Бренда Джойс
Похитена (19)

19.

В каменоломната взривиха двадесеттонен къс скала и в момента робите го наместваха върху огромна шейна, която после щяха сами да теглят. За да го повдигнат, всеки от тях трябваше да вложи всичката си сила, когато началникът им дадеше команда. Чуваха се стонове, а някои дори заплакаха от усилието. Хавиер напрягаше мишци до скъсване, докато по лицето му се стичаха сълзи, които го заслепяваха, наоколо плющяха камшици и надзирателите викаха:

— Давай! Давай! Вдигайте! Още!

Някой извика от болка, а мъжете пъшкаха и стенеха, облени в пот, докато скалата се повдигна с няколко сантиметра. Веднага дотичаха турци, които подпъхнаха дървени трупи, за да се закрепи в това положение.

— Стой! Пускай! — отново изкрещя началникът.

Робите нападаха по земята, а Хавиер седна, подпрял гръб на една от трупите, и се опита да си поеме въздух, усещайки как всеки мускул от тялото му трепери от умора и напрежение. До него Тими дишаше на пресекулки, а Тъбс, който седеше със затворени очи и отметната назад глава, хриптеше с отворена уста като риба на сухо. Слънцето безмилостно напичаше непокритите им глави и полуголите тела и Хавиер усещаше, че всеки сантиметър от тялото му е изгорял, а гърбът му, осеян с белези и кървави следи, просто гори. Погледна към испанеца, когото бе носил дотук от Триполи. Мъжът беше напълно безполезен, нямаше сили да участва в повдигането на скалата. Въпреки това Кадар и началникът на каменоломната Валдез не бяха проявили и капчица милост и настояха да работи както останалите, затова сега той лежеше на земята като купчина кости и разширените му очи гледаха безжизнено към веригата черни хълмове.

Хавиер затвори очи и почувства, че пулсът му започва да се нормализира. Господи, чувстваше се толкова уморен, тялото го болеше жестоко, а бе едва предобед. Как би могъл някой да издържи на подобен смазващ труд? Обърна се към испанеца, който продължаваше да лежи, без да помръдва, и се изплаши.

— Добре ли си, приятелю? — Все още не знаеше името на човека, когото бе спасил. Той нито се раздвижи, нито му отговори, сякаш въобще не го беше чул. Хавиер се обезпокои и докосна с ръка костеливото рамо на мъжа.

— Приятелю?

Испанецът изведнъж падна по лице върху прашната земя.

Хавиер скочи, изненадвайки се, че още е способен да го направи, и коленичи до мъжа. Когато го докосна, тялото му беше топло и влажно, но необичайно вдървено. Обърна го по гръб. Тъбс дойде и коленичи до него.

— Капитане?

— Мъртъв е — отговори Блекуел и усети надигащата се ярост, взрян в невиждащите отворени очи на испанеца.

— Той беше обречен от самото начало — промълви тихо Тъбс.

— Обречен? Да, бил е обречен още от мига, когато са го пленили в Африка. — Опита се да потисне гнева си и се изправи.

Турските войници, които пазеха робите, застанаха нащрек, а един заканително повдигна камшика си. Хавиер го изгледа студено и каза:

— Съобщете на Валдез, че тук има мъртвец.

Турчинът го изгледа продължително в знак, че не приема заповеди от роб, след което се обърна и се изплю, без да показва, че е забелязал смъртта на испанеца. Викна нещо на друг турчин, който се запъти към Валдез, тъй като Кадар се беше върнал в Триполи. Валдез седеше под сянката на една шатра и пушеше лула, докато млад мъж му вееше с голямо палмово листо. Някога сам испански пленник, този жилав мъж се бе потурчил и беше станал дори по-зъл и жесток от турците. Когато Валдез се приближи, самият Блекуел се почувства като животно, защото му се прищя да го разкъса на парчета. Началникът се спря пред мъртвия, хвърли му безразличен поглед и го подритна с крак. Блекуел се опита да се овладее — трябваше да даде пример на своите хора, а и му предстоеше да унищожи „Перлата“. Валдез го изгледа и се изсмя, след което каза нещо на турците и те отнесоха мъртвия испанец, за да го хвърлят в някой от големите общи гробове.

