Джесика Сен Клер
Зимни рози (8)

Осма глава

Днес две от най-прочутите филаделфийски семейства се бяха свързали чрез брак и одобрителното веселие, обзело множеството по черковните пейки и пътеки, напомняше предвоенните времена. През последните години войната беше променила много неща и твърде често в черквите се отслужваха панихиди, а не кръщенета. Нещо повече, войната бе разрушила старите традиции, бе подкопала стария ред. Тази сватба беше доказателство, че нещата все пак не са се променили чак толкова много, както им се струваше на всички, че щом представител на Кортландови се женеше за момиче на Страдфордови, светът продължава да се върти, както и преди. Когато камбаните на „Свети Марк“ започнаха да бият, звънът им вдъхна на всички почти зашеметяваща лекота, трескава радост. И вътре в черквата хората разговаряха и се смееха весело, докато, струпани по пътеките, чакаха да поздравят младоженците.

Сред смеха и врявата в претъпкания храм Елинор Кортланд Бенингтън се чувстваше в безопасност и тръгна да търси Роланд Ходжес за кратък личен разговор. И да ги видеше някой заедно, нямаше да има нищо странно, че тя се е озовала до богатия доставчик на оръжие, докато всички чакат да честитят на младоженеца и младоженката, и разговаря с него само от любезност.

— Лейди Бенингтън, както винаги изглеждаш прекрасно! — поде Ходжес както подобава, с комплимент. Хората наоколо погледнаха мимоходом разговарящата двойка, сетне извърнаха очи. Ходжес забеляза това и с усмивка продължи по-тихо: — по-хубава от самата булка, въпреки че сигурно не е много изискано да го казвам.

Елинор кимна в знак на благодарност и от удоволствие в очите й проблесна изумрудено пламъче.

— Всъщност и аз, Роланд, се чудех дали булката няма да припадне. Странно е едно момиче да изглежда толкова стъписано в деня, който би трябвало да е най-щастливият в живота му.

— Сигурно обяснението е просто. Ужасът на една девственица от първата брачна нощ.

— Ужас ли? — прихна Елинор и погледна съзаклятнически Ходжес. — Не съм убедена, че това е единствената причина булката да мълчи и да си е глътнала езика. Поне в този случай. Споделих уж между другото изненадата си, че младият лекар — май се казваше Лейси — не е в списъка на поканените на тържеството. В края на краищата е добър приятел на Чейс. И колега на Сюзан от болницата. Да беше видял израза й, Роланд, когато само споменах името на човека. Чисто женският инстинкт ми подсказва, че май има нещо гнило, някаква тайна любовчица между Сюзан и младия лекар. Интересно, нали?

— Ще имаме ли някаква полза, ако излезе вярно?

Елинор помисли малко и поклати глава.

— Не. Поне засега. Нека оставим нещата и не ровичкаме.

— Както кажеш. Лично аз съм малко изненадан, че изобщо я има тази сватба. Мислех, че брат ти е безнадеждно влюбен в онази от Конфедерацията. Сестрата на Пенли.

— Беше. Но е прекалено почтен, че да зареже годеницата си, Роланд. Нали го знаеш брат ми, прави се на светец. Освен това имам усещането, че там на Юг е станало нещо, което временно е охладило пламенните чувства към Лийна Лейтън. Не знам какво точно. Беше прекалено внимателен, мереше всяка своя дума, за да не се издаде. Но както и да е, все ми е тая. Чейс никога няма да престъпи нещо толкова свято като брачната вярност и отсега нататък няма и да припари до своята прелестна бунтовничка. Та ще си имам едно главоболие по-малко, когато накрая се добера до Лийна Лейтън. А това може да стане всеки момент.

Върху лицето на Роланд Ходжес мигновено се изписа изненада, но той внимаваше да не повишава глас.

— Но нали в последната телеграма от военното министерство се казваше, че неуловимата госпожа Лейтън се е измъкнала от капан, който федералистите са й заложили, когато най-неочаквано са ги нападнали край Атланта?

— Да. Големи кретени. Не бих се доверила на такива глупаци, които надали ще опазят в навалицата и собствените си портфейли. — Устните на Елинор за миг се изкривиха в презрителна усмивка. — Оттогава съм предприела други действия, Роланд. Както знаеш, мъжът ми Хадли е в Ричмънд, където работи с правителството на Конфедерацията по… нашето общо начинание. — Дори тук, насред врявата на тълпата, Елинор не рискуваше да се издаде с някоя изпусната по невнимание дума. Сниши глас почти до шепот и продължи: — Изпратих съобщение на Хадли в Ричмънд. Той ще уреди името на Лийна Лейтън да бъде включено в списъците на заподозрените в предателство на военното министерство на Конфедерацията. Току-виж хората там я заловят по-бързо от нашите смотаняци на север. И в двата случая, когато и двата лагера са по петите й, нашата драга Лийна няма къде да избяга, нали? Само въпрос на време е някоя от двете страни да я намери и да я задържи. И тогава, нали брат ми Чейс вече няма отношение към нея и Джонатан Пенли е обвързан тук, на Север, аз ще бъда единственият човек, който може да помогне на Лийна Лейтън. Тя ще живее или ще умре по моя заповед.

— И Джонатан Пенли ще играе по твоята свирка, скъпа.

— Точно така. Вече обмислям нещата от тази гледна точка. Дотогава Чейс ще се е върнал да воюва. Пенли ще ми е в ръцете. А баща ми вече е пътник. Скоро смятам да поема изцяло управлението на банката. Тия дни ми хрумна, че не е необходимо да се циганя с няколко хилядарки, като е много по-практично да сложа ръка върху всички пари.

— Както винаги нямаш грешка, лейди Бенингтън! — Дори Роланд Ходжес не се сдържа и от изненада хвърли кос поглед към красивата, но безкрайно коварна жена, застанала до него. — Добре, че съм ти приятел. Никак не ми се ще да съм ти враг. — Той замълча, забелязал, че тълпата, с която се придвижваха, най-после е наближила вестибюла. Скоро трябваше да приключат разговора. — Между другото, предупредих от твое име другите от коалицията за бащата ти. Признавам, отначало бях донякъде изненадан от желанието му да се включи в нея, но още нито веднъж не ни е мътил водата. Ала Джошуа е твой баща и ти го познаваш по-добре от всеки друг. Щом имаш съмнения в пълната му преданост към коалицията, в бъдеще ще внимаваме много какво му доверяваме.

— За Бога, нали не си му споменавал какво правим? — В очите на Елинор заблестя искрена тревога, когато тя се завъртя и се взря в Ходжес. — Това може да съсипе всичко, което съм направила.

— Разбира се, че не съм, Елинор. Нищо не съм му казвал. За Джошуа отношенията ми с дъщеря му се свеждат до бегло познанство.

— Добре. Гледай и занапред да е така — каза Елинор, проточила врат, за да види малката група при младоженците във вестибюла, които чак сега се открояваха сред множеството.

Баща й не гледаше към тях. Разговаряше с някого, когото тя дори не познаваше. Въпреки това, щом Елинор го виждаше, той също можеше да я забележи. Беше време да приключи разговора си с Роланд Ходжес.

— Ще ида да честитя на щастливите младоженци, Роланд, но ще поддържам връзка с теб. Междувременно се грижи добре за пушките, които си ми запазил. Не е изключено тези дни да ми потрябват за една пратка на Юг.

Във вестибюла отпред Чейс Кортланд беше прекалено зает със собствените си чувства и мисли, за да забележи какво прави сестра му. Докато чакаше да им поднесе поздравленията си, Елинор се взря недоумяващо във все така бледото като платно лице на Сюзан, но Чейс не обърна внимание дори на това. Чувството, което бе изпитвал по време на цялата церемония — тревогата, усещането, че е направил грешка, която ще му струва скъпо — продължаваше да го гложди и сега, когато бракосъчетанието беше приключило. Бе насочил почти цялата си енергия към това да прикрие своето притеснение. Добре поне, че май никой не го бе забелязал. Гостите, които минаваха да им честитят, смятаха скованата му усмивка за искрена и му отвръщаха с неприкрито задоволство и радост. Днес се бяха свързали две от най-прочутите филаделфийски семейства и малко от светските събития през годината можеха да се мерят с това. Няколко жени попиваха сълзите си с елегантни дантелени кърпички. Мъжете се смееха и поглеждаха Чейс с обичайното за такива случаи пламъче на благородна завист в очите. Джонатан Пенли им честити сковано, но все пак любезно. Уитни, която вървеше след мъжа си, беше много по-сърдечна, ала се бе просълзила и избягна погледа на Чейс, когато го докосна лекичко по ръката и целуна Сюзан по бузата. После се обърна да повика детето, изостанало няколко крачки зад тях. Гъстите тъмни къдрици на момиченцето и големите му сини очи изведнъж събудиха спомените на Чейс и смаян от приликата, той пристъпи и се наведе, за да се изравни с детето.

