Джесика Сен Клер
Зимни рози (11)

Единадесета глава

В Савана беше късно и вече грееше луната, когато стъпките на доктор Лейси отекнаха по подвижния мост, над тъмните води на реката, който водеше до сивите, покрити с мъх камъни на пристанището. Вече беше паднал здрач, когато корабът стигна устието на реката на трийсетина мили оттук, и единствено късметът помогна на Лейси да намери лодкар, готов да поеме в мрака през коварните плитчини. Така лекарят си спести още една нощ закъснение. Не губи безценно време да търси къде в множеството сгради наоколо са временните федерални болници, които се помещаваха в складове и хотели, а за ранените офицери — в къщи на градските богаташи, сега изоставени от своите обитатели. Чейс Кортланд можеше да бъде във всяка от тях, ако вече не беше погребан в песъчливата пръст на Савана. Лейси отиде направо в щаба на полка, където завари Грир, който сякаш го чакаше. Капитанът на Чейс стоеше на долната площадка на широкото вито стълбище и явно ядосан, разговаряше с престорена любезност с полковник в чиста изгладена униформа, застанал няколко стъпала по-нагоре на лъснатото стълбище. „Във войската сигурно му викат конте“, отсъди Лейси и от пръв поглед не го хареса. Офицерът явно не бе симпатичен и на Грир.

— Сър, ще ви повторя още веднъж. Изпразних куршумите на две карабини марка „Спенсър“ в гърдите на онзи тип от най-много шест метра. Видях го да пада. Където и да се намира, можете да уверите хората във Вашингтон, че е мъртъв. — Полковникът — конте кимна, без да казва нищо, и се качи по елегантното стълбище. Грир продължи да стои на долната площадка, вторачен изненадано подире му. Накрая по брадясалото му, почерняло от слънцето и вятъра, лице се изписа и гняв. — Да, благодаря, полковник. Разбира се, с най-голяма радост ще предам на ранените ви войници, че сте много загрижен за тях.

— Грир? — Лейси бе чул изпълнените му с горчивина думи, но се опита да не им обръща внимание. Мнозина командири бяха такива, че и по-лоши. Не бе по силите на лекарите да ги променят. Той протегна ръка да се здрависа с Грир и се усмихна насила. — Радвам се да видя, че поне ти си добре. Гледай и занапред да е така. Това означава да не влизаш в пререкания с началниците си.

Грир само сви рамене, все така ядосан.

— Понякога ми е много трудно да спазвам това правило. Сигурно вече знаеш, но все пак да ти кажа — майорът е ранен. Простреляха го преди няколко дни край града.

— Да, знам. Всъщност точно за това съм тук. — Лейси кимна и се обърна да скрие чувствата, изписали се на лицето му. — Значи още е жив?

— Да, жив е. Още. Но ще съм най-големият лъжец, ако кажа, че има изгледи да се оправи, докторе.

Настъпи кратко напрегнато мълчание. Лейси нарочно не гледаше Грир. Изпита известно облекчение от думите му, въпреки че не разбра защо. Може би защото приятелят му още беше жив? Или заради тона, с който Грир обясни, че това състояние няма да трае дълго?

— Има ли възможност да ме заведеш при Чейс тази вечер? Още сега?

Грир отново се смръщи.

— Гледката не е от най-приятните.

— Не съм и очаквал да е приятна. Лазаретите ни са ужасни.

— Не само това. Чейс е улучен от два куршума — един в рамото и един в корема около кръста. Дори не намериха къде е заседнал вторият куршум, а камо ли да го извадят. — Грир поклати ядосано глава. — Съжалявам, докторе. Но се опасявам, че напразно си бил целия този път. И Давънпорт… — Той посочи гневно, с рязко движение стълбището, където беше стоял офицерът, когото Лейси бе видял. — На Давънпорт изобщо не му пука. Свърши си работата с Лейтън и ще си получи повишението. Само това го интересува. Но не и неговите войници.

— Лейтън ли? — Лейси неволно хвърли бърз остър поглед към Грир, когато той тръгна към вратата. — Като оня Лейтън във Вирджиния — Блайдсуд?

— Същият.

Лейси с изненада видя как по лицето на Грир отново се мярва горчива омраза. Но капитанът не каза нищо повече. Забърза към вратата и когато Лейси го последва, усети, че се е замислил за съвпадението… и дали изобщо е съвпадение. Добре помнеше греховната любов между Чейс и Лийна в Блайдсуд. Чейс може би си бе платил. Или Лийна беше замесена, някак бе участвала, или бе причината съпругът й да поведе тази лична война. Дали сега Чейс Кортланд не лежеше на смъртно легло в Савана, защото някога във Вирджиния я беше обичал? Чейс и Лейтън. Лийна. Сюзан и той. „О, какви тънки мрежи заплитаме, когато за пръв път мамим.“ Сър Уолтър Скот го беше казал хубаво, доказваше го и болката на Лейси. На път към ранения си приятел се отби да прати телеграма на Сюзан, че е пристигнал в Савана:

ЧЕЙС Е ЖИВ, НО НЯМА ГОЛЯМА НАДЕЖДА. ЩЕ НАПРАВЯ ВСИЧКО ВЪЗМОЖНО.

