Джесика Сен Клер
Зимни рози (19)

Деветнадесета глава

Чейс Кортланд нямаше как да знае, но войната нямаше намерение да му дава времето, което му бе нужно, за да открие в града Лийна Лейтън. В мрака и суматохата на тази съдбовна нощ щабът на генерал Шърман взе няколко важни решения. Едното от тях засягаше майора северняк и неговия батальон.

За Чейс първият признак, че предстои нещо особено, бе заповедта да се яви лично в генералния щаб. Генерал Давънпорт трябвало да обсъди с него нещо важно. Заповедта пристигна призори. Може би щеше да пристигне по-рано, ако не бе хаосът, попречил на Давънпорт да влезе по-рано в Колумбия. Дивизионният командир не бе от хората, които ще рискуват напразно живота или здравето си. Но сега поне силният вятър бе утихнал, пожарът почти бе овладян и трезви патрули кръстосваха улиците. Малкото, което бе останало от Колумбия, най-после бе намерило спокойствие и вече бе достатъчно безопасно за хора като Давънпорт, които да се присъединят към своите войници и към войната.

— Полковник Давънпорт! Искали сте да разговаряте с мен. — Чейс Кортланд приличаше на призрак от ада. По лицето му ясно личеше умората въпреки дебелия слой черна пепел, униформата му вонеше на саждите от пожара предната вечер. Чейс се помъчи да прикрие и отвращението, и презрението си към офицера с по-висок чин, който се взираше в него иззад неприкосновеното си походно бюро, без да се опитва да крие изненадата си. Още миг Чейс продължи да мълчи и видя как върху лицето на Давънпорт се изписват учудване и погнуса. Накрая махна с ръка, за да се извини за състоянието на униформата си, почти цялата в сажди, и на устните му се появи тънка иронична усмивка. — Извинявайте, полковник. Войната понякога е и мръсна работа.

— Да, личи си — смръщи се Давънпорт. После се опита да не обръща внимание на вида, в който се бе явил майорът, и насочи вниманието си към друга тема. — Е, не сте дошли, на модно ревю, майоре, така че няма особено значение. — Накрая успя да отмести очи от Чейс и погледна към листовете върху бюрото си. — Тук сте по много по-важна причина. Според рапорта, който полковник Адамсън е написал за вас, сте способен да вървите и по вода, ако се наложи, а и аз бях възхитен от начина, по който се справихте със случая „Лейтън“. Снощи ни съобщиха от генералния щаб, че генерал Шърман има нужда от човек за твърде деликатна мисия. Предложих вас като най-подходящ, но вие ще вземете окончателното решение в този случай. Има известен риск и затова задачата трябва да се поеме доброволно. Самият генерал го подчерта. Какво ще кажете да извършите една разузнавателна операция за своята армия, майор Кортланд? Генерал Шърман има остра нужда от човек, който да я осъществи. Може да се окаже добре и за двама ни, ако сте готов да поемете мисията, замислена от генерала.

Чейс веднага застана нащрек и се смръщи в настъпилата тишина. Отдавна нямаше и следа от усмивката му.

— И каква е тази мисия, полковник? — попита бавно накрая той. — Какво се иска да направя?

— Всъщност просто да огледате терена. В случай, че войската на генерал Лий във Вирджиния се придвижи на юг, за да се присъедини към Джо Джонстън в Северна Каролина, генерал Шърман и генерал Грант искат да знаят къде е най-подходящо да се бият с бунтовниците и да ги спрат. Идете на разузнаване. С батальона си, разбира се. Не ви препоръчвам да тръгвате сам. — Давънпорт се подсмихна, явно тези думи му се сториха смешни, въпреки че Чейс не мислеше така. — Вашата основна цел е просто да прекосите завзетата от бунтовниците територия, да я опишете най-подробно и да съставите карти. Ще станете герой, ако го направите, майор Кортланд. Ще ви повишат поне в полковник, обзалагам се, веднъж да влезете в зимното укрепление на генерал Грант. А може дори и в бригаден генерал.

— Да идем с коне чак до Сити Пойнт, щата Вирджиния ли?

За миг изненадата му измести всички други мисли. Чейс се взря в своя командир така, сякаш той си бе загубил ума. Укреплението на Грант, Сити Пойнт, бе на близо четиристотин мили на север. Четиристотин мили, които бунтовниците отстояваха яростно, и в които тепърва трябваше да проникнат… Но един-единствен батальон? Такъв план можеше да измисли само един глупак или луд!

— Самият генерал Шърман го бил предложил. Това в известен смисъл може да се окаже голяма възможност за вас. Не всеки ден един нищо и никакъв майор има случай да се издигне в кариерата, подчинявайки се на генерал с две звездички на нашивката.

— Но аз не съм професионален военен, полковник. Доволен съм и от досегашния си чин.

Но докато отхвърляше тази страна на мисията, Чейс обмисляше самата мисия. Първоначално бе решил, че тя може да хрумне само на откачен или на кръгъл глупак. Но генерал Шърман не беше такъв. Ако идеята беше негова, задачата имаше конкретна цел и бе наложителна. За разлика от Давънпорт Шърман не беше от офицерите, които изпращат войниците на смърт за нищо. Планът можеше и да е безумен, но понякога имаше нужда от такова безумие. И войната щеше да го изисква, докато не приключеше. Ако тази мисия щеше да допринесе този край да дойде по-бързо, вероятно си струваше риска.

— Кога трябва да тръгнем, полковник? С колко време разполагам, за да обмисля предложението?

— Днес, майоре. Трябва да потеглите довечера.

— Довечера ли?

В очите на Чейс Кортланд отново проблесна внезапната изненада. Идеше му да поклати глава и веднага да откаже. Дори да бе готов да поеме доброволно замисленото от Шърман, не би подложил на същите опасности своите войници, без да е получил поне съгласието им. И ако те се съгласяха, щяха да са им необходими доста часове, за да се приготвят за една толкова рискована операция, да си стегнат багажа, да пишат на близките си, при които можеше никога да не се върнат. Освен това, спомни си Чейс разтревожен, бе длъжен да намери Лийна Лейтън, а докато я откриеше, сигурно щеше да мине цяла седмица.

— Има ли възможност да тръгнем малко по-късно?

При този въпрос Давънпорт го погледна закачливо и кимна, сякаш се бе досетил.

— А, такава ли била работата, майоре? Сигурно имате някакви планове за довечера. И те за вас са по-важни от това, че командуващият генерал има остра нужда от съдействието ви? Колко странно, смятах ви за един от онези пламенни привърженици, готови да пожертват почти всичко в името на Съюза. Явно, откакто ви раниха в Савана, сте станали по-предпазлив.

