Бренда Джойс
Похитена (14)

14.

Зои се надигна лениво. Тя лежеше гола на голямо легло с балдахин, а черната й коса се стелеше по белите чаршафи. Стаята тънеше в сенки, не гореше никаква свещ. Едър мъж със забулени от нощта черти се надвеси над нея и погали слабините й с пръсти и език. Зои извика, но не неговото име, защото никога нямаше да изгуби дотолкова контрол, че да изложи на опасност и двама им. Той вкара твърдия си член в нея и тя изхлипа. Той се засмя и белите му зъби проблеснаха на фона на потъмнялата му от слънцето кожа.

— Ела — молеше му се тя. — Ела, или дано Аллах те прати в ада при грешниците!

Той обаче спря за момент, пренебрегвайки молбите й, и се заигра с гърдите й, след което пъхна внушителната си мъжественост в устата й, шепнейки:

— Красива, красива кучка.

Зои впи ноктите си в кръста му, смучейки го шумно, докато той най-накрая не изръмжа и не отметна глава назад. Все още обаче не беше свършил. Обърна я по корем, и отново проникна в нея. Тя извика, защото най-сетне успя да намери облекчение и той я стисна за задните части, ускорявайки бясно ритъма. Зои отново свърши, любовникът й също достигна връхната си точка, след което тихо изръмжа. Коленете му леко се огъваха, но той остана прав, а по лицето и тялото му се стичаше обилна пот.

Погледна жената, която лежеше изтощена под него, потупа я по главата и обу шалварите си.

— Ти си алчна кучка, Зои — отбеляза той.

Тя въздъхна, обърна се и зае класическа прелъстителна поза с глава, подпряна на едната ръка и разлели се по леглото гърди.

— А нима това не ни прави идеалната двойка? — Усмихна се чувствено с блеснали очи, а лицето й все още беше зачервено от многобройните й оргазми.

Погледът му се плъзна по нея.

— Ти със сигурност довършваш Джебал. Той трябва да е луд да се занимава с онази петнадесетгодишна наложница.

Зои се засмя и отметна глава, разпилявайки дългите черни кичури по гърдите си.

— Да, довършвам го. Той сам ми каза, че никоя жена не му е доставяла повече удоволствие от мен. И наистина е глупак да се занимава с Паолина, както и с онази американка, но нима всички мъже не са глупаци?

— Повечето, но не всички.

Тя се приближи до любовника си, притискайки гърдите си в гърба му и леко се отри в него.

— Джебал ще спи с нея, независимо дали тя го иска, или не. Чувствам колко е нетърпелив. Тя е глупачка и ще се унищожи, като се опитва да го отбягва.

Гласът му прозвуча меко.

— Ти ми каза, че според теб е умна.

— Много е умна. Знам, че е лъжкиня, защото проверих и открих, че няма дипломат на име Торнтън в Гибралтар.

— Виж ти, кога го откри?

Зои се засмя и продължи да го дразни, като го хапеше леко по врата.

— Преди няколко месеца.

Той се обърна и хвана едната й гърда. Тя извика, когато грубо стисна зърното й.

— Тогава е трябвало да ми го кажеш преди няколко месеца.

Тя не смееше да помръдне от страх да не я заболи още повече.

— Не знаех, че те интересува.

— Напротив, знаеше. Да не би да смяташе да ме измамиш? — Тонът му беше заплашителен и пръстите му стиснаха по-силно.

Зои почти изскимтя.

— Не.

Той пусна зърното й и нежно я погали по гърдата.

— Никога не крий нещо от мен.

Тя затвори очи и изчервена се притисна до него.

— Няма. — И двамата обаче знаеха, че лъже.

— Това наистина е интересно, защото преди няколко месеца разпитвах, но не открих с кой кораб е пристигнала в Триполи.

Зои го погледна внимателно и каза:

— Възможно ли е да не е пристигнала като плячка на някой от корсарските кораби?

— Всичко е възможно, Зои.

Тя обви ръце около него, и отново се отърка в гърба му.

— Коя е тя тогава? И какво крие?

— Това, скъпа моя, съм убеден, че и сама можеш да разкриеш.

Зои се усмихна и го целуна по врата, но когато той не реагира, се отдръпна.

— За какво си мислеше, докато се любехме? — оплака се тя. Обикновено мъжът оставаше по цяла нощ и едновременно й доставяше удоволствие и я измъчваше.

— Блекуел. Трябва да го натиснем да обяви своя избор. — Мъжът не се помръдна и тя приседна на леглото.

— Ти каза, че той никога няма да приеме исляма и да поведе нашите кораби.

— Да. — Той се изправи и я изгледа със студените си очи. — И колкото по-скоро откаже, толкова по-скоро ще умре.

