Джесика Сен Клер
Зимни рози (5)

Пета глава

На девети и десети декември първите войници от армията на Севера излязоха при град Савана, превърнат от войската на Конфедерацията в същинска крепост бунтовническата пехота бе отстоявала последните няколко двайсет-трийсет мили, но по численост не можеше да се мери с никой от четирите федеративни корпуса на Шърман и бе безсилна да направи кой знае какво. Защитните укрепления биваха превземани с лекота, имаше по няколко пленника от двете страни, северняците не стигнаха по-нататък. Генерал Харди от Конфедерацията беше в Савана с около десетхилядна войска, а колкото до Форт Макалистър, в устието на река Оджичи, той също бе в ръцете на бунтовниците и Шърман едва ли можеше да предприеме нещо, с което да застраши града.

Ето защо кампанията на северняците буквално стигна до задънена улица. Чейс чакаше със своя отряд в лагера в ниските крайбрежни мочурища на Джорджия. Дните се нижеха монотонно и бавно. Тук не му харесваше, тази земя бе чужда и неприветлива за северняка. Ниски борове, които нямаше как да израснат на таз песъчлива бедна почва. Хилави, често трънливи, храсталаци. Огромни дъбове с призрачен мъх по тях, тъничък като паяжина или дебел и плъзнал към земята като разяден от времето погребален покров. Навсякъде пъплеха змии — отровни змии по мочурливите брегове, смокове в жабунясалите солени езера. Имаше и цели рояци комари — някакъв непознат вид, много по-едър от комарите, които бе виждал досега. Те влудяваха най-вече конете. Крокодилите дебнеха жертви, бе плъзнала треска. Дизентерията и маларията обхващаха войската като вихрушка. Тифът също, но заболелите от него не бяха толкова много. В добавка към тези „удоволствия“, които можеше да им предложи само крайбрежието на Джорджия, цели три дни валя леденостуден ситен дъжд. Оризищата на Савана, които в най-добрия случай бяха блатисти, сега бяха направо наводнени и от три дни ботушите на Чейс бяха подгизнали. Но колкото и мрачни да бяха, всички сякаш се радваха, че са тук. Само за месец бяха пресекли стотици мили през земите на врага, бяха стигнали от Атланта до Савана практически, без да срещнат съпротива. Бяха опустошили и опожарили четирийсет от най-богатите провинции на Юга. Бяха завзели над двеста железопътни депа, окръжни центрове и градове, бяха освободили повече от петнайсет хиляди роби и десет хиляди глави добитък, бяха разрушили безвъзвратно двеста мили железопътни линии. Бяха изгорили цялата техника за събиране на памук, всички памукови фабрики и дъскорезници, оръжейните складове, собственост на Конфедеративното правителство, бали памук на стойност петдесет милиона долара в банкноти на Конфедерацията и още какво ли не. Това бяха официалните данни, в тях не бяха включени щетите, причинени от мародерите. Шърман бе нанесъл такъв удар на Джорджия, че щяха да й бъдат необходими години, докато се съвземе. Бе обезвредена памуковата аристокрация, управлявала необезпокоявано цяло столетие и така горещо подкрепила войната в Юга. Чейс не изпитваше гордост, но и не съжаляваше за нищо. Беше изморен, направо капнал, повече душевно, отколкото физически. Искаше войната да свърши, искаше да се прибере у дома. Искаше да обърне гръб на кървящия Юг и на цялата лична болка, която бе преживял последните няколко години тук. Искаше и се опита да забрави, че някога е бил тук.

— Майор Кортланд!

Чейс се обърна и видя бригадния командир полковник Адамсън, който, сведен, си проправяше под гъстия мъх път към него.

— Внимавайте, сър! — Чейс посочи зеленикавото блато, за да го предупреди. — Гледайте къде стъпвате! Мочурищата тук са по-опасни, отколкото другаде.

