Бренда Джойс
Похитена (18)

18.

Слънцето още не беше изгряло, когато пазачите започнаха да разбуждат затворниците. Хавиер вече бе буден, защото цяла нощ не успя да заспи. Предателството на Александра не излизаше от ума му. Не спираше да се пита защо.

Сега лежеше неподвижен с отворени очи и слушаше заптиетата, които крещяха някакви заповеди. Те ритаха мъжете с тежките си ботуши и затворниците викаха от болка. Подобно на всички останали, и Хавиер лежеше върху сламеник в претъпкания двор — изключение правеха тези, които имаха средства да „наемат“ от Кадар малка килия или място за спане на навеса. Внимателно се надигна и видя как един от пазачите точно срита спящия Тими, който изохка. Дребният турчин с криви зъби забеляза, че Хавиер го наблюдава и му се ухили. Хавиер стана, вперил поглед в ятагана му, и се опита да потисне желанието си да нападне еничаря, защото знаеше, че щеше просто да бъде пребит и няма да постигне нищо. Нима сам не беше казал на екипажа си да не се поддават на провокации? Трябваше сам да им даде пример, независимо че му беше безкрайно трудно. Турчинът се засмя и му обърна гръб. Хавиер се приближи до момчето, което се държеше за рамото, а очите му бяха пълни със сълзи от болка и унижение.

— Добре ли си, момко?

Тими кимна, но не можа да сдържи гнева си.

— На тези проклетници им харесва да се държат отвратително, а аз нищо не съм им направил. Мразя ги!

— Да, харесва им — съгласи се Хавиер. Зад момчето можеше да види късче небе. Звездите все още проблясваха в мастиленочерната тъмнина. В двора, освен неговите хора имаше още поне стотина роби от различни европейски националности и беше претъпкано и задушно. Тъбс се приближи, понесъл късче хляб и дървена купичка с малко вкиснато вино.

— Ето ви закуската — горчиво каза той.

Хавиер отвърна очи от жалката храна и погледна към пазачите, които раздаваха дневните дажби. Тъй като робите бяха принудени да бъхтят по цял ден, при тази храна повечето бяха изключително слаби и с хлътнали очи. Това беше нечовешко и Блекуел бе длъжен да освободи хората си, колкото се може по-скоро. Но първо трябваше да разруши „Перлата“. Всички изядоха бързо и мълчаливо закуските си, а той даде половината от своята на Тими, въпреки че вече съжаляваше, че не беше изял всичката си супа снощи. Кадар излезе от сводестия тунел и погледът му обходи мъжете, след което се спря на Блекуел. За един кратък миг двамата се наблюдаваха втренчено, след което надзирателят кимна на войниците и те пристъпиха напред, полюшвайки камшиците.

Всички бяха събрани, подобно на стадо, и натикани в тунела. Никой не говореше, чуваха се само плясъци на камшик и викове от болка. Хавиер се приближи съвсем близо до Тими, за да го предпази с тялото си и по някакво негласно споразумение Тъбс застана от другата страна на момчето. Навън небето вече просветляваше и бе добило сивкав цвят, а розови линии прорязваха хоризонта. Робите прекосиха спящия град и излязоха през градските порти. Пътят бе каменист, обсипан с начупени миди, и скоро краката на Хавиер се израниха. Той пренебрегна болката и забеляза, че Тими, както и доста мъже от екипажа му вече куцаха. В тихото утро мислите му полетяха към Александра Торнтън, втората съпруга на Джебал. Дали пък самият бей не я бе изпратил да измъкне информация от него или да го прелъсти, за да пречупи волята му.

Изплющя камшик и някой извика. Един висок слаб роб беше изостанал от останалите и Хавиер видя как той получи поредния удар по изгорелия си почернял гръб. Мъжът падна на земята и войникът се приближи към него с вдигнат камшик! Хавиер се отдели от Тими и тръгна назад, игнорирайки вика на друг пазач. Робът, който сега представляваше жалка развалина от кожа и кости, едва се крепеше на ръцете и краката си.

— Спри! — извика Блекуел на войника, който налагаше падналия, но в същия момент чу свистенето на камшика и усети пареща болка по гърба си.

Стисна зъби, когато последва още един удар, който го принуди да падне на колене върху земята, а камъни и миди се забиха в ръцете му.

— Спрете, спрете! — пронизително изпищя Тими.

Хавиер се намираше само на няколко метра от пребития роб, който явно нямаше нито сили, нито воля да се изправи. Срещна погледа на мъжа — може би испанец, на неопределима възраст, може би около четиридесетте, чиято гъста бяла коса почти покриваше мътните му, лишени от надежда, очи.

— Ще ти помогна — промълви Хавиер.

Испанецът го погледна, сякаш не го беше чул или забелязал. Хавиер отново чу размахания камшик. Не успя да го избегне и прехапа вътрешната страна на бузата си, когато ударът се стовари върху рамото му. Кадар излезе измежду пазачите и каза:

— Връщай се на мястото си.

Блекуел изправи гръб, без да докосва разкървавеното си лице.

— Той няма да се справи. Прекалено е слаб.

