Джесика Сен Клер
Зимни рози (23)

Двадесет и трета глава

Бунтовническата кавалерия ги следваше по петите. Подир внезапните й нападения оставяха дири от кръвта и гробовете на северняците, белязали техния поход. Нощите бяха безкрайно дълги и често много студени. Войниците спираха рядко за почивка и те, и конете бяха на ръба на изтощението. Принудителните преходи станаха нещо обичайно за всеки изгрев. Хранеха се лошо, със студена храна, направо върху седлата. Подремваха няколко минути пак на конете, а често не мигваха с дни, защото знаеха, че спрат ли, това ще е равно на смърт. Никой обаче вече не отваряше дума отрядът да се предаде на обградилите го конфедералисти. След онази мъчителна нощ на Лийна й се струваше, че с всяка следваща кървава миля Чейс Кортланд е все по-решен да продължи похода, с който доброволно се бе нагърбил. Някаква неумолима, почти отчайваща сила, го караше да изпълни докрай задачата на отряда, да стигне до Вирджиния и федеративната армия на Потомак. Отчасти тази решимост, осъзна Лийна, се дължеше на нея и на неизречената, но всепоглъщаща воля на Чейс да й даде сигурност и закрила. Макар и той да не повдигна повече въпроса, Лийна знаеше, че той съществува. Знаеше и защо — въпреки че не говореха и за това.

За другата причина за удвоената решимост на Чейс Лийна просто нямаше как да се досеща: ясното съзнание, че в девствените, хълмисти гори във вътрешността на Северна и Южна Каролина никоя армия на северняците не е в състояние да води бойни действия. Явно и самият Шърман вече бе наясно с това. Неговата огромна войска бе далеч на югоизток от отряда на Чейс и ако слуховете бяха верни, сега навярно приближаваше Чероу, откъдето щеше да поеме към Файетвил и после — към Голдсбъро. Между самотния отряд и Шърман бяха разположени хилядите конфедеративни войници на Джо Джонстън, които се готвеха за последния съдбовен отпор срещу отправилата се на север федеративна армия. Така че, за да оцелее, отрядът на Чейс, който се намираше сред дивата природа на планинска Каролина, не биваше в никой случай да попада между двете огромни армии, които напредваха бавно, но неумолимо една срещу друга. Инак щеше да бъде премазан. Шейсетте мъртви войника щяха да бъдат незначително допълнение към все по-дългите списъци на жертвите на войната. Но предупреждението, което щеше да се загуби заедно с тях, можеше да означава живота на още хиляди бойци. От ден на ден Чейс Кортланд ставаше все по-сигурен, че се потвърждават мрачните подозрения на Шърман, заради които той вероятно бе изпратил напред техния отряд. Съюзническата войска щеше да бъде безпомощна тук, сред девствените гори на бунтовниците.

Ако частите на Конфедерацията се съсредоточаха тук, съюзническата войска нямаше да може да ги последва. Придвижването на огромен брой войници изискваше почти астрономически обоз: каруци, санитарни коли, походни палатки, телеграфни жици, артилерия, храна, коне, магарета, волове, барут, оръдия… Списъкът беше безкраен. А за да бъдат прекарани тези неща, бяха нужни добри пътища, ако не и добри железопътни линии. Докато тук, в полите на планината, имаше само непроходими девствени гори, камънаци, дървета и безброй потоци. Ако конфедеративната войска под командването на Робърт И. Лий успееше да се измъкне от Вирджиния и да се присъедини към частите на Джонстън тук, войната щеше да се удължи с месеци, а може би и с години. Някой трябваше да предупреди Грант и армията му, които бяха далеч от тук, да не позволяват на Лий да се придвижи на Юг… И нямаше кой друг да го стори, освен отряда под командването на Чейс Кортланд.

Щом се изтеглиха по на север в планините, се натъкнаха на сняг. Отначало бе малко, но после ставаше все повече. През зимата в Южна Каролина преспите не надвишаваха педя-две, но в планините на Вирджиния, които Чейс трябваше да прехвърли, за да достигне целта си, снегът щеше да се окаже коварно препятствие. Чейс нямаше намерение да пресича планините. Дори и най-тънката снежна покривка забавяше похода и хората му оставяха прекалено много следи, за да останат незабелязани от бунтовническите патрули. Ето защо Чейс смяташе да мине през Къмбърланд Гап, за да заобиколи с изтощения си отряд конфедеративните гарнизони, които бранеха дефилето от северняците, а после да свърне на изток и от планината да навлезе в плодородните поля на Вирджиния. Но превратностите на войната му бяха отредили друго.

По една случайност само преди три дни съюзническата кавалерия на Шеридан за беда бе нахлула най-неочаквано в долината на Вирджиния и бе стигнала чак до Стантън, че и по-нататък. През същата тази първа седмица на март отрядите на генерал Къстър бяха прогонили от кишавите улици на Уейнсбъро жалките остатъци от някога мощната конфедеративна армия на Джубъл Ърли. Мълвеше се, съсичали бунтовниците и калните улици на града направо се червенеели от кръв. Взели в плен шестнайсет хиляди бунтовници и двайсет бойни знамена, които Шеридан показвал като трофеи, докато се изтеглял с армията още по на север, опожарявайки и опустошавайки всяка миля по пътя си.