— Здравей.

Момиченцето спря и се вгледа в него, прекалено смутено, за да отговори.

— Аз съм Миранда — съобщи накрая то почти предизвикателно.

— Да, зная — усмихна се Чейс, докато разглеждаше добре познатите черти на детето. — Виждали сме се веднъж, но беше много отдавна. — Всъщност преди една година. В Блайдсуд. Беше се покатерил по горящия покрив, за да се добере до момиченцето, което спеше в обхванатата от пламъци къща. Господи, каква година бяха преживели и двамата! — Доста си пораснала от последния път, когато те видях. Вече си станала хубава млада дама. Добре, че сега съм женен, иначе сигурно щях да се влюбя лудо в теб.

Момиченцето се усмихна за миг, но после се взря в тъмната му униформа с неприкрита тревога.

— Ти си от армията на Севера!

— Миранда! — прекъсна я майка й и я стисна по-здраво за ръката. — Извинете, майоре. Тя не…

— Няма нищо — поклати той глава и подкани с ръка Уитни да останат. — Кажи ми, Миранда, всички северняци ли не харесваш? Или само мен?

Тя се замисли, поклати главица, след което се усмихна и се отърси от срамежливостта си, за да протегне ръчица и да го докосне с пръстче по каляното.

— Теб те харесвам. Ти си чичо Чейс. Дядо ми показва портрета ти винаги когато му домъчнее за теб. Той е окачен на стената в стаята, където не ми разрешават да играя.

— Когато му домъчнее за мен ли? — попита Чейс и помисли. „Родина и семейство. Винаги е трудно да направиш избор между тях.“ — Е, може би съвсем скоро ще се прибера и дядо ти вече няма да има такава нужда от моя портрет. Тогава, ако майка ти разреши, можеш да ни заведеш двамата с дядо на цирк. Отдавна не съм ходил на цирк. Какво ще кажеш?

— Но обещай, че ще слушаш — кимна тя сериозно. — Тогава може.

— Обещавам. — Чейс също кимна и се изправи, поглеждайки към майка й. — Явно ще стане голяма красавица, госпожо Пенли. Безспорно се гордеете с нея.

Уитни кимна — вече й бе неудобно от дългата редица гости, които чакаха да честитят на младоженците и някои от които гледаха раздразнено, че се бавят. Тя вече беше в седмия месец и бременността й си личеше. На благовъзпитани жени не прилягаше да се появяват на обществени места в такова състояние. Те с Джонатан нямаха намерение да присъстват на сватбената вечеря, но Уитни бе усетила, че Джошуа ще се радва, ако идат на венчавката в черквата. Смяташе само да се мярнат и да се измъкнат незабелязано.

— А вие как се чувствате, госпожо Пенли?

— Добре.

Тя усети как Джонатан я гледа нервно.

— А най-малката? Не я виждам.

— Бони е кисела по това време на деня. Сметнахме, че е за предпочитане да я оставим у дома.

— Но е добре, нали?

— Да, благодаря.

— Радвам се да го чуя — усмихна се пак Чейс. Усети как Сюзан го хваща за ръката, за да привлече вниманието му, погледна я и кимна. — Жалко, че не успях да видя бебето, но ще го отложим за друг път.

Уитни продължи нататък, но призракът на Лийна Лейтън остана да витае подире й. Чейс изпроводи с поглед нея и момиченцето и очите му се замъглиха от мъчителния спомен: чак сега разбра на какво се дължи странното му предчувствие. Беше се заблуждавал, че бракът му със Сюзан Страдфорд ще промени нещо. Поне дотук не бе променил нищо. Лийна пак го преследваше, както и преди… Господи, дали някога щеше освободи от нея?

— Чейс, моля те!

В нежния глас на Сюзан имаше едва загатната тревога. Чейс се обърна гузно към нея и веднага се опита да скрие мислите си.

— Това е доктор Барстоу. И съпругата му. Стари приятели на моите родители.

— Приятно ми е. — Ритуалът започна отново. Чейс протегна ръка към стария мъж и се усмихна, прикривайки болката в душата си. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте.

— За нищо на света не бихме пропуснали такова събитие. — Разчувствана, съпругата на лекаря още бършеше сълзите в ъгълчетата на очите си. — Направо не вярвам, че може да има други двама млади хора, които да си подхождат повече от вас.

 

 

— Толкова ли се налагаше, Уит? — попита едва чуто Джонатан, когато вратата на каретата се затвори и металните колела задрънчаха по кишавите калдъръмени улици към дома им. — Знаеш какво ми е отношението майор Кортланд.

Тя погледна първо Миранда, за да се увери, че детето се е залисало по чудесата, които се виждаха от прозореца на каретата, а сетне и мъжа си.

— Да, знам, Джон — отговори му. — Просто моето отношение е друго.

Той се размърда недоволно и смръщи вежди.

— Защото си прекалено доверчива, скъпа. И много лесно прощаваш.

— Все качества, на които се възхищаваш само когато ти отърва.

Джонатан я погледна хладно, но в сумрачната карета не разчете какво се крие зад изражението й.

— Помниш само какво е направил за Манди, че й е спасил живота по време на пожара в Блайдсуд. Но забравяш, че същият този човек опетни честта на сестра ми.

— Лийна сама я опетни, ако изобщо става дума за чест, но това не е моя работа.

— За Бога, Уитни! Едва не се сбих с този човек вчера по време на разговора ни, който не продължи повече от пет минути — избухна Джонатан. — А ти упорито се държиш с него като с приятел, с когото отдавна не сте се виждали! Може да е син на Джошуа, но е нахален, дързък и избухлив. Не знам какво друго да ти кажа, за да те предупредя!

— Освен това е и офицер от Севера, което вече не можеш да понесеш, нали, Джон? — сопна се тя, но съжали за думите си и се пресегна да докосне мъжа си по ръката. Мускулите му бяха изопнати като стоманени въжета и Уитни го погали нежно. — Нека да не спорим, Джон. Моля те. Съдиш прекалено сурово майор Кортланд. И той е човек като всички нас. Жесток и добър. Силен и слаб. Изобщо не го мисля за светец. В някои отношения много приличаш на него и ми се струва, че някои ден сигурно ще намерите общ език. Но утре той заминава за Савана. Може никога повече да не го видим. Защо да не бъдем мили и любезни?

Все така ядосан, Джонатан вдигна рамене и погледна през прозорчето на каретата. Уитни вероятно беше права за едно нещо: сигурно братът на Елинор щеше да загине в някоя битка и той никога вече нямаше да го види. Тази мисъл се зароди сама от себе си и го стресна с жестокостта си. И въпреки това, ако трябваше да бъде честен, щеше да признае, че не му се иска тази мисъл го напуска.

 

 

Чейс трябваше да се върне във Вашингтон рано на следващия ден и нямаше за кога да правят истински меден месец. Преди войната от него щяха да очакват да заведе младата си съпруга на дълго пътешествие поне до Юга, ако не и до Европа. Но поради войната щяха да прекарат заедно само една нощ, за която родителите на Сюзан им предоставиха къщата за гости. В нея беше тъмно, тихо и топло от запалената камина, дори сякаш по-тъмно, отколкото в декемврийската нощ. Навън Чейс виждаше единствено бледите златни кръгове на уличните лампи, които осветяваха потъналия в мрак вледенен сняг, и случайната светлина от някоя минаваща карета, която се придвижваше бавно по далечната калдъръмена улица. Къщите наоколо също бяха притихнали. Повечето от собствениците им бяха присъствали на сватбената гощавка, от която той и Сюзан си бяха тръгнали преди малко. Гостите сигурно продължаваха да бъбрят, да вдигат наздравици с шампанско да танцуват развеселени в очакване на полунощ, когато щяха да посрещнат Нова година с нейните надежди и обещания. За себе си Чейс не виждаше причина да празнува. Сватбената гощавка беше дълго изморително задължение, което с радост напусна. Сега пред него стоеше последното му задължение от този, както се оказа, най-труден ден.

