Джесика Сен Клер
Зимни рози (9)

Девета глава

Над Савана се беше спуснал топъл кадифен здрач. От потъналите в мрак портокалови дръвчета се носеше сладостно ухание, изпълнило вечерния въздух. Без да съзнава, Чейс се усмихваше едва, докато слизаше от натоварената с провизии каруца, отклонила се от обичайния си път, за да го закара в полковата щабквартира. След лютия студ във Филаделфия и още по-ухайната, сякаш просмукващата се в костите влага на презокеанския товарен кораб, полутропическата топлина на Савана беше като дар Божи. Тук му бе познато всичко: лъскавите метални копчета по униформите, олелията, която вдигаха войниците, приглушените им псувни, трополенето на кавалерийските патрули в далечината. Кой знае защо, тук се чувстваше много повече у дома, отколкото в отрупаните с кристал салони във Филаделфия и сред канапетата в стил „Чипъндейл“, с които се беше разделил преди толкова години. Влезе в изисканата стара сграда, където се помещаваше щабквартирата, чу познати гласове и се усмихна още по-широко. След една-две крачки се натъкна на Грир, който стоеше до камината в салона и разговаряше с капитан Маклауд. Почти мигновено усмивката му помръкна. Изражението на лицата им не предвещаваше нищо добро.

— Грир, Маклауд — изгледа ги Чейс остро и спря за миг при арката на вратата. — Честита Нова година, господа! На патерица.

Грир само се засмя и погледът на Чейс стана още по-остър.

— Честита Нова година — сви мрачно рамене Маклауд и тръгна към изхода. — Може и да е честита. Но ако нямате нищо против, засега ще се въздържа от оценка. Но е хубаво, че се върна, Чейс. Грир с удоволствие ще ти каже точно защо — аз вече закъснявам за заседанието на щаба.

Чейс изпроводи със замислен и угрижен поглед Маклауд, после се обърна към Грир. „Добре дошъл — помисли си той, готов да чуе лошите новини. — Добре дошъл на фронта, където още ври и кипи!“

Грир стрелна с очи ръцете на Чейс, който си сваляше ръкавиците. В светлината на камината златната халка проблесна и той кимна.

— Виждам, че си изпълнил мисията.

— Да, почти изцяло — отвърна лаконично Чейс, без да се впуска във всички сложни въпроси, които не беше успял да реши: баща му — дали още беше жив, Джонатан Пенли и сестра му Елинор, бъдещето на банката, съмненията за Сюзан.

Не каза и дума за всичко това, само сви рамене. Грир сигурно също си имаше проблеми — всеки тук ги имаше. В живота на всекиго имаше неприятности, усложнени от прекъсването.

— Какво става тук?

— Давънпорт. Той е новият ни командир. — Върху лицето на Грир се четеше онова, което той беше премълчал. — Възложи ни малка задача.

— Например?

— Например утре да напуснем града и да вдигнем лагер на около десетина-дванайсет мили западно оттук. Нашият стар познайник, подполковник Лейтън, пръв ни поздрави за новата година: предлага да се предаде, но само на нас.

Лицето на Чейс съвсем помръкна.

— Сигурно се шегува.

— Кой? Лейтън? Или Давънпорт?

— И двамата.

— Напротив, любимият ни полковник е напълно сериозен. „Добър удар“, казал на Маклауд. Всеки полк щял да се радва да пипне Лейтън. А доколко сериозен е Лейтън, е друг въпрос.

— И най-големият глупак ще види, че е клопка.

— И най-големият глупак да, но не и Давънпорт. Вече си представя как по нашивките му се появяват малки генералски звездички. Стига да заловим Лейтън.

Чейс се обърна към огъня и изруга тихо. Отново Лийна — старият призрак пак се надигаше и го преследваше. Тук или у дома, той не можеше да избяга от нея. Гледаше пламъците и си мислеше за Атланта. Когато накрая заговори, гласът му бе леден.

— Защо точно ние?

— Заради „доброто ни отношение“ във Вирджиния. Лейтън ни имал доверие, че няма да го убием, ако се предадял.

— Аха. — Огънят съскаше и пращеше, но Чейс го гледаше невиждащо. Беше потънал в мрачните си мисли и дълго мълча. — Да де, мочурището. Бил е той. Трябваше да се досетя.

Грир само вдигна рамене.

— И Давънпорт очаква да влезем с валсова стъпка в поредната засада, нали? Май трябва да поговоря с него.