Така долината Шенандоа вече наистина бе мъртва. Малцината конфедеративни войници, успели да се измъкнат от кавалерията на Шеридан, се бяха съсредоточили около Роуноук, съвсем близо до дефилето, през което отрядът на Чейс Кортланд бе принуден да мине. Шеридан си бе създал много неприятели и бе разгневил южняците, потъпквайки тяхната гордост. Сега за това щеше да плати отрядът на Чейс. Конфедералистите непрекъснато провеждаха акции и бяха препречили подстъпите към равнините на Вирджиния, така че отрядът на северняците бе принуден да се върне в планината. Волю-неволю трябваше да преодоляват опасностите на ранните пролетни бури, покрили върховете с още повече сняг, който ги забави и помогна на техните преследвачи, бунтовниците. И отново сънят, топлата храна или само едночасовата почивка се превърнаха в далечна и неосъществима мечта. Времето също се обърна срещу тях и походът през непрогледните нощи бе истински ад: от невидимите облаци в нощното небе се изсипваше течен лед и конете и мъжете започнаха да падат.

Добре поне, че засега конфедеративната кавалерия се отказа да ги преследва. Когато сивото утро започна да просветлява небето, войниците, които яздеха отпред, съобщиха, че са забелязали пещера. Без особено желание Чейс даде знак да спрат за почивка. Изтощените мъже и коне се запрепъваха слепешката в просторната варовикова пещера, която им се стори същински лукс. И в първите часове между зазоряването и сутринта никой в отряда не мислеше за друго, освен за сън.

Един по един мъжете започнаха да се будят, колкото да видят, че навън е още по-мрачно и от заранта. Лийна се претърколи върху студения, каменен под на пещерата, чу тревожния шепот на войниците и примигна срещу неочаквания мрак. Когато, изтощена до краен предел, след малко си спомни къде е, не можа да разбере защо не е светло. Но когато седна на одеялата и погледна към изхода на пещерата, забеляза, че и другите са вперили очи в същата посока: небето отвън ставаше все по-страховито и оловносиво, сигурен знак, че се задават буреносни облаци. Пролетта още не бе дошла в планините.

Лийна инстинктивно се извърна бавно в завивките, за да потърси Чейс Кортланд, и не се изненада особено, когато не го видя. Бе изключено той да спи — не можеше да си позволи подобен лукс. Щом се събудеха, войниците се събираха в пещерата на групички. Някои се опитваха да накладат огън, други се грижеха за конете, струпани до грубите варовикови стени. Въпреки светлината на няколкото малки лагерни огньове, в пещерата сякаш бе нощ, а не ден, й студеният вятър, духащ откъм планината, разсейваше и малкото топлина на пламъците. Докато седеше разтреперана и смълчана, на Лийна й се стори, че светлината избледнява още повече — като керосинова лампа, която постепенно угасва. Накрая в сгъстяващата се тъмнина тя съгледа Чейс, който стоеше с Грир на входа на пещерата и гледаше как времето навън се разваля. В мрака хората едва се виждаха, но Лийна позна Чейс по-скоро по инстинкт. А през няколкото изтощителни седмици, които бе прекарала с тях, тя бе свикнала да вижда Грир неизменно до него. Още щом ги съгледа, я прониза друга мисъл — мрачна като времето навън. На фона на конфедеративно сивия цвят на утрото във Вирджиния синьото на техните съюзнически униформи й се стори някак чуждо. В крайна сметка бяха стигнали Вирджиния. И сега — както Лийна знаеше отдавна, ти се връщаше със сърце, свито от мъка. Като по чудо най-накрая се беше прибрала. Но това завръщане й носеше горчивина наред с радостта. Беше спечелила, но и бе загубила много.

Лийна се изправи бавно и мълчаливо, като се омота със синьото федеративно одеяло, и погледна към мястото, където Чейс стоеше и се взираше мрачно в помръкналото небе. Грир мина покрай нея, без да казва и дума, но в очите му проблесна неприязън. От Колумбия до тук не бе променил мнението си за нея. Утре, когато Лийна най-сетне щеше да напусне отряда, той щеше да бъде по-щастлив. Не че това я утешаваше кой знае колко, но поне някой нямаше да страда от предстоящата раздяла.

Чейс не каза абсолютно нищо, когато тя отиде при него, дори не отмести очи от буреносните облаци. Но въпреки това Лийна знаеше, че е усетил присъствието й. Разбра го още щом застана до него. Бе странно, че не усети той да се е изненадал, по-скоро сякаш я бе очаквал много преди да дойде. За миг й се прииска да протегне ръка и да го докосне, но така щеше да й бъде още по-трудно да изрече думите за сбогом, които и без това бяха достатъчно тежки.

Дълго гледа небето в посоката, накъдето се взираше и Чейс. Сетне извърна очи към него и мълком се загледа в познатите черти, станали някак сурови след Колумбия, в следите от умора, които едва ли някога щяха да изчезнат напълно. Колко дълго я бе преследвало това обично лице и насън, и наяве. Дори в прегръдките на Съмър Аштън Лийна пак бе мечтала за Чейс. И занапред щеше да мечтае за него… Сигурно години наред.

— Изглеждаш уморен, Чейс… както обикновено. И по-мрачен от друг път.

Въпреки усилията го каза някак сковано и задъхано. Не смееше да го погледне, докато говореше. И тя, както Чейс, извърна очи към оловносивото небе.

— Не се безпокой за бурята. Не забравяй, че съм нещо като спец по тези планини. В края на зимата няма да натрупа повече от пет-шест сантиметра.

