Джесика Сен Клер
Зимни рози (6)

Шеста глава

За хората от Севера новината, че Шърман е завзел Савана, означаваше много неща. За обикновените селяни, чиито съпрузи и синове бяха в армията на Шърман, тя донесе облекчение и надежда, че скоро ще видят обичните си същества. За Ейбрахам Линкълн това означаваше поредната решаваща крачка за разгрома на Конфедерацията и съхраняването на Съюза. За конфедеративното правителство в Ричмънд това беше пълен крах. За групировки като коалицията във Филаделфия и другите като нея тази новина означаваше огромни печалби и възможността да трупат пари в нови територии. Телеграфите още потракваха, а тези мъже вече се надпреварваха кой пръв ще наеме кабина в корабите и пращаха свои хора в завзетия град. Елинор Кортланд Бенингтън, чийто ламтеж за богатство нямаше граници и която бе вярна единствено на собствените си интереси, също се впусна в тази надпревара.

Но каквото и да означаваше новината за другите хора първи я научиха жителите на Вашингтон и сега в столицата имаше двама души, които посрещнаха и с болка, и с радост вестта за победата на Шърман. Първият бе прочут млад хирург, назначен в една от многото военни болници във Вашингтон. Вторият бе млада жена, постъпила в болницата доброволно като медицинска сестра и прикрепена към хирурга. Събрани по случайност от войната, те постепенно, без да усетят се бяха влюбили. Тяхната любов не им носеше друго, освен горчиво-сладка болка, защото младият хирург се казваше Лейси, а жената — Сюзан Страдфорд. Хирургът, майор Роджър Лейси, бе от най-близките приятели на Чейс Кортланд. Сюзан Страдфорд пък му беше годеница.

— Шърман се появи отново!

Д-р Лейси работеше сам в отделението за военнопленници, когато чу жизнерадостните викове на вестникопродавеца да отекват по мраморната фасада на триетажната болница.

— Шърман в Савана! Коледен подарък за Съюза!

Ранените бунтовници в отделението потънаха в гробно мълчание. Личеше си, че незабравената им враждебност отново се е пробудила. Доктор Лейси можеше да тържествува от победата на Съюза, но не и конфедералистите. Дори тези мъже, които вече не участваха във войната и харесваха и уважаваха лекаря северняк, поел грижите за тях. Ето защо в отделението стана тягостно и ранените усетиха, че те и Лейси са от различни лагери. Хирургът мълчаливо превърза раната, с която се бе заел, и излезе от отделението. Реши да остави конфедералистите да дадат израз на болката, която сигурно изпитваха, и да намери съмишленици, с които да сподели радостта си.

Щом си тръгна от отделението, инстинктивно затърси Сюзан, която беше в кратка почивка, нещо необичайно, защото тя рядко почиваше в тези напрегнати дни. Както винаги я намери бързо. Имаше нещо като шесто чувство къде е Сюзан. Сега тя стоеше в тъмната пуста служебна стая и наподобяваше тъничка безмълвна сянка, откроила се върху фона на светлосивите болнични прозорци без пердета. Накрая Лейси си позволи да се усмихне доволно и й съобщи новината.

— Сюзан, чух как едно вестникарче крещи, че Шърман със своята войска…

— Знам, в Савана. И аз я чух преди около половин час. — За разлика от доктор Лейси, който не криеше радостта си, Сюзан изглеждаше странно унила. Тя се поизвърна и посочи вестника, който държеше в ръка. — Вече проверих списъците със загиналите, Роджър. Името на Чейс не е сред тях, значи той е добре.

Настъпи неловко мълчание. За миг в служебното помещение се възцари почти същата тягостна атмосфера както в отделението за военнопленници конфедералисти. Погълнат от мъката на бунтовниците, а също първоначалната си радост, Лейси не бе свързал победата на генерал Шърман с това, че Чейс Кортланд отново ще се появи в живота на Сюзан, а и в неговия. Въпреки това Чейс изведнъж бе изникнал отново. Сега майорът от Съюзническата кавалерия стоеше по-заплашително от всякога между Лейси и жената, която той обичаше. Хирургът усети как първоначалната му радост бързо помръква. Чейс Кортланд беше сред съюзническите войници, пристигнали невредими в далечна Савана. А с приключването на кампанията той вероятно щеше да се прибере съвсем скоро и да се ожени за жената, която Лейси обичаше. Триъгълникът, в чиито капан се бяха озовали преди година и тримата, продължаваше да ги измъчва. Всъщност сега беше много по-трудно да се измъкнат от него.

