Джесика Сен Клер
Зимни рози (3)

Трета глава

Здрачаваше се все повече и пращящите пламъци на обхванатата от пожар железопътна гара на Медисън изглеждаха още по-ярки на фона на притъмнялото небе. Днес беше по-студено и Чейс усети доволен как голите му ръце и лице се стоплят от пожара. Видя как на едно място покривът на сградата пламва, сетне пожарът обхвана цялата гара. Първата от вътрешните греди изгоря и се срути с трясък, а краят на покрива най-близо до нея се засвлича и цялата сграда рухна. Кавалерийските коне се събраха и започнаха да цвилят и да се дърпа подплашени. Чейс се обърна да кимне на мъжа, застанал мрачно до него, и стисна по-здраво юздите.

— Това е всичко за тази вечер, сър.

Изкозирува учтиво, защото човекът до него беше бившият сенатор Джошуа Хил, приятел на генерал Шърман още от Вашингтон и един от малкото жители на Джорджия, гласували преди четири години против отделянето на Юга. Смелото застъпничество на Хил пред напредващата съюзническа армия беше спасил Медисън от съдбата, споходила другите градове на Джорджия, през които минаваха северняците. Тук нямаше много разрушения. „Медисън извади късмет“, помисли Чейс, като си спомни черния пушек, издигнал се над Ковингтън — последния град, които бяха прекосили. „Събирането на провизии“ вече имаше много по-широк смисъл.

— А балите с памук в склада, майоре? С парите от тях мнозина от нашите хора ще се хранят и обличат догодина.

Чейс повдигна рамене. Не искаше да дава мнение.

— Генерал Слокъм ще реши утре какво още трябва да се направи. Ще поставя наряд и пред склада с памук и съда, но се опасявам, че ще сметнат стоката в склада за контрабандна, сенаторе. Съжалявам.

Докато се мяташе отново на коня и го обръщаше, усети, че сенатор Хил го гледа и долови безсилието и болката в очите на южняка. Неволно сви рамене от състрадание към него. „По дяволите, сами си го изпросиха!“, напомни си Чейс. Стреляха по знамето при Форт Гъмтър, вече бяха загинали близо двеста хиляди войници на Съюза, опитвали се да поправят грешката от онзи априлски ден. Това беше война и както генерал Шърман казваше, „войната е ад“. И можеше само да очакват, че ще горят в истински ад.

— Майоре! — чу нежен женски глас сред виковете на мъжете и воя на пламъците.

Спря изненадан коня, за да погледне надолу, и видя млада жена — беше хубава, доколкото можеше да прецени в тъмнината.

— Да, госпожо.

Чертите на лицето му се изопнаха тревожно и той я изгледа студено. Вероятно поредната южняшка красавица, помисли той. Сигурно си въобразяваше, че премреженият й поглед и чаровната усмивка ще спасят памука на тате и среброто на мама.

— Имате ли покана за вечеря? — Дантеленият шал, който покриваше прибраната й коса и голяма част от лицето й, се смъкна леко, когато тя вдигна очи. Наистина беше красива. — Дойдох да ви предложа вечеря, ако имате малко време.

В отговор Чейс се усмихна насила, с подигравка, и сви рамене.

— Май не съм ви разбрал, госпожо. Или може би в тъмното сте сбъркали цвета на униформата, която навярно ви се е сторила сива.

— Ако смятате да сте груб, ще оттегля поканата си.

— Нелюбезен ли съм? — Той се позамисли и отново сви рамене. — Нелюбезността ми стана навик. Войната се проточи доста.

— Навиците могат да бъдат променени. — Жената пак се усмихваше, но усмивката й бе помръкнала. — Кажете, приемате ли, майоре? На нас, южнячките, не ни приляга да стоим толкова дълго в такова грубо обкръжение. Ако не решите бързо, ще съм принудена да си тръгна, за да не накърня доброто си име.