— Връщай се — повтори надзирателят спокойно, а очите му въобще не трепнаха.

— Нека му помогна. Ще го нося през останалия път.

— Остави го, умре ли, веднага ще го заменим. Връщай се при останалите.

— Искам да му помогна — отсече тихо, но твърдо Блекуел.

Този път Кадар замълча, а Хавиер се обърна към мъжа, който продължаваше да клечи на четири крака. Не беше подготвен за силата на последвалия удар. Знаеше, че е замахнал самият надзирател, но пристъпи към испанеца, олюлявайки се. Камшикът изсвистя и сякаш одра кожата от гърба му, но Хавиер успя да се удържи да не падне. Чу как Тими изпищя отзад, но пристъпи отново. Последва нов удар и този път изгарящата болка го принуди да падне на колене, а сълзи премрежиха погледа му.

— Капитане, капитане — изплака момчето.

Когато очите му се избистриха, погледна през рамо и видя Кадар, който го наблюдаваше все така безучастно. Бавно се надигна и мускулите му се напрегнаха в очакване на следващия удар, но такъв не последва. Със сърце, бясно биещо от страх и решителност, той се наведе към испанеца:

— Нека ти помогна.

Робът го гледаше с широко разтворени очи и докато допреди малко бяха безжизнени и празни, сега в тях се четеше удивление. Хавиер го подхвана под мишниците и му помогна да се надигне, ала той бе толкова слаб, че едва не падна отново и бе очевидно, че всяко движение му коства неимоверни усилия. Кадар само наблюдаваше, без да се намесва, как двамата закуцукаха към останалите, а Тъбс подхвана испанеца от другата страна. Нито един камшик не изплющя, когато мъжете се присъединиха към робската редица.

— Не трябваше — прошепна испанецът, докато войниците блъскаха и шибаха с камшиците си да вървят по-бързо. — Аз ще умра, искам да умра.

Блекуел го погледна и почувства безсилна ярост.

— Няма да умреш.

— Прекалено съм изморен, за да живея — каза побелелият мъж и затвори очи от изтощение.

— Глупости — отвърна му той.

— Благодаря ти.

Робът се отпусна в ръцете му и Хавиер осъзна, че човекът е заспал, крачейки. Срещна погледа на Тъбс, също тъй мрачен като неговия. Съсредоточи се върху ходенето, защото всяка стъпка бе истинско мъчение. Краката му бяха ранени, по лицето му се стичаше кръв, гърбът му сякаш гореше, а испанецът между него и Тъбс тежеше почти непоносимо. Скоро стигнаха кариерата — огромна яма, обградена с жълт варовик, над която бледото слънце вече изгряваше. Чак в този миг Хавиер напълно осъзна положението си — краката му кървяха, кожата на гърба му висеше на парцали, в ръцете му се бе отпуснал ходещ труп, а денят тепърва започваше.

 

 

— Надявам се, че Нилсен ще е сам, защото той не ни очаква — промърмори Мурад, докато завиваха зад ъгъла. Пред тях изникна малка бяла къща с керемиден покрив, пред чиято сводеста врата бяха засадени две палми, а каменна ограда отделяше къщата от съседните. На балкона се вееше датското знаме.

Алекс дори не го чу. Беше ранна сутрин и двамата бяха облечени като бедуини. През цялата нощ тя бе спала дълбоко и непробудно, след като снощи припадна в ръцете на Джебал. Според Мурад, когото извикаха веднага, съпругът й бил изключително разтревожен, но после заподозрял, че всичко е нагласено и побеснял. Казал на слугата й, че ще разговаря с нея на другия ден и на Алекс не й се мислеше за предстоящия разпит. Все пак Джебал нямаше да я повика толкова рано сутринта, така че разполагаше с известно време, а беше обещала на Блекуел, че ще предаде неговото съобщение на Нилсен.

Алекс пристъпи пред Мурад, но преди да успее да почука, вратата се отвори и отвътре се показа консулът. Въпреки жегата датчанинът носеше тъмносин редингот, сива жилетка, риза, тесни бричове и дълги бели чорапи. Учуденият му поглед се плъзна по двамата бедуини, но когато Алекс започна да развива плата около главата си, в очите му проблесна разбиране и той им махна да влязат, като заключи вратата след тях. Нилсен изгледа Алекс смаяно.

— Подлагате се на огромна опасност, госпожо Торнтън.

— Просто изпълнявам дълга си.

Той се намръщи.

— Тревожа се за вас, защото май не разбирате ясно положението си. Не се намираме в Америка, а в Триполи и съпругът ви би побеснял, ако открие, че сте напуснала двореца без негово разрешение, още повече преоблечена като мъж.

— Господин Нилсен, нямам друг избор.

— Не ви разбирам.

— Трябва да обсъдим някои въпроси, въпроси на живот и смърт. Блекуел ме изпрати при вас със съобщение.

Очите му още повече се разшириха и той ги покани в салона си, обзаведен по европейски. Алекс седна на раираното канапе и разтри слепоочията си.

— Знаете, че го хвърлиха в затвора.

