Бренда Джойс
Похитена (21)

21.

Хавиер бавно се надигна. Тялото вече не го болеше толкова, колкото през първата седмица в каменоломните, тъй като мускулите му по някакъв начин бяха привикнали към изтощителния труд и мизерните дажби. Всяка вечер получаваше допълнително храна, което се дължеше на Александра, но той отказваше да я приема въпреки предупрежденията и съветите на Кишон. Даваше я на Тъбс, за да я подели между най-нуждаещите се.

В момента двамата с французина седяха и си почиваха пред неговата килийка. Забелязаха Кадар и някакъв европеец, които излизаха от един коридор. Хавиер се напрегна.

— Знаеш ли кой е това? — попита той писаря.

Русият европеец беше облечен с редингот, жилетка, бричове и дълги чорапи, а на главата си носеше триъгълна шапка дори и в този късен час. Мъжът започна да си проправя път между спящите роби.

— Това е датският консул Свен Нилсен.

Капитанът погледна невярващо, защото вече бе изгубил надежда, че ще се срещнат. Как ли датчанинът беше успял да получи позволение да го посети? Нилсен се приближи и се здрависаха.

— Благодаря, че дойдохте.

— Щях да дойда и по-рано, ако можех — заяви консулът, — но няколко пъти ми отказваха свиждане с вас и хората ви. Трябва да благодарите на госпожа Торнтън, че подкупи пазачите тук, но въпреки това посещението ми е опасно и нямам време за губене.

Хавиер замръзна. Беше съгласен с Пиер Кишон, че тя е шпионка, но още не можеше да си отговори на въпроса: на чия страна? Стомахът му се сви, както всеки път, когато си помислеше за нея. Тя трябваше да е дяволски умна и невероятно смела, за да се омъжи за Джебал и по този начин да влезе в самата уста на вълка. Всичко това му се струваше почти невероятно, но нямаше друго обяснение за факта, че така и не откриха мъртъв съпруг дипломат в Гибралтар, никой не знаеше също с кой кораб е пристигнала в Триполи. А и тази теория идеално съвпадаше с нейното посещение още щом Блекуел бе докаран в града. За кого все пак работеше Александра, защото едно все пак бе ясно — тя не работеше за американците.

За съжаление нейното предателство не му пречеше да я сънува нощ след нощ и в тези сънища двамата винаги бягаха заедно от Триполи, който гореше в пламъци. Той беше решен да спаси и двама им, но ги преследваха еничари и изглеждаше, че няма да успеят да избягат. Тогава сънят се променяше и тя се оказваше легнала под него, тялото й бе голо и знойно, а зелените й очи се впиваха в неговите. Той започваше да се движи над нея, да я обладава… и в този миг тя избледняваше и се изплъзваше, а Хавиер се събуждаше плувнал в пот, викайки името й.

Да, Александра беше красива, но опасна шпионка и той не трябваше да забравя това. Наведе поглед, защото не искаше Нилсен да прочете мислите му:

— Имам малка стая. В нея е горещо и задушно, но това, което ще обсъждаме, е изключително поверително.

Нилсен кимна и двамата се запътиха натам, но в този миг Хавиер зърна двама бедуини, които пресичаха двора, докато Кадар стоеше пред сводестия вход, откъдето лично ги бе пуснал. Хавиер не можеше да повярва на очите си.

— Какво има? — попита консулът.

— Смятам, че това е самата госпожа Торнтън.

— Грешите, тя не би посмяла! Господи, Джебал ще я убие, без да му мигне окото, ако я открие тук!

Александра се приближи, Мурад бързаше след нея. Лицето й беше зачервено под чалмата, а в очите й блестеше предизвикателство. Въпреки че Блекуел беше вече наясно коя е, фактът, че отново я зърва, му подейства като удар в стомаха.

— Не мога да те разбера — най-накрая каза той, доволен, че е преоблечена като мъж, което поне малко скриваше женствеността й.

— Това ми е ясно. Ето, доведох ти Нилсен. Успях ли най-сетне да ти докажа, че ти помагам?