Чейс понечи да откаже, но размисли. Защо пък да не иде? Още ли се пазеше за Лийна Лейтън? Не беше заради Сюзан Страдфорд, знаеше го — още не беше женен за нея. А колкото до Лийна, тя вече беше само спомен, и то лош. А най-добрият начин да се освободиш от един спомен е да го затрупаш под безброй други. Да се надяваме, по-приятни.

— Ще ми бъде драго, госпожо, да споделя с вас вечерята и каквото друго ми предложите.

Тя вдигна ръка в ръкавица и я задържа за миг върху мускулестото бедро на Чейс, после се обърна и му показа посоката.

 

 

През войната жените обикновено бягаха от опасните усамотени къщи в провинцията и търсеха сигурност при роднини и приятели в града. В къщата имаше пет жени и атмосферата беше доста тягостна. След вечеря обаче се преместиха в приятна, огряна от луната градина, която ухаеше на маслинови дръвчета и беше закътана от вятъра от висок жив плет. Далечният ножар, обхванал железопътната гара, най-после се бе превърнал в яркочервена жарава и малкото китно градче бе обвито в тихите сенки на нощта. Луиза го целуна първа. Чейс пое инициативата за следващите целувки, открил, че устните й са сладки, гърдите — нежни и налети, тялото й — зажадняло за него. Когато осветлението вътре в хола угасна, той се качи горе с жената и се наслади на вечерта. Луиза също бе доволни и се усмихна щастливо в тъмната спалня, заслушана как забързаното дишане на Чейс малко по малко се успокоява.

— Е, какво ще кажеш за гостоприемството на южняците, майоре?

Гласът на Луиза бе нежен и весел, дъхът й го гъделичкаше зад ухото и Чейс се обърна с лице към нея и също и отвърна с усмивка. Кожата й бе мургава на фона на белите чаршафи, косата й бе разпиляна върху възглавницата като лъснато злато и той вдигна лениво ръка, за да събере дългите кичури.

— Дано нямаш памук в склада на гарата и не си мислиш, че току-що си го спасила — пошегува се Чейс и погледна жената в мрака, за да види реакцията й.

Тя все още се усмихваше и когато се премести по-близо до голото му тяло, Чейс вдигна нехайно ръка, за да я помилва.

— Имаме няколко бали — усмихна се Луиза сякаш на някаква шега и го погледна. За част от секундата му заприлича с израза си на типична сладникава красавица от Юга. Отново се засмя и повдигна рамене. — По-голямата част от нашия памук е на друго място. Дано си достатъчно галантен, че да не питаш къде.

Чейс се усмихна и сви рамене.

— Няма. Просто се надявам да сте го скрили добре, Луиза. Въпреки… гостоприемството ти ще изгоря, каквото намеря. Длъжен съм.

Настъпи кратко мълчание — доста приятно, и той се подпря на лакът, за да си вземе пура. Когато се надвеси над Луиза, за да стигне кибрита, от косите й го лъхна нежно ухание на рози и отначало смутен, после ядосан Чейс се свъси. Лийна използваше същия парфюм. Това разруши безгрижното удоволствие и усмивката му помръкна.

— Извинявай, че те питам без заобикалки, но защо, Луиза, не развявате конфедеративния байрак и не затръшвате вратите под носа ни, както правят повечето жени в Медисън? Не вярваш ли в каузата на Конфедерацията?

Знаеше, че я е изненадал с въпроса си. Усети го и от замислеността, появила се в очите й.

