице не показваше никакви емоции, когато постави таблата на ниска дълга маса.

— Аз съм Мурад — каза той, без да я поглежда, докато й подаваше сака й. — Аз съм евнух и слуга от деня, в който съм се родил в двореца. Джебал ми нареди да донеса вещите ви. — Той напълни чашата й с някаква жълта течност от стъклена кана. — Джебал ми нареди да ви служа. Разбира се, ако това ви е угодно. — Най-накрая той се изправи и я погледна право в очите.

Алекс отвърна на погледа му, неспособна да отговори.

 

 

Нилсен пристигна малко след слугата. Беше облечен в кафяв редингот, синя жилетка, бричове и дълги чорапи. Беше рус, изгорял от слънцето и потен. Веейки си с триъгълната си шапка, той се спря пред резбованата врата, докато изучаваше жената пред себе си с острите си сини очи. Алекс навлажни устни. Бе помолила Мурад да ги остави насаме, но той й каза, че не му е позволено и сега среброокият слуга стоеше в единия ъгъл на стаята. Въпреки че бе свел очи, тя бе сигурна, че е нащрек.

— Господин Нилсен, слава Богу, че сте тук. Казвам се Александра Торнтън.

Нилсен се усмихна и прекрачи вратата.

— Предполагам, че са ви казали кой съм. Казвам се Свен Нилсен и изпълнявам длъжността на консул на Дания в Триполи. Със съгласието на вашето правителство съм и временният представител на Америка тук. А вие, казаха ми, сте американка. Добре ли сте, госпожице Торнтън?

Тя примигна. Думите му й бяха дали нова надежда и й хрумна една блестяща идея.

— Изплашена съм.

— Знам, но вие сте имали и късмет, защото Джебал ви е взел под свое покровителство, а той е свестен човек.

Тези думи обаче не й бяха достатъчни.

— Не ме интересува. Това е недопустимо и искам да бъда освободена. Та аз съм американска гражданка! — Вече беше наясно, че много по-лесно ще открие Блекуел, ако е пребиваваща в Триполи американка, а не робиня и любовница на Джебал, което би било нетърпимо при каквито и да било обстоятелства. — Не можете ли да ми помогнете, господин Нилсен? Не можете ли да убедите Джебал да ме пусне, ако наистина е така свестен, както твърдите?

Нилсен въздъхна.

— Нещата не стават по този начин в Изтока, госпожице Торнтън, обичаите тук са други. Държавите оцеляват благодарение на грабежи, откупи за роби и търговия с роби, тези неща са в кръвта на източните хора. — Той се разположи върху възглавничките по земята. — Не че би било от особена полза, но Америка дори не е подписала споразумение с Триполи за връщане на гражданите си като Англия и Франция, например. В Ориента тези договори се нарушават така, както му скимне на владетеля. Сега не се намираме нито в Америка, нито в Европа, а Триполи е варварска земя, завладяна с кръв и фанатизъм. Отгоре на всичко Америка е във война с Триполи, въпреки че все още сме видели твърде малко от нея. — Нилсен взе една фурма и я пъхна в устата си. — Пашата жестоко мрази вашата страна и нейните граждани.

Алекс отчаяно наблюдаваше как Мурад коленичи и сипва в стъклените им чаши някаква жълта напитка с лимонов аромат.

— Значи ми казвате, че не можете да ми помогнете?

— Сега вие сте собственост на Джебал, госпожице Торнтън, и той е платил значителна сума за вас. Всичко, което мога да направя, е да подам официална жалба.

Алекс смътно си спомни, че първите няколко години от конфликта били толкова безрезултатни, че хората в Триполи се шегували за войната си с Америка. Скоро обаче това щеше да се промени, когато пристигнеше Пребъл.

— Но аз вече съм женена — излъга тя.

Нилсен небрежно повдигна рамене.

— Те го предположиха, но това не ги интересува.

Мурад повдигна глава и за един кратък момент очите им се срещнаха и в неговите се четеше съчувствие и загриженост. После той погледна настрани и се върна обратно в ъгъла на стаята.

— Ще подам жалба и ще се опитам да убедя Джебал да ви освободи, но не смятам, че ще прозвуча особено убедително. Има само една истинска възможност.

— Каква?

— Откуп. Тези хора са алчни и ако съпругът ви е много богат, пашата няма да се интересува, че синът му ви е взел. Той ще поиска златото.