Остави я и се замоли, каквото и да се случи, Сюзан да повярва в последните четири думи.

 

 

— Господин Пенли!

Джонатан не знаеше името на прислужника, току-що почукал на вратата на къщата за гости, но го беше виждал у Кортландови — беше нает не от Джошуа, а от Елинор. Още докато отваряше, инстинктивно го сви под лъжичката.

— Лейди Бенингтън ви вика в къщата. Каза да идете веднага.

— Не си губи времето — подметна ехидно Джонатан, без да очаква отговор от прислужника.

Господи, дори не се бе съмнало. Беше събота сутринта. А Елинор вече си искаше дължимото.

— Джонатан! — повика го Уитни, която се появи от кухнята и пребледняла, застана на вратата. — Какво има? Дано не е станало нещо с Джошуа! Или има вести за майор Кортланд?

— Не. Лейди Бенингтън. Викала ме в къщата.

— Джон, не ходи!

Той не отговори, само поклати глава. Когато се пресегна да си вземе палтото, Уитни прекоси бързо стаята и ужасена, го хвана за ръката.

— Джон, моля те. Каквото и да иска, не ходи!

— Трябва да отида. Нямам избор.

— Не, имаш, не може да нямаш! Джонатан, моля те…

— Каза „веднага“ — рече прислужникът, който се бе облегнал нахално на вратата, и кимна с блеснали от яд очи.

— Идвам.

Освободи се от ръката на Уитни. Усети как му се повдига от страх, примесен с отвращение и безпомощен гняв. Без да си направи труда да си закопчава палтото, профуча край прислужника, който стоеше при отворената врата. Чу как Уитни го моли за последно през шепот, но само ускори крачка, дори не се обърна да я погледне. Ако Уитни можеше да прочете по очите му истината, нямаше да я понесе. Господи, помисли той. Беше по-лошо от цялата война. Отново му предстоеше да се срещне с врага, който обаче този път беше по-различен. Във войната, която се водеше между тях, Джонатан не разполагаше с никакви оръжия.

— Извинете, сър. Или предпочитате да ви наричам „господин Пенли“?

Джонатан вдигна бавно очи. По алеята към него идваше човек в тъмна ливрея, но нали бе погълнат от ужасните си проблеми, той дори не бе чул шума от пристигаща карета.

— Господин Пенли. Работя при Страдфордови, сър. Младата госпожица — госпожа Кортланд де, ме помоли да ви предам, че току-що получила телеграма от доктор Лейси от Савана. За младия Кортланд.

Джонатан усети как го побиват тръпки и застина мълком, като човек, който очаква да му нанесат смъртоносен удар. Значи Чейс Кортланд беше мъртъв.

— Оказва се, че младият господин Кортланд поне още е жив. Добра новина за семейството му, нали очакваше най-лошото… — Мъжът млъкна и се смръщи, забелязал как Пенли помръква. — О, извинявайте, може би не сте знаели, че е ранен?

— Не, знаех — отвърна Джонатан безизразно и някак сковано и изражението на прислужника изведнъж се промени. Постоя още малко, сякаш чакаше нещо, после, без да казва нищо, си тръгна. Но зад него Джонатан изведнъж осъзна всичко. — Почакайте! Прощавайте, но какво казахте? Че Чейс Кортланд е жив ли? И как е името на лекаря? Май не ви разбрах добре.

— Доктор Лейси. Приятел на госпожа Сюзан от Вашингтон. Мисля, че взе кораба за Джорджия в понеделник вечер.

На Джонатан му трябваше известно време, та както е разстроен, да осмисли вестта. След още малко време проумя и какво значи това съобщение. Ето оръжието, от което имаше нужда. Или поне надеждата за това оръжие. Не беше кой знае какво, но все пак бе повече от нищо. Ако някой можеше да спаси живота на Чейс Кортланд, то това беше доктор Лейси. Точно както беше спасил живота на Джонатан Пенли преди година. Според лекарите и той беше ранен смъртоносно, но доктор Лейси беше доказал, че тази мрачна прогноза е лъжа и бе изправил на крака пленника от Конфедерацията. Сигурно щеше да успее и този път. Щеше да повтори чудото. Докато имаше тази мъничка надежда, Джонатан поне щеше да продължи войната, вместо да се предава като страхливец. Усети, че се усмихва, и се обърна към човека на лейди Бенингтън.

— Кажи на господарката си да върви по дяволите. Ако искаш, ме цитирай буквално. Предай й, че е избързала да погребва брат си. Още е жив и не смята да умира. Кажи й още, че смятам да намеря съдия, който да осуети плановете й да сложи ръка на банката. Ще го запомниш ли? Или да повторя?

Изненадата измести самодоволната усмивка върху лицето на прислужника. Джонатан изчака още миг, после кимна доволно и тръгна към къщата за гости. Не се учуди, когато видя, че Уитни го чака отвън, застанала на вратата с разрошени от студения януарски вятър кестеняви коси. Трепереше от студ, но продължаваше да го гледа. Той й се усмихна успокоително и забърза към нея. „Ако си бил някога бунтовник, винаги си оставаш такъв“, помисли Джонатан със студена решителност. Имаше едно нещо, което Елинор Кортланд Бенингтън би трябвало да е разбрала досега: пред каквито и ужасно трудни обстоятелства да се изправеха, бунтовниците мъчно се предаваха. Колкото до него, в крайна сметка войната още не беше приключила.