Не биваше да го приема като задължение, упрекна се веднага Чейс и се смръщи в тъмната къща. Дължеше на Сюзан много по-добро отношение. А и на самия себе си. Но колкото и да се мъчеше да прогони това усещане, то не го напускаше. Чейс си призна, че никак не е нещастен, задето разполага с толкова малко време, през което да бъде със Сюзан. Знаеше, че за една нощ е в състояние да направи всяка лъжа убедителна, но се съмняваше, че ще успее, ако се наложеше седмици наред да представя лъжата за истина. Беше заминал от Савана донякъде, за да се отърси от спомена за Лийна. Вместо това призракът й се появяваше още по-упорито навсякъде във Филаделфия, още щом той видеше Елинор или Джонатан Пенли. Дори самата Сюзан беше извикала демона на Лийна. Не че още я обичаше, повтори си отново Чейс в тихия мрак на малката къща. Само най-големите глупаци могат да обичат жена, предала ги, както Лийна Лейтън бе предала него. След засадата във Вирджиния той сляпо и упорито си бе втълпявал, че е невинна. Дори в Атланта продължаваше да се заблуждава, че тя още го обича. Но след като напусна Атланта и видя колието й, което тя беше оставила като поличба за кървавото клане и ужасяващите жестокости, най-после беше принуден да прогледне за истината. Щом беше одобрила случилото се във фермата на Макрей, щом беше оставила колието си колкото да му се подиграе с безспорния факт, че е била сред бандата кръвожадни зверове на съпруга си, значи жената, която беше обичал, вече не съществуваше. А може би никога не е съществувала. Всичко е било измама. И само кръгъл глупак ще продължи да вярва в една доказана измама.

Е, добре, беше глупак, призна си изморено Чейс, Колкото до връзката му с Лийна Лейтън, наистина беше голям глупак. Но не най-големият. Вече не вярваше нито на нея, нито на нейната любов, така че тази вечер не това стоеше между него и младата му съпруга. Поне не вината, че обича друга жена. Просто раните, които Лийна му беше нанесла, бяха твърде пресни и не бяха зараснали. Времето щеше да ги излекува. Чейс прекалено много насилваше нещата, искаше прекалено много от себе си. Добре поне, че утре се връщаше във Вашингтон, пак заминаваше за няколко месеца на фронта. Така щеше да има време раните му да зараснат напълно. Ако оцелееше в предстоящата кампания на Шърман и доживееше някой ден да се прибере, вече щеше да е в състояние да предложи на Сюзан любовта и грижите, които тя заслужаваше. Бог беше свидетел, имаше хиляди причини те двамата да са заедно — всъщност откакто се помнеха, бяха приятели. Щом войната свършеше и той се върнеше, можеха да заживеят добре. Не, поправи се той бързо, смръщен, че е толкова припрян. Не, не можеха, а щяха да заживеят добре. Единственото, от което имаше нужда сега, беше малко време, за да забрави миналото и Лийна Лейтън.

Мислите му бяха внезапно прекъснати от леки ситни стъпки и шума на дреха, влачеща се по пода. Както стоеше на прозореца, беше загубил представа за времето, а Сюзан вече стоеше зад него и чакаше мъжа си, който дори не бе започнал да се съблича. Той се обърна бързо с лице към нея и се насили да се усмихне. Беше време да изпълни съпружеските си задължения.

— Изглеждаш прекрасно, Сюзан. Наистина.

И бе искрен. Тя бе жена, която всеки мъж щеше да се гордее да нарече своя съпруга. Сюзан смотолеви нещо в отговор, сигурно някаква недодялана любезност, изречена толкова тихо, че той не я чу. Беше спряла на десетина крачки от него, точно пред светлината на камината. Приличаше на застинала статуя, наполовина скрита от играещите сенки. Дългата й до земята роба беше снежнобяла, както по традиция се обличаше младоженката в първата брачна нощ. Ирландската дантела, скъпа и със сложни шарки, омекотяваше високото бие и покриваше ръцете й почти до върха на пръстите. В тъмното не се виждаше добре, но от мъждивата светлина на камината робата изглеждаше не бяла, а кремава. Лицето на Сюзан бе още по-бледо и от дрехата. На Чейс му се стори, че тя трепери като листо. „Странно, помисли той. Ако не друго, в къщата е поне топло.“

Ала Сюзан Стратфорд Кортланд трепереше не заради студа. Всъщност изобщо не трепереше. Потръпваше раздирана от страх и отчаяние. Но не заради Чейс. Същото щеше да я споходи с всеки друг мъж, освен с Роджър Лейси. Ако бе в състояние да говори, щеше направи последен отчаян опит да каже истината Чейс, да избегне фаталните последици от това, че не си е изплакала душата по-рано. Но сякаш бе загубила дар слово. Беше завладяна от слепия инстинктивен страх на притиснато до стената животно. Накъдето и да се обърнеше, виждаше единствено своята неминуема гибел. Кажеше ли на Чейс за Роджър, щеше сама да се унищожи. Скандалът, който щеше да последва, щеше да я изолира от нейния свят завинаги. Сюзан щеше да бъде като прокажена, нежелана дори в собствения си дом. Но ако продължаваше да мълчи, пак рискуваше да се самоунищожи: след броени минути Чейс щеше да я прегърне и замилва. Той, естествено, очакваше жена му да е девствена… А Сюзан, разбира се, не беше девствена. Беше дала своята девственост на Роджър Лейси във Вашингтон, в онзи ужасен миг на невероятна слабост. Още помнеше острата болка и кръвта по бельото си, която видя в последвалите мигове на жестоки самообвинения. Не знаеше почти нищо за секса, не се престрашаваше да се посъветва дори с майка си какво да прави в такива случаи и не бе наясно как една жена би могла да се престори, че губи девствеността си в своята първа брачна нощ.

Божичко, мислеше тя, обзета от панически ужас, дали Чейс щеше да разбере, когато легнеше с нея? Щеше ли още в същия миг да си даде сметка, че му е изневерила? И ако това станеше, какво щеше да направи? Щеше ли да й се нахвърли с горчиви обвинения? Щеше ли да я изпрати насила в дома на родителите й и да поиска анулиране на брака им? Щеше ли да разгласи на всеослушание позора и непростимия й грях пред същите тези хора, които току-що им бяха честитили? Не, Чейс нямаше да го стори, опита се да се успокои Сюзан. Дори и да разбереше със сигурност, че жена му не е девствена, не беше човек, който ще реагира толкова грубо. Щеше да се опита да повярва на всяка лъжа, която тя му изтърси. Щеше да се престори, че й вярва. Но за Бога, какво обяснение щеше да му даде Сюзан? Единственото нещо, което никога не можеше да му каже, беше истината.

Още усещаше очите на Чейс върху себе си: той я оглеждаше с одобрение, но вече и малко озадачено. Дори и тъмнината на нощта не можеше да прикрие необичайно бледото й лице. Въпреки че нарочно не гледаше мъжа си, Сюзан усети как той изведнъж тръгва към нея и едвам се пребори с напиращите сълзи, когато Чейс я докосна нежно по разтрепераната ръка.

— Сюзан, любима, какво има? Добре ли си? — В гласа му се долавяше единствено нежна загриженост. Не трепереше просто от студ, реши той накрая. Всъщност изглеждаше така, сякаш щеше да припадне всеки момент — Какво има, Сюзан? Лошо ли ти е?

За миг Сюзан почти беше готова да отвърне „да“. Щеше да бъде толкова лесно. Щеше да реши толкова много проблеми. Не, нямаше да ги реши. Само щеше да ги отложи. Така още месеци наред щеше да се бори с ужасната си вина. Рано или късно този миг трябваше да настъпи.

— Не… Не, не ми е лошо. Но аз… аз…

— Може би си пийнала повечко шампанско? Май и аз прекалих — рече Чейс шеговито, но нежно, като държеше внимателно Сюзан за ръката.

