Джесика Сен Клер
Зимни рози (7)

Седма глава

Чейс пристигна във Филаделфия по-късно, отколкото се бе надявал. Здрачът вече се беше спуснал над посивелия от снега град. В старата зидана къща на Кортландови грееха златни светлини, които приканяха с топлината и уюта си. Чейс беше забравил ледения студ през декемврийските дни на Север, как вятърът пронизва всичко, и потръпна, докато стоеше пред добре познатия му главен вход и гледаше как влажният му дъх замъглява лъскавото пиринчено чукче на вратата. Беше изпратил телеграма от Сити Пойнт, но явно не я бяха получили. Никой не го посрещна на гарата и Чейс нае карета. Вратата внезапно се отвори и той влезе бързо, та час по-скоро да се скрие от студа. За миг гледката, разкрила се пред очите му, го стъписа. Той не познаваше прислужника, застанал пред него, мебелите в антрето също му се сториха странни. Креслата бяха с нови атлазени дамаски, старите кървавочервени персийски килими бяха заменени с други, по-леки и розови в стил „Обюсон“, новият полилей беше на газ. Дочу слабото му съскане. За част от секундата го обзе тревожното усещане, че е сбъркал къщата.

— Семейството вечеря, майор Кортланд. Вероятно желаете да идете в трапезарията?

Объркан, Чейс кимна и тръгна навъсен. Не му хрумна да се запита откъде прислужникът знае кой е — може би от портрета в салона? Но тези досадни дреболии бледнееха пред усещането, че има нещо нередно, че не го посрещат радушно, както е очаквал. Толкова ли дълго не се бе връщал вкъщи? Не го беше осъзнавал. През цялото време беше мислил за дома си като за нещо статично, което, за разлика от него не се променя. Колко глупав е бил! Но усещането — онова смътно чувство за неочаквана загуба — не го напусна, докато не влезе в трапезарията. Дори там продължи да го мъчи. Стаята бе окъпана в светлина, по дългата маса се виждаха познатите сребърни прибори, порцеланови сервизи и ирландска покривка. Баща му седеше на обичайното си място — на единствения стол, който, за разлика от другите не беше в стил „Чипъндейл“, но който бяха запазили в памет на дядо му. Чейс се усмихна насила, свали с една ръка шапката, по която имаше сняг, и забеляза как по лицето на баща му бавно се изписва изненада.

— Татко! Толкова се радвам да те видя!

Джошуа го погледна бегло, без да продумва. След това се окопити от стъписването и скочи, за да стисне жилавата премръзнала ръка, която синът му бе протегнал.

— Чейс! За Бога!…

— Извинявайте, че ви прекъсвам вечерята. Изпратих телеграма от Сити Пойнт, но явно…

— Не сме я получили. Но няма значение, знаеш как е тези години. Най-важна е войната, цари пълна бюрокрация. — Джошуа продължаваше да се взира все така невярващо в сина си. Накрая примигна, но не пусна ръката на Чейс. — Божичко! Каква приятна изненада! Извинявай, че не те посрещнах на гарата. Непременно щях да дойда, само да знаех. Е, как си? — Най-после пусна без желание дланта на Чейс и отстъпи назад. — Какво ти е на ръката?

— Рана, но не е сериозно. Всъщност дори ми помогна да се прибера.

Джошуа закима, сетне, сякаш се бе сетил нещо, обърна се рязко и се навъси, поглеждайки към мястото, където седеше Елинор.

— Няма ли да посрещнеш брат си, Елинор? Да му кажеш една-две думи за добре дошъл?

Тя само се усмихна и кимна на Чейс.

— Ти го посрещна радушно и за двама ни, пък и пържолата ми ще изстине.

— Елинор! — намръщи се Джошуа.

Чейс се пресегна да докосне баща си по рамото.

— Няма значение — промълви той. Издърпа свободния стол в средата на масата и преди да седне, се обърна към Елинор, която го гледаше. — Здравей, сестро! — Усмихна се, но в усмивката му имаше горчивина. — Честно да ви кажа, малко се смутих, когато влязох вкъщи. Не познах човека, който ми отвори, след заминаването ми сте сменили и мебелите в антрето.

Чейс погледна бързо баща си, който отново сядаше на масата. Джошуа се смръщи и кимна.

— А, да. Но оттогава сигурно са минали две години.

— Както и да е. Но кой знае защо… се изненадах. — Чейс вдигна рамене и пак погледна сестра си. — Поне ти си същата, Елинор. Това все пак е успокояващо.

Тя продължи да се усмихва, но в очите й проблесна студенина.

— Ще го приема за комплимент, братко. Благодаря! Ала честно казано, не мога да ти го върна. Изглеждаш… доста остарял. Извинявай.

— Да, доста по-стар съм — просто се съгласи Чейс и се пресегна да вземе подноса с телешко филе, който баща му му подаде. Като по чудо една прислужница дойде да му сложи прибори, тихо и ненатрапчиво, сякаш бе чакан гост. Извън бойното поле старият свят си беше същият. — Понякога имам чувството, че съм остарял с цяла вечност, а не с години.

— И какви са ти плановете? Или може би трябва да попитам какви са плановете на генерал Шърман?

Чейс се поколеба толкова кратко, преди да отговори на въпроса на баща си, че едва ли някой забеляза. Нямаше смисъл да го тревожи със слуховете за нова кампания.

— Сигурно ще поеме към Ричмънд, за да се присъедини към Грант. Кога и как, още не зная.

— Явно с кораби или с влак. Но при всички положения вече се вижда краят на войната. Ще не ще Югът трябва да се предаде. — Облекчението на Джошуа беше искрено. Чейс го почувства, нали бе само на няколко крачки, и нарочно не каза нищо, за да не го тревожи. — А Сюзан? Знаеш ли, че е тук, във Филаделфия. Преди няколко дни се върна съвсем неочаквано от Вашингтон. Изпрати ли телеграма и на нея?

— Не. Но след като е вкъщи, може би днес трябва да отида до Страдфордови.

— Тази вечер ли? Е, май вече е късно… Защо ще се срещаш със Сюзан?