Чейс не отговори. Но ако Лийна още наблюдаваше лицето му, щеше да забележи как по него за миг се мярва неволна болка. Чейс мълча толкова дълго, та на нея й се стори, че няма да й отговори, ала тъкмо тогава той каза:

— Сняг ли? Да, отчасти съм загрижен заради това. Щеше да е по-лесно и за двама ни, ако се престорех, че съм загрижен единствено за снега. Но и двамата знаем, че е лъжа.

Докато говореше, Чейс се помръдна сковано и се подпря с дясното си рамо на грубата стена в края на пещерата — явно неуспешен опит да облекчи физическото си изтощение. Раните от Савана още го мъчеха, а от трескавото препускане от Колумбия до тук той съвсем бе капнал. Отново осъзнала в какво тежко състояние е Чейс, потисната от думите му, Лийна усети как я пронизва болка и на гърлото й засяда буца. Сякаш бе изгубила дар слово. Просто не бе честно, помисли си тя. Ако имаше воин, от която и да е армия, от която и да е епоха, който да се е сражавал доблестно и да е заслужил благосклонността на боговете, то това беше този северняк, застанал сега до нея. Ала боговете нямаха милост към него. Лийна също не можеше да му предложи утеха в този сетен, неизбежен миг.

— Не, няма да се разделяме с лъжи, Чейс, поне този път. Радвам се, че разбираш. Че знаеш какво ни готви утрешният ден. Ще ми е по-лесно, ако помниш, че и двамата не сме имали избор.

— Грешиш, Лийна. Знам, че откакто пресякохме границата на Вирджиния, мислиш за това, но за Бога, поне веднъж ме изслушай. Мислиш, че вече си в безопасност, защото си в родния си щат. Но и тук си изложена на рискове. Няма кътче на Юга, където да си в безопасност, докато не свърши войната. А във Вирджиния опасностите ще са още по-големи, отколкото другаде. Когато Грант започне пролетната си кампания, това място ще се превърне в истински ад. Но има още една възможност. Ела с мен в Сити Пойнт, остави ме да те вкарам в лагера там. Все ще измисля как да снема от теб обвиненията на федералистите и да те кача на влака, за да идеш при брат си във Филаделфия. Остани на север, далеч от войната, Лий. Дай ми поне това. Дай ми поне сигурността, че не те застрашава нищо.

Тя притвори очи, за да се пребори с избилите в тях сълзи, и само поклати глава от болка. Болеше я не само за Чейс. Боговете, помисли си, нямаха милост и към двамата.

— Не, Чейс, моля те. Дори не ме моли! И дума да не става! Сам каза, когато бяхме в Северна Каролина, че ние с теб сме се посветили на два различни народа и на две различни страни. Това не се е променило и никога няма да се промени. Аз все още съм конфедералистка, Чейс. Принадлежа на Юга и ще остана тук. Тук ми е мястото. Точно както и ти трябва да се върнеш при своята армия. Примирявам се с неизбежното. Примири се и ти.

Докато говореше, по бузата й се търколи сълза, която капна върху лявата длан на Чейс. Той трепна, сякаш нещо го бе парнало. Бавно вдигна ръка, за да отърси от нея сълзата. Лийна отново го погледна, но Чейс се бе вторачил в дланта си, а не в нея. Гледаше сълзата, помисли тя. Или венчалната халка, която проблясваше на безименния пръст на лявата му ръка. Лийна не бе съвсем сигурна. „Но това няма значение“, каза си с болка тя:

— Утре, щом слезем от планината, Чейс, ти ще се отправиш на изток към Сити Пойнт, към крайбрежието и своята армия. А аз ще поема на запад — към долината. Може пък да е останало нещо от Блайдсуд. Искам да разбера, за мен е важно. Дори да не е останало нищо, и едно-едничко дърво, там пак ще се чувствам в безопасност. Имам далечни роднини из цялата долина. Стари семейни приятели. Тук съм си у дома и не ме застрашава нищо. Това е всичко, което можеш да направиш за мен, Чейс. А също да ме помниш с добро. Точно както се надявам и аз да си спомням за теб. — Бе решила да спре до тук, да остави неизречени много неща. Нищо не можеше да се промени, тяхната раздяла бе неизбежна. И това, което бе казала, не им бе донесло нищо, освен още по-горчива болка. Но имаше едно нещо, което Лийна искаше той да не забравя през идните години. — Чейс, щеше да бъде различно, ако не беше войната. Вярвам в това с цялата си душа. Ако не беше войната, щеше да бъде много… много хубаво. И за двама ни.

Без да я поглежда, Чейс понечи да се обърне, но изведнъж спря. Лийна, която се взираше с неописуема мъка в лицето му, забеляза отчаяние, каквото не бе виждала дотогава.

— Да, Лий. Поне за едно си права. Ако не беше войната, никога нямаше да те срещна. Наистина това бе единствената истинска възможност, която някога съм имал…

Той отново тръгна, а тихо прошепнатите думи заглъхнаха в тишината. Не бе го казал с лошо, Лийна го знаеше. Просто искаше да е честен, да си изплаче мъката. Въпреки това думите му сякаш увиснаха във влажния студен вятър, брулещ сивото утро, и се врязаха завинаги в сърцето й — така, както киселината разяжда метала. Лийна имаше чувството, че до сетния си дъх ще чува ехото на тези последни негови думи и ще помни болката в тях. Докато стоеше и гледаше как силуетът на обичния й неприятел потъва в мрака на пещерата, изведнъж всичко й се стори зловещо повторение на съня, преследващ я вече толкова месеци. Докато стоеше насаме с болката си и наблюдаваше как Чейс потъва в мъглицата, точно както в съня й, не можеше да измисли какво да направят, за да променят този неизбежен горчив завършек.

