Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 23гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rositsa(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Джесика Сент Клер. Зимни рози

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Емилия Масларова

Коректор: Ани Стаменова

ISBN: 123–456–789–0

История

  1. —Добавяне

Дванадесета глава

За Лийна дните след онзи кървав дъждовен съботен ден на засадата минаваха като кошмар. Различаваше кога е ден и кога нощ единствено по това дали е светло, понеже от страх, че северняците пак ще ги подгонят, партизаните се движеха по двайсет и четири часа, в денонощието — будни и заспали на седлата или, препъвайки се, до своите също толкова изморени коне. Храната не достигаше, а когато я имаше, беше студена и я ядяха на крак. Не можеха и да помислят за почивка. Сънят, откраднат от истеричния страх, идваше само след смъртното изтощение. Мочурливи поля, малки безименни потоци, храсталаци, дълбоки до коляно блата… Прекосяваха ги, колкото да видят, че те се повтарят до безкрайност. А страхът, предаващ се като шепот от човек на човек, ги преследваше и безмилостно ги пришпорваше, досущ живо същество, и за миг не ги оставяше на спокойствие, студен и потискащ като саван: северняците, северняците! Отдавна бяха престанали да си задават въпроса дали имат основание за този страх. Не спираха да пращат в своя тил разузнавачи. Не спираха по билата да оглеждат полето след себе си. Останала без водач, малката група — Лийна, която все така беше на седлото на младия Макрей, и още двама от разбития отряд на Стюарт — просто следваше посоката на своя страх и се подчиняваше безпрекословно на командите му. Четиримата взаимно подхранваха опасенията си. Като животни в панически бяг — вече си мислеше Лийна, щяха да яздят, обзети от сляп ужас, докато не паднеха покосени от изтощение. Лешоядите щяха да се нахвърлят на плътта им, пръстта бавно щеше да погребе костите им и Лийна почти се беше примирила с тази съдба, която, кой знае защо, й се струваше неизбежна.

Но днес по залез бяха прекосили река Савана, бяха напуснали Джорджия и бяха навлезли в по-дълбоките блата на Южна Каролина. И тя мигновено почувства промяна. Страхът беше започнал да се притъпява, парливият ужас беше започнал да се охлажда. Намираха се в самото сърце на Конфедерацията. Най-сетне не пришпорваха разменените коне. Мъжете слязоха от седлата да напълнят празните манерки. А после, щом се мръкна, колкото и да бе невероятно, спряха да направят лагер. Лийна остави огъня и яденето на него и отиде да потърси близкото поточе. Цялата в кал и мръсотия след безумния преход, и още по-лошо — омърсена от не така осезаемо усещане на ужас, смърт и срам, — тя имаше чувството, че ако не се изкъпе, ще умре. Изми си хубаво косата, въпреки че водата бе леденостудена, и разтреперана, посегна за бельото си. Тук, на север, на по-малко от сто мили от Савана, където портокаловите дръвчета цъфтяха и камелиите изпъстряха градините, в боровата гора — сякаш задължителна за Южна Каролина, вече беше по-студено. Малкото широколистни дървета, които виждаше, бяха оголили корони и още не бяха напъпили, за да възвестят отново идването на пролетта. Но не само студеният ветрец на настъпващата нощ я караше да побърза да си облече дрехите и да се върне в лагера. Прекалено много духове бродеха из тихата тъмна гора наоколо: Стюарт, Чейс, нероденото й дете, което тя бе заченала от единия и което бе убито от другия. Вече знаеше от Джон Макрей, че и двамата са смъртно ранени на онази кървава поляна, и тя носеше тайната вина да знае защо. Отчасти заради по-голямата война, разбира се. Северът срещу Юга, Съюзът срещу Конфедерацията. Но отчасти и заради нея. Завладян от мисълта да отмъсти, Стюарт направо беше загубил разума си. И Чейс, който не беше човек, склонен да отстъпи при сблъсък, може би бе ядосан на Стюарт — а и на нея, ако е повярвал на ужасните лъжи, които тя му наговори накрая в Атланта. Дори и да не ги беше убила със собствените си ръце, пак носеше отговорността за този развой на нещата. Затвореше ли очи, виждаше лицата им, студени и бледи, удавени в кървава смърт. Стюарт, нейният съпруг, когото беше предала. Чейс, севернякът, в когото бе влюбена и чиято омразна униформа не можеше да я спре да го обича. Вина, грях и непоносим срам. Беше предала своя свят, обичайки Чейс. Беше предала любовта си, като го беше напуснала, защото не можеше да се отрече окончателно от своя обичан Юг, не можеше да го обича толкова, че да жертва всичко, което й беше толкова скъпо. И накрая, с последна горчива ирония, беше видяла как нейният свят се срутва и всичко друго изчезва, оставяйки я сега без нищичко.

В мрака изпращя клонка и Лийна моментално погледна нагоре. Не видя нищо, потръпна суеверно и побърза да закопчае копчетата на дългата си пола. Гората беше пълна с диви създания. Духовете се разхождаха само в кошмарите на децата. Въпреки това веднага се пресегна да вземе блузата си, като се опитваше да не обръща внимание, че ръцете й треперят. Още една вейка изпращя, този път по-близо до нея, Лийна се обърна и неволно изпищя. Между сенките на дърветата стоеше само един мъж и успокоена, тя си пое въздух.

— Още не съм готова. След малко ще се върна в лагера.

— Няма защо да бързаш — каза мъжът и се приближи, откроявайки се на лунната светлина.

Лийна усети как я обзема уплаха. Спря да закопчава блузата и погледна към лагера в далечината. Мъжът беше сам.

— Явно щях да си спестя малко работа, ако бях дошъл по-раничко.

На лунната светлина Лийна видя съвсем ясно как огледа с блеснали очи незакопчаната й блуза и после тъмния плат на полата й. Усети как я обзема ужас и залитайки, се дръпна крачка встрани.

— Не!

Забелязала изражението в очите му, каза го по-скоро с молба, отколкото с яд.

— Идвай веднага! Колкото по-рано започнем, толкова по-бързо ще свършим.

Лийна усети студената грапава кора на боровия дънер под ръката си, когато инстинктивно отстъпи назад. Босият й крак се заплете в един корен и тя се препъна. Обърна се с лице към мъжа. Молбата й и отвращението, от което лицето й беше пребледняло, изобщо не го спряха. Сърцето й забумтя от ужас и Лийна усети как нозете й се подкосяват. Пак погледна назад, сетне още веднъж покрай мъжа, и все по-отчаяна, се взря в притихналия мрак. Зад нея бяха единствено поточето и тъмната гора. Мъжът й беше преградил пътя към останалите.

— Приближиш ли и на ръка разстояние, ще викам. Наистина ще го направя и останалите ще дойдат.

Мъжът бе само на десетина крачки от нея, достатъчно близо, та тя да види похотта в очите му и усмивката върху брадясалото му лице.

— Викай, викай, госпожо Лейтън. — Ухили се още повече. — Докато дойдат, тъкмо ще съм приключил, да се изредят и те.

Още докато говореше, й се нахвърли. Първо залитна на една страна, после я сграбчи със смях за ръката.

— Недей, за Бога! — изстена безпомощно Лийна, докато мъжът я теглеше надолу към земята.

