Бренда Джойс
Похитена (43)

43.

Алекс се спря насред хотелския апартамент, който й беше наел Хавиер. Въобще не забеляза разкошната обстановка.

Обърна се. Хавиер стоеше на прага и я наблюдаваше, а очите му бяха невероятно нежни и топли. Промълви името й.

Двамата се устремиха едновременно един към друг.

— Не мога да повярвам, че това наистина се случва — прошепна тя в прегръдката му.

— Не смеех и да мечтая за такова щастие — съгласи се той.

Погледнаха се за един кратък миг, след което устата му настойчиво и жадно се впи в нейната. Алекс плъзна ръце под жилетката и ризата му, Блекуел изстена и издърпа от колана дънковата й риза. Алекс чу как износеният плат се скъса, докато той я смъкваше от раменете й и й хрумна, че не иска да притежава никакви спомени от двадесети век.

— Мили Боже! — възкликна той и тя леко се усмихна, защото отдолу носеше подплатен черен дантелен сутиен и подобни жартиери.

— Ще има още изненади — прошепна Алекс и като развърза плитката му, прокара пръсти през гъстата му тъмна коса. — Обещавам ти.

Той я вдигна леко и я понесе към спалнята. Започна да целува очите, носа и устата й, преди още да я е положил на огромното легло, след това мина на деколтето и гърдите й, докато с една ръка събличаше ризата си.

— По дяволите — промълви той, останал без дъх, притисна ръката й към напиращата си мъжественост.

— Не мога да чакам повече — каза Алекс.

— Нито пък аз.

Миг по-късно тя беше захвърлила дънките и жартиерите си и той проникна в нея. Алекс извика и за момент той остана неподвижен в нея — огромен и пулсиращ. Тя се взря в очите му и усети сливането на душите им.

По-късно сякаш цялата вселена избухна в безброй звезди и двамата извикаха едновременно.

Лежаха неподвижно в прегръдката си. Хавиер я целуна по челото.

— Може ли да остана за през нощта?

— Ами Сара?

— Ние спим в отделни стаи. Ще си тръгна рано сутринта. — Гласът му бе нежен.

Алекс изгаряше от желание да чуе от него старовремското предложение за брак. В крайна сметка той беше джентълмен от деветнадесети век, нали така.

— Хавиер?

— Хм?

— Колко време смяташ, че ще е нужно за анулирането?

— Мисля, че немного. Първото нещо, което ще направя утре сутринта, ще е да говоря с адвоката си.

— Чудех се.

Той се усмихна.

— Да?

Тя леко го удари по рамото.

— Ти ли ще го кажеш, или аз?

— Да застана ли на колене пред теб? — В очите му играеха закачливи пламъчета и нейните плувнаха в сълзи.

— Не е нужно да коленичиш.

Хавиер се размърда и я притисна още по-плътно до себе си.

— Ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?

Алекс кимна, неспособна да проговори, и той нежно я целуна по носа, след което се протегна и взе нещо иззад леглото.

— Какво, по дяволите, е това? — попита той, вдигайки черния дантелен колан на жартиерите й.

Тя се ухили:

— Ще ти покажа за какво служи.

 

 

— Здравей, момчето ми!

Хавиер се усмихна учтиво на чичо си, сенатора, който караше вече втория си мандат.

— Здравей, Маркъм, надявам се, че си пътувал добре.

— Пътят от Вашингтон беше ужасен както винаги. Късните пролетни дъждове са съсипали пътищата — заяви Маркъм, но се усмихваше. — Здравей, Уилям.

— Радвам се да те видя, Маркъм — братята си стиснаха ръцете.

Намираха се в библиотеката, обградени отвсякъде с книги, и докато Хавиер ги слушаше, мислите му отново литнаха към Александра. Щяха да вечерят заедно в хотелския апартамент и той не спираше да мисли за нея. Чудото на нейното завръщане го бе направило суеверен.

— Как вървят нещата у дома? — попита Маркъм.

— Прекрасно — отговори брат му и преди Хавиер да успее да го спре, разказа за анулирането на брака, което бе пожелала Сара. — Може и да ти се стори прибързано, но Хавиер ще се ожени наново веднага след това.

Маркъм го изгледа, забравил милата си усмивка.

— Това не е ли доста неочаквано?

— Сара пожела анулирането, не аз — каза Хавиер.

— Но ти тутакси ще се жениш отново?

— Да, ще се оженя, колкото се може по-скоро. С Александра решихме, че не искаме пищна, а скромна сватба в тесен кръг. Надяваме се да се оженим след няколко месеца. — След това добави: — Ти си поканен, както и братовчедите ми, разбира се.

— Александра? Защо ми е познато това име?

Уилям се усмихна виновно на сина си.

— Толкова се тревожих за теб, когато се върна от Африка, че разказах на Маркъм за нея.

Хавиер не отвърна нищо, но не му стана приятно, а Маркъм продължи:

— Същата ли Александра Торнтън, която била пленница в Триполи? Не се ли беше удавила?

