Бренда Джойс
Похитена (38)

38.

Малта, 16 юли

 

Те си стиснаха ръцете.

Хавиер се намираше на кораба на Пребъловия „Конститюшън“. Датският търговски кораб, с който бе избягал от Триполи, се беше срещнал с един френски бриг при Александрия. Той остави Хавиер в базата на адмирала в Малта. Погледите на двамата мъже се срещнаха, после Пребъл се усмихна и прегърна топло Блекуел.

Той отвърна на прегръдката. И двамата бяха служили в скорошната война с Франция, преди Хавиер да се оттегли от службата си.

— Боже, не бях сигурен, че ще дочакам този ден — каза Хавиер с въздишка.

— Нито пък аз. Притеснявах се, когато научих за залавянето на „Перлата“, а после и за твоето изчезване. Целият свят те смяташе за мъртъв през изминалата година. — Тъмните интелигентни очи на Пребъл бяха едновременно пронизващи и любопитни.

— Това е много дълга история.

— Тогава ще я чуя по-късно, на хубава вечеря и бутилка вино — заяви решително адмиралът и започна да крачи из малката си каюта, спирайки се най-сетне до бюрото. — Аз съм ти длъжник. Получих писмото ти, което беше съвсем навременно, но за съжаление не мога да ти кажа нищо повече.

— Дори и когато знаеш, че бях изпратен в Африка от президента Джеферсън със секретна мисия?

— Приеми да работиш при мен — заяви рязко Пребъл. — Имам нужда от повече хора като теб. Можеш да се откажеш, когато решиш.

Хавиер не се и съмняваше, че във въздуха витае война. Още щом пристигна в Малта, забеляза, че половината от американската ескадра се намира тук. Беше успял да преброи шест военни кораба, въоръжени с по двадесет и четири оръдия, и два специални артилерийски кораба, оборудвани с месингови мортири. Военните съдове и бомбардировачите бяха жизненоважни за мащабна операция, каквато всеки опитен адмирал би предприел срещу Триполи, затова фактът, че са тук, в Малта, беше показателен.

— Може би мога да ти помогна — отговори Блекуел и погледна през малкото прозорче към обгърнатото в мрак море. Гледаше на юг към Триполи и усети как стомахът му се сви, не можеше да се отърси от чувството на загуба и огромно съжаление. А и толкова много се тревожеше за нея. — Може би можем да си помогнем един на друг.

— Продължавай — подкани го предпазливо Пребъл и Хавиер се обърна с лице към своя стар приятел.

— Бих могъл да участвам временно, само в следващото ти нападение, но искам да предприема и една лична акция.

Веждите на адмирала се вдигнаха.

— Не те разбирам.

— В Триполи има една жена, държана против волята й. Американка. Искам да я освободя.

 

 

Алекс беше изгубила представа за времето. Бяха изминали много дни от бягството на Хавиер, но тя мислеше постоянно за него. Все още вярваше, че той ще се върне, за да я освободи и бе изплашена до смърт, защото й се струваше, че това е невъзможно.

Не бе получила никакво съобщение от Мурад, който й липсваше неимоверно много, и се молеше той да е добре. Предполагаше, че вече е избягал от Триполи, след като тук нямаше живот за него — заради нея.

Алекс нямаше никакъв контакт с външния свят. На пазачите й им бе строго забранено да отговарят, нямаше право на никакви посетители и дори Паолина не смееше да наруши заповедите на Джебал. Не и след онова, което се бе случило със Зои. Алекс се опитваше да не мисли за ужасната й смърт и през деня някак успяваше, но вечер я преследваха кошмари, в които самата тя се оказваше в чувала.

Чувстваше се безкрайно самотна и изплашена, защото беше наясно със съдбата си, ако Хавиер се провалеше. И тогава, една сутрин, усети промяна в дворцовата атмосфера. Тежка тишина и напрежение притискаха коридорите извън нейния малък затворен свят. Нещо ставаше, но тя не можеше да разбере какво. Робът, който всеки ден й носеше храна, неслучайно беше глухоням, но днес Алекс се възползва от това, за да попита пазачите.