— Върви и опитай, майоре. Ние с Маклауд вече го направихме, но ударихме на камък. Може и да размисли, но е малко вероятно.

Накрая Чейс откъсна с усилие поглед от пламъците, завъртя се и се отправи към вратата.

— Може би е прав. Може би наистина е по-добре да теглим куршума на Лейтън и да сложим край веднъж завинаги на това. Инак ще ни преследва като дявол чак до Ричмънд. Но първо ще поговоря с Давънпорт.

 

 

Лийна беше дочула само последните няколко думи, които Трийджак прошепна на Стюарт, но изгледа остро мъжа си, когато той кимна и пусна края на платнището на грубия навес.

— Предаваме ли се, Стюарт?

Мъжът й не я погледна, но Лийна забеляза как на устните му се появява лека усмивка — усмивка, каквато беше виждала и преди и от която се страхуваше. Въпреки топлата нощ на Савана, потрепери.

— Какво си намислил, Стюарт? Имам правото поне да зная.

Той се завъртя леко. Докато гледаше лицето му в бледата светлина на огъня, Лийна си помисли, че цялата красота, която е притежавал някога, сякаш се е стопила, превърнала се е в студена жестокост. Запита се дали и нейното лице не е белязано от жестокостите на войната. Не помнеше откога не си е правила труда да се погледне в огледало — ако въобще можеше да намери огледало. Но когато мъжът й се обърна към нея, студените му безжалостни очи заискриха и леко се промениха. Значи още беше красива, помисли си тя. Но това беше по-скоро проклятие, отколкото дар, както при легендарната Елена. Сякаш причиняваше само болка и на нея, и на всеки, докоснал се до хубостта й.

— Имаш отвратителния навик да подслушваш, скъпа.

— Тогава ме пусни да си вървя.

Пак подхванаха отколешния разговор, стар и изтъркан, все с едни и същи отговори.

— На драго сърце, Лийна. Стига да забременееш.

Дори не си правеха труда да прикриват чувствата си с интонация, помисли тя. Омразата, горчивината и яростта им се бяха притъпили с времето. Въпреки това Стюарт бе непреклонен.

— Какво си намислил? — повтори тя безизразно. — Едва ли наистина смяташ да се предадеш.

— Може и да смятам.

— По-скоро би умрял.

Лийна загледа как мъжът й отпива глътка бърбън от очуканото канче. Пиеше все повече и повече и се криеше от останалите. Имаше силно развито чувство за собственост към всичко, което му принадлежеше: високото му положение, властта, земите и робите му… бърбъна и жена му. Тя понаведе глава на една страна и го загледа внимателно.

— Пак кроиш някой номер, нали? Още се опитваш да убиеш Чейс Кортланд. Вече не те свърта да чакаш северняците ще напуснат Савана.

— Носят се слухове, че ще се изтеглят с кораби до Ричмънд, за да се присъединят към армията на Потомак. И тогава какво ще правя аз, скъпа? — Той се пресегна да убие един комар, който бе влязъл в грубата палатка и се носеше вяло в светлината на огъня, процеждаща се през брезента. Хвана го и го смачка, после го пусна на земята. — Освен това, Лийна, ти беше не по-малко ядосана на северняците, когато за пръв път дойде при мен, когато разбра, че са изгорили ненагледния ти Блайдсуд. Не забравяй. Може би ще се отнесеш по-ентусиазирано към това, което се опитвам да направя — да им върна поне малко за всичко, което ни причиняват.

Винаги я болеше, сетеше ли се за опожарения си дом, но първоначалният ужас беше избледнял на фона на още по-големите кошмари.

— Всъщност Блайдсуд беше само къща. И няколко обора. — Лийна се извърна, та Стюарт да няма удоволствието да види мъката върху лицето й. Всички решения, които бе взела, жертвите, лишенията, всичко, което бе сторила, за да спаси Блайдсуд… и пак го бе загубила. — Сега се питам дали Блайдсуд си заслужаваше това. Заслужаваше ли си… да загуби Чейс, беше й на устата да каже. Или детето, което беше заченала от него. Но бе наясно, че не бива да го изрича на глас. — Може би, Стюарт, Блайдсуд не струваше живота на всички войници от Конфедерацията, които се жертваха, за да го спасят, нито на северняците, загинали, за да го превземат. Вече не знам. Не съм сигурна кой е верният отговор.

