Бренда Джойс
Похитена (37)

37.

Този път бе останала наистина сама. Мурад се криеше някъде из Триполи, а Блекуел вече бе избягал.

Алекс никога нямаше да забрави последния път, когато го мярна. Когато Джебал я бе издърпал от коня, Хавиер я изгледа с разширени от ужас очи и очевидно се бореше със себе си дали да не скочи от препускащия кон при нея и да нападне Джебал, въпреки че ръцете му бяха оковани.

— Бягай! Бързо!

Някой друг също беше изкрещял на Блекуел — Нилсен, прелитащ покрай тях на кафяв жребец. Хавиер решително се бе обърнал напред и беше пришпорил коня си към пристанището, но в очите му Алекс бе прочела обещание.

Той щеше да се върне за нея и тя вярваше в това с цялото си сърце и душа.

Из целия дворец се говореше единствено за бягството на затворника, пашата и Джебал бяха побеснели от ярост, а Джабар беше наказал цялата група войници, като ги прати на работа в каменоломните и екзекутира капитана. На Алекс й бе нужно само да притисне ухо до вратата си, за да чуе какво си говорят пазачите оттатък, но вместо това тя лежеше по корем на леглото си и плачеше. Кого се опитваше да заблуди? Не се намираше в някакъв любовен роман, а в истинския живот — в мюсюлманския свят през 1804-а и въпреки че Блекуел беше силен и смел, той не беше герой от някоя книжка и най-вероятно щеше да умре, ако се опиташе да я спаси. Нямаше никога да го види отново и нямаше да прекарат остатъка от живота си заедно.

Мина й през ума, че е била глупачка, за да реши, че може да пренапише историята. Трябваше да се върне в собствения си век и да се опита да забрави Хавиер Блекуел, и може би един ден спомените й щяха да избледнеят и да не я нараняват като острие на ятаган. Може би един ден щеше да си припомни това приключение като размазана картина, като безразборно разхвърляни частици от някакъв отдавнашен кошмар.

Алекс обаче не смяташе, че това е възможно. Не бе дори сигурна дали ще успее да се върне в своя век, дори и да поискаше, защото лампата беше в Зои.

 

 

Джабар крачеше ядосано из стаята.

— Той избяга! Беше невъзможно, но избяга! Опитахме се да препречим изхода на пристанището, но проклетите датчани ни изпревариха и Блекуел и Нилсен избягаха!

Зои се прозя и се надигна.

— Ами прав им път.

Той продължаваше да гледа като луд, докато яростта се излъчваше от всяка пора на тялото му, а образът на Блекуел изгаряше съзнанието му.

— Искам го мъртъв!

Тя протегна ръка към него:

— Ела, скъпи, нека оползотворим гнева ти.

Джабар обаче напълно я пренебрегна и продължи да се мята из стаята. От тялото й можеше да се възползва и по-късно.

— Мога само да се надявам, че ще се върне да освободи Александра Торнтън. Видях лицето му, когато Джебал я смъкна от коня, глупакът се чудеше дали да не скочи след нея. Ако не ми беше свършил барутът, щях да го убия още тогава.

— Той няма да се върне или поне не скоро. Може би догодина с някой голям американски кораб.

Зои се подсмихваше и Джабар я запита със заплашително равен глас:

— Това забавно ли е?

Тя сви рамене, а едрите й гърди тежко се повдигнаха и спуснаха.

— Просто не съм те виждала толкова разстроен, Питър.

Той прекоси стаята с три огромни крачки, хвана я за косата и дръпна главата й назад, така че гръбнакът й се изви почти неестествено, а шията й се оголи. Зои изохка и Джабар се усмихна мрачно, като я дръпна за косата.

— Аз смятам, че скоро ще се върне, за да я спаси и ще го очаквам, Зои. Този път няма да ми се изплъзне.

 

 

Единственото, което Алекс можеше да стори, бе да изпрати съобщение на Джебал и да се моли да получи отговор. Надеждата й обаче не беше голяма, защото знаеше колко много я мрази той сега.

Въпреки предположението й беят скоро се появи и студено я изгледа със скръстени ръце.

— Не мога да си представя какво желаеш да ми кажеш.

— Знам, че съм обречена — започна колебливо тя.

— Значи признаваш вината си, така ли?

— Признавам само, че обичам един мъж и му спасих живота.