— Странен въпрос ми задаваш, майоре. Сега ли намери да питаш? — отвърна накрая тя. — Но тъй като не съм свикнала с офицерите северняци и техните навици, ще се опитам да не размишлявам върху него и просто да отговоря. — Луиза намести възглавницата, за да се подпре на нея, седна и погледна замислено в светлината на запалената клечка кибрит суровите красиви черти на лицето му. — Не съм заклета бунтовница, както хората тук. Първо, израснала съм във Франция, където няма робство. Но съм завършила колеж тук, в Медисън. Между другото, вицепрезидентът на Конфедерацията Стивънс ми беше учител. Смятам Юга за свой дом, и себе си — за южнячка. Сигурно си изненадан, че съм в леглото с теб. Който ни познава, ни възприема като благовъзпитани дами и господа, но независимо от външността, човешката природа си остава една и съща. В колежа ни учеха на везмо и добри обноски. Мога да прекарвам вечерите, като се включа в някое просветно дружество, където да четем класици или да слушаме как Мелиса Джоунс свири на пиано свои песни. Но ще умра от скука, точно както и ти. Всичко тук наподобява игра. Игра, която сме си избрали да играем и която разбираме. Колкото и неясна да е тя за вас, северняците, ние я разбираме. Но такава е другата страна на медала на Юга, драги ми майоре. Бели господари, които си взимат за любовници робини и отглеждат чернокожи копелета за къщната работа. Жени, които отчаяно се мъчат да бъдат жени, да са нежни и човечни, да бъдат истински обичани. На Север едва ли е много по-различно. Нали и вашите доверени слуги имат какво да разкажат, когато се съберат да поклюкарстват?

— Да, ходят в кръчмата на Макджилин на Друри Лейн — сви рамене Чейс: не бе съвсем убеден в това, което казва. Пак се сети за Лийна и кафявите му очи станаха мрачни. — Все пак има разлика. Ние не лицемерничим толкова много. Не се правим на светци.

— За нас това не е лицемерие. Приемаме го като начин да следваме високи идеали за себе си и за нашия свят. И се опитваме да се съобразяваме с тях, доколкото можем.

— Но резултатът е култура, просмукана от лъжа, хора, усвоили твърде добре как да се преструват. Идеали, които никой не спазва, освен на думи.

— Каквото и да говориш, Югът е подчинен на възвишени идеали…

— Идеали ли? — Чейс стресна момичето с горчивия си тон. Разбра го, когато се извърна към Луиза и видя, че тя поглежда с разширени очи към вратата на спалнята. — Какви идеали, за Бога? Ами вашите роби? Ами това, че тук свободните чернокожи се броят на пръсти? Ами бедните бели, които за вас са боклук? Ами хората, за които няма място във „вашите идеали“? Какво им предлага вашият свят?

Луиза го погледна, без да казва нищо, и се пресегна да го погали по косата. Той потръпна от милувката й извърна очи.

— А вие, майоре? Какво ни предлага вашия свят, освен гибел? — Тя се усмихна тъжно и умислено и поклати глава. Чейс не отвърна нищо и накрая тя вдигна рамене и посегна да вземе роклята си. — Всички северняци като теб ли са, майоре? Мили и внимателни в един миг и груби в следващия?

Все така смръщен, Чейс я загледа как облича дантелената рокля. Накрая се пресегна да й помогне, съжалил за горчивите си думи.

— Извинявай, Луиза. Не исках да съм груб. Само мислех…

— О, знам. — Тя го погледна през рамо, докато се опитваше да върже панделките на врата си, след това се обърна в профил към него. — Или поне си мисля, че знам — Ти си много добър в леглото, майоре. Много нежен. Това само по себе си говори що за човек си. Но си ядосан от нещо. И се чудя дали това е само заради войната.

Жената замълча, сякаш очакваше Чейс да й отговори. Ала той само сви рамене.

Продължи да мълчи намръщен и се пресегна да вземе още една пура. Луиза го наблюдаваше и изучаваше лицето му на слабата светлина от огънчето на пурата.

— Добре тогава, запази си тайните, каквито и да са. Само не забравяй какво казват комарджиите в Ню Орлиънс — не си брой парите, докато не станеш от масата. Може би, докато свърши войната, ще откриеш в Юга нещо, което ще ти хареса и ще обикнеш. Случвали са се и по-странни работи.