Усети как ръцете му се затягат около нея като менгеме. Задърпа се да се отскубне и я заболя. За броени секунди мъжът я повали и я затисна с тяло, дишайки грубо над нея. Зарови глава в налетите й гърди под незакопчаната блуза. Лийна извика и извърна лице, заби нокти и се загърчи, но не успя да се измъкне. Той я задраска с рошавата си брада по лицето и врата и пъхна мръсна мазолеста длан под ризата й, за да стисне гърдата й. Зацелува я е горещи влажни устни, плъзна ръка надолу и напипал копчетата на полата, започна да ги разкопчава припряно и непохватно. Дори и разкопчана, полата пак закриваше отчасти тялото й и ядосан и запъхтян, я дръпна и се затърка превъзбудено в бедрото й. Лийна изпита погнуса, когато той дръпна полата й. В миг я осени стаена надежда и докато мъжът се мъчеше нервно да разкъса полата й, Лийна удвои усилията си да се отскубне. Но платът се разцепи и тя изведнъж усети ръцете му върху бельото си.

— Не, не. О, Господи, недей, моля те!

Сълзите по бузите й пареха като огън и щипеха разранената й от брадата му кожа, Лийна само простена, отчаяна и безсилна. Мъжът напипа края на износената й памучна фуста. С едно-единствено движение я разкъса заедно с гащите отдолу. Заопипва я настървено, после се пресегна към панталоните си да смъкне и тях.

Изведнъж главата му отскочи от пазвата й и той изсумтя изненадан. За част от секундата на Лийна й се стори, че в огряната от луната нощ проблясва нож и от гърдите на мъжа бликва тъмночервена кръв. Още преди да е отворила уста и да е изпищяла, той издъхна. Пред Лийна в сребърния мрак на нощта стоеше Джон Макрей, мрачен и разгневен. Коленичи до нея, разтвори ръце и разплакана, тя се хвърли в обятията му.

Нямаше представа колко време е стояла така, разтреперана и разридана, безразсъдно търсеща закрила в ръцете на младия мъж. Но накрая ужасът й се притъпи. Лийна спря да плаче и усети, че той я гали по разрошените мокри коси. Бе сгушила лице в топлото му рамо, докато младежът й шепнеше нещо. Все пак беше останало нещо добро, помисли тя почти в унес с някакво странно облекчение. На този свят беше останал някой, готов да я закриля. Тя погледна, за да му благодари, но видя нещо неразгадаемо в светлосините му очи. После усети как Макрей дръпва ръката си, с която я прегръщаше, и се пресяга към разкъсаната й пола, сякаш за да я оправи. Лийна изведнъж осъзна, че е почти гола, и се изправи бързо, за да се прикрие. Но дланта й замръзна още преди да е стигнала полата. Пръстите на Макрей бяха заети с неговите дрехи, не с нейните. Той разкопчаваше панталона си. Лийна се втренчи в него недоумяващо и озадачено. Не разбираше какво става дори докато гледаше как младежът разкопчава последното копче и вади възбудения си член.

Като ударена от гръм в миг проумя какво става. Очите на Лийна се разтвориха широко и тя ахна, инстинктивно опитвайки се да се измъкне. Но Макрей я държеше не по-малко здраво от първия мъж. Луната дори не й спестяваше грозната гледка — за ужас на Лийна тя огряваше и него, и нея. Все така хванал твърдия си член, за да й го вкара, Макрей се намести върху нея и отпусна глава върху гърдите й. Лийна направи закъснял безуспешен опит да се измъкне, но докато гънеше бедра, за да се отскубне, само го улесни. Усети болезнено как той прониква в нея, без изобщо да обръща внимание на виковете й.

Накрая свърши. Поне има благоприличието да извади члена си. Лийна почувства, че Макрей надига глава, и се извърна мълком, стиснала очи от ужас и болка.

— Желая те от мига, в който те видях — каза младежът някак грубо и Лийна потръпна и от гласа, и от думите му. — Мъжът ти е мъртъв, ти си сама и ще ми бъдеш жена. Примири се с тази мисъл. Вече си моя. Няма да позволя на никой друг да те докосне с пръст. Ще убия всеки, който ти посегне.

Тя не отговори нищо. Дори не възрази. Нямаше смисъл да се самозалъгва. Макрей продължаваше да лежи с цялата си тежест върху нея, семето му изтичаше бавно и капеше на боровите иглички отдолу. За момиче, някога стояло на върха на красивия горд Юг, това беше огромно падение — да бъде използвана като долна пачавра, направо върху земята в гората. При тази мисъл сякаш нещо вътре в нея умря и останаха само студът, умората и вцепенението. Въпреки че се бе съпротивлявала първия път, не го направи нито втория, нито третия път. Докато пукне зората, някога гордата, разглезена и красива Лийна Пенли Лейтън беше станала призрак — досущ като привиденията, за които беше мислила предната вечер. Нямаше друг избор, освен да бъде против волята си държанка на партизаните, която не може да направи нищо, за да промени съдбата си.

 

 

До събота, четиринайсети януари, армията на Шърман се надяваше да напусне Савана и да се отправи в нов поход. Грант във Вирджиния беше разрешил на подчинените си да преследват бунтовниците в Южна Каролина и да нанесат на този пръв отцепил се щат отмъстителен удар, който според Шърман беше заслужена справедливост. Самият министър на войната, Стантън, пристигна от Вашингтон за последна среща с генерала — според някои, за да провери дали отношението на Шърман към чернокожите бежанци наистина е грубо, както са му докладвали, или това са само измислици на клюкарите на север. Някои казваха, че е дошъл с надеждата слуховете да се окажат истина. След като бе превзел светкавично Джорджия, генералът особняк разполагаше с огромно политическо влияние. Решеше ли да го използва, можеше да бъде смазващо. Нямаше да е зле то да бъде намалено. Но Шърман не се интересуваше от политика. Казваше, че ако му дадат да избира между Белия дом и някой затвор, ще избере затвора. Министърът на още по-влиятелното военно министерство се върна във Вашингтон успокоен и предаде добрата новина на своите все по-многобройни лични и политически приятели. Никога не бе имало по-добри времена за коалицията във Филаделфия и другите като нея.

Но в самата Савана дъждовете, завалели първата седмица на януари, още не бяха спрели. Реката беше придошла и течеше кална и кафява, днес от бледосивото небе пак ръмеше. Доктор Лейси ускори крачка и щом влезе в къщата, запокити подгизналото си палто.

— Ама че време! — изруга той. — По-лошо и от Вашингтон.

Но Риърдън отвърна само с весела усмивка и Лейси повдигна въпросително вежда. Ала още преди младият лекар да е казал нещо, забеляза, че Грир стои в ъгъла на стаята, и се обърна изненадан към кавалерийския капитан.

— Какво правите още тук? Мислех, че днес вече сте потеглили.

— Понтонният мост рухна, отрядът на Смит насмалко да се удави. Така че в крайна сметка не заминаваме, докато не спадне нивото на реката — обясни Грир.

Лейси кимна. Изглежда дъждът си имаше и добри страни. Беше забавил малко проклетата война.

Риърдън пристъпи, махна нагоре към стълбите и каза нещо, което заличи мигновеното задоволство на Лейси.

— Вашият майор Кортланд отказва да помага, сутринта не взе морфина. Очаквам с нетърпение да видя как един прочут вашингтонски хирург се оправя с непокорните.

Изненадан, Лейси изруга тихо и после бързо се смръщи.