Тя потръпна отново, много по-силно отпреди, и Чейс я прегърна през раменете. За миг Сюзан вдигна пепелявосивото си лице и го погледна. В очите и блестеше страх, не, истински ужас, и Чейс се стресна. Но без да казва нищо, тя отново отмести очи, ала не се дръпна от обятията му. Всъщност дори се облегна на него, сякаш инак щеше да се строполи.

— За Бога, Сюзан! Какво ти става?

— Аз… не знам… — Сюзан направи последен отчаян опит да изрече някакво членоразделно обяснение. Но Господи, какво можеше да каже, за да оправдае поведението си? — Брат ми, Чейс. Мислех си за брат ми Бенджамин. За това колко… колко много искаше да ни види заедно. Но вече е мъртъв.

Стъписан, Чейс мълча дълго. Бен Страдфорд не беше загинал скоро. Беше убит преди няколко години, още при Чанселърсвил. Объркан, той наведе глава, за да се взре в лицето на Сюзан, което почти не се виждаше в мъждивата светлина на огъня, и усети, че се пита дали тя го лъже. Сигурно казваше истината. Не беше от жените, които лъжат.

— Мислиш за Бен ли? — Тя само кимна и Чейс отново мълча дълго. — Не бива да се разстройващ заради Бен. Поне тази вечер. Ако беше жив, щеше да се радва, че най-накрая сме женени.

— Да, разбира се. Знам, че щеше да се радва. Искаше го най-много от всичко на тоя свят. Да види най-добрия си приятел и своята малка сестра заедно. Това е последното нещо, което ми каза минути преди да се върне в армията. За да умре при Чанселърсвил.

Това поне беше истина. Най-сетне бе изпълнила клетвата, която беше дала на отдавна покойния си брат. Опита се да се вкопчи в тази мисъл, защото тази вечер тя й вдъхваше повече сила и увереност от всичко друго, за което се сещаше. Дори успя криво-ляво да се усмихне и дръзна да вдигне глава, за да погледне Чейс в очите.

— Помня оня летен ден, когато се прибра от Англия. Вие с Бен отидохте доброволци на фронта. И когато се върна у дома, ти ми направи предложение да се оженим.

— Да. Спомням си.

Разговорът продължаваше да бъде все така объркан. Чейс имаше чувството, че търси нещо, но какво, и той не знаеше, нещо подсъзнателно и неуловимо. Не му бяха приятни и спомените за Бен Страдфорд, събудени от разговора. И той пазеше своите спомени за приятеля си от детинство, твърде живи и болезнени, за да се връща към тях. Още си спомняше студения дъжд и мъглата при Чанселърсвил. Коремът на Бен беше разпран от сърцето до слабините от неточен удар на северняшката артилерия. Най-ужасното при покосените от артилерията бе, че смъртта настъпваше невероятно бавно. Кръвта бликаше отвсякъде на съсиреци колкото пестник. Пронизваща, нечовешка болка. Колко ли време онзи ден беше държал на ръце Бен Страдфорд? Може би часове? А му се струваше, че са били дни. Държеше го, докато Бен викаше и проклинаше от непоносима болка. Наоколо крещяха войници, стелеше се задушлив пушек от обстрела. Тъмносинята куртка на Чейс се бе наквасила с кръв и бе станала цялата аленочервена. После той я запали. От зловонието, което се разнесе от нея, му се повдигна.

Господи, не му се мислеше за това точно сега. Не му се мислеше за войната. За покойници и минали събития. За Лийна Лейтън, за Бен Стратфорд, за никой и нищо извън тази къща. Тук му предстоеше да направи още нещо: последната част от днешния ритуал. А спомените за хора и събития от миналото нямаше да му помогнат. Сюзан очевидно се страхуваше. Много повече, отколкото беше очаквал. Много повече, отколкото предполагаше, че е възможно да се страхува една младоженка. Но едва ли щеше да разсее опасенията й, ако продължаваха да стоят тук и да водят безсмислени неприятни разговори. Може би военните години, през които двамата бяха разделени, си казваха думата. Откакто преди време се бяха сгодили, Чейс беше виждал Сюзан само няколко пъти. Не си беше идвал у дома поне да й подържи ръката. Не си беше идвал да я изведе на разходка под лунната светлина, както младите дами с добро възпитание като Сюзан обикновено биваха внимателно въвеждани в тайните на любовта. В известен смисъл тази нощ Чейс трябваше да наваксва цели години. Реши да е нежен с нея, да не бърза и да внимава. Ала утре сутрин трябваше да се върне на фронта и тази единствена нощ беше всичко, което можеше да й предложи. Не биваше да протака повече и заради Сюзан, и заради себе си. Това бе най-добрият начин да я убеди, че няма от какво да се страхува.

Най-неочаквано, без нито дума, Чейс просто наведе глава до лицето на Сюзан и целуна лекичко косите по челото й. Тя моментално се изопна като струна в прегръдките му, стана студена и скована. После отново затрепери като листо. На Чейс му домъчня за нея, мина му през ума да я пусне. Ако разполагаха с повече време, щеше да спре, та Сюзан да свикне постепенно с ласките му. Но при тези обстоятелства Чейс отхвърли тази възможност, раздразнен от егоистичните си мисли. Беше най-лесно да спре сега. Но това едва ли беше най-правилният, най-добрият начин да разсее страховете на една уплашена младоженка. Бе обигран любовник. Това бе само добре дошло. Щеше да се постарае възможно най-много и да предразположи Сюзан, та тя да му се отдаде с удоволствие. Слава Богу, че още не се бе съблякъл. Сега щеше да го направи постепенно, за да не я стресне, каквато беше свенлива. Въпреки опита й като медицинска сестра, Чейс се съмняваше, че е виждала нещо повече от голи мъжки гърди. Ето защо възможно най-бавно си свали само куртката и изчака огънят да угасне, за да съблече и другите дрехи.

Въглените в камината проблясваха в мрака на малката къща. Минаха дълги минути, докато пламъците се стопиха и дървата се изпепелиха. Неопитната Сюзан сякаш не се поддаваше на усилията на Чейс. Тя се беше омъжила за обигран в любовта човек и малко по малко, без дори да го съзнава, тялото й започна да отвръща на ласките на изкусния любовник. Те обаче не промениха мислите, които не й даваха мира и заради които Сюзан не се възбуди, както би се възбудила друга жена от милувките на Чейс. Но и той не очакваше вихрена страст от изплашената младоженка. Беше се надявал поне на някакъв ответ и въпреки че Сюзан още трепереше и лицето й бе все така бледо и неразгадаемо, той вече беше доволен от инстинктивната реакция на тялото й, ето защо я взе на ръце и я понесе към близкото брачно легло. Едва тогава си изу ботушите и разкопча ризата, усмихнат, задето Сюзан пак е стиснала с все сила очи. Запита се кое би му попречило повече: нейният свян или липсата на скромност. От уважение към този свян обаче нарочно не свали нощницата й. Само развърза връзките на деколтето и корсажа, плъзна бавно ръка и обхвана нежно с пръсти малката й възбудена гърда. Сюзан изведнъж притаи дъх и издаде нещо между стон и въздишка. Тялото й отново се напрегна в неволна съпротива. Сетне против волята си отвори от изненада очи и видя на педя от себе си красивото лице на Чейс, осветено от догарящия огън и играещите сенки. В очите му се четеше изражение, каквото Сюзан не беше виждала никога дотогава, някаква мрачна напрегнатост, от която цялото й тяло потръпна страстно. Господи, що за жена беше? Колкото и логиката да отхвърляше желанието й, устните и ръцете на Чейс я възбуждаха и тя изгаряше от нетърпение да го има. Ала дори внезапно обзелият я срам не спря вълната на все по-силното й желание. Каза си, че просто ускорява мига на неизбежната си гибел, но въпреки това, невярваща и зашеметена, усети как се пресяга да го притегли до себе си, как устните й потръпват безпомощно под горещия допир на целувките му. Чейс плъзна бавно длан надолу от гърдата към корема й, от което Сюзан съвсем се разтрепери и задъхана, отново стисна очи, та да скрие и страстта, и вината си. Накрая мъжът й я замилва между бедрата, тя простена и в последен отчаян опит да го спре се дръпна от ръката му.