Магията на Блайдсуд бе в това, че той олицетворяваше всичко от стария Юг, което Лийна обичаше: миналото, елегантността, изяществото, спокойствието, романтичните мечти, които се сбъдваха, кавалерството — и реалност, и мечта. Много преди самите сгради да бъдат изгорени, тези крехки илюзии бяха разбити. Дори сега, когато войната още не беше свършила, те бяха загубени още с първите жертви.

— И да избиеш северняците до крак, няма да си върна Блайдсуд. Примирила съм се, Стюарт. — Лийна се обърна с лице към него, за да срещне очите му, и се осмели да каже: — Както и ти трябва да се примириш, че смъртта на Чейс Кортланд няма да ти върне нищо.

— Грешиш.

— Не греша. Защо не ме изслушаш поне веднъж? Всичко свърши. Загубихме войната. Защо да продължаваме с тези жертви? Само за да загубим още ли? Това няма да промени нищо. Не може. Откажи се! Пусни ме да си вървя!

— Това правя, скъпа. Предлагам да се предам.

Стюарт се усмихна и Лийна затвори безпомощно очи, обръщайки се на другата страна. Чу как той остави канчето и пристъпва тихо към нея. Усети дъха му с мирис на бърбън и сухата му жестока ръка, с която Стюарт я замилва по рамото. За миг задържа ръката си там, сетне бавно я смъкна към талията й и разкопча дългия й износен костюм за езда. Беше като в кошмар, от който Лийна не можеше да се събуди, който се повтаряше стотици пъти и в който нищо не се променяше. Не, едно можеше да бъде променено — тази мисъл я изненада и смрази. Или Стюарт щеше да убие Чейс Кортланд, или накрая самият той щеше да бъде убит. Колко ли време щеше да мине, докато се случи това?

 

 

Грир се оказа прав: Давънпорт бе непреклонен. Нощта на седми януари завари батальона на Чейс на десетина мили северозападно от Савана. Яздеха в студения ситен дъжд, който всъщност представляваше зимата по крайбрежието на Джорджия. Въпреки дъжда въздухът беше топъл, а нощта — ако не приятна, то поне поносима, така че Чейс се бе смръщил не заради времето. След ожесточен спор успя да убеди бригадния командир да не правят лагер, в който да чакат Лейтън. Войниците му можеха и щяха да останат, по конете си, можеха и щяха да останат в бойна готовност. Колкото и дребна, отстъпката бе от съществено значение. Поне нямаше да са удобна мишена.

— Грир? — повика го Чейс, след като дръпна юздите на коня.

Зазоряваше се, небето на Джорджия най-после бе започнало да изсветлява и да става тъмносиво. По горските поляни се виеха валма мъгла и Чейс хвърли поглед към оловното небе, но видя, че времето едва ли ще се оправи, и сви рамене.

— Предупреди мъжете да внимават дъждът да не намокри патрондашите. Камъните и сопите няма да ни свършат работа срещу Лейтън, ако ни излезе насреща.

— И аз така мисля — изсумтя Грир. — Не е в негов стил. Пада си повече по мръсните номера.

— Може вече да е наумил нещо. Отваряйте си очите на четири.

Тъкмо когато Чейс го каза, войникът отляво най-неочаквано извика:

— Там, сър! Виждам конник.

Чейс се обърна мигновено към Грир, опъна юздите и даде сигнал на войниците да внимават.

— Току-що думите ти бяха опровергани, капитане. Май намерихме Лейтън. Или по-скоро той намери нас.

Батальонът започна да напредва много по-предпазливо. В светлината на сивото утро Чейс поведе войниците през песъчливите шубраци и покрай поляните, които вече бяха мокри и скоро щяха да се превърнат в истинско мочурище от монотонния, постоянно ръмящ дъждец, който продължаваше да наквасва земите на Савана. Край горичката Чейс спря рязко, огледа с омраза голото пространство отпред. Нямаше дървета, значи нямаха и прикритие. А това за войника бе равнозначно на смърт. Делеше ги към половин миля, че и повече до следващия шубрак — далечно кафяво-черно петно в мъглата, наподобяващо сивкава плащаница. По инстинкт Чейс разбра, че не бива да излизат на поляната.

— Добре. Ще Изчакаме тук! — реши той на глас и огледа свъсен гъсталака оттатък поляната. — Ще, накараме Лейтън да дойде при нас.

