Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Captive, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 30гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
ganinka(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Бренда Джойс. Похитена

ИК „Ирис“, София, 2000

Редактор: Правда Панова

Коректор: Румяна Маринова

ISBN: 954 455–035–2

История

  1. —Добавяне

3.

Триполи

 

Таксито, което Алекс бе взела от летището, рязко спря на двупосочната магистрала, оградена от двете страни с палми, и тя изви глава, за да види пристанището на Триполи. Извънградската магистрала минаваше над града и залива и пред Алекс се откриваше чудесна гледка към пристанището, където някога бе стоял Блекуел. Бутилкообразният вход към пристанището бе ограден от вълнолом и в края му се намираха бели каменни стени на крепост, по която все още се виждаха стари оръдия. В пристанището зад вълнолома имаше рибарски лодки, които се полюшваха до закотвени траулери и търговски кораби. Самият град, който представляваше смесица от пет-шест етажни сгради, се издигаше върху неголяма площ, ограден от три страни с море. Оранжевите му керемидени покриви и кръглите кубета на стотици джамии проблясваха на яркото, жежко африканско слънце.

В ума си Алекс си представи Блекуел, застанал изправен и горд въпреки оковите върху палубата на двумачтов корсарски крайцер, над който се развява трицветното знаме на Триполи. Той е наобиколен отвсякъде от турски еничари, а на кея се е струпала тълпа, дошла да види християнския пленник. Алекс се отърси от живото си видение и навлажни устни. Пътуването й бе ужасно — първо срещата й в Париж и получаването на фалшивия паспорт, а после и мудните власти в Либия. Беше представила пред митничарите с каменни лица френските си документи и бе разпитана набързо на френски, преди да я допуснат в страната. За щастие Алекс говореше свободно френски, ала въпреки това й бе казано да се обади отново на либийските власти до двадесет и четири часа. Явно я смятаха за подозрителна личност поради Бог знае каква причина и бюрократите възнамеряваха да я държат под око.

Таксито й, двадесетгодишен мерцедес, се придвижи с няколко сантиметра напред. Засвириха клаксони, а младежи и възрастни мъже, облечени с тениски и къси панталони или дънки заплашително се клатушкаха върху раздрънкани колела в задръстването. Колите наоколо бяха стар модел Рено, Фиат или Фолксваген и улицата изглеждаше необичайно. Няколко плътно забулени жени, понесли найлонови пазарски чанти, стояха и чакаха светофара на пресечката да се смени. Отдясно се намираше белоснежният плаж, на който се печаха няколко души, а в морето плуваха десетина момчета. Няколко минути по-късно нейното такси, в което нямаше климатик, зави и спря пред най-добрия хотел в Триполи, пристанищния „Баб-ел-Медина“. Хотелът бе построен от блестящ бял варовик, всяка стая имаше балкон, високи палми ограждаха паркинга, а главната пътека бе облицована с красива мозайка в синьо, бяло и златисто. Когато Алекс излезе от колата, белият й костюм лепнеше по тялото й от потта. Нарочно бе облякла класически панталон вместо пола.

Докато се регистрираше на рецепцията, се огледа и доволно забеляза няколко мъже, които очевидно бяха европейци. Въпреки това всички жени, които видя досега, бяха плътно забулени, включително и жените от оживената група до нея. Започна да се чувства все по-неудобно, тъй като пиколото, портиера и служителите на рецепцията, а дори европейските бизнесмени и мюсюлманките я гледаха особено. Тя се чувстваше по-скоро като марсианка, отколкото като турист. Явно въобще не се вписваше в тукашния пейзаж.

Тя се отби при портиера, за да вземе карта на града, докато прибираше ключа си. Не смяташе да хаби дори и минута за почивка, въпреки че тялото й настояваше, че е време да спре и да си отдъхне. Вместо това Алекс бързо излезе от хотела. Слънчевата светлина я заслепи, тя се спря да си сложи очилата, след което пое дълбоко соления въздух. Господи, бе успяла, най-сетне беше тук — в Триполи. Смяташе първо да отиде до пристанището, но и оттук можеше да види кейовете и корабите, както и нещо, което приличаше на огромен, метален, сив танкер. Реши да ги изследва утре. Портиерът на хотела й бе обяснил, че старият дворец, принадлежал някога на многобройните паши на Триполи, сега е музей и се намира в най-старата част на града.