Хавиер спокойно му разказа версията за падането зад борда и загубата на паметта.

— А сигурен ли си, че тази жена казва истината? Не си ли споделял с баща си, че тя е шпионка?

— Александра не е била шпионка — отвърна твърдо Хавиер. — Обстоятелствата ме подведоха да направя подобно погрешно заключение.

Дори и сега, независимо колко му се искаше да е иначе, Хавиер беше убеден, че Александра шпионираше, въпреки че така и не можа да разбере за кого. И все пак още не можеше да си обясни защо тя твърдеше, че е пътувала през времето. Във всеки случай миналото беше без значение, важно бе само настоящето и общото им бъдеще.

— Това не ми харесва. — Маркъм се обърна към Уилям. — Да предположим, че тази жена не е била шпионка, но все пак е изчезнала за цели три години. Бих казал, че най-малкото е много умна, щом е измислила такъв хитър начин да си осигури добро бъдеще и богатство.

— Не мисля така — започна Уилям, но Хавиер ядосано пристъпи пред чичо си.

— Никога повече не говори лошо за Александра. Никога.

— Извинявай — пребледня той и Хавиер сковано кимна, Маркъм извади някакъв запечатан плик от дрехата си и Хавиер замръзна, защото този плик му бе добре познат.

— Да, за теб е и обещах да ти го връча лично. — Подаде му го така, че да се види печатът на президента.

Хавиер се почувства едновременно зашеметен и любопитен, макар да знаеше, че този път трябва да откаже на молбата в него. И все пак възможно ли бе да откаже?

— Не можеш да откажеш на президента — изрече на глас мисълта му Маркъм.

Хавиер си припомни как Джеферсън го бе прегърнал преди две години, връчвайки му почетен орден и специални поздравления за смелостта му. Джеферсън беше щедър, приятен и умееше да цени кадърните. Почти без да се усети, Хавиер се пресегна и пое плика, но си обеща да не поема задължения, които да заплашат предстоящата му женитба.

— Какво иска той от мен този път?

— Нужен му е човек, който преминава през блокадите — усмихна му се благо Маркъм, — и по-точно през Наполеоновата блокада над Великобритания.

— И какво трябва да стори този човек в самата Великобритания?

— Да си създаде връзки. Да установи полезни контакти.

Хавиер се втренчи в лукаво проблясващите очи на чичо си, без да може да скрие обхваналото го вълнение.

— Опасността не е голяма — каза Маркъм. — Задачата ще е кратка, не повече от година. Англия е цивилизовано място, не като Африка, а жена ти ще бъде на сигурно място тук, при баща ти.

— Не — заяви Хавиер с разтуптяно сърце. Господи, какво удоволствие би му доставило да постави проклетите англичани на място — те непрекъснато правеха всичко възможно да навредят на американското корабостроене. А и би му харесало да помогне за унищожаването на Наполеон.

— Ще откажеш на президента? Та ние вече сме на практика във война с Англия, момчето ми. А и истинската война наближава. Не може да не осъзнаваш това.

Уилям беше мълчал досега, но не можа да се стърпи.

— Хавиер, вече си изпълнил десетократно дълга си пред страната.

— Не мога да откажа — бавно отговори Хавиер. — Но не споменавайте нищо на Александра. Аз сам ще й кажа, когато реша.

 

 

Три дни по-късно една нежна ръка събуди Алекс, която спеше, свита на кълбо, в широкото хотелско легло. Беше заспала, след като си хапна хубаво на обяд, тъй като от бременността имаше огромен апетит.

Отвори очи и погледна сънено към Хавиер. Крайно време беше да му каже за тяхното дете. Той обаче не приседна до нея, изражението му беше необичайно мрачно, а под очите му имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спал цяла нощ. Алекс рязко се надигна и сърцето й подскочи.

— Нещо не е наред?

— Да.

— Какво? — възкликна тя, опитвайки се да запази спокойствие.

Още ли не бе преминало най-лошото? Не й допаднаха тонът и видът му.

— Какво има?

— Приех още една тайна мисия от президента.

Трябваше й минута, за да осъзнае чутото.

— За какво?

— Трябва да ида в Англия въпреки блокадата и да остана за кратко там, за да свърша онова, което е в интерес на Америка — каза Хавиер, без да трепне.

— Искаш да кажеш, че отиваш да шпионираш?!

— Да.

— Ще ме вземеш ли със себе си? — попита тя, въпреки че знаеше отговора му.

— Не. Ще останеш тук с баща ми, докато не приключа със задачата. Докато се върна, бракът ми несъмнено ще е анулиран и ще можем да се оженим.

— За нищо на света! Ах ти, негодник такъв! — изкрещя Алекс и хвърли по него възглавницата си, а после и останалите малки възглавнички, като се опитваше да не заплаче. — Как можеш да ме изоставиш след всичко, което преживяхме? — Мина й през ума, че трябва сега да му каже за бебето, но тъй като той не вярваше в нейните пътувания през времето, реши, че така само ще си навреди още повече.