— Може би.

Каза го само от любезност и от мигновената й усмивка разбра, че тя не го е възприела като шега. Чейс наистина не се шегуваше, ето защо не се впусна да я убеждава. Луиза тръгна към вратата и той стана да я изпрати. Дължеше й поне това внимание.

— Луиза…

— Или става дума за жена? — прекъсна го тя, усетила, че Чейс се кани да се оправдава, извърна се и го погледна право в очите. Те бяха мрачни, неразгадаеми и накрая Луиза просто вдигна рамене. Не бе в състояние да го разбере. — Ако наистина е жена, майоре, ако е някоя от нас, по-добре я забрави. Една южнячка може да измами на дребно своя свят, но никога няма да го предаде. Ще си спестиш много болка и страдание, ако го запомниш. — Тя се усмихна състрадателно, погледна го мълчаливо, после си тръгна. — Сутринта ще ти махна за сбогом, майоре. И не забравяй съвета ми.

Прошумоли тихо с полите на роклята си и оставяйки след себе си нежното ухание на рози, се скри зад вратата. Чейс се върна в леглото.

Двайсети пехотен полк, предвождан от генерал Слокъм, навлезе в града още по мръкнало и нахлу с викове в складовете: плячкоса и подпали балите памук, които сенатор Хил се бе опитал да спаси. Щом пристигна основната колона, кавалерията получи заповед да се изтегли и да продължи напред и Луиза изпълни обещанието си: махна за сбогом от прозореца на спалнята. Само две минути, след като напусна Медисън, Чейс престана да мисли за нея и за съвета, който му бе дала: този град бе поредната спирка в техния поход напред, който трябваше да приключи в Ричмънд, щата Вирджиния, да смаже армията на Конфедерацията и да сложи край на войната. Луиза не му беше казала нищо, което Чейс да не знае за жените от Юга, и напускайки Медисън, той остави там и повечето си спомени за Лийна Лейтън. В съзнанието му остана единствено ледената горчивина от нейното предателство.

 

 

Подобно на Джорджия, и Филаделфия се радваше на седмица циганско лято. Листата на дърветата бяха пожълтели преди доста време и повечето бяха окапали. Моравите бяха започнали да потъмняват, розите бяха отстъпили място на белите и жълтите есенни хризантеми, които бяха разцъфтели в старателно подредени лехи. По точно в края на ноември лятото сякаш се бе върнало за последно. Денят бе топъл и слънчев, нощта — ясна и все така топла, и Джошуа се наслаждаваше на въздуха в откритата карета. Наслаждаваше се и на мрака, на възможността да остане насаме с мислите си, да ги претегли внимателно, и затова каза на кочияша да мине по обиколния път.

Тази вечер по Брод Стрийт почти нямаше движение. Минаха край Музикалната академия, пред която имаше доста карети. Тази вечер Джонатан и Уитни бяха на концерт и Джошуа почти се изкуши да спре и да ги потърси, по-точно да потърси Джонатан. Странно, беше се привързал към това момче. Може би прекалено много. Но Чейс още беше в Джорджия с федеративната армия и Джонатан му беше най-близкият човек след неговия син. Джошуа имаше нужда от някой до себе си, особено във вечер като тази искаше някой да му вдъхне увереност, че не е сам.

Кочияшът понечи да спре, но старецът му махна да продължи и поклати глава. Светлините в Академията изведнъж заблестяха по-силно, което означаваше, че концертът е свършил. Всеки момент сградата щеше да се превърне в същинска лудница: всички щяха да си тръгнат. Каретата продължи нагоре по Брод до Уолнът Стрийт, минавайки покрай призрачните сенки на почти завършения клуб на Лигата на Съюза. Джошуа бе подпомогнал строежа на сградата, но не знаеше дали ще доживее тържественото й откриване. Други обаче щяха да го доживеят и това го радваше. Не му се свидеха парите, които беше дал. Завиха по Шестнайсета улица и той видя светлинката на алеята за карети пред къщата. Вътре двете високи дорийски колони от гладка слонова кост бяха озарени от полилеите в антрето, но никъде другаде в къщата не светеше. Значи Елинор още не се бе върнала. На Джошуа му олекна, после се укори за това и раздразнен, накрая реши да не мисли за дъщеря си.