— Какво гнусно място! — изруга тихо Адамсън и се смръщи. Дръпна юздите на коня и извади единия си ботуш от стремето, за да покаже стичащите се по него дъждовни капки и кал. — Какво толкова му харесват бунтовниците? Ако беше мое, щях да го дам на първия, който го поиска. С най-голяма радост. Никога няма да ги разбера бунтовниците. — Той замълча, наведе се да удари един комар върху гърба на коня, при което си изцапа ръката с кръв и я избърса с отвращение в тъмно сините си униформени панталони. На същото място веднага кацна друго насекомо и Адамсън само се смръщи, сякаш принуден да се предаде. — Имам задача за теб, Чейс. Поне ти да се измъкнеш от тези забравени от Бога блата. Трябва да преместиш батальона си на десетина мили северно, при укрепленията оттатък Савана.

— Защо на север? — Това не беше въпрос, който Чейс обикновено задаваше на по-висшестоящи офицери, но този път попита. Форт Макалистър се намираше на югоизток, а това, че толкова неочаквано му заповядваха да се придвижи в обратната посока, го навеждаше на мисълта, че под повърхността се мъти нещо. — Какво става?

— Сега не мога да ти кажа. Съжалявам. Пристигна секретна заповед от щаба на генерала.

Чейс погледна силно изненадан по-възрастния мъж, дълго се взира в очите му и накрая кимна. Не обичаше да изпълнява сляпо заповеди, но Адамсън също не искаше често това от него.

— Добре. Какво да правим по пътя? Да създаваме ли проблеми или да кротуваме?

Адамсън си позволи кисела усмивка, усетил колко прозорлив е младият кавалерийски майор.

— Не ви трябват проблеми. Но от вас се иска да вдигате шум по пътя.

— Ясно — кимна Чейс и се обърна на югоизток, към далечния океан. Адамсън явно искаше да отвличат вниманието от Форт Макалистър. Е, той знаеше, че Шърман ще превземе укреплението. Въпросът беше кога. — Да тръгваме ли?

— Да, още сега.

— Но вече се свечерява.

— Още сега, майоре.

Изненадан, Чейс се поколеба, сетне сви рамене. Шърман сигурно се бе свързал с корабите на Севера, отрязани от армията му, и изгаряше от нетърпение да превземе форта на бунтовниците, препречил пътя му до тези кораби. — С други думи, макар и да беше късно, вероятно щяха да атакуват Макалистър веднага.

— Пожелайте успех на момчетата от пехотата тази вечер, сър. Последния месец се привързахме към тях — рече Чейс възможно най-спокойно и видя как полковникът кима одобрително. Наложи си да се усмихне за сбогом и отстъпи назад, та конят на Адамсън да не се подхлъзне върху несигурната почва. — Ще се видим в Савана, полковник.

— Точно така! — Адамсън отвърна на едва доловимата усмивка на Чейс и обърна коня. Изведнъж спря, споходен от странно предчувствие, и се изви на седлото, та пак да погледне в очите младия майор. — И ти, синко, се пази, докато отивате в Савана. Нали разбра?

Говореше необичайно напрегнато. Чейс го усети и стъписан, се взря в очите на по-възрастния мъж. За миг и двамата стояха като вкаменени, без да продумват. После Чейс сви рамене в знак, че въпреки предупреждението на своя офицер не го е страх, и още веднъж изкозирува за довиждане.

— Винаги внимавам, полковник. Внимавайте и вие.

Без да съзнава колко е смръщен, изпроводи с поглед офицера и се опита да обръща внимание на безпокойството, породено от думите му. Така де, кампанията бе продължила прекалено дълго и нервите на всички се бяха изопнали до скъсване. Махна рязко на тръбача да изсвири за сбор и отново се обърна към далечния север.

— Кажете на Грир да дойде при мен, сержант. Явно ще се отправим към града още тази вечер.