 

 

Малко след това заваля сняг, и то силен, въпреки предположенията на Лийна. Не натрупа само пет-шест сантиметра, колкото да покрие със сребърно бял покров планинската гора. Чейс отначало се притесняваше, че ще оставят дълбоки следи, по които ще ги открият преследващите ги конфедералисти, но тревогата му се оказа безпочвена. Бурята вилня цял ден и цяла нощ. На другата сутрин преспите бяха близо половин метър, така че едва ли някой щеше да тръгне да ги търси в мокрия дълбок сняг, който обаче откъсна в покритите с пресни планини петдесет и един души заедно с техните коне, които нямаха нито какво да ядат, нито с какво да си запалят огън, за да се стоплят, нито с какво да утолят жаждата си, освен с разтопения в шепите вездесъщ сняг. Пещерата, която в един момент им се бе сторила истински лукс, сега се бе превърнала в капан. Те имаха само две възможности: или да останат там с риск да умрат и с единствената надежда, че времето ще се оправи рязко и дебелата снежна покривка ще се стопи, или да се опитат да се измъкнат от планините и да слязат във фермите във вътрешността на Вирджиния, които се намираха много мили на изток.

Но както се оказа, времето взе решението вместо тях. Още преди да са се разнесли облаците от първата буря, се появиха нови облаци, страховити и сиви, довяти от студените влажни ветрове, които предвещаваха още сняг. Отрядът нямаше друг избор, освен да поеме на път. И в отчаянието си се опита да направи точно това.

Северняците яздиха около два часа, докато вече изморените коне не започнаха да залитат из снега, който на равното им стигаше до коленете, а в преспите — чак до гърдите. Войниците тръгнаха пеш и водиха жребците часове наред: отначало Лийна ги броеше, но после съвсем загуби представа колко време е минало. Мъжете залитаха и със сетни сили напредваха в преспите, които им стигаха до коленете. Падаха от умора и пак се изправяха, за да направят още десетина крачки, преди да рухнат отново. Накрая, твърде късно, бурята започна да утихва. От време на време слънцето проблясваше върху белия сняг. Въпреки студа конете и мъжете бяха плувнали в пот, едвам дишаха от изтощение и дъхът им наподобяваше облачета пара, увиснали в застиналия планински въздух.

„Сигурно е късно следобед“, помисли Лийна, щом видя, че сенките върху снега са се издължили и са станали тъмносиви. Колко ли мили бяха изминали? Извървяваха по четири мили на час при равен терен. Но при тези условия? „Може би шест мили за целия ден, помисли тя с изтощение, най-много осем.“ Бяха успели да изминат толкова много единствено благодарение на Чейс. Ако не бе той, повечето от войниците, включително и Лийна, отдавна да са се проснали на снега и да са умрели от изтощение и отчаяние, че не могат да направят и крачка в тези преспи. Но Чейс бе продължил да върви. И най-вече по навик другите го следваха, вкопчени в юздите на конете, които вече залитаха не по-малко от своите ездачи, цвилеха и пръхтяха, проправяха си отчаяно път напред.

Слънцето вече залязваше. В розовозлатистото изяснило се небе се открояваха извисилите се гранитни силуети, от които назъбеният мрак на далечните планини на запад изглеждаше още по-черен. Мръкнеше ли се, отрядът щеше да замръзне в снега. Хората щяха да налягат в странната, примамлива топлина на преспите, без да усещат студа, и никой нямаше да разбере колко далеч са стигнали, колко добре са се справили. Всичко щеше да свърши. И после вече нищо нямаше да има значение.

Лийна вече не усещаше ръцете и краката си. Студът вече не щипеше лицето й, не й причиняваше странна пърлеща болка. Тя вече не чувстваше нищо. Усети, че конят й изведнъж спира и тръска глава, от която върху ледения сняг се разхвърчаха горещи капки пот. Лийна с усилие вдигна очи само защото осъзна, че прекалено дълго стоят на едно място. Най-сетне видя Чейс на около десетина метра пред себе си. Накрая той се бе предал пред неизбежното, бе паднал на колене в снега и вече нямаше сили да се изправи. Тя погледна през трийсетте стъпки искрящо бял сняг, които можеха да са и трийсет мили, и усети как в очите й се събират парещи сълзи. Около нея цареше зловещо мълчание. Никой не говореше. Никой не помръдваше, освен, за да се строполи безпомощно и да хлътне до колене в снега. Вятърът се усили и засвири, после отново утихна. Грир стоеше на няколко крачки зад Чейс. Беше се подпрял на седлото и нямаше сили да помогне на майора. Лийна пак извърна бавно очи към него, след което угасна и последната й искрица надежда. Винаги готов да помогне на майора, Грир щеше вече да го е направил, стига да бе в състояние да се движи. Ето защо тя само погледна още веднъж Чейс и усети как по тялото й плъзват странна умора и някакво особено спокойствие. Снегът бе топъл — изненадващо топъл в сравнение със студения въздух. Продължаваше да държи поводите само защото щеше да й коства усилие да ги пусне, а тя нямаше сили за нищо. Искаше й се да се добере до Чейс, да допълзи дотам. Да бъде с него. Да му каже, че всичко е наред. Че е направил всичко по силите си, че е успял да изведе отряда много далеч, както вероятно никой не е предполагал. Че не бива да вини себе си за жестокия сняг. Че се е държал като мъж — а това бе всичко, за което тя го бе помолила онази отдавнашна нощ. Че още го обича и по някакъв странен начин е доволна от този завършек.

