Бренда Джойс
Похитена (27)

27.

Хавиер приклекна и със сигурни, нетрепващи, ръце удари двата кремъка, за да запали фитила на бомбата. Малкото огънче горя няколко секунди, след което изгасна и Хавиер изруга. Опита се отново да запали взривното устройство, защото бе убеден, че барутът не може да се е намокрил, тъй като върху намасления плат не беше капнала и капка. Пламъкът обаче отново проблесна и след миг изгасна.

В този миг той осъзна, че е бил предаден. Заедно с Бенедикт и Тъбс бяха откраднали барута от каменоломните, но очевидно някой се беше намесил, за да провали плана им. Вече не се и съмняваше, че вързопчето на Тъбс е точно толкова неизползваемо, колкото и неговото. Ако не измислеше бързо някакъв начин да разруши кораба, цялата им задача беше обречена на провал.

Шум от тихи бягащи стъпки го накара да се обърне. Видът на високия слаб арабин го остави за миг неспособен да мисли нормално, но тогава Алекс клекна до него и тикна нещо в ръцете му.

— Ето!

Обзе го пълно недоумение.

— Ето — възкликна настойчиво тя.

Хавиер се съвзе от удивлението си, когато разбра какво му подава и отново удари кремъците.

— Колко дълги са фитилите?

Дори не искаше да си помисля какво търси тя тук и защо.

— Не са много дълги.

Погледате им се срещнаха и в тях се четеше разбиране. Щом фитилите бяха къси, двамата трябваше да бягат, сякаш ги гони дяволът, за да успеят да се измъкнат от кораба, преди да се е взривил. Въпреки че Хавиер се отнасяше подозрително към действията на Алекс, в момента почувства да го изпълва възхищение и уважение към нея. Запали фитила, а покрай него притича Тъбс, крещейки:

— Да се махаме, капитане!

Явно неговият барут беше непокътнат, а фитилът му гореше, затова Хавиер сграбчи Алекс и двамата се затичаха след Тъбс. Помощникът скочи през парапета, препъна се и падна върху кея, Хавиер буквално изхвърли жената от кораба и после сам се прехвърли. Тъбс вече бягаше, но Алекс изчакваше Блекуел, затова той й извика:

— Бягай!

Хвана я за ръка и двамата хукнаха, за да спасят живота си. Три стъпки, четири, пет… Хавиер всеки миг очакваше експлозията. Изведнъж виковете на орда турци разцепиха въздуха и той ги видя в края на единия от кейовете, а когато погледна зад тях, забеляза още дузина еничари, които тичешком влизаха в пристанището. Исусе помисли си той. Те наистина бяха предадени. Тогава нощта се разтърси от мощна експлозия, земята под краката им се разлюля и потрепери. Хавиер и Александра бяха отхвърлени във въздуха и когато паднаха в прахта, останаха за миг да лежат зашеметени. Той разтърси глава, за да се съвземе, плюейки пясък и мръсотия, и се обърна точно навреме, за да види втората взривна вълна. Носът на „Перлата“ беше в пламъци, огънят бе обхванал и главната мачта с платната и кърмата избухна ненадейно. Огнени кълба се издигнаха във въздуха, навсякъде се разлетяха парчета дърво и желязо и цялата картина наподобяваше фойерверките за Деня на независимостта. Скоро избухнаха каютите и след секунди всеки сантиметър от кораба бе обгърнат в пламъци — беше се превърнал в огнен ад.

— Спри! Спри в името на Джусеф Карамали, пашата на Триполи!

За един кратък миг Хавиер продължи да наблюдава като омагьосан „Перлата“, но когато отново дочу заповедта и приближаващите се стъпки, изправи Алекс на крака и без да мисли, се подчини на инстинкта си да я предпази.

— Тъбс, веднага я върни в двореца!

Тъбс, който се намираше при тях, я хвана за ръката.

— Не, Хавиер — примоли се тя. — Ела с мен, ще те скрия!

Той я избута и изкрещя:

— Махай се оттук!

Тя пребледня и той чак сега забеляза, че лицето й беше ожулено и по него имаше кръв. Тъбс рязко я дръпна със себе си и тя най-сетне се обърна и се затича след него.