Имаше да решава далеч по-важни неща. Тази вечер се бе състояла поредната сбирка на коалицията, започнала с наздравица за преизбирането на президента. За Джошуа тази наздравица беше първото и последно приятно нещо на сбирката. Онова, което последва, го стъписа, по-точно го уплаши до смърт. Хората от коалицията вече не се задоволяваха да трупат печалби от войната и крояха дръзки планове за бъдещето. Парите, както винаги, бяха основна цел на техните машинации — парите, а също не по-малко съблазнителната власт. Тези хора вече не се ограничаваха само с това да предопределят хода на войната според своите интереси, не смятаха да се оттеглят, щом тя приключи. Сега коалицията се целеше в бъдещето и заплашваше самите устои на държавата, на страната като цяло. Кроеше планове, които щяха да надживеят войната с десетилетия, ако не и с векове. Демокрацията не значеше нищо за тях. Бяха богати като крале и искаха да имат и власт като крале. Щяха да запазят републиката, но само на книга. Членовете на коалицията щяха да бъдат истинските управници, една тайна олигархия, която да дърпа конците на всяко правителство във Вашингтон. Първите стъпки към постигането на тази цел вече бяха направени, и то тази вечер. Коалицията бе намерила неочакван съюзник.

В началото на срещата бяха започнали с писмо от „анонимен източник от Вашингтон“ — както предполагаше Джошуа, от Л. С. Бенкър, шефа на тайното разузнаване към военното министерство. Това ужасяващо писмо съдържаше няколко „предложения“ как Вашингтон и членовете на коалицията да си сътрудничат, за да наложат след края на войната някои радикални промени. Отначало Джошуа се отнесе скептично към тях, но после в съзнанието му изникна неприятният спомен как Хенри Уолтърс е подочул на последната сбирка на коалицията заплахите за похищение. Кошмарните амбиции на тези хора, които отпърво му се струваха невероятни, ставаха все по-реални.

Накрая дори онези наглеци във военното министерство започнаха да проумяват, че цялата страховита власт, усърдно трупана през кризата и хаоса на последните четири години, ще им се изплъзне съвсем скоро, тъй като краят на войната вече се виждаше. Досега този край им се струваше твърде далече, та те да се тревожат. Но вече не бе така. Ричмънд и Питърсбърг бяха обсадени. Над блокадата откъм океана и реката не можеше и пиле да прехвръкне. Шеридан бе изчистил долината на Вирджиния. Шърман бе завзел Атланта, най-нагло бе отрязал всички пътища за снабдяване и се бе отправил кой знае накъде — май към самото сърце на Конфедерацията, оставяйки след себе си обещанието „да превърне Джорджия в ад“.

Конфедеративната армия се бе борила, колкото да издържи до последните президентски избори. Ако бяха спечелили демократите, щеше да има надежда за мирни преговори и за независимост на отцепилите се южни щати. Ала тази надежда бе угаснала, както и надеждата за военна победа над Севера, хранена единствено от фанатиците. Югът всеки момент щете да капитулира. Ала една държава в мир беше много по-независима и не се отнасяше с такава търпимост към злоупотребите с властта, вършени от членовете на администрацията или в техните министерства.