— Ти се опита да избягаш с него! — повиши глас Джебал.

— Защо ме обвиняваш, когато ме мразиш, заключи ме и ме заплаши със смърт?

— За какво искаше да говорим? — пресече я той нетърпеливо и враждебно.

— Смятам, че вещите ми, които бяха откраднати от Мурад на излизане от Нилсен, са у Зои.

— Така ли?

— Моля те да ми бъдат върнати обратно, това са просто дребни предмети от старата ми родина. Или ще бъдеш тъй зъл, че да ми откажеш дори тази утеха?

— Зои продължава да твърди, че не е вземала тези неща.

— Лъже. Тя е лъжкиня.

— Не си ти тази, която може да нарича друга лъжкиня, Зохаре — излая той и Алекс сведе поглед, защото нямаше какво друго да направи или да каже. Погледна в мига, когато чу да се пуска тежкото резе на вратата зад гърба му, и избърса мокрите си очи. И тя подобно на Блекуел не бе героиня от роман, а просто жена, която вече не бе нито смела, нито силна.

Без лампата нямаше да се спаси от Триполи и Джебал, а вече беше решила, че е време да сложи край и да се завърне у дома.

 

 

Джебал промени решението си. Зои бе лъжкиня, а нищо чудно да е и крадла и ако притежаваше предметите на Зохаре от миналия й християнски живот, той бе любопитен да ги разгледа. Може би те щяха да му разкажат нещо за жената, в която се беше влюбил лудо, а сега така ненавиждаше.

Прекосявайки харема, той си мислеше каква ирония на съдбата е сегашното му положение. Беше се оженил за две много красиви и много различни жени, които обаче имаха една обща черта — и двете бяха изкусни лъжкини. Зои отдавна вече не му доставяше удоволствие не само защото не бе успяла да го дари с наследник, а от Зохаре се чувстваше глупаво и горчиво разочарован.

От разкриването на нейното предателство и невярност беше в изключително лошо настроение, подсилено и от бягството на Блекуел. Сега бе готов да нахълта гневен в стаята на Зои, но успя да се въздържи в последния миг. Вдигна юмрук, за да почука, без да обръща внимание на изхвръкналите от страх очи на Маса и тогава ги чу.

Тихото женско стенание и първичното грубо мъжко ръмжене.

Джебал, слисан и неспособен да мисли трезво, отвори рязко вратата и видя жена си, излегната гола с разкрачени крака на мраморния под. Над нея бе коленичил мъж, коленете му се опираха до раменете й, а членът му беше в устата й.

За Джебал всичко изведнъж се обагри в червено, но не и преди да си възвърне способността да мисли и да осъзнае, че този мъж беше Рейс Джабар.

 

 

— Не разбирам — възкликна Алекс, но двамата войници, които й бяха заповядали да ги последва, не й отговориха.

Тя трепереше, докато бързаха по опустелите мрачни коридори на палата на следващата сутрин. Обстановката прекалено много напомняше миналия ден, когато Джебал я бе завлякъл на главния площад, за да гледа обезглавяването на Блекуел. Да не би да го бяха заловили отново? Тя започна да се поти при тази мисъл въпреки приятната утринна хладина.

— Моля ви, кажете ми какво става — примоли се на пазачите, докато се препъваше, опитвайки се да поддържа бързото им темпо. Единият от тях бегло я погледна и каза:

— Лала Зохаре, заповядано ни е да не разговаряме с теб. Съжалявам.

Алекс го задърпа за елека.

— Да не са заловили отново Блекуел?

Изражението на войника обаче остана все така каменно. Тогава тя дочу виковете, хулите и подигравките, и сърцето й като че ли се преобърна. Господи! Наблизо беше централният площад, където очевидно се бе събрала тълпа, жадна за кръв. Алекс започна да се моли мълчаливо „Моля те, Господи, не Хавиер!“

Ескортът зави по една тясна наклонена уличка, в чийто край бе площадът. Още оттук можеше да забележи, че пространството е изпълнено с развълнувани зяпачи, точно както през деня на екзекуцията на Блекуел. Алекс се напрегна да види по-добре.

