Бренда Джойс
Похитена (35)

35.

Бяха го отвели. Ами ако никога повече не го видеше?

Алекс нямаше дори време да осмисли тази ужасна възможност. Войниците си бяха отишли, отвеждайки окования Блекуел, а сега Джебал нахлу в стаята й, следван по петите от Зои.

Разкрити. Тази дума продължаваше болезнено да пулсира в ума на Алекс, докато стоеше неподвижна пред съпруга си, чието лице бе изкривено от ярост. Преди да осъзнае какво става, той я удари силно през лицето, главата й отхвърча назад, тя се препъна и почти падна. Ударът му бе жесток и зъл, и сълзи от болка опариха очите й.

— Ела тук! — изкрещя Джебал.

Тя се сви. Зад него стоеше Мурад, който също изглеждаше много уплашен.

— Ела тук, уличнице! — изкрещя принцът отново.

Алекс бавно се приближи, ръката на Джебал пак се стовари върху лицето й и тя падна по гръб на земята. Беше й изкарал въздуха от дробовете и тя остана да лежи, без да мърда, примряла от страх. Това беше третият път тази вечер, когато той я удряше.

— Моля те, господарю, бъди милостив към нея! Тя не е направила нищо нередно! — извика Мурад и коленичи до господарката си.

Алекс знаеше, че трябва да измисли нещо, затова се насили да се изправи, въпреки че още усещаше болка в главата си.

— Мурад, остави ме насаме със съпруга ми. — Не искаше и него да го сполети нейната участ, но в очите му ясно прочете какво си мислеше: „Не мога“.

— Мурад — повтори заплашително Алекс, докато се опитваше да си поеме повече въздух. — Веднага излез.

Слугата неохотно изчезна, но Джебал не му обърна никакво внимание. Горящите му очи продължаваха да фиксират Алекс и тя осъзнаваше, че животът й виси на косъм.

— Станала е грешка.

— Ти ме предаде — процеди Джебал.

— Не съм те предала — излъга тя, без дори да се изчерви, защото инстинктът й за самосъхранение придаваше на думите й звученето на абсолютна и неоспорима истина. — Когато зърнах Блекуел на пазара за роби, той беше полумъртъв. Да, знаех, че това е той. Премаля ми, Джебал, стана ми лошо от твоята жестокост и от жестокостта на твоите сънародници!

— Не смей да очерняш пред мен народа ми!

— Аз му спасих живота — почти изкрещя Алекс и избърса с ръка кървящия си нос. — Ти ме удряш и ме обвиняваш, задето съм спасила един човешки живот?

— Той е твой любовник — извика Джебал, като се разтресе от гняв, и тя се учуди на себе си, че не бе осъзнала по-рано колко зъл може да бъде съпругът й, ако бъде провокиран. — Двамата заедно сте шпионирали мен и семейството ми!

— Не! Ние не сме шпиони и той не ми е любовник — отсече категорично тя. — Аз му спасих живота, нищо повече!

Зои пристъпи напред.

— Тя лъже, Джебал. Дори и Джабар я смята за шпионка. Той твърди, че миналата година Блекуел се е срещал в затвора с една бедуинка, която му е била любовница, а аз лично съм виждала Зохаре преоблечена като бедуинка, но наивно повярвах на оправданията и. Заведи я пред Фарук и баща си, те са мъдри мъже и ще успеят да разберат истината. Цялата истина.

— Не съм шпионка — повтори Алекс почти отчаяно. Не искаше да бъде разпитвана от пашата, Джабар и Фарук, защото бе убедена, че те ще я пречупят, ще я унищожат. — Не съм любовница на Блекуел.

— Има едно нещо, което харесвам в жена си, нейната безпрекословна вярност — заяви Джебал и на тримата беше ясно, че има предвид Зои. — Тя също е умна като теб, Зохаре. Доколкото си спомням, миналата година в нощта, когато подпалиха „Перлата“, е участвал и някакъв бедуин, който изчезна и не беше открит.

На Алекс й прилоша и едва прошепна:

— Не знам нищо за онази нощ.

— Бедуинските дрехи са чудесна маскировка — отбеляза Зои и съпругът й попита:

— Носила ли си бедуински дрехи, Зохаре?

Тя поклати глава и той изкрещя:

— Шпионка ли си? Помогнала ли си на Блекуел да разруши кораба? Ходила ли си при него в затвора? Изневерявала ли си ми с него под собствения ми покрив?

— Не — прошепна Алекс разтреперана. — Не.

— Смятам, че мога да уредя една среща утре сутринта. Баща ми не е милостив като мен. — Тонът му беше станал заплашително спокоен и Алекс промълви:

— Аз идвам от друго време.

Джебал дори не я чу, но Зои проговори:

— Робът й със сигурност е наясно с всичко, защото са много близки. Притисни го, Джебал, и до утре ще имаш всички доказателства, които са ти нужни. — Погледна Алекс с блестящите си очи и тя за пръв път разбра смисъла на думите жаден за кръв.