 

 

Стюарт държеше под око батальона на северняците отдавна — още от първия безуспешен набег при Милън. Видя как яхват конете, видя през бинокъла и жеста на капитана, който посочи на север. Така де, накъде другаде ще сочи? На юг беше река Оджичи. На изток, чак до морето, се простираха равни солени блата. От запад бяха дошли те. На около седем мили северно имаше блато, което Стюарт познаваше добре. Бунтовниците партизани бяха лагерували там преди многобройните колони на северняците да нахлуят към Савана. В тресавището тук-там имаше кипариси и водни дъбове, много тиня и гниещи дънери. Този път северняците нямаше да ги изпреварят, конете им щяха да извадят късмет, ако успееха изобщо да помръднат. Стюарт свали бинокъла и се обърна, за да кимне на чакащия Трийджак. Накрая бяха възнаградени, задето толкова дълго не бяха изпускали от очи северняците.

Чейс дръпна поводите — май бе стигнал поредното мочурище, по-опасно от досегашните, — и погледна без желание слънцето, което вече клонеше на залез. Пътят им бе осветен само от златистия му полукръг, увиснал в небето. Чейс пак погледна блатото и видя как вече са паднали сенки, гъст пълзящ испански мъх, мъртви дървета, призрачно сиви и сведени под опасен ъгъл: щяха да се свлекат всеки момент. Водата пред тях бе черна и зловещо спокойна. Стори му се, че някъде в далечината чува крясък на бухал, после на още един.

— Какво мислиш, Грир?

Изражението му само по себе си даваше отговора и Грир отвърна лаконично:

— Лоша работа.

Чейс кимна, но продължи бързо да изчислява. С него беше целият му батальон, четири отряда, което се равняваше горе-долу на двеста и петдесет души. Всеки отряд, подреден за поход, се простираше на стотина метра, което общо правеше близо четвърт миля. Ако приемеше, че оттук нататък ще се придвижват пешком, щяха да изминават за час към четири мили, че и по-малко при такъв терен.

— Сигурно е близо, Грир. Може би съвсем близо. Остава ни още час да вървим на светло, пък и мочурището едва ли е по-широко от пет мили. И все пак… — Той се намръщи и отново погледна залязващото слънце. — Това може би означава, че след като се стъмни, отрядът на Каулс още ще е в блатото.

— Значи спираме тук.

Чейс се свъси и въздъхна притеснен.

— Заповедта е да стигнем укрепленията на Савана.

Грир вдигна въпросително вежди, но не каза нищо. Видя как Чейс поглежда на югоизток и помръква още повече, ето защо му рече:

— Поне да можехме да разберем дали нападението е започнало.

Чейс поклати рязко глава и Грир замълча. Нямаше как да разберат. Задачата им бе да създадат у бунтовниците, защитници на укреплението, впечатлението, че цялата войска на Съюза се прехвърля на север. Така момчетата от пехотата поне щяха да имат предимството на изненадата, толкова необходимо им, за да нападнат добре укрепените позиции на бунтовниците. Тоест те трябваше да продължат, нямаха друг избор.

— Тръгваме. — Чейс бе все така намръщен, но даде на тръбача знак и високите металически звуци отекнаха силно в зловещата тишина. — Може и да не ни харесва, но трябва да вървим.