Пашата седеше върху снежнобелия си жребец от дясната страна на дръвника точно както миналия ден. Високият едър палач също беше там, облечен във веещите се роби, а дългото дебело острие на ятагана му проблясваше на слънчевата светлина. Четирима тежковъоръжени еничари бяха обградили затворника и го закриваха с тялото си. Алекс се потеше обилно и неудържимо се тресеше от ужас, защото знаеше, че не може да преживее още веднъж същия кошмар.

Достигнаха тълпата, откъдето повече не можеше да се вижда и войниците се разкрещяха и разбутаха струпалите се хора, за да проправят път. Най-сетне Александра зърна Джебал, който беше яхнал черен арабски кон, а лицето му сякаш бе изсечено от камък. Пазачите й я преведоха през първата редица от зяпачи и Алекс ахна, когато различи осъдения. Между четиримата войници, с оковани ръце стоеше началникът на флотата, русият шотландец Рейс Джабар.

Нима Джабар беше шпионин?

Побутнаха я напред към Джебал, който срещна погледа й, и бързо отмести очи, след което охраната й спря на няколко крачки от него. Конят на пашата изцвили нервно и владетелят запита сина си:

— Къде е тя?

Алекс ужасена погледна Джебал, чудейки се какъв ли ужас я очаква още, но неговите очи проследиха нещо зад нея и когато се обърна, тя отново ахна. Двама войници грубо блъскаха напред Зои, докато накрая я стовариха на четири крака в мръсотията до коня на Джебал. Тя беше гола и когато се изправи, пищното й тяло бе цялото в прах, разчорлената й коса се спускаше по раменете, едната част на лицето й беше потъмняла и на Алекс й прилоша, когато видя синините и раните от камшик по тялото й.

— Господарю мой, умолявам те, прости ми! Аз не осъзнавах какво върша! Това никога няма да се повтори, моля те, Аллах, смили се над тялото и душата ми!

— Тишина! — извика Джебал и удари Зои с камшика си толкова силно, че тя изпищя и падна на земята, без да мръдне повече.

Първият импулс на Алекс бе да притича до нея и да й помогне, но се въздържа, защото с кристална яснота бе прозряла какво се е случило и трепереше от ужас.

Пашата направи знак на палача, бутнаха Джабар да коленичи пред дръвника, а главата му беше притисната надолу. Лицето му бе тебеширено бяло въпреки слънчевия загар, но той нито се молеше, нито плачеше, а в очите му пламтеше някакво диво пламъче — сякаш винаги бе знаел, че ще умре от подобна насилствена смърт. Алекс затвори очи, когато палачът вдигна ятагана си, чу глухия удар и доволния рев на тълпата, но отказа да ги отвори. Задъхваше се, гадеше й се и едва се сдържаше да не повърне, макар че не беше хапвала от три дена.

— Зохаре!

Обърна се към Джебал, чиято уста се разкриви в усмивка.

— Джабар ме измами с жена ми. Блекуел щеше да го сполети същата съдба, ако не беше избягал. Погледни!

— Моля те. Не мога.

— Погледни!

С очи, премрежени от сълзи, Алекс се обърна да погледне към обезглавения мъж и веднага се свлече на колене, започвайки да повръща.

Джебал изрева някаква заповед и Зои запищя, когато безмилостно завързаха ръцете и краката й.

— Не — прошепна Алекс потресена.

Зои ридаеше с ужасен глас.

— Джебал, моля те, умолявам те, имай милост. О, велики Аллах, помогни ми, моля те, аз те обичам и съм ти вярна, моля те, не прави това! — Тя изпищя истерично. — О, Аллах, господарю, спасителю мой, о, велики Аллах, пощади ме!

Появиха се двама войници с чувал и Алекс замръзна. Зои се задърпа, но войниците я напъхаха в грубия чувал и завързаха края му с връв. Чувалът започна да се гърчи и извива, докато нещастницата се опитваше да се освободи, а приглушените й писъци достигаха до ушите на Алекс.

Това не може да се случва — помисли си тя.

Джебал побутна коня си напред, улови горния край на чувала и продължи да язди към пристанището, като влачеше товара след себе си. Писъците на Зои се усилиха, както и бясното й мятане.

Алекс се облегна на най-близкия пазач, неспособна да повярва на чудовищното зрелище, на което бе свидетелка. Когато достигна края на кея, Джебал съвсем хладнокръвно хвърли в морето чувала със съпругата си и тълпата отново изрева одобрително.

И тогава, за втори път през живота си, Алекс припадна.