— Не бих казал.

Алекс се удиви.

— Мислих за нашето недоразумение и смятам, че трябва да поговорим.

— Казах ти го преди и ще ти го кажа отново: не искам да идваш тук, нито да си говорим.

— Но аз уредих Нилсен да дойде! Подлагам се на огромен риск и най-малкото, което можеш да направиш, е да ме изслушаш!

— Не ти дължа нищо, освен едно благодаря, а може би дори и това не. А сега ни остави, защото трябва да обсъдим важни въпроси. — Хавиер й обърна гръб, убеден, че тя няма да се предаде. Александра го хвана за ръката.

— Не, не можеш да ме пренебрегваш така. Грешиш, и аз като теб съм пленница и искам да избягам. Моля те.

Той отблъсна ръката й, защото не искаше тя да го докосва. Допирът й го вълнуваше.

— Да не си играла някога на сцена?

Тя се отдръпна.

— Ти си настроен срещу мен и ме обяви за виновна, без да ме изслушаш, а в Америка не се постъпва така.

Той не й отговори, но се улови, че гледа устата й, която му се искаше да целуне.

— Настоявам да ме вземеш със себе си, когато бягаш. Поне това ми обещай. Или си джентълмен само когато ти е удобно?

— Когато всичко е готово, ще ти се каже какво точно да правиш, но дотогава не е нужно да знаеш нищо.

— Но аз мога да помагам, не си ли спомняш, че живея в самия дворец?!

— Как бих могъл да забравя?

Ноздрите й потрепнаха и очите й засвяткаха.

— Проклет да си!

Той повдигна рамене. Ако тя откажеше да тръгне, когато дойдеше време за бягство, щеше да знае, че наистина е била шпионка.

— Не мога да избягам без екипажа си — заяви Хавиер.

Очите на Нилсен се разшириха.

— Едно е да се планира бягството на двама души, но на цяла група хора е направо невъзможно!

— Нищо не е невъзможно, Нилсен, но сте прав, че няма да е лесно.

Датчанинът започна да си вее с триъгълната шапка.

— Предполагам, че вече имате някаква идея?

— Да. — Капитанът седеше със свити колена и с подпрян на стената гръб. — Изглежда, че тук се живее само с подкупи?

— Така е, но ще е нужно огромно количество злато.

— Аз го притежавам, въпреки че не е тук. Наследник съм на корабостроителница „Блекуел“. — Насили се да не мисли за брат си Робърт. — Ако уредите подкупа, ще ви изпратя цялата сума от Бостън, включително и някаква част за вас.

— Няма нужда да прибавяш никаква част за мен — отговори му Нилсен. — Помагам ти, защото това е мой дълг към страната ми, а и към мен самия.

— Тогава няма да откажете един подарък, нали? — попита успокоен Хавиер, защото се убеди, че датчанинът не действа за изгода.

— Може би.

— Трябва да се свържем и с адмирал Морис. След като избягаме от затвора, ще се скрием на брега извън Триполи, където ще ни чакат американски бойни кораби. Достатъчен е само един от тях, за да ни прикрива с оръдията си, ако ни преследват еничари или корсари.

— Добър план, капитане, но има и някои недостатъци.

— Всеки план има недостатъци. Градските порти охраняват ли се?

— Да, затова ще ви е нужно оръжие, за да си пробиете път.

— Ще можете ли да ни го намерите? Два-три пищова и ками за всичките ми хора?

— Ще ми е нужна помощ. С колко време разполагам?

— Това зависи от Морис, но аз бих казал един месец.

Нилсен се стресна.

— Това е изключително кратък срок.

— Моряците ми са в тежко състояние и някои може да изгинат, преди да избягаме, затова колкото по-скоро, толкова по-добре — рязко отвърна Блекуел и консулът мрачно кимна. — Има и още нещо. Не можем да напуснем Триполи и да оставим „Перлата“ тук. — Представи си как красивият му кораб цепи вълните и се носи с бързината на вятъра. — „Перлата“ трябва да бъде разрушен.