На Чейс му трябваше само миг, за да схване накъде бие Давънпорт. Накрая разбра промяната в изражението му по-скоро от неговия приятелски поглед, отколкото от думите му. Давънпорт смяташе, че Чейс не е по-различен от своя командир и че за него, както за самия полковник, личните интереси стоят над всичко останало. Давънпорт щеше да разбере майора, ако той откажеше опасната задача… само че щеше да изтълкува превратно отказа му. Изведнъж Чейс изпита гняв и презрение и едвам не избухна, когато застана срещу полковника и се взря в лицето му. Давънпорт го обвиняваше без заобикалки в страхливост! Този същият проклетник, който снощи не бе посмял да влезе със своята дивизия в превзетата Колумбия! Полковник Давънпорт безспорно щеше да разбере нежеланието на Чейс да поеме риска, защото се бе присъединил с елитния си отряд към Шърман, воден от всичко друго, но не и от преданост към Съюза. Нямаше да му мигне и окото, ако се нагърбеха със задачата и никога не стигнеха при армията на Грант във Вирджиния. Единственото, което полковникът искаше да получи от тази мисия, бе златна звездичка върху нашивката си и възможността да се подмаже на Шърман! На Чейс му беше на устата да каже на своя командир колко греши, като смята, че си приличат, колко го презира заради подмазването му. Пребори се с това свое опасно желание, но след дълго мълчание и когато накрая заговори, вече трепереше от гняв:

— Не, не разбирате напълно, полковник. Не се страхувам от тази проклета задача, сър. Не се страхувам да се бия до края на войната. Всъщност вече не се страхувам от смъртта. Нагледах се на толкова смърт през последните години, та съм се примирил, че и на мен сигурно няма да ми се размине. Ако от това ще се почувствате по-добре, полковник, вероятно в крайна сметка ще поема задачата и ще отвоювам още една златна звездичка за вашия висок чин. Но няма да се нагърбя с нея, за да направя услуга на вас, полковник, дори на генерала. Нито за да бъда повишен в чин. Тръгна ли, то ще е, защото съм решил, че трябва да постъпя така. Тази проклета война започва да става варварска, полковник. Ако бяхте с нас снощи в града, сам щяхте да се убедите. Навсякъде се ширят жестокости. Бруталността е официално разрешена. Снощи, докато яздех по улиците, ми хрумна, че трябва час по-скоро да сложим край на тази война, защото от ден на ден тя става все по-ужасна. Няма как да възстановим честта, да се държим както подобава на воини, особено когато ни командват хора като вас, така че единствената надежда е да приключим с този ужас възможно най-бързо, докато нещата не са загрубели съвсем. Ако войната не свърши скоро, има опасност и победени, и победители да се опозорят докрай. Смазвайки тях, ние смазахме и себе си. Тъжно, нали, полковник Давънпорт? Но сам човек не може да го предотврати. Щом генерал Шърман твърди, че тази проклета мисия ще допринесе за скорошния край на войната, така да бъде — ще ида. Но първо ще видя какво мислят моите войници. Имат право на мнение, когато става въпрос за такова решение. А и аз трябва да свърша някои неща, преди да се отправя към Вирджиния. Ако тези две условия не ви устройват, си намерете друг „доброволец“… сър.

Чейс бе смътно изненадан колко ясна и трезва е мисълта му. Беше забелязал и най-дребните подробности — от безразборно струпаните книжа върху бюрото на Давънпорт до тика, появил се на десния клепач на полковника. Слънцето огряваше стаята през задния прозорец на къщата. Само на едно място върху униформата на полковника имаше прах. Някъде навън се чуваше приглушено как войниците маршируват.

— Вие, Кортланд, сте един нахален непокорен тип — каза Давънпорт и се изправи бавно иззад бюрото, морав от изненада и гняв. — Дано заминете на север, майоре. Инак ще ви пратя на най-мръсната работа в армията. Никак не завиждам на войската на генерал Грант, колкото и малка да е вероятността да си имат работа с вас. Лично аз дълбоко се съмнявам, че изобщо ще стигнете до там.

— А, ще стигна, полковник. Ако тръгна с хората си от Колумбия, ще ги заведа при Грант. Не бих им предложил да тръгнат, ако не бях напълно уверен, че ще успея. Приятен ден, полковник!

Чейс продължи да гледа вторачено и студено Давънпорт в очите, в които проблясваха злоба и закана. Накрая се завъртя, нарочно не изкозирува и излезе от къщата, за да потърси Грир.

Разбра, че в известен смисъл се е лишил от избор за задачата, която им възлагаше генерал Шърман. Всъщност обаче поначало нямаше избор. Въпреки опасностите, които криеше такъв преход през територията на бунтовниците, ако той бе наложителен, Чейс можеше, бе длъжен доброволно да се нагърби с него. За другото Давънпорт може и да не бе прав, но за това не грешеше. Колкото до другото, което Чейс току-що каза на своя командващ, той не съжаляваше за нито една изречена дума. Глупаво бе да се надява, че би го променил, но въпреки това отдавна не го свърташе да му каже в очите какво мисли за него. Каквото и да го очакваше по дългия път на север, Чейс нямаше да съжалява, че се е отървал от полковника.

Сети се за един друг свой дълг, който бе забравил в яда си. Беше забравил дълга си към Лийна Пенли Лейтън. Бе забравил и обещанието, което бе дал на Пенли, и че се е зарекъл да я предпази някак от опасностите, на които през последните месеци я бе изложила Елинор. Сега вероятно нямаше да удържи на думата си. Сигурно щеше да му отнеме няколко дни, за да намери бунтовничката в Колумбия, а той не разполагаше с толкова време. Имаше само няколко часа, през които трябваше да инструктира капитаните, да подготви картите, да разговаря с щаба на генерал Шърман, да обмисли всичко и да осигури провизии за дългия и опасен преход на север. За пореден път се оказа, че войната е застанала неумолимо между него и Лийна Лейтън.

 

 

Чейс Кортланд щеше да бъде улеснен, ако знаеше това, което сестра му Елинор бе научила преди броени часове, и което не знаеха никой, освен Елинор и съпругът й. Преди близо година лорд Хадли Бенингтън се бе срещал с красивата сестра на Пенли само веднъж в Ричмънд. Но Лийна Лейтън бе жена, която мъжете не забравяха, щом веднъж я видеха. Хадли Бенингтън също не я бе забравил. Преди да напусне Ричмънд, за да отиде на север и да прибере коварната си съпруга, се бе вслушал в своята съвест и памет и тихомълком бе уредил името на Лийна Лейтън да бъде заличено от списъците на военното министерство на Конфедерацията. Бе решил, че така ще му тежи един грях по-малко на и без това гузната му съвест. Щом научи, Елинор се разфуча, но Хадли не се притесни особено. Всъщност дори изпита мрачно задоволство, че явно е осуетил кроежите й.

По една случайност федеративното правителство също се бе отказало временно да издирва Лийна Лейтън. Във Вашингтон пак смятаха да я разпитат за прословутия й съпруг партизанин, Стюарт Лейтън. Но след доклада, че Лейтън е загинал, този разпит вече не изглеждаше толкова належащ. Най-важното бе, че парите, подхранващи лошата слава на Лийна, парите, които Елинор даваше за „каузата“ да заподозрат Лийна в шпионаж, изведнъж секнаха, след като тя замина за Англия. За федералистите Лийна Лейтън не бе по-опасна от хилядите други имена, включени в дългия списък.