 

 

Яркото утринно слънце бе безмилостно към по-старите жени и ранените войници. В Савана имаше и от едните, и от другите колкото щеш и при тази мисъл доктор Лейси се намръщи, докато изкачваше стълбите на приспособената за болница градска къща. Предната вечер на светлината от единствената свещ Чейс Кортланд изглеждаше доста зле. При тези обстоятелства днес сутринта сигурно щеше да изглежда още по-зле. Един санитар пресече коридора горе и доктор Лейси попита с глас, който вече беше уморен и мрачен.

— Капитан Риърдън!

Вместо отговор санитарят посочи коридора.

— Зает е.

Изгледа го въпросително и доктор Лейси му отговори през рамо, докато се обръщаше към стаята, в която бе видял Чейс предишната вечер.

— Аз съм доктор Лейси. Дойдох от Вашингтон да видя Чейс Кортланд. Снощи, когато пристигнах, капитан Риърдън не беше на дежурство. Бихте ли му предали да се отбие, когато се освободи?

Забеляза как санитарят промърморва нещо, без да се обръща. Двама офицери — Чейс и още един безнадеждно ранен младеж — бяха настанени в първата стая вдясно на горния етаж. Лейси въздъхна неволно, когато влезе, и замръзна на място, още преди да е затворил вратата. В стаята се носеше мирис, с който през последните няколко години беше свикнал до болка: мирисът на смърт. Изведнъж се усети как отправя пълна с болка молба, без да знае за какво точно се моли, и погледна леглото, на което лежеше Чейс Кортланд.

Но бе издъхнал не Чейс, а другият мъж, подполковник от артилерията, ако се съди от униформата. Миризмата на смърт стана още по-силна, когато Лейси се приближи до подполковника. По стар навик се наведе да премери пулса на врата му. Не го напипа и това не го изненада. Кожата на младежа беше восъчна, вкочанена и неестествено студена. Лейси издърпа чаршафа върху бързо посивяващото лице на офицера и вдигна очи, чул, че някой въздиша при вратата.

— Капитан Риърдън? — Изправи се и погледна младия мъж, застанал на прага. Беше малко изненадан. Бе очаквал да види по-типичен военен лекар — по-възрастен, по-пълен, по-мръсен, подпийнал. Този младеж по никакъв начин не се вписваше в представите му. — Съжалявам. Опасявам се, че току-що загубихте още един пациент.

По лицето на младия мъж мина смътна болка, измествайки за миг вездесъщата умора. Видял тази болка, доктор Лейси го погледна още по-вторачено. Познаваше този поглед, познаваше това усещане за поражение. Не се срещаха често сред обръгналите лекари, нагледали се на какво ли не през последните години. Доктор Лейси почувства някаква близост с капитана. Беше прекалено млад, едва ли се бе дипломирал, но поне мислеше за пациентите си, което вече значеше много. Поне за Лейси.

— Съжалявам — повтори той. Този път имаше предвид по-скоро лекаря, отколкото пациента. Дръпна се от леглото и погледна към другото, на което лежеше Чейс Кортланд. — Снощи ви изтървах, докторе. Няма да ви отнема много време, но бихте ли ми казали какво сте правили с този човек?…

— С майор Кортланд — прекъсна го Риърдън и пристъпи към него.

Замълча, смръщен от някаква мисъл или срещу блесналото над Савана слънце, което струеше през прозореца.

Лейси погледна встрани и кимна. На Риърдън не му трябваше болничен картон, за да се сети за името на Чейс, и Лейси изведнъж го обзе чувството, че май е било излишно да идва, че каквото е могло да се направи за Чейс, вероятно вече е сторено от този изморен, но отдаден на професията си младеж. За миг у него се надигна отчайващата надежда, че може би ще избяга от отговорността за тази ирония на съдбата. Господ му беше свидетел, искаше да се измъкне, да я прехвърли на друг, на когото и да е. Но следващите думи на младия лекар разсеяха тази надежда.

— Опасявам се, че сторих всичко, за което ме бива, ала то няма да се окаже достатъчно. — Каза го някак отчаяно и се извърна доста рязко. — А раната в рамото — посочи той бялата превръзка върху лявото рамо на Чейс, показала се изпод одеялото — не е толкова тежка. Извадих куршума, няма счупени кости и голям кръвоизлив. Вече я зашихме. Но другата… — Младежът мина забързано край доктор Лейси и смъкна завивките надолу. — Ето. Отворих я, за да намеря куршума, но не го открих. Само пак започна да кърви. Нямах друг избор, оставих я с надеждата, че сама ще зарасне. Иначе пациентът вероятно щеше да умре по време на операцията. Но вчера започна да гноясва. Сигурно днес е още по-зле. Куршумът го трови и аз съм безсилен. Човекът умира. — Риърдън се изправи с изкривена усмивка и погледна тъжно и мрачно доктор Лейси. — Разбрах, че идвате от Вашингтон, докторе. Надявам се болничните лекари наистина да са по-добри, но случаят не е никак лек.