Хавиер остана неподвижен още миг, докато ги гледаше как бягат. Не можеше да си обясни поведението й, но в този миг се обърна и видя еничарите, които тичаха към него с размахани ятагани. Знаеше, че не би трябвало да са забелязали как Тъбс и Алекс побягнаха надолу по улицата, затова, когато войниците го наближиха, той се затича, но без истинско намерение да им избяга.

— Стой! Спри веднага!

Погледна през рамо и видя, че докато първата група продължаваше да го преследва; другите са скочили във водата след Алън, който тъй глупаво бе предположил, че ще успее да преплува половината километър до „Виксън“. Още никой не преследваше Тъбс и Алекс, но пред него се появиха десетина нови турци, които го забелязаха и го подгониха с диви крясъци. Той беше обграден, без надежда да се спаси, но си знаеше, че това е самоубийствена акция. Хавиер спря и вдигна ръце във въздуха. Едва тогава видя Джабар на бял арабски жребец. Питър Камерън спря пред него, вдигна пищова си и го насочи право към главата му.

 

 

Алекс нахлу в спалнята си и Мурад се спусна към нея. Въпреки че беше два и половина през нощта, всички газени лампи в стаята бяха запалени, а той нервно крачеше напред-назад. Язвителните му забележки обаче заглъхнаха, преди да са излезли от устата му, когато видя мръсните й изпокъсани дрехи, разчорлената й коса и кървящото лице. Той я сграбчи за раменете.

— Ранена ли си?

Тя се закашля и се облегна на него.

— Божичко, какво ли ще стане с Хавиер? Толкова ме е страх! Планът му беше толкова глупав! Да разруши „Перлата“, без да избяга след това… — тя не можа да довърши.

Дали турците го бяха убили? Алекс бе погледнала назад, докато бягаше, и видя как Хавиер навлиза в пристанището, а войниците по петите му бързо го обграждат. Беше й ясно, че той въобще не е смятал да им избяга, а само да ги отклони от нея — да я защити. Можеше да постъпи и по друг начин, но очевидно бе загрижен за нея.

Мурад я прегърна и я поведе към леглото.

— Той е направил онова, което е решил. Ти сама ми каза, че е смел мъж с принципи, а и знаеш много добре, че „Перлата“ трябваше да бъде изгорен.

Алекс отпусна глава на рамото му и тихо заплака. Чувстваше се, сякаш някой е изтръгнал сърцето й. Започна да се моли. Мурад я притисна по-силно към гърдите си.

— Всички в двореца са будни, а сигурно и цял Триполи. От двора се вижда пожарът в пристанището. Искаш ли да погледаш?

Тя поклати отрицателно глава. Никога нямаше да забрави гледката на пламналия кораб, нито на Хавиер, обграден от турци.

— Мисията е била успешна, Алекс — каза слугата и като махна чалмата започна да я гали по косата. — Нека да взема сапун и вода, за да почистя раните ти и после да ги намажа с мехлем. — Той се усмихна. — Нали не искаш да бъдеш цялата в драскотини?

— Ще умра, ако той умре — прошепна Алекс.

— Той е смел и опитен, не си мисли за най-лошото — каза слугата и се запъти към банята.

Тя отиде до прозореца, отвори резбованите капаци и се загледа към външния двор. Беше посред нощ, но в небето над пристанището се виждаше оранжево зарево; мисията бе изпълнена. „Перлата“ беше разрушен, но в този момент Хавиер може би вече бе мъртъв, прободен от онези варвари.

— Струва ми се, беше обещала да не се намесваш — каза меко Мурад, когато се върна, но погледът му пронизваше.

— Не се намесих, а помогнах.

Той изсумтя, когато чу думите й, ала Алекс не се и опита да се зашити. Мурад изтри мръсотията от лицето и от ръцете й, докато тя се мръщеше от болка. После намаза драскотините с мехлем.

— Ти си смела жена, Алекс, но един ден ще се замесиш в нещо, от което няма да можеш да се измъкнеш, и мен ме тревожи именно този ден.

