Джесика Сен Клер
Зимни рози (18)

Осемнадесета глава

В Южна Каролина времето, което отпърво обещаваше да благоприятства похода на северняците, сега се бе обърнало против тях. Бе сковал лют студ. Зимните дъждове на четвърти, шести и седми бяха наводнили река Солкехачи и я бяха превърнали в блато, широко почти три мили. Бяха построени двайсет и четири мостове, по които да мине армията, по разкаляните пътища бяха наредени дъски. Въпреки това войската на северняците изминаваше на ден по цели десетина мили. Отпред генерал Джонстън от Конфедерацията наблюдаваше все по-отчаян устремното им напредване и прати в Ричмънд изпълнена с горчивина бележка, в която пишеше, че „от времето на Юлий Цезар не е съществувала такава армия“.

На шести февруари батальонът на Чейс най-после стигна в „цивилизована“ Южна Каролина. Тук пътищата бяха добри, земята — богата, равна и влажна, в горите имаше главно борове и дъбове, плантациите се ширеха, докъдето поглед стига. От време на време имаха дребни схватки с конфедералистите — предимно с кавалерията на Уийлър, лепнала се на левия фланг като безвредно, но досадно насекомо. Но нямаше части на Конфедерацията, които да са достатъчно силни, за да спрат напредването на армията на северняците.

Пред тази армия пътищата на Южна Каролина бяха задръстени от уплашени бунтовници бежанци: мъже, жени и деца, коне и добитък, дълги редици разнебитени каруци, които едва се движеха по пътя, полуголи хора, които мръзнеха под зимния студ и се криеха из храсталаците и шубраците, под стрехите на къщите, под изоставените железопътни навеси или в изпочупените вагони. Някои оставаха по домовете си, повярвали в уверенията на федералистите, че жилищата няма да бъдат разрушени, но въпреки това къщите рядко биваха пощадявани. Домовете с хора в тях не бяха опожарявани, затова пък биваха претърсвани педя по педя и плячкосвани. Изискани млади жени с уплашени деца на ръце се тълпяха по портите на някога величествените плантации и молеха за закрила всеки минаващ офицер.

Щом не я получеха, молеха поне за шепа зърно, с която да приготвят закуска на децата. Много от тези деца преди войната бяха наследници на огромни количества зърно.

 

 

На дванайсети февруари, на стотици мили северно оттук, Лейси отиде във Филаделфия, за да поговори със свекъра на Сюзан. Още разтърсен от скорошния сблъсък с Елинор, Джошуа изслуша смаян обясненията на младия лекар за връзката му със Сюзан. Щеше да се разрази истински скандал. В такива случаи винаги ставаше така. Но Джошуа сякаш не можеше да се ядоса, за да спори, дори да се възмути от случилото се. Когато Лейси приключи мъчителния си разказ, Джошуа се чу как съвсем безразлично се съгласява, че бракът трябва да бъде анулиран. Епсли, адвокатът на Кортландови, щял веднага да се заеме с делото. Джошуа дори изпрати младия лекар до вратата и искрено му благодари, задето е спасил живота на Чейс в Савана. Докато изпровождаше с поглед наетата карета на младежа, която се отдалечи по замръзналата Локъст Стрийт и се скри зад ъгъла, Джошуа със закъснение си даде сметка, че в кратката среща не е имало и следа от горчивина, въпреки че бъдещето на Кортландови бе рухнало. Още надежди бяха загубени. Но нищо, дори тази болка явно не бе в състояние вече да го развълнува. Джошуа се дръпна от прозореца бавно и сковано като старец, в какъвто се бе превърнал, и се върна при любимия си стол в празния салон. Там написа писмо на Чейс, без да има представа кога тази шокираща новина ще стигне до него.