Алекс забърза, но бе прекалено уморена и затова, когато забеляза един стар мерцедес, вдигна ръка. Шофьорът спря пред нея и доволна, че е улучила такси, тя се качи. Климатикът и тук не работеше, затова започна да си вее с картата. Трепереше от нетърпение да стигне до двореца и набързо се спазари за тарифата с шофьора, който миришеше непоносимо и се преструваше, че не говори нито френски, нито английски. Алекс загуби битката, съгласявайки се да му плати десет американски долара за толкова кратък маршрут, но това не я интересуваше. Със задавен звук мерцедесът запали и потегли и две минути по-късно колата спря пред огромен каменен комплекс, от сгради с изключително дебели и високи стени. Алекс сякаш се парализира и не можеше да помръдне крака, за да излезе от колата. Виждаше турски войници, облечени в широки панталони и големи чалми, въоръжени с мускети, пищови и ятагани, които маршируваха през отворените порти. Еничари.

— Мадмоазел? — викаше шофьорът — Ouvrez la porte!

Алекс подскочи и отвори вратата на таксито. Беше прочела достатъчно за Триполи през деветнадесети век, за да може да си го представи ясно. И все пак видението бе накарало кожата й да настръхне. Когато спря пред портите на двореца, вече едва дишаше от тежката пустинна жега. Група арабски ученици и друга група от шведски туристи минаха покрай нея през портата, но тя не можеше да се помръдне. Чувстваше се зле и й се наложи да приеме факта, че е прекалено омаломощена поради часовата разлика и трудно поносимия климат. Трябваше да се върне в хотела, да хапне, да поспи и най-вече да озапти чувствата си и развинтеното си въображение. Ала сега се намираше пред двореца на пашата, където някога Блекуел е бил държан в плен и убит!

Все още загледана към двора, тя преглътна, усещайки лепкавата пот по себе си, и си пожела наблизо да имаше някаква сянка. Беше прекалено горещо и Алекс се чувстваше съвсем изтощена. Оттук можеше да види, че дворецът представлява плетеница от свързани каменни сгради, дворове, арки, тераси и кули, а вътрешният двор е опасан от финикови палми. Изведнъж краката й сякаш станаха като желе и тя се почувства много зле. Нуждаеше се от въздух — свеж въздух — и нещо за пиене. Тя се изплаши, че може да припадне и се спусна към навеса на най-близкия магазин, но когато усети, че това не е достатъчно, влезе вътре.

 

 

На горния етаж един младеж седеше надвесен над бюрото и учеше на светлината на лампа. Той се бе върнал за лятната ваканция от Харвардския университет, където следваше политология. В момента трябваше да чете за събитията, довели до падането на Мусолини, но вместо това значително се бе отклонил от темата, и то не за пръв път. Беше се потопил в едно описание на войната между САЩ и Триполи от първото десетилетие на деветнадесети век, ала въпреки че отношенията между Америка и Северноафриканския свят го интересуваха открай време, днес не можеше да се концентрира достатъчно.