— Ние, прочутите хирурзи, не си поплюваме. Притискаме пациента към леглото и за урок даваме двойна доза. Дай морфина. Ще се кача да обуздая буйния майор.

Той спря насред стълбището и погледна през рамо към Грир, който изведнъж беше тръгнал след него.

— Докторе, чакайте! Май съм виновен аз. Когато отложиха похода, ми остана малко свободно време. Реших да дойда и да правя до обяд компания на майора.

Лейси спря изненадан и се взря в Грир. Прочете в очите му горчиво извинение и още нещо. Ето защо бавно слезе при него.

— Какво има? Какъв е проблемът?

Капитанът сви рамене и отвърна тихо:

— Казах му… разговаряхме за засадата. На Лейтън. И споменах, че малко преди да открием огън, на Каулс му се сторило, че мярва жена в лагера на Лейтън.

Лейси се свъси още повече. Известно време мълча озадачен, после кимна бавно.

— Ясно. Госпожа Лейтън?

— Каулс не е разбрал. Но май е била тя. — Върху лицето на Грир се четеше гняв, примесен с гузност. — Трябваше да помисля, преди да го кажа, докторе. След всичко, което се случи във Вирджиния и Атланта… Но, Господи! После майорът преспиваше с всяка вдовица с влажен поглед, от Атланта до Савана! Прибра се и се ожени за онова свое момиче.

— За Сюзан. Да, знам.

Лейси мигновено се извърна, за да скрие очите си. По лицето на Грир се четеше объркване, но Лейси просто вдигна рамене в знак, че не желае да обяснява. Разбираше смущението на капитана, но реакцията на Чейс бе естествена. И така, Лийна Лейтън отново се бе появила. И старата любов явно още не бе умряла. Миналата година във Вирджиния беше видял силното магическо привличане между Чейс и Лийна, явно непреодолимо, колкото и гузни да се чувстваха те. Това привличане щеше да избледнее с времето, както и обичта на Лейси към Сюзан Страдфорд Кортланд. „Не е толкова лесно, Грир — беше му на устата да каже, — когато жената, която обичаш, носи халката, дадена й от друг. Опитваш се малко повече да се преструваш: от време на време пред себе си и винаги — пред останалите.“ Но понякога преструвките не помагаха. Лейси беше живо доказателство, както вероятно и Чейс Кортланд — въпреки брака му със Сюзан. Явно съзнателно или не, още бе привличан от бившата си любовница.

— Да беше само това! — продължи Грир, като че не забелязваше напрегнатостта на Лейси, който мълча дълго. — Маклауд от щаба ме помоли да предам на Чейс едно писмо, май от семейния адвокат. Изглежда, че човекът го е писал, без да знае, че майорът е ранен. Имам чувството, че направо пъкълът се е разтворил на север, след като майорът си е тръгнал, за да се върне в Савана, та този адвокат го предупреждава и му праща сигнал за помощ. Сестрата на майора имала зъб на някого и трябвало да се гласуват и някакви банкови дялове. Адвокатът пита дали Чейс е предал пълномощното, което му бил изготвил, и дали иска той да заведе дело.

— Какво?

Грир сви рамене в отговор на изненадата на доктор Лейси.

— Не знам. Майорът ме помоли да му го прочета — и така се вбеси, че му идеше да застреля някого на място.

— Точно в този момент влязох — намеси се Риърдън с кисела усмивка. — И пациентът почна да ме учи какво да правя с морфина. Каза да не съм му замъглявал съзнанието. Не проумявам къде се кани да ходи, пък било то и с бистра глава.

— Никъде няма да ходи. Поне известно време — отсече мрачно, почти ядосано, Лейси и забърза нагоре по стъпалата, като взимаше по две наведнъж. — Едва отпреди два дни е дошъл в съзнание. Има невероятен късмет, че изобщо е жив.

Още беше ядосан, когато стигна стаята на Чейс, но спря като закован на прага, стреснат от болката, изписана върху на лицето на приятеля си. Бе толкова очевидна, че човек не можеше да не прояви съчувствие, което чак стопи гнева на лекаря. Но въпреки това Лейси остана намръщен, когато се приближи до леглото. Познаваше достатъчно добре Чейс, за да дръзне да му предложи и намек за компромис, пък бил той и израз на съчувствие.

— Чейс, глупак такъв! Как смееш да откажеш морфина?

Чейс го забеляза чак когато му заговори. Веднага си наложи да отвори очи въпреки надигащата се като прилив болка, заляла тялото му от главата до петите, въпреки мъката, от която целият се тресеше и която го пронизваше като нож. Едвам намираше сили дори да мисли. Но бе длъжен да мисли, независимо дали го болеше.

— Трябва да ставам от това легло, Роджър. Твърде много въпроси чакат отговор. Вкъщи сякаш всичко се е обърнало с краката нагоре. Трябва да се върна… да оправя нещата…

— Никъде няма да ходиш, Чейс, поне засега. Като начало май имаш пневмония. И дума не може да става да ходиш някъде, камо ли на север, където зимата е толкова студена и влажна!

— Но при тази тежка рана е съвсем нормално да имам пневмония. С пневмония или не…

— Може и да е нормално, но пак е опасно — прекъсна го Лейси.

Взря се в лицето на Чейс, в бръчките, избраздили го от усилието му да говори. След малко се чуха тихо закашляне и задавеният стон от болка. Лейси очакваше по-силен пристъп, обърна се да вземе една възглавница и както я държеше, продължи бързо:

— Знам, миналата зима беше твърдо решен да правиш, да струваш, но да умреш, Чейс. Едва не го направи вече. Бих целия този път от Вашингтон до тук, за да ти спася живота, и за Бога — със или без твоя помощ, ще го направя.

— Роджър, помогни ми да стана, моля те. Трябва да стана.

— Не! Чуй сега какво ще ти кажа, Чейс! Не ме интересува какво ти е съобщил Грир и какво ти пишат в онова проклето писмо. Засега трябва да го забравиш. Няма да постигнеш нищо, просто защото ще умреш.

Чейс се помъчи да стане сам, но изстена.

— По дяволите, Чейс! Не мърдай! — изкрещя Лейси и заповедта изплющя като удар с камшик. Той не му обърна внимание и лекарят отиде при леглото, за да го спре със сила. — Глупак такъв, не мърдай! Основната ти грижа сега трябва да бъде да оживееш. Забрави сестра си, забрави адвоката, забрави Джонатан Пенли и тази проклета твоя банка! Забрави какво ти е наговорил сутринта Грир. Включително Лийна Лейтън, ако тя има нещо общо с цялата тази дивотия. Ако раните ти се отворят и загубиш още кръв, зле ти се пише.

Чейс понечи да възрази гневно, но се закашля хрипливо и се задави. Лейси изруга и натисна силно възглавницата върху още бинтования му корем, а другата си ръка подложи под раменете му. Преди да отмине първата кашлица, чу как вече се надига следващата и стисна още по-здраво Чейс, за да облекчи болката от спазмите, които раздираха неистово коремните му мускули. Със стон, който по-скоро приличаше на ридание, пристъпът утихна и Лейси поклати глава ядосан, но и изпълнен със съчувствие. Познаваше прекрасно Чейс. Това, което му беше казал Грир, му бе подействало като червен парцал на бик. Ранено или не, животното щеше да последва своите инстинкти и да се хвърли… или поне да опита както всички останали. Чейс беше жертва на своя характер и просто не можеше, да отхвърли една отговорност, която смяташе, че се пада на него.

