Бренда Джойс
Похитена (12)

12.

Мурад повлече Алекс по коридора, защото тя бе твърде замаяна, за да върви сама. Стигнаха в харема, преминаха през празния двор, огрян от лунна светлина, и миг по-късно влязоха в нейните покои. Мурад затвори вратата, а тя се втренчи невиждащо в него. Господи, най-накрая се случи… Блекуел и тя бяха заедно, предопределени да бъдат любовници, а и съпрузи — беше убедена в това. А той, за Бога, беше много повече, отколкото очакваше — един истински мъж, истински герой и Алекс просто знаеше, че той се чувства като нея.

— Алекс, ето, пийни от това. Не си проговорила, откакто напусна стаята му.

Тя дори не погледна към чашата, която Мурад й подаваше. От всяка нейна пора сякаш се излъчваше радост, имаше чувството, че върви по облаците.

— Какво се случи? — попита Мурад. — Негодникът нарани ли те?

Първоначално Алекс не му отговори, защото още си припомняше как изглеждаше Блекуел, какво бе казал и как бе възпламенил тялото й, когато я докосна по ръката. Никога не бе пожелавала някого толкова силно.

— Какво се случи, нарани ли те?

Тя се усмихна.

— Не! Та той никога не би ме наранил, Мурад. Дори не се опита да ме люби, въпреки че знам, че искаше. За Бога, той е истински джентълмен и дори ми каза, че ще ме защитава и ще бъде мой приятел и съюзник. — Засмя се, без да обръща внимание на недоволството на младежа. Мурад рязко се извърна и на нея й се стори, че е разстроен, но беше прекалено щастлива, за да му обърне внимание.

— Не мога да повярвам, че това най-сетне се случи — прошепна възторжено. — Значи мечтите все пак се сбъдват понякога.

Мурад отново се обърна с лице към нея, без да се усмихва.

— Познаваш ли този мъж?

— Да.

— Досега не си ми казвала как или кога сте се срещнали за пръв път.

— Може би е дошло времето да ти кажа всичко. — Да се довери на Мурад, щеше да бъде идеалният завършек на прекрасната вечер.

— Тъй като мое задължение е да те пазя и да се грижа за теб, което и правя от четиринадесет месеца насам, мисля, че ще е добре да ми кажеш — заяви робът доста рязко.

Алекс наклони глава.

— Да не би да ревнуваш?

Той се изсмя, но се изчерви.

— Разбира се, че не. Не бъди глупачка, Алекс, аз просто изпълнявам задълженията си.

Тя се успокои, защото дори самата мисъл, че може да ревнува, й се струваше нелепа.

— Хавиер е моята съдба — промълви тя. Утре отново щяха да се срещнат. Той искаше да я види и Алекс бе обещала, че ще намери начин. Рискът обаче ставаше все по-голям и трябваше да направи нещо, за да може да продължи да се разхожда из палата — например да потъмни някак кожата си. Мурад я изтръгна от мислите й.

— Знам, че си настроена романтично, а и аз самият вярвам в съдбата, но трябва да гледаш по-трезво на нещата. Каза ли ти, че те обича или че иска да се ожени за теб? Спа ли с него?

— Не, но съм сигурна, че ще ми каже, че ме обича и иска да се оженим.

— И ти, разбира се, ще спиш с него и така ще рискуваш живота и на двама ви.

Алекс се сети за екзекуцията, която предстоеше, и си даде ясна сметка, че трябва да се контролира добре и за нищо на света да не се люби с него, преди да напуснат Триполи. От друга страна, толкова силно желаеше да бъде с Хавиер, че не беше сигурна дали ще успеят да предотвратят неизбежното.

— Значи още отпреди, в Америка, е успял да те заблуди, че те обича?

— Не точно.

— Какво искаш да кажеш с това „не точно“? Алекс, не можеш да ме оставяш в неведение, когато играя ролята на посредник между вас.

Тя се поколеба, но знаеше, че е прав, защото при това положение и него го грозеше смъртна присъда. В историята, разбира се, никога не се отбелязваше смъртта на един обикновен роб, но Алекс не се и съмняваше, че Мурад пръв щеше да бъде обезглавен, ако се разкриеше връзката й с Блекуел. Той имаше право да знае цялата истина и затова тя се обърна с лице към него, поставяйки дланта си върху неговата.

— Ти си най-скъпият ми приятел, Мурад, и аз много те обичам.

Изражението му се смекчи.

— Знам.