Джоузеф погледна през малкия прозорец над бюрото. Слънцето започваше да залязва и можеше да види стените на двореца, огрени в яркооранжева светлина. За момент стисна зъби. Като момче бе прекарвал часове, фантазирайки си за двореца-музей, еднакво привлечен и той, отблъснат от историята на неговите обитатели. Понякога се бе опитвал да стои далеч от мрачния палат, но след няколко дни винаги бе чувствал необходимост да се върне отново. И тази година, още щом пристигна в Триполи след едногодишен престой в Харвард, той се разходи из двореца и мигновено почувства това сладко-горчиво чувство, което не можеше да си обясни. Сякаш се завръщаше в дом, където никога не е бил особено щастлив. Джоузеф въздъхна и се изправи, прегърбвайки се, защото таванската му стая беше с много нисък таван, а той бе висок почти метър и осемдесет и шест. Имаше хубаво тяло и изваяни, привлекателни черти. Въпреки че беше арабин, имаше светлосиви очи, които ярко контрастираха с маслинената му кожа и тъмна коса. Очевидно някой от предците му не е бил арабин. Джоузеф се облегна на бюрото, и отново погледна през прозореца обезпокоен. Нещо го притесняваше през целия ден, ей така, без причина. Чувстваше, че чака да се случи нещо много важно, нещо, за което можеше да си спомни, ако се замислеше достатъчно дълго и сериозно. Само че той не можеше да се досети и мрачното чувство на нетърпение ставаше все по-силно и осезаемо.

 

 

Алекс се спря пред отворената врата на малкия претъпкан магазин за антики. Опитвайки се да си поеме въздух, тя тежко се облегна на нея, докато потта се стичаше на струйки по тялото й. Определено беше замаяна — струваше й се, че стаята се люлее. Ненадейно пред нея изникна търговец на средна възраст, в чиито тъмнокафяви очи се четеше загриженост и я заговори на език, който Алекс разпозна като арабски, но тъй като се чувстваше много зле, тя протегна ръка и се хвана за него.

— Помогнете ми — едва прошепна тя на английски.

— Джоузеф! Джоузеф!

Изсипаха се още куп неразбираеми думи и после арабинът я накара да легне на земята. Тя се изплаши не само от неговите ръце, които я натискаха надолу, но и защото изведнъж стаята започна да притъмнява, докато не настъпи пълен мрак.

 

 

— Англези!

Тя чуваше мъжки гласове, които говореха на някакъв странен чужд език. Какво казваха? Къде се намираше? Бавно отвори очи и осъзна, че лежи в сумрачно помещение. Гласовете секнаха. Алекс леко обърна глава и пред нея изникнаха чифт сребристи очи с дълги мигли. За момент дъхът й спря.

— Мурад?

Красивият младеж я наблюдаваше тревожно. Челюстта му бе стисната, а слепоочията му пулсираха.

— Вие припаднахте, госпожо. Но ще се оправите, само не се опитвайте да ставате — добави той бързо. — Как се чувствате? — английският му беше безупречен и с британски акцент.

Дишането на Алекс се нормализира, ала тя все още не можеше да откъсне поглед от младежа. Той беше на около двадесет години и тя имаше чувството, че го познава — само че беше сигурна, че никога не го е срещала.

— По-добре.

Младежът я подхвана и й помогна да се изправи. Миг по-късно бе поднесъл картонена чаша до устните й и й помагаше бавно да отпива. Алекс се облегна на него и изпи жадно, а когато погледите им се срещнаха, се усмихна.

— Благодаря. Чувствам се много по-добре.

Ръката му продължаваше да я обвива и той я наблюдаваше напрегнато. Алекс усети, че е седнала в скута му, но въпреки това не се чувстваше неприятно или неловко. Размърда се и той я пусна.

— Познаваме ли се?

— Не.

Поколеба се за миг, тъй като не бе сигурна, че казва истината.

— Аз съм Александра Торнтън.

— Джоузеф.

Алекс се надигна и той мигновено я прихвана, за да й помогне.

— Благодаря — повтори тя, този път съвсем объркана. Чак сега осъзна, че говорят на английски, а не на френски, но това не я уплаши. Всъщност се чувстваше много спокойна.

— Шукран — каза тя, изпробвайки една от арабските думи, които бе научила и която означаваше благодаря.

Той само повдигна рамене и сложи ръце в джобовете на дънките си.

— Няма нищо. — После добави с усмивка — Ел-ах-фоо.

Алекс се обърна към по-възрастния мъж с брада.

— Простете, току-що пристигам и като първа глупачка реших да отида на разходка, вместо да си почина и да хапна нещо. Явно съм се надценила.