— Не, недей, скъпа. Няма да те боли. Обещавам ти, няма — промълви успокоително Чейс, без да маха длан. Милувка, която от нежен въпрос се беше превърнала в по-настойчиво искане.

Този път той не дръпна ръката си, когато Сюзан отново простена и се опита да се отдалечи. Отвори с усилие очи, взря се в мрака на стаята и безуспешно и отчаяно направи сетен опит да не се поддава на порива на тялото си. Господи, на всяка цена трябваше да каже нещо. И то незабавно! Трябваше поне да подготви Чейс, преди той да е разбрал, че жена му не е девствена. Може би ако му обяснеше сега, в този миг, Чейс щеше да приеме всяка нейна лъжа, колкото и неправдоподобно да звучеше тя. И неговите мисли сигурно бяха не по-малко замъглени от нейните. Но още преди да се е престрашила и да е промълвила дума, Чейс отново я замилва и единственото, което бе в състояние да направи Сюзан, бе да се възпротиви смутено, когато той се опита да я обладае.

Последното нещо, което смяташе да прави, беше да проверява дали Сюзан е девствена, защото изобщо не се съмняваше в това. Мислеше единствено, че трябва да е мил и внимателен, да я подготви постепенно. Сега обаче за миг го обзеха смътна, неясна изненада и инстинктивното усещане, че нещо не е наред. Но толкоз. Ала преди да е осмислил чувствата си, Сюзан реагира бурно и възмутено. Извика и се дръпна от него. Чейс не бе успял да протегне ръка към нея, когато някой забумка с все сила по входната врата.

Стреснат, Чейс вдигна глава. При прозореца беше необичайно светло… на алеята пред Страдфордови се виждаха фенери на карета. Успя само да погледне Сюзан, която лежеше на по-малко от ръка от него и ридаеше неутешимо. След миг по вратата пак се заблъска яростно, настойчиво.

Чейс се движеше единствено по инстинкт. Претърколи се от леглото, стана, закопча ризата си на път към вратата и се опита да подреди мислите си.

— Сюзан! Чейс! О, за Бога, събудете се най-после! Отворете! Сюзан!

— Вие ли сте, госпожо Стратфорд? — попита Чейс и отвори с рязко движение вратата в тъмното антре. Отпред стоеше майката на Сюзан, пребледняла и уплашена не по-малко дъщеря си, която лежеше в стаята.

— Чейс, случи се нещо ужасно! Баща ти. Получил е сърдечен пристъп! — Щом видя младия мъж, госпожа Стратфорд се разрида още по-неудържимо. Протегна ръка към Чейс с някаква паническа молба. — Никой не знае какво да нрави! Всички онези хора са още в къщата и само се суетят. Потърсихме сестра ти, но не я намерихме. А някой трябва да се заеме — да отпрати гостите, да повика лекар, да нареди на слугите какво да правят… Налага се да се върнеш! Господин Стратфорд ще те придружи с нашата карета.

— Какво?

В първия момент Чейс не разбра какво му говори госпожа Стратфорд. Бяха станали толкова много неща за толкова кратко време. Твърде много неща, за да мисли за всички наведнъж.

— О, Чейс, мили толкова съжалявам! — Госпожа Стратфорд сякаш не забелязваше объркването му, толкова се бе притеснила. Само поклати глава и вдигна ръка, за да го дръпне още по-настойчиво. — Чейс, побързай! Върви да се облечеш.

Но той беше облечен. Трябваше само да си обуе ботушите. Едва сега проумя какво му е съобщила неговата тъща и застина като вкаменен. Господи, баща му! Точно сега ли? Господи, само не и сега! Чейс не бе приключил с нещо твърде важно. Извърна се към Сюзан. Още беше в леглото, където я беше оставил, но вече бе седнала и гледаше мълчаливо вратата. Чейс се опита да срещне очите й, за последен път да разгадае изражението й, но в тъмнината не се виждаше нищо. Вече бе невъзможно да си зададат каквито и да било въпроси, да изрекат утешителни думи.

— Ела, синко! Приготвил съм каретата. Вземи си палтото — каза от вратата господин Стратфорд и се пресегна през разриданата си съпруга да подаде ръка на Чейс.

С появата си той сякаш развали магията, разсея смразяващото стъписване на Чейс, който кимна рязко, осъзнал в миг всичко.

— Ще си взема ботушите и веднага идвам.

— Ще си облекат палтото, Чейс. — Когато той се обърна към леглото, Сюзан вече стоеше до него с ботушите в ръка. Не отвърна на погледа му, но го докосна по ръката, сякаш му се извиняваше. — Ще дойда с теб…

— По нощница? — Майка й веднага й препречи пътя. — И дума да не става, скъпа. Облечи се, пък после ще идеш. Само това оставаше, да изложиш Джошуа Кортланд, да скандализираш всички, като се появяваш по нощница. — При мисълта, че могат да се опозорят, госпожа Стратфорд забрави за мъката си отпреди малко. Веднага спря да плаче и се стрелна бързо покрай Чейс, за да хване дъщеря си за ръката и да я спре. — Ще наредя да приготвят другата карета. Облечи се прилично, аз също ще дойда с теб у Кортландови.

— Побързай, синко. Губим ценно време. Тръгвай!

Само за миг Чейс се поколеба смутен пред вратата на къщата, загледан към мястото, където стоеше Сюзан — лицето й беше все така бледо и забулено в мрак и той не разчете мислите й. „Губим време ли, каза си учуден Чейс. Или го използваме, за да изтръгнем някои до болка необходими отговори?“ Внезапно си даде сметка, че при всички положения няма избор. Сега нямаше време за Сюзан. Нямаше време да умува. Нямаше време за нищо друго, освен за баща си. Всичко останало щеше да почака. Отпуската му вкъщи се беше превърнала в кошмар.

 

 

Мина близо час, докато Сюзан дойде у Кортландови. Кук почука на вратата на Джошуа едва чуто и ако в стаята не цареше пълна тишина, Чейс сигурно изобщо нямаше да забележи. Странно, помисли той, колко пустинно тиха беше сега къщата. Някак зловеща. От лекото проскърцване на гредите по покрива до съскащите пламъци на огъня в камината, всичко звучеше някак приглушено, сякаш самата къща участваше в дълго бдение. Както гората по време на война миг преди атака. И тук всичко беше притихнало в очакване.

— Госпожица Страд… госпожа Кортланд, сър. Чака ви долу.

— Благодаря ти, Кук, ей сега ще сляза.

Чейс само кимна изморено и погледна баща си, който лежеше в кома и едва дишаше. През дългия час, който беше прекарал до леглото му, не беше настъпила никаква промяна. Никаква. Нито към добро, нито към по-лошо. Баща му се мяташе между живота и смъртта… Как ли щеше да свърши всичко това? Накрая Чейс с усилие отклони мислите си от своя баща, помъчи се да заличи мъката върху лицето си, погледна надолу към тъмното антре и видя Сюзан, която го чакаше мълчаливо. Поколеба се миг, после слезе по стълбите при нея.

— Чейс… баща ти?

Сюзан сякаш бе почувствала, че сега в къщата господства тишината, която отговаряше напълно на настроението й. Въпреки че се намираше на известно разстояние от Чейс, тя говореше почти през шепот и той напрегна слух, за да я чуе.

— Още е жив, разбрах обаче, че и през пролетта е имал сърдечен пристъп. Явно е решил да не ми казва. Но този път кризата е много по-сериозна.

Между тях тегнеше напрежение, което не се дължеше единствено на състоянието на Джошуа. Чейс долавяше неловкостта, спуснала се като невидимо перде и сякаш заглушаваща думите. Ако се бяха погледнали, сигурно щяха да я преодолеят, но Сюзан избягваше да срещне очите му, все едно се страхуваше, че така ще издаде някаква тайна.

— Къщата е… толкова пуста.

Когато Чейс се приближи, Сюзан се озърна нервно, тръгна и докато вървеше, погледна в дъното на коридора. По масите още имаше полупълни чаши с шампанско, по бюфетите се виждаха месо и други остатъци от вечерята. Свещите в сребърните свещници не бяха догорели. Къщата сякаш бе сполетяна от внезапна беда, както всъщност си беше. От поредната беда тази вечер.