Но не и без борба, както, изтръпнал, осъзна тази вечер Джошуа. Не и без сблъсъци. Подобно на легендарните жители на Крит, Северът бе създал чудовище, достатъчно страховито, за да смаже заплахата от друго — Конфедеративната армия. Но и след отстраняването на тази опасност чудовището на Севера щеше да продължи да съществува. Дали като минойците не трябваше да прокопаят лабиринт? На всеки седем години да принасят в жертва млади мъже и девици, за да утоляват жаждата му за кръв? Джошуа се усмихна тъжно на това хрумване. Тази вечер наистина си бе задал много въпроси. Не се и съмняваше, че военното министерство, силно, с огромна власт, ще се обърне като хванато натясно животно и ще се бори със зъби и нокти за своето оцеляване. Единственият въпрос беше как ще го направи. И кога? И с какво? След тази сбирка Джошуа знаеше отговора поне на този въпрос: с оръжия като коалицията. С коалицията във Филаделфия и останалите като нея — Ню Йорк, Бостън и самият Вашингтон, окръг Колумбия. Богати и властни мъже, отдавна спазарили съвестта си срещу егоизма и сребролюбието. Всеки сам по себе си бе неприятен, но не можеше да напакости. Ала обединени, те представляваха ужасяваща заплаха. От години работеха с министерството на Стантън, бяха забогатели от това и сега се наслаждаваха на величието си. Ако президентът Линкълн и Белият дом се обърнеха и решаха да убият това налокало се с кръв чудовище, ако тези тайни коалиции подкрепяха стария си приятел, военното министерство, в борбата за власт… какво ли щеше да стане? Божичко! Още една война? Югът бе изтощен до краен предел. Северът не можеше да се окопити от тази война: най-доблестните му младежи бяха или ранени, или убити. Дали тези хора наистина щяха да имат наглостта да подпалят още една война? И дали тя щеше да се води на бойното поле? Или щеше да бъде подмолна: в затворените за непосветените клубове, в коридорите на Конгреса, на Уолстрийт и в банките? Нима бяха спасили Съюза колкото да го видят да попада под още по-мрачната диктатура, направлявана от невидимата ръка на военното министерство?

Беше малко вероятно, но това съвсем не успокояваше Джошуа. Преди тази вечер щеше да каже, че е невъзможно. „Бог да ни е на помощ! — помисли внезапно той. — Бог да ни е на помощ на всички, и на Севера и на Юга, ако за да се спаси, военното министерство се обърне срещу нас. Как изобщо бихме могли да го спрем?“

 

 

— Нещо не е в ред, Уит, но не проумявам какво.

Тя не се изненада да го чуе, познаваше Джонатан прекалено добре. Цялата вечер усещаше как мислите му са другаде. Дали изобщо бе чул музиката на клавирния концерт, на който бяха ходили? Сякаш се бе стреснал от ръкоплясканията накрая, все едно, че въобще не е слушал.

— Какво, Джон?

Той се претърколи към нея в обляната в лунна светлина спалня и се подпря на лакът. Дори в мрака Уитни виждаше загрижеността, изписана върху красивото му лице.

— Банката.

Тя пребледня.

— Пак ли липсват пари?

— Да липсват пари? Не, слава Богу, този път не. — Той поклати тъмнокосата си глава и Уитни въздъхна леко. — Не е нещо конкретно, по-скоро имам някакво предчувствие. Заговорнически погледи. Шушукане. Годуин от управителния съвет се държи странно.

Уитни се пресегна мълчаливо да го погали насърчително по голото рамо. Той и отвърна, като се усмихна едва-едва, сякаш насила. Жена му се смръщи.

— Джошуа знае ли?

Върху устните на съпруга й се появи по-искрена усмивка.

— Не съм му казвал нищо. Засега нямам причини. Има достатъчно проблеми със сърцето и със сина си: един Бог знае къде точно се намира в далечния Юг. Няма вест нито къде е Шърман, нито в каква посока се отправил, нито дали армията се е разцепила.

— Пък и Елинор!

— Да де. Това се разбира от само себе си.

Щом чу името на дъщерята на Кортланд, Джонатан престана да се усмихва и върху лицето му се изписа ледено отвращение.