 

 

Лийна спеше, когато Трийджак пристигна превъзбуден в галоп и се разкрещя, че северняците идват. Щом го чу, тя не можа да реагира. Гледаше онемяла как мъжете бързо зареждат револверите и освобождаваха ремъците на пушките. Кой знае защо, не вярваше, че Чейс ще дойде, че този ужасен миг ще настъпи. Но ето че това бе станало.

Изведнъж в лагера настъпи оживление, както преди бой с петли — кървава, но вълнуваща игра. Тя извика и хукна да търси Стюарт. Завари го вече възседнал коня и готов да тръгне.

— Не! — изкрещя отчаяно Лийна и хвана юздите на коня. — Недей! За Бога, Стюарт, откажи се! Откажи се, докато той не е убил теб или ти него! Моля те!

Единственият отговор на Стюарт беше да се наведе и да махне ръката й от юздата, при което направо я събори на земята. Лийна се олюля, безсилна да направи друго, освен да го изпроводи с поглед. Пришпореният кон се хвърли напред и насмалко да я стъпче със задни копита. Стюарт не беше казал нищо, нямаше нужда да го прави. Жестокостта и яростта, които Лийна бе зърнала в очите му, студената усмивка, изкривила устните му, бяха казали много повече от думите, бяха отрицание, много по-силно от всяко словесно обяснение. Нито той, нито Чейс щяха да имат милост един към друг, а и към нея. Събитията, започнали толкова отдавна, сега стигаха своя неизбежен край — грозен, разрушителен, смъртоносен. Както винаги, когато двама мъже си оспорват една и съща територия. И Лийна както никога се чувстваше напълно безпомощна да спре някого от двамата и да предотврати тази последна битка.

— Не стреляйте!

Грир се намръщи при тази заповед и без да казва нищо, Чейс се съгласи с него. И той нямаше доверие на Лейтън, но когато трима конници се появиха от далечната борова горичка с развято бяло знаме, сърце не му даде да заповяда да ги убият хладнокръвно — макар и те да си го бяха заслужили с досегашните коварни набези. Наблюдаваше ги как напредват бавно по блатистата сива поляна. Усети как го побиват тръпки.

Бунтовниците спряха. Думите се понесоха през поляната, извикани с провлачен южняшки акцент:

— Осми пенсилвански полк ли е?

— Да — отвърна Грир, изпреварвайки Чейс, и моментално щракна петлето на карабината, която бе сложил заплашително в скута си.

— Майор Кортланд там ли е, та полковник Лейтън да му се предаде?

— Да…

— Тук съм — прекъсна го Чейс и изрита коня да мине напред.

С доста мъки го накара да иде при жребеца на Грир, с който той го беше затулил. За миг двата коня се опряха един в друг, наострили войнствено уши. Сетне най-неочаквано Грир извика и обтегна юздите на коня, за да се дръпне.

— Добре, Грир, но бъди готов за стрелба — каза Чейс съвсем тихо на своя намръщен капитан, после пришпори коня да направи още една крачка напред в голото поле и се провикна: — Изведете хората си на открито. Покажете оръжията и ги пуснете на земята.

От далечната гора се появиха неясни сенки — докато напредваха по голото поле, се откроиха силуети на мъже върху коне. Чейс огледа внимателно неравната линия и съзря Лейтън в средата. Кимна сам на себе си, когато бунтовниците вдигнаха пушките и ги пуснаха почти едновременно върху прогизналата земя.

Стюарт се усмихна едва-едва и сложи пръст върху петлето на заредения револвер „Льомат“, който държеше под наметката си. Погледна Трийджак, който му кимна почти незабележимо, и подкара жребеца бавно напред. Всички мъже продължаваха да бъдат въоръжени — главно с револвери. На такова разстояние не бяха равностойни на северняците с техните карабини, но пак щяха да се оправят при стрелбата отблизо, за която се готвеха. Нямаха никаква полза от оръжията, които бяха пуснали на полето: това бяха или взети от северняците пушки, за които нямаха боеприпаси, или техни пушки, които вече не можеха да стрелят. Част от годните пушки бяха оставили в лагера, а останалите бяха прикрепили плътно към седлата на конете, та северняците да не могат да ги видят навреме.

Чейс наблюдаваше безмълвно как бунтовниците напредват бавно през поляната. „И сега какво? — попита той сам себе си. — Нима наистина се предават?“ Всяка клетка от тялото му продължаваше да отговаря на този въпрос с „не“.