Роджър изчака още миг, за да се увери, че пристъпът е минал, и се пресегна към кафявото флаконче с морфин. Лицето на Чейс беше бледо като тебешир, очите му бяха затворени от болка. Лейси не каза нищо повече, само отмери силна доза в чашата за вода, която беше до него, и я поднесе към устните на Чейс.

— Хайде, изпий го! Веднага. — Вдигна с ръка главата на Чейс, не очакваше вече да среща съпротива и не сбърка. Но изчака мълком приятелят му да изпие течността и чак тогава си позволи да въздъхне едва чуто от облекчение. — Слушай, Чейс. Хайде да се разберем. Донякъде ми е ясно как се чувстваш, ето защо прави каквото ти кажем ние с Риърдън, а в края на седмицата ще ти спра морфина. Ще пратя телеграма на Сюзан и ще я питам какво става там. Ще й пиша да прати цялата нужна информация, за да си отговориш поне на тези въпроси. Но ще останеш в Савана, докато не те излекуваме от пневмонията. И ще останеш на легло, докато не ти позволя да станеш. Разбра ли?

Още докато говореше, забеляза как напрегнатите от болката мускули на Чейс се отпускат, как той диша по-леко и му кима безмълвно вместо отговор. Морфинът го хващаше бързо. Слава Богу! Лейси подържа още малко Чейс и го пусна бавно на леглото. „Господи! — помисли той. — Обикновено проблемът е да откажеш пациента от силното лекарство, а не да му го даваш. По дяволите, каква каша! Може и да греша, но едва ли само писмото от адвоката или проблемите у дома са в дъното на буйната реакция на Чейс Кортланд!“ Тя явно се дължеше на новината за Лийна Лейтън, колкото и да не им се искаше и на Чейс, и на Лейси да го признаят. Стюарт Лейтън може и да не беше успял да убие от засада кавалерийския майор… но след днешния ден лекарят се запита дали някой ден самата Лийна няма да извърши неволно онова, в което съпругът й се беше провалил.

 

 

Блатата на Южна Каролина бяха много по-различни от тези, които Лийна беше виждала, докато яздеха със Стюарт през Джорджия. Бяха много по-неприятни. Сякаш нямаха край, простираха се буквално на стотици квадратни мили северно от оризищата на река Савана, от време на време се превръщаха в мочурливи ливади, след това отново в дълбоки колкото човешки бой, че и повече, блата. Огромните сиви покрови от испански мъх, които в Джорджия бяха вездесъщи и се спускаха от извитите като змии кипариси, тук, в долната част на Каролина, се срещаха рядко. Бяха отстъпили място на огромни черни дървета, вековни канадски тополи и сладки евкалипти, обрасли с орлови нокти и магнолии, висока, прилична на восък остра трева и огромни перести папрати. По дънерите на всички дървета имаше дебел зелен мъх. Миещи мечки, сърни, смъртоносни отровни змии и огромни алигатори — които за щастие по това време на годината бяха най-вяли, какви ли не животни — и злобни, и отмъстителни, кротко шаваха из високия клонак и храсталаците, падаха в черните води на блатата и добавяха своите звуци към общото жужене на насекомите, което не секваше и за миг. Повече от всяко друго място сред природата, блатата на Каролина приличаха на дяволски лабиринт — непроходим, почти непрогледен, без слънце, навяващ само ужас и страх. И това беше светът, в който Джон Макрей беше довел Лийна преди няколко седмици.

Дори могъщата армия на северняците — ако въобще дойдеше тук — нямаше да прекоси тази земя, помисли Лийна. Югът още можеше да се окаже пречка за редиците на Шърман — не с войската, а с блатата си. Но това не утешаваше кой знае колко Лийна, която от ден на ден се изнервяше все повече заради собственическото отношение на Макрей към нея. Животът й се бе превърнал в същински ад. Кой знае как, тя се бе хванала в този капан и си нямаше никого, който да я защити. Спасението, дори бягството, почти бяха изключени. До днес.

Днес за първи път Макрей я остави сама и отиде да вземе оръжие и храна от някаква нещастна бедна колиба. Остави Лийна без пазач, явно мислеше, че няма къде да мръдне в тези блата. Освен това не й даде нито храна, нито оръжие, нито кон, нито дори й обясни къде се намира, та ако тя реши да бяга, да не може да се ориентира. Но Лийна имаше все пак някакъв шанс, пък било то и минимален. Трябваше да се възползва от него или просто да се примири и занапред с ужаса да е заедно с Макрей.

Могилата, на която я остави младежът, беше сравнително суха, но само на стотина метра от нея се бяха ширнали жабунясали блата, обградили височината като средновековен ров. При първото блато Лийна се поколеба, сви рамене и се върна, опитвайки се да се измъкне от друго място. Връща се може би десетина пъти и вече не беше сигурна дали не се върти в кръг, но очевидно нямаше суша, по която да избяга. Накъдето и да погледнеше, виждаше само заплетени дървета, храсталаци и вода, която непрекъснато се изпречваше пред нея. Отчаяна, вдигна по-високо края на вече измокрената пола и просто нагази в най-близкото блато. Можеше само да предполага колко е дълбоко и какви гадини го населяват. Но и да умреше, вече нямаше никакво значение. Нейният свят беше опустошен от армията на северняците и съпътстващите войната ужаси: Блайдсуд беше изгорен, мъжът й беше мъртъв, детето й беше убито, преди още да се е родило, любимият й — севернякът, без съмнение вече бе погребан в земята на Юга. Поне засега Лийна не беше заченала от мъжа, който я държеше в плен. Мензисът й предишната седмица беше благословеното доказателство за тази малка милост. Но в Атланта беше заченала от Чейс почти веднага и ако останеше тук още, не бе изключено да забременее и от Макрей. Това, което понасяше с него, бе достатъчно ужасно. Щеше да стане безкрайно по-страшно, ако трябваше да носи в утробата си и неговото дете. По-добре да умре, отколкото това. Втурна се отчаяна и решителна и си запроправя път сред клони, храсти, дънери на гнили дървета. Както личеше, смъртта щеше да е най-вероятният изход след всичките й усилия да се спаси. Още беше в блатото и се луташе, а вече май се смръкваше.

Отдавна бе загубила представа за времето и посоката. Дори и да грееше слънце, нямаше как да разбере в непрогледния мрак на блатата. Петдесетина метра над нея три огромни клона се бяха преплели като балдахин, наоколо се виеха пълзящи растения и се стрелкаха животни. Дори и да решеше да се върне на хълма при Макрей, Лийна вече не знаеше по кой път да поеме. Лепкавата тиня стигаше до края на ботушите й, високи до прасците, и засмукваше алчно краката й. По близките храсти от време на време съскаха змии. Комарите я нападаха ненадейно, смучеха от кръвта й и окуражени от успеха, продължаваха да кръжат над нея. Във все по-сгъстяващия се мрак Лийна се разтрепери от студ и страх.