— Баща ми не говори английски — каза Джоузеф и след бегла усмивка започна да превежда.

Баща му поклати глава оживено, и пак заговори. Алекс погледна въпросително младежа, който отново й се усмихна, този път по-естествено. Имаше прекрасна усмивка, която озаряваше сребърносините му очи.

— Той казва, че му е мъчно, дето се чувствате зле. Такава красота в неговия магазин — това е чудно събитие. Надява се, че ще прекарате добре в Триполи и може би ще пожелаете да разгледате магазина. — Очите му нито за миг не се отделиха от нейните.

— Кажете на баща си, че му благодаря — каза тя и леко се изчерви. — Разбира се, че ще разгледам с удоволствие. — Джоузеф и баща му бяха толкова учтиви, че не можеше да им откаже, даже и да искаше. Дори възнамеряваше да си купи нещо.

— Не е нужно да купувате каквото и да е — каза младежът.

Алекс рязко се обърна, защото бе изненадана и каза на шега:

— Ама как? Да не би да четеш мисли?

Той се усмихна.

— Намеренията ти бяха изписани върху лицето. Ти си лесна за разгадаване, Алекс Торнтън.

Алекс се почуди дали той не флиртува с нея, но бързо отхвърли тази мисъл. Беше три или четири години по-млад от нея — все още не беше мъж, въпреки че не беше и момче. Просто учтив човек, сериозен и настоятелен. Тогава осъзна, че я беше нарекъл Алекс. Поколеба се. Бяха се срещали вече, но не можеше да си спомни къде. Забеляза, че бащата на Джоузеф гордо сочи магазина си и се огледа. Помещението беше пълно с пъстри килими, красиво изработени столове, маси, шкафове с огледала, вази и други старинни съдове. В магазина се усещаше приятна сладникава миризма.

— Ако има нещо, което специално търсиш…

— Нещо, което със сигурност да е направено в Триполи и ако може, да е от ранния деветнадесети век.

— Защо?

Алекс беше взела една кутийка с перла и я разглеждаше.

— Просто се интересувам от този период.

— Разбирам — каза Джоузеф със странен тон. — Това е кутия за бижута и не е особено старинна.

Тя му се усмихна и взе един стъклен пепелник от разноцветно стъкло, в който бяха подредени дребни мидички.

— Красив е.

— Пушиш ли?

— Не, но би бил идеален за малката ми масичка.

Постави го обратно на мястото му. Нещо метално и синьо привлече погледа й и тя усети как по гърба й пробягва тръпка.

— Какво е това?

Джоузеф проследи погледа й.

— Газена лампа.

Алекс се втренчи в предмета, докато Джоузеф местеше очи между нея и чудатата лампа. Не предложи да я извади от витрината. Зад него баща му каза нещо. Алекс се чу да произнася:

— Лампата на Аладин.

— Това е просто газена лампа. Баща ми пита дали би искала да я видиш отблизо.

Очите й срещнаха неговите и той извади лампата иззад стъклената вратичка. Тя излъчваше блясък дори и в слабо осветената стая. Изведнъж Алекс почувства, че се страхува да помръдне и не протегна ръка, за да поеме лампата. Бащата на Джоузеф пристъпи напред, взе ценната вещ от сина си и я бутна в ръцете й.

— Аладин! Да!

Тя се зарадва да я докосне и подържи, след което се отдръпна с пламнали бузи. Беше й трудно да диша нормално.

— Красива е, но… но все пак не мога.

Образът на Блекуел проблесна в ума й.

Бащата на Джоузеф се изпъчи и започна да говори бързо. Може и да си въобразяваше, но й се струваше, че лампата слабо свети и пулсира. Алекс погледна въпросително към Джоузеф и той отвърна на погледа й, без да промълви и дума.

— Какво казва баща ти?

Той постави ръце върху тезгяха съвсем близо до нейните.

— Баща ми иска да ти разкаже за нея.

Очите им се срещнаха.