Чейс долови в думите на баща си някаква тревога и го погледна, опитвайки се да се усмихне успокоително.

— Нямам много време. На първи трябва да съм във Вашингтон. Бях обещал на Сюзан да се оженя за нея още първата отпуска. Сигурен съм, че поне това помниш, татко, както не съм го забравил и аз, и нямам намерение да не удържа на думата си. — Още докато го казваше, усети колко не му се иска да го прави, но веднага прогони тази мисъл от главата си и продължи още по-решително: — Няма причина да отлагаме и занапред сватбата. В Атланта не се е случило нищо, заради което да променя намеренията си спрямо Сюзан. И да е станало нещо, то по-скоро е засилило желанието ми да се оженя за нея. — Той замълча и погледна баща си: по лицето му се изписа видимо облекчение. Единствено в отговор на това Чейс се насили да се усмихне. — Опасявам се, че след тази отпуска може и да не се прибера чак докато не свърши войната. Ако ида тази вечер, Сюзан поне ще знае ден напред, че й предстои да се омъжи.

Джошуа сякаш не забелязваше напрежението в думите на сина си. Усмихна се още по-широко и кимна.

— Да, разбира се. Късно е да ходиш у тях, но при тези обстоятелства съм сигурен, че етикетът може да бъде нарушен. Веднага ще наредя да ти приготвят каретата.

— Между другото, какво стана с хубавата сестра на Джонатан Пенли? Лийна ли се казваше?

Уж нехайният тон на Елинор не заблуди никого. Никой не й повярва и че пита единствено от съчувствие и загриженост, колкото и усърдно да се преструваше тя. Чейс я изгледа остро, неподготвен за този въпрос, и запита дали в думите й не се крие и друго, освен чиста злоба.

— Не знам какво е станало с нея, Елинор — сви той накрая рамене, за да разсее неловкото мълчание, и се опита да не променя израза на лицето си.

„Лийна бе само спомен, повтори си Чейс. И то не особено приятен след онова, което се случи в Атланта.“ Беше изминал хиляди мили, за да се ожени за друга, отчасти и за да погребе завинаги този спомен.

— Лийна Лейтън реши да напусне Атланта преди федеративната армия. После… й загубих следите.

— Понеже стана дума, не е зле да поговориш с Джонатан, докато си тук. Сигурно ще ти е благодарен да му съобщиш нещичко за сестра му. Много се безпокои за нея.

— Смятах да го направя, татко. — Чейс хвърли последен мълчалив въпросителен поглед към сестра си, след което реши да смени болезнената тема. Посочи панерчето вдясно от баща си и като се направи на по-гладен, отколкото всъщност беше, помоли: — Би ли ми подал хляба? Ако искам да ида у Страдфордови все пак в някакъв приличен час, не е зле да побързам с вечерята.

 

 

Утрото на трийсети се пукна сиво и студено. Ръмеше дъждец, който някои биха нарекли суграшица — типичен ден за края на декември в града на Уилям Пен^[1].

Дълбоките снегове бяха рядкост преди януари и февруари, а през март преспите започваха да се топят. Джошуа нареди на всички в къщата да ходят на пръсти и нали утрото беше мрачно, Чейс спа почти до обяд. Когато се събуди, суграшицата се беше превърнала в хубав пухкав сняг, баща му беше отскочил до банката, а сестра му бе отишла да пазарува за венчавката, която беше насрочила за четири часа в събота. „За утре, помисли си Чейс, изненадан, че сватбата продължава да му изглежда все така нереална. Утре!“ Разопакова парадната униформа, която бе донесъл за церемонията и в стаята тихомълком влязоха непознати прислужници, за да я изгладят и да лъснат ниските му черни ботуши. В къщата беше тихо. Почти тягостно тихо за човек, свикнал с непрестанния хаос и шум във войската. Чейс се смръщи и се опита да не мисли за това, докато се обличаше и слизаше да закуси. Беше странно. Всичко беше странно. От прибирането му до срещата със Сюзън снощи. Беше много късно, за да й каже повече от десетина думи, а родителите й, развълнувани и доволни, не се бяха сетили да излязат и да ги оставят поне за кратко сами. Това, което обаче се бе врязало в паметта му, беше изненадата върху лицето на Сюзан, когато тя го видя. Въпреки снимката й, която от няколко месеца носеше непрекъснато със себе си, му се стори, че вижда непозната. След това изведнъж осъзна, че не е непозната. Всъщност след по-малко от два дни Сюзан Страдфорд щеше да му стане жена. Трябваше да свикне с тази мисъл. И то час по-скоро.

— Майор Кортланд! — повика прислужникът и го стресна тъкмо когато Чейс слизаше от последното стъпало на дългото стълбище.

Той се обърна рязко. Кук пребледня и отстъпи назад.

— Извинете, сър. Исках само…

— Не си виновен — прекъсна го Чейс. — През войната може би съм свикнал да реагирам по този начин…

Млъкна насред изречението, осъзнал, че Кук не разбира какво му говори. Искаше да каже, че му се е превърнало в навик. Че на война трябва да се научиш да реагираш бързо, ако не искаш да умреш. Не го ли проумяваше прислужникът? Нима войната не бе докоснала хората тук? Не, отговори си той сам. Нямаше причина. Той, а не те, идваше направо от бойното поле. Той, а не другите, се държеше странно.

— Какво има, Кук? Трябвам ли ти?

— Аз… не, сър. Но господин Пенли чака в салона. Налагало се да разговаря с вас, стига да можете да отделите малко време.

Погълнат от другите си мисли, сутринта Чейс не бе имал време да се подготви за срещата с Пенли. Е, налагаше се да разговаря с него неподготвен.

— Ами… — кажи му, че веднага ще ида при него. Донеси кафе, ще закуся по-късно.