— Грир, ела заедно с отряда си с мен. Кажи на Каулс и Уотсън да ни последват, ако възникне някакъв проблем. Лайфър ще остане тук, да ни пази откъм гърба.

Подкара коня, без да поглежда назад, за да не види неодобрението, което сто на сто бе помрачило лицето на капитана. В такива ситуации Грир действаше без скрупули. Ако зависеше от него, веднага щеше да открие огън.

— Грир, дръж карабината заредена. Може да ни потрябва.

Чейс бавно изведе навън от горичката редицата федералисти, които обградиха вече в средата на поляната бунтовниците. Бялото знаме още се вееше, мокро и мръсно. От него капеше дъжд, но въпреки това бе достатъчно високо, че да се вижда. Чейс не можеше да не го зачете, колкото и да не му се искаше. Точно сега не можеше да го направи. Спря коня точно срещу Лейтън и без да казва нищо, срещна леденосиния му поглед.

Стюарт дори не мигна. Накрая ъгълчетата на устните му се извиха в лека усмивка и той каза:

— Майор Кортланд. — Бе нарушил дългото мълчание спокойно, свел глава, сякаш посрещаше стар приятел. — Ще продължим ли с тази неприятна необходимост?

— Може би искате да ми предадете официално сабята си, полковник?

По устните на Чейс се мярна тъжна усмивка. Двете редици войници, северняците и бунтовниците, се гледаха остро и мрачно. Конете пристъпваха неспокойно. Наострили уши, сякаш усещаха враждата, с която беше наситен въздухът. Чейс отново улови погледа на Лейтън и се замисли. Ако този мъж не беше съпруг на Лийна, пак ли щеше да изпитва към него същата неистова ненавист? Нямаше как да разбере. Но си мислеше, че пак би изпитвал същите чувства. На този човек му липсваше нещо, липсваше му човечност. При всякакви обстоятелства той и Стюарт Лейтън щяха да бъдат врагове.

— Полковник Давънпорт ме упълномощи да ви предложа условия, при които да се предадете. Вие и вашите хора ще бъдете съдени за партизанските си акции срещу законните действия на федералното правителство. Ако ви оправдаят, ще бъдете пуснати на свобода. Ако ви осъдят, ще излежавате присъдата си в затвора.

Стюарт вдигна вежда, сякаш беше изненадан. За миг в очите му проблесна нещо като развеселеност.

— Колко щедро от ваша страна, майоре! Хиляди благодарности.

— Не ми благодарете, полковник. Обичайната присъда за партизани като вас е смърт и във вашия случай, мисля, я заслужавате. Само ви предавам нареждането на Давънпорт, а лично аз ще направя всичко възможно, за да ви видя на бесилото.

— Тежки спомени са ви останали от Вирджиния, майоре.

— Както и от Милън, и от онова блато край Савана. И вие му викате тежки спомени, така ли?

— Лоша работа! А имаме толкова много общи интереси.

С внезапния си предупредителен вик Грир заглуши последните думи на Стюарт. С периферното си зрение Чейс също беше забелязал някакво движение — мъжът вдясно от Лейтън измъкваше нещо изпод наметката. В мига, в който Грир изкрещя, в ръката на бунтовника вече проблясваше револвер и Чейс успя да извади сабята си почти моментално.

— Стреляйте! — извика той. — Отбранявайте се!

Видя как Лейтън се размърдва, вади револвер и бързо се прицелва. Линията на федералистите рязко се раздвижи, изтрещяха карабини, развъртяха се ледени саби, конете се втурнаха напред, а зад тях се разнесе обезумелият зов на тръбачите, когато войниците на Каулс и Уотсън се втурнаха в галоп към полето. Всичко това сигурно не отне повече от няколко секунди, а Чейс вече беше измъкнал окървавената сабя от първата си жертва и инстинктивно се извърна към Лейтън. Изпита истински ужас: револверът на Лейтън гръмна. Сякаш го халоса някой пристанищен хамалин. Усети как му спира дъхът, когато куршумът влезе навътре в корема му и изкара въздуха от белите му дробове. Закашля се уплашен и се опита да си поеме дъх. За миг видя как Лейтън го гледа и усмивката му се разширява. Сетне в настъпилата суматоха забеляза как конят на Грир се изправя на задни крака. Капитанът успя да стреля с карабината и Лейтън също започна да се свлича. Някъде някой вдигна револвер и гръмна два пъти. Първият куршум просвистя покрай ухото на Чейс. Вторият го улучи в лявото рамо и той се смъкна на една страна върху седлото. Накрая в корема го прониза изгаряща, пулсираща болка, погледът му започна да се замъглява и силното бучене в ушите му заглуши врявата от битката. Чу смътно как Грир крещи, като че го викаше, но болката надделя. Почувства как се свлича на седлото. Погледна надолу и видя, че кафявата кожа е почервеняла и подгизнала от кръв. Опита да запази равновесие, но не успя.