— Не съм изненадан, като се има предвид, че той отхвърли предложението на пашата.

— Предполагам, че смятате да подадете официално оплакване?

— Само това мога да направя.

— Не смятам така.

Той извърна глава за миг, след което отново я погледна.

— Какво още искате да направя? Аз вече уведомих Морис.

— И какво би могъл да стори Морис?

Нилсен въздъхна.

— Страхувам се, че почти нищо, защото жена му всеки момент ще роди и той е зает с нея. Пашата не е настроен добре към капитан Блекуел, затова пренебрегва моите протести. Наистина смятам, че няма какво повече да направя.

— Но това е пораженческо отношение — разгорещи се Алекс. — Има ли някакъв шанс да бъде поискан откуп за него и екипажа му?

— След време, когато ядът му попремине, пашата може да реши да поиска откуп за екипажа. Той е алчен и е наясно, че собственикът на корабостроителница „Блекуел“ е доста богат.

— Това означава, че когато започнат преговорите, съдбата на Блекуел ще бъде част от сделката.

— Вие сте наистина твърде проницателна за жена, госпожо Торнтън.

Тя пренебрегна неуместния му коментар.

— Бихте ли могъл да убедите пашата да поиска откуп за екипажа и да премести Блекуел при по-човешки условия? За него ще е нетърпимо да работи в каменоломните и да бъде затворен.

— Вече опитах, но без резултат.

— Блекуел е много разтревожен за хората си и иска да се срещне с вас.

Нилсен повдигна вежди.

— Ще поискам свиждане, но се съмнявам, че ще успея.

— Тогава Мурад и аз ще ви бъдем куриери.

— Извинете?

— Ще носим съобщенията между вас и Блекуел.

— Това е прекалено опасно за една жена — започна консулът, но тя го прекъсна:

— По дяволите, не ме интересува!

Нелсен я зяпна.

— Неговият живот е поставен на карта и ние трябва да подготвим бягството му. Ще ни помогнете ли?

— Не знам какво да кажа. Разбира се, че не бих могъл да ви откажа, госпожо Торнтън, но искам да знаете, че съм изцяло против вашата намеса в този случай.

— Значи сте с нас?

Нилсен замлъкна и леко пребледня. Тиктакането на стенния часовник ясно се чуваше.

— Разбира се, аз ще изпълня дълга си, защото като вас съм възмутен от безчинствата на този варварски свят. Ще ви помогна, но все още не мога да разбера каква е вашата роля в тази мъжка работа. Длъжен съм да ви повторя, че организирането на подобно бягство е прекалено опасно дори и за жена като вас.

Алекс се усмихна.

— Но ние няма да организираме само бягството на Блекуел, а и моето. — Тя погледна към Мурад, който на свой ред я беше зяпнал. — Блекуел и аз ще избягаме заедно.

Нилсен се свлече на канапето, а Мурад остана неподвижен и онемял. Малко по-късно, когато за голямо облекчение на консула двамата си тръгнаха, той продължаваше да мълчи.

— Сърдиш ли ми се? — попита го Алекс.

— Не.

— Тогава какво не е наред? Ти си най-добрият ми приятел — и в миналото, и в настоящето, и в бъдещето.

— Просто се опитвам да те предпазя.

— Да не би да ревнуваш? — небрежно подхвърли тя.

Младежът се намръщи.

— Разбира се, че не, аз съм евнух, полумъж. За какво да ревнувам?

Тя стисна ръце в юмруци, защото думите му сякаш я прободоха в сърцето.

— Ти не си полумъж.

Мурад се изчерви и не отговори. Неясно как бяха подхванали неловка тема, защото Алекс усещаше, че го обича само като приятел. Дълбоко си пое дъх и го погледна право в очите.

— Моля те, помогни ми. Нямам друг, на когото да се доверя, а и двамата знаем, че ако ти не ми помогнеш, ще се проваля. Не мога да избягам сама от Триполи, Мурад.

— Алекс, наясно ли си, че има съвсем малко успешни бягства от Триполи?

Тя не каза нищо, защото това й беше ясно.

— Дори и никой да не научи за чувствата ти към Блекуел, хванат ли те, че се опитваш да избягаш, Джебал ще те убие. Повярвай ми, той няма да прояви милост към теб.

Алекс потрепери, без да иска.

— А научи ли, че си избягала с друг мъж, смъртта ти ще бъде бавна и мъчителна.

Тя кимна. От сутринта не беше яла нищо и сега стомахът й се разбунтува.

— Ще ми помогнеш ли? Така че да успея, а не да се проваля — Алекс сложи ръка върху жилавото му рамо.

Младежът въздъхна.

— Не е нужно да ме убеждаваш, Алекс. Знаеш, че в крайна сметка ще направя всичко, което поискаш от мен.

Премият му проницателен поглед я накара да се поколебае.

— Това е добре, защото точно тук трябва да завием.

— Не, ще продължим право напред и ще се върнем в двореца.

— Все още няма да се връщаме там. — Сърцето й заби по-бързо.

— И къде по-точно искаш да отидем? — подозрително попита Мурад.

— Ще отидем в каменоломните.