— Какво смяташ да правиш?

— Засега нищо, ще изчакам. — Не изглеждаше доволен от това свое решение и вдигна притеснено рамене. — В края на краищата, докато Джошуа е жив, никой не може да създаде сериозни проблеми. Дори Елинор.

Уитни кимна в мрака, но беше разтревожена: дъщерята на Кортланд бе най-опасна именно, когато човек си мислеше, че няма да му навреди.

 

 

Лийна потръпна под студения дъжд на ноемврийската привечер и погледна отчаяно оловносивото небе, от което сякаш се сипеше втечнен лед. Беше мокра до кости. Хвърли поглед назад към калния път и следите от конски копита по него, които почти моментално се пълнеха с вода. Всички дървета, освен боровете вече бяха голи и клоните на дъбовете не им предлагаха никаква защита, докато потиснати, те яздеха бавно и мълчаливо на изток. В Медисън бяха изпреварили северняците само с няколко часа път. Там вече нямаше никакви влакове, всичко бе сринато до основи. Кавалерията на северняците беше разрушила жп линията северно от Грийнсбъро. Налагаше се да стигнат в Огъста с конете, главната железопътна линия на Джорджия бе извън строя. Лийна не можеше да избяга от войната по нея.

Стюарт ги поведе на югоизток, към столицата на щата Милиджвил. Пристигнаха два дни преди северняците. Отряд от кавалерията на генерал Уийлър дойде веднага след тях, за да организира набързо евакуацията на града. Единственият заминаващ влак моментално бе реквизиран от губернатора Браун и неговите политически приятелчета. Ненагледният губернатор се беше изнесъл с всичките мебели в къщата си, с килимите, портретите и среброто, и бе зарязал оръжието, боеприпасите, архивите на щата, документи на правителството и почти милион долара в току-що отпечатани банкноти на Конфедерацията, които още дори не бяха подписани. И да имаше място във влака, Лийна за нищо на света не би се качила на тази „композиция на страхливците“, както я наричаха, отвратени, гражданите. И тя беше съгласна с тях. Доброволците на щата — все старци и голобради момчета, се бяха опитали да защитят столицата, колкото да бъдат смазани от опитната войска на Шърман. Оставяйки след себе си опожарена пустош, на двайсет и трети северняците превзеха Милиджвил. Както подочу Лийна, свикали в изоставената столица нещо като щатски парламент, който отменил Закона за отделяне на Южните щати и гласувал да изрита по „достопочтения задник“ губернатора Браун, когато го заловят. Заседанието било ръководено от Килпатрик — кавалерията както обикновено, бе навлязла с първите отряди в града. Лийна се питаше дали Чейс е присъствал там, дали по-късно и той е правил клади от банкнотите на Конфедерацията, дали е участвал в разрушаването на щатския затвор и арсенала на площада. За късмет на Милиджвил цели два дни беше валяло, та пожарът не бе обхванал целия град.