В мочурището беше дори още по-страшно, отколкото бе очаквал Чейс. Беше дълбоко. Конете се спъваха в надводни дънери и заплитаха крака в дългата жилава блатна трева. Тинята най-неочаквано се превърна в дълбока вода и жребците или затъваха, или плуваха. Мъжете отчаяно се мъчеха да хванат пушките, опитвайки се, често безуспешно, да не измокрят патрондашите. От ниските клони висяха съскащи змии. Колкото повече се смрачаваше, толкова по-често алигаторите се размърдваха в черните води. Някои от мъжете се бяха залутали. Губеха ценни минути, докато ги намерят. Вече не съществуваше никакъв строй. Още преди да изминат и миля, започнаха да се лутат напосоки. Слънцето се снишаваше все по-бързо и мъжете вече губеха ориентация, въртяха се в кръг и понякога се връщаха пак там, откъдето бяха дошли. Цели участъци от мочурището бяха черни като самата нощ. Конете се бяха запенили, дишаха тежко в мрака и въртяха очи от ужас и страх. Мъжете не се чувстваха много по-добре. Залезеше ли слънцето, никога нямаше и да се измъкнат. Щяха да се изгубят в този ад завинаги. Колкото по-тъмно ставаше, мочурището заприличваше все повече на живо същество. Невидимият мъх се протягаше към хората като призрачни ръце — студен и влажен, всяваш истински ужас. Редиците бяха обзети от страх, подобен на клаустрофобия. Чейс го усети и се опита да го разсее: обикаляше групичките изплашени мъже, за да им вдъхне кураж, какъвто му липсваше и на него, но им сочеше посоката и храбро ги повеждаше напред. Тази ситуация бе своеобразна проверка за офицерите: добрите бяха самото въплъщение на доблестта, лошите бързо се прекършваха. Грир водеше челния отряд. Бе незаменим. Каулс също не се предаваше, но на него се бе паднала най-тежката задача — задния фланг, където и без друго притеснените мъже се плашеха и от това, че са в незащитена позиция. Само да си помислеха, че отзад ги дебне опасност, и с батальона бе свършено. Щяха да се изпозастрелят помежду си, да убият и другарите си отпред, блъскайки се, за да се измъкнат от този ад. Капитан Уотсън вече беше капитулирал — бе изоставил отряда си, за да се придвижи напред. За щастие лейтенантите му бяха свестни, но не можеха да свършат сами работата. За редниците воинските чинове бяха нещо свято. Отказваха да изпълнят заповедите, ако им ги даваше лейтенант, но ги изпълняваха с готовност, ако ги получеха от генерал. Затова Чейс отиде при отряда на Уотсън, като не изпускаше от око и хората на Каулс отзад.

Опитваше се да не мисли колко бързо се мръква, но му се стори, че чува от юг далечен екот на артилерийски огън. Може би нападението на форт Макалистър бе започнало. Веднъж да се измъкнеха от мочурището, батальонът щеше да спре за почивка през нощта. Веднъж да се измъкнеха! Тази мисъл започна да придобива огромно значение, което с всеки миг ставаше все по-голямо.

Първите изстрели прогърмяха отляво. Уплашените отряди на Чейс спряха объркани и извикаха, сякаш срещу тях стояха приятели. Но отдясно им отвърна пореден порой от изстрели. Мъжете и конете започнаха да падат с писъци и да хлътват в покритата с мръсна пяна вода. Тресавището изведнъж бе обзето от паника. На малцина от мъжете им хрумна да извадят оръжието, повечето, който се сетиха да го направят, бяха изтикани встрани в суматохата, обзела останалите. В мрака трещяха яростни изстрели, улучващи своите вместо врага, и от това всички се стъписаха още повече. Чейс нарочно избута коня назад, за да провери останалите — сграбчваше юздите, ръцете им, всичко, до което успееше да се докопа. Заповедите, които крещеше, се чувах най-много на дванайсетина метра. Но с тях имаше и храбри мъже, които, щом го чуеха, гледаха да се подчинят. Сред виковете и писъците на множеството се образуваха групички от по трима-четирима бойци, които си възвърнаха самообладанието и започнаха да отговарят на изстрелите, вместо да се опитват сляпо и безуспешно да се измъкнат от тях.

Чейс вдигна пушката и смътно долови ругатните на капитан Каулс, който се мъчеше да въдвори някакъв ред в уплашения до смърт отряд. Чу в далечината отпред и Грир. Най-неочаквано конят на Чейс затъна, залитна и с плуване отново стигна твърда почва, колкото пак да се заплете в блатната трева и ужасен, да загуби напълно контрол. Чейс стискаше с една ръка хлъзгавите юзди, а с другата стреляше в посоката, от, където продължаваха да валят куршуми. Някой изпищя отзад, блъсна се в него и едва не го събори, после се свлече във водата, оставяйки тъмноалено петно върху ръката му. Чейс имаше седем патрона в карабината марка „Спенсър“ — беше изстрелял най-малко три-четири, а сега бе невъзможно да презареди. Вече чуваше почти навсякъде около себе си щракането на празни патронници. Звукът бе ужасяващ, от него нямаше спасение. Къде, по дяволите, се бе запилял Каулс? По лявото рамо го парна гореща остра болка и той изруга през зъби. В отговор гръмна още два пъти с карабината, сега обаче се мъчеше трескаво да различи в мрака познати лица. Повечето войници на Уотсън явно вече бяха убити. Един от доблестните млади лейтенанти лежеше мъртъв върху съседната могила. Други тела в тъмносини униформи висяха по дърветата или се носеха по черната вода от двете страни, на не повече от ръка разстояние. Ала Клаус бе успял да се изтегли напред. Сега покрай Чейс минаваха неговите войници, нови лица. Той по-скоро усети, отколкото видя капитана до себе си, чу силния вой на приближаващия отряд с все още заредени пушки и вдигна ръка, за да им направи знак да продължат.