— Защо имам усещането, че нещо не е наред?

Те се направиха, че не я чуват.

Вратата й бе широко отворена, докато глухонемият роб нареждаше масата й и тя надникна в коридора, напрягайки се да дочуе нещо. През целия ден в градината отвъд затворения й прозорец цареше тишина, въпреки че оттам обикновено долитаха оживените разговори на разхождащите се жени, но сега се чуваше само виещият вятър, който се беше появил от снощи.

— Случило ли се е нещо? Да не е умрял някой? Защо е толкова тихо в градината? — настоя Алекс. — Къде са всички?

Всъщност не очакваше отговор и затова се стресна, когато един от турците се обърна към нея.

— Пристанището е препречено от седем американски бойни кораба. Очевидно ще ни атакуват и от снощи пашата подготвя отбраната на Триполи.

Алекс пребледня, защото и в най-смелите си фантазии не си бе представяла, че може да се намира в палата, когато Пребъл нападне.

— Кога? Кога ще атакува? — Нима беше възможно вече да е началото на август? Как се бяха изнизали толкова бързо дните?

— Никой не знае, вероятно когато вятърът смени посоката си. Откакто пристигнаха корабите, духа от североизток.

Алекс се прибра обратно в стаята си, силно развълнувана, отиде до прозореца и се загледа през пролуките на закованите капаци. Виждаше само морето, покрито с бяла пяна, а палмите в градината се поклащаха от усилващия се вятър. Не можеше, разбира се, да види корабите на Пребъл, защото, въпреки че дворецът се намираше от северната страна, с лице към Средиземно море, нейните прозорци гледаха към източната част на залива, към Александрия.

Преглътна тежко. Бяха успели веднъж да променят историята с бягството на Хавиер, а на негово място бе убит Джабар. Помисли си за подробните сведения за защитните съоръжения на Триполи, които Хавиер бе предал на адмирал Пребъл. Щеше да има война, и то веднага, щом вятърът сменеше посоката. Какво ли щеше да се случи сега? Страхуваше се.

Страхуваше се за себе си и за това, че можеше да са променили твърде много историята.

 

 

3 август, 1804 година

 

Нападението започна точно в 2 часа и 45 минути следобед.

Алекс първо чу експлозиите и се сви от страх, защото изглеждаше, сякаш полетата улучват точно двореца. Прозвучаха още взривове, този път по-близо и по-силни, и подът под краката й се разлюля. Когато настана моментно затишие между залповете, които очевидно бяха насочени срещу палата, във въздуха остана съскането на мортирите, избухването на по-малки гюлета и несекващи пушечни изстрели. Тя се затича към прозореца, но първоначално не можа да види нищо, освен проблясващото море.

— По дяволите!

Напрегна очите си и зърна огромен военен кораб с развяно американско знаме, който плаваше на около четиристотин метра от двореца. Видя червените проблясвания от едновременния изстрел на множество оръдия и чу рева им. Те стреляха точно към двореца, стори й се, че точно към нея, и тя се просна на пода. Гюлетата удариха етажите отгоре, външните сгради и градините и изведнъж навсякъде бясно зазвучаха експлозии — около нея, над нея и дори под нея. Стените на спалнята й видимо се разтресоха и сводестият таван се напука, едно огромно парче мрамор падна с трясък и всичко потъна в прах.

Алекс продължи да лежи неподвижно, прикрила главата си с ръце. Същият оглушителен рев се повтори, когато флагманският кораб изстреля още един залп срещу палата. Подът под нея потрепери, тя чу как дърво, камък и мрамор се пропукват и зачака спалнята да се срути върху нея.

Това обаче не се случи. Изведнъж настъпи необичайна мъртвешка тишина, разкъсвана само от слаби пукотевици в далечината. Алекс, трепереща, очакваше следващата бомбардировка, но тя не последва и през нестихващите звуци на войната чу мъжете — крещящи и стенещи, попаднали в лапите на смъртта.

Внимателно се надигна на четири крака, като се ослушваше за разрушителните залпове, но когато не чу нищо, се спусна към вратата. Беше й хрумнало, че пазачите й вероятно са избягали още при първите изстрели, застана с ухо, прилепено до дървената врата, и разбра, че оттатък нея няма никой.