— Ами ако войниците са го убили? Господи! Трябва да знам! — Тя погледна слугата с умоляващи насълзени очи и той недоволно се надигна.

— Добре, ще ида да проверя какво е станало. Махни тези дрехи, преди някой да те е видял в тях и да се досети що си правила нощес.

Алекс се подчини и започна да се съблича.

— Знам, че дори и Джебал да поиска да ти прости безумството, пашата няма да му позволи.

Тя замръзна, защото мисълта, че някой ден можеше да зависи от милостта на пашата, а не на Джебал, я ужасяваше.

Мурад излезе от стаята.

 

 

Повалиха го на земята и започнаха безмилостно да го ритат в корема, по краката, по главата и Хавиер се сви на топка, неспособен да се защити. Болката избухна в слепоочията и тила му и той не можеше да си поеме въздух. Някой го удари по гърба с приклада на мускет, целият свят изведнъж потъмня и се обагри в червено, но той беше решен да остане в съзнание.

— Достатъчно — долетя познатият глас на шотландския изменник Джабар. — Заведете го обратно в затвора заедно с останалите. Той ни трябва жив, за да послужи за пример на другите.

Хавиер бе изправен на крака, въпреки че едва се държеше прав, главата му бе натежала от болката и чувстваше, че всеки миг може да повърне. Целият беше в кръв, гръбнакът му сякаш беше пречупен, а едното му око бе подуто и не можеше да се отвори. С другото обаче видя, че другарите му също са заловени, включително и Алън, от който все още капеше вода, а наблизо „Перлата“ гореше.

Преди чувстваше неутешима мъка, че корабът му е унищожен, но сега го обзе триумфираща радост, защото дори и да го убиеха, той бе спечелил. Обърна отвореното си око към Камерън и погледите на двамата мъже се сблъскаха един в друг — единият сериозен, а другият — с вълча усмивка.

 

 

Алекс реши, че трябва да се застъпи за живота на Хавиер.

Беше четири часът сутринта, Мурад още не се бе върнал и тя беше отчаяна, защото не знаеше какво се е случило с Блекуел. Трябваше да разбере дали е жив — а той просто трябваше да е — след което да се заеме със спасяването му. Облече се набързо, измъкна се безшумно от спалнята си и се затича през двореца, без да обръща внимание на изранените си подути крака. Всички бяха будни — навсякъде сновяха слуги и войници, сякаш навън не бе дълбока нощ, а пладне. Втурна се в покоите на Джебал, като пренебрегна протестите на двама нубийски роби.

Беят беше в салона с датския си секретар и отпиваше от чаша горещо черно кафе. Очите му се разшириха, когато видя жена си да нахлува вътре без негово позволение или предупреждение.

— Джебал, трябва да говоря с теб! — възкликна тя.

Устата му се смали до тънка линия и той се обърна към секретаря си:

— Оставете ни насаме. Не искам никой да ни безпокои, дори и баща ми.

Датчанинът кимна и когато излезе, Джебал отиде до Алекс, хвана неособено нежно лицето й и го завъртя наляво-надясно.

— Какво ти се е случило?

Устата й пресъхна, а пулсът й се ускори. Сега се страхуваше от съпруга си, но въпреки това повече се страхуваше за живота на Хавиер.

— Следобеда паднах в градината.

— Наистина ли? — Той наклони глава и когато тя проследи погледа му, видя оранжевото кълбо на горящия кораб.

— Някой ме блъсна отзад — излъга бързо Алекс. — Знаеш, че в харема имам много врагове.

След като я огледа още малко, той пусна брадичката й и очите му отново се насочиха към онова, което доскоро беше американски бриг.

— Дано да ми казваш истината. Никога не ме взимай за глупак, Зохаре.

Сърцето й подскочи. Джебал я подозираше, че по някакъв начин е замесена в разрушаването на „Перлата“. Или просто страхът и вината й я караха да мисли така? Започна да трепери и си помисли: „Те са прави, този мъж би ме наранил и наказал, а може би дори и убил за това, че съм нарушила законите и вярата му.“

— Няма — едва успя да прошепне, и той отново я изгледа.