Застанал зад майора, който бе паднал, Грир сякаш бе изгубил власт над изтощените си мускули. Изведнъж полъхна вятър, който заби иглички сняг в лицето и замръзналата му брада. Той примигна, но не се опита да се извърне. Бяха рискували и се бяха провалили. Знаеха, че може да стане и така. И той, и Чейс го знаеха още сутринта, преди да направят първата крачка. Преди изгрев-слънце решиха през шепот, че са обречени, ако останат в пещерата и продължи да вали. Нямаха големи шансове и ако излезеха от нея. Вероятността да оцелеят бе едно на двайсет. Или по-малко. Не познаваха планините и нямаха представа колко ще вървят, докато стигнат някакъв подслон. Може би миля, може би двайсет. Така им е било писано, помисли Грир. Беше прекалено далеч. Не успяха да стигнат подслон. Или го бяха подминали. Виждаше на фона на ослепителния сняг уморените, прегърбени рамене на майора в тъмносиня униформа, сведената му глава, сякаш той се признаваше за окончателно победен. В тишината дори чуваше накъсаното му, уморено дишане. Добър офицер. Един от най-добрите. Въпреки че и двамата ги застигна смъртта, Грир пак бе на същото мнение. Случваше се на война. Никой човек бил той офицер или редник, добър или лош, нямаше власт над боговете.

Накрая Чейс вдигна глава и сякаш с огромно усилие се извърна, за да погледне през рамо отряда. Мъжете бяха затънали в преспите. Неколцина още се държаха за конете, но от умората лицата им бяха мрачни и безизразни. Грир видя как той поглежда назад към жената, забеляза и как тя почти незабележимо клати глава, сякаш не приемаше извинението на Чейс. От всички лица само върху нейното още се четяха някакви чувства. Любов и болка. По зачервените й от студа страни личаха тънки неравни следи от сълзи. След миг Грир се намръщи от изненада, видял как майор Кортланд отново свежда глава, а раменете му се разтрисат неудържимо. Сетне невероятно бавно, както понякога се движим насън, майорът започна да се изправя, подпрян на седлото. От кръста надолу по тъмносинята му униформа бе полепнал сняг. Не каза нищо. Дори не погледна назад. Просто тръгна нататък бавно, залитайки, и направи една, после втора, трета, четвърта крачка. Бе невероятно, но отрядът също тръгна след него. Донякъде се дължеше на дългогодишния навик от войната, донякъде на първичния човешки инстинкт за самосъхранение. Щом Чейс бе в състояние да върви, значи можеха и те. Той по някакъв странен начин им доказваше, че не са толкова изморени, както си мислеха. Значи още имаха в запас мъничко сила. Трябваше да им е останала, щом му е останала на него.

Грир също го последва, макар и да не знаеше как. Вероятно като хората, видели как Христос ходи по водата, мъжете от отряда бяха повярвали, че невъзможното понякога е възможно. При всички положения чудото стана. Само след четвърт миля, когато мракът вече се смесваше със сенките на залеза в сива и безформена маса, Чейс излезе на края на висок зъбер, където преспите му стигаха почти до гърдите. Но зад него внезапно изникна стръмен склон с високи, отрупани със сняг борове. Тук бе подветрената страна на планината, където снежната покривка изведнъж изтъняваше и стигаше най-много до глезена. Чейс закрачи по склона, усетил внезапно колко учудващо леко се движи, сякаш от нозете му бяха смъкнати окови. Навлезе в гората, без дори да се обръща, ала по инстинкт запълзя на четири крака тъкмо когато и последните войници слязоха от зъбера и тръгнаха подир майора. Бяха прекалено изтощени, за да мислят, да се израдват, дори да изпитат облекчение, че толкова неочаквано са се спасили. Когато майорът спря, мъжете също застинаха като по команда. Не им хрумна да запалят огън, нито да хапнат. Бяха останали без капчица сила. Ала сетне осъзнаха, че още мъничко усилие, и ще доживеят следващото утро. И успяха да издърпат одеялата от седлата и да се увият с тях, за да не премръзнат през студената нощ.

Лийна се изправи по инстинкт, докато останалите вече бяха потънали в дълбок сън, наподобяващ по-скоро несвяст, и закрета напред към Чейс, който стоеше неподвижен на четири крака в плиткия сняг. Дишаше запъхтяно, на пресекулки, сякаш ридаеше. Красивото му, обикновено гладко избръснато лице сега бе потъмняло от наболата брада и бе странно бледо, сурово и мрачно в падащата тъмнина. Лийна успя да се добере до него, да издърпа одеялата от седлото и да завие с тях раменете му. Чейс пак не се помръдна, само затвори очи. Накрая Лийна по-скоро се свлече, отколкото легна до него и се пресегна да намести главата му върху гърдите си. Той се отпусна и повече не помръдна.

Всъщност и мъжете, и животните не помръднаха тази дълга, студена и непрогледна нощ в средата на март. Но бяха живи и това бе истинско чудо. Коварните планински бури вече бяха останали зад тях. Отпред се простираха плодородните ниви от вътрешността на Вирджиния, тоест отрядът бе изминал почти две трети от пътя, за да се присъедини към армията на Грант при Сити Пойнт.