— Да, знам. — Чейс забеляза и посоката, накъдето гледаше Сюзан, и израза й при гледката, и вдигна рамене, сякаш не му се занимаваше с това. — Наредих на прислужниците да не пипат нищо. Отпратих музикантите, а после и всички гости с каретите им. Никой няма представа къде е Елинор. Някой спомена, че я е видял да танцува с един вдовец, приятел на вашите… но кой знае къде се е запиляла. Изпратих половината прислуга да я търси, а другата половина — да повика доктор Стивънс. Според Кук той се грижел за здравето на баща ми. Доктор Барстоу поне беше любезен да предложи услугите си, докато намерим Стивънс… Родителите ти са проявили далновидност да поканят и лекар.

Усети горчивината в гласа си и за да я разсее, сведе глава и разтри уморено очи. „Господи — помисли си изведнъж, — не биваше да си идвам. Става нещастие след нещастие, човек не може да си поеме дъх. Пенли, Елинор, проблемите в банката, баща ми… и ти, Сюзан. Какво, по дяволите, става между нас? Поне това можеше да мине без главоболия. Защо не ме гледаш в очите, когато говорим?“

— Аз… Чейс, съжалявам — махна нервно Сюзан, сякаш се извиняваше, насили се да погледне съпруга си и установи, че просто не е в състояние да го направи. Поруменя лекичко от срам и вина и примигна, за да спре сълзите, избили в очите й. — За баща ти, де. И за… тази вечер. Държах се непростимо.

„Непростимо ли, учуди се Чейс. Не. По-скоро озадачаващо.“ Не можеше нито да прости, нито да осъди нещо, което не разбираше, а той наистина не разбираше странното поведение на Сюзан днес. Но сега не беше време да задават въпроси и да търсят отговори. Да съграждат мост през пропастта, зейнала така неочаквано между тях двамата през последните дни. Дори баща му да не лежеше на смъртно легло, Чейс пак бе длъжен след няколко часа да се върне на фронта, а и да не заминаваше, тази вечер нямаше нито време, нито сили да събори защитните зидове, зад които Сюзан се криеше. За каквото и да ставаше дума, Чейс щеше да му мисли следващия път, когато се прибереше от войната… Ако изобщо се прибереше от кампанията, която Шърман предвиждаше.

— Сюзан, няма да се преструвам, че разбирам какво точно не беше наред тази вечер, но наистина не виня само теб. Сигурно съм виновен и аз. Бях припрян. Или много муден. Не знам, както вероятно и ти. Живели сме цял живот заедно, предстои ни като семейство да сме заедно до гроб. Ще изгладим някак нещата, когато се върна.

При тези премерени думи на Чейс в Сюзан се надигнаха две противоположни чувства. Първото беше облекчение — и тя не беше сигурна дали то не е по-силно. „О, Господи — укори се горчиво, — каква страхливка съм. Стоя и мълча като онемяла, оставям Чейс да поеме вината, която нося аз.“ Но кой знае защо, й се доплака от отчаяние, защото бе загубила веднъж завинаги Роджър Лейси.

— Майка ти и баща ти чакат ли? Да пратя ли Кук за каретата?

— Не — успя Сюзан най-после да си наложи да не шепне. Пое си дълбоко въздух, усети как пак потреперва и използва краткия миг, за да подреди мислите си. — Не, казах им да ме оставят. Аз съм твоя съпруга, Чейс. Длъжна съм да бъда до теб… и исках да остана. „Може би е странно, помисли тя, но това е истина.“ Няма да ти преча, постой с баща си. Ще чакам тук долу в салона. Но ще остана, в случай че ти потрябвам.

За миг, колкото сладостен, толкова и болезнен, Чейс изпита чувството, че напрежението между тях се е стопило, че се е върнала дълбоката обич, свързвала ги цял живот. Може би всичко щеше да се оправи. Стояха върху здрава почва, на която да градят.

— Благодаря, Сюзан. Ако нямаш нищо против, ще се кача отново при баща ми. Ще ти кажа, ако има промяна.

— Чейс, наистина те обичам! За мен е важно да го разбереш!

Както стоеше на стълбите, той се обърна рязко и погледна учуден към Сюзан, която още беше при вратата на салона. Беше го казала разпалено, но и някак тъжно…

— Знам, любима. Никога не съм се съмнявал.

Сюзан сякаш понечи да каже още нещо, но после бавно размисли. Чейс продължи да стои на потъналото в здрач стълбище и изпроводи с поглед Сюзан, която влезе в тъмния салон. Не проумяваше какво става. Накрая се върна в тихата стая да бди край баща си.

 

 

Вече сигурно се развиделяваше. Последния път часовникът долу бе ударил шест часа, или може би шест и петнайсет, Чейс не бе съвсем сигурен. Въпреки това мракът зад прозореца в спалнята на Джошуа сякаш не искаше да отстъпи място на все по-силната дневна светлина. Може би се задаваше поредната буря? Стоманеносива зора, която предвещаваше още сняг. Дори времето сякаш беше решило да бъде против всички. Колко ли часа Чейс бе бдял край леглото на баща си? Четири? Може би пет или шест? Беше смятал, че времето се ниже толкова мудно само преди решаващи битки: Антиетъм, Фредериксбърг, Чанселърсвил, Гетисбърг… Кенсо Маунтин и Пийч Трий Крийк. Сигурно предстояха още сражения, щом армията на Шърман продължаваше своя поход на север. Още нощи като тази, студени, бавни и тихи. През цялото време баща му не се помръдна нито веднъж, не каза и думица. Само лежеше като труп. „Господи! — помоли Чейс, внезапно обзет от нетърпение, толкова бе уморен. — Хайде, татко, направи нещо. Почувствай се по-добре или по-зле. Каквото и да е, но не лежи така!“

Веднага се стъписа от ужасно егоистичната си мисъл и погледна бързо към леглото на Джошуа, за да се увери, че молбата му не се е превърнала в реалност. „Божичко, нямах предвид това — помисли съвсем капнал. — Вече дори не знам какво мисля.“ Малцина бащи и синове бяха близки, както Чейс и Джошуа Кортланд. Малко семейства се радваха на искрената обич между двамата. Между баща му и по-големия му брат Джош не бе съществувала такава дълбока връзка, въпреки че Джош беше първороден син и, разбира се, бе възпитаван като наследник. Колкото до Елинор… Нея Джошуа обичаше, но между тях го нямаше приятелството, нежно и трайно, каквото винаги бе съществувало между бащата и най-малкия му син Чейс. Джошуа му беше нещо повече от баща. Открай време му беше и приятел. Най-старият и вероятно най-скъпият, по-скъп дори от Бен, брата на Сюзан, както и от Лейси, от няколко години заел мястото на Бен Стратфорд. Последното нещо на света, което Чейс искаше, беше състоянието на баща му, който беше в несвяст, да се влоши още повече. Гузен, се извини още веднъж и се наведе да погали баща си по безжизнената ръка. После се облегна в тапицираното с тъмна кожа кресло, подпря уморено глава и затвори очи.

Може би се беше унесъл за миг, не беше сигурен. Знаеше само, че е усетил как някой го милва нежно и състрадателно по черната коса. Беше жена, Чейс дочу край себе си как тихо прошумолява кринолин. Инстинктивно се обърна и за миг допря лице до полите й, хладни и толкова успокоителни.

— Господи… Защо е всичко това? Защо точно сега? Седя тук вече часове наред. Нищо не се променя… И най-лошото — чувствам се толкова безпомощен. Не мога да направя абсолютно нищо, за да му помогна.

Жената притисна пак главата му до себе си, погали го по косата с нежно разбиране и го пусна.

— Искате прекалено много от себе си, майоре. Може би правите много повече за Джошуа, отколкото си давате сметка. Любовта и молитвите ви са толкова пламенни, прибрахте се всъщност заради него. Не съм виждала Джошуа така щастлив, както през последните няколко дни, само защото се върнахте вкъщи при него.

Чейс се сепна и отметна глава. Отвори очи и видя, че в здрача до него стои не Сюзан, а Уитни Пенли. Смути се и се поизчерви.

— О, извинявайте, госпожо Пенли. Помислих си, че е Сюзан.