При тези думи любовникът на Зои се усмихна.

 

 

Беше следващият ден и Алекс трепереше. Същата сутрин Блекуел беше привикан при пашата, за да заяви своя отговор на направеното му предложение и сега тя ужасена бързаше към женските стаи, придружена от Мурад. „Моля те, Господи, не позволявай да умре“, безмълвно се молеше тя. Дори не смееше и да си представи какво щеше да стори пашата, ако получи отказ, защото знаеше колко е зъл и жесток. Та нима не беше наредил да набият с пръчка собствения си адмирал Рейс Джабар заради загубата на „Мирабука“?

— Алекс! — Робът я стисна за лакътя. — Съпругът ти!

Тя се препъна, когато видя Джебал да влиза през една от арките, очевидно отправил се към покоите на баща си. Той я забеляза, усмихна й се и се приближи към нея. Алекс нямаше никакво желание да се срещат, но се насили също да се усмихне.

— Добро утро.

— Хубав ден, нали? А нощта ще бъде още по-прекрасна — каза Джебал развеселен.

Тя не искаше дори и да помисля за тази нощ и техния празник особено в момент, когато животът на Блекуел висеше на косъм. Току-що й беше хрумнало, че щом историята се променяше, то и Блекуел можеше да бъде екзекутиран само заради отказа си, вместо следващата пролет заради връзката си с нея. Тези мисли я поболяваха.

— Все още ли се чувстваш зле? — попита Джебал и се вгледа внимателно в нея.

— Стомахът ми не е наред. — Всъщност това беше истина и тя пренебрегна недоволния поглед на мъжа си. — Джебал, какво ще направи баща ти с Блекуел, ако той не се потурчи?

— Ние не се изразяваме така, Зохаре. Само християните говорят така, и ти ме обиждаш. Аз не съм турчин.

— Прости ми. — Прекалено късно осъзна, че е сгрешила, като повдигна толкова важна за нея тема.

— Какво значение има това за теб?

— Той е мой сънародник.

— Така ли? Но ти сега си мюсюлманка, както и моя жена.

Алекс остана безмълвна.

— Баща ми може да реши да го обезглави, ако той откаже. След всичко, което Дели Капитан стори, такава съдба би била заслужена, не смяташ ли?

Мурад я ощипа отзад и тя едва прошепна:

— Разбира се.

Джебал си тръгна, и тя остана загледана невярващо след него, изпълнена със страх. Това ли беше чувствителният добросърдечен човек, който познаваше вече цяла година?

— Той подозира нещо — ядосано каза Мурад, прекъсвайки мислите й.

— Сгреших.

— Това е меко казано. Как да те накарам да стоиш далеч от неприятностите, Алекс?

— В бъдеще ще внимавам повече.

— А може и да няма бъдеще нито за мен, нито за теб, нито за приятеля ти. — Той я хвана за ръка и двамата се шмугнаха в женската стаичка за подслушване.

Алекс си отдъхна, защото вътре нямаше никой и надникна през една от шпионките. Видя дузина от най-близките подчинени на пашата, седнали да пируват, но Блекуел го нямаше. Нямаше го и пашата, а Джебал точно влизаше в просторната зала с мраморен под. Алекс продължи да шепне, въпреки че бяха сами в стаичката.

— Какво смяташ, че ще направят, когато им откаже?

— Не мисля, че ще го обезглавят, би било глупаво. Сигурно ще се опитат да го убедят по друг начин. В крайна сметка, независимо какво си мислиш, той може да реши, че животът му е по-ценен от патриотизма и честта му.

— Но пашата страшно много се разгневява, когато нещо му се откаже.

— Фарук ще го посъветва. — Мурад я прегърна утешително през рамото. — Така само се измъчваш, Алекс. Той е забранен за теб, затова просто го забрави. По-добре се тревожи за себе си и своето бъдеще тук, в Триполи, с Джебал.

Тя погледна отново през шпионката, защото думите на младежа я плашеха. Нейното бъдеще не беше в Триполи с Джебал, и тя рано или късно щеше да избяга, ако трябва дори и сама. Изведнъж се почуди дали някога щеше да успее отново да пропътува през времето, ако поиска или й се наложи. Вратата на стаичката неочаквано се отвори и вътре влязоха първата съпруга на пашата Фатима, която Алекс харесваше, и Зои. Последният човек, когото тя искаше да види точно сега, беше нейната „доведена сестра“.

— Здравей, лала Зохаре — поздрави закръглената Фатима с дружелюбна усмивка.

Преди Алекс да успее да отвърне на поздрава, Зои се усмихна неприятно.

— Чух, че си дошла да наблюдаваш. Чудя се защо ли си тук, Зохаре?