Лийна се събуди доста след пукването на зората и когато надигна глава, пред нея се откри невероятна картина: сякаш някое небрежно дете бе разпиляло своите войничета и после не си бе направило труда да ги събере. Мъжете бяха налягали кой където свари. Конете също се бяха пръснали и въпреки че бяха развързани, не помръдваха. На Лийна й се стори, че чува в клоните на бора птица. Ако не се брои този звук, наоколо цареше пълна тишина. Чейс обикновено спеше леко. Сега обаче дори не се размърда, когато тя премести главата му от гърдите си върху одеялото и се измъкна от топлата завивка в студения утринен въздух. В едно отношение Господ бе проявил милост. Не ги бе проследил нито един кавалерийски отряд на конфедералистите. Северняците щяха да са безпомощни като малки деца, ако враговете им ги бяха издебнали. Тогава нямаше да могат да се противопоставят нито на преследвачите си, нито на смъртта.

Нямаше го само Грир, осъзна бавно Лийна. Тъкмо си го помисли, и го видя в края на лагера. Май носеше дърва за огрев. Той се доближи до нея и се наведе да накладе огън. Вдигна очи и улови за миг погледа й. Но този кратък миг бе достатъчен. Лийна забеляза, че вече я няма омразата, смразявала погледа на Грир. По някакъв начин в този закъснял миг той й бе простил за миналото.

— Сгреших, госпожо Лейтън. Мислех, че само ще ни пречите. Дори, че може да ни предадете. — Той вдигна рамене, за да подчертае думите, изречени бавно и тихо. — Всъщност от Колумбия до тук все очаквах да ни предадете. Дължа ви извинение за това.

Лийна не отвърна нищо. Само погледна назад, за да се увери, че Грир не е събудил Чейс. Щом видя, че той още спи, кимна бавно на капитана северняк и му се усмихна с тъга, която не можеше напълно да скрие.

— Обичам Чейс Кортланд много повече, отколкото предполагате, капитане. Никога досега не съм го предавала съзнателно. Сега също не бих го направила.

— Да, подочух още в долината Шенандоа, госпожо Лейтън. Но оттогава често си мисля, че изразявате обичта си към него по доста странен начин.

Лийна се изчерви и сви рамене, за да възрази срещу това обвинение.

— Когато човекът, когото обичам, е мой враг, и е сред хората, разрушаващи всичко най-скъпо за мен, нещата малко се усложняват. Въпреки това, стига да са го позволили обстоятелствата, никога не съм се държала като враг.

— Да, вече ви вярвам. В известен смисъл вчера спасихте живота на всички ни. В онзи проклет сняг. Чейс бе готов да се откаже. И щеше да го направи. Наистина щеше, ако бяхме сами с него. Но заради вас продължи да върви… тоест сега съм ви длъжник. Ако някога имате нужда от моята помощ, само ми кажете. А докато сме заедно на този поход, ви предлагам да сключим примирие. Приемате ли?

Още преди тя да е отговорила, Чейс се помръдна неспокойно до нея и се пресегна към одеялата, сякаш я търсеше.

— Лийна!

— Да, Чейс, още съм тук. — Тя хвърли на капитана северняк един последен мълчалив поглед и кимна в знак, че приема. Сетне насочи цялото си внимание към Чейс. — Добре ли си? Спа като заклан.

— Да, вече съм добре. Е, малко съм схванат.

Чейс седна бавно, пресегна се и задържа ръка на хълбока й, сякаш изпитваше физическа необходимост да усети, че тя още е там. Забеляза Грир и кимна безмълвно и одобрително — и за огъня, който бе нагласил, и за самия него. Заговори на капитана, но не свали ръка от Лийна:

— Добре си се сетил, Грир. Може би днес ни се полага малко разкош. Ще се сгреем с по чаша горещо кафе, после потегляме.

— Но накъде? — Грир бръкна в джоба си да извади парче кремък, което затопли в ръцете си и го поднесе към дървата. — Оттук накъде, майоре?

— При Грант в Сити Пойнт, разбира се. Имаме още около стотина мили, нали? Единственото, което трябва да направим, е да разберем в каква посока да поемем през Вирджиния. Да не се натъкнем на армията на господин Лий. Между нас и Грант в Сити Пойнт едва ли има повече от трийсетина-четирийсет хиляди войници конфедералисти.

Чейс бе наклонил глава към дланта си и търкаше лице с добре познатия жест на умора. Както го наблюдаваше, Лийна се сепна и от думите, и от изражението му. Вирджиния беше нейната родина. През целия дълъг и мъчителен път, който бяха извървели, тя неизменно си мислеше за Вирджиния като за убежище. Смяташе, че веднъж добере ли се дотук, ще бъде в безопасност. Никога не й бе хрумвало, че това може да означава точно обратното за северняците, с които пътуваше. Продължи да мълчи. Не знаеше какво да прави. С какво толкова щеше да навреди на Конфедерацията, ако помогнеше на отряд северняци да се добере до своята армия? Ако Лийна знаеше за предупреждението, което те трябваше да предадат, сигурно още сега щеше да стори друго.

— Дали да не използвате железницата, Чейс? Или да вземете влак? Или поне следвайте железопътната линия на изток.

Изведнъж усети как Чейс впива очи в лицето й и я стиска леко, сякаш изненадан от нещо. Лийна нарочно не го погледна. Това бе последният подарък, който му правеше, един прощален подарък, и когато заговори, тя се пребори със сълзите, нахлули в очите и:

— Знам, има една железопътна линия, която минава през Данвил и продължава на север към Ричмънд. В Бърквил се пресича с южната железопътна линия за Питърсбърг.

Веднага след думите й настъпи дълго мълчание. Грир се извърна бавно към майора, но Чейс продължи да гледа Лийна мрачно и неразгадаемо, ала странно нежно.