— Връщай се при другите — заповяда той на развален английски, а пламъчетата в очите му издаваха желанието му да получи отказ. Хавиер обаче се обърна и се присъедини към останалите роби.

 

 

Алекс и Мурад пристигнаха при каменоломните по обяд. Те не само че бяха преоблечени като бедуини, но и караха със себе си две проскубани магарета, натоварени с торби, които набързо бяха купили от пазара. Спряха на пътя точно пред ямата, където работеха робите, и от мястото си видяха как около стотина души се опитват да повдигнат един огромен каменен блок. Алекс за пръв път виждаше каменоломна и сърцето й почти спря да бие при тази гледка.

Стомахът й се сви на топка, докато видя как теглят с въжета огромната скала, а останалите буквално притискат телата си към камъка в безнадежден опит да го поместят. Най-ужасното от всичко бе, че камшиците на пазачите не спираха да плющят по гърбовете на мъжете. От виковете им по лицето й потекоха сълзи.

— Връщаме се обратно — заяви Мурад и я стисна за лакътя, но тя го отблъсна и стисна юмруци. Видя как каменният блок изведнъж се помести малко и единият му край бе качен върху шейната. Някакъв турчин изкрещя и отдолу веднага бяха наместени дървени трупи, а робите изпопадаха на земята като мухи, за да си поемат въздух.

— Това е нечовешко — проплака Алекс и посегна към ръката на Мурад. — Тези мъже са само кожа и кости, температурата е поне четиридесет градуса на слънце!

Робът леко погали дланта й.

— Казах ти, че не трябва да идваме тук. Моля те, Алекс, нищо няма да спечелиш, ако наблюдаваш това. Нека те заведа в двореца.

— Къде е Хавиер?

— Не знам, нека се връщаме. — Той се обърна и тръгна, но усети, че тя не се е помръднала. — Алекс?

Алекс преглътна буцата, която беше заседнала в гърлото й, засенчи с ръка очите си от слънцето. Огледа почиващите си мъже, търсейки между тях Блекуел, защото знаеше, че той е сред тях също така изнурен, а тя по никакъв начин не може да му помогне. Навлажни устни и си помисли, че е крайно време да приеме неизбежното. Блекуел не можеше да остане в тази каменоломна, затова тя щеше да отиде при Джебал, който можеше да му помогне. Изглежда, бе дошло времето да използва женското си обаяние върху съпруга си — нима имаше друг избор? Осъзна, че снощи, вместо да го отблъсква, трябваше да го задоволи, макар че как можеше да подхване темата за затворника, без да събуди подозрението му?

Някакъв турчин подвикна нещо, робите се надигнаха с пъшкане и в този миг Алекс го видя. Стоеше в края на групата с една глава по-висок от всички останали и очакваше следващата заповед като тях. Тя почти не разбра как тръгна напред и Мурад й извика да спре, след което подръпна поводите на магаретата и я последва. Алекс ускори крачките си и се спъна по наклона, а дрехите й се развяваха след нея. Подмина двама войници, които безучастно я изгледаха, и рязко спря, когато приближи достатъчно Блекуел и видя разранения му кървящ гръб. Не успя да се сдържи и нададе вик на ужас, при който той се обърна, видя я и кръвта се изтегли от изгорялото му лице. Очевидно я разпозна и се втренчи в нея с невярващи очи. Алекс копнееше да го докосне и се чувстваше, като че някой беше изтръгнал сърцето от гърдите й. Стисна юмруци толкова силно, че ноктите се впиха в дланите й, за да не изтича до него и да го прегърне, утеши, излекува. Изведнъж обаче осъзна, че в очите на Хавиер се четяха недобри чувства. В този миг Мурад я хвана и я задърпа след себе си.

— Не можеш нищо да направиш, затова се връщаме в двореца.

Тя знаеше, че той е прав, защото рискуваше да не издържи и всеки момент да разкрие самоличността си. Остави се Мурад да я отведе, но гледаше към Блекуел, който подобно на всички роби опря рамене в скалата и след поредната заповед се напъна да повдига. Огромният варовиков блок помръдна още няколко сантиметра към шейната и Алекс прехапа устната си. Изведнъж камъкът се помръдна отново, но този път от само себе си.

— Хасиб! Хасиб! — извика някой предупредително. Скалата се залюля и падна от дървените подпори и Алекс изпищя, когато огромната маса се стовари върху поне петдесетина мъже.