Пред нея се бе разпростряло поредното от явно безкрайните блата и въпреки че тя си наложи да застане на края му, разтрепераното й тяло сякаш само отказа да продължи нататък. Лийна не беше сигурна дали вече не е минавала през блатото. Един, дори два пъти. Още преди часове всички започнаха да й се струват еднакви. Отдавна вонящата леденостудена блатна вода бе намокрила дрехите й, Лийна беше разкървавена и разранена от хилядите ухапвания на насекомите, трепереше от вцепеняващ студ. И сега, докато стоеше край поредното блато с тинести черни води, тя прехапа устни, за да не трепери, и усети по тях горчивия вкус на сол, тоест на сълзи. Вече се бе и разплакала. Кой знае защо, се изненада и се разплака още повече. Нозете й се подкосиха и Лийна се строполи, ридаейки силно и отчаяно.

Не усети кога е минал цял час. Вече беше загубила представа за време, за мисъл, за всичко. Накрая се сепна от слаб удар наблизо, който я извади от унеса. Лийна надигна бавно глава и отвори очи със сетни сили. Светлината, и без това мъждива в блатата, съвсем бе избледняла. Денят бе отстъпил пред здрачевината под невидимото от гъстите дървета небе. Лийна не виждаше почти нищо, но на десетина крачки от себе си различи как един клон се помръдва и от дългите заплетени треви под него се понася съсък: нещо се приближаваше бавно. Дали змия? О, не, само не и змия! Тази смърт бе твърде ужасна.

С последно усилие Лийна раздвижи вкочанените си крайници и се втурна към черната вода, разпростряла се отпред. Блатото беше по-дълбоко от останалите, дъното му също бе покрито с лепкава тиня, но коварната вода й стигаше над главата. Учудена, Лийна нагази в мочурището и се задави, докато си поемаше въздух. Когато накрая се измъкна от водата, установи, че отсрещният бряг е покрит със зелена тиня — сякаш беше невъзможно да пропълзи, да се изкатери по него, макар инстинктът да й подсказваше, че трябва да го направи, колкото и да е ужасно. Зад нея вече се чуваше слаб страховит плясък — змията, допъплила до отсрещния бряг — и обезумяла от отчаяние, Лийна намери сили да се изкачи на безопасния хлъзгав тинест бряг. Поне нямаше да умре от мъчителната отрова на водната змия.

Ужасът и страхът й бяха вдъхнали последни сили. Лийна притичваше и пълзеше през заплетените увивни растения. Изведнъж спря и застина с отворена уста. Като по чудо блатото беше отстъпило място на твърда почва, суха и огрята от слънцето. А насред полянката, на не повече от стотина крачки, имаше паянтова колиба. Вратата беше отворена и се полюшваше. Отвътре тичешком излезе малко негърче. Лийна извика немощно, детето спря веднага и загледа с широко отворени очи Лийна, която също се взираше в него. Известно време двамата не продумаха.

След малко вратата на колибата пак се отвори рязко и се появи жена, която извика нещо на детето, но погледна Лийна. Момиченцето не отговори. Тогава майка му пак го повика, този път заповеднически. Чула за втори път думите, Лийна ахна и сетивата й се пробудиха. Не разбираше езика, но ако можеше да се примоли хората да я подслонят за през нощта, тогава шансовете й да оцелее, дори да избяга, ставаха определено по-големи. Все още имаше надежда да се отскубне и от Макрей, и от опасностите, които криеха блатата.

— Почакайте, моля ви! — Лийна излезе от гората на откритата поляна, над която вече беше паднал здрач, и вдигна високо ръка, както всички хора, които молят за помощ. — Знаете ли английски? Можете ли да ми помогнете да се измъкна от тези…

— Не си хабете въздуха. Гула не говори езика на белите.

Изненадана, Лийна се извърна рязко и се взря да види в тъмното блато човека, който я бе прекъснал. В първия миг не забеляза нищо. Само един клон, който се помръдна и веднага привлече вниманието й. После иззад него се показа жена, която се изправи с лице към нея.

— Но вие говорите английски.

— Когато поискам.

Пред Лийна стоеше негърка, чийто силует почти се сливаше с тъмните сенки на мочурището.

Почти веднага я обзе предчувствие за опасност, наподобяващо страх. Но тя не можеше да си позволи да се плаши, не можеше да се лиши от този шанс да получи помощ. Знаеше прекрасно, че изтърве ли тази възможност, надали ще получи друга.

— Не разбирам езика, на който говореха, та не съм изненадана, че и те не разбират моя език — каза разтреперана.

Зъзнеше в слабата светлина на залязващото слънце. Притесни се, че сигурно е стреснала жената с вида си: идваше от блатата, бе мръсна и изпоцапана с тиня, мокра от главата до петите.

— Наистина не мисля злото на никого тук. Много ви моля, само преведете какво казвам. Бих искала да пренощувам в колибата.

— Гула не иска и да чуе за вас.

Чернокожата жена се усмихна едва-едва и Лийна се притесни още повече.

— Гула ли? Сигурно това е името на семейството?

— Не. Гула са хората, които живеят тук, по тези блата, както и езикът, който говорят. Гула няма нужда от бели.

Гласът на жената бе леден, както пламъчетата, проблеснали за миг в очите й. Лийна почувства същия инстинктивен страх, както при вида на змията, която се беше стрелнала към нея в езерото. Жената се приближи на крачка и Лийна инстинктивно се дръпна. Въпреки това пак я замоли, нямаше друг избор.

— А вие ще ми помогнете ли? Щом те не могат… вие. Искам само да пренощувам.

— Една такава хубава жена като вас да ме моли за помощ? И таз добра! Защо този славен ден не дойде малко по-рано? Дали някой нещастен стар негър може да ви даде това, дето търсите?

Лийна пламна от унижение и едвам не даде воля на страха си. Както държеше със сетни сили високо вдигната брадичката си, очите й се напълниха със сълзи, но тя примигна, за да не се разплаче, и отвърна възможно най-искрено:

— Бягам от един мъж. Не от съпруга си. Съпругът ми е мъртъв. Този мъж ме… насилваше. Насилваше ме да…

Дори сега не бе в състояние да изрече думите. От унижение на гърлото й беше заседнала буца. Тя се задави от сълзите и безпомощно се извърна, за да не вижда пронизващия поглед на жената.

— Забавлявал се е с вас. Бива ли могъщите да падат толкова ниско! — В гласа на жената нямаше много съчувствие, но тя поне не говореше толкова ледено. Продължи, сякаш разказваше спомени: — О, знам какво е мъжете да си вземат от една жена каквото искат. Знам много добре. Хората от блатата, гула, са свободни. Говорят и живеят както едно време. Понякога нощем се чуват тъпаните. Чува се как пеят. Избягали са от корабите с роби преди сто години. Може и по-отдавна. Никой не знае точно кога. Щом параходите стигнали бреговете на Каролина, бегълците дошли тук. Има и неколцина избягали роби, като мен. Дори кучетата не могат да надушат следите в блатото. Така че гула не знаят как белите си взимат каквото искат от жената, аз обаче знам. Е, хареса ли ви да бъдете робиня на бял мъж?