Същия ден в Южна Каролина Чейс наблюдаваше как Шърман обхваща Колумбия като с щипци на рак. Пак бе успял със своята потайност. Малкото южняшки вестници, които продължаваха да излизат, съобщаваха за хаоса и терора, плъзнали навсякъде като епидемия. Хиляди хора се изнесоха за броени часове от Чарлстън, явно целта на северняците. Величествен и нагъл само допреди четири години, Чарлстън се бе превърнал в призрачен град, сринат до основи след блокадата и обстрела. На запад Огъста също се изнасяше панически, подплашена от напредващия ляв фланг на Шърман. Но именно Колумбия изведнъж се озова лице в лице с нахлуващата орда на северняците, макар че в нея бяха останали да я отбраняват единствено кавалерията и милицията.

Лявото крило на армията на Шърман бе обърнало посоката, беше се отказало да напада Ейкън и да нанесе светкавичен удар по Оринджбърг, който се намираше само на тридесет мили южно от столицата на Южна Каролина. Дясното крило завзе ниските брегове на река Конгарий — южната граница на Колумбия — и оттам през реката започна да обстрелва практически незащитения град. Уийлър и Хамптън още бяха в столицата. Патрулите по високите брегове виждаха от другата страна на пълноводната река сивите униформи на Конфедерацията, които кръстосваха с коне улиците на Колумбия. Хамптън — наследник на Джеб Стюарт, назначен в армията от Робърт И. Лий, който се чудеше как да спре Шърман, бе родом от Южна Каролина и бе с гореща кръв и смело сърце. Беше се заклел, ако се наложи, да защитава до последно града, да се бие за всяка къща и всяка педя земя. Но смелостта рядко печелеше там, където оръжията не достигаха, и управниците на щата изнесоха тихомълком всички документи и боеприпаси.

До петък вечерта на седемнайсети Хамптън също бе напуснал Колумбия. Кавалерията на Уийлър бе последната конфедеративна сила, която избяга от обречения град, като водеше кратки престрелки с първите федералисти, навлезли в столицата. Трябваше да опожарят памука, да подпалят складовете с барут, арсеналите. Оттеглящите се конфедералисти имаха нужда от още малко време и точно кавалерията на Уийлър се опита да го спечели. Често цената на такъв смел последен отпор бе висока. Така бе и този път. Един от конфедералистите, платили тази цена, бе Съмър Аштън. Той бе убит върху седлото на коня от северняк с точен мерник, стрелял от високия отсрещен бряг.

И Лийна още беше в окупирана Колумбия. Досега Съмър се бе движил заедно с нея пред армията на Шърман, бе яздил от Робъртсвил до Барнсуел, от Оринджбърг до тук. Във вторник вечерта, когато оранжевата светлина на огньовете на северняците озари за пръв път южния бряг на река Конгарий, Съмър настоя Лийна да тръгне. Но тя бе стигнала някакъв предел. Бе в долината Шенандоа във Вирджиния, когато я превзеха северняците, бе избягала от там в Ричмънд, изпреварвайки войската на Шърман, и бе стигнала Атланта. Бе в Атланта, когато градът падна, и отново побягна към вътрешността на Джорджия: Медисън, Милиджвил, Милън, Савана. Там се озова в блатата и продължи да бяга: Робъртсвил, Барнсуел и още десетина малки селища. Бе изморена от тази безкрайна гонитба с напредващата армия на северняците. Докато Съмър бе в Колумбия, и тя смяташе да остане с него. А дори и да решеше да бяга, почти всички пътища бяха отрязани. Губернаторът и останалите управници бяха конфискували почти целия транспорт и от няколко дни на гарата в Колумбия цареше невероятен хаос. Малцина цивилни бяха успели да се измъкнат.