— Преди бягството ли? — Нилсен поклати глава. — Ще провалите шансовете си за спасение, защото пашата ще побеснее и ще ви накаже жестоко, капитане, вас и екипажа ви.

— Знам.

— Забравете за „Перлата“. Наистина е ужасно пашата да има подобен кораб във флотата си, но нямате друг избор.

— Не — сряза го Хавиер. — Той ще бъде взривен в нощта на бягството ни.

Консулът примигна и капитанът продължи с блеснали очи:

— Така ще отвлечем вниманието от себе си.

— И смятате да уредите всичко това само за четири седмици! Смятам, че госпожа Торнтън би могла да ни бъде ценен съюзник, защото вече доказа, че е изключително оправна и умна и въпреки че ми е неприятно да въвличаме една жена в…

— Не!

— Защо й нямате доверие?

— Тя лъже за своята самоличност, а и в Гибралтар никога не е имало английски дипломат на име Торнтън.

Нилсен го зяпна и сбърчи чело.

— Защо лъже според вас? — попита го Хавиер.

— Божичко, не мога да повярвам, че е шпионка, макар че това би обяснило обширните й познания и смелостта й. Но тогава защо все пак смятате да я вземете със себе си?

— Не ми харесва идеята да изоставя която и да е цивилизована жена в тази варварска държава, а и все пак е възможно, макар и не твърде вероятно, да греша.

 

 

Алекс нервно потропваше с крак пред килията на Блекуел, ядосана и обидена, че я бяха изключили от плановете си. Какво ставаше? Не само че Хавиер не се влюбваше в нея, но и се държеше по-враждебно отвсякога. Надяваше се, че поне наистина ще я вземе със себе си, защото в противен случай трябваше да разкрие кроежите им и сама да се присъедини към бягството. Мисълта, че може да остане сама в Триполи я парализираше от ужас. Знаеше обаче, че ако той я хване, че се опитва да го шпионира, никога повече нямаше да й има доверие.

Опита се да избегне пронизващия поглед на Мурад. Блекуел и Нилсен излязоха от стаята, но Алекс не можа да прецени дали са измислили план за действие. Капитанът не й обръщаше внимание, докато се сбогуваше с Нилсен, а датският консул избягваше да срещне очите й. Алекс дочу Нилсен да казва, че ще се обади скоро с новини, след което бегло й кимна и си тръгна.

Тя срещна изгарящия поглед на Хавиер и се запита как да се държи с него занапред. Може би трябваше да го прелъсти, защото беше убедена, че физически все още силно се привличат.

— Още ли си тук? — грубо я попита той.

— Да. — Тя погледна разголените му гърди и й се прииска да го докосне.

— Джебал къде си мисли, че се намираш в момента?

Алекс повдигна рамене. Дали щеше да има смелостта да го целуне? Мисълта я плашеше, защото знаеше, че ще се почувства унижена, ако я отблъснеше.

— През нощта пак ще бъде с Паолина, петнадесетгодишната му наложница.

— Да не би да ревнуваш?

— Шегуваш ли се? — изсмя се тя. — По-скоро се радвам.

Погледите им се впиха, и му се прииска да може да надникне в душата й, да прочете мислите й.

— Зле ли се държи с теб? — изненадващо попита той.

— Не, Джебал е много мил, позволи ми цяла година да скърбя за съпруга си. Но…

— Но?

— Времето ми изтича.

— И какво означава това?

— Джебал не иска да чака повече.

За минута и двамата замълчаха, и тогава Блекуел каза:

— Е, смятам, че ще направиш това, което трябва.

На Алекс й се прииска да го удари.

— Все пак едва ли възнамеряваш да останеш вярна на призрак?

Тя се обърка, защото единственият призрак, който някога я бе интересувал, беше този на Блекуел, а той не беше вече мъртъв.

— Госпожо Торнтън?

Алекс се изчерви.

— Той почина, докато пътуваха към Гибралтар.

— И аз така дочух.

Тонът му беше странен, а погледът преценяващ, и тя си помисли, че той вероятно разбира, че го лъже.