— Не! — Алекс се постара да се вземе в ръце. Добре беше, че Джебал не я бе чул, защото никога нямаше да й повярва, че е от двадесети век, пък и това щеше да обясни само част от постъпките й, без да снеме подозрението за връзката й с Блекуел. — Всеки човек би казал на своя мъчител това, което иска да чуе, за да престане да го измъчва. Не може да не си наясно с това, Джебал. Моля те, не наранявай Мурад, защото ако има някой, който е невинен, това е той.

— Значи признаваш вината си? — Джебал пристъпи крачка към нея и тя бързо възкликна:

— Не! Но ако нараниш Мурад, никога няма да ти го простя.

— Да не мислиш, че това ме интересува?

— Зои не казва истината, аз не съм те предала. Аз съм твоя съпруга и животът е пред двамата, освен ако не позволиш лъжите на Зои и това, че съм спасила един умиращ човек, да ни раздели.

Джебал хвърли поглед към първата си жена и Алекс отчаяно попита:

— Ами ако съм бременна?

Той рязко се извърна към нея.

— Ти нямаш законни синове. Ами ако аз родя твоя наследник?

— Джебал — запротестира Зои.

— Тишина! — изрева той, после се обърна към Алекс и я стисна за китката. — Вече не ти вярвам, Зохаре. Трябва да помисля, а междувременно ти ще останеш заключена тук като затворничка.

— Като затворничка!

— Да. Сега тази стая е твой затвор, докато аз не реша иначе.

Зои широко се усмихна и последва господаря си навън.

— Почакай! — извика Алекс и се затича след тях, защото не можеше да не зададе въпроса, който определяше съдбата й: — Какво ще стане с Блекуел?

Очите на Джебал се разшириха, а по лицето му се изписа варварско изражение.

— Той ще умре, разбира се. Шпионите биват обезглавявани, Зохаре, както и всички християнски мъже, дръзнали да спят с мюсюлманка като теб.

 

 

Историята се беше оказала вярна.

Алекс седеше, заровила лице в ръцете си. Блекуел щеше да умре, а нея най-вероятно я очакваше същата участ, но и без това нямаше смисъл да живее без него. Почуди се къде ли е затворен той и дали сега си мисли за нея. Дали най-сетне бе осъзнал, че я обича и съжаляваше ли за това? Господи, не беше честно, те едва се бяха намерили, а трябваше вече да умрат.

Алекс изтри очи, защото плачът нямаше да й помогне. Беше й невъзможно обаче да пренебрегне болката в сърцето и душата си, а и не си спомняше друг път да е изпитвала подобна скръб или страх, които сякаш караха кръвта й да замръзва във вените.

Кога ли възнамеряваха да го убият? Молеше се да не е още тази сутрин.

Поне да можеше да се свърже с Мурад, но знаеше, че той също е затворен. Достатъчно дълго бе живяла в мюсюлманския свят, за да бъде наясно, че верните слуги споделяха съдбата на господарите си. Алекс дочу гласове пред вратата и се напрегна, защото разпозна, че единият е на Зои. Нямаше никакво желание да я вижда сега, освен за да я оскубе косъм по косъм, затова направи отвратена гримаса, когато вратата се отвори и на нея се появи Зои.

— Махай се! — изръмжа тя със стиснати юмруци, но другата жена доволно се изсмя.

— Спечелих, скъпа Зохаре. Твоята присъда е смърт.

За миг Алекс не успя да реагира.

— Джебал е наредил да ме екзекутират?

Зои отново се засмя.

— Още не, но ще го направи, а ако не, то съм сигурна, че баща му ще нареди. — Изведнъж погледът й стана лукав. — Разбира се, ще изчакат да разберат дали не си бременна и ако носиш дете, ще те оставят жива, докато го родиш.

Алекс бе толкова ужасена, че не можеше да продума.

— Разбира се, и двете знаем, че ако имаш дете, то най-вероятно е от Блекуел.

На нея й беше трудно да си събере мислите, за да си представи такава съдба: да износи дете и веднага след това да бъде убита, но в крайна сметка бе твърде малко вероятно да е наистина бременна. Сега нямаше смисъл да се тревожи за това, а трябваше да използва и най-малкия шанс да оцелее.

— Лъжеш.

— Ако искаш, отричай, но Джабар знае за вашите срещи в затвора. Той има шпиони навсякъде.

Алекс не можеше да повярва на ушите си.

— Но ако е знаел, защо не каза нищо?

— Защото Джебал никога не би му простил, че не му е разкрил тутакси подобна информация и би станал негов доживотен враг, а един ден той ще бъде паша.

Алекс най-сетне започна да диша нормално. Значи тайната й щеше да остане неразкрита — поне за известно време.

— Наистина ли смяташе, че Джебал ще повярва на абсурдната ти история, че идваш от бъдещето?

Александра отново се сепна. Колко ли всъщност знаеше Зои? Обърна се и прикова поглед в нея, а тя й се усмихна.