Щом в укрепения южняшки град се мръкна, Лийна застана на прозореца на някога хубавата къща и заглежда как последните конници от кавалерията на Конфедерацията напускат Колумбия, препускайки кой накъдето види с факли в ръце. Без да знае, че преди броени минути Съмър е бил покосен, тя гледаше как войниците галопират и се скриват от погледа й, и им пожелаваше късмет, най-вече на Съмър Аштън. Но той не бе сред войниците, измъкнали се от града на косъм от нахлуващите северняци. Той бе ранен твърде тежко, за да тръгне с тях, а напоследък хирурзите от Конфедерацията, които много добре съзнаваха, че им липсват лекарства и инструменти, изоставяха все по-често своите тежко ранени войници на грижите на своите колеги от Севера, които бяха по-добре екипирани. Един хирург от Колумбия бе превърнал някакъв изоставен склад в нещо като болница и лейтенантите на Съмър го занесоха там. Когато се смрачи напълно и северняците завзеха победоносно столицата на Южна Каролина, някой най-накрая се сети да съобщи на Лийна Лейтън къде се намира капитанът, с когото тя се бе сближила толкова много, и какво му се е случило.

Вечерта Колумбия вече гъмжеше от екзалтирани войници, освободени пленници северняци и роби, които празнуваха внезапното си освобождение. Весели възгласи изпълваха нощните улици. Луната вече бе изгряла на кристално ясното черно небе и дългите страховити сенки, които тя хвърляше, само увеличаваха ужаса и объркването, когато Колумбия пламна.

В десет часа, докато минаваше по понтонния мост над река Салуда, който извеждаше при развалините на една изгорена фабрика на самия полуостров, Чейс видя единствено откъслечни оранжеви огньове, обхванали някои квартали на града отпред. Но до полунощ, когато пресичаше изградения от федералистите мост над река Брод, цялата назъбена линия на небето сякаш гореше — искрите се виеха на стълбове към нощните облаци, тишината бе разкъсвана от писъци и взривове. Странното приглушено чаткане на копитата по дървения мост не достигаше до войниците и когато те навлязоха в крайните квартали на града, вече не чуваха и бойната тръба. На няколко мили Чейс виждаше как гори плантацията на конфедеративния кавалерийски генерал Уейд Хамптън — оранжево зарево в непрогледния мрак на нощта. Тук в града обаче вече не бе тъмно — огънят бе обхванал всичко. Високата кула с часовник отпред изведнъж се озари отвътре, отброи един часа и изневиделица се срути, а ярките златни въглени бяха подети от поривистия вятър, който разпалваше още повече опустошителния пожар. Дългите улици с богати домове и някога хубави хотели, сградата на съда и старата сграда на щатския конгрес бяха сред първите, които изгоряха в пламъците заедно с библиотеката и архивите, черквите и манастира. Стотици ранени бунтовници лежаха в складовете, превърнати в болници. Безпомощните им викове се сливаха с писъците на ужасените граждани, които се тълпяха по улиците, задните дворове, парковете, лудницата и всички останали места в Колумбия, още необхванати от пламъци.

„Точно както в Атланта — помисли Чейс, — но с една разлика: в Атланта хората поне се бяха изнесли.“ А тук бяха останали към двайсет хиляди души — плюс ордите военнопленници и освободени роби, повечето от които бяха пияни и задръстваха тъмните улици като пуснати от ада демони. Униформени мъже, които почти се бяха побъркали от алчност и превъзбуда, тичаха от къща на къща и грабеха всичко ценно, а после обикновено подпалваха плячкосаната сграда. Други тичаха с изкуствени цветя от ограбените шапкарски магазини, някои танцуваха по улиците под съпровода на какви ли не откраднати музикални инструменти — от стари цигулки до огромни пиана. Инвалидите и старците лежаха по ъглите на тъмните улици, извлечени от подпалените къщи, измъчвани от зимния студ и от донесените от вятъра огнени сажди, а също от злъчните викове и смях на своите екзалтирани завоеватели. Колумбия бе притежавала богатство в изобилие, пратено тук на съхранение от Огъста, Мейкън, Чарлстън и стотици други затънтени градчета и плантации. Имаше накити, златни и сребърни прибори — войниците се бяха привели под тежестта на заграбените съкровища, — огромни подноси, вази, натруфени свещници. Веднага наобикаляха бежанските семейства, които се скитаха по улиците, смъкваха пръстените от ръцете на жените, сваляха от вратовете им бижутата, грабваха вързопчета от уплашените деца с широко отворени очи. Въздухът бе нажежен от изстрели и викове, от стонове и дивия смях на войниците, наслаждаващи се на пиянската оргия.