Но щяха да минат седмици, докато бавно движещата се бюрократична машина и в едното, и в другото военно министерство уведоми своите хора на фронта, че спрямо Лийна Лейтън са настъпили промени. Щяха да минат цели месеци, докато Чейс Кортланд се добере до източниците, които да му съобщят за тези промени. Всъщност щяха да минат месеци, докато той научи за значимите промени, станали в дома му в далечна Филаделфия. Ето защо, докато войната се приближаваше към своя край, през тези месеци Чейс и Лийна Лейтън щяха да преживеят още много страдания, болка и отчаяние.

 

 

— Идвам с теб, майоре. Момчетата от отряда също гласуваха „за“ — каза Грир. Обикновено руменото му лице бе по-бледо от друг път, докато двамата разговаряха в полуразрушения салон на една от къщите в Колумбия, но той не сваляше от Чейс изпълнени с безмълвна решителност очи. — Отрядите на Уотсън и Лайфър гласуваха „против“. Каулс също ще дойде, но само половината от хората му искат да се присъединят. Помоли да кажеш какво да прави.

— В такъв случай да остане в Колумбия с останалата част от отряда си. — Чейс сви леко рамене и кимна. — В известен смисъл ги разбирам и не ги обвинявам, Грир. Всички са в армията на Шърман още от Тенеси, от самото начало на войната. Ние сме единствените, които се присъединихме във Вирджиния. И вероятно само ние имаме желание да идем на Потомак. За нас там е основната база, но не и за тях. Пък и не съм сигурен дали няма да е по-лесно да преведем до Вирджиния само един отряд, а не целия батальон. Дори да тръгне целият батальон, пак сме малко, за да влизаме в бой, така че е много по-просто да скриеш на конфедеративна територия шейсет души, а не цели двеста и петдесет. Освен това, така не е нужно да взимаме и каруци с провизии, с които само ще се бавим и ще сме зависими от пътищата. В известен смисъл така е по-добре.

Днес над опустошена Колумбия бе завалял лек дъждец, от който разрушеният град изглеждаше още по тъжно. Отвън се чу тътенът на далечни взривове: Шърман бе заповядал да бъдат разрушени всички обществени сгради, оцелели след унищожителния пожар предната нощ. Щеше да бъде пощадена само новата, още незавършена, мраморна сграда на щатския конгрес. Колкото и да е странно, генерал Шърман си падаше естет, поклонник на изкуството и красотата. Новата конгресна сграда на Колумбия бе великолепно проектирана, така че на генерала му дожаля за нея. Чейс отпусна уморено глава на гравираната дървена облегалка на кушетката в стил „Кралица Ана“ и затвори очи. Бледосинята атлазена дамаска бе похабена от петна от вода и следи от черна пепел и почти олицетворяваше, помисли Чейс, целия разкъсван от войната свят. И щеше да стане още по-зле, докато накрая всичко това свършеше.

— Снощи срещнах едно момиче, което се опитваше да спаси къщата си от някакви пияни нахалници. Останах да й помогна. Мисля, че е бунтовничка, но не съм виждал по-смела жена. Щом войната свърши, може да се върна тук и да се оженя за нея.

Неуместният коментар на Грир напомни на Чейс за едно друго негово задължение и той се поусмихна горчиво. Капитанът му бе напомнил за Лийна Лейтън и Чейс го предупреди шепнешком, без дори да отваря очи:

— Послушай ме поне за едно. Бунтовничките са поне хиляда пъти по-опасни от бунтовниците. Опитай се да забравиш, че някога си знаел името на момичето.

— Е, може и да си прав — настъпи дълга пауза. Грир вдигна рамене и когато заговори отново, гласът му бе равен и безизразен. Той знаеше за кого мисли майорът, макар и да нямаше представа, че Чейс я е видял тук, в Колумбия, и че през по-голямата част от следващите часове напразно ще се опитва да я намери. Капитанът се наруга наум, задето изобщо го е казал, и се върна на похода, който им предстоеше. — Как смяташ, имаме ли шанс да стигнем Вирджиния, майоре? В най-лошия случай.

— В най-лошия случай ли? Около сто към едно — усмихна се Чейс насила, за да не плаши с песимизма си капитана. Накрая отвори очи, изправи се и го погледна свъсено. — Гледай оптимистично на похода, Грир. Моля те! Така имаме много по-големи шансове. — Вдигна за последен път ръка към очите си, за да ги разтърка, сякаш така щеше да прогони умората. — Дали да не събираш вече мъжете, капитане? Пригответе възможно най-много оръжие. Това е едно от нещата, които няма да намерим по пътя. Аз ще ида до щабквартирата на генерала да разбера къде, по дяволите, трябва да стигнем. После имам малко лична работа. Ако не те видя преди това, ще се срещнем всички тук, в къщата, довечера по залез.

 

 

Този ден Чейс Кортланд нямаше късмета да намери Лийна Лейтън. Удари на камък и когато се опита да получи по-подробна информация от щаба на генерал Шърман. Оказа се, че никой там не знае повече от самия Чейс — с други думи, почти нищо. Но му дадоха всичко, с което разполагаха: доста груба карта на Южна Каролина и щатите над нея. От запад се простираха планини, на изток бе океанът, а между тях имаше няколко точки, обозначени с имена: Чероу, Голдсбъро, Лайетвил, Дъръм и накрая, почти в горния край, Ричмънд. Не бяха отбелязани никакви пътища. Реките бяха маркирани според догадки. Слабо с молив бе защрихован районът, където се смяташе, че е укрепена армията на Джо Джонстън.

Най-после бе паднал здрач. Насъбралите се войници си шепнеха уплашено, от време на време кожените седла пукаха, а сабите и шпорите тихо подрънкваха. Щяха да изчакат да се стъмни и да напуснат града, за да се отправят на своя дълъг поход на север. Кавалериите на Уийлър и Хамптън още бяха наблизо, бяха се укрили по височините северно от града. През дъждовния ден от време на време там проблясваха сребристи отражения от биноклите. Чейс не бе толкова глупав, че да тръгне по светло и да го забележат конфедеративните отряди. Самотният съюзнически отряд се нуждаеше от всички предимства на мрака — бездруго походът вероятно щеше да бъде доста тежък.

— Резервни коне, оръжие, храна, вода… — изреждаше Чейс с лекота след дългите военни години, сякаш четеше списък, и спираше само колкото да получи потвърдителен знак от Грир. И двамата внимаваха да не срещат погледа на другите. Мъжете се притесняват, тръгнат ли на поход, през който могат да умрат: сякаш в очите им щяха да проличат тайни, които те искат да споделят. Когато свърши с дългия списък, Чейс спря и погледна намръщено и мълчаливо притъмнялото небе.

— Няма да е зле да вземем и лекарства. Вероятно ще имаме нужда от тях — каза делово и Грир отвърна също тъй безстрастно:

— Вече са приготвени, майоре. Уиски, превръзки и морфин — само с това знаем какво да правим.

— Да де — съгласи се Чейс след дълго мълчание.

Продължи да чака и да наблюдава как перленият здрач на Колумбия бавно притъмнява и става страховито сив — накрая небето бе с цвета на пръстта в опожарения град. Скоро трябваше да тръгват. Волю-неволю Чейс щеше да остави армията на Шърман, без да е изпълнил обещанието си към Лийна Лейтън.