— Оттук! Не ги оставяй да спрат, за Бога!

Още докато Чейс крещеше, по очите му потече нещо влажно и горещо, което го заслепи, и той се опита да го избърше. Откри с изненада, че е кръв, която от мрака изглеждаше не червена, а черна. После някъде отпред и вляво изтрещя изстрел. Беше Грир, разбра той. Слава Богу! Мъчеше се с отряда си да заслони останалите. Изстрелите от тази част на мочурището намаляха и се насочиха другаде. Чейс обърна коня, когато се появи последната трета от хората на Каулс — смътни сенки, малко по-черни от заобикалящия ги мрак на тресавището, но, Слава Богу, стреляха и се движеха възможно най-бързо при тези адски условия.

Чейс тръгна с тях, като изгърмя последния патрон в карабината и посегна към ремингтона. Разнесе се още по-силната миризма на барут, изместила вонята на блато, на сяра и гнилоч. Насочиха се по звука към изстрелите на Грир, сякаш пълзяха, но все пак напредваха. Препъваха се и падаха във водата, нищо не виждаха в непрогледния мрак.

Чейс се опита да се пребори със световъртежа, от който едвам се държеше на коня, адреналинът му падна, както винаги след първия устрем към опасността. Бе загубил и доста кръв, която продължаваше да тече. Беше прекалено тъмно, за да види, но като че усета топлината й, влагата й, която се просмукваше в левия му ръкав и сякаш го колосваше, щом засъхнеше. Изведнъж под копитата на коня изникна твърда почва, след това отново кал и препречили пътя водни дъбове. После пак се появи земя и здрачът пред Чейс му се стори учудващо светъл след мъртвешкия мрак на блато. Той примигна във внезапно изникналата светлина и заслепен, се заоглежда. Чу гласа на Грир и се опита се обърне към него.

— Никой не се вижда, майоре, никой не се задава. Отрядът на Уотсън е пострадал много, почти половината са убити или изчезнали. Каулс е загубил може би една трета от хората си.

Чейс кимна и усети, че е изтощен и му се вие свят. Всеки момент щеше да падне. Миг преди да се строполи обаче, някой го хвана. Малко преди да изгуби съзнание, чу смътно, че Грир вика военния лекар. И това беше всичко.

 

 

В зловещата тишина, която отново се бе спуснала над тресавището, Стюарт Лейтън запали насмолени борови факли и тръгна да оглежда застиналите лица на мъртвите северняци, като пътьом застрелваше малкото ранени, които все още бяха живи. От неговите хора бяха убити само седем, докато врагът в сини униформи бе дал близо петдесет жертви. Добро съотношение — но този, който най-много му се искаше да е загинал, не беше сред труповете. Разчиташе да ги свари неподготвени и отпърво мислеше, че е успял. Но северняците се бяха прегрупирали, бяха отвърнали на огъня и предотвратиха масовото клане. Защо ли Кортланд не беше загинал? Стюарт го беше видял точно в средата, когато откриха огъня. След това в суматохата го загуби, намери го пак и реши, че му е видял сметката. „Проклет северняк! — помисли си той. — Куршум не го лови!“ Стюарт пак спря за миг и се загледа в хората си, които плячкосваха от мъртвите северняци пръстени, пари всичко, включително и златните зъби. Щяха да оставят алигаторите да опоскат труповете, които после щяха да изгният във водата. Стюарт присви очи и погледна на север, сетне обърна коня към лагера. В крайна сметка бяха свършили добра работа. Все щеше да му се отвори друга възможност да убие майора северняк. Следващия път нямаше да му прости.