Писъкът й остана незабелязан между агонизиращите крясъци, които изпълниха кариерата.

 

 

Вече в затвора, двамата бедуини стояха мълчаливо в стаята на пазачите заедно с двама войници. Алекс държеше главата си наведена, но от ума й не излизаха многобройните вериги, камшици, бодлива тел и всевъзможни други уреди за мъчения, окачени по стените около нея. Призляваше й, като си помислеше за насилието, което се извършваше в този затвор. Досега не бе имала ясна представа какво всъщност се случва в Триполи, защото беше живяла само между стените на разкошния сигурен палат. Едно беше да четеш за това в книгите, друго — да присъстваш на живо. Отвратена, тя не можеше да се отърси от спомена за тази сутрин. Четиридесет и двама мъже бяха умрели на място, премазани от огромната двадесеттонна скала, а още седем бяха умъртвени, след като крайниците им бяха станали на каша и нямаше никакъв начин да бъдат излекувани. Блекуел, както научи, не беше пострадал в ужасната катастрофа.

Алекс още чуваше безумните крясъци на мъжете, които се молеха Богу за милост и по-бърза смърт. Чу приближаващи стъпки, които отекваха по коридора и се напрегна, когато в стаята влезе едър плешив турчин. Беше късно следобед, работният ден бе свършил и робите се бяха върнали в затвора.

Главният надзирател я огледа и тя сведе глава. Погледът му й се стори странен. Дали не беше разбрал, че под бедуинските дрехи се крие жена? Мурад, който вече беше подкупил Кадар, сведе смирено глава:

— О, достойни Кадар, отново ти благодарим, че ни пусна тук и дано Аллах те дари със здраве и богатство, а и тези, които обичаш.

В отговор надзирателят само изръмжа нещо, защото вече беше получил богатството под формата на огърлица с перли и рубини. Алекс не бе присъствала на срещата им, но според Мурад щяха да успеят да издействат за Блекуел безопасност, както и някои привилегии. Въпреки това тя не знаеше дали свиждането й със затворника влизаше в сделката и беше готова да убие Мурад, ако не я бе договорил.

— Последвайте ме — изрече Кадар.

Двамата тръгнаха след турчина по дълъг мрачен коридор и Алекс почти трепереше от вълнение, но и от страх, защото още не можеше да си обясни странния пламък, който бе забелязала днес в очите на Блекуел. Огромна порта се отвори пред тях и те излязоха в двор, чиято смрад веднага ги замая. Мястото беше претъпкано с мъже, които седяха или спяха навсякъде по земята и бе очевидно, че са изтощени до смърт. Алекс стисна ръката на слугата си за кураж. Само след миг забеляза американеца, който биеше на очи сред останалите затворници. Блекуел, заедно с още трима мъже, седеше с кръстосани крака върху сламеник, поставен в края на триъгълно пространство. Пулсът й рязко скочи и без да осъзнава какво прави, Алекс се запъти към него. Блекуел се изправи, явно шокиран и объркан, че я вижда на това място.

— Хавиер — изхриптя тя и потрепери от желанието да се хвърли в прегръдката му.

Челюстта му се стегна, слепоочията му запулсираха силно, а погледът му стана остър и изведнъж Алекс си помисли, че той всъщност не се радва, че я вижда и е ядосан за нещо. Но това, разбира се, беше нелепо. Кадар застана между тях.

— Блекуел, можеш да отидеш на навеса или в някоя килия.

Затворникът бързо отмести очи и тръгна след надзирателя.

Виждаше се, че гърбът му е бил мазан с мехлем, но тъй като не беше превързан, раните се бяха зачервили и подули и представляваха един голям отток. Алекс последва двамата мъже, а Мурад тръгна след нея. Хавиер захвърли сламеника си, който носеше със себе си в малката празна килийка и се обърна с лице към Алекс, която стоеше на прага. Кадар им хвърли последен поглед, преди да се оттегли, а слугата остана отвън, като се стараеше да не поглежда към тях и вместо това тревожно се заозърта наоколо. Блекуел постави ръце на кръста си и рязко се обърна към нея:

— Какво правиш тук?

— Днес бях при каменоломната и видях какво се случи.

Той още повече се подразни и в гласа му се долови сарказъм.