Кук кимна официално, почти се поклони и Чейс се понамръщи, докато гледаше как прислужникът изчезна в коридора. Джонатан Пенли. Само името събуждаше у него спомени, които той предпочиташе да забрави. Първия път, когато бе държал Лийна Лейтън в прегръдките си, беше след новината, че брат и май е загинал. Беше почти преди година, последната Коледа в Блайдсуд, когато Чейс бе получил телеграма от Лейси, пръв открил и спасил в болницата във Вашингтон младия въстаник. По молба на Лийна малко след това Чейс замина за столицата, за да се опита да убеди Джонатан да приеме помилването, предложено му от федералистите — младежът обаче моментално отхвърли предложението. Това беше последният път, когато Чейс го видя — в онази вашингтонска болница, където Пенли едва не бе умрял. Спомняше си го като непреклонен бунтовник. Със суров поглед и, изглежда, също толкова суров дух. А фактът, че бе и брат на Лийна, но онова време не бе в полза на младежа, призна си мрачно Чейс. Предпочиташе денят да не започва така.

— Драго ми е, майор Кортланд!

Джонатан Пенли се изправи, когато Чейс влезе в салона, и пристъпи доста сковано, за да се ръкува с федеративния офицер.

— Здравейте, майоре!

Чейс се насили да се усмихне сърдечно, но това му струва доста усилия. Всеки, който видеше Джонатан Пенли, начаса забелязваше кръвната връзка между него и сестра му Лийна. Но и Джонатан също толкова ясно си даваше сметка за кръвната връзка между Чейс и сестра му Елинор. Ето защо, още преди да са си казали и дума, напрежението между тях стана още по-голямо. И двамата го усетиха. Чейс неволно изпъна рамене и се дръпна встрани.

— Няма да ви отнема много време, майор Кортланд. Но на всяка цена трябва да поговоря с вас.

„За Лийна“, веднага предположи Чейс и се притесни. Едвам се сдържаше да не се смръщи. Но кафявите му очи потъмняха и станаха по-студени: беше се сетил за златното колие, което жената от Джорджия размахваше в ръката си, и за двайсет и осемте федеративни войници, който лежаха мъртви наоколо. Какво можеше да каже на брата на жена, предала и любовта на Чейс, и родината?

— Става въпрос за банката на баща ви, по-скоро на семейството ви. Има някои проблеми.

Темата, която Пенли бе избрал, завари неподготвен Чейс.

— Да. Доколкото си спомням, баща ми спомена нещо в едно от писмата. Нещо за управителния съвет и за сметките на южняците.

— Не. Става дума за нещо друго, което е станало преди това. Баща ви не знае, а аз не посмях да ви го изложа в писмо. Честно казано, сестра ви Елинор краде пари от банката. Мисля, че по-уместен е терминът „незаконно присвоява“. Баща ви е в течение, че парите липсват, но не знае кой ги е взел. И през ум не ми е минавало тъкмо аз да му съобщавам за коварството на дъщеря му. Така и не открих какво точно прави лейди Бенингтън със сумите, които взима, но знам, че има нещо общо с един военен доставчик на име Роланд Ходжес. Той снабдява федералното военно министерство с оръжие и боеприпаси. Както и да е, когато казах на сестра ви, че знам за връзката между липсващите пари и Ходжес, тя моментално престана да взима суми от банката и не го е правила до началото на есента. Сигурен съм, не е приятно да го чуете, но след като сте се прибрали, майоре, се чувствах длъжен да ви кажа истината.

Чейс се взря в него изненадан, като се опитваше да не издава поне шока от чутото. И гнева, който моментално го обзе.

— Сигурен ли сте?

— Да, сто процента, иначе не бих си позволил да го кажа.

Отговорът на Пенли прозвуча като предизвикателство и Чейс почервеня от гняв, че изобщо е задал въпроса. „Проклети южняци! Проклети да са докачливостта и гордостта им!“

Кук влезе с поднос от чисто сребро. По него бяха наредени каничка, над която се виеше пара, тънички порцеланови чаши и чинийки, сребърна захарница и каничка за сметана, лъжички, скрити в гънките на надиплените салфетки. Сигурно щеше да им го поднася цяла вечност. Господи! Чейс бе помолил за чаша кафе, а този тип му разиграваше цял ритуал. Нямаше начин да разговаря, докато Кук е в стаята. Настъпи тягостно мълчание и той изгуби битката да запази самообладание.

Джонатан Пенли, които също чакаше мълчаливо, се възползва от паузата в разговора, за да премери офицера северняк с леден преценяващ поглед. Този проклетник му беше точно толкова несимпатичен, колкото той — на него. Вече виждаше как младият Кортланд пребледнява от гняв. Ако зависеше от него, Джонага нямаше нищо против посещението му да приключи с ръкопашен бой, но настойчивата молба на Уитни да запази добър тон още отекваше в съзнанието му. „Бъди сърдечен, Джон, моля те! Помисли за Джошуа и какво дължим на неговото семейство. Не забравяй, че когато къщата в Блайдсуд бе обхваната от пламъци, именно майор Кортланд рискува живота си, за да спаси Миранда. Пак майор Кортланд ни помогна да получим убежище на Север и достъп до хубавата северняшка болница, благодарение на което Бони се роди жива и здрава.“ „Не забравяй, призна си Джонатан, че на Чейс Кортланд дължиш живота и на двете си деца.“ Независимо от Лийна, независимо какво се е случило миналата зима между нея и майора северняк в Блайдсуд или тази пролет в Атланта — независимо от това Джонага Пенли беше готов донякъде да жертва гордостта си. Щеше да се опита да е сърдечен с младия Кортланд. Но вече имаше чувството, че това няма да е възможно.

— Благодаря, Кук. Можеш да ни оставиш — рече Чейс и нетърпеливо кимна на прислужника най-после да излезе.

Чувстваше, че Пенли го гледа и преценява. Долавяше едва загатнат упрек в очите на бившия офицер конфедералист. „Проклет да е!“, помисли изведнъж Чейс. Нямаше намерение да си играе на котка и мишка с Джонатан Пенли или когото и да било.