Отговорността, от която той толкова искаше да избяга, пак се стовари като тежко бреме върху му. Лейси сви рамене и се помъчи да не реагира на язвителните думи на Риърдън. Младежът едва ли знаеше под какво напрежение работи колегата му. Просто беше изморен, а Лейси познаваше това усещане. Изморен, изнервен и отчаян до смърт, че всеки път търпиш провал, а си направил всичко по силите си, но въпреки това се натъкваш на ограниченията на живота и смъртта, които не можеш да ги победиш. Чу как влизат санитарите, за да изнесат рупа на артилерийския офицер, но не вдигна поглед към тях. Беше виждал тази гледка толкова пъти преди това.

— И аз няколко години съм бил полеви лекар, докторе. Майор Кортланд ми беше команден офицер. Станахме приятели. Много добри приятели. И независимо дали е във Вашингтон или в Савана, медицината си остава една и съща. — Замълча, после бавно протегна ръка. — Имате ли ножици? Бих искал да видя раните заедно с вас, ако нямате нищо против. Понякога двама лекари могат да свършат по-добра работа от един.

Риърдън поруменя и извика:

— Да, разбира се. Извинявайте.

— И вие — промърмори тихо Лейси, без да уточнява, пое ножиците и се обърна с усилие. Изкашля се, докато проверяваше раната върху рамото на Чейс, и внимаваше да не я докосва. Риърдън беше свършил чудесна работа. Бе работил много чисто. Имаше съвсем слаба инфекция на мястото, където плътта беше разкъсана от куршума. Лейси оправи превръзката и кимна с одобрение.

— Въпреки това има слаба инфекция. Колкото и да внимавам, все не успявам да я избегна — допълни Риърдън.

Лейси кимна разсеяно и разряза предпазливо превръзката върху корема на Чейс.

— Звучи ми направо невероятно, че и друг лекар се оплаква от инфекциите. Командният ми офицер във Вашингтон смята, че е приемливо да има гной. И аз не успявам да избегна изцяло инфекциите. Но поне се опитвам да ги сведа до минимум, което е крачка напред… — Когато Роджър Лейси махна превръзките, и ръцете, и гласът му изведнъж се разтрепериха. Видя истинска смъртоносна рана, на каквато може би никога преди не се бе натъквал. — О, Господи!

Китката му се разтрепери и той пусна превръзките върху грозната рана.

— Днес наистина е по-зле. По дяволите! Така си и знаех.

Лейси беше затворил очи и си наложи да ги отвори.

— Всъщност се радвам, че сте тук, доктор Лейси. Вчера си мислех, че имам два избора, и двата неприятни. Бих могъл да не правя нищо и да оставя майор Кортланд да умре бавно. Или пак да опитам да го оперирам и да го убия по-бързо. — Риърдън се усмихна кисело и тъжно, очите му бяха пълни с горчивина. — Сега вие направете избора. Един мъртъв по-малко ще ми лежи на съвестта.

„Божичко — помисли сковано Роджър Лейси. — Да знаехте, капитане, нямаше да ми прехвърляте този избор. Как предпочитам да умреш, Чейс? Бързо? Или бавно? Да направя ли Сюзан вдовица днес? Или да изчакам една седмица?“

— Е, докторе, какво решихте? Ще ви подкрепя и в двете.

В гласа на младежа се усещаше съчувствие, но въпреки това думите му прозвучаха жестоко в настъпилото мълчание. Изведнъж на Лейси му мина през ума да прати телеграма на Сюзан, тя да решава. След миг обаче осъзна, че ще постъпи като страхливец. Бе толкова развълнуван, че се обърна рязко встрани и без да иска, блъсна Риърдън. Ножиците проблеснаха, докато падаха от ръцете на младежа. Лейси се втурна да ги хване, но само ги отклони и те се удариха в голите бедра на Чейс.

Риърдън пребледня, стреснат от случилото се.

— Извинявайте, майоре, уморен съм. Доста съм непохватен днес.

Пресегна се бързо за марля и я натопи в купата с вода наблизо.

Роджър Лейси взе марлята от ръката на младежа, която трепереше, и се опита да го успокои, като му кимна.

— Не се тревожете. Няма нищо. — Проми набързо плитката рана и се намръщи от усещането, че има нещо нередно. Вдигна глава и изгледа замислено Риърдън. — Кракът му помръдна ли? Обърнахте ли внимание? Когато го удариха ножиците. Или от студената вода.

Младият капитан само сви смутен рамене.

— Кракът му ли? Мисля, че не. Защо?

— Но Чейс се помръдна, докато свалях превръзките на корема.

— Ами да. Вчера също се помръдна, когато го преглеждах. Тогава имах някаква надежда, че може да се върне в съзнание, но… — Риърдън млъкна насред изречението, изненадан, че доктор Лейси посяга рязко към ножиците.

— Гледайте.

Насочи ножиците надолу и удари рязко с тях крака на Чейс. Нищо. Той дори не потрепна. Лейси го удари със същото движение и по китката. Пръстите му се свиха за миг — почти незабележимо, но все пак помръднала. За миг Лейси се израдва, сетне отново помръкна, това чувство обаче му вдъхна увереност, както нищо друго досега. Щом бе способен да се зарадва, значи не бе чак толкова скован от угризения на съвестта.