— Ще напуснем града по същия път, откъдето влязохме — от запад. До изгрев-слънце трябва да стигнем възвишенията или поне да ги доближим. — Чейс се обърна да си вземе ръкавиците и бавно си ги сложи. — Кажи на мъжете да обвият с парцали манерките, сабите и всичко метално, за да не дрънчат. Ще хвърля още един поглед на картата и после идвам при вас.

— Майор Кортланд!

Чейс се извърна и видя младия лекар от Савана, капитан Риърдън, който най-неочаквано се показа от развалините на една опожарена къща от другата страна на улицата.

Риърдън сякаш се поколеба и се заозърта. Вече почти се бе мръкнало и тази вечер тъмата не бе разсейвана от нищо: нито от улични лампи, нито от заревото на пожара. Щом лекарят го извика, се обърнаха двама офицери — две черни сенки в тъмносивата нощ, и той се взря, за да различи лицата им. Когато позна майор Кортланд, тръгна към него. Ботушите му поскърцваха леко по пепелта, останала по улицата след пожара предната вечер. Риърдън видя как майор Кортланд първо прави знак на своя капитан и се запътва към него.

— Капитан Риърдън! Радвам се да се видим отново — усмихна се Чейс едва и явно насила, помисли Риърдън, когато му протегна ръка.

Не виждаше почти нищо в мрака, но му се стори, че кавалерийският майор е изключително изморен и мрачен. Дори докато говореше, той погледна капитана, който вече бе тръгнал, и проследил погледа му, Риърдън забеляза неколцина войници, явно отряд, които, изглежда, се готвеха за поход.

— Май не ви срещам в подходящо време. Сигурно отивате да патрулирате около града.

Настъпи кратка пауза, сякаш Чейс взимаше решение, преди да отговори.

— Не съвсем, капитане. Не точно патрул. Прехвърлят ни към армията при Потомак. Имаме заповед тази вечер да се отправим на север.

Риърдън усети колко зловещо е мълчанието, изпълнило минутите между отговора на Чейс и неговите думи.

— По суша ли отивате? Но това е почти безнадеждно. — Съжали, че го е изтърсил толкова нетактично, но това като че ли не смути Чейс Кортланд. Той просто вдигна рамене, когато Риърдън измънка някакво извинение, и погледна към войниците, насъбрали се на хвърлей от тях. Въпреки тъмнината Риърдън забеляза киселата усмивка, която за миг заигра по устните на офицера.

— Е, не е чак толкова безнадеждно. Макар и почти всички в Колумбия да са на това мнение, докторе.

Кортланд явно бе угрижен. И неспокоен да тръгнат час по-скоро, независимо дали походът бе безнадежден.

— Не искам да съм груб, капитан Риърдън. Не съм неблагодарен за усилията, които положихте за мен в Савана, но в момента нямам много време. За нещо конкретно ли сте дошли?

Риърдън наистина идваше по конкретен повод, но му стана неудобно да увеличава грижите на майор Кортланд. Дълго се колеба, докато накрая реши да продължи. Прекалено много човешки животи бяха изложени на риск, за да не обременява Чейс Кортланд с още една тревога за града и армията, които всеки момент щеше да остави зад себе си.

— Да. Май се налага да прибавя още една към вашите грижи тази вечер, майор Кортланд. Нямаше да ви безпокоя, ако не го смятах за абсолютно наложително. И наистина не познавам друг, към когото да се обърна. Прикрепен съм да лекувам ранени конфедералисти в една болница, както и бежанци, останали без покрив след пожара снощи. Елате в болницата само за малко, няма да ви отнемам от времето. Имам проблем, а мисля, че вие сте сред малцината, останали в армията, които ги е грижа и ще се опитат да решат проблема.

Дори и в мъждивата светлина на мрачната нощ Риърдън забеляза как младият кавалерийски майор се смръщва припряно. За миг си помисли, че Чейс Кортланд ще му откаже. Ала най-неочаквано Кортланд вдигна ръка, за да даде безмълвен знак на отряда, който чакаше, и се отправи към близката къща. Дори и лекарят да не бе забелязал нетърпението на Чейс, забързаните му крачки го издаваха ясно. Риърдън също бързаше, препъвайки се в развалините, с които бе затрупана тъмната улица на Колумбия. Въпреки това стигна стъпалата на опожарената къща малко след майора. Тъкмо да влезе, и изведнъж се смрази. Още бе стъпил с единия крак на стъпалото отвън, още държеше овъглената рамка на вратата. Бе довел и една медицинска сестра от болницата, госпожа Аштън, защото не познаваше улиците в столицата на Южна Каролина. Докато чакаше вътре, госпожа Аштън явно не бе чула кога са влезли той и майорът. Седеше мълчаливо, без да помръдва, и приличаше на мраморна статуя, изваяна от майстор. Лицето й бе изморено и тревожно, ала все така красиво в слабата светлина от лагерния фенер, който бяха взели, за да си светят по пътя.

„Неоспоримо красива“, помисли Риърдън. Но сега бе изненадан не от красотата й, а от промяната върху помръкналото лице на Чейс Кортланд, който явно я бе познал. И бе изпитал облекчение с почти магическа сила. Но в същия миг по него проблесна и неистова болка. Болка, близка до агонията, раждаща се в място, до което не бе прониквал хирургически скалпел. Сетне вълнението на Кортланд се стопи точно толкова бързо, колкото се бе появило. Когато младият федеративен майор пристъпи в светлината, та Лийна да го види, по лицето му вече не се забелязваха никакви чувства.

— Майор Кортланд. Една от медицинските сестри, госпожа Аштън.

Бе излишно да ги запознава, Риърдън го разбра, още докато говореше. В разширените очи на сестрата проблесна същото чувство — стъписана, и тя бе познала Кортланд. Риърдън усети напрежението и се опита да не му обръща внимание, но в тишината, внезапно настъпила в разрушената къща, тази изненада сякаш бе надвиснала като живо същество.

Чейс Кортланд стоеше така, сякаш не забелязваше лекаря отзад. Гледаше единствено жената и когато заговори, се обърна към нея, а не към Риърдън:

— Госпожа Аштън ли? Снощи побърза да си тръгнеш, без да ми споменеш. Явно трябва да ти честитя, Лийна.

— Не. Засега недей — отвърна тя след малко, та гласът й да не трепери.

Възвърна си бързо самообладанието, въпреки че, щом видя Чейс, сърцето й се разбумтя като обезумяло. Не й бе хрумнало да пита капитан Риърдън как се казва офицерът, с когото той толкова искаше да се срещне, и сега със закъснение се упрекна за този невинен пропуск. Чувстваше се като притиснато в ъгъла животно, неочаквано застигнато от ловджийска хайка, но нямаше как да избяга, да се откопчи от Чейс, както бе направила предната нощ. Беше й останала единствено гордостта да се справя с обстоятелствата, гордостта, която Съмър Аштън й бе възвърнал със своята любов. Изчерви се, но вдигна високо глава и погледна предизвикателно, а не гузно, когато каза:

— Нямах… особено желание да запазвам името на съпруга си, след като градът гъмжи от войници северняци. Сигурна съм, Съмър няма да има нищо против това, че използвам името му, понеже остава само да узаконим брака си.

— Ясно — рече Чейс, успял да скрие болката, която думите на Лийна може би му бяха причинили.