— Няма нужда, майоре, да се извинявате. Дори и да имаше, аз ви дължа толкова много, че не знам дали някога ще съм в състояние да ви се отплатя. — Уитни погледна към него в мрака и се усмихна нежно. — Сюзан май е заспала долу. Когато дойдох, Кук тъкмо затваряше вратата на салона и ми направи знак да пазя тишина. По-скоро аз би трябвало да се извиня, задето ви се натрапвам в такъв мъчителен момент.

— Не, не пречите. Наистина — смотолеви Чейс: и думите, и мислите му бяха тягостни и сковани, толкова уморен се чувстваше. — Казах на Кук да не ви буди, госпожо Пенли. Не виждах защо да ви вдигаме посред нощ заради тази толкова нерадостна новина.

— Кук не ни е будил. Но малката Бони не е така загрижена за съня ми като вас. Беше се събудила и палуваше. Отидох да я усмиря и видях, че тук още свети, а прислужниците се суетят по алеята. Веднага разбрах, че нещо не е наред.

Тя се дръпна от Чейс и отиде при леглото на Джошуа да го погали нежно по пепелявото лице. Бе смазана от мъка, в очите й блестяха сълзи.

— При това положение ще останете ли, майоре? Пратихте ли телеграма, че ще удължите отпуската си?

— Не, още не съм. Кук ще го направи веднага щом отворят пощата, но едва ли има смисъл. Шърман… — Млъкна овреме, сетил се, че тя е привърженица на Конфедерацията. На нея можеше да довери такава новина, но не и на съпруга й. — Има… причини, поради които ме чакат да се върна, независимо от състоянието на тате. На всяка цена ще замина днес сутринта, както и смятах. Но наистина оставям след себе си страшна бъркотия.

Уитни кимна и отново се обърна към Чейс.

— Поне не се тревожете за нас, дето оставаме тук. Гледайте вие да сте добре, ние все ще се оправим. Ще се грижим много за баща ви, уверявам ви. Лично аз ще се грижа за него, както бих се грижила за собствения си баща. Жена ви несъмнено също. А Джонатан ще движи бизнеса.

Още щом Чейс чу името на Джонатан Пенли, между тях настъпи напрежение, каквото дотогава нямаше. Той погледна рязко лицето на Уитни — бе поруменяла, и смутен, отмести очи. Уитни Пенли явно знаеше за караницата между него и съпруга й завчера. Бе дошла да му изкаже съчувствието си не заради желанието на мъжа си, но по-скоро против него. Чейс й се усмихна лекичко от благодарност и двамата си кимнаха безмълвно.

— Вие сте прекрасна жена, госпожо Пенли. Много добра. Помислих си го още първия път, когато ви видях във Вирджиния, в Блайдсуд. — На устните му се появи по-скоро горчива усмивка и той допълни, сякаш мислеше на глас: — Поне за едно там съм бил прав. Това би трябвало да ми даде някакво успокоение.

Без да го поглежда, Уитни заговори някак тъжно, сякаш споделяше с него лична мъка, за която никога повече нямаше да отвори дума:

— Мисля, майоре, че в Блайдсуд сте бил прав за много повече неща, отколкото си давате сметка. Но едва ли е уместно да го обсъждаме и занапред. Току-що се оженихте и сигурно е по-добре да не ви разубеждавам. — Тя махна неловко с ръка, сякаш да сложи край на разговора. Обърна се отново с лице към Чейс и в сиво-сините й очи пак се четеше единствено съчувствие. — Трябва да сте много изморен, майор Кортланд. Защо не се опитате да поспите, нали съм тук? Ще ви събудя веднага, ако настъпи промяна.

— Няма за кога. Трябва да се приготвя и в девет часа да хвана влака за Вашингтон.

— Починете си поне малко. Преоблечете се в униформата и се измийте. Едва ли смятате да пътувате така.

Той не се колеба дълго. Кимна признателно и се изправи. Още беше с парадната униформа. Не можеше да пътува с нея във влака. Щеше да му дойде добре и да си почине, пък било то и за миг. Освен това имаше още хиляди неща, за които трябваше да помисли. Неща, за които покрай пристъпа на баща си бе забравил. Отговорности, които си беше позволил временно да пренебрегне. Сред тях бе завещанието му. Трябваше да го промени в полза на жена си Сюзан. А и Елинор и мошеничествата в банката, за които Джонатан Пенли я бе обвинил… Покрай това Чейс се запита стъписан и свъсен кой ще представлява семейството в банката, след като баща му не беше в състояние да го върши? Сюзан не разбираше нищо от управление на банки. Елинор пък разбираше прекалено много. Тя щеше да гласува своята печалба от десет процента и да остави другите петнайсет процента в ръцете на останалите акционери. Чейс бе упълномощил баща си да защитава неговите двайсет и пет на сто, сега обаче нямаше кой да ги брани. След обвиненията на Пенли към Елинор той й нямаше доверие, за да й повери такава власт. Трябваше да помисли кого друг да упълномощи. Но кой! Жалко, че Уитни Пенли не беше наясно с банкерството. Тя беше сред малцината, на които можеше изцяло да повери нещо толкова важно, но му бе трудно да предложи същата власт на съпруга й, колкото и компетентен да беше Джонатан Пенли.

Накрая видя, че няма избор. От военното министерство му изпратиха телеграма, в която изказваха искрените си съжаления, но било абсолютно невъзможно да удължат отпуската, на който и да е от офицерите на Шърман. Тръгна, без да буди Сюзан, само й остави бележка, която надраска бързо на масичката в салона до канапето, където тя бе легнала. Целуна я за сбогом, но се съмняваше, че Сюзан ще помни. Поне най-после бяха открили доктор Стивънс. Той беше при Джошуа Кортланд, когато Чейс се сбогува с баща си — все още в безсъзнание. Елинор сигурно скоро щеше да си дойде всеки момент, въпреки че прислужниците не успяха да я намерят. Чейс се отби у Епсли, семейния адвокат, когото вдигна от леглото, за да състави ново завещание. Помоли го да подготви и документите за прехвърлянето на попечителството върху дяла на Чейс в банката на някой друг, а не на болния му баща. И чак в последния момент, докато зъзнеше на сивата студена гара на Филаделфия, попълни името в горната част на пълномощното. Джонатан Пенли. Рискът беше огромен и Чейс го знаеше. Можеше да избира единствено между дявола и дълбокото синьо море. Бе притеснен и изненадан, че дава такава голяма власт на бивш офицер от Конфедерацията, но се утешаваше, че вероятно и Джонатан Пенли ще е не по-малко озадачен, щом получи пълномощното. Не го правеше от приятелски чувства, помисли мрачно Чейс, докато пускаше запечатания плик в пощенската кутия. Беше нещо като временно примирие. Засега това беше всичко, което можеше да предложи на този човек. Дори то му беше струвало доста усилия.

И така, накрая бе уредил всичко, му хрумна с мрачно удовлетворение, докато се отдалечаваше от пощенската кутия. Тези безценни няколко дни в крайна сметка се оказаха достатъчни — точно както си беше казал в Савана. Сега беше готов да се върне в армията и да продължи предвидения от Шърман поход към ада… И да не се тревожи кой знае колко, ако не се върне.

 

 

Сюзан спа на канапето у Кортландови до късно и не чу свирката на влака, с който мъжът й се връщаше в армията. Не чу и пратеника, донесъл телеграма от Вашингтон, окръг Колумбия. Когато се прибра у дома, майка й вече я беше получила и й я донесе заедно със закуската, щом дъщерята се отпусна уморено на стола до камината в хола.

— Щях да забравя, скъпа. Получих я одеве, идва специален пратеник.

Телеграмата беше с клеймото на мястото, откъдето беше изпратена — Вашингтон, окръг Колумбия. Веднага щом я видя, Сюзан се разтрепери. Не смееше да я отвори, докато майка й е в стаята, престори се, че не я интересува, и я остави на канапето.

— Как е Джошуа Кортланд, скъпа?

— Няма промяна — опита се Сюзан да отвърне горе-долу спокойно, въпреки че сърцето й препускаше в наново събуден ужас и устата й беше пресъхнала. — Доктор Стивънс каза, че могат да минат седмици, докато се разбере какво ще стане.