— Искам да ти кажа всичко. Мурад… — тя се поколеба. — Аз… идвам от бъдещето.

Той се изправи и се надвеси над нея.

— Алекс, това вече го каза. Защо го повтаряш, та то вече дори не е смешно.

— Защото е истина.

Мурад продължи да я гледа напрегнато.

— Аз съм родена в западната част на Америка през 1973 година.

— Това някаква игра ли е? Какво целиш с нея?

— Това не е игра, нито шега. Аз съм на двадесет и три години и съм родена сто и седемдесет години напред в бъдещето.

— Алекс, ела да поседнеш. — Мурад се притесни от нейния сериозен тон и я натисна да седне на дивана, след което я прегърна с една ръка. — Ще доведа лекар, защото явно не се чувстваш добре и си в истерия. Кажи ми какво ти се случи при Блекуел, какво ти направи?

Тя отблъсна ръката му.

— Не съм болна или истерична и нямам нужда от лекар, защото говоря съвсем сериозно. С Блекуел просто си говорихме, нищо повече. — Отново стисна здраво ръката му. — Трябва да ми повярваш. Аз съм студентка последен курс в Колумбийския университет, випуск 1996-а и правех проучвания за дипломната си работа, когато прочетох за Блекуел. Прочетох, че през юли 1803 година попаднал в засада при нос Боун и преди да бъде заловен и докаран в Триполи, разрушил своя кораб „Перлата“. Затова бях толкова шокирана, когато видях да докарват „Перлата“ вчера. Нещо се е объркало.

Робът не проговори и продължи да я наблюдава с пресъхнала уста. Защо продължаваше да настоява, че тази история е вярна? Какво се бе случило между нея и Блекуел, че говореше така? И все пак Мурад отлично помнеше нейната изненада, когато видя американския кораб да пристига в града.

— Освен това прочетох за екзекуцията на капитана през 1804 година, която пашата наредил.

Мурад стоеше неподвижен, не смеейки да осмисли това, което чуваше и на което явно тя си вярваше.

— Казвам ти истината. Той е бил убит заради връзката си с мюсюлманка. Мурад?

Той отново не каза нищо. Думите й не само му се струваха безсмислени, но и го изпълваха с ужас, който не можеше да си обясни.

— Тя била съпруга на сина на пашата — извика Алекс, разтърсвайки го за раменете. — Не разбираш ли?

А Алекс е женена за Джебал. Мурад отхвърли мисълта и рече:

— Имаш нужда от почивка, защото си болна.

— Не! Не съм се побъркала! Влюбих се в Блекуел и по някакъв начин любовта ми ме пренесе назад във времето при него. Синята газена лампа, която пазя в чантата си в сандъка го направи. Необикновените истории, които разказах на теб и Джебал, са всъщност филми от двадесети век, Мурад. Аз не съм измислила Дарт Вейдър и капитан Хан Соло, а Батман е просто герой от комикс.

— Какво е това филм? — попита момчето и също се изправи, а в очите му се четеше удивление и страх. — Какво е комикс?

— Филмът е нещо, което гледаш. Актьори играят някаква история, която се записва на лента. Там хората не са истински, въпреки че ходят и говорят. Но това е без значение. В моето време хората наистина могат да летят със самолетите, които ви описах, както и да карат коли и да говорят по телефон. Мога да ти го докажа.

Мурад скръсти ръце и я загледа как изтичва да донесе нещо. Сигурен беше, че е умствено болна и затова си измисля тези небивалици, друго обяснение просто нямаше. Алекс се върна след минутка с чантата си, която винаги му се бе струвала странна заради множеството джобчета и закопчалки, и извади от нея една малка книжка, подвързана с кожа. И друг път я бе виждал, но тъй като знаеше само английски, не можеше да прочете какво пише в нея. В книжката бе използвано разноцветно мастило, каквото виждаше за пръв път — червено, синьо, лилаво, както и черно. Алекс триумфиращо му го подаде.

— Това е моят органайзер. Погледни календара.

Мурад неохотно пое книжката, отвори я и погледна към датите, които можеше да разчете и които бяха 1996 и 1997.

— Наистина е необичайно, но може и сама да си го направила — призна Мурад, като се питаше защо ли би й било нужно да прави такова нещо.

— И защо да го правя! Ти си най-добрият ми приятел и не бих те излъгала!

Очите му се преместиха от червената книжка към лицето й. Тя никога не би го излъгала нарочно и очевидно напълно вярваше на думите си. По гърба му полазиха тръпки. Тя бе най-странната жена, която бе срещал. Сигурно, защото бе американка.