— Ще задяна ли вашата южняшка чест, майор Пенли, ако ви попитам откъде, по дяволите, сте разбрали? — Колкото и да се мъчеше, пак не успя да прикрие гнева си и когато Джонатан Пенли го усети, лицето му също притъмня. — Познавам твърде добре сестра си, майор Пенли. Достатъчно е да кажа, че ние с Елинор никога не сме били близки. Въпреки това, струва ми се, имам право да се учудя на обвиненията, които отправяте към нея. Особено след последния път, когато бяхте само един военнопленник, имал невероятния късмет изобщо да оживее. Сега се връщам от бойното поле и ви заварвам да правите разкрития, за които не е в течение дори собственият ми баща. Явно не сте си губили времето тази година във Филаделфия.

— Баща ви имаше остра нужда от някого. — Джонатан също вече не си правеше труда да говори любезно. Чейс Кортланд бе започнал пръв. Въпреки молбите на Уитни Джонатан нямаше да се унижава пред младия Кортланд. — Здравето му се влошаваше, той имаше проблеми в банката, а собствената му дъщеря се опиташе да го изиграе зад гърба му. По-големият ви брат вече беше мъртъв, а вие бяхте в армията и се чудехте как да изпепелите повечко акри южняшка земя. Не ме интересува дали вярвате, но реагирам болезнено на непочтеността в бизнеса. Направих всичко по силите си да се отплатя на баща ви и на вас за щедростта, която проявихте към мен и семейството ми. Имате пълно право да подлагате на съмнение решенията, които съм взимал, от както съм тук, но нямате никакво право да подлагате под въпрос дали съм постъпвал честно. Ако искате, ще ви покажа счетоводните книги на банката. Или резултатите от финансовите ревизии. Или все по-големите разминавания между записаните суми в замразените сметки на южняците и действителните влогове. Или попитайте сестра си каква е истината, майоре. Елинор дори не си направи труда да се опита да ме излъже какво върши. Всъщност ми предложи процент от печалбата. Повярвайте, отхвърлих предложението й.

За част от секундата гневът бе изместил всички други чувства в съзнанието на Чейс. Идеше му да изкрещи на Джонатан, че е нахален, проклет конфедеративен копелдак. Защо изобщо трябваше да вярва на думите на тоя никаквец Пенли? Но в следващия миг се опита да си възвърне разума. Трябваше да насочи заслепяващата си ярост не към Джонатан Пенли, а към друг — към сестра си Елинор. Личната му омраза към бившия офицер конфедералист не биваше да замъглява по-важния въпрос — какви гешефти върти Елинор в банка „Кортланд“. Допуснеше ли емоциите да вземат връх, глупакът щеше да бъде той, а не Пенли. Пенли бе абсолютно прав, че Джошуа Кортланд има нужда от него. Щеше да е така и занапред, докато най-после не свърши проклетата война, докато Югът не се предаде и Чейс не се прибере. А само Господ знаеше колко още ще продължи това.

— Добре, майор Пенли — заговори най-после бавно Чейс и се опита да си възвърне сърдечния тон. Спокойните думи бяха своеобразна капитулация и това никак не му харесваше. Въпреки това нямаше друг избор. Пенли беше изтъкнал куп доказателства. — Ще приема думите ви за чиста монета. Знам, че сестра ми е способна да извърши онова, в което я обвинявате. И ви благодаря, че не сте казали на баща ми. Той очевидно не е добре със здравето. — Настъпи дълга пауза и Чейс се обърна бавно, насилвайки се да срещне безпощадния поглед на вирджинеца. — Разбира се, ще разговарям с Елинор, но честно казано, не мисля, че ще има особена полза. Тя знае, че до пети непременно трябва да се върна в Савана. Докато съм в армията, сигурно ще се чувства с развързани ръце и ще продължава да създава проблеми. Колкото до това да се прибера, за да я спра… съмнявам се да е възможно, докато не приключи войната. А колко ще се проточи тя, зависи от вашето правителство. Ще се върна веднага, щом сложат край на войната.

— Добре. — Джонатан само вдигна хладно рамене. — Поне знаете истината. Само заради това дойдох да поговорим.

Джонатан вече се беше обърнал да си върви. Капитулацията на Юга беше твърде болезнена за него, че да я обсъжда, и то с офицера северняк. Нямаше какво повече да каже.

Чейс изпрати с поглед вирджинеца до вратата на салона и чак тогава се помръдна. Не бяха обсъдили един въпрос. Въпреки че не му се искаше сам да подхваща темата за Лийна, май бе по-добре да приключи с това още сега и да се надява, че никога повече няма да се налага да говори за нея.

— Изненадан съм, че не попитахте нищо за сестра си Лийна. Баща ми ми каза снощи, че много се тревожите за нея.

Джонатан Пенли веднага спря и мълча дълго. Бавно се завъртя и видя, че Чейс Кортланд го гледа мрачно, предизвикателно и изключително напрегнато. Джонатан не се сдържа и избухна, което пролича по израза му, а Чейс присви в очакване очи и зачака мълком.

— Вече бях решил да не споменавам името на сестра си пред вас, майоре. Въпросът може да породи още по-неприятни чувства между нас.

— Неприятни чувства ли? — повтори бавно и саркастично Кортланд. — От четири години само това правя: боря се с неприятните чувства, майоре. Научих, че е по-безопасно да се изправиш лице в лице с тях, отколкото да ги оставиш да се спотайват зад гърба ти като разбойник с нож в ръка.

Джонатан почервеня от намека за предателство и се отказа от всякакви опити да се държи мило.

— Никакъв „нож“ не ви дебне „зад гърба“, майоре. Не ми е в стила да се унижавам с такива неща. От друга страна, не одобрявам кой знае колко връзката ви с моята сестра. Дължа на семейството ви много, но не и това.

— Ама разбира се. И честно казано, ми е все тая дали одобрявате. Просто исках да разсея напрежението между нас, стига да е възможно. Пък и вече няма никаква „връзка“ между мен и Лийна и тъй като утре се женя за друга жена, с това е свършено веднъж завинаги.

— Ще е свършено с какво? — Джонатан съвсем се вбеси. — Все пак сте поели някакъв ангажимент. А сега се измъквате ни лук яли, ни лук мирисали. Това обаче едва ли ще върне доброто име на Лийна. — Той грабна гневно палтото си. — Не че доброто име някога е било от значение, особено за вас! — Джонатан профуча покрай Чейс към вратата. — Приятен ден, майоре. Казах това, за което бях дошъл. Сега с ваше разрешение…

Но Чейс му беше препречил пътя към вратата, не по-малко разгневен от него.