Алекс се вторачи в Нилсен невиждащо и си помисли за банковата си сметка… през двадесети век.

— Не, не е богат.

— Наистина съжалявам много — въздъхна Нилсен.

Тя кимна и погледна мрачно към масата, отрупана с ядки, плодове и сирена. Чувстваше се безкрайно уморена и имаше нужда от почивка. Може би да бъде пленница беше част от съдбата й, но поне се намираше в Триполи през деветнадесети век — там, където е и Блекуел. Въпреки това в този момент тази мисъл не бе особено успокояваща. Мурад се приближи и й подаде чашата с лимоновата напитка и тя усети, че му е благодарна, защото знаеше, че съчувствието му е искрено.

— Ще изпратя ваши писма, ако желаете — каза Нилсен, изправяйки се.

Тя дори не си направи труда да отговори.

— Госпожице Торнтън, може ли да ви попитам как стана така, че бяхте заловена в Триполи?

— Това е странна история и вие не бихте повярвали, ако ви я разкажа. — Алекс осъзна, че трябва да измисли достоверна история, но беше прекалено отчаяна, разтревожена и изтощена, за да го стори.

— Когато отново имате желание да разговаряме, просто изпратете някого да ме повика. Сигурен съм, че след като приемете новата вяра, Джебал няма да има нищо против.

Тя изведнъж се стегна.

— Няма да приема исляма, не мога.

Нилсен примигна.

— Но сега, когато ви казах, че няма надежда да бъдете освободена, не можете да отхвърлите предложението на Джебал.

Тя се изправи, олюлявайки се, и Мурад я подхвана под ръка.

— Как може да ме насърчавате да стана любовница на този мъж?! Знаете, че той това иска.

Нелсен я зяпна.

— За Бога, та аз не ви насърчавам да станете негова любовница!

— Не ви разбирам.

— Очевидно е така. Джебал не ви ли каза?

— Не ми ли е казал какво?

— Той иска да станете негова съпруга — каза Нилсен.

Алекс замръзна.

— Втора съпруга. Не знаехте ли? Всъщност това е голяма чест, госпожице Торнтън, и той наистина се е влюбил във вас.

Тя не чуваше повече думите на датчанина, който продължаваше да говори нещо. Мозъкът й отново започна да функционира нормално. Джебал искаше да се ожени за нея. Хавиер Блекуел бе екзекутиран през юли 1804-а заради връзката си с мюсюлманската жена на сина на пашата.

— Госпожице Торнтън, зле ли се чувствате?

Осъзна, че лицето й е пребледняло, а Мурад я държи, за да не падне. И двамата мъже, консулът и робът, я наблюдаваха загрижено. Шокът и удивлението започнаха да отслабват и кръвта отново нахлу в лицето й. Господи! Съдба! Това беше нейната съдба, всичко бе предначертано. Тя щеше да бъде любовницата на Блекуел. А после какво? Алекс хвана ръката на Нилсен.

— Тук има един американец, един морски капитан, Хавиер Блекуел. Къде е той?

Консулът се замисли.

— Не съм чувал това име.

— Невъзможно, той е бил заловен с целия си екипаж и сега е тук в плен. Корабът му е бил търговски и се е казвал „Перлата“, но е бил взривен, преди да го докарат като подарък за пашата. Казва се Хавиер Блекуел и е някъде тук, в Триполи, сигурна съм!

Датчанинът бавно поклати глава.

— Капитанът и целият му екипаж заловени? А пашата се е лишил от такава плячка? Госпожице Торнтън, ако такъв мъж е бил пленен, не само аз, но и целият град щеше да го узнае, дори целият свят.

Алекс не можеше да повярва на ушите си. Нилсен трябва да я лъжеше, защото тя бе убедена, че Блекуел е в Триполи. Нямаше друга възможност, освен ако не бе пристигнала прекалено късно и той вече бе мъртъв.

— Госпожице Торнтън?

Трепереща, тя попита Нилсен.

— Коя дата сме днес?

Той я изгледа изненадано.

— Ами, първи март, разбира се. Понеделник, за да съм по-точен.

— Коя година?! — извика тя.

— 1802-а — гробовно отговори той.

Беше 1802-а! Алекс сякаш спря да вижда, пулсът й заби в ушите й, а сърцето й щеше да изскочи. 1802-а! Хавиер Блекуел е бил пленен през 1803-а! Да, тя бе пропътувала през времето, но бе пристигнала цяла година по-рано.