— И с кой кораб пътува?

— Какво значение има?

— Просто съм любопитен. Съпругът ти е бил английски дипломат, нали? Как се запознахте?

— Запознахме се в Ню Йорк, където той беше дипломат и току-що се бяхме оженили, когато го изпратиха в Гибралтар. Аз останах в града за известно време, за да уредя някои неща.

— Значи си пътувала от Ню Йорк до Гибралтар.

— Да, мисля, че корабът се казваше „Орел“.

— Пътнически кораб „Орел“, който пътува от Ню Йорк до Гибралтар?

— Не, разбира се, беше търговски кораб. — Той очевадно се опитваше да я хване в лъжа, защото през ранния деветнадесети век в Средиземноморието не пътуваха пътнически кораби. — Английски търговски кораб.

Хавиер я наблюдава внимателно няколко секунди, след което се усмихна, сякаш одобряваше отговора й.

— А сега какво? — попита Алекс.

— Не съм казвал нищо.

— Моля те, Блекуел, нека не се караме. Ти си последният човек на света, с когото искам да се карам.

— Тогава какво искаш?

В ума й проблесна видение на сплетените им тела.

— Искам да помогна за бягството.

— Може би искаш да попречиш?

— Да помогна — отвърна твърдо Алекс, въпреки че се чувстваше обидена. — Нека ти кажа нещо, тъй като разбирам малко от военноморски дела. Знам, че ако смяташ да избягаш заедно с екипажа си, това може да стане по вода или по суша. Историята показва, че никой не е успял да избяга по суша, следователно спасението ще трябва да дойде от морето, а това ме тревожи.

— Наистина ли?

— Да! Надявам се, че си наясно какъв глупак и некадърник е адмирал Морис.

Хавиер я гледаше, като че ли са й пораснали рога.

— Каквото и да сте намислили с Нилсен, трябва да вземете предвид нерешителността на Морис, защото той не е опитен в морските битки като теб.

— Как си успяла да се добереш до тази информация?

— Прочетох я — тросна му се тя.

— Мили Боже.

Алекс имаше чувството, че само подкопава още повече почвата под краката си. За миг затвори очи и измърмори:

— Ако поне Пребъл се появеше по-скоро!

— Какво? — попита я Хавиер. — Какво каза току-що?

— Нищо.

— Каза „ако поне Пребъл се появеше по-скоро“.

Тя реши да си държи устата затворена, защото не можеше да си спомни кога биваше отзован Морис, а и не искаше да разкрива всичко, което знаеше.

— Казах просто, че ми се иска Пребъл да дойде.

— И очакваш да ти вярвам? — подигра й се той.

— Да, и да работим заедно!

— Никога — тросна се Блекуел и като й обърна гръб, бързо се завърна в килийката.

Алекс се разтрепери, готова да го извика и да му разкаже цялата истина, но той щеше да й се изсмее в лицето и да стане още по-недоверчив. Преглътна напиращите сълзи и промълви:

— Да си вървим, Мурад. Няма смисъл да седим тук.

 

 

Жаркото слънце се беше издигнало високо в небето и по изгорялото тяло на Блекуел се стичаха вадички пот, наново отворилите се рани пареха гърба му, кръвта се смесваше с мръсотията и потта, а бе едва обяд. Той се отдръпна от шейната, върху която вече бяха успели да наместят двадесеттонния блок, и за сетен път се зачуди как някой би могъл да издържи на този варварски непосилен труд при тази горещина и почти без храна.

Тъбс се срути, пъшкащ в краката му. На стотината роби им бе отнело ден и половина да натоварят скалата и сега всички бяха изтощени до смърт.

— Господи, капитане, не мога повече.

— Напротив, можеш. Почини си минута, и ставай.