Това беше шансът й да избяга. Пресегна се към дръжката и я дръпна, но вратата не се отвори. С ужас Алекс осъзна, че са я заключили, но в този миг отново чу омразния трясък и се хвърли на пода. Миг по-късно десетина гюлета уцелиха стените на двореца, експлодирайки едновременно. Цялата й стая се разлюля и Александра започна да се моли за живота си.

 

 

На втория час от атаката на Пребъл Триполи беше цял в пламъци. Бомбите продължаваха да падат в центъра на града, от западната част се издигаха огромни кълба дим, а огънят вече облизваше минаретата на някои от най-високите джамии.

Междувременно флагманският кораб на Пребъл плаваше пред стените на двореца и непрестанно бълваше залпове. Старата каменна сграда се олюляваше и на места бе взела да се срутва.

Хавиер командваше един от корабите и беше затрупан с работа, но не можеше да се отърси от мисълта, че Александра се намира в обстрелвания дворец. Преследваха втория си вражески крайцер, след като първият се беше разбил точно под палата, уцелен от тях.

Набрал пълна скорост, съдът се впусна след корсарския кораб, който усети опасността и се опита да им се изплъзне. Вече ги отделяха само петнадесет метра… десет метра… пет…

Хавиер можеше да различи чертите на вражеския капитан — нисък, широкоплещест мароканец, който също го наблюдаваше с убийствена омраза. Той прокле Хавиер на арабски и размаха юмрук към него, докато мъжете му усилено гребяха в опит да избегнат стълкновението.

Блекуел погледна към О’Браян и му кимна. Куката беше хвърлена, за да свърже двата плавателни съда и Хавиер скочи на вражеския кораб с див вик, последван от всичките си хора.

Мароканецът се насочи към него със заплашително лице, като размахваше голям нож, но Хавиер избегна замаха му и яростно го нападна със сабята си. Ударът му остави дълбока рана в ръката на мароканеца, но той нито извика от болка, нито изпусна оръжието си и Хавиер изкрещя, когато ножът на противника му се заби в дясната му ръка. С всичка сила го изрита в слабините и вражеският капитан се преви, ала не падна.

Блекуел беше изпуснал сабята си, затова хвана дясната китка на мъжа, която стискаше ножа, и двамата се вкопчиха един в друг, като всеки се домогваше до оръжието. Най-сетне Хавиер успя да измъкне ножа от ръцете на врага и очите на мароканеца се разшириха от ужас, когато острието се заби в гърдите му.

Задъхан, Блекуел се изправи и се огледа. По-голямата част от корсарите бяха скочили през борда в мига, когато куката се заби в кораба им, а други се укриваха в трюма. Сега останалите мароканци, които размахваха ножове и ятагани срещу хората му, също започнаха да скачат в морето. Няколко минути по-късно крайцерът беше превзет.

Хавиер избърса потта от челото си и бе обзет от силна възбуда и задоволство. Най-сетне беше настъпил моментът да свърши това, заради което се бе завърнал в Триполи. Щеше да се промъкне в пристанището, маскиран като корсар, да проникне в палата и да спаси Александра. Или да умре.

 

 

Тя беше специалистка по военноморска история, но никакви знания не биха могли да я подготвят за преживяването на една истинска битка от деветнадесети век.

Алекс се притисна към пода, когато прозвуча нова експлозия, този път почти над главата й. Таванът продължаваше да се руши и навсякъде валяха парчета мрамор и мазилка. Тя реши, че е настъпил последният й час. Изглежда, че беше пропътувала през времето, за да спаси живота на Блекуел, но собствената й съдба свършваше тук. Нямаше място вече за съжаление, искаше само да може да му каже колко много го обича и той най-сетне да й повярва.

Тогава, въпреки непрекъснатия шум от стрелба и експлозии, й се стори, че чу вратата да се отключва. Надигна се, за да погледне, и видя как вътре нахлува Мурад.

— Алекс! Къде си?!