— Няма никакви рефлекси в крака. Разбира се, това е само предположение, но не е изключено куршумът да е в…

Млъкна, дочул тихо стенание, и се обърна заедно с учудения млад лекар, за да види как Чейс Кортланд отваря и затваря бавно очи, после пак ги отваря.

— Чейс! — Роджър се наведе по-близо. Знаеше, че раненият му приятел почти не вижда. — Чейс, аз съм, Лейси. Чуваш ли ме?

Чейс отвърна, като размърда леко тъмнокоса глава върху бялата, огряна от слънце, възглавница. Роджър посегна да го хване за рамото — даваше мило и драго, само и само да види поне за миг приятеля си в съзнание. Каквото и решение да вземеше, Чейс сигурно щеше да умре. Така че нека той избира. Господ можеше да прояви поне тази милост към тях. В идните години това можеше да значи много в живота на Лейси.

— Чейс, трябва да вземем едно решение. Още днес, докато не си отмалял съвсем. В тялото ти има куршум…

— Лейтън? — пророни неясно, като стон, Чейс и Роджър не го разбра.

Поклати нетърпеливо глава в очакване приятелят му да каже още нещо.

— Лейтън, успяхме ли да го хванем?

Този път Роджър го разбра. За стотни от секундата се поколеба: помъчи се да си припомни думите на Грир и се запита кой отговор е най-подходящ, независимо от истината.

— Да. Според Грир са го хванали.

— Е, значи сме квит — изрече Чейс и затвори очи.

Доктор Лейси разтресе рамото му, за да го накара да го погледне.

— Чуй ме, важно е. Трябва да решим дали да рискуваме с още една операция. Опасно е, разбира се, да губиш още кръв. Но ако не те оперираме, куршумът сигурно пак ще те убие. Знам, че рискът е голям, но според мен това е единствената ни…

— Не! — отвърна едва чуто Чейс и повтори, затваряйки очи: — Не!

Доктор Лейси се вторачи изненадан в лицето му. Не ли? Защо, за Бога? Защо поне не опитат?

— Чейс! — Не последва никакъв отговор и Лейси разтресе гневно рамото на приятеля си. — Чейс!

Стоя така, без да се помръдва, още миг, после бавно отпусна длан. Е, искаше Чейс сам да, и… и сега в известен смисъл той вече го бе сторил. Но това не беше решението, което Лейси очакваше от приятеля си, и инстинктът му подсказваше, че то е погрешно. Операцията — рискована или не — беше единственият шанс за Чейс да оживее. Отказвайки се от този шанс, Чейс избираше бавната смърт. „Дявол те взел! — изруга гневно наум Лейси. — Не можеше ли поне малко да ми помогнеш?“ Ако на леглото бе не Чейс, а друг, Лейси с лесна ръка щеше да пренебрегне решението му и да се подчини на своя инстинкт… Но ако този път инстинктът му грешеше, ако Чейс умреше по време на операцията или заради нея, лекарят цял живот щеше да умува какво го е тласнало да вземе такова решение. Медицината все пак не беше царство на неограничените възможности. В най-добрия случай тя беше царство на вероятностите. Имаше съвсем малка вероятност изборът на Чейс да е правилен. И ако Лейси го пренебрегнеше и приятелят му умреше, лекарят щеше да вини единствено себе си. Поклати глава, взел изведнъж решение, и понечи да се дръпне от леглото. Не можеше да рискува, инак цял живот щеше да се чуди какво и защо е направил.

— В такъв случай се връщам във Вашингтон, капитане. Не ви трябвам тук колкото, за да сменям кървавите превръзки. Желая ви късмет.

Риърдън хвана Лейси за ръката и го спря.

— Не ви разбирам. Одеве бяхте започнали да казвате нещо…

— Вече е все едно. Нямам какво повече да правя тук. Той не иска да рискуваме с тази операция. Чухте го, докторе, както и аз.

В изморените очи на младия капитан проблеснаха странни упорити пламъчета.

— Не, не съм го чул. Нищо не чух. Пък и обикновено действам, както реша аз, а не пациентите. Явно вие, лекарите от Вашингтон, слушате тях.

Тези думи спряха Роджър Лейси и той бавно се обърна, когато Риърдън продължи:

— Ако имате и най-малка представа къде е куршумът, за Бога, кажете ми, докторе! Пък после си вървете, щом искате. Върнете се във Вашингтон. Аз ще поема отговорността. Ще направя, каквото мога.

Настъпи дълго мълчание, което тегнеше като предизвикателство. Чуваше се единствено как някъде капе вода и някой стене в коридора.

— Имате предвид, че сте решили да го оперирате, независимо дали ще остана? — попита накрая Лейси.

— Имам предвид, че ако знаете къде е куршумът, за Бога, кажете ми, майоре! Само това оставаше — да пропилея още четвърт час, за да го търся в раната. Не му е останала толкова много кръв за губене.