В думите й имаше много горчивина, яростна и жестока, естествен отговор на роба, който от столетия е лишен от свобода. Най-сетне Лийна долови тази горчивина в лицето и гласа на жената и потръпна, неспособна да й отвърне нищо. Такава ли беше Божията справедливост? Такова ли беше възмездието за всичките години, през които беше приемала робството и дори беше защитавала нечовешките му жестокости? Губеше и последния си шанс да получи помощ, заради горчивото робство в Юга. Във Вирджиния ги нямаше огромните плантации от дълбокия Юг. Във Вирджиния нямаше памукови и оризови поля, където стотици роби да бъдат държани като животни, за да обработват по хиляди акра земя. Робите във Вирджиния работеха предимно като слуги. Отнасяха се към тях добре, дори мило. Но дори и на тях се гледаше като на нечия собственост, както Лийна беше станала собственост на Джон Макрей. И сега знаеше, че няма по-страшно от робството, каквото и да е то. Можеше да отвърне единствено с откровеност. Бе твърде късно да се разкайва, нямаше смисъл — и за нея, и за бившата робиня, която стоеше и я гледаше вторачено, очаквайки в горчиво мълчание отговора й.

— Аз също не харесвам робството. Както и вие някога. Избягали сте. Аз също. Поне в това отношение имаме нещо общо. — Лийна си пое въздух, водена единствено от отчаянието да отправи последна, може би безполезна, молба. — Не се притеснявайте заради мен. Нямам право дори да ви моля за това. Но ако е невъзможно да пренощувам тук, ще ви помоля да ми помогнете с друго. Съпругът ми беше офицер, убиха го във войната, но семейството му живее северно от тук, на югозапад от Чарлстън. Не знам къде точно се намирам, но къщата на Лейтънови сигурно не е много далеч. Покажете ми пътека, ако изобщо има брод сред блатата, или поне посоката…

— Лейтънови ли?

Изведнъж настъпи страховито мълчание, както в мига на затишие, преди да изтрещят гръмотевиците по време на гореща лятна буря. После жената избухна в смях, много по-ужасяващ от тишината, и Лийна застина, смразена от невероятната жестокост в него.

— Да, наистина, знам много добре къде живеят Лейтънови! Виждате ли тези белези? — Негърката се обърна рязко и й показа черните си голи рамене, нашарени от сиво-синкави белези. — Спомен от камшика на Лейтънови.

Лийна продължи да стои като попарена. Сетне изведнъж се дръпна от жената — беше се уплашила, както никога досега. Нещо по-лошо от смъртта, по-лошо дори от това да я притежава Джон Макрей, блесна в очите на бившата робиня, когато тя пак застана с лице към Лийна. След миг заби силни жестоки пръсти в разрошената й коса и я затегли. Лийна се опита да се измъкне от ръцете на жената, която се опитваше да я повали на влажната земя. Викаше отчаяно, съпротивляваше се до последно, докато накрая не падна.

— Познавам Лейтънови, и още как! Знам всичко за всички тях! Младият господар Стюарт, така ли? — Негърката нави дългите черни кичури коса на Лийна около юмрука си, дръпна назад главата й и притисна тялото й до земята. — Да, познавам и вашия мъж, госпожо Лейтън. Бях прекалено стара за вкуса на господаря Стюарт. Той си падаше по младичките. Млади като вас и дори още по-млади. Като сестра ми. Беше на дванайсет години, когато той я обезчести, колкото да си направи удоволствието. Чух я как пищи като обезумяла. Накрая не издържах и получих тези белези от камшик, задето съм прекъснала удоволствието на младия господар! — Негърката халоса с все сила Лийна по главата и тя успя само да извика от болка, без да се помръдва. — После избухна войната и аз избягах тук. Дори кучетата на Лейтънови губят дирите в тези блата. Господ наистина се грижи справедливостта да възтържествува и за нас, „нещастните негри“, госпожо Лейтън! Прати ми право в ръцете „моя враг“!

— Деа!

Заповедта, изречена внезапно на непознатия език, се стовари като внезапен удар. Лийна отвори очи с отчаяна молитва и усети как робинята зад нея застива и изръмжава като вбесен звяр.

— Деа!

Лийна така и не разбра дали това е име или заповед. Но гневът в гласа на негърката проряза въздуха като остър меч и почти неусетно тя пусна косата на Лийна. Последва цял порой от думи, които Лийна не разбра. Но разбра, че втората жена от племето гула й протяга ръка за помощ, и й благодари през хлипове, усетила, че е освободила косите си от смъртоносната хватка на бившата робиня. Запълзя полузашеметена към близката колиба. Не смееше да погледне назад, дори да диша. Стюарт продължаваше да я преследва, само си помисли. В тази мисъл се съдържаше някакво безумие, но макар да го съзнаваше, Лийна бе убедена, че е така, че дори мъртъв, Стюарт пак стои между нея и надеждата й да избяга от този ужас. Дори като призрак продължаваше да има власт над нея. Лийна затвори очи пред това поредно безумство — отчаяно и безсмислено, какъвто бе станал целият неин Юг. Но щом призракът на Стюарт още я преследваше, тогава и призракът на Чейс Кортланд би трябвало да й се притече на помощ. Въпреки цялата жестокост и болка, белязали любовта им в Атланта, Лийна призова своя някогашен любим северняк. Чейс щеше да й се притече на помощ. Дори и да трябваше да се надигне от гроба. Винаги досега, когато Лийна бе имала най-голяма нужда от него, Чейс бе идвал.

Полузаслепена от ужас и страх, капнала след изпитанията през деня, тя запълзя към колибата, за да се скрие в нея, и не чу нито внезапния тропот на конски копита, нито непознатия глас, който я повика. Първото, което видя, бяха чифт високи черни ботуши, които й се изпречиха на пътя към далечната колиба. Черни ботуши, като тези, които се носеха в редовната войска и на Федерацията, и на Конфедерацията, с лъскави шпори отзад. Ботуши като на Чейс Кортланд, спомни си тя с някаква полуосъзната изненада и вдигна глава, сякаш очакваше да види Чейс. Но прашната сива униформа не бе на северняк, а на армията на Конфедерацията. Непознатият капитан пред Лийна ахна смаян:

— За Бога! Какво търси дама като вас тук?

Изрече думите тихо, като че на себе си, и я огледа внимателно.

— Добре ли сте, госпожо? — попита и направи рязко движение, сякаш със закъснение се беше сетил какво трябва да стори. Хвана силно Лийна за ръката и й помогна да се изправи. — Чухме, че тук става нещо, и свърнах да проверя какво се е случило. Имахте късмет, че чухме. Вече почти се е стъмнило. А тук едва ли е най-подходящото място една дама да се разхожда сама.

Впери учудени сини очи в пепелявото й лице, сякаш търсеше отговора, който Лийна още не бе в състояние да му даде. Разговорът между чернокожите жени зад него изведнъж секна и смръщен, конфедеративният офицер хвърли бърз поглед през рамо към тях. После се извърна напред, освободи мълком револвера, окачен на колана му, и поведе бавно Лийна към коня, който беше оставил на поляната на пет-шест метра по-нататък.

— Която и да сте, после ще ми обясните как сте се озовали тук. Сега ще се качим на коня и ще идем при останалите ми хора. Хайде!

Лийна и без това още не си бе възвърнала дар слово. Опита се да размърда натежали нозе и да последва офицера, ала коленете й трепереха, цялото й тяло бе премаляло от слабост и тя не можа да направи и крачка, въпреки че мъжът й подаде ръка. Щом се изправи на крака, й се зави свят. Лийна затвори очи и прехапа устни, за да не припадне.

— Хайде, драга ми госпожо, сложете крак в стремето. Точно така, браво. Ще ви вдигна.