Само вдигна рамене бързо и сковано. На Риърдън обаче не му убягна, че въпреки безразличния си жест Чейс е развълнуван, и объркан и смутен, младият лекар премести поглед от единия към другия.

— Е, може би е за добро, Лийна. След последната ни среща в Атланта аз също се ожених. — Но Чейс се смръщи остро, когато погледна младия лекар, който мълчеше притеснено. След това бавно извърна очи отново към Лийна. — Значи сега си медицинска сестра, Лийна. Веднъж май ми каза, че не можеш да гледаш кръв. Явно си излъгала. За кой ли път!

— Не, не съм излъгала — отвърна възмутено Лийна и се изчерви. — Нито веднъж не съм те лъгала, Чейс. Поне във Вирджиния. Но времето минава и нещата се променят. От войната всичко се променя още по-бързо.

— Щом не е било лъжа, защо напусна така Атланта, Лийна? И защо остави колието, за да го намеря във фермата на Макрей? Заедно с обезобразените трупове на двайсетина убити?

Неволно Лийна притвори очи при спомена за този ден и лицето й стана бледо като на мъртвец — и от думите на Чейс Кортланд, и от горчивината, с която бяха изречени. Само поклати безпомощно глава, без да обяснява нищо. Чейс се бе оженил, а тя вече се бе обвързала със Съмър Аштън. Може би бе по-добре да оставят нещата така.

— Вече няма значение, Чейс. Защо да разравяме жарта на тези стари болки и обиди? Вярвай, в каквото искаш.

При този отговор върху лицето на Чейс моментално се изписа мрачен гняв. Той само кимна рязко за сбогом, завъртя се и понечи да излезе и да се върне при отряда, който го чакаше отвън. Изненадан, Риърдън бързо се спусна и го хвана за ръката, преди той да е стигнал вратата.

— Майоре, чакайте!

Риърдън почти не разбираше какво са си казали, но не му бе и необходимо. Беше му ясно, че нещо се е объркало, и се опита бързо да върне разговора към първоначалната цел, докато Чейс Кортланд не си е тръгнал.

— Причината, заради която ви повиках, още съществува. Много ви моля, помогнете на конфедеративната болница, в която съм разпределен. Имам неописуема нужда от съдействието ви, иначе нямаше да ви безпокоя. Нямам лекарства, работя почти без екип. Ако не бяха медицинските сестри доброволки, като госпожа Аштън, щях да върша всичко сам.

Настъпи кратко мълчание, сякаш Чейс се мъчеше да си спомни за какво му говори Риърдън. Накрая се смръщи и погледна неспокойно към тъмнината навън.

— И какво очаквате да направя, докторе? Не ме намирате в най-подходящото време. След пет минути вече няма да съм в Колумбия.

Риърдън се поизчерви от прямия отговор на офицера, но усетил напрежението, което го бе предизвикало, се опита да не му отдава особено значение.

— Бихте могли да намерите изход от тази развихрила се бруталност. Все има някой, пред когото да се застъпите за мен.

— Тук сме, за да убиваме бунтовниците, а не да ги лекуваме. Нима не ви го е казвал никой от висшия състав?

Чейс се бе обърнал с гръб към Лийна Лейтън и гледаше само Риърдън. Дори в мъждивата трепкаща светлина на фенера, лекарят забеляза как младият офицер се усмихва горчиво и покрусено. Но Лийна, нали седеше в тъмното, не видя нищо.

— Вече дори не те интересува какви зверства върши проклетата ти северняшка армия, Чейс!

Беше се изправила и бе пребледняла още повече.

— Не, не ме интересува. Но ти едва ли мислиш по-различно от мен, Лийна. Защо въобще се изненадваш? — отвърна през рамо Чейс и в погледа, който й хвърли, Риърдън усети отново гняв, поразяващ като светкавица.

— Майоре, моля ви! — намеси се отново той и притеснен, стрелна с очи медицинската сестра. — Все можете да направите нещо. Каквото и да е. Лекувам сто ранени военнопленници и деветдесет от тях ще умрат, ако не ми помогнете. Моля ви.

Изведнъж по тъмните улици настъпи раздвижване, чу се как войниците яхват конете и още докато Риърдън му говореше, Чейс Кортланд се огледа тревожно. Гневът от обвиненията на Лийна, мярнал се върху лицето му, мигновено изчезна, изместен от мрачни предчувствия. Чейс се извърна към него и заговори още по-припряно и отпреди.

— Времето ни за разговор изтече, капитан Риърдън. Отрядът ми е готов и ме чака да потеглим. — Настъпи кратко мълчание. Лекарят имаше чувството, че Чейс Кортланд бързо обмисля нещо. — Въпреки това може би ще успея да ви помогна. Имам един добър приятел в щаба на Давънпорт. Той вероятно ще ви осигури онова, от което имате нужда, но при едно условие. Обещайте ми, че госпожа Лейтън, пардон, госпожа Аштън няма да работи и занапред като доброволка във вашата болница.

Риърдън бе смаян. Още преди да се е съвзел, се намеси Лийна:

— Нямаш право да поставяш такива условия, Чейс! Не ти ли е все едно какво съм решила да правя?

— Още те издирват от федералното военно министерство, Лийна. А също и от военното министерство на Конфедерацията. — Лийна го зяпна невярващо в сумрачния, слабо осветен салон, и Чейс срещна очите й с горчив гняв. — Това исках да ти кажа снощи, когато те видях в парка. Пак заради това почти цял ден кръстосвам Колумбия. За да се опитам да те намеря, да те предупредя. И да ти предложа закрилата си, ако имаш нужда от нея. — Той вдигна неловко и неумолимо рамене. — Историята е много дълга, Лийна, и сега подробностите не са толкова важни. Свързано е със сестра ми, с брат ти и с някои проблеми, появили се напоследък във Филаделфия. Но каквито и да са причините, резултатът е същият. С каквото и име да се представяш, ти пак си същата жена. В Колумбия сигурно има стотина мъже, които ще те познаят още щом те видят, а през следващите няколко дни на никое друго място в Колумбия няма да влизат и излизат толкова много хора от федералното военно министерство, както в конфедеративна болница, пълна с военнопленници. Само това оставаше, да те заловят, докато работиш там.

— Шегуваш се, Чейс. Не ти вярвам — възрази Лийна, накрая успяла да събере мислите си.

Въобще не се изненада, че федеративното правителство е готово да я арестува. Но нейното собствено правителство? Нейната обична Конфедерация? Никога!

— Опасявам се, че това е самата истина. Брат ти Джонатан бе готов да наруши клетвата, която е положил пред федеративното правителство, и да дойде тук, на юг, за да те предупреди за същото. На него щеше да повярваш, Лийна. Повярвай и на мен. Отчасти сега стоя тук от негово име, за да изпълня обещанието, което съм му дал. Предупреди и новия си годеник, Лийна, и се вслушай в съвета му. Сигурно той ще ти предложи по-голяма безопасност сред конфедералистите, отколкото аз.

— Капитан Аштън не е в състояние да й предложи никаква закрила сега, майор Кортланд — намеси се едва чуто Риърдън и спря Чейс, който вече се бе запътил към вратата.

