Бренда Джойс
Похитена (30)

30.

В стаята настъпи гробовна тишина.

Алекс не можеше да повярва на очите си и се чувстваше, сякаш някой я е ударил през лицето. Зои доволно се усмихна и хвърли на Блекуел многозначителен поглед, след което се приплъзна покрай Алекс, която реагира, без да мисли, и здраво я стисна за ръката.

— Никога повече не влизай в моята стая — гробовно каза тя.

— Колко си докачлива, Зохаре. Нима съм сторила нещо нередно? — Зои се отърси от хватката на Алекс, погледна още веднъж към Блекуел и излезе. Тягостната тишина отново се възцари в стаята. Алекс дишаше учестено и хрипливо, защото в съзнанието й стоеше запечатан образът на Зои, притисната към Хавиер. В главата й започна да се оформя една твърде смущаваща мисъл.

Съпругата на Джебал.

Зои беше съпруга на Джебал — снаха на пашата. Господи. Стоеше неподвижна, унесена… ужасена. Беше й станало кристално ясно, че е много вероятно Зои да бъде тази, с която да разкрият Блекуел.

— Александра — проговори Блекуел.

Очите й се повдигнаха и срещнаха неговите:

— Така ли ми се отплащаш?

Лицето му сякаш беше изсечено от камък.

— Нищо не се е случило.

— Нищо ли? Още миг, и Зои щеше да се покатери върху теб.

— Не.

Изведнъж Алекс се усети, че двамата не са сами и се обърна към Мурад, който стоеше зад нея и слушаше напрегнато.

— Би ли ни оставил насаме?

Въпреки че изражението му бе загрижено, той кимна и влезе в стаята си, затваряйки вратата. Когато останаха сами, Алекс се обърна и се загледа през прозореца към пълната луна, все така удивена от това, което бе видяла току-що. Най-сетне проговори:

— Намираш ли я за красива?

Хавиер се приближи и Алекс се напрегна, когато го усети близо зад себе си.

— Разбира се, че е красива. Но защо ревнуваш? Нейната красота не може да се мери с твоята. Тя не може да се мери с теб. А и нищо не се случи. Аз не я желая.

Тя го изгледа облекчено.

— Така ли е наистина?

— Да, не я желая. — Погледът му беше ясен и настойчив и тя усети връзката, която ги свързваше завинаги, връзка от огън и кръв, връзка на съдбата. Усещаше и силното му мъжко привличане и знаеше, че той също е привлечен от нея, но този път имаше и нещо много по-дълбоко. Повдигна ръка, но Хавиер отстъпи назад.

— Тя претърсваше стаята ти. Какво е търсила?

Алекс остана разочарована и отпусна ръка.

— Не знам.

— Нямам й доверие.

— Аз също. — Беше късно през нощта, наоколо бе притихнало и тъмно, а двамата с Хавиер за пръв път бяха заедно сами, откакто се бе върнал. През съзнанието й минаха мисли, как биха могли да прекарат подобна вечер след дългата раздяла.

— Защо? — попита я той и тя се опита да потисне желанието, да се отпусне в ръцете му.

— Зои ме мрази. Вече ме заплаши, че ще разбере какво крия, за да ме разобличи пред Джебал.

— А какво криеш, Александра?

Изведнъж цялата интимност помежду им изчезна.

— Нека започнем от началото. — Блекуел сложи ръце на кръста си. — Всички сме наясно, че никога не си била омъжена за английски дипломат на име Торнтън. Защо излъга?

— Когато ме доведоха тук, една жена ме прегледа и Джебал разбра, че не съм девствена. Именно заради това трябваше да измисля нещо, за да го задържа надалеч от леглото си и ми се стори, че идеалното разрешение на проблема ще бъде да се престоря, че съм вдовица отскоро. Той ми даде една година да жалея по мъртвия си съпруг.

— Добре си го измислила — съгласи се Хавиер и я изненада със следващите си думи: — Кой е бил той? Твоят любовник?

Алекс му разказа цялата истина за Тод, но си спести факта, че връзката им е била сто деветдесет и две години напред в бъдещето.

— Съжалявам — промълви той.

— Вече няма значение — отговори тя, вперила очи в лицето му, изправи се бавно и се приближи до него. Този път обаче той не отстъпи, когато Алекс застана до него и докосна голите му гърди. Очите му леко се разшириха и той потрепери.

— Хавиер — прошепна тя, докато се наслаждаваше на усещането. — Колко ми липсваше!

Хавиер я хвана за китката и в нея тъй силно забушуваха копнеж и желание, че чак коленете й се подкосиха.

— Защо? Защо толкова ти липсвах?

— Трябваше да си разбрал досега.

Очите му се плъзнаха по нея.

— Онова между нас бе просто физическа страст и нищо повече.

Ако й беше ударил шамар, нямаше да й причини такава болка и обида.

— Не е истина!

— Истина е. — Той пусна китката й и се обърна с гръб. — Как са хората ми?