Сега бяха в Сандърсвил, пак само на един ден път пред Двайсета дивизия на Шърман. И заради напредващия враг целият подвижен състав на главната железопътна линия в Джорджия бе изтеглен на изток, в Бостуик. Щяха да избягат от северняците, ако поемеха право на юг, към Дъблин, но Лийна вече познаваше достатъчно добре съпруга си, за да не залага на тази слаба надежда. Сега Стюарт беше друг. Може би войната го бе променила или пък той открай време си е бил такъв само дето тя не го е съзнавала. За него войната бе най-важна: по-важна от нея, от хората му, от всичко останало. Лесно можеха да се отдалечат от напредващите федералисти, но Стюарт не даваше и да се издума. Първо искаше да им препречи пътя с паднали дървета, да опожари мостовете, да разположи хора с пушки в затънтените ферми, да пусне отрова в кладенците и да нападне светкавично единичните застави. Всички тези усилия не се увенчаваха с кои знае какъв резултат. Дори Уийлър, който разполагаше с няколко хиляди души, не можеше да направи друго, освен да забави с няколко часа северняците. Но Стюарт беше неумолим. Според Лийна бе дори жесток. Вманиачен. Съпротивата му беше безполезна и още по-лошо, вредна, защото вбесените северняци си го изкарваха на безпомощните ферми и жители, но въпреки това той не искаше да се примири. Наистина се бе вманиачил. Беше ужасяващо. Лийна вече имаше усещането, че се лута в кошмар. Дори по страшно: повечето мъже сякаш се опияняваха от това. Бивши престъпници и несретници, отрепките на Юга, те се бяха присъединили към Стюарт само заради парите и възможността да плячкосват — вече не само северняците грабеха де що видят в Джорджия. Дори в униформената кавалерия на Уийлър дисциплината се рушеше. Царяха истинска анархия и хаос. Господстваше закона на джунглата, оцеляваше по-силният и в този някога изискан свят, който сега бе обзет от дива ярост, нежната грижа за една съпруга в тила беше бреме и неудобство. Поне това се опитваше да й внуши Стюарт. Уж Лийна знаеше, че вече не го обича както някога, но пак й беше криво.

— Лийна! След малко ще спрем да починем — сепна я Стюарт, а тя се помъчи да скрие мислите си и чак тогава го погледна.

— Дано е някъде на сухо.

— В боровата гора. Там ще намериш къде да се скриеш. — Мъжът й посочи напред и тя проследи с очи посоката. — Там над поточето има мост. Ще го пресечем и после ще го изгорим. Ще запаля няколко пожара и на брега.

Лийна кимна, благодарна, че ще си почине, пък било то и заради това. Изгорените мостове, няколко пожара — нима щяха да спрат армията на Съюза, наброяваща шейсет хиляди души? Но Лийна се беше научила да не спори. Стюарт бе непреклонен.

— Добре — рече тя и спря, за да се огледа.

Почвата тук не беше толкова червена. Пътят отпред бе по-равен. В гъстата горичка се виждаха само няколко високи дървета. Големите борове, извисили се към небето, бяха отстъпили място на фиданки, наподобяващи по-скоро шубрак.

— Пейзажът се променя. Тръгнахме ли най-после на юг? — попита Лийна, внезапно обзета от надежда. Мислеше за детето в утробата си, заради което трябваше да си почине, да спре да язди, ако не иска да го убие още преди да се е родило.

— Не, на изток. — Очите на Стюарт пак бяха неразгадаеми и той ги затвори, за да не даде израз на чувствата си. — Отиваме в Бостуик. Там все ще има влакове, с които да стигнеш до Савана.

Лийна отметна рязко глава и леденият дъжд се плъзна по периферията на шапката й и оттам по гърба й.

— Савана ли? Мислех, че искаш да ида в Чарлстън.

— В Савана е по-безопасно.

Той обърна коня, за да се присъедини към основната група, и Лийна се загледа след него. По-безопасно ли? Или по-удобно?

— Армията на Съюза скоро ще поеме на север към Огъста, за да превземе оръжейния завод там. После може би ще мине през Чарлстън и Форт Съмтър на път за Ричмънд. Савана не ги интересува. Освен това генерал Харди е струпал там голяма редовна войска.

„Лъжеш ме, без да ти мигне окото, понеже ти отърва“, осъзна изведнъж Лийна. Все пак му кимна, преди той да потегли. Насочи коня към горичката и потръпна отново — опитваше се да потисне надигащата се паника, която дъждът и монотонното чаткане на конските копита отзад само засилваха. „Господ да ми е на помощ, ако и в Бостуик няма влак. Накрая ще разбере и Стюарт, че жена му носи в утробата си дете на северняк… Копеле.“ Дано имаше влак. Лийна на всяка цена трябваше да се измъкне от тази война, която от ден на ден ставаше все по-ужасна.