— Каквото и да знаете или да си мислите, че знаете, хич не си въобразявайте, че сестра ви е вода ненапита и си е изпатила! Искам да ви уверя, че Лийна получи много повече, отколкото даде. Платих скъпо и прескъпо съмнителната чест да познавам сестра ви!

Джонатан се върна едно стъпало, пребледнял от яд и изненада.

— Ако не бяхте син на Джошуа, щях да настоявам да си изкупите обидата, майоре!

— Ако баща ми нямаше такава огромна нужда от вас, за да движите нещата в банката и да държите под око проклетата му дъщеря, щях да приема с удоволствие! — отвърна Чейс не по-малко предизвикателно и внезапно настъпилото мълчание сякаш бе заредено с грозна безпощадност.

Стори им се, че е минала цяла вечност, когато след броени минути в стаята влезе Елинор. Спря на вратата, после се усмихна и погледна първо единия, сетне и другия мъж.

— О, извинете. Прекъснах ли ви?

Чейс я чу сякаш от много далеч, толкова бе погълнат от гнева на Джонатан, а и от своя. Откъсна очи от въстаника почти с физическо усилие и се обърна към сестра си.

— Дори и да ни прекъсваше, това надали те интересува, Елинор. Всъщност разговорът ни току-що приключи.

— Така ли? Дано сте си поприказвали добре.

Досещаше се на какво се дължи очевидното напрежение между тях. Можеше да каже на брат си за неблагоразумието на Джонатан — как една от вечерите, когато за първи път беше дошъл у Кортландови, е прекарал част от нощта в прегръдките на Елинор. Можеше да размени ролите и също като Джонатан да се прави на вода ненапита. Но тайните бяха оръжие и бе глупаво човек да ги използва за щяло и нещяло. Пък и не дължеше нищо на брат си.

— Добре ли? — Чейс вдигна рамене и се опита да си възвърне самообладанието. — Част от разговора ни всъщност засягаше теб, Елинор.

— Значи ви е било забавно.

— По-скоро поучително.

Без да каже и дума повече, Джонатан се обърна и излезе. Вървеше като вдървен, толкова бе ядосан, лицето му бе превърнато в сгърчена от ярост маска. Елинор, просто стоеше и се усмихваше, докато го изпровождаше с поглед.

— Съжалявам, Чейс. С удоволствие бих останала да си поговоря с теб, но имам час при шивачката. Отбих се вкъщи само да оставя едни кутии.

Когато тя също тръгна към вратата, Чейс посегна към ръката й.

— Трябва да поговорим, Елинор. Ако не сега, то друг път.

— Наистина не си представям кога ще стане. Страшно заета съм.

— Намери време, Елинор, иначе ще намеря аз. Ако трябва ще те измъкна от шивачката и ще разговарям с теб на улицата!

Елинор се обърна при тези думи, вече, без да се усмихва. В очите й засвяткаха ледени изумрудени искри.

— Само да си посмял!

— Не ме предизвиквай!

Елинор се замисли, присвила очи срещу брат си. Преди четири години нямаше да умува много. Сега обаче различно. През войната малкото й братче беше пораснало.

— Тогава утре сутрин, щом толкова настояваш. Това е сватбеният ти ден. Сам решавай как да го прекараш.

— Сватбата е в четири часа. С теб се уговаряме за десет сутринта в библиотеката горе. — Чейс чак сега пусна бавно ръката й. Тя го гледаше, без да казва нищо, и разтриваше мястото, където я бе стискал. — Ще гледам да не те бавя. Сигурен съм, подготвила си невероятен тоалет, с който да удариш в земята всички поканени на сватбата.

— И таз добра, да засенчвам оная досадница, твоята годеница! — Тя се засмя звънко през рамо, обърна се и отправи към вратата. — Е, до утре. Изгарям от нетърпение да разбера каква тема си избрал за лекцията си тази седмица.

На излизане се засмя отново, и то не насила, а съвсем искрено. Значи държеше тайни козове, които още не беше използвала, и не бе особено притеснена какво ще й каже брат й и дали ще й се кара. „По дяволите! — помисли той, загледан в предизвикателните волани на копринения й кринолин, докато тя излизаше. — По дяволите!“ Двата дни, с които разполагаше, нямаше да му стигнат. Във Филаделфия между Джонатан Пенли и Елинор се водеше тайна война и той се беше озовал насред бойното поле.

 

 

Чейс беше вечерял със семейството на Сюзан — отчасти, както си призна, за да не се храни с Елинор или Джонатан Пенли. Почти целия ден бе валял сняг, който бе спрял едва късно следобед. Вечерта беше ясна и ведра и по небето вече блещукаха звезди. Беше красиво и Чейс не се изненада, когато Сюзан предложи да се поразходят навън в градината.

Нямаше никакъв вятър. Празните пейки и дъбовете бяха отрупани със сняг. Беше студено, но не и неприятно. Чейс се усмихна при мисълта, че се наслаждава на отпуската си за пръв път, откакто се е прибрал, за да завари толкова заплетени проблеми.

— Чейс… трябва да те попитам…

В гласа на Сюзан, който винаги беше мил, сега се долавяше някаква необичайна предпазливост. Чейс стисна ръката й, както вървяха, й се усмихна да я окуражи.

— За какво?

Настъпи кратко мълчание и Сюзан вдигна замислено очи към едва осветеното му от звездите лице. Сетне махна нервно да покаже, че не иска да говори за това.

— А, нищо. Няма значение.

Той продължи да се усмихва, но забави крачка.

— Сега вече знам, че е важно. Обикновено не си толкова срамежлива. Хайде, питай, не се притеснявай!

Сюзан го погледна отново и леко дръпна ръка. За миг се беше отказала, но после размисли. Цял един човешки живот зависеше от тях двамата. Не, от тях тримата — от нея, Чейс и Роджър Лейси. Бе длъжна да попита.