Хавиер се огледа наоколо и видя как един по един моряците му изпопадаха като мухи по нажежената пустинна земя. Тими още се държеше на крака, въпреки че и по неговото изгоряло лице бе изписана изнемога. Пиер Кишон беше прав — робите се считаха за по-долни и от животните и представляваха евтина и лесно заменима стока. Триполитанците нарочно изстискваха докрай силите им, защото, щом умрат, ги заменяха с нови пленници, заловени по време на кървави битки в морето. При тези мисли Хавиер почувства, че го изпълва омраза и благодари на бога, че Робърт бе умрял, преди да го сполети подобна съдба. За пръв път му се случваше да мисли по подобен начин и да приеме преждевременната смърт на Робърт като положително събитие, без очите му да се напълнят със сълзи.

— Ставайте, ставайте, сган такава! — закрещяха турците, заплющяха камшици, чуха се викове и охкания и робите бързо се надигнаха на крака.

Блекуел знаеше какво им предстои сега и погледна към огромната натоварена шейна, която трябваше да бъде теглена от хора. Стадото роби бе изтикано в колона пред съоръжението и тъй като мъжете имаха известен избор къде точно да застанат, започна блъсканица, като всеки искаше да се добере до по-добра позиция. Най-опасното място беше най-отзад и най-близо до шейната, защото, ако тя бъдеше изтървана на някой наклон, мъжете там щяха да бъдат прегазени първи. А между каменоломните и Триполи имаше достатъчно стръмни склонове.

— Тими, ти и Тъбс идете напред — заповяда им Блекуел.

— Искам да остана с вас, капитане — запротестира Тими и набръчка луничавия си нос.

— Най-отпред — повтори твърдо Блекуел и куцащият мъж и тринадесетгодишното момче се наместиха в предните редици, което не беше лека задача, а той самият се запъти решително назад.

— Блекуел, спри!

Позна гласа на Кадар и напрегнато се обърна, защото всеки миг очакваше да усети удар от камшик, но такъв не последва.

— Искам да отидеш отпред — заяви началникът с пламтящи очи и Хавиер се изненада, но не помръдна. — Отивай отпред. Платиха цяло състояние за добруването ти, Блекуел, но ти вече знаеш това, нали? Отивай отпред, където е най-безопасно.

Хавиер мрачно се запъти натам. Дали Кадар знаеше, че бедуинът всъщност е жена и дали бе наясно коя е всъщност? Възможно беше Александра да работи за Англия или Франция, но Джебал я приемаше единствено като своя съпруга и ако научеше за действията й, тя щеше да бъде в смъртна опасност. Колкото и Хавиер да си повтаряше обратното, се оказваше, че съдбата й е негова грижа и не иска тя да умре като жертва на един мюсюлмански принц.

Застана близо до Тими, за да му помага и когато всички мъже се впрегнаха в кожените ремъци, камшиците заплющяха и турците закрещяха заповеди. Робите пъшкаха и стенеха, мъчейки се да помръднат шейната с каменния блок, но тя не се помести.

— По-силно, дърпайте по-силно! — извика Кадар.

Робите отново се напънаха, надавайки викове на болка, огромните колела се завъртяха, шейната започна да се движи и набра инерция. Напред имаше малка падина, но Хавиер прецени, че не е опасна. Хвърли поглед към зачервеното лице на Тими.

— Как си, момко?

— Добре — изпъшка той.

Тъбс също кимна, че се държи.

Шейната се плъзна по-бързо по нанадолнището. Сърцето на Блекуел още биеше бясно от умора. Вече се бяха спуснали до половината на наклона, когато Тими се препъна. Хавиер видя това с крайчеца на окото си и, бърз като светкавица, се спусна към него, за да го подхване, въпреки напиращата маса мъже и техния огромен товар. Останалите роби обаче просто го пометоха, той също се препъна и малко не му достигна, за да хване момчето, което падна на земята. Всичко се случи неумолимо пред очите му — момчето, лежащо в прахта с изкривено лице и очи, изпълнени с първичен страх, и човешката маса, която не можеше да се спре.

— Тими! — Хавиер се изправи и се пресегна отново.

— Капитане! — изпищя момчето, но беше прекалено късно. Хавиер бе отнесен напред от робите, които прегазиха Тими.