Лийна не можеше да му помогне много, но това като че ли нямаше значение. Само след миг мъжът се метна на седлото зад нея, прихвана я през кръста, за да я придържа, и пришпори коня с двамата ездачи в бърз галоп. На Лийна за миг й се мярна като петно чернокожо лице, разкривено от омраза и злоба, което след малко изчезна. Пак отвсякъде ги обградиха дървета, чуваше се как конете джапат през безкрайните блата и все по-силните плътни гласове на мъжете, които приближаваха. Най-неочаквано Лийна се почувства без капчица сила, толкова бе отмаляла, и изгуби съзнание, сякаш се понесе и хлътна в мрака. Последното, което видя от това ужасно пътуване, бяха две силни южняшки ръце, които я придържаха здраво и сигурно върху галопиращия кон. Но щом изпадна в несвяст, пред нея изникна не южняк, а един мъж от Севера.

 

 

Далеч на север, във Филаделфия, Джонатан Пенли сякаш усещаше на какви кански мъки е подложена сестра му. С Лийна бяха близки — много повече, отколкото с другите братя и сестри. През дългите години на детството между тях се беше зародила особена преданост, свързала ги до гроб. Сега, въпреки огромното разстояние, Джонатан Пенли сякаш по инстинкт знаеше, че Лийна е в опасност и се тревожеше все повече.

Още преди няколко дни беше решил да иде да потърси сестра си, но изчака, за да направи последния неуспешен опит да възпре Елинор Кортланд в плановете й да завземе банката. Изгуби цяла седмица, защото временното запрещение, което бяха издали от съда, изтичаше утре. Миналата неделя вечер Джошуа Кортланд най-сетне беше дошъл в съзнание, но още не се бе възстановил, та да рискуват и да му съобщят за коварството на собствената му дъщеря. От Савана пристигаха телеграми с окуражителни новини за състоянието на младия Кортланд, ала той все още бе твърде болен и твърде далеч, та да помогне някак за осуетяването на пъклените кроежи на сестра му.

В краен случай Джонатан можеше да потърси съдействие от Сюзан Страдфорд Кортланд, ала тя бе загрижена за живота на съпруга си. Ето защо Джонатан изчакваше да й каже за личната война, разразила се тук. Днес обаче бе длъжен да й съобщи с тайната надежда, че мъжът й, й е оставил пълномощно и тя ще склони да участва в гласуването на утрешното заседание в банката. Но се съмняваше, че е възможно такова чудо. Сюзан нямаше никаква представа за деловите начинания на Кортландови и бе малко вероятно съпругът й да й е предоставил някакви пълномощия. Но тя поне трябваше да знае истината. Все някой тук, във Филаделфия, трябваше да я знае, дори и само за да я разкаже на младия Кортланд, когато той се прибереше у дома, за да се възстанови след раняването. Защото след утрешното заседание на управителния съвет, на което Елинор сигурно щеше да сложи ръка на банката, Джонатан нямаше да има вече задължения към семейство Кортланд. Нямаше да има какво да прави във Филаделфия. Нямаше да има причина да остава. Щеше просто да си събере багажа, да приключи счетоводните книги в банка „Кортланд“ и да тръгне да търси сестра си, чийто живот бе застрашен. Бе същинско самоубийство бивш конфедералист, който се е предал на северняците, да се върне на юг, но той нямаше избор. Нямаше друг начин да помогне на Лийна. Щеше да иде не толкова от чувство за дълг към семейството, а колкото от обич към сестра си. „Дръж се, Лий! — помисли мрачно той, докато вдигаше ръка да почука на входната врата на Кортландови. — Дръж се още няколко дни! Или няколко седмици. Дръж се, докато те намеря. Само след ден вече ще съм поел на юг. Ще претърся педя по педя всяко блато, гора и град, докато не те намеря и не те спася. Обещавам ти, Лий. Само още един ден!“

Зимата държеше здраво в ледената си прегръдка града на Уилям Пен и когато влезе в антрето на Кортландови, Джонатан забеляза как Сюзан трепери. И тя бе дошла току-що и подаваше на Кук посипаните със сняг маншон и палто. Джонатан закачи сам палтото си, защото отдавна не се чувстваше чужд в дома на Джошуа. Сюзан му се усмихна някак мимоходом, напрегнато, но той не го забеляза, толкова бе погълнат от тревогите за сестра си. Само погледна към широкото стълбище и каза едва чуто на Сюзан:

— Ще разкажете ли днес на Джошуа какво се е случило на юг? Знам, от броени дни е в съзнание, но вече и лейди Бенингтън знае за нещастието на брат си. Според мен не бива да рискуваме тя да съобщи новината на баща си. Може да не я представи толкова успокоително като вас.

Джонатан присви неволно устни само от името на Елинор. Не бе изключено, ако й отърва, тя да изтърси, че брат й е бил на смъртен одър. Разбира се, нямаше да му спомене и дума за битката за пълномощия, разразила се в банка „Кортланд“. Щеше да направи всичко възможно, за да прикрие плановете си за окончателна победа утре. А Джонатан не можеше да му каже за нито едно от тези две неща, защото бе възможно състоянието на Джошуа отново да се влоши. Беше в задънена улица.

— Донесох последната телеграма на доктор Лейси — каза Сюзан и се смръщи неволно, докато подаваше палтото си на Кук. После се обърна към Джонатан Пенли. — Доколкото разбирам, Чейс вече му е създал главоболия, че не изпълнява лекарските предписания. Лейси пише, че това било съвсем в стила на Чейс и аз да не съм се тревожела. Взех телеграмата, за да я покажа на Джошуа. Предложи го Роджър.

Погълната от мисълта за телеграмата и за тревожната новина, която след малко трябваше да съобщи на болния баща на Чейс, Сюзан не обърна внимание, че бе нарекла прекалено свойски доктор Лейси.

Но Джонатан го забеляза и я погледна озадачен. Забеляза и странното, нежно изражение, което озари лицето й, щом тя погледна телеграмата в ръцете си. Роджър ли? Дали имаше предвид доктор Лейси? Джонатан извърна очи, за да потули неуместния въпрос, който моментално му хрумна, и се опита да забрави, че въобще си го е помислил.

— След като новината е добра, нека Джошуа я види.

Сюзан кимна и сгъна телеграмата така, сякаш нямаше желание да се разделя с нея. Джонатан Пенли се обърна към стълбите и изчака тя да мине преди него, както изискваше доброто възпитание, но младата жена се поколеба и погледна съседния салон. Елинор я беше посрещнала сдържано, но любезно, ала се бе скрила доста многозначително, когато влезе Джонатан Пенли. Сега беше в салона и разглеждаше куклата, облечена по последната мода, която си бе изписала от Париж. Кринолинът беше по-широк от всякога, талията беше по-пристегната, ръкавите бяха буфан или изрязани чак до раменете, а деколтето за вечерните тоалети беше дълбоко. Сюзан не се опита да си обяснява защо зълва й се е затворила в салона. Някакъв първичен женски инстинкт я предупреди, че иде ли при нея, няма да е добре дошла, а и без друго имаше основателни причини да не иска сестрата на Чейс да е с тях. Телеграмата, която държеше, открито поставяше някои много тревожни въпроси, въпроси, които Сюзан предпочиташе Елинор да не чува.