— Несъмнено по същата причина, по която и ти, не обичам да бъда изключвана от важните събития. В моята страна жените имат право да участват в подобни събирания.

Очите на другата жена се разшириха от изненада.

— В твоята страна? Нима ти сега не си мюсюлманка и съпруга на Джебал? Не е ли това твоята страна… скъпа сестро?

Какво й ставаше днес, та непрекъснато се поддаваше на гнева и безпокойството си? Не успя обаче да се сдържи и този път:

— Разбира се, как можах да забравя?

Мурад я стисна предупредително за ръката, докато Зои надникна през една дупчица.

— Е, аз пък дойдох да видя дали наистина е толкова красив, колкото се говори. Казват, че е с една глава по-висок от всички останали. Една от робините, която му помогна тази сутрин да се изкъпе, каза, че тялото му било твърдо като скала — всеки сантиметър от него. — Зои безсрамно се засмя. — Каза, че бил огромен, най-големият, който някога била виждала.

Алекс се изчерви и погледна смеещата се жена, неспособна да й отговори нищо.

— Но теб не те интересува членът на никой мъж, нали така, Зохаре?

— Лала Зои — намеси се Фатима, — не се карай със сестра си.

— Но, лала Фатима, аз просто се закачам със сестра ми, която е толкова срамежлива. Не може никога преди да не си виждала мъжки инструмент, нали, скъпа сестро?

Алекс искаше да й отговори, но Мурад я ощипа и тя замълча.

— Със сигурност горкият ти мъртъв съпруг не е бил срамежлив, а мъжествен. Нали се сещаш, дипломатът в Гибралтар, който умрял, преди да пристигнеш при него.

— За разлика от някои жени, когато се отдавам страстно на някой мъж, аз го правя от любов.

Зои разбра намека и очите й сякаш още повече потъмняха. Лала Фатима плесна с ръце и лицето й доволно светна.

— Думите на Зохаре са прекрасни и затова, разбира се, тя скоро ще легне със съпруга си и ще му достави удоволствие, както е редно за жената. — Тя погледна Алекс с надежда. — Моят син те обожава, а и е толкова добър. Ти си силна, Зохаре, и сигурно ще го дариш с наследника, който заслужава.

— Да — промърмори Алекс.

— Кажи ми нещо, Зохаре — попита Зои. — На кой кораб беше, когато корсарите те плениха?

— На кой кораб? Разбира се, че на английски търговски кораб.

— Не си спомням да е пристигала подобна плячка в Триполи миналата година.

— Явно паметта ти е слаба — сряза я Алекс сухо.

Раздвижване в залата накара нея и останалите жени да оставят разговорите, защото Хавиер Блекуел точно влизаше. Сърцето на Алекс спря за миг при вида му. Той представляваше величествена гледка — излъчваше сила, воля и мъжественост и въобще не приличаше на пленник. Зои приглушено възкликна:

— О, той наистина е красив мъж, толкова голям и силен. Иска ми се да беше мой слуга. Сигурно е звяр в леглото.

Алекс се завъртя и видя по лицето й изписана похот, която я вбеси и същевременно разтревожи. Фатима спокойно се обади:

— Зои, той никога няма да бъде твой слуга. Да се надяваме, че ще стане капитан на нашия господар.

Зои не отговори, защото продължаваше да го гледа през дупката. Алекс за пръв път осъзна напълно колко знойна и привлекателна беше тази жена. Надяваше се тя и Блекуел никога да не се срещнат. Ала нима тя самата не беше успяла да се срещне с Блекуел? Обърна се отново към шпионката, решена да не обръща повече внимание на провокациите на Зои. В момента Хавиер си разменяше любезности с Фарук, но ненадейно надигна глава и погледът му се насочи към стената, зад която се криеше Алекс.

 

 

Пашата влезе в залата широко усмихнат. Носеше туника от яркочервена коприна, избродирана с перли и златни нишки, а дългите му широки ръкави се вееха зад него. Той позволи на някои от подчинените си да целунат пръстените по ръцете му и най-накрая се приближи до Хавиер, който също му целуна ръка. Пашата го прегърна с една ръка и двамата се отправиха към отрупаната маса.

— Вярвам, че си прекарал приятна нощ?

— Да, стаята ми е удобна — излъга Хавиер, защото почти не беше мигнал, откакто пристигна в Триполи.

— Доволен съм. Ела, нека седнем сега да ядем и пием.