— Мурад! — Тя се спусна към него, забеляза кървящата рана на главата му, прегърна го и си каза, че не бива да плаче. Никога през живота си не беше се радвала така на някого. Младежът я откъсна от себе си, за да я огледа добре.

— Ранена ли си?

— Не.

— Но ти кървиш!

Алекс осъзна, че по ръцете и краката й има рани, по главата също.

— Добре съм. Ти си ранен.

— Това е просто драскотина. Беше права, Пребъл ни нападна. За мен е ясно, че американците ще унищожат града. — Той я хвана за ръка и я поведе навън.

От кораба пред двореца долетя още един залп и Алекс и Мурад се хвърлиха към стената, когато светът около тях се разлюля и разтресе.

— Къде ще идем?

— Ще се махнем от двореца — заяви мрачно Мурад и двамата се затичаха.

 

 

Навсякъде около него градът гореше. Пламъците танцуваха по малките къщички от двете страни на улиците, земята се беше напукала и навсякъде имаше захвърлени вещи и пазарски сергии, които пламтяха. Хавиер видя, че и джамията, намираща се най-близо до палата, бе в пламъци. Навсякъде продължаваха да падат гюлета, разпръсвайки във въздуха камъни и парчета дъски от покривите на къщите, а оттатък в пристанището няколко от най-големите кораби на Триполи бяха подпалени. Той и хората му притичаха покрай горящата джамия, докато около тях се щураха крещящи араби, които се опитваха да изгасят пламъците.

Задъхани, приклекнаха зад дебелите дворцови стени. Над самия палат се издигаше голямо кълбо дим, тъй като голяма част от него също гореше. Планът им беше да проникнат вътре през тайния тунел, стига да не беше вече разрушен. Когато Хавиер откри входа на тунела, намиращ се в една от дебелите стени, хората му тревожно погледнаха към морето, където се водеше битката. Времето течеше и в един момент тя щеше да приключи, а тогава Пребъл щеше да отплава. Трябваше да бързат.

Блекуел приклекна и прокара ръка по камъните на стената, нещо изскърца и на мястото се появи цепнатина. Той натисна стената с всичка сила и каменната врата се отвори.

Мъжете му се втурнаха в тунела. Земята под краката им трепереше от бомбардировките, а над главите им непрекъснато се сипеха камъчета и прах. Някой рече, че всички ще умрат заровени живи, ако тунелът се запуши.

Хавиер не му отговори и когато достигнаха края, стъпи върху сключените ръце на един моряк, за да се покатери нагоре и да отмести плочата, която прикриваше, изхода. Без да чака останалите, които щяха да го последват, той се измъкна и се затича през опустелите горящи градини.

Навсякъде бушуваше огън. Забеляза, че в края на галерията пред стаята на Алекс вече бяха избухнали пламъци, които облизваха дървените подпори на покрива, и крачките му се ускориха.

— Александра!

Хавиер изкачи стъпалата на терасата и без да се спира пред заключената врата, връхлетя върху нея и тя шумно се отвори. Ала стаята бе празна.

 

 

Алекс и Мурад бягаха през опустелия дворец.

— Защо да не минем през тунела? — попита го тя задъхано, докато завиваха зад някакъв ъгъл.

— Защото всеки момент таванът му може да пропадне.

— Къде ли са изчезнали всички? — възкликна тя, когато се оказаха в огромната приемна зала на пашата, която изглеждаше необичайно празна.

— Владетелското семейство винаги се укрива, когато има война. Пашата има специални помещения за подобна обсада.

Една бомба падна, когато напуснаха залата, две от подпиращите арки се напукаха и на пода се разбиха големи парчета бели и сини плочки. Изтичаха навън в един от големите дворове, който беше също толкова пуст, колкото и двореца. Небето над Триполи беше озарено от огъня и потъмняло от пушека. Прекосиха през последния двор, където се намираха дворцовите порти, но те се оказаха затворени.

Алекс и Мурад рязко спряха, останали без дъх, и зяпнаха невярващо, защото двама войници с побелели от страх лица, стояха пред портите и ги охраняваха.

— Божичко — прошепна тя. Бяха хванати в капан.

Войниците се обърнаха, вдигнаха пищовите си и с треперещи ръце ги насочиха право срещу тях.