Чейс, който влизаше в града уморен, но трезвен, имаше чувството, че се е озовал в ада. Ужасени млади жени се вкопчваха отчаяно в полите на офицерския му шинел, ридаеха и го умоляваха за закрила, каквато той не можеше да им даде. Отпред, където пожарът продължаваше да обхваща нови улици и прогонваше това жалко множество, Чейс виждаше как навсякъде цари безпорядък. Някои хора стояха пребледнели и трепереха от неописуема мъка, други се бяха свили върху студената земя, а малцина щастливци лежаха върху пухени дюшеци, оцелели от пламъците, но без одеяла, и представляваха тъжна гледка. Бунтовничките се държаха без капчица достойнство и той, кой знае защо, се засрами. Непрестанните, вездесъщи крясъци на изплашени деца го ужасяваха още повече. Тълпа пияни войници северняци профучаха покрай него, като блъскаха грубо гражданите, крещяха мръснишки шеги на разплаканите жени и се подиграваха с шепата отчаяни мъже. Докато ги гледаше, Чейс преглътна, за да преодолее надигналия се в него болезнен спазъм. Дори последната зима бе продължавал да се съмнява, да храни някаква смътна безпричинна надежда, че няма да се стигне чак до тук. Но ето че се стигна. Наемниците бяха подивели. Варварщината и жестокостта бяха изместили достойнството и идеалите. А Колумбия плащаше горчива цена за войната, която бе започнала толкова вдъхновено преди по-малко от четири години. Пушекът бе толкова гъст, че очите на Чейс го смъдяха. Из нощния въздух се носеха парцали пепел, които оставяха черни ивици по лицето му, а поривистият вятър — ту леденостуден, ту огнено горещ — се носеше вихрено по улицата и сушеше студената пот, избила по челото му.

— Мини оттук, Грир. Изведи мъжете. Ще се опитам да открия някого, който знае къде, по дяволите, е патрулът. Ако изобщо има такъв. Ще те намеря по-късно! — изкрещя Чейс, за да надвика врявата.

Пушекът го давеше, устата му бе пресъхнала от прахта и пепелта. Грир се поколеба и Чейс поклати глава и му махна сърдито да поведе войниците. Дръпна коня встрани, за да минат покрай него, и се обърна назад, откъдето бяха дошли, подкарвайки бавно жребеца през навалицата от хора, войници и цивилни. Не виждаше никакъв патрул. Всъщност сред войниците от Севера цареше пълен хаос. Той тихо изруга, задавен от пепелта, и се надигна на седлото, за да вижда по-добре тъмната улица отпред. Никой не се и опитваше да въведе ред сред пияните войници и пламъците, които продължаваха да обхващат цели пресечки от южняшкия град. Господстваха анархия и бъркотия — пиянство, ужас, плячкосване, отчаяние. На Чейс му идеше да обърне коня и да го пришпори. За миг се уплаши, че е единственият човек, който в тази лудница все още е с всичкия си. Ала не можеше да спре лудостта, обзела всичко наоколо. Сам не можеше да направи нищо, за да промени посоката, в която бе поела тази война. По-добре бе да намери Грир. Да намери щабквартирата. Там вероятно щеше да открие някого, който знае отговора и може да обясни този кошмар. Дано някой поне се опитваше да обуздае това чудовище.