— Миналата пролет във Вашингтон те попитах, но тогава не ти повярвах… Чейс, трябва да знам. Още ли си влюбен в сестрата на Джонатан Пенли?

Въпросът сякаш отекна в тихата, отрупана с преспи градина с каменна ограда. Изненадан, Чейс мълча известно време.

— Не очаквах да ме питаш това.

— Знам. Може би не биваше. Извинявай, Чейс. Не се налага да ми отговаряш.

Сюзан бе дръпнала ръката си и се извърна с лице към него. Той не я хвана отново, само погледна сребристата от снега градина, където се разхождаха. Голите клони на дърветата, правите редици на живия плет. Може би заради преспите, заради часа, заради зимата цареше гробна тишина. Светеха само звездите и нащърбената сребристо студена луна. Чейс отстъпи встрани и чу ботушите му да проскърцват по снега, а от устата му бавно излизат облачета пара.

— Сигурно аз, а не ти, трябва да се извиня. — Пак се обърна бавно към нея и се загледа в лицето й. — Ако ме беше попитала толкова прямо през пролетта, Сюзън, отговорът ми щеше да бъде друг. Или щях да те излъжа. Но сега… — Чейс се замисли, сякаш за да се увери, че ще каже истината. Когато отговори, смяташе, че е искрен. — Не. Не съм влюбен в Лийна Лейтън. Вече не.

Сюзан го гледа дълго, без да продумва, после кимна.

— Тоест бил си влюбен, но вече не си.

— Да, нещо такова.

Тя си помисли за Роджър във Вашингтон, какво изпитва към него и думите на Чейс й подействаха донякъде успокоително. Значи беше възможно. Сигурно и тя щеше някой ден да разлюби Роджър, както Чейс беше престанал да обича сестрата на Джонатан.

— Благодаря ти. Извинявай, че те разстроих.

— Не си.

Чейс се насили да се усмихне — не бе докрай искрен. Никога не му беше лесно да мисли за Лийна. Дори сега, когато вече бяха минали месеци. Споменът за предателството продължаваше да го тормози яростно, както и преди.

Сюзан се приближи до него, усмихната някак гузно.

— Да, притесних те, макар и да отричаш. Но бях длъжна да знам, преди утре да се оженим.

— Разбирам. Имаш пълното право да ме питаш за нея.

Сюзан вдигна очи и в сумрака на нощта се взря в лицето на Чейс. Върху него се четяха болка и гузност… но нямаше и следа от лъжа. Тя осъзна, че се възхищава на красотата му с някаква странна, безчувствена обективност. Дори обичта й към Роджър не можеше да я заслепи дотолкова, че да не вижда колко е очарователен Чейс. Преди да срещне Лейси, цял живот си беше мислила за Чейс като за някакъв бог, безкрайно мил, но и безкрайно загадъчен. Въпреки това утре щеше да стане негова жена. Би трябвало да й се струва чудо. И наистина щеше да се радва, ако не беше вината, която й тежеше и я преследваше заради откраднатия час, който беше прекарала в прегръдките на Роджър Лейси. Оттогава бяха минали седем дни. Една ужасна седмица. Бе дала на Роджър нещо, което принадлежеше на Чейс. Три дни беше живяла в кошмарен ад и избяга от Вашингтон и от Роджър, макар и да бе безсилна да го забрави. Остана всекидневният ужас на угризенията и страховете. Колко ли време можеше да не изпълнява задълженията си във Вашингтон, кога ли някой щеше да се сети защо всъщност така внезапно е заминала? Какво щеше да стане, ако самият Роджър дойдеше да я търси? Божичко, ами ако беше забременяла през тази единствена любовна нощ? Какво щеше да каже тогава на хората? Все си повтаряше, че на другия ден ще се върне при Роджър. Преди Чейс да се прибере, вече на два пъти си бе запазвала място във влака. Но не замина. Смяташе, че трябва да се върне във Вашингтон при Роджър, защото няма друг избор.

Но ето че Чейс си дойде толкова неочаквано и й заговори за брак, за техния брак. Всичко се разигра бързо, както при всяка припряна женитба. След това не й остана време да мисли за това. Не й остана време да прецени какви възможности има. Знаеше само, че се мята неистово в някакъв панически кошмар, безсилна да каже истината на Чейс. Безсилна да го посрещне с истината за любовта си към Роджър Лейси, за предателството, което бе извършила. Озова се в капан, в какъвто никога дотогава не беше попадала, и не бе в състояние да разкъса веригите, които я приковаваха. Роджър грешеше, като мислеше, че Сюзан би могла някога да се отърси от тях.

Чейс продължаваше да стои до нея и да мълчи. Някаква тъпа болка още помрачаваше погледа му. Сякаш за да се извини, че му е причинила мъка, Сюзан решително отметна глава и мълком вдигна длан да го погали по ръката. Ако той още обичаше Лийна Лейтън, сигурно щеше да набере смелост да му каже за Роджър. Сега дори тази слаба надежда я беше напуснала. Усети как той долепя устни до нейните — отначало студени, сетне горещи, и затвори очи, за да се предаде окончателно.

Сега, нали вече не се разхождаха, и стана студено и Чейс я стопли. Сюзан се притисна още повече към него и го прегърна. Усети как Чейс плъзва длан под дебелото й палто, от талията към гърдите и ги обхваща нежно. Милва я гальовно и бавно, та да не уплаши и да не притесни невинното момиче, и тя не го отблъсна. То беше само прелюдия към нощта на другия ден и Сюзан не се дръпна, дори не искаше да го прави. Вече бе познала с Роджър удоволствията на любовта при онази единствена среща, заради която се чувстваше толкова гузна. А когато е осветена от брака и непомрачена от предателство, любовта сигурно е още по-сладка. При всички положения бе орисана занапред да е с Чейс. Той обхвана плътно гърдата й и я замилва с пръсти. Сюзан усети в устните му, впити в нейните, вкуса на нарастващото желание. Отвърна на целувката му с по-голяма жар, отколкото всъщност изпитваше, и се опита да не обръща внимание на сърцето си, което биеше като обезумяло. Помисли си горчиво, че от всички жени, които някога са били в прегръдките на Чейс Кортланд, които са се наслаждавали на неговата топлина, сила, неоспорима мъжественост, законната му съпруга сигурно е единствената, копняла да я прегръща друг мъж.