Младият лекар го погледна многозначително и поклати глава, за да потвърди предупреждението.

— Да не би капитан Аштън да е сред стоте ранени бунтовници, за които се опитвате да намерите помощ? — попита бавно Чейс и дълго мълча. — О, Господи…

Поне за Риърдън бе очевидно, че едва сега Кортланд е свързал годеника на жената с това, че тя е станала медицинска сестра. Изведнъж изражението на Чейс рязко се промени, атмосферата стана тягостна. Лекарят видя как федеративният офицер поглежда остро към мястото, където Лийна стоеше безмълвна.

— Значи разчиташ на същия този ранен капитан Аштън да те брани не от една, а от две армии, Лийна? Едва ли като военнопленник ще ти предложи някаква закрила. А камо ли, ако умре.

Риърдън видя как в другия край на стаята жената пребледнява съвсем и се разтреперва. Но тя все пак запази самообладание и върна на офицера от Севера непреклонния поглед. Сетне заговори в заредената с очакване тишина тихо, но отчетливо и ясно:

— Но Съмър няма да умре. Няма да го допусна.

— Понякога смъртта не пита. — Отново настъпи тягостно мълчание и макар Риърдън да сметна думите за излишно жестоки — особено за годеницата на мъжа, той не можеше да не се съгласи с тях. — Кажете ми нещо, Риърдън! Какво мислите като лекар? Доколко можете да ме уверите, че капитан Аштън няма да умре?

Мълчанието се проточи по-дълго от очакваното. Риърдън само поклати мрачно глава.

— Не мога, майоре. Малцина от ранените конфедералисти ще оживеят при тези условия. А капитан Аштън е ранен по-тежко от останалите.

В сумрачната стая Лийна усети как Чейс се е вторачил в нея. Кой знае защо, се разтрепери още повече, та да прогони страха, за който според нея още нямаше причини.

— Дори да не умре от раните си, може и да издъхне, ако се опита да те защити в това състояние — рече Чейс Кортланд, забравил за гнева, който бе отстъпил място на някакво нежелание, някакво мъчително решение, наложило му да промени най-неочаквано плановете си.

Риърдън забеляза как той се размърдва, сякаш за да поеме върху плещите си нежелано бреме, и дори в мрака лицето му изглеждаше по-старо отпреди.

— Тогава ще дойдеш с мен, Лийна. Ще те изведа от Колумбия. Далеч от двете армии, Южната и Северната. Налага се довечера да тръгнеш с отряда. Това е единственото решение, което виждам. Единствената закрила, която мога да ти предложа.

Сега Риърдън виждаше само гърба и напрегнатите рамене на Чейс под тъмносиния вълнен шинел. Забеляза как в другия край на стаята Лийна застива от изненада, както внезапно бе застинало всичко в разрушената къща.

— Вдигни качулката да си скриеш лицето, Лийна. Ще те преведа през часовите, все едно си някой от моите войници.

— Какво? Да тръгна с теб и северняците на разузнаване? Как, по дяволите, ще помогне това на някого от нас! — Отърсила се от първоначалното стъписване, Лийна усети как в нея се надига гняв. — Нямам намерение да напускам Колумбия. Нямам намерение да ходя никъде, най-малкото с твоите войници северняци! Оставам тук със Съмър Аштън!

— Не можеш да останеш тук, по дяволите! Не чу ли какво ти казах? Толкова ли не виждаш в какво се е превърнала войната, та не проумяваш, че не можеш да останеш тук и да те залови някоя от двете армии?

— Знам само, че Съмър е ранен, и за нищо на света няма да го оставя сам в Колумбия! — възрази Лийна и кой знае защо, усети как очите й се пълнят със сълзи. — Ти ме предупреди, Чейс, и аз, разбира се, ти благодаря. Но няма нужда да правиш друго. Моята „закрила“ вече не е твоя грижа.

— Друг път не е! Независимо дали ти харесва на теб или на мен, пак нося отговорност за безопасността ти. Не мога да те зарежа тук в Колумбия сама, с ранен военнопленник, който да те защитава. Дори и твоят капитан Аштън да не умре, ще види доста трудности, докато оцелее. В известен смисъл ще му направиш услуга, ако дойдеш с мен.

— И да оставя Съмър ранен, може би на смъртен одър…

— А мен как ме остави в почти същото състояние?

За миг предишното огорчение се сля със сегашния гняв на Чейс. Изненадана, Лийна затаи дъх и се взря мълчаливо, с широко отворени очи, в лицето му. Сетне почти веднага отмести поглед, та Чейс да не види, че се е просълзила.

— Сега нямам време да споря за това, Лийна. Довечера ще те изведа от Колумбия.

— Може би си въобразяваш, че като ме накараш насила да изоставя Съмър, ще ми отмъстиш, че те изоставих. Че ако го напусна, ще се върна при теб…

— Няма такова нещо, Лийна. Не забравяй, че вече съм женен. Не целя нищо друго, освен да те предпазя. След случилото се в Атланта и във фермата на Макрей го правя от подбуди, които нямат почти нищо общо с теб. — Дори и дълбоко в себе си да се съмняваше донякъде в това, Чейс не го показа. — Каквито и според теб да са подбудите ми за това решение, идваш с мен. Хайде, тръгвай!

— Ами ако не го направя, Чейс? — въздъхна Лийна бавно и умислено и си наложи да прикове в него очи, изпълнени с все по-голяма болка. — Представи си, че откажа да напусна и Съмър, и Колумбия. Вече си ми причинил достатъчно злини, та да ме е страх от теб.

Намекваше за грубостта на Чейс в Атланта и от мрачния му поглед разбра, че той е доловил за какво му говори. Но от лицето му личеше, че е непреклонен в решението си. Лийна направи една-единствена крачка към него — нещо като безмълвно предизвикателство, загърната в дългата си пелерина. На Риърдън, който я наблюдаваше, тя изведнъж му заприлича на сломена кралица от средновековието. Дори и победена, Лийна излъчваше невероятно достойнство. На маската от непоколебима решимост, която си бе сложил Чейс Кортланд, тя отвърна с гняв и предизвикателство и по бледото й лице се изписа горчивина.

— Какво можеш да направиш, ако просто откажа твоята „закрила“?

— Ако не дойдеш с мен, няма да помогна на твоите ранени конфедералисти. Ако искаш помощ за пленените си сънародници, ти си цената, която трябва да платиш за услугата. Ето колко просто можем да направим решението.

Отново настъпи мълчание и Риърдън забеляза, че Лийна гледа измъчено и невярващо, когато се извърна към него за съдействие. Но той бе прекалено объркан, прекалено притеснен. Само отмести очи от нея и погледна Чейс, за да се опита да разчете израза му в мрака и тишината. Не откри никакъв отговор, но му се стори, че за миг мярва неистова болка. Каквито и да бяха подбудите на Чейс Кортланд, сред тях не бе жестокостта.

— Ще напуснеш Колумбия като един от войниците ми. Стигнем ли някое място, което според мен е достатъчно безопасно за теб, ще те оставя там. Всъщност няма да се пазарим. Или това, или нищо. Нямам почти нищо друго, което да ти предложа.

— А ако откажа да приема условията ти, значи ще оставиш всички тези клети войници да умрат?