— Благодаря ти, Лий. Благодаря ти все пак. Но, за разлика от теб, не сме израсли в този щат. Данвил, Бърквил, дори Питърсбърг — за мен това са само имена. Не знам къде се намират. Дори не знам някой град с железопътна гара, камо ли такъв, в който да няма конфедеративен гарнизон. Въпреки това ти благодаря, че се опитваш да ми помогнеш.

Гласът му бе много тих, приличаше на шепот. Дочула тона му, Лийна усети как болката в душата й става двойно по-голяма и извърнатите й очи мигновено се пълнят със сълзи. Започна да се бори с решение, което преди няколко седмици бе мислила, че е взела окончателно. Дори вчера бе смятала, че днес ще напусне Чейс. Дори надвисналата над тях смърт по време на снежната буря не бе променила решението й. Но тогава не бе съзнавала, че докато за нея Вирджиния е убежище, за отряда на северняците тя крие най-големите опасности. Следващите стотина мили щяха да бъдат най-тежките от целия поход за офицера враг, когото обичаше пряко волята си. Предстояха му по-големи рискове, по-трудни преходи, още и още кървави сражения. Изтощението и два пъти по-голямото напрежение от това, че носи на плещите си прекалено тежък товар и прекалено голяма отговорност за много човешки животи. Чейс бе силен мъж, Лийна го знаеше. Независимо от бремето, стоварило се върху него, рядко се огъваше. Но сутринта Грир го бе казал без недомлъвки. Лийна също бе наясно защо предния ден Чейс е положил такива неистови усилия — заради нея. Тя знаеше и още една случка, за която Грир дори не подозираше. Онази нощ в Северна Каролина, когато Лийна бе прегърнала Чейс, за да му вдъхне увереност и сили точно когато той имаше неистова нужда от това. Спомнила си за онова време, тя бе обзета от зловещо предчувствие. Ако сега някъде по дългия път до Сити Пойнт Чейс се препънеше, нямаше да има кой да му предложи това, което тя му бе предложила някога. Ако го изоставяше сега, залагаше на карта живота му. Но той бе офицер северняк, който предвождаше войници северняци. Би трябвало да й е враг… а не беше. И Лийна не можеше да го изостави, когато той имаше такава отчайваща нужда от нея. Значи щеше да продължи похода, докато стигнат крайната цел. Щеше да го види как се присъединява невредим към редиците на своите в Сити Пойнт. Щеше да направи сама на себе си този последен подарък.

— Няма да ти кажа къде са разположени конфедеративните гарнизони, Чейс. Нито техните складове с муниции. Нито оръжейните им заводи.

Чейс и Грир разговаряха шепнешком и когато Лийна се намеси, замълчаха изненадани. За пореден път тя усети как Чейс се вторачва в пребледнялото й лице.

— Няма да ти кажа нищо за отбранителните линии на генерал Лий — продължи Лийна, — нита откъде се снабдява с боеприпаси. Никога не бих предала народа си по този начин. Но до Сити Пойнт мога да ви заведа. Това ще направя. Ще ви помогна да намерите влак, който още се движи, ако решите да се качите на него. Ще ви кажа кои градове да избягвате и кои пътища са най-безопасни. Ако успеем да се промъкнем през целия щат, ще ви заведа при фланга на Лий при Динуиди и ще ви оставя там, за да се присъединя към своя лагер.

Отново настъпи мълчание, което за Лийна бе ужасно, защото през това време тя мислеше доколко е предала собствения си народ. Колкото и да обичаше Чейс, колкото и той да се нуждаеше от помощ, Лийна не можеше да се самозалъгва, че от това предателството й към обичния Юг ще стане по-малко. И въпреки че вече бе решила да го направи, се съмняваше дали някога ще е в състояние да си прости. Но преди това бе правила и друг избор, който също й бе причинил само болка й страдание. Факт бе, че от самото начало се бе обрекла, като бе обикнала Чейс. Още тогава се бе обрекла да предаде някого или нещо. Не, боговете не проявяваха милост и към нея.

— Върви, Грир, да кажеш на мъжете да си приготвят топла закуска. Нека изядат всичко, което им е останало. Вече навлизаме в район с богати ферми. Преди да се стъмни, все ще намерим някаква храна — почти прошепна Чейс на капитана и му посочи останалите войници, които вече се бяха насъбрали в средата на лагера.

Грир само кимна и тръгна, но Чейс не го последва. Продължи да чака, усещайки тишината и болката в нея, но въпреки това не наруши с нищо мълчанието. Може би беше погълнат от спомените за предишни свои решения. От мисли за страданието. За решения, за които после дълбоко се бе разкайвал. Вероятно мислеше, че се е обвързал с друга жена. Нещо, от което би се отказал, стига да можеше. Накрая само се извърна, за да се взре в бледото лице на Лийна. Тя мигновено усети до болка погледа му, усети и сълзите, които оставяха горещи дири по премръзналите й страни, сълзи, които сякаш не можеше да спре. Дори не беше сигурна защо се е разплакала — заради Чейс ли, заради самата себе си или заради обичния Юг, който току-що беше предала. Може би, помисли тя, и заради трите.

— Господи, Лий… Защо не направи този избор преди година, когато той можеше да промени толкова неща?

Лийна почувства как той я докосва по рамото, но се разплака още повече и на гърлото й заседна буца.