— Какво те води тук в четири часа сутринта?

— Как бих могла да спя? Разрушили са онзи красив американски кораб.

— Да, Блекуел и хората му са взривили най-ценната придобивка на баща ми.

Алекс не можеше да се помръдне и беше убедена, че в тягостната тишина, настъпила между тях, той може да долови учестеното биене на сърцето й.

— Блекуел?

— Да, твоят съотечественик. — Джебал се усмихна студено. — Приятелят ти.

Тя едва не припадна и дрезгаво промълви:

— Той не ми е приятел, Джебал. Никога не сме се срещали.

— Така ли? Тогава защо си толкова загрижена за него?

— Аз съм човешко същество и съм загрижена за живота на хората. Не одобрявам робството, жестокостта и убийствата.

— Значи всъщност не одобряваш моята религия?

— Опитвам се. — Осъзна, че е било огромна грешка от нейна страна, да дойде при Джебал, докато животът на Блекуел виси на косъм, но вече нямаше как да се върне назад. — Какво се е случило? Как е бил подпален корабът?

— Блекуел, заедно с петима от мъжете си, поставил на него експлозиви. За щастие всички са заловени — отговори Джебал и продължи да я наблюдава внимателно.

Обзе я облекчение, което едва успя да прикрие, защото, ако всички са били заловени, това означаваше, че Хавиер е още жив.

— Какво ще стане с тях?

— Баща ми с право е побеснял, и ще падат глави.

Алекс впи нокти в дланите си.

— Това сигурно те разстройва, нали си човеколюбка.

Всичко, което се беше случило тази нощ, й дойде твърде много и тя беше на косъм да ревне, но следващите му думи рязко я пресякоха.

— Там е имало и друг мъж, бедуин. Той е успял да избяга.

Господи, помисли си отчаяно Алекс. Господи.

— Но ние ще го открием — заяви хладно Джебал.

 

 

Бенджамин Алън беше обезглавен час по-късно, по изгрев-слънце. Неговата екзекуция трябваше да послужи за назидание на онези, които смятаха да избягат от робството си в Триполи. Мурад не бе успял да разбере какво очаква Блекуел и моряците му, но пашата беше повече от бесен. Той бе наредил да набият с камшик мъжа, който му донесе новината за разрушаването на „Перлата“, а после заповяда да затворят шестимата турци, които бяха на стража пред кораба тази вечер, и там всичките бяха бити с пръчки. Техният началник получи петстотин удара, след което тялото му беше изнесено на площада всички да го видят, а после го изхвърлиха в морето.

Късно сутринта Алекс все още не беше мигнала, нито пък имаше желание да яде или пие. Приличаше на жив труп, но въпреки това продължаваше да се моли за Хавиер.

Мурад нахлу в стаята, под очите му имаше тъмни сенки, а изражението на лицето му беше мрачно. Алекс веднага скочи на крака.

— Какво? Какво!

— Пашата ще ги изпрати на юг.

— На юг ли? Не разбирам.

— В мините. — Той пристъпи към нея и тъжно я изгледа, и тя се вкопчи в елека му.

— Защо ме гледаш по този начин? Какво означава това? Нали не е наредил да ги екзекутират!

— Ти не разбираш, Алекс. Това значи смърт за тях.

Тя отново го разтърси и извика:

— Обясни ми!

— В мините е много по-зле, отколкото в каменоломните, и робите биват изпращани там, за да умрат. Никой никога не се е завърнал от там, Алекс. Никога. Просто не е възможно.

Алекс се свлече на леглото. Нима Хавиер беше обречен на смърт? Не! Това не можеше да се случва! Покри лицето си с ръце и отчаяно се опита да мисли ясно, но в главата й бе пълен хаос.

— Трябва още сега да го освободим, Мурад, преди да го изпратят там. Тогава тримата заедно ще избягаме.

На лицето на слугата се изписа съжаление и съчувствие.

— Това е напълно невъзможно.

— Не е, ще откраднем някоя рибарска лодка. Хавиер познава морето, аз също и можем да се доберем до Сицилия. Трябва да опитаме!