— Да — отсече Чейс и Риърдън се смръщи от категоричния му отговор.

Той самият не вярваше на майора северняк. Но явно госпожа Аштън му вярваше. В погледа й имаше повече презрение, отколкото гняв, когато тя се взря мълчаливо в него от другия край на стаята. След това погледна тъмната врата, сякаш заслушана във врявата на северняците, готови всеки момент да потеглят, и извърна отново към Чейс очи, в които се четяха омраза и предизвикателство.

— Защо ли да очаквам друго от един северняк? Дори от теб, Чейс. Но да си призная, не очаквах това. Сега май ми просветна. Никой северняк не притежава и капчица достойнство. Най-малко ти.

— Напоследък и двата враждуващи лагера не проявяват достойнство. За това не пише и думица в книгите за добри обноски, а колкото до това коя от страните е по-лоша, вашата кавалерия подпали снощи града, не ние. Поне в началото. Време е да изведа отряда от града, Лийна. Ела или остани — това е единственият избор, който ти давам тази вечер.

Риърдън видя как в просълзените очи на Лийна проблясва предизвикателство, как тя вдига брадичка от неописуема гордост, която вероятно щеше да й струва живота, ако той бе разбрал какво всъщност се разиграва тук. Почти по интуиция обаче бе на страната на обезпокоения офицер и поклати глава, преди Лийна да е казала нещо.

— Вървете, госпожо Аштън. Майор Кортланд е прав в едно: за предпочитане е да оставите капитана, отколкото той да умре, за да ви спаси. Ако наистина се намирате в опасност, ще бъдете в много по-голяма сигурност извън Колумбия.

Чейс Кортланд не изчака да чуе отговора. Още докато младият лекар говореше и тръгна към Лийна, за да я хване за ръката, офицерът се завъртя и кимна, сякаш осъзнал, че няма смисъл да говорят повече.

— Ще наредя да оседлаят един кон и да го доведат.

Лийна още не се бе отърсила напълно от изненадата и само изпроводи с поглед Чейс, който хлътна в страховитите сенки на очакващата нощ. Не каза нищо на глас. Не бе необходимо. Изражението на очите й бе достатъчно красноречиво. Накрая Риърдън наруши тягостното мълчание.

— Благодаря ви от името на нашите ранени конфедералисти, госпожо Аштън. Вие им осигурихте онова, от което имат най-голяма нужда. — Притеснен, той замълча, търсейки думите. — А колкото до капитан Аштън, ще направя всичко по силите си той да оздравее. Кълна ви се. С необходимия персонал и лекарства сега вече имам възможност да му спася живота. И ще му кажа, че сте останали до него, докато обстоятелствата са го позволявали.

— Тоест, докато ми е разрешил майор Кортланд.

Очите на Риърдън помръкнаха от горчивината в гласа й. Той се намръщи и поклати глава, макар да знаеше, че е безполезно да спори.

— Не го съдете толкова строго, госпожо Аштън. Довечера ще напусне града и ще се отправи на сигурна смърт. А изправени пред смъртта, мъжете понякога стават груби.

— Всеки в тази война всеки ден е изправен пред смъртта, доктор Риърдън. Не виждам оправдание за подобни пазарлъци.

— Не е съвсем така. Довечера Чейс не отива на обикновено разузнаване. Става дума за… нещо повече.

Лийна погледна под око лекаря северняк, погълната от своя гняв, болка и безсилие пред смайващия обрат. Всъщност почти не обърна внимание на думите на Риърдън. Но не й убягна, че Риърдън говори с недомлъвки.

— Какво точно се опитвате да ми кажете, докторе? Нещо конкретно ли?

— Не. Не, няма значение. В крайна сметка още сте конфедералистка. Май вече ви казах прекалено много. Просто мисля, че тази вечер не бива да съдите майор Кортланд прибързано и прекалено сурово. Вероятно има много по-сериозни основания за постъпките си, отколкото предполагате.

Лийна имаше време само колкото да го погледне още веднъж озадачена и кой знае защо, много разтревожена. Тук тази вечер ставаше нещо странно. Нещо, за което капитан Риърдън очевидно имаше отговор, а тя — не.

— Докторе, моля ви, ако има нещо, което според вас трябва да…

— Довиждане, госпожо Аштън. Желая ви късмет.

Риърдън поклати глава и така я прекъсна. Не Чейс, а Грир доведе коня за Лийна пред къщата, и държеше юздите, докато тя го възседна мълком. Загърната в пелерината и скрита в мрака на безлунната нощ, нямаше с какво да се издаде, и Риърдън кимна одобрително. Сигурно щяха да успеят. Майор Кортланд вероятно щеше да я изведе невредима от града. Успехът на плана до голяма степен зависеше от офицера, оглавил отряда, и Риърдън се запита колко ли време човек може да издържи на бремето на толкова много отговорности.

Чейс Кортланд бе начело на отряда. Бе яхнал буен дорест жребец и бе вдигнал ръка в ръкавица, сякаш безмълвно даваше заповед. След като подаде юздите на Лийна Лейтън, Грир й махна да иде при чакащия майор. Майорът се бе примирил със свито сърце, че ще не ще, се налага да вземе със себе си бунтовничката, докато капитанът дори не криеше нежеланието си. В тъмните му очи проблясваха лоши предчувствия й дори неприкрит гняв, докато той я гледаше как се отдалечава с коня.

Риърдън се взря смръщен в Грир и нарочно не даде израз на съмненията си. В лагера се носеха ужасяващи слухове за пленници конфедералисти, имали злочестието да попаднат в списък на враговете на военното министерство. „Тъжна работа“, помисли си лекарят. И ако научеха за вечерното бягство, ако полковник Дрейк разбереше, че Чейс е помогнал на Лийна, майорът безспорно щеше да бъде обезглавен… както и жената.

— Кортланд ме помоли да ви предам това — отсече Грир и стресна Риърдън, потънал в мислите си, и той се извърна рязко към кавалерийския капитан.

Грир му връчи нещо, май две набързо надраскани писма, чиито адреси не се четяха в тъмното.

— Ако предадете това писмо на капитан Маклауд от щаба на генерал Давънпорт, той ще го пъхне между телеграмите и при удобен случай ще го прати на север до майора. Поговорете с Маклауд и за проблемите в болницата. Кажете му, че ви праща Чейс Кортланд. Разбрах, че не ви стигат и лекарства, и хора.

— Да. Както обикновено. Може би малко по-зле от обикновено. Сякаш от месец на месец става все по-зле — каза истината Риърдън и се свъси от отчаяние.

Грир само вдигна рамене, сякаш не бе изненадан.

— Е, Маклауд ще направи, каквото може. Освен това след тази вечер щабът на Шърман ни е задължен. Засега това е достатъчно. Особено за един от бунтовниците, капитан Аштън ли беше? — Той млъкна и изчака Риърдън да кимне, сякаш не забелязваше острия въпрос в очите на младия лекар. — Майорът е писал в бележката до Маклауд за него. Той ще се радва на специални грижи. А щом оздравее, ще получи и амнистия.

— Ясно.