Отново настъпи дълго мълчание. Докато то траеше, Лейси бе обзет от безброй противоречиви чувства, но предизвикателството в очите на Риърдън беше безспорно, сякаш капитанът настояваше за отговор. Поне от тази отговорност Лейси не можеше да се измъкне.

— Куршумът може би е заседнал в гръбнака. Виждал съм такива случаи и преди. Когато някой е прострелян в средата на гръбнака, обикновено губи рефлекси от раната надолу. Но искам да ви напомня, че това е само предположение.

— Благодаря, докторе. За мен беше истинско удоволствие да се запозная с вас. Довиждане.

Отново настъпи мълчание, този път кратко и още по-мъчително. Риърдън при всички положения смяташе да опита с операция, това беше повече от ясно. Ами ако беше прав? Господи, защо Чейс беше казал „не“? Може би защото Чейс знаеше къде е заседнал куршумът. Може би защото знаеше, че по този начин рискува да остане за цял живот инвалид, парализиран, и предпочиташе да умре. Не бе изключено обаче да беше отмалял и замаян от лекарствата и да не е разбрал въпроса. Дали Роджър просто не искаше да чуе такъв отговор? Ако пред него не лежеше Чейс, щеше ли той изобщо да пита?

— Не, ще остана — рече със свито сърце Лейси, но се насили да го каже, преди да го е напуснала смелостта. — Ще остана и ще направя операцията. Защото ако някой може да може да поеме този огромен риск, то това съм аз. Имам цяла година практика във Вашингтон. „Пък и аз предложих на Чейс да реши — продължи наум Лейси. — Аз го попитах, друг въпрос е дали съм постъпил правилно. Ако го спася, чудо голямо, че не ми е разрешил. Но ако се проваля и той пак предпочете смъртта, ще остана, за да съм сигурен, че ще умре по най-безболезнения начин. Сюзан няма нищо общо“ — опита се да си втълпи Лейси. Той не се опитваше да си спечели последната възможност да си върне жената, която обича. Това беше просто един компромис, който Лейси се чувстваше длъжен да направи, преди да пренебрегне решението на приятеля си… Но ако дълбоко в себе си не се бе вкопчил толкова упорито в своите съмнения относно истинската причина за тази последна болезнена отстъпка, щеше да се измъчва много по-малко, когато мина покрай Риърдън и се отправи към вратата.

— Няма смисъл да губим време. Ще се измия, капитане. Ще ви бъда много благодарен, ако подготвите масата и ми асистирате.

След броени мигове се заеха с операцията. Капитан Риърдън нямаше намерение да му дава възможност да размисли, каза си доктор Лейси. Всичко беше готово още преди ръцете му да са изсъхнали от водата и дезинфектанта. Но щом погледна пред себе си, той се поколеба и застина пред вратата на някогашната официална трапезария в къщата. Повдигна му се за пръв път, от онзи ужасен юли на 1861 година, когато трябваше да лекува първите си ранени на бойното поле. Преглътна, за да накваси издайнически сухите си устни. „Божичко, какво съм се разтреперил такъв! — схока се Лейси и се помъчи да овладее ръцете си. — Хайде, не трепери! След всичките тези години!“ Но въпреки това ръцете му продължиха да треперят, когато влезе в стаята.

Риърдън беше сложил Чейс по корем върху дъбовата маса, бе сложил още дърва в огъня и бе покрил с бял чаршаф изпадналия в безсъзнание майор. Младичката медицинска сестра стоеше в края на масата, до главата на Чейс Кортланд, и гледаше пребледняла и уплашена. Месинговите и сребърните скалпели бяха старателно наредени върху купчинка сгънати марли, до които имаше превръзки. Лейси успя да кимне на младия лекар и с усилие тръгна към масата. Позволи си да погледне само веднъж мъжа под ръцете си. Този мъж му беше приятел. Добър приятел. Нещо повече от съпруг на Сюзан. Накрая той усети, че ръцете му са достатъчно спокойни, и посегна към един от скалпелите.

— Каква упойка избрахте, ако се наложи да ползваме? Етер или хлороформ?

Този въпрос го сепна и го измъкна от кошмара на чувствата и Лейси повдигна рамене.

— Етер, ако е качествен.

— Качествен е.

Той кимна и погледна скалпелите, които тук-там проблясваха. Значи бяха измити. Нямаше причини да протакат.

— Лекувам във Вашингтон военнопленници от Конфедерацията. От тях знам, че в армията им не достигат и двете упойки. А ние можем да избираме. Звучи несправедливо, нали?

Беше ред на Риърдън да повдигне рамене — не от коравосърдечие, а просто от ужас, с който вече се беше примирил.

— Трябва да се откажат.

— Да, така е. Но за нещастие, не го правят. — Лейси се обърна с лице към младата медицинска сестра и кимна бавно. — Правили ли сте го друг път?

— Само един-два пъти.

— Тогава правете каквото ви моля, но ме слушайте внимателно. Как се казвате?

Лейси погледна отново Чейс и се пресегна да махне чаршафа.

Отговорът й го сепна. Той неволно вдигна очи.

— Сюзан ли? — Усети се овреме и пак погледна голия гръб на Чейс. — Моята медицинска сестра във Вашингтон също се казваше Сюзан. Сюзан Кортланд. Сякаш ми я бе пратил Всевишният, беше незаменима помощница.