 

 

От тъмния парк зад него изведнъж извика жена и Чейс се сепна. Без да се замисля, само по инстинкт, моментално спря коня. За миг му се стори, че гласът му е познат, и това измести всички други негови мисли. Но гласът заглъхна, сля се с олелията и Чейс бавно вдигна юздите и продължи нататък. Вероятно в нощ като тази бе нормално горчивите спомени да се пробудят и да го преследват. Спомените за Лийна Лейтън напълно се вписваха в адската картина на разразилия се пожар, в трясъка на срутващи се в далечината сгради, на хората, които крещяха и виеха. Но където и да се намираше Лийна, тя със сигурност не бе тук. Едва ли бе позволила да бъде притисната между двете воюващи армии. Би трябвало да е научила поне това от войната.

Но докато Чейс си мислеше за това, гласът отново се чу зад него и почти пряко воля той се обърна, за да се взре тревожно в мрака на Колумбия. Само след миг вече бе слязъл от коня и си запроправя път назад, не, хукна, залитайки, по изровената тъмна улица и се блъсна в тълпа клатушкащи се буйни войници. Бе смаян. А сега може би му трябваше тъкмо това. Но бе и донякъде изплашен за нея, беше и малко ядосан. Благодареше на Всевишния и го проклинаше, докато вървеше бавно в тъмната нощ сред огромните дъбове покрай парка.

— Лийна!

Чейс се бе появил иззад нея, пресегна се да я хване за рамото и изкрещя, та тя да го чуе в оглушителния тътен наоколо. Трепереше от вълнение, не успя да каже нищо повече от името й:

— Лийна!

Изплашена от пожара, изплашена от грозната паника, северняците и мрака, Лийна реагира инстинктивно на ръката, така внезапно и неочаквано посегнала към нея. Обърна се и вдигна длан да удари досадния непознат северняк. Но още докато се извръщаше, далечният отблясък на пожара озари почерненото от саждите лице на Чейс и тя разпозна неговите толкова скъпи черти. Ръката й замръзна във въздуха и Лийна се вторачи мълком в него, затаила дъх и сякаш неспособна да повярва на очите си. Той бе жив. Или само й се бе привидяло. Каква ужасна нощ! Истински кошмар. Съмър бе ранен. Колумбия гореше. Чейс Кортланд сигурно бе призрак, а не човек от плът и кръв, и все пак изглеждаше толкова истински, дори се бе взрял в лицето й. Сигурно напълно си бе загубила ума.

— Чейс!… Не. Не, не може да си ти. Не може…

— Лийна! За Бога, какво правиш в Колумбия?

Ръката, с която Чейс бе хванал Лийна за рамото, изведнъж бе изблъскана от някакъв пиян войник, който се хвърли между тях. Чейс изруга и редникът изгуби равновесие и залитна. Сега вече Лийна повярва на очите си. Никой призрак не би могъл да я хване толкова силно, както Чейс Кортланд. Той не й се бе привидял. Бе жив. Не бе загинал на малката кървава ливада край Савана. Макрей бе сбъркал. Но осъзнала това, тя внезапно изпита ужас и отново събудена болка, някаква сляпа паника, от която се разтрепери. Обзеха я силни противоречиви чувства.

— Не! Не, не мога да остана тук с теб! Трябва да ида при Съмър!

Дори и да бе чул вопъла й сред олелията, Чейс не се издаде пред уплашеното момиче. Само се пресегна, за да я хване, но Лийна се дръпна рязко.

— Не! Не, първо трябва да ида в болницата!

Ако не бе чул вика й и не бе посегнал инстинктивно да я хване отново, Лийна може би нямаше да реагира така. Но на светлината на пожара в далечината тя видя върху лицето му гняв и сурова решителност. Ръката, която той протегна към нея, изведнъж й се стори страховита.

— Не! — извика и се дръпна.

През последните месеци твърде много мъже бяха посягали към нея по този начин. В мрака и хаоса на тази адска нощ Чейс й заприлича на останалите. Лийна не съзнаваше, че е решила да избяга от него, не съзнаваше нищо. Дръпна се единствено от ужас и паника. Като подплашена от далечен изстрел кошута, Лийна загърби Чейс с уплашен вик и хукна ужасена през навалицата в парка.