— Да не би Джебал да ти позволява да се разхождаш из града, преоблечена като бедуин?

Очите й се разшириха и тя почувства, че сърцето й сякаш спря. Господи, той знаеше.

— Не, не ми позволява.

— Ами ако открие, че си нарушила правилата в харема?

— Как разбра?

— Това явно е всеизвестно, госпожо Торнтън. Или може би предпочиташ Лала Зохаре?

— Ти си ядосан — уплашено промълви Алекс и той грубо се изсмя.

— Защо да съм ядосан? Какво лошо има в това, че ти ме излъга и се опита да си играеш с мен? Ти, която си единствената американка, освен мен в този град.

Алекс не можеше да повярва на ушите си, нито на това, което се случваше в момента.

— Не разбирам.

— Права си, не разбираш. Защо не ми обясниш какво се опитваш да постигнеш, Александра? Това е християнското ти име, нали?

— Да — прошепна тя.

— Е?

— Не ти казах, че съм жена на Джебал, защото се страхувах, че ще ни разкрият или че ти ще ме отблъснеш, ако научиш истината.

— Джебал ли те изпрати?

— Не! Хавиер, кълна се, че не е така!

— Тогава защо дойде при мен? Да не би да имаш навик да си намираш любовници под носа на съпруга си?

— Не!

— Очевидно е или едното, или другото — хладно заяви Блекуел и тя отстъпи към стената.

— Чаках те от много дълго време.

— Какво?

Мислите й бясно полетяха. Какво правеше, за малко да му разкаже истината, а беше сигурна, че той никога няма да й повярва.

— В какво точно ме обвиняваш?

— Обвинявам те, че по поръка на мъжа си ти се преструваш на прелъстителка, която се опитва да ме убеди да предам страната си по време на война.

Алекс ахна, но той продължи:

— А ако имаш някакво друго обяснение за поведението си, сега е моментът да ми го кажеш.

Костваше й голямо усилие да мисли нормално. Най-смисленото обяснение беше самата истина, но пък точно тя щеше да му се стори смехотворна и нелепа. Алекс въобще не беше предполагала, че събитията ще се развият по този начин.

— Чакам.

— Аз ненавиждам Джебал — проговори най-сетне Алекс, — и той е мой съпруг само по име. И аз като теб съм пленница в Триполи и нямах голям избор, когато пристигнах тук. Избрах да се омъжа за него, вместо да стана негова наложница или робиня, и той ми позволи да жалея мъртвия си съпруг през последната година. — Усети как се изчервява и се почувства като Пинокио. Почти се изненада, че не видя носа си да се удължава.

— Това обаче не обяснява защо дойде в моята стая.

Тя го зяпна, неспособна да отговори.

— Е, нека отгатна. Минало е много време, а ти си самотна жена в далечна страна и имаш нужда от „утеха“.

Изкарваше я развратница.

— Не.

— Не?

Тя поклати глава и ненадейно извика, когато Блекуел я стисна за лакътя. За миг си помисли, че страстно ще я целуне, както ставаше в любовните романи, но вместо това той я разтърси.

— Лъжеш. Сега Джебал ли те изпрати при мен?

— Не! — изкрещя Алекс и очите й се напълниха със сълзи. — Днес бях при Нилсен, преди да дойда при каменоломната, защото искам да ти помогна, Хавиер. Нилсен се съгласи за бягството ти и ако той не може да се среща лично с теб, аз и Мурад ще играем ролята на посредници.

Очите на Блекуел се разшириха.

— Изключено!

— Какво искаш да кажеш?

— Няма да ти доверя плановете си.

Надеждата й отстъпи на стъписване, от което се разтрепери.

— Но… ти ми обеща, че няма да избягаш без мен.

Очите му се спряха върху лицето й и той най-накрая каза:

— Това беше, преди да разбера коя си всъщност.

— Господи! — Изведнъж Алекс осъзна, че нищо не се случва така, като трябва, и Блекуел може да избяга без нея. Тогава тя щеше да си остане завинаги пленница в Триполи през деветнадесети век, без никакъв шанс да се върне в бъдещето.

— Недей да плачеш, защото няма да се трогна от сълзите ти.

Тя извърна глава и с усилие се сдържа да не ревне с глас.

— Ще си помисля — каза той.