— Всичко е у мен. Онзи странен документ, малката синя книжка, паспортът, където е написана рождената ти дата. Всичко ми преведоха.

Алекс отчаяно се насили да мисли. Ако успееше да убеди Джебал, че пристига от бъдещето, той вече нямаше да я смята за шпионка, въпреки че тя наистина бе шпионирала. Стига да успееше да го убеди, а всичките доказателства бяха у Зои.

— И аз не го повярвах отначало, Зохаре, но ти си прекалено умна и може просто да си съчинила подобна глупава лъжа или да си подправила документа.

Алекс не й отвърна. Хрумна й, че тримата с Блекуел и Мурад можеха да избягат, ако успееше да се добере до лампата и ако тя действаше по този начин. Но дали лампата щеше да успее да пренесе дори само нея в бъдещето, а още повече и двамата мъже? А и как щеше да накара Зои да й я върне? Първата жена сякаш прочете мислите й и като я наблюдаваше внимателно, каза:

— У мен е онази странна синя лампа, заради която понякога се държиш особено.

— Тя ми е подарък и има голяма стойност за мен.

— Ти си ужасна лъжкиня! Тази лампа е жизненоважна за теб, но още не мога да разбера защо. Може би съдържа някакво тайно съобщение или военни планове?

— Не съм шпионка.

— Това го запази за Джебал. — Зои се обърна, но спря до вратата. — Ще унищожа всичко, ако все пак възнамеряваш да избягаш по някакъв начин от настоящето, а Джебал никога няма да научи коя си или откъде идваш. — Тя се усмихна за последен път. — Прелюбодейка и шпионка. В крайна сметка не се оказа толкова умна, скъпа сестро.

Алекс не можа да направи нищо друго, освен да я гледа как си тръгва.

 

 

Джебал гледаше невярващо.

— Какво искаш да кажеш — попита той капитана на групата еничари, който сведе глава и неловко повтори:

— Не можем да открием слугата.

— Не можете да откриете Мурад! — Лицето на бея почервеня. — Това е непростимо, Камал. Нареждам ти веднага да откриеш и арестуваш евнуха. Той трябва да е някъде в този дворец. Няма как да се е измъкнал, защото наредих да затворят вратите в мига, в който напуснах стаята на втората ми жена.

Турчинът беше пребледнял въпреки мургавата си кожа.

— Кълна се във великия Аллах, че ако е в двореца, ще го открием, господарю.

— Ако не го откриеш до обяд, ще бъдеш провесен надолу с главата. А сега се махай! — изкрещя Джебал и войникът хукна по коридора.

 

 

— Изпий това — каза Нилсен.

Мурад пое чашата с треперещи ръце и изпи течността. Все още плувнал в пот, той седеше на красивото европейско канапе в къщата на датчанина, след като беше избягал от двореца през тайния тунел. Бе роден и отраснал в Триполи и затова беше наясно какво му предстои, без да го е чул — затвор и смърт.

Покри лицето си с ръце и изстена:

— Нека Аллах я пази и закриля, защото друга надежда няма.

Нилсен се загледа в наведената му глава.

— Прав си, госпожа Торнтън е обречена, защото за мюсюлманите подозрението в прелюбодеяние е много по-голямо престъпление, отколкото държавната измяна. Джебал никога няма да й го прости или забрави и предполагам, че до няколко дни тя ще бъде удавена.

— Трябва да се опитаме да я спасим!

— И как, по дяволите, ще направиш това? — възкликна консулът. — Тя е затворена под стража в двореца. Не можем да я освободим, Мурад. Невъзможно е.

— Може би аз ще успея да я освободя. Нужни са ми просто няколко мъже, за да надвием охраната й.

Нилсен го стисна за ръката.

— И двамата знаем, че ще се провалиш. Трябва да спасим Блекуел. Не можем да позволим такъв героичен мъж да бъде убит от тези варвари, а и той има някакъв малък шанс да успее. Вече чух слухове, че утре сутринта ще бъде екзекутиран.

Мурад едва дишаше. Алекс не бива да умре. Това всъщност беше единствената мисъл, върху която можеше да се концентрира. Вече съзнаваше колко много я обича.

— Предателите и прелюбодейците ги обезглавяват на централния площад зад робския пазар — каза механично той.

— Ще организирам група войници, които да го освободят там — замислено заяви датчанинът. — Платени войници на коне. Те могат да го закарат до „Олга“. Ако успеят да изпреварят еничарите на пашата и ако аз убедя капитана на „Олга“ да участва в спасителната акция, може би има малка вероятност да успеем. Поне „Олга“ да имаше достатъчно оръдия — добави мрачно той.

— Ами Алекс?

— Няма какво да направим за госпожа Торнтън, но ти предлагам да напуснеш Триполи заедно с Блекуел.

— Не. — Мурад не искаше дори и да допусне подобен вариант, и отново си помисли: Алекс не може, не бива да умре.