— Не знам — възкликна измъчено Хавиер. — Истината е, че не искам. Обичам те. Но как бих могъл да откажа на президента? Александра, ще има война между Америка и Великобритания, освен ако обстановката не се промени или не я променим.

Войната от 1812-а, помисли си тя и избърса сълзите от лицето си.

— Хавиер, защо все ти трябва да си героят! Не отивай.

Той силно я прегърна.

— Обичам те повече от всичко на света. Но няма да съм мъж, ако не отида.

Алекс се притисна към него.

— Господи, това е една от причините, заради които толкова много те обичам.

 

 

Когато „Александра“ напусна Бостънското пристанище, Хавиер разбра, че е сгрешил. Алекс му липсваше до болка. Докато корабът маневрираше из притъмнялото пристанище, за да избегне английските крайцери, патрулиращи американския бряг, той мислеше само за нея. За Бога, беше на тридесет и една години — твърде стар, за да се забърква във войни и шпионаж. Вместо това трябваше сега да е у дома си с нея, да пият бутилка отлежало вино, прегърнати пред камината. Защо въобще бе приел тази проклета задача?

— Аз съм глупак — заяви Хавиер на сребристата луна, но беше твърде късно, за да съжалява за решението си.

Остана на носа, докато корабът не се отдалечи достатъчно от пристанището. Нощната вахта нямаше да реши проблемите му и Хавиер се оттегли долу. Каютата му беше малка, тъмна и четирите й прозорчета бяха отворени, за да влезе прохладният морски ветрец. Изведнъж мускулите му се напрегнаха и той вдигна високо свещта. Подобно на Венера, от койката му Александра се надигна. Тя беше прелестно гола, а червената й коса се спускаше по раменете и се увиваше около гърдите. Хавиер се ококори смаян.

— Здравей, Блекуел.

Изпълни го неимоверна радост, толкова силна, че едва сдържа възторжения си вик.

— Какво си въобразявате, че правите, госпожо? — спокойно попита той.

— Промъкнах се без билет на борда.

— Това е очевидно. — Не можа обаче да се сдържи и се засмя от сърце.

Александра се изправи на безкрайно дългите си и прекрасно изваяни крака.

— Идвам с теб, Блекуел. Ще бъда твоят ангел хранител. Ти имаш нужда от мен, за да те наглеждам.

— Нима? — Хавиер се опита да не се засмее на глас. Искаше да я сграбчи, да я прегръща и целува, докато остане без дъх.

— Да. Отиваме в добрата стара Англия, за да си прекараме весело.

— Дори не си го и помисляй — предупреди я той, зяпайки гърдите й. — В мига, в който стигнем Англия, те изпращам вкъщи. — После добави: — след като се оженим, разбира се.

— Разбира се — засмя се тя, присвивайки очи. — Ще видим. — Приближи се към него, като полюшваше бедра. — Може пък след това пътешествие да нямаш желание да ме изпратиш обратно.

— Страхувам се, че може да излезеш права. Но отново ви предупреждавам, госпожо, че веднага щом се оженим, ви качвам на първия кораб за Америка.

— Добре, но нека сега не мислим за това. Имаме да вършим по-важни неща, любов моя.

Тя се приближаваше бавно в цялото си великолепие. Каква жена бе само!

— Много сте дръзка, госпожо.

— Знам. Предстои ни дълго пътешествие. — Обви ръце около врата му и притисна към него сластното си тяло. — Най-сетне пак сме сами.

— Е, не съвсем — успя да продума той, а Александра захапа леко врата му. Ръцете му обхванаха бедрата й и се плъзнаха по-надолу.

— Защо да не започнем сватбеното си пътешествие?

— Дошла си да ме прелъстиш? Така ли?

— А ти как смяташ, Блекуел? — Тя се пъхна между краката му и той впи устни в нейните.

— Наистина си много убедителна, Александра.

Устните им отново се срещнаха в дълга страстна целувка, а ръцете му се спуснаха надолу по гърба й.

Алекс усети надигащата се в нея радост и започна да се смее.

— Опитвам се да те любя — изръмжа Хавиер. — Би ли ми казала какво ти е толкова забавно?

— Просто ме целуни — заповяда му тя, но продължи да се смее. Нима наистина си бе помислил, че ще отиде в Англия с тайна мисия без нея? Ами! Винаги беше искала да посети острова, макар и не точно по време на блокада през Наполеоновите войни.

Блекуел вдигна глава и като пое гърдите й в ръцете си, възропта:

— Скъпа, нещо ми се струваш разсеяна.

Тя срещна погледа му.

— Не можем да пренапишем историята.

Челото му се смръщи.

— Стига врели-некипели — заяви той, след което я занесе до койката, положи я внимателно и се надвеси над нея.

Тогава Алекс се закле от името на двама им. Нямаше да променят хода на събитията за нищо на света. Отново се засмя щастливо, а неговото недоумение я развесели още повече.

Нямаше търпение да дойде утрешният ден — и новото голямо приключение.