Двамата се втренчиха един в друг и между тях се възцари тежко мълчание. Чак сега Алекс осъзна колко често и мъчително се надигат гърдите му, тъй като и Блекуел беше напрегнат като нея. Опита се да събере мислите си. Той беше нейната съдба, защото иначе пътуването й през времето губеше смисъл. Въпреки всичко твърдо вярваше в силата на любовта, а и наистина бе усетила, че нещо назрява между тях, когато се срещнаха за пръв път. Това в момента бе просто едно недоразумение, което трябваше да се изясни и на което сигурно щяха да се смеят след години.

— Налагаше се да те излъжа — прошепна Алекс, — защото, ако Джебал някога научи за нас, ще те убие, а според Мурад ще убие и мен.

Блекуел я наблюдаваше остро и проницателно.

— Аз съм романтичка — продължи тя и се насили леко да се усмихне. — Чувала съм за твоите подвизи по време на Мнимата война и за Дели Капитан, а знам и за корабостроителница „Блекуел“. От много време исках да те срещна и когато научих, че си пленник, не можех да дойда при теб.

Една минута измина в мълчание.

— Каква, ако смея да попитам, е тази Мнима война?

— Войната с Франция, която приключи през 1799-а и ти беше герой в нея.

— Никога не съм чувал да я наричат така.

Алекс преглътна и си каза, че трябва да бъде по-внимателна, защото той не е глупав.

— Да не искаш да кажеш, че си се влюбила в мен, без дори да си ме виждала?

Искаше й се да му извика „Да!“, но не смееше да се разкрие дотолкова, защото и без това се чувстваше достатъчно уязвима.

— Да не ме смяташ за глупак? — студено я запита Хавиер. — А и не вярвам в любовта от пръв поглед. Ще трябва да измислите нещо по-правдоподобно от това, госпожо Торнтън.

— Всичко, което казах досега, е самата истина!

Той се усмихна, защото явно виждаше объркването в очите й.

— Мисля, че е време да си вървиш.

Никога преди не бе усещала такова разочарование. Блекуел я подмина и излезе в двора.

— Мурад, прибери я и си вървете. И се погрижи да не идва повече тук.

— Да вървим, Алекс, Джебал сигурно вече те търси — нежно каза Мурад, а в гласа му се долавяше състрадание.

Алекс излезе от килийката, решена да не плаче, и слугата я прегърна през рамената. Почувства се длъжна обаче да погледне за последен път към Блекуел, чиито мрачни очи я пронизваха. Той дори не се сбогува.

 

 

Хавиер остана загледан след нея, докато двете фигури в бедуински наметки прескачаха заспалите роби, и усети колко напрегнати са всичките мускули на тялото му. Обърна се, когато някой се приближи зад него и видя писаря Кишон.

— Виж ти — каза той. — Пропуснахте да споменете, капитане, че познавате доста добре тази жена.

— Не я познавам добре.

Пиер го изгледа и Хавиер най-сетне откъсна поглед от Александра, която потъна в тъмния коридор. Усещаше душата си странно пуста, а сърцето го болеше.

— Тя твърди, че е омъжена за Джебал само формално — каза той, въпреки че не го вярваше.

— Май наистина е така.

— Какво? — изненада се Хавиер и Кишон се усмихна.

— Неконсумираният брак е голяма клюка, капитане, а за доста хора Джебал е станал за посмешище. Да не говорим за пашата, който очаква внук.

— Джебал няма ли наследник?

— Не, първата му съпруга Зои му е родила само дъщери.

Хавиер погледна в тъмните очи на писаря.

— Има и още нещо, нали? Нещо, което не сте ми казал.

— Да.

— Ами кажете ми — подкани го той.

— В Триполи доста се разисква предишният й брак.

— Не разбирам.

— Изглежда, че никога не е имало дипломат на име Торнтън, който да се е намирал в Гибралтар.

Блекуел остана неподвижен. Още една лъжа.

— Разбира се, никой не знае името на кораба, с който е пристигнала в Триполи, но пък и никой не се интересува.

В този миг на Хавиер му проблесна — Александра беше шпионка. Кишон сякаш прочете мислите му и отново се усмихна:

— Да, капитане, очевидно е шпионка, внедрена тук от миналата година. Въпросът обаче остава: за кого работи?