Шотландецът му се усмихна злорадо, но Блекуел го пренебрегна напълно. Роби, облечени в широки шалвари и къси елеци, започнаха да поднасят печена риба, агнешко месо с подправки и мариновани зеленчуци. Алкохолът и кафето се лееха обилно, докато гостите разговаряха и се смееха, като от време на време хвърляха погледи към него, защото никой не знаеше защо е сред тях. Блекуел не можеше да хапне нищо, въпреки че това може би беше последното му угощение. Пийна от гъстото и прекалено сладко кафе, което накара пулсът му да скочи още повече, а той сега имаше нужда от пълна концентрация. Очите му се насочиха към стената, защото имаше чувството, че някой го гледа. Беше запознат с мюсюлманската традиция жените да наблюдават подобни събирания от специални стаички и се почуди дали Александра не правеше това в този момент. Щеше му се да не е там, за да не види зад стената възможната неприятна сцена.

В съзнанието му изплуваха две видения — окървавеният дръвник на градския площад и нейното лице, обляно в сълзи, зад железни решетки. Хавиер обезпокоен се отърси от тези мрачни мисли.

— Как са моите хора? — попита той Джабар.

— Оплакват се като всички пленници — усмихна се Джабар с ледено сините си очи.

— Все още ли се намират в затвора?

— Няма защо да се тревожиш, поне са живи. Дават им редовно вода и храна и имат право на един час разходка на ден.

— Като кучета — в гласа му се усещаше надигаща се ярост.

— Като американски кучета, каквито са — спокойно отговори русият мъж.

— Поне не са шотландски змии.

Джабар скочи на крака, изтегли камата си и изръмжа:

— Ставай, куче!

Хавиер също се изправи моментално, но тъй като нямаше никакво оръжие, се приготви за ръкопашен бой. Пашата, Джебал и Фарук също се надигнаха, а няколко войници пристъпиха напред с ръце върху дръжките на ятаганите си.

— Спрете веднага! — вбесено извика пашата. — Джабар, седни.

Двамата мъже продължиха да се гледат с пламнали очи още миг, след което Джабар бавно седна на мястото си. Пашата се усмихна на Хавиер:

— Простете на моя глупав и недостоен слуга, капитане. Не се безпокойте, той ще бъде наказан заради невъзпитаното си държание.

Блекуел хвърли един поглед към побеснелия шотландец и каза:

— Не се е случило нищо страшно.

— Колко сте великодушен. Моля ви, елате да си продължим угощението.

Всички седнаха на масата и Фарук се обърна с усмивка към него:

— Рейс Блекуел, решихте ли най-после да се присъедините към нас?

Изведнъж всички разговори около тях замлъкнаха и на Хавиер му се прииска да не беше толкова задушно. Погледите на всички се впериха в него.

— Поставен съм в изключително трудна ситуация — започна той. — Аз съм патриот, но въпреки това за мен е огромна чест, че вие ме оценявате толкова високо.

— Но със сигурност сте наясно с останалите възможности — настоя Фарук.

— Нужно ми е още време. Трудно се взима решение, с което се отказваш от вярата, родината и честта си.

— Два дена за обмисляне са предостатъчно време — прекъсна го Джабар, а в очите му се четеше нетърпение.

— У дома имам много задължения.

— А тук ще имате много нови задължения. Ще ви намерим млада и красива съпруга и ще ви построим голяма къща. — Фарук се усмихна студено.

Пашата се изправи и всички глави се обърнаха към него.

— Вие сте или с нас, или срещу нас — каза той с набъбващ гняв. — Вие сте силен и умен мъж, Рейс Блекуел. Какво решение имате да взимате, вие нямате избор.

Хавиер не отговори и се почуди дали няма да чуе смъртната си присъда.

— Дори ще ви предложа повече, отколкото на Джабар, който е адмирал на флотата ми. Ще ви дам толкова злато, колкото не сте и сънувал.

Джабар пребледня, независимо от загара си, а косата му започна да лепне по челото.

— Петдесет процента — каза пашата с блеснали очи и изгледа Хавиер. — Половината от всяка плячка. Ето колко много ви искам, Рейс Блекуел.

— Поласкан съм — излъга Хавиер и погледна владетеля, който не беше нищо повече от крадец и предател, убил собствения си баща и брат, за да завземе властта, и който бе виновен за смъртта на Робърт. Мразеше го много повече от Джабар или Фарук.

— Значи се споразумяхме.

— Не. — Никога нямаше да извърши подобно предателство. В момента играеше хазарт, но за да не бъде убит, надявайки се, че те ще си помислят, че може да променят решението му след време. — Не.

— Какво?! — изрева пашата. — Ти смееш да ми отказваш?!

— Отказвам ви — отговори Блекуел и ръката му автоматично се присегна към бедрото, на което обаче вече не висеше сабя. Пот се стичаше по челото му и той можеше да вкуси страха. Пашата почервеня, почти задавяйки се от ярост, и го посочи с пръст.

— Искам кръв, неговата кръв! Веднага!

Отнякъде долетя женски писък.

— Не!