— Но тогава не можех, Чейс. Тогава между нас стояха прекалено много неща: Блайдсуд, Стюарт, Конфедерацията, войната. Сега обаче сякаш всички тези неща или са умрели, или умират. Обичам Юга, Чейс, но знам, че той е обречен. Няма смисъл да обричам и теб. — Тя успя да поклати леко глава и се обърна да погледне златната халка, която блестеше под надигащата се светлина на утрото на Вирджиния и която бе на пръста на Чейс дори когато ръката му бе върху бедрото й. — Това не променя нищо, Чейс. Никой от нас не е в състояние да промени нищо. Накрая пак ще трябва да се сбогуваме. Накрая пак ще трябва отново да станем неприятели. Нали?

Последвалата тишина бе наситена с болка, ала Чейс кимна, за да потвърди правотата на думите й.

— Но аз те обичам, Лий. Бог да ни е на помощ и на двамата, знаеш, че те обичам. Независимо дали сме неприятели, винаги ще те обичам — прошепна той, изправи се и тръгна, без да поглежда назад.

 

 

Вечерта на двайсети март отрядът на северняците се качи на последния малък хълм и спря конете, за да огледа зимните къщурки и колиби, които най-после им вдъхваха някаква сигурност. Тук бе левият фланг на армията на Потомак. Дори под водачеството на Лийна, изминаха в неспирен ход стоте мили от планините до Данвил, като яздеха по четирийсет мили на ден. Спяха, ядяха, страдаха върху седлата, галопирайки напред, за да се скрият при последния завой и да избягат на косъм от смъртта, с която ги заплашваше кавалерията на Фиц Лий, насочила се натам в отговор на слухове за нападения на северняци из територията на Вирджиния. Пролетното време бе лошо — студено и влажно. Пътищата бяха почти непроходими. Но времето поне изглеждаше безпристрастно. Калта затрудняваше бунтовниците, тръгнали да преследват отряда, така че федералистите успяваха да поддържат малка дистанция и да се измъкват успешно от преследвачите си. Почти без проблеми взеха влака. Съпротивата на цивилните бе нищожна в сравнение с войниците ветерани, срещу които бяха свикнали да се изправят войниците на Чейс. И благодарение на Лийна знаеха на кой влак да се качат.

Последните двайсет и четири часа бяха най-тежки през целия поход от Колумбия до тук. Щом малко преди Динуиди слязоха от вагона, бяха яздили с риск за живота си през кал, дълбока почти колкото последния сняг, и бяха успели да избягат от кавалерийските патрулира Лий, разположени недалеч от пътя им. Единствено Лийна бе спала, и то само защото Чейс я бе придържал почти цяла нощ на седлото пред себе си.

Бе го направил заради реалната опасност и от засада, и от снайперистки куршуми, така че я бе прегърнал по-скоро да я прикрие, отколкото от сантиментални чувства. И въпреки това Лийна бе толкова изтощена, че спа дълбоко, без да помръдва, като малко дете. Не се събуди дори когато Чейс спря коня на билото на ниския хълм и погледна, надолу към армията на Грант — целта на похода, който в началото му се бе струвал безнадежден.

— Сега какво, майоре? Какво ще правим с нея? — попита Грир, нарушил мълчанието на лунната нощ.

Размърда се уморено върху седлото и слабото скърцане на износената кожа бе единственият звук, нарушил тишината. Чейс погледна рязко надолу, за да види скритото от мрака лице на Лийна, и се увери, че тя още спи. „Слава Богу!“, помисли изморен и с благодарност той. Беше много по-лесно да не се налага да спори с нея точно сега. Изобщо не се съмняваше какво трябва да прави. Лийна вероятно очакваше да я събуди, когато стигнат федеративните редици, да я прехвърли на нейния кон и да я остави да се върне в обичния си Юг. И стореше ли го Чейс, този път нямаше да ги има гнева и горчивината, съпътствали предишните им раздели. Но ако се налагаше да избира между нейния гняв и нейната сигурност, Чейс знаеше какво да прави. И без това за тях нямаше бъдеще. В този смисъл Чейс нямаше да загуби нищо заради гнева й. А колкото до сигурността й, можеше да спечели много.

— Ще я заведа с нас в лагера, Грир. Сигурен съм, че ще ми дадат що-годе прилична квартира. През следващите няколко дни ще я представям за мой санитар и ще я крия от чужди погледи. Веднъж в лагера, тя вече няма да има друг избор, освен да ми се подчинява. Бих искал да я измъкна от Сити Пойнт, да я кача на някой влак, който отива на север. Няма да й се хареса, но тук всеки момент може да настане истински ад и не искам тя за пореден път да се озове между двете воюващи армии.

Грир само изгледа майора. Дори и да имаше неодобрение или съмнение в погледа му, той не им даде израз с думи.

— Добре. Тогава с дежурните постове ще се оправя аз, майоре. А ти продължи нататък, ако можеш.

Чейс кимна сурово в знак на съгласие и без да казва нищо повече, вдигна ръка, за да даде знак на отряда, който чакаше да продължи отново напред — да измине последните стотина метра в мрака, след стотиците мили път. Само пет минути по-късно Грир отговори с вик на часовия, след други пет минути отрядът вече яздеше към зимния лагер на най-западния фланг от армията на Потомак. Най-после отново беше при своите.

Във вълнението от неочакваното пристигане никой дори и не забеляза доста женствено изглеждащия санитар, оставен да спи в квартирата на майора, след като Чейс отиде при коменданта на лагера, за да предаде предупреждението, което бе донесъл със себе си. На всяка цена Лий и неговата армия трябваше да бъдат задържани тук, във Вирджиния, защото в противен случай войната можеше да се проточи още с години.