Накрая Чейс вдигна глава и пусна Сюзан с нежна тъга.

— Уж е студено, а ми се струва, че пламтя. Дали да се приберем в къщата? Току-виж родителите ти излязат и ни сварят как се прегръщаме, преди да му е дошло времето.

За миг Сюзан отново понечи да си признае всичко, пък да става каквото ще! Но Чейс вече се бе обърнал и гледаше към къщата. Бе отклонил вниманието си от младата жена. За каквото и да си мислеше той сега, осъзна безпомощно тя, то не беше за нея. А Сюзан просто не се престрашаваше да му се натрапи, особено с шокиращите разкрития, заложени в истината. Вцепенена от безпомощност и примирение, тя се насили да се усмихне в отговор на неговата усмивка и му кимна, когато й кимна и Чейс. Обърна се и го хвана под ръка, за да изминат краткия път до къщата, но внимаваше да не среща погледа му.

Чейс също продължаваше да се усмихва, докато вървяха. Ала както подозираше Сюзан, мислите му бяха далеч и от сватбата, и от жената до него. Той си каза, че може да го направи. Да се преструва, да се прави на влюбен до утре, когато щеше да свърши всичко. Последните няколко минути бяха нещо като проверка и Чейс се поздрави, че я е издържал. Нямаше я изгарящата, сляпа страст, която беше изпитвал в прегръдките на Лийна, но и сега чувстваше здраво, нормално желание да люби Сюзан. И без друго Джошуа даваше мило и драго да има внуци. И така, след двайсет и четири часа Чейс щеше да бъде свързан до гроб със Сюзан Страдфорд, жената, за която всички бяха убедени, че ще му бъде идеална съпруга. Може би най-сетне призракът на Лийна Лейтън щеше веднъж завинаги да го остави на мира. „Дяволската жена“, която някога беше обичал, щеше да бъде заличена от спомените му. Но дори сега той, кой знае защо, се съмняваше, че това ще стане.

 

 

— Вчера Джонатан Пенли ми съобщи какво става в банката, докато ме няма.

Чейс се обърна да затвори тежката врата на библиотеката и я заключи, за да не им пречат. Обикновено никой не се заключваше, но днес цареше истински хаос, прислужниците сновяха навсякъде. Къщата на Кортландови беше по-голяма от тази на Страдфордови и решиха да направят сватбеното тържество довечера тук. Подготовката вървеше с пълна пара: свистяха четки с пера за почистване на прах, по измитите кристални полилеи още имаше капки вода, газените лампи бяха заредени и свещите бяха сменени с нови. В мислите си Чейс беше на мили от сватбената подготовка и когато се обърна към Елинор, лицето му беше мрачно.

— Не знам какви игри играеш, но ги прекрати. Не мога да говоря по-открито.

— Какви игри имаш предвид? — заговори сладко тя и седна с гръб към прозореца върху канапето с виненочервена плюшена дамаска.

Така лицето й беше в сянка и Чейс се смръщи срещу утринните слънчеви лъчи, които блестяха върху току-що натрупалия сняг навън.

— Дай да не си губим времето. Знаеш за какво говоря. Крадеш пари от банката.

— Крада ли? — Тя вдигна спокойно едната си вежда. — Доста груба дума използваш.

— А ти как искаш да го нарека?

— Взимане на заем, скъпи братко. Това е всичко. Знаеш не по-зле от мен, че татко съвсем е закъсал със здравето. Банката ще бъде наша, когато умре. Просто взех заем от онова, което ще ми принадлежи в бъдеще.

— Никой не ти е позволявал — усмихна се Чейс студено. — Все ми е тая как го наричаш, Елинор, важното е да спреш.

— Спряла съм. Това ли е всичко, което искаше да ми кажеш?

— Не. Искам и да не почваш пак. Пенли ще ми съобщи, ако пак бъркаш в касата. Не ме принуждавай да се връщам отново, преди да е свършила войната. Разбра ли?

— Звучи почти като заплаха.

— Заплаха е. Веднъж вече се възползва от отсъствието ми. Не го прави отново. Не си въобразявай, че щом ме няма, пътят ти е разчистен само защото винаги си въртяла татко на малкия си пръст. — Чейс не отделяше леденостудения си поглед от очите й. Изражението й почти не се виждаше от светлината на прозореца зад нея, но на брат й му се стори, че Елинор продължава да се усмихва. — Татко винаги е бил сляп за теб и двамата го знаем. Майка бе наясно какво представляваш — или поне подозираше. И отчасти заради това си отиде толкова рано.

Елинор се усмихна още по-широко, в очите й сякаш проблесна далечна светкавица.

— Да, майка. И тя си имаше своите тайни. Не беше светица, за каквато я мислиш.

В очите му припламна гняв и той едвам се сдържа. Елинор си беше такава. Беше готова да смаже всеки, за да отклони отправените към нея обвинения. Чейс стисна зъби и си пое дълбоко въздух.

— Не сме се събрали тук, за да обсъждаме родителите си, Елинор. Нито добродетелите им, нито техните прегрешения. Сама призна, че здравето на татко е разклатено. За Бога, имай малко милост! Когато войната свърши и аз се върна, прави каквото искаш или, най-малкото, се опитай да го правиш. Ние с теб се познаваме. Тогава битката ще е равностойна и аз ще я приема. Но, за Бога, сега се спри! Остави татко поне да умре спокойно!

— Това ли беше всичко за тазсутрешната проповед? Или има още нещо?

Чейс бързо затвори очи и се обърна. Нямаше и следа от разкаяние в гласа й. Само обичайната насмешливост, лека, студена и гладка като коприна. Божичко, какво още да й каже? С какво да я трогне? „С нищо, отговори си той. Нищо никога не я беше трогвало. Нищо никога няма да я трогне.“ Чейс въздъхна тежко и отиде да отключи вратата.