Не усети, че младият лекар го наблюдава, но капитан Риърдън не сваляше поглед от него и забеляза чувството, за миг омекотило тъжното му лице. Това даваше отговор на въпроса, който Риърдън си беше задал. Нещо повече от обикновено приятелство беше довело този лекар от Вашингтон в Савана.

— Сюзан Кортланд ли? Да не е сестра на майора? — усмихна се младежът.

— Не. — Настъпи най-кратката пауза. — Не, жена му.

Лейси не откъсваше поглед от голия гръб на Чейс, докато избираше малък остър скалпел. Не забеляза внезапната бърза реакция в очите на Риърдън, съмнението, с което той погледна скалпела, проблеснал в ръцете на Лейси. Както се бе вторачил в Чейс, лекарят от Вашингтон се мъчеше да прогони необузданите чувства, които последните думи бяха събудили отново. Каза си, че трябва да забрави Сюзан, всичко друго, че трябва да си представи — пред него лежи непознат. Господи, трябваше да го направи. Или просто нямаше да е в състояние да продължи.

— Готов ли сте, докторе? — попита безстрастно. Риърдън кимна и пристъпи напред.

Нямаше за кога да протакат. Присвил очи, доктор Лейси вече опипваше внимателно голия гръб на майора. „Къде ли е куршумът? — питаше се той. — И къде е вътрешният инстинкт, който обикновено ме направлява? Риърдън е прав, че Чейс не бива да губи повече кръв. Какво ще стане ако съм сбъркал? Ако го разрежа и го убия, а после дори не намеря проклетия куршум? Как ще се оправдая тогава пред себе си?“

— Вижте. Слаба подутина там — посочи Риърдън и въздъхна тихо от облекчение.

През рамото на Лейси даде знак на санитаря да усили светлината.

Роджър забеляза подутината и бавно я опипа. Можеше и да е това, трябваше да е това. Мина една дълга минута на мъчително мълчание. Скалпелът в ръцете му блестеше ярко. Той чуваше далечното тиктакане на часовника в коридора. „Господи, не мога да го направя — помисли си с болка. — Нямам вяра на себе си.“ По челото и дланите му бе избила пот. „От топлината от огъня е — помъчи се да си втълпи, макар да знаеше, че е лъжа. — Прости ми, Божичко! Не съм в състояние да го направя. Какво ще стане, ако проклетият скалпел ми се изплъзне от ръцете?“

— Започвайте, докторе! Вие сте единственият му шанс — каза мрачно Риърдън, след като пристъпи напред. — Не се отказвайте, за Бога! Когато се записах доброволец в армията, още не бях изкарал този курс.

Това изкара Лейси от вцепенението. Той вдигна поглед и видя в очите на момъка болка и безсилие. Този стаен гняв му вдъхна увереност, каквато не би могло да му вдъхне нищо друго. Напомни му за времето, когато не познаваше нито Сюзан, нито Чейс и беше като Риърдън, когато единственият враг за него беше смъртта. Пое си дълбоко въздух и кимна решително.

— Добре, гледайте как се прави, капитане. Ще ви дам урок, който няма скоро да забравите.

Куршумът се оказа точно там, където беше предполагал, че е. Плътта беше почерняла и обградена от подпухнало червено месо, а жълтата отровна гной се беше насъбрала около някаква маса, наподобяваща сиви влакна, които излизаха от гръбначния стълб — сиви влакна, от които зависеше дали човекът ще може да ходи или цял живот ще лежи прикован към леглото. „Не бързай — предупреди се Лейси. — Внимавай. Не бъди припрян, защото те е страх. Не мисли колко бързо Чейс губи кръв. Не мисли, че не бива да кърви повече.“ Използваше сондата изключително внимателно, освобождавайки бавно куршума. След това щеше да обхване с форцепса хлъзгавия от кръвта цилиндър. С всяко бавно вдишване на Чейс Лейси проникваше все по-навътре, без да забелязва, че ръката му накрая е станала съвсем спокойна, а Риърдън го наблюдава все по-възхитено.

Изведнъж Чейс простена едва чуто, но в тихата стая въздишката му прозвуча като артилерийски тътен. Доктор Лейси не отмести ръката си, но се разпореди с глас, изплющял като камшик.

— Упойка — три капки. Бързо!

Риърдън вдигна очи, за да се увери, че медицинската сестра е взела кутията с етер, но не забеляза колко силно треперят ръцете на младата жена, докато изливаше упойката. Вече се беше обърнал и се беше навел, за да хване раменете на ранения майор, защото, помръднеше ли сега, Кортланд щеше да умре. Продължаваше да го държи здраво и чу тих стон под ръцете си, докато доктор Лейси се възползва от моментното отпускане на мускулите, за да извади целия куршум.

Вторачи се в него някак изненадано. „Благодаря ти, Господи! — Осени го с шокираща, направо болезнена сила. — Благодаря ти, че мина толкова лесно. Толкова бързо. Вече нищо не зависи от мен. О, Божичко, благодаря ти, всичко свърши!“

— Затваряме раната — каза той и дори собствените му думи прозвучаха странно и далечно, такова облекчение изпита, когато се обърна и пусна окървавения куршум в приготвената вода.