Алекс не можеше да повярва, че Блекуел не изпитва чувства към нея, че го интересува само страстта, сексът. Нощта, когато заедно бяха взривили „Перлата“, той я бе предпазил, вместо да я изостави или разобличи и сега беше сигурна, че нарочно го отрича дори и пред себе си. Трябваше да е влюбен в нея, или двете години, прекарани в Триполи, щяха да се окажат една голяма ирония на съдбата.

— Екипажът ми? — повтори Хавиер, като се обърна.

— Те работят в каменоломните.

— Колко от тях са живи?

Поколеба се.

— Петима са мъртви.

По лицето му премина сянка и той се отпусна на леглото. Алекс приседна до него, ръката й го докосваше, бедрото й опираше неговото и тя забрави за собствената си мъка и отчаяние, когато усети колко страда.

— Хавиер, трябва да избягаме незабавно. Никога няма да успеем да избягаме с хората ти, и ти го знаеш.

— Да. Може би, когато съм свободен, ще успея да ги откупя.

— Имаше преговори за откуп, но на пашата му харесва да си играе на котка и мишка с Нилсен и консулите на Алжир и Тунис. Много е трудно да се водят преговори с него. — Алекс леко се усмихна, когато улови втренчения му поглед. — Бягството ни няма да е толкова трудно. Има таен тунел, за който ти споменах преди, през него можем да излезем от двореца. Единственото, което трябва да се уреди, е качването ни на някой потеглящ датски кораб, а веднъж щом излезем в открито море, ще се прехвърлим на американски.

— Александра, ако ти се струва толкова лесно, защо вече не си избягала?

Тя млъкна и Блекуел я изгледа очаквателно.

— Не можех да избягам без теб, това е истината.

— Глупости. Мене ме нямаше повече от година, а ти все още си тук. Защо? — Той се беше надвесил подобно скала над нея и затова тя също се изправи.

— Хавиер, знаех, че ще се върнеш. Аз те чаках!

— Съдбата ме доведе в Триполи, Александра, нямало е как да знаеш, че ще се завърна.

— Трябва да ми повярваш!

Отговор не последва и Алекс продължи:

— Поне ще се съгласиш ли с този план? И ще се съгласиш ли да избягаме възможно най-скоро, вероятно в началото на другата седмица? Дотогава би трябвало да си се възстановил напълно.

— Да, съгласен съм. Но защо искаш толкова да бързаме? Освен очевидната причина, разбира се, че някой може да ме разпознае.

Тя въздъхна дълбоко. Имаше ли смелостта да му разкаже това, което знаеше? А можеше ли всъщност да не го стори? Животът и свободата им бяха поставени на карта и не можеше да му каже основния източник на тревогите си, а именно, че ще бъде екзекутиран в средата на юли. Можеше обаче да му разкрие всичко останало, за да бъде предупреден.

— Хавиер, ако те открият тук, ще бъдеш екзекутиран. Наясно си, нали? — в тона й се прокрадна нотка на отчаяние.

— Да не би да знаеш нещо, което аз не знам? — остро я запита той.

— Не. Нищо друго, освен събитията от изминалата година. Сега Пребъл е командващ американската ескадра, Хавиер. През октомври „Филаделфия“ заседна на брега и нейният капитан се предаде на пашата. Беше прекрасен боен кораб с екипаж от над триста души и загубата му още повече влоши отношенията между Триполи и Съединените щати.

— Така си и помислих.

— Има и още. Цялата есен Пребъл се опитваше да постигне споразумение за откуп, но пашата просто си играеше с него и през февруари той изпрати боен отряд да разруши „Филаделфия“ по почти същия начин, по който ние го сторихме с „Перлата“. Мисията беше успешна, корабът беше взривен на трески и сега пашата е настроен по-зле отвсякога към Америка. Да не говорим, че парите, които са му били обещани преди години, така и не пристигат, а блокадата на Пребъл е изключително ефективна. Корсарите не могат да напускат пристанището, никакви кораби не могат да влизат в него, а навсякъде, дори и в двореца, се усеща недостиг на храни.

— Ти си много добре информирана.

— Това са всеизвестни факти, които всички в двореца знаят, а аз просто ти ги казвам.

— Какво целиш, Александра?

Тя се поколеба заради резкия му тон, но реши, че не е възможно да я подозира и вече й вярва. Тя със сигурност му се доверяваше изцяло.

— Досега войната беше доста статична, без особени действия. — Пулсът й скочи и успя бързо да се усмихне. — В началото на август, но не знам точната дата, Пребъл ще нападне Триполи с всичките си сили, ще нападне дори и двореца. Затова трябва веднага да избягаме.

Докато я наблюдаваше, лицето на Блекуел придоби неестествено бял цвят въпреки загара.

— Мили Боже! Нима знаеш всичките ни военни планове?

Алекс също пребледня и отстъпи назад. Осъзна, че е направила огромна грешка, когато той я стисна за раменете и я дръпна към себе си.

— А вторият ми въпрос е за кого работиш, скъпа Александра? Или трябва да те наричам госпожо Торнтън? Или Лала Зохаре?