— Добре, Елинор. Не знам какво още да ти кажа. Понякога си мисля, че ако имах достатъчно смелост, щях да те удуша с двете си ръце. Ще е само от полза за останалия свят. — Отвори вратата и грубо посочи на сестра си да излезе. — Не забравяй какво ти казах. Не гледай през пръсти на предупреждението ми. Татко може да търпи всичко, което му сервираш, но не и аз. А и войната надали ще продължи много.

— Жалко. — Тя се усмихна мило, докато минаваше покрай него, оставяйки след себе си във въздуха познатия аромат на гардении. — Хубавите неща никога не траят вечно, нали?

Мрачен и мълчалив, Чейс само я изгледа, докато Елинор се скри от погледа му. Имаше чувството, че щом замине, Джонатан Пенли ще си има доста работа. И то неприятна. А Чейс бе безсилен да спре сестра си.

 

 

— Приятелят ти намери ли те?

Доктор Лейси вдигна поглед от инструментите, които подготвяше за предстоящата операция. Новогодишната нощ можеше и да е празник на някои места, но не и в болниците. Особено когато най-неочаквано пристигаха санитарни кораби, натъпкани с ранени войници от армията на Шърман в сърцето на Юга. Той поклати глава.

— Приятел ли? Не, какъв приятел?

Питърсън вдигна безразлично рамене.

— Честно казано, не помня името. Майор от кавалерията. Разбрах по униформата.

Лейси се намръщи и се обърна. Бе почти изключено да е идвал Чейс Кортланд.

— Добре си побъбрихме с него. Идваше направо от армията на Шърман в Савана, но бързаше да хване някакъв влак. Каза, че…

— Влак за Филаделфия ли?

— Да, май за там. Но не помня.

— О, Боже… — Лейси остави инструмента и се опита да мисли трезво. „Дано не е бил Чейс. Сега ли намери да дойде? Точно когато и Сюзан беше във Филаделфия.“ — Кога идва?

Още докато задаваше въпроса, се пресегна да вземе шапката и палтото си. Питърсън го погледна изненадан.

— Ами… май в четвъртък. На двайсет и девети.

— В четвъртък ли?

Лейси се притесни и изтръпна още повече. Усети как го присвива под лъжичката. Загуби ценен миг, докато се извръщаше свъсен към Питърсън. „Четвъртък. А днес беше събота. Но дори да е бил Чейс Кортланд, само за два дни…“

— Замествай ме. Ще се върна веднага, щом мога!

Лейси спореше сам със себе си, докато бързаше по дългия коридор към изхода. Беше сбъркал, като бе позволил на Сюзан да замине на север. Но го стори, защото смяташе, че след случилото се между тях и трябва малко време, за да осмисли нещата и да разбере, че наистина вече е направила своя избор. В края на другата седмица Лейси имаше да взима четири дни отпуск и ако дотогава Сюзан не се върнеше, смяташе да отскочи до Филаделфия. Божичко! Та нали ранените войници, с които беше разговарял, му казаха, че в Савана не давали абсолютно никакви отпуски по лични причини? Давали само отпуски по болест. Дори и на тях се скъпели.

Слезе бързо по външните стълби, без да усеща студения влажен вятър, който духаше откъм зимния сив Потомак. Воден от чист инстинкт, се затича. След две пресечки, на Масачузетс и Десета улица, имаше поща. Вече минаваше четири часът, но ако Лейси стигнеше преди края на работния ден, за да прати телеграма на Сюзан, имаше шанс всичко да се оправи. Ала, кой знае защо, той вече се съмняваше в тази отчаяна надежда.

 

 

Черквата беше само на две крачки от къщата на Кортландови — епископалната черква „Свети Марк“, енория на каймака на филаделфийското общество. Построена само преди няколко години, през 1850, тя наподобяваше умален готически или старовремски английски храм: беше със стъклописи и остри върхове, масивна камбанария и черковни постройки, между които имаше обрасла в бръшлян градина. Малкият параклис вътре бе украсен със сребро, пиринч и слонова кост и блестеше красиво под приглушената светлина на късния неделен следобед.

Чейс падна на коляно, за да получи благословия. Сабята висеше на единия му хълбок и той я отмести с една ръка, а с другата хвана тънката разтреперана длан на Сюзан. Дали трепереше от страх или от студ? Разбираше я. Във високата черква ставаше течение, мраморът, върху който бяха коленичили, беше леденостуден. Чейс поне беше със стегната вълнена униформа с висока яка, с която обикновено му беше прекалено топло, докато раменете на Сюзан бяха голи под бялата дантела и красивия бял атлаз на тъничката й рокля. А ако тя трепереше от страх, Чейс също беше усетил как го обзема несигурност, докато бе стоял в началото на пътеката и бе гледал как Сюзан върви бавно към него по посипаната с цветя атлазена пътека. За Чейс това означаваше внезапно предупреждение, инстинктът, които му беше добре познат след четирите години воина. Бракосъчетанието приличаше на сън, на нещо, което съществува само в смътното далечно бъдеще. А воините се бяха научили да не мислят за такива неща като бъдещето, защото самото бъдеще много често беше заличавано от някой куршум или граната. Но вече беше твърде късно, Чейс виждаше как Сюзан върви към него. И сега, за добро или за зло, всичко бе приключило. На лявата му ръка лъщеше студен златен пръстен, породил у него някакво непознато неприятно усещане. И върху ръката на Сюзан проблясваше халка. Вече бяха мъж и жена. Вече нямаше значение дали са постъпили правилно.

— Докато смъртта ви раздели! Целунете младоженката!

Чейс се изправи, насилвайки се да се усмихне. Обърна се към Сюзан и наведе тъмнокоса глава. Смътно дочу одобрителните възгласи на гостите, седнали зад тях. Отнякъде се чуваше плач на жена. „Навярно майката на Сюзан“, помисли Чейс.

Пасторът се усмихна лъчезарно, отстъпи назад и затвори библията. Когато се дръпна, изведнъж от високите прозорци с решетки заструиха слънчеви лъчи, озарили Чейс. Той примигна заслепен, свъси се и обърна глава.

— Вече сте мъж и жена.