— Лийна, не! Лийна! Върни се!

Изненадан, Чейс загуби безценен миг, когато Лийна се обърна и побягна от него. Не бе сигурен каква реакция да очаква след Атланта, след горчивото насилие спрямо нея и зловещото клане, което бе заварил във фермата на Макрей, където бе намерил и колието й. Вероятно нямаше да се учуди, ако се бе разгневила. Или ако му бе отправила горчиви упреци. Но внезапно обзелата я сляпа паника, която видя в очите й, внезапният болезнен страх, изкривил за миг добре познатото му, все така красиво, бледо лице — това бе реакция, която не бе очаквал. Дълго стоя, без да се помръдва, толкова бе стъписан. Защо, по дяволите, бе хукнала, сякаш се страхуваше от нещо или някого? Дали не си мислеше, че той я търси, за да я предаде на Дрейк и на хората от военното министерство, които може би още я издирваха за предателство? Нима още се плашеше да не й причини нарочно зло?

— Не, Лий, почакай! — Чейс дойде на себе си със закъсняло усилие и се опита да я догони в мрака и гъстата, обзетата от паника тълпа, изпълнила тъмния парк. — Лийна, чакай!

Но бе твърде късно. Пет-шест пияни войници изведнъж му препречиха с крясъци пътя, заблъскаха го и го забавиха в този толкова важен миг, когато той тъкмо щеше да я настигне. Когато накрая успя да се отскубне, ругаейки от яд и отчаяние, вече нямаше и следа от жената, която търсеше. Сякаш бе потънала вдън земя и не бе стояла преди миг на педя от него. Тъмната нощ и стотиците цивилни, които бягаха от пожара, просто я бяха погълнали.

— По дяволите! — изруга на глас той, обзет от безпомощен гняв, и продължи да оглежда тълпата наоколо, макар да съзнаваше, че няма смисъл.

Но все пак тя бе в Колумбия! Може и да му бе избягала тази вечер в навалицата, но нямаше да й бъде толкова лесно да изчезне от Колумбия през следващите няколко дни. Чейс все щеше да я намери някак в града, преди армията на Шърман да продължи напред. Трябваше да види как да я предупреди, че е изложена на опасност и я издирват и федеративното правителство, и Конфедерацията. Трябваше да я предпази от злините, сторени от лукавата Елинор. Не можеше да си позволи Лийна да стане жертва на някой от коварните капани на сестра му. Това поне бе обещал — и на брат й и на самия себе си.

Тласкана от инстинкта и обзелата я паника, Лийна бе тичала от мястото, където бе видяла Чейс, до другия край на парка, проправяйки си път сред множеството, сетне се бе скрила за миг във входа на една къща, колкото да си поеме дъх. Пушекът ставаше все по-гъст, разнасян от студения нощен вятър. Наоколо хвърчаха все по-големи парчета искряща пепел. Покрай нея притичваха хора, вече никой не вървеше. Някъде отзад се чуваше тътенът на сградите, които се срутваха в пламъците. Трябваше да тръгва отново. И да потърси Съмър. Час по-скоро. Пожарът вече бе съвсем близо. Вятърът бе много силен и бе опасно да стои тук. Заради северняците, помисли Лийна, вече нямаше сигурност никъде, никъде из целия Юг.

Когато започна да си проправя път сред навалицата на шумната улица, изведнъж осъзна, че ридае, че сърцето й препуска лудо и че инстинктивният горчив гняв, заради който преди малко бе избягала от Чейс Кортланд, сега се е превърнал в ледено отчаяние. Спря и се огледа, възвърнала си здравия разум въпреки отчаянието.