Това бе всичко, което на Риърдън му хрумна да каже. Грир май изтълкува озадаченото му мълчание като знак, че са приключили, метна се отново на коня и тръгна. „Защо? — понечи да попита Риърдън. — Защо Чейс се престори пред жената, че проявява такова жестоко безразличие към ранения капитан, а след това рязко е променил отношението си, когато вече бе твърде късно тя да узнае истината?“ Това бе въпрос, на който Риърдън нямаше готов отговор, а и не разполагаше с много време, за да умува върху него. Ранените го чакаха, може би умираха. А той държеше в ръцете си това, за което бе отишъл при Чейс Кортланд. Изпроводи мълком Грир, докато той се присъедини към отряда, който бързо изчезна в непрогледната нощ на Колумбия, и се запъти обратно към болницата, която го очакваше.

 

 

Придвижваха се бавно през тъмния град и вече наближаваше полунощ, когато самотният отряд стигна моста на река Салуда и се отправи на запад, към последния пост на огромната армия на Шърман. Колумбия се простираше зад тях. Тази вечер опустошеният град бе притихнал с безбройните — и трезви — кавалерийски патрули, които кръстосваха улиците. Зад тях бе най-страшната армия, съществувала някога в страната. Армия, отхвърлила всички стари правила и повела война, колкото жестока, толкова и победоносна. Зад тях бе и самият Шърман, този особняк, този надарен мъж, изтъкан от противоречия — набожен и безскрупулен, винаги излъчващ присъщата му наситена нервна енергия. Човекът, който в учебниците по история щеше да бъде описван или като най-големия герой на войната, или като нейния най-голям злодей, в зависимост от коя страна на линията Мейсън — Диксън бе издаден учебникът. Шърман — с типичните за него внезапни, изненадващи настроения, с червена коса и късо подстригана четинеста брада, с вперен като на сокол поглед. Ако стигнеше във Вирджиния, отрядът щеше да премине под командването на Грант — вечният несретник, набеден за пияница, ала извършил истински чудеса за разбитата армия на господин Линкълн. Генералът, от когото очакваха през пролетта да премери сили с блестящия Робърт И. Лий. Генералът, за когото Линкълн се молеше да завземе Ричмънд от Лий и така да сложи край на дългата война.

Докато яздеше между войниците северняци, Лийна имаше странното усещане, че времето и мястото губят граници, че сънува добре познат кошмар, който отново се повтаря. Единствено цветът на униформите бе различен. Всичко останало си бе същото, както когато бе яздила с групата на Стюарт: безлунният мрак, приглушеният тропот на конски копита, леденият студ, витаещото около тях усещане за война — страх, тревога и някаква странна кръвожадност. С лекота я преведоха през постовите. Под тъмносинята пелерина с качулка не личеше, че е жена. Дори не всички мъже от отряда, с който яздеше, знаеха, че сред тях има жена. Сигурно щяха да разберат, щом се зазореше, но часовете се нижеха, никой не й обръщаше внимание и тя малко по малко забрави за тревогите.

Чейс яздеше на десетина метра пред Лийна, без да говори, сякаш не забелязваше, че тя е отзад. Първата миля Грир бе яздил до нея. Само мърмореше и почти не криеше недоволството си. По заповед на своя майор бе благоволил да й даде напътствия — студено и припряно, сякаш на досаден и натрапен новобранец. Докато яздела с тях, Грир щял да се отнася с нея както с другите войници. Да не очаквала по-меко отношение, било недопустим лукс. Ако отрядът си позволял да спре, за да подремне, Лийна щяла да бъде разбудена с тръбата. И докато яздела на коня, отговаряла за него и трябвало да го храни, пои и четка. Жребците страдали най-вече от болки в гърба, разранени копита и преумора, и ако не искала да ходи пеш, Лийна трябвало да пази жребеца си, понеже Грир нямал намерение да й отпуска друг. Трябвало да слиза от седлото, ако го правели и останалите, да води коня по стръмните възвишения, ако й наредял някой от офицерите. Мъжете от отряда носеха по една карабина марка „Шарпс“, една сабя и един допълнителен колт или ремингтън, боеприпаси, храна за няколко дни в раниците, по петнайсет кила зоб за конете, по две резервни конски подкови, по две одеяла, една мушама и по един дъждобран. На Лийна нарочно не й дадоха нищо друго, освен оседлания кон. Явно и Чейс Кортланд, и Грир нямаха намерение тази вечер тя да носи оръжие, докато яздеше сред тях и зад незащитените им гърбове.

Покрай непрогледната безлунна нощ, уморителната скорост, с която яздеха офицерите, покрай объркването и болката си, че е оставила Съмър Аштън и е била принудена да се озове сред омразните северняци, Лийна не забеляза по нищо, че това не е рутинна разузнавателна акция. Мракът скриваше издутите чували с кафе, брашно и захар, натоварени на резервните коне. Допълнителните боеприпаси бяха внимателно увити в парцали, за да не подрънкват. Между войниците незабелязано бяха разпределени лекарства, допълнителни кожи за седлата, резервни оръжия. Това, че яздеха, без да спират и все на запад, не я изненадваше. И Лийна знаеше къде Уийлър и Хамптън са разположили основното ядро на конфедеративната кавалерия. Водеше се война и от доста време тя не бе виждала друго, освен това, така че отчаянието и мрачната умора на тази неистова езда й изглеждаха естествени.

Зората се пукна и заваля сив дъждец, който застигна отряда на трийсетина мили западно от завзетата столица на Южна Каролина, край обраслите с борове песъчливи хълмове на Горната област, както я наричаха местните хора. Тук Чейс се престраши да заповяда на отряда си да спре за първата кратка почивка. Сред гъстата борова гора бяха в безопасност. Колумбия отзад сега наподобяваше размазано сиво-черно петно в далечината. На няколко мили северозападно Чейс забеляза първите издайнически проблясъци на биноклите на конфедералистите — все още насочени към града, а не към тях. Бяха се откъснали от основната част на съюзническата армия и това бе най-важното, за което си мислеше той. Почти не се сещаше за Лийна Лейтън.

Щеше да мисли главно за прехода, докато не изведеше хората си в планините, заповяда си мрачно Чейс. Тогава щеше да мисли какво да прави с конфедералистката, която яздеше — мълчалива и навъсена, нежелана и неприета — сред тях. Едно вече знаеше: каквото и да бе казал на Лийна, тя нямаше да бъде в безопасност, докато не пресечеше линията Мейсън — Диксън. Докато войната не приключеше, никой в Юга не бе в безопасност. Конфедерацията агонизираше и дори южняците трябваше да внимават да не бъдат повлечени в нейните предсмъртни гърчове. Освен че трябваше да извърши чудо, за да преведе своите хора невредими до Грант в далечна Вирджиния, Чейс трябваше да заведе там и Лийна въпреки нейната съпротива, а щом стигнеха, да свали всички обвинения, които федералистите още й отправяха.

Вярно, според Давънпорт мъртвият командир Адамсън бил написал в един доклад, че ако се наложи, Чейс ще върви и по вода. Сега той се усмихна с горчива ирония при спомена за тази оценка. Де да беше по-сигурен в своите способности! Наистина трябваше да извърши чудеса, за да изпълни задачата и да отърве Лийна и от федералното военно министерство.