Когато се обърна към Джонатан Пенли, лицето й бе още по-неспокойно и тя заговори почти през шепот:

— Трябва да ви кажа и другата причина, поради която исках да се срещнем днес. Намирам се в много деликатно положение. Доктор Лейси ме помоли да опиша най-подробно на Чейс какво става тук, а аз нямам представа дори какво има предвид. Господин Епсли, семейният адвокат явно му е пратил много тревожно писмо още преди да е научил, че Чейс е ранен. Изглежда става въпрос за някакво пълномощно и за битка за власт между вас и лейди Бенингтън. Извинете, че говоря толкова открито, майор Пенли, но за всички е ясно, че вие се намирате в много лоши отношения със зълва ми. Така че, ако намерите за добре, осведомете ме какво става тук. Мисля, че и Чейс трябва да знае за всички проблеми, възникнали тук, след като замина на юг.

За миг Джонатан Пенли се почувства ужасно объркан и изненадан от нейния въпрос. После у него бавно се надигна гняв. Явно майорът северняк не бе чак толкова зле, щом издаваше обичайните си заповеди. Чейс Кортланд беше заминал за Савана и го беше оставил да се оправя с цялата проклета бъркотия сам, без съюзници или оръжия, с които да се пребори с гешефтите на Елинор в банката. А сега този кретен искаше обяснения как сестра му е взела връх!

— С удоволствие ще ви изясня всички подробности, които ви интересуват, госпожо Кортланд — каза накрая Джонатан, като едва прикриваше раздразнението си. — Мислех, че съпругът ви е твърде зле, за да бъде въвличан в тази бъркотия, но след като сам настоява за обяснения, ще съм истински щастлив да му ги дам. Може би се забавлява с тези грижи между дозите морфин. — Джонатан замълча уж да си поеме въздух, но всъщност за да се пребори с надигналия се в него неудържим гняв. — При всички положения тук едва ли е най-подходящото място да ви обяснявам. Качете се и вижте Джошуа Кортланд, нали за това сте дошла. После елате в къщата, където живеем с моето семейство. Не е нито кратко, нито много приятно за разказване, така че нека се опитаме да направим срещата поне приятна. Имаме вкъщи малко портвайн. Опасявам се, че ще имате нужда да пийнете, щом чуете всичко, госпожо Кортланд.

Сюзан го погледна недоумяващо, сетне веднага извърна очи към отворената врата на салона. Понечи да каже нещо, но явно реши да го остави за по-късно: зълва й беше само на няколко крачки.

— Благодаря, господин Пенли. Ще остана около час.

Обзет от гняв и потънал в мисли, Джонатан изпроводи с поглед Сюзан нагоре по стълбите. Тръгна към изхода, когато Елинор го повика неочаквано от антрето. Той се закова на място и погледна предпазливо към красивата дъщеря на Кортланд, застанала на вратата на салона.

Без да се помръдва, Елинор отвърна на погледа му с усмивка. Атлазената й рокля прошумоля и тя се пресегна да му подаде полупълна чаша бренди.

— Напоследък сте много мрачен, майоре. Може би донякъде заради мен. Съжалявам. Позволих нашият скандал да обхване и личните ни отношения, макар че можех да го огранича с банката. — Тя му поднесе още по-настоятелно брендито и по-скоро по рефлекс, отколкото воден от някакво съзнателно решение, той пое чашата. Стори му се, че Елинор се усмихва още по-уверено. — Хайде да ограничим враждата със заседателната зала в банката, майоре. А на другите места да бъдем приятели.

Джонатан изслуша безизразно дългата й реч. Замислен, мълча известно време и накрая каза:

— Колко щедро от ваша страна! Сигурно защото си мислите, че утре запорът ще бъде вдигнат и банката ще стане ваша, лейди Бенингтън. Ако това е подбудата за внезапния прилив на приятелски чувства, ще ви напомня, че както се оказва, брат ви се възстановява бързо в Савана. Баща ви също се изправя на крака. Дори аз да не намеря начин да ви спра, Елинор, победата ви утре ще бъде временна.

— Временна ли? — сви тя рамене, но продължи мило и усмихнато: — Тъкмо това ми трябва. Няма цял живот да ръководя банката, майоре. Необходими са ми само няколко часа… за да „прехвърля“ някои от средствата в хазната. — Тя помръдна прелестната си вежда за нещо като наздравица и вдигна чашата си няколко сантиметра. — Да пием за тънката разлика: другаде врагове, но тук — приятели!

Елинор отпи малка глътка, а Джонатан я загледа вторачено, без да помръдва. Наистина беше красива. Косата й се вписваше идеално върху златистобелия брокатен тапет в антрето, нежният прасковен цвят на неофициалната й рокля подчертаваше леката руменина по страните й. Беше прелестна, щеше да краси всеки кралски двор и пак да превъзхожда по хубост всички останали. Но красотата й вече не привличаше Джонатан Пенли. Той знаеше много добре какво се крие под тази величествена фасада.

— Съжалявам, лейди Бенингтън! — Той се обърна и изля чашата върху африканските теменужки, нацъфтели в саксиите по прозореца на антрето. Изсипа я бавно и внимателно, без миг колебание. — Останали са ми много малко привилегии на този етап от войната, но сред тях е свободата да си избирам сам приятелите. Може би нас, южняците, не ни бива да разграничаваме враговете от заседателната зала и личните приятели. Но предпочитам да не усложнявам отношенията ни, лейди Бенингтън. Нека си останем врагове навсякъде. Приятен ден.

Кук влезе в антрето точно когато Джонатан Пенли си изля брендито върху разцъфналите теменужки, в излъсканите месингови саксии. Те му бяха лична гордост, бяха събрани от няколко различни сорта и той полагаше специални грижи за тях. Направо му се сви сърцето, но не каза нищо. Беше чул достатъчно от последните думи на Джонатан Пенли. Сега виждаше и изражението, смразило лицето на Елинор Кортланд, след като южнякът от Вирджиния се завъртя и излезе. Прислужникът не искаше да се меси в такъв разговор, затова си тръгна на пръсти.

Сигурно нямаше да се сети за случката, ако вечерта не мина да огледа за последно къщата и не забеляза, че всички теменужки в едната саксия направо са се спаружили. Изненадан, се наведе над саксията и усети позната горчива миризма, просмукала се в пръстта. Арсеник на прах. Често го използваха срещу градинските паразити и Кук нямаше как да сбърка миризмата. Използваше се й за отрова, осъзна той със смразяваща яснота. Значи в брендито, което Джонатан Пенли е излял върху цветята, е имало арсеник. Явно лейди Бенингтън си бе наумила да превърне тяхната война в битка на живот и смърт.

Смаян и смълчан, Кук стоя дълго в тъмната, потънала в нощни сенки, къща, неспособен да реши какво да прави. Младият Кортланд бе много далеч и беше тежко ранен. Здравето на господаря беше прекалено разклатено, та Кук да рискува и да го стряска с такива новини. Джонатан Пенли очевидно бе на предела на силите си в борбата с Елинор Кортланд. Значи оставаше единствен той — човек с почти невидима власт като шеф на домашната прислуга, но всъщност радващ се на много по-голямо, макар и незабележимо, влияние. Така например, докато чистеха будоара на лейди Елинор, можеха лесно да намерят и да махнат арсеника на прах, озовал се по небрежност там вместо при градинарите. Щяха да го направят, разбира се. И отсега нататък Кук нямаше да я изпуска от очи — докато баща й не се възстановеше достатъчно, за да го предупреди, или докато брат й не се върнеше от Савана. Явно войната беше стигнала и до Филаделфия.