Грир забеляза, че майорът започва да пада, и се хвърли отчаяно да го хване, стреляйки яростно с една ръка по останалите бунтовници. Повечето от оцелелите вече бяха обърнали жребците и бяха препуснали към гората, където да се скрият, Каулс и Уотсън ги последваха, изравниха се стремглаво с окървавената първоначална линия и с викове и стрелба погнаха в безумен галоп хората на Лейтън. След днешното коварство на Лейтън северняците вече нямаха милост и повечето измежду трийсетината мъже, които бяха видели утрото този ден, нямаше да доживеят залеза.

Лийна чу от лагера далечния внезапен вой на стрелбата, после тътена на галопиращи конски копита, които се приближаваха все повече, и безумните викове и писъци. Кръвта във вените й се смрази. Пребледняла, тя се изправи, без да помръдва, и се загледа в посоката, откъдето идваха виковете. „О, Господи, все пак го направи“, помисли си. Лийна не бе успяла да го възпре. Край! Чейс или Стюарт — единият от двамата със сигурност вече не бе сред живите.

Изведнъж конниците излязоха шеметно от шубрака на поляната, където бе лагера — бяха хората на Стюарт. Щом ги видя, Лийна нададе отчаян ужасен вик. Обърна се и хукна, като се хвана за клонката на един бор и опита да се промъкне през непроходимия гъсталак около поляната. Току зад нея профуча кон и Лийна инстинктивно изпищя и закри лицето си с ръце. Джон Макрей я сграбчи за китката и без да спира жребеца, я дръпна на скута си върху седлото. Пресегна се за заредената пушка, която беше подпрял на дънера на един бор, и пришпори разменения кон през гъсталаците към сенките в далечината.

Зад него първият отряд федерални войници стигнаха бунтовническия лагер и с унищожителна ярост откриха огън. Куршумите свистяха така, че в един момент дори колчетата на палатките изпопадаха. Това беше последният лагер, който кръвожадните партизани на Лейтън бяха вдигнали — Каулс щеше да се погрижи наистина да е последният. Хората му не си губиха времето сред развалините по полянката. Малцина от войниците слязоха от конете да вземат оръжието на убитите, да извадят часовниците им от джобовете и да свалят пръстените от вкочанените им ръце. Но не погребаха мъртвите бунтовници. Не смятаха, че им го дължат след днешното коварство.

Ситният дъждец, ръмил толкова дълго, като че ли поспря, когато Каулс се върна на окървавената ливада. В далечината пак се чуваха гърмежи, хората му още преследваха малкото бунтовници, успели да се спасят. Но стрелбата беше приглушена и откъслечна и вместо да мисли за нея, Каулс се отправи към Грир, който беше коленичил върху мокрото поле. Последните дъждовни капки размиваха аленочервената кръв до воднисто розово, преди тя да попие в тревата. Няколко крачки по-нататък изтрещя револвер: някой уби един кон, който си беше счупил крака в схватката, но Каулс дори не погледна към тази добре позната картина. Просто слезе от жребеца и застана мълчаливо до капитана на челния отряд: не се налагаше да задава въпроси.

— Върви да доведеш някоя от каруците, Каулс. Ще ни трябва, ако искаме да върнем майора жив в Савана.

Грир се поизвърна и се изправи уморено, а Каулс погледна надолу. Между раната в стомаха и втората — в рамото, шинелът на майора беше подгизнал от тъмночервена кръв. От пепелявия цвят на лицето му личеше, че кръвта е негова.

— Трябва ти чудо, Грир, не каруца.

— Може би и двете. Но ти не си по чудесата, а по каруците. Ще отидеш ли, за Бога да доведеш една? Хайде!

Каулс кимна и се качи отново на коня, дори го пришпори, за да покаже, че бърза. Но препусна заради Грир, а не заради майора. Лично той не мислеше, че няколко минути повече или по-малко имат някакво значение за Чейс Кортланд. Смяташе, че войната за него е приключила.