— Никой не би могъл да стигне до Сицилия с лодка. Освен това вече е твърде късно.

Тя се помоли да не е чула правилно:

— Какво каза?

— Те вече са извън града.

— Не! — извика тя и се изправи, но поради изтощението си едва не падна.

Мурад бързо я подхвана.

— Съжалявам, Алекс. Наистина съжалявам.

— Къде са те сега? — попита истерично тя.

— Не, няма да те оставя отново да излезеш от двореца. Джебал е станал подозрителен, а и не е нужно да виждаш какво са сторили с тях.

Алекс го удари с лакът и се втурна към вратата. Мурад се спусна след нея, но тя вече бе излязла.

— Ти дори не си преоблечена — ядосано извика той, но нея вече я нямаше.

 

 

Мурад беше откраднал някакво покривало за глава от един уличен търговец и го бе увил около главата на Алекс, но то не прикриваше изцяло лицето й. И двамата тичаха по тесните улички и страничните сокаци на града, докато излязоха на главния път, който ги изведе извън Триполи през южната порта. Там на своеобразен панаир се беше струпала тълпа и жените развяваха забрадките си, а мъжете размахваха ножове и копия. Около петдесет еничари охраняваха разярената тълпа, от която се разнасяха викове и неприлични подигравки.

Алекс изохка, докато си проправяше път през жени, деца, възрастни мъже и момчета. Постоянните ругатни, които чуваше, й подсказваха, че затворниците вече минават или щяха да преминат всеки момент. Едва усещаше Мурад, който здраво я държеше за лакътя, загрижен, че ще я изгуби или тя ще направи нещо непредвидено и опасно. Той запита нещо някаква дебела жена, която му отговори, че затворниците току-що са отминали, след което се изплю на земята и се изсмя.

— Дадохме им да разберат тези американски псета. — Изплю се тя отново. — Слава на Аллах!

Алекс успя да се добере до предния ред зяпачи и със слугата по петите й се затича надолу по пътя, пренебрегвайки групичка турци. Напред в далечината виждаше размазани фигури, които се движеха. Тя се затича по-бързо. Вдигна ръка, за да засенчи лицето си от слънцето и различи група мъже.

— Алекс! — предупреди я Мурад, но тя не му обърна внимание, за момент се спъна, но не падна и продължи напред. Започна да настига мъжете, които вървяха съвсем бавно, и скоро разбра защо. Всъщност вървяха само пазачите, а затворниците между тях, които бяха оковани с тежки вериги, едва се държаха прави и бяха безмилостно влачени.

Сърцето й сякаш изстина, изпълни я ужас и Алекс се втурна с удвоена решителност към тях, изпреварвайки Мурад.

— Алекс! — извика той, но тя не спря и се изравни с най-крайните войници, които учудено я изгледаха, защото очевидно я бяха взели за някоя безобидна луда. Алекс затича покрай затворниците и видя, че те бяха едва живи, пребити и целите в кръв. В този миг забеляза Хавиер и пронизително изпищя.

Той не можеше да ходи, главата му беше килната на една страна, а лицето му беше подуто и едното око въобще не можеше да се отвори. От главата му капеше кръв, която падаше по голите му гърди и гърба му, а краката му не се мърдаха, докато двама еничари го влачеха. Беше в безсъзнание — ако не и вече мъртъв.

— Хавиер — извика тя, но Мурад я хвана и започна да я дърпа назад.

— Не можеш нищо да направиш!

— Хавиер! — изпищя пак Алекс, опита се да се освободи от хватката му, но неуспешно.

— Ще те отведа обратно в двореца.

Алекс го удряше по гърдите и по лицето, но той най-сетне успя да я надвие и разплакана, тя се свлече в ръцете му. Сърцето й се късаше от мъка и когато погледна през сълзи към пътя, се задави от вдигналия се прахоляк, от който разиграващата се сцена изглеждаше още по-недействителна. Групата затворници се мержелееше в далечината, а Хавиер вече не се различаваше. Тя падна плачеща на земята.

Само Мурад забеляза Джабар, който ги наблюдаваше от коня си насред злобната тълпа.