— Как можеш още да ме смяташ за шпионка?

— За кого шпионираш? — почти изкрещя той.

— Аз ти спасих живота! — извика тя. — А ти все още ми нямаш доверие? Може пък Нилсен да ми е казал всичко това.

Хавиер я отблъсна.

— Ти очевидно си шпионка и на мен това ми е ясно от много време. Иначе нямаше да останеш тук, щом е толкова лесно да избягаш. А може би имаш някаква ценна и поверителна информация? За нас ли работиш или против нас, Александра?

Тя го изгледа уплашено. Как бе възможно Хавиер да продължава да мисли така за нея? Беше толкова сигурна, че подозренията му са останали в миналото, но излизаше, че е грешала. Какво трябваше да направи сега? Да му каже ли и ако да — колко?

— Отговори ми! — заплашително повтори той.

— Аз не съм шпионка. Аз обичам страната си. Обичам теб.

Блекуел се изсмя горчиво и подигравателно.

— Хавиер, аз съм различна.

— Това си пролича от самото начало.

Насили се да остане права и да държи раменете си изопнати.

— Истинското ми име е Александра Торнтън и съм американка, вярна на страната си, а не шпионка. Аз съм…

— Какво?

— Пътешественик във времето.

— Моля?

— Родена съм в Кънектикът през 1973-а. Когато за последен път бях в Ню Йорк, където доскоро живеех, беше лятото на 1996-а. Аз съм студентка последен курс в Колумбийския университет и специалността ми беше… е… военноморска история.

Той не продума и след малко се изсмя.

— Стига, Александра, това ли е най-доброто, което можеш да измислиш?

— Хавиер, кълна се, че съм от бъдещето! Затова знам толкова неща! Изучавах тази война и другата преди нея, между Съединените щати и Франция. Прочетох за теб и… — Замлъкна. Веднъж вече му беше заявила, че го обича и реши да не става още по-уязвима.

— Това е абсурдно — отсече Хавиер. — Разочароваш ме, Александра. Можеше да измислиш и по-добра история, например, че работиш за нас.

— Не съм шпионка. — По бузите й се стекоха сълзи. — Аз те обичам.

— Така няма да си помогнеш.

— Мурад ми вярва.

— Въобще не ме интересува на какво вярва слугата ти! — Той отново започна да крещи.

— Ще разбудиш целия харем.

Хавиер скръсти ръце и я погледна.

— Значи трябва да ти се доверя за бягството ни?

Алекс прекоси стаята със стиснати юмруци и замахна към него, но той й попречи, като хвана китките й.

— Да! — изкрещя тя. — По-добре ми се довери, Блекуел! Ако не си спомняш, аз ти спасих живота!

Хватката му отслабна и нещо безкрайно тъжно проблесна в очите му. С променено изражение той пусна ръцете й и промълви:

— Как бих могъл да забравя?

Тя примигна, докато го наблюдаваше как се отправя към стаята на Мурад.

— Нима си тръгваш? Просто така?

Блекуел не отговори и дори не се спря.

Алекс обгърна раменете си с ръце, дишайки запъхтяно, а сърцето й биеше силно, почти болезнено в гърдите. Защо нещата бяха потръгнали по този начин? Защо? Защо той не беше влюбен в нея — дотолкова, че да повярва на думата й, да й повярва със сърцето и душата си? Как можеше да му докаже, че не е шпионка, а пътешественичка във времето?

Паспортът й! Щеше да му покаже американския си паспорт, не онзи — подправения. Това трябваше да бъде достатъчно доказателство! Утре сутринта щеше да изпрати Мурад до Нилсен, за да й го донесе заедно с останалите й вещи. Веднъж щом Хавиер видеше американския документ и нещата й, не можеше да не й повярва.

Въпреки тази мисъл обаче Алекс изпадна в отчаяние. Време беше да признае истината пред себе си, защото тайно се страхуваше, че събитията никога няма да потръгнат така, както бе мечтала. Тайно се страхуваше, че Блекуел ще й обърне гръб и ще се върне в Бостън, че никога няма да бъдат заедно, защото любовта й е несподелена. Алекс завинаги ще остане съвсем сама в капана на Триполи. Дълбоко в себе си се ужасяваше, че е романтична глупачка.

В този миг Алекс дочу леко подраскване по вратата си и замръзна на място. Припомни си как допреди малко беше крещяла, притича до вратата и когато рязко я отвори, откри зад нея Зои.

В момента, в който двете жени застанаха лице в лице една срещу друга, Зои широко се усмихна. Колко ли бе чула? Бяха обсъждали бягството си, военните планове на Пребъл и нейната истинска самоличност. Мили Боже! Тя го бе нарекла по име прекалено много пъти, за да може да си спомни дори броя им.

— Не можех да заспя — заяви Зои и се подсмихна.

И двете знаеха, че това е абсолютна лъжа и Алекс затвори очи, разтреперана от уплаха. Ако Зои беше чула нещо, можеше да се счита за мъртва — както и Блекуел.