Бе направила своя избор, осъзна изведнъж Лийна. Като бе избягала от протегнатата ръка на Чейс Кортланд, бе направила своя избор, без дори да го съзнава. Ужасът и страхът бяха взели това решение, давайки й отговор на въпрос, който си бе задала, без да е мислила, че някога ще се изправи пред такъв избор. Но при всички положения трябваше да стори тъкмо това. Въпреки внезапната болка, сковала душата й при мисълта какво е направила, като е избягала от Чейс и се е обърнала към Юга и Съмър Аштън, въпреки това знаеше, че това е правилният избор. В известен смисъл бе единственият избор, който можеше да направи. Спомняше си съвсем ясно ужаса онзи ден на засадата. Ужасът на последвалите дни — на дните с Макрей, в блатата, отчайващия ден, когато се опита да избяга, робинята на Лейтънови, която искаше да я убие, злокобния бумтеж на барабаните на гула. В крайна сметка Чейс не бе убит. Но пак не я бе потърсил, не бе направил и най-малкия опит да я намери. Този, който го стори, бе Съмър Аштън. Той й спаси живота. Оттогава насетне я защитаваше. Бе жертвал живота си, за да продължи да я закриля, бе платил цената на този обет и сега лежеше ранен. Ето защо Лийна бе длъжна да е вярна на Съмър и Юга. Независимо дали Чейс Кортланд бе жив или мъртъв, същността на този избор не се променяше. Докато войната продължаваше, щеше да си остане същият. В известен смисъл обаче й бе по-леко, когато си мислеше, че той е мъртъв.

Изведнъж се задави от наситения с пушек въздух. Вече едва дишаше. Бързо се отправи към изхода на парка, където я бе намерил Чейс Кортланд, и пое към сградите в далечината, където алчните пламъци още не бяха стигнали. Докато бягаше, виждаше и чуваше навсякъде около себе си обзети от паника хора. Всеки полъх на вятъра разнасяше огнени сажди. „Господи, как можахме да си го навлечем сами? — запита се тя, пронизана от невероятна болка. — Как позволихме това да се случи?“ Колумбия — изпепелена. Както толкова много опожарени южняшки градове. Майор Гудуин бе поискал да предаде града на Шърман, когато северняците щурмуваха Оринджбърг, а после го превзеха. Но генерал Хамптън бе уверил всички, че това е подвеждащ ход и че Шърман няма намерение да се насочва към Колумбия. А дори и северняците да дойдели, той щял да брани столицата на Южна Каролина до последния си воин.

Значи бе излъгал, помисли с горчива болка Лийна. Значи не само северняците лъжеха с предложенията си за „закрила“ на завладените южняшки градове и граждани. Сега и генералите на Конфедерацията, самото й правителство, лъжеха своя народ. Имаше една-единствена причина конфедеративните власти да лъжат по този начин: явно вече знаеха, че войната е загубена. Ричмънд също щеше да падне и тогава всичко щеше да свърши. Цялата смърт, цялото нещастие, всичко е било напразно. Югът се бе саморазрушил, без да спечели нищо. Само това: изпепелени градове, бездомни деца, хора, които ридаеха по ъглите на улиците. Съмър — ранен, може би издъхващ. Омраза между Севера и Юга, която накрая се бе превърнала в смъртна ненавист. Омраза, която щеше да бъде предадена на децата на техните деца, а може би и още по-далеч във времето. Едно разделяне, което бе толкова дълбоко, че завинаги я бе отчуждило от мъжа, за когото някога бе готова да умре. Като по чудо бе открила, че нейният обичан северняк е жив, и в известен смисъл го бе убила повторно.

Тук, в Колумбия, бяха рухнали не само последните крехки надежди на Конфедерацията. Тази вечер бяха загинали не само един свят, една кауза, едно знаме. Бе прерязала връзките, които някога я бяха свързвали непреодолимо с нейния обичан враг. Усети, че плаче, докато бягаше към ранения капитан от Конфедерацията. Знаеше, че сълзите, които рони, не са само за Съмър Аштън. Поне част от тях бяха за този същия северняк, който нищо чудно да бе стрелял по Съмър.