— Не стреляйте! — извика Мурад.

Те се поколебаха.

— Да не искате да умрете? Отворете портите! Триполи се предаде! Трябва всички да бягаме или американците ще ни изколят.

 

 

Докато тичаха обратно през тунела, той взе да се срутва, бълвайки огромното количество прах. Моряците кашляха и крещяха.

— Капитане! — извика някой.

Хавиер се обърна, докато хората му притичаха край него, а парчета камъни и прахоляк продължаваха да се сипят върху тях. Затича се към О’Браян, който беше затрупан до раменете в мазилка, и решително го задърпа за ръцете.

— Не ме оставяйте! — молеше се морякът.

Тунелът сякаш пулсираше от приглушените експлозии, които избухваха твърде близо, а стените и таванът продължаваха да треперят. Хавиер се напрегна, стисна зъби и задърпа, но мъжът остана заровен до гърди в земята. В този момент до тях се озова още някой от екипажа, двамата заедно задърпаха и успяха да измъкнат О’Браян, който се строполи върху тях. Прозвуча още една експлозия, този път съвсем наблизо, може би точно над тях и отгоре се посипаха камъни и пръст, затрупвайки ги до колене.

— Бягайте! — изкрещя капитанът.

Успяха да изскочат от тунела точно когато той се срути зад гърба им и мъжете се спряха за миг пред стените на двореца, кашляйки. Хавиер също спря, дишайки на едри глътки свежия въздух, а по мръсното му тяло обилно се стичаше пот. Погледна към кулите на палата и осъзна, че не можеше да си тръгне.

— Обратно към лодката! — заповяда той. — Бързо!

Мъжете се подчиниха и хукнаха да бягат, но О’Браян изведнъж спря и на лицето му се изписа изненада.

— Капитане, няма ли да дойдете с нас?

Хавиер не се поколеба.

— Не.

Обърна се и погледна към големите порти. Трябваше да се върне вътре и да я открие. Нямаше никаква представа как щяха да избягат после от Африка, дори как ще избягат от двореца, ако тя е с Джебал, но щеше да я намери — и щяха да се спасят.

Изведнъж от портата излязоха четирима души — двама войници, един роб и… една жена. Светлината на следобедното слънце вече отслабваше, но той можеше да разпознае навсякъде тази блестяща червеникава коса.

— Александра!

Хавиер се затича към нея и когато тя се обърна, видя лицето й, покрито с драскотини и мръсотия. Очите й се разшириха и Алекс с протегнати ръце се спусна към него.

— Хавиер! Хавиер!

Те се прегърнаха, вкопчвайки се здраво един в друг и Хавиер едва забеляза двамата турци, които избягаха. Сърцето му щеше да изхвръкне от щастие.

— Трябва веднага да се махнем оттук — настойчиво каза той.

Зелените й очи, пълни със сълзи, срещнаха неговите.

— Готова съм. Бих те последвала навсякъде.

Тя бе толкова твърдо решена, че той се усмихна.

— Да вървим.

— Почакай! — Алекс се спря и се извърна. — Мурад!

Той стоеше зад тях с гръб към двореца, а сребристите му очи блестяха. Не се помръдна.

— Мурад! — изпищя тя и Хавиер разбра.

— Хайде, човече, не ни остава много време. Трябва да избягаме сега, докато все още можем да се доберем до пристанището.

— Не — каза Мурад, а по окървавеното му и потно лице се стичаха сълзи. — Бъдете благословени и двамата, и дано Аллах ви закриля.

Хавиер не можеше да си обясни защо Мурад отказва да тръгне с тях, но нямаше време да мисли, а и разпознаваше желязната воля, когато се сблъскаше с нея. Хвана Алекс за ръката.

— Да вървим.

Гърдите й тежко се надигаха, тя също плачеше и отказваше да се помръдне.

— Моля те — мълвеше тя. — Моля те, ела с нас, поне се махни от Триполи.

— Ma’al salama. Сбогом, Алекс. Обичам те.

Алекс проплака, но Хавиер я прегърна с едната си ръка и двамата заедно се затичаха към пристанището.