— Какъв ужас за всички! — поклати глава госпожа Стратфорд. — За самия Джошуа, разбира се. За сина му Чейс. Сигурно сърце не му е давало да остави баща си в такова тежко състояние. И за теб ми е мъчно. И при нормални обстоятелства първата брачна нощ си е истинско изпитание.

Сюзан по-скоро почувства, отколкото видя, вторачения поглед на майка си, когато тя изрече последните думи, но не сметна за необходимо да отвръща. Просто вдигна рамене в знак, че не й се говори за това, и усети как майка й премества поглед. Вече беше твърде късно, за да й каже истината. Цялата или дори само част от нея. Засега щеше да остави нещата да се развиват от само себе си.

— Трябва да изпратя писмо на Кортландови. Я да го напиша още сега, докато закусваш. Ще те оставя само няколко минутки.

— Добре, мамо. Ще се оправя.

Вратата на хола едва се беше затворила, когато Сюзан се пресегна и взе с разтреперани пръсти телеграмата от Вашингтон. Беше от Роджър, разбира се. Нямаше от кого друг да е. Дали вече знаеше, че се е омъжила?

СКЪПА СЮЗАН тчк ЧЕЙС МАЙ СЕ ПРИБРАЛ У ДОМА тчк ЗА БОГА, НЕ ПРАВИ ГЛУПОСТИ, ДОКАТО НЕ РАЗГОВАРЯМ С ТЕБ ИЛИ С НЕГО тчк ПРИСТИГАМ ВЪВ ФИЛАДЕЛФИЯ ТОЗИ ЧЕТВЪРТЪК ИЛИ ЧАКАМ ДА СЕ ВЪРНЕШ ДОТОГАВА…

Прочете само това, когато отново чу майка си пред вратата. Сви бързо на топка телеграмата и я метна в камината с усещането, че не тя, а направо сърцето й изгаря в пламъците.

— Поздравления от младия доктор, с когото работиш ли? — погледна любопитно госпожа Страдфорд телеграмата, вече обхваната от огъня, и се смръщи. — Защо унищожаваш едно… Всъщност както и да е. Забравих, че и на теб не ти е никак леко. Въпреки това не бива да пренебрегваш любезното отношение на хората. Намери начин да благодариш на младежа, щом се върнеш във Вашингтон.

— Няма да се връщам във Вашингтон, майко. Поне засега. — Колкото и да се стараеше, Сюзан го каза прекалено категорично. Тя си открадна един миг, за да омекоти още повече гласа си, после се осмели да продължи: — Вече съм омъжена и мисля, че е най-добре… да не работя повече като медицинска сестра. Пък и бащата на Чейс е толкова зле и известно време едва ли ще мога да напусна Филаделфия.

— Виж ти! Пък аз мислех, че си обичаш работата. — Майката на Сюзан сви учудено рамене. — Говори ли с Чейс, че смяташ да не работиш?

— Не, аз… нямаше време — запелтечи объркана Сюзан. — Но според мен той би предпочел да остана тук при баща му.

— Да, разбира се, може би си права. Но все пак прати телеграма на онзи лекар, твоя приятел. Длъжна си поне да отговориш на честитката.

— Да. Да, ще му пиша. Още днес. По-късно.

— Защо просто не ми продиктуваш телеграмата? На драго сърце ще я пратя, та ти да си починеш, мила. Знам, дойде ти много днес.

Сюзан се колеба само миг. Но вече нямаше какво да каже на Роджър за тях двамата, не можеше да се промени нищо. Трябваше просто да му съобщи, че се е омъжила. А после той сам щеше да разбере останалото.

— Да, мамо, ще съм ти признателна. Пиши му… че му благодаря, задето ми е честитил, и се надявам… да запази приятелството си. И с Чейс, и с мен. Подпиши телеграмата с „госпожа Сюзан Кортланд“. Това е достатъчно.

Сюзан загледа как майка й излиза от стаята и даде воля на сълзите, избили в очите й. Днес беше първи януари, спомни си изненадана. Вече от няколко часа беше 1865 година, а мъките сякаш нямаха край. Ако беше някаква поличба, какво ли им предстоеше през годината? Сюзан не съжаляваше, че не е отпразнувала началото на новата година.

 

 

През войната в пощите — дори в местните — бе настанал още по-голям хаос отпреди. Писмото, което Чейс Кортланд беше пуснал в първия ден от новата година от гарата във Филаделфия, не бе разпределено дори няколко дни след това. Кук го взе заедно с останалата поща на Кортландови — всеки ден отскачаше до пощенския клон.

След заминаването на Чейс в къщата на Кортландови не се бе променило почти нищо. Джошуа продължаваше да е в кома. Днес Кук се бе забавил и се върна изнервен, с доста голямо закъснение, на Локъст Стрийт.

Сети се за писмото до Джонатан Пенли, което беше взел, погледна нетърпеливо към къщичката за гости и видя Миранда, която си играеше навън в снега. Нямаше смисъл да носи писмото лично. Реши да го даде на детето, за да спести малко време.

— Госпожице Миранда!

Момиченцето го погледна и дотича при прислужника, щастливо усмихнато. Познаваше го от многобройните разходки с дядо Кортланд. Той му отвърна с искрена усмивка. Беше невъзможно да не се усмихнеш при вида на безгрижната му невинност.

— Здравей, Кук! Направих снежен човек. Искаш ли да го видиш?

Прислужникът се засмя, но поклати със съжаление глава.

— Може би по-късно. Ще ми направиш ли една услуга? — Той бръкна в ливреята да извади плика. — Баща ти вкъщи ли е?

— Не. Има работа.

— А майка ти? Занеси й това. Взех го от пощата, изглежда е важно. Постарай се да й го предадеш веднага.

Миранда кимна и го целуна с премръзнали устни. Кук я загледа как тръгва към къщата, после се обърна. Манди вече беше на три — три и половина годинки и приемаше такива заръки сериозно. Притисна силно плика до гърдите си и влезе тичешком вкъщи.

Уитни тъкмо слизаше по стълбите с Бони на ръце. В топлите й сиви очи проблясваше страх.

— О, Манди! Мислех, че е баща ти.

— Кук ми даде това за теб. Каза, че било от пощата…

— По-късно, миличка. Бони пак вдигна температура, никак не е добре. Остави плика и изтичай до къщата на дядо. Виж дали доктор Стивънс може да отдели малко време, за да я прегледа.

— Малката Бони ли? — погледна тъжно Миранда.

Бони си беше болнава. Беше боледувала почти цяла зима, но майка й никога досега не бе толкова разтревожена. Миранда усети страха й и се разтрепери.

— Хайде, Манди! Побързай!

Уитни беше изморена от бременността и от безкрайните болести на Бони, бе страшно притеснена и от последния сърдечен пристъп на Джошуа. Не искаше да е сприхава с най-голямото си дете, но въпреки това гласът й прозвуча остро.

— Тръгвай, Манди, веднага! Не мога да изведа Бони навън в това студено време.

Миранда кимна и се обърна, както стискаше плика. Сети се за него чак при вратата и го метна върху купчина книги, които баща й използваше в работата. Моментално забрави за писмото — малката Бони я погълна изцяло.

Доктор Стивънс установи, че пеленачето е болно от скарлатина. Обривът вече беше избил и Бони пищеше от болка и температура. За да не се зарази и Манди, я пратиха в главната къща и страховете на родителите й за Джошуа Кортланд сега се примесиха със страхове за живота на детето им — скарлатината се славеше като смъртоносна за малките деца. Никой не се сети за плика, който Миранда беше донесла. В настъпилото объркване Кук също не си спомни за него. Така важният документ, с който Чейс Кортланд след толкова двоумение бе прехвърлил пълномощията си в банката, лежеше забравен на лавицата с книги на Пенли и трупаше прах. Щеше да липсва много, докато бъде открит.

Междувременно, без да знае, че брат й е прехвърлил пълномощията, Елинор съзря възможност, която отдавна бе чакала. Нареди да впрегнат каретата и тръгна да обикаля дребните акционери на банка „Кортланд“. До сряда вечерта посети всички. Усмихваше се и тръпнеше в очакване на заседанието на управителния съвет, насрочено за вдругиден. След броени дни банката щеше да бъде нейна. По всичко личеше, че през новата 1865 година ще й върви по вода.