— Защо не искаш да ми преведеш това, което той казва?

Джоузеф въздъхна.

— Казва, че си права, когато нарече тази лампа лампата на Аладин. Тя е много стара, поне на двеста години. Много е ценна и…

— На двеста години! — повтори Алекс.

— Да.

Алекс отново се почувства замаяна. Беше сигурна, че тази лампа има връзка с Блекуел. Дори и само защото е съществувала по негово време, а може дори да се е намирала в Триполи, когато той е бил пленник тук. Нима затова тя бе тъй привлечена от нея?

— Тази лампа тук ли е изработена?

— Да — отговори бавно младежът. — Баща ми твърди, че е от двореца, където е била собственост на една от жените от царското семейство.

Алекс я огледа по-внимателно. Любовницата на Блекуел е била от царското семейство.

— Не мисля, че трябва да я купуваш — каза Джоузеф.

Тя се втренчи в сивите му очи.

— Да не си медиум?

— Не.

Възрастният мъж отново заговори бързо.

— Баща ми иска да ти кажа, че тази лампа е вълшебна. Но и двамата знаем, че това са небивалици, нали, Алекс?

Тя продължаваше да оглежда предмета. Разбира се, че са небивалици. Няма вълшебна лампа с джин вътре, който изпълнява всичките ти желания. Бащата на Джоузеф им изкрещя нещо. Алекс се отърси от транса си.

— Ядосахме ли го?

Младежът кимна.

— Баща ми се кълне върху Корана, че за подходящия човек лампата има вълшебни свойства.

— Нали не твърдиш, че може да изпълни и най-невероятните ми мечти! — засмя се неловко тя, ала си беше една романтична глупачка и думичките „ами ако“ не излизаха от ума й.

— Не — каза Джоузеф, без да се усмихва. — Но баща ми смята, че е така.

Алекс погледна лампата. Нелепо бе дори да си помисля, че е възможно, а и тя не беше чак такава фантазьорка. Нищо не можеше да съживи Блекуел — или да я пренесе назад във времето при него. Трябваше най-сетне да се вземе в ръце.

— Това е просто една красива стара лампа — твърдо каза Джоузеф.

Прав беше. Алекс кимна, решена да се махне от магазина и да забрави лампата и романтичните си фантазии, да се прибере в хотела и добре да се наспи. Вземи я. Дрезгавите и сурови думи изведнъж изникнаха в ума й. Тя го усети зад себе си, пламтящ от енергия и решителност. Не бе усещала присъствието му, откакто напусна Ню Йорк и в новата атмосфера то я свари неподготвена.

— Алекс? — Джоузеф се беше уплашил. — Пребледня, пак ли ти е лошо?

Тя не можеше да му отговори, защото чуваше гласа още по-силен и настоятелен. Вземи я. Купи я. Настоявам. Думите отекнаха в ума й. Настоявам. Никога преди не й бе говорил по този начин.

— Алекс?

Тонът на момчето беше странен и когато тя го погледна, видя, че и той беше пребледнял.

— Какво става, Алекс? — прошепна Джоузеф и напрегнато се огледа из магазина.

— Ще я взема — каза сухо тя и усети как той се отпусна и се усмихва. — Колко струва?

— Сто и петдесет долара — намеси се възрастният мъж и й показа етикетчето с цената, преди Алекс да успее да кимне, Джоузеф сложи ръка върху нейната и проговори хрипливо:

— Нямаш нужда от тази лампа.

Тя още чуваше гласа в ума си, въпреки че сега това бе само споменът за него. Настоявам.

— Трябва да я взема.

Младежът притвори очи и отдръпна ръката си от нейната, след което се обърна към баща си и двамата сякаш започнаха да се карат. После отново я погледна.

— Ще ти я продаде за петдесет долара.

— Благодаря — тя се порови в чантата си с вече успокоен пулс и докато двамата мъже я наблюдаваха, с трепереща ръка подписа пътнически чек.

Вече можем да си тръгваме, Александра — каза тогава Блекуел.