— Не съм луда. Причината да знам толкова много за Триполи е, че изучавах войната между САЩ и Франция. Знаеш ли защо винаги разпознавам корабите? Защото уча военноморска история. Така прочетох и за Блекуел и се влюбих в него. Защо не искаш да ми повярваш, Мурад? Та ти си най-добрият ми приятел и аз открай време исках да ти разкажа всичко.

Мурад не можеше да проговори. Това, което твърдеше Алекс, беше невъзможно, защото човек не е в състояние да пътува през времето нито напред, нито назад, фактът, че тя вярваше на историята си, само доказваше, че наистина е полудяла.

— Алекс, не споменавай това пред никой друг. Обещай ми.

Тя навлажни устните си.

— Какво ще кажеш за временната блокада, която Морис не успява да удържи? Сега тя не означава нищо, но до следващата пролет хората в Триполи ще гладуват, Мурад. Тогава Пребъл, който е следващият американски военноморски началник и няма нищо общо с адмирала сега, ще нападне града и ще разруши голяма част от двореца и пристанището.

Младежът замръзна, защото му хрумна нова и още по-страшна мисъл, която тя схвана веднага.

— Не ме гледай така, не съм вещица! Кълна се, че идвам от бъдещето и това е цялата истина. — Вече започваше да го дърпа несъзнателно за ръкава. — Чуй ме! През октомври корсарите на пашата ще нападнат „Филаделфия“ и нейният капитан ще се предаде, мислейки, че е успял да потопи кораба си, но три дена по-късно вятърът ще смени посоката си и „Филаделфия“ ще бъде докаран в Триполи като плячка.

Мурад пак не се помръдна. Аллах да ни е на помощ — Алекс можеше да предсказва бъдещето!

— На 16 февруари 1804 „Филаделфия“ ще бъде разрушен посред нощ тук от американците.

Или просто мисли, че може да предсказва бъдещето — реши Мурад, скръствайки ръце. Обливаше го пот, а авторитетният тон на гласа й сякаш го хипнотизираше. Възможно беше да не е луда, а пророк, и затова сухо отсече:

— Ще си проличи.

— Мислех си, че си най-добрият ми приятел — горчиво каза тя.

— Така е, Алекс.

— Не, не е, защото ако беше, ти щеше да ми имаш доверие и да ми повярваш.

— Вярвам ти, че си убедена, че идваш от бъдещето — каза искрено той.

— Няма що, благодаря ти! Когато ме заловиха и Джебал реши да се омъжи за мен, разбрах, че Блекуел е моята съдба. Не схващаш ли? Той е бил екзекутиран заради връзката си със съпругата на сина на пашата, а сега аз съм съпруга на Джебал, и той сам ме избра за такава!

Аллах, помисли си Мурад, ако тя наистина беше права, те всички бяха обречени на гибел.

— Не мисля, че си вещица или луда, Алекс, а просто ти е най-удобно да твърдиш, че си пътувала във времето. Не мислиш обаче какво приказваш и думите ти започват да ме плашат.

— Откакто пристигнах тук, само размишлявам — разгорещено извика Алекс. — Очевидно бях изпратена тук и оженена за Джебал, защото Блекуел е моята съдба. Аз го обичам, той също ме обича и двамата трябва да станем любовници!

Робът я стисна за ръцете и я разтресе.

— Не осъзнаваш ли какво говориш?! Той ще бъде убит заради теб!

Тя замръзна, и той можеше да чуе учестеното й дишане и биенето на сърцето й.

— А какво ще се случи с теб, прегрешилата мюсюлманка?

— Не знам, така и не разбрах.

— Ако Блекуел бъде заловен и убит заради връзката ви, можеш да бъдеш сигурна, че същото ще сполети и теб. Мюсюлманите никога не прощават прелюбодейство на жените си.

— Тогава ще избягаме и заедно ще променим бъдещето.

— Никой не е успял да избяга от Африка.

— Сам знаеш, че е имало няколко успешни бягства — отчаяно продължи Алекс.

— Няколко, например едно-две.

Лицето й посърна и от очите й потекоха сълзи.

— Това беше един от най-прекрасните мигове в живота ми, и ти напълно го провали.

— Опитвах се да ти отворя очите, да видиш нещата такива, каквито са.

— Аз ги виждам добре.

— Твоето предсказание — възкликна Мурад, сякаш не я беше чул — не е за любов. То е за смърт!