Риърдън му подаде иглата с конеца и Лейси попи почти нехайно капещата кръв и жълтата гной. Шест шева. Осем. Девет. Ръката му изведнъж замръзна във въздуха. Цялото му тяло изтръпна. Нещо липсваше. Какво?

Грабна ножиците и преряза конеца. После се пресегна през Риърдън да вземе приготвените превръзки, почти хвърляйки ги върху разреза.

— Обърнете го! — За миг улови с поглед младия лекар, който се бе вторачил в него с отворена уста, и го изтика назад, хвърляйки краищата на рулата бинт в ръцете му. — Обърнете го, по дяволите! Не диша!

За негова чест Риърдън моментално се дръпна и само по инстинкт опъна краищата на бинта, докато се бореше с отпуснатото натежало тяло на Кортланд. С периферното си зрение забеляза, че лекарят от Вашингтон отчаяно се хвърля да махне напоената с етер марля от лицето на Чейс, без да обръща внимание на уплашения, пълен с ужас вик на момичето.

— Дишай, Чейс! Дишай, по дяволите!

Риърдън имаше почти вцепеняващото усещане, че докато се движеше, този мъж излъчва някаква огромна, направо осезаема енергия, сякаш воден от яростна команда, от страховитата воля да сломи безмилостен враг. Единственото, което можеше да направи младежът, беше да стои смразен и да го наблюдава.

— Чейс, дишай, по дяволите! — изкрещя гневно Лейси, наведен над масата.

Вдигна ръка и няколко пъти удари с все сила Чейс по пребледнялото лице. Никаква реакция. Завъртя се на пета, сви юмрук, вдигнато високо и го заби като чук в бинтованата диафрагма на Чейс. Слабият съсък на последния въздух, излязъл от белите му дробове, се разнесе в тишината като едва промълвено сбогуване. Риърдън се вторачи ужасен и се разтрепери. После се чу още един звук. Слаб като предишния. Чейс бавно си пое въздух, сякаш въздъхна. Простена, издишвайки, а Риърдън погледна неволно към бавно движещите се коремни мускули на мъжа, сякаш в очакване да види някакво физическо доказателство за чудото, на което току-що бе присъствал. Не забеляза нищо друго, освен бавно увеличаващо се петно прясна кръв върху превръзката. Доктор Лейси се обърна, проследи погледа на Риърдън, поклати глава и изведнъж усети смъртна умора.

— Извинявайте — каза прегракнало, с огромно усилие. Прокашля се и вдигна ръка да посочи кръвта, която продължаваше бавно да се разпростира. — Май съсипах част от онова, която сте свършили. Ще го оправя по-късно.

Риърдън успя да поклати глава и да вдигне рамене.

— А, нищо… не мислете за това. Какво стана?

— Прекалено много етер. Момичето бе напоило марлята.

Роджър вдъхна и вдигна ръка да даде знак на санитаря да върне Чейс в стаята му. Още не бяха свършили, предупреди сам себе си. Оставаше им да направят последното, да видят чий избор е бил по-мъдър — на Чейс или техния. Би дал всичко кракът на приятеля му да помръдне. Ако това станеше, беше спечелил Лейси. Сигурно бе загубил Сюзан, но не и душата, разума си. Божичко, беше капнал от умора. От мъка и от усилието да избира между взаимно изключващи се неща. Да се взира под микроскоп в собствената си душа и да подлага на съмнение честността си. Сега поне знаеше. Знаеше какво изпитва, що за човек е, знаеше, че преди всичко е лекар. Когато Чейс спря да диша, Лейси изобщо не се сети за Сюзан. Не помисли за нищо друго, освен че на всяка цена, час по-скоро, трябва да накара въздуха да влезе и да излезе от дробовете му.

— Ще ида с него, ако не възразявате, капитане. Искам да говоря с него, ако се събуди. Ако ли не, ще отскоча да пратя телеграма на север, но първо ще ви обясня какво да правите.

Не чака дълго. Постоя мълком няколко минути до приятеля си, събирайки смелост да направи тази последна проверка. Щом спаднеше напрежението след изваждането на куршума, на Чейс щеше да му олекне. Вече бе по-добре. Простена тихо и помръдна крака си, раздразнен от леденостудената вода, в която бе потопен. Доктор Лейси въздъхна едва чуто и в очите му се загнезди една лична болка. Почти като майка, чието любимо дете е болно, се наведе над леглото, после се обърна и преди да излезе, докосна за миг Чейс по голото рамо. Така изрази приятелството си, но и сякаш да му се извини, и когато накрая проговори, гласът му бе като шепот:

— Извинявай, Чейс. Можех да се съглася с твоето решение и така да намеря изход. Да спестя на всички ни доста мъка в бъдеще. Но не можех да го направя. Просто не можех. Имах невероятен шанс и сам се отказах от него. Сега всички пак сме забъркани в същата проклета каша, от която започнахме, нали? Но най-проклетото нещо е, че не съжалявам ни най-малко.

Изчака още малко, без да казва нищо, и се намръщи. После се завъртя и тръгна да изпрати на Сюзан телеграма, изпълнена с горчивина, но и със задоволство.