 

 

На следващия ден Чейс се събуди с главоболие, превързано рамо и с доклада, че пехотната дивизия на генерал Хауард е завзела Форт Макалистър на тринайсети, малко след залез-слънце. Сред сто трийсет и петимата федералисти, загинали при нападението, бе и полковник Адамсън, убит при артилерийски обстрел, докато наблюдавал битката от съседния хълм. Съдбата му бе поднесла онова, което той се страхуваше да не споходи неговия млад кавалерийски майор.

Беше убит почти по същото време, когато батальонът на Чейс бе нападнат от засада в онова адско тресавище. Като гърмящите змии сигурно и нещастието не идваше само. При тази мисъл той се намръщи и Грир, който бе седнал до него в болничната палатка, също се свъси.

— Рамото боли ли те?

— Не. Поне не толкова, колкото очаквах. Изкривил лице от болка, Чейс се надигна да седне и протегна ръка към очуканото канче, което Грир държеше.

— Я ми дай да пийна!

Грир кимна. Дори най-долнопробното уиски се ценеше от повечето войници като чудесен лек срещу болката, а това беше добър бърбън, отлежавал дълго в нечие южняшко мазе. Той подаде безмълвно чашата.

— Някакви новини?

— За Савана ли? Или кой ни нападна в тресавището?

— За тресавището.

— Не знаем нищо. Не намерихме много следи, когато се върнахме на другия ден. — Грир се смръщи и Чейс не го пита повече. Можеше да си представи. Водата плюс алигаторите… — Сигурно са били хората на Уийлър.

— Не, едва ли са били те. Напоследък Уийлър се движи плътно до основната колона на Килпатрик. А той е горе при Луисвил.

Все така намръщен, Чейс затвори очи. Бяха минали няколко дни от нападението в тресавището, но въпросът продължаваше да го тормози неумолимо, сякаш той трябваше на всяка цена да научи отговора. Имаше ли някаква връзка с онази първа нощ край Милън? Не ги ли обстрелваха и тогава отляво? Май не. Или вероятно е било случайно съвпадение. И все пак кой имаше причина да си нарочи точно неговия батальон? Не че не бяха оставили люти врагове, докато си прокарваха път от Атланта до тук, но като цяло неговата войска се държеше по-човешки от повечето други.

— Не знам.

— Какво?

Чейс не беше усетил, че го е казал на глас. Насили да отвори отново очи и се опита да се съсредоточи върху лицето на капитан Грир.

— По-добре да си тръгвам, майоре. Изглеждаш уморен. — Капитанът сложи чашата с останалото в нея уиски върху грубото шкафче и се изправи. — Ще си „забравя“ чашата, но побързай да й се насладиш, докато не се е върнал санитарят, защото ще я изпие до дъно.

— Благодаря ти.

Чейс се пресегна мълком да вземе чашата.

Парещата течност не проясни главата му, но поне попритъпи болката. „Кой? — запита се той. — Кой? И защо?“ Грир вече бе при изхода на палатката, когато Чейс заговори отново, без дори да е сигурен кое го подтикнало:

— Не извеждай момчетата. Дори на разузнаване. Не мърдайте оттук. — Намръщи се, заслушан в инстинкта, на който се бе научил да се доверява. — Намерете какво да правите няколко дни, докато отново се изправя на крака. Разбра ли?

Каза го тихо, но от изненадата върху лицето на Грир разбра, че той го е чул. Повечето бойни щяха да се озадачат от подобна заповед, но не и капитанът. Бяха заедно от доста отдавна. Известно време Грир мълча, сетне само кимна.

— Слушам, майоре! Оздравявай бързо!

Докато гледаше как той излиза, Чейс кимна, учуден от самия себе си. Какво ставаше, по дяволите? И на него му се струваше, че е длъжен да даде отговор на този въпрос. Реши да не мисли за това и пресуши бърбъна. Каквото и да ставаше, Грир беше прав, че Чейс няма за кога да умува. Знаеше единствено, че до мига, кога влязат в града, ще бъдат преследвани — виж не бе наясно от кого и защо. Но щеше да разбере, обеща си той. Щеше да разбере и нямаше да допусне хората му да се озоват в поредния капан.

 

 

Войната сякаш беше на страната на Чейс. Само след четири дни насред нощ някога гордият и величествен град на Конфедерацията, Савана, стана свидетел как генерал Харди изтегля своята разгромена десетхилядна войска в Южна Каролина по широката, осветена от луната, сива река. Армията на северняците беше препречила всички останали изходи. На юг Шърман беше завзел Форт Макалистър и по река Оджичи плаваха малки федеративни военни лодки. На изток беше морето и федеративните кораби, участващи в обсадата. На запад безбройните бойци на Шърман — ядрото на неговата войска и артилерия, готови сутринта да подложат на обстрел превзетия град. За тежките оръдия бяха построени здрави укрепления. По-леките полеви оръдия бяха разположени на най-много сто и петдесет метра от бунтовническите окопи. Наводненото оризище, което се простираше между двете армии, бързо бе опасано от мостове и купчини слама и съчки. Шърман бе намекнал, че който влезе пръв в Савана, ще стане военен губернатор и дори посред нощ някои амбициозни войници строяха малки платформи и напредваха срещу стрелковите позиции на бунтовниците. Офицерите гледаха и се усмихваха, но никой не се намесваше.

Каквото и да си мислеше Грир за странната заповед на своя майор, той се подчини — Осми пенсилвански батальон не беше включен в общото нападение на града, организирано от Шърман. Но Харди в Савана беше добър воин. Разбираше, че няма смисъл да изправя десет хиляди души срещу шейсет хиляди. Конфедеративните инженери бяха построили мост — доказателство за оскъдните запаси на южняшката армия, — който се простираше от павираното пристанище при улица Уест Брод до ниския блатист остров Хъчисън. По пълноводната река се носеха салове с памук и ориз, теглени благодарение на прилива от параходчета с колела от железопътни вагони вместо котви, и навеси от дъски, откъртени от пристанищните докове. За да приглушат звука от придвижването, бяха пръснали по дървото оризова слама. Зад паянтовия мост се простираха река Мидъл и остров Пениуърт, сетне последните квартали на Савана и бреговете на Каролина. Войската се изтегляше бавно от потъналите в нощния мрак окопи, тук-там отекваха откъслечна стрелба, за да покрие частите, които вече бяха отишли напред. Гърмежите криеха още и тъжните умове в една армия, която унищожаваше собствените си арсенали и осуетяваше собствените си планове: тя подпали пристанището, някога гордостта и надеждата на конфедералистите, и потопи или изгори малкото съдове, все още останали във флотата на Савана. Единствено бронираният кораб с името на града, който прехвърляше в Каролина храна и боеприпаси, беше временно пощаден. По-късно същия ден „Савана“ изстреля последен дързък снаряд към омразното федеративно знаме, което се вееше високо над Форд Джексън, и капитанът нарочно запали трюмовете с амуниции. На кораба се изви огромен огнен стълб и той се разби на парченца, разтърсвайки града с величествен взрив.

На двайсет и втори Шърман влезе тържествено в завзетия град, под фанфарни звуци и развети полкови национални флагове. Яздеше бавно, приемайки поздравите на жизнерадостната си войска, която се бе строила по улицата. От щабквартирата в града изпрати телеграмата, която щеше да пристигне във Вашингтон на двайсет и трети декември и да вдъхне на Севера тържествуващо облекчение.

„Искам да ви поднеса като коледен подарък град Савана със сто и петдесет тежки оръдия и много боеприпаси, а също и с около двайсет и пет хиляди бали памук.“

„Загубената“ армия най-после беше намерена.