— Не можеш да се омъжиш за него, Сюзан. Дори Чейс да се върне, не можеш.

— Роджър, моля те, не започвай пак! Недей!

Лейси усети как на Сюзан не й стига въздух и веднага разбра защо не е запалила лампите в стаята. Стоеше на тъмно нарочно, за да скрие сълзите си. За миг го обзеха гняв и ревност, после познатият надигаш се страх го стисна за гърлото.

— Сюзан, за Бога! Нима още мислиш, че ще се омъжиш за Чейс?

— Ние сме сгодени, Роджър!

— Това само по себе си е лошо, за да усложняваш още нещата, като се омъжиш за него!

— Как можеш да искаш от мен да предам човек, който може би е най-близкият ти приятел! Достатъчно злини му причиних. Предадох го!

— Предала си Чейс ли? — Лейси замълча, преди да й каже тайната, която месеци наред беше пазил. Тъкмо сега бе моментът да го стори, докато всички не са затънали още по-дълбоко в това бездънно тресавище. — За Бога, Сюзан, не си предала Чейс! Не си направила нищо, което да не е направил и той! Чейс Кортланд обича Лийна Лейтън, сестрата на Джонатан Пенли. Бях с тях двамата в Блайдсуд. Видях с очите си. Няма нужда да се омъжваш за Чейс само защото си въобразяваш, че ще разбиеш сърцето му, ако не го направиш. Чейс вече обича друга!

Единственият й отговор беше мълчание, от което я заболя така, сякаш Лейси я беше ударил. Но на мъждивата светлина на здрача, спуснал се над Вашингтон, Лейси видя, че по лицето на Сюзан не се изписва чувството, което най-много бе очаквал да различи — изненада. Продължи да се взира невярващо и мълчаливо в нея.

— Божичко, Сюзан! Ти си знаела, нали! Знаела си за Чейс и Лийна Лейтън!

Сюзан го погледна за миг в очите и се извърна, за да се скрие от светлината, която струеше през единствения прозорец в стаята. Махна с ръка смутено, но и сякаш се оправдаваше.

— Миналата пролет, когато раниха Чейс във Вирджиния и го докараха тук да го лекуваш, една нощ той се разбълнува. Викаше името на Лийна Лейтън, а не моето. Сигурно още тогава съм разбрала.

— И излиза, че през всичките тези месеци съм си играл на криеница. Мислех си, че не мога да си позволя да те нараня, като ти кажа истината.

Още не бе в състояние да се отърси от изумлението си и едвам намираше думите, не можеше дори да събере мислите си. Сигурно имаше някаква причина, някакво обяснение, което явно му убягваше. Все съществуваше отговор, който да обясни цялото това безумие.

— По дяволите, Сюзан, каква игра играеш? Чейс обича Лийна. Ти обичаш мен. И въпреки това вие двамата се правите, че всичко това няма никакво значение, годежът ви е една преструвка.

— Не е преструвка, Роджър… Не е толкова просто както ти се струва. — Гласът й пресекна и тя замълча, за да си възвърне самообладанието. Доктор Лейси я погледна инстинктивно, протегна й ръка, но Сюзан не я пое, сякаш вече не можеше да си позволи дори да я докосне. Отново заговори бързо, все едно, за да го спре и той да не я приближи: — Не, чуй какво ще ти кажа Роджър. На теб всичко ти изглежда много просто. Казваш, че Чейс е влюбен в Лийна, и сигурно е така. Но съществуват различни видове любов. Може да я обича, по друг начин. Знам, че държи на мен. Дори когато обичам теб, аз обичам и него, но по друг начин. Не очаквам да ме разбереш, но сега това не е важно. Любовта или липсата на любов никога не са били от значение. От години е решено, че ще се омъжа за Кортланд. Вероятно от мига, в който съм се родила. Нашите чувства един към друг са били насърчавани и непрекъснато подклаждани. Това е част от нашия свят, Роджър, неизменна част от живота. После избухна войната и прекъсна, дори промени всичко. Но не го заличи. — Думите, които Сюзан бе изрекла през шепот, заглъхнаха. Настана пълно мълчание и доктор Лейси чу от улицата черковните камбани, които сега му прозвучаха като подигравка. Веселият им звън го прониза като жестока ирония. — Каквото и да изпитвам към теб, каквото и да изпитва Чейс към Лийна, още съм твърдо решена да се омъжа за него, Роджър. Приела съм го като безспорен факт, като изгрева и залеза на слънцето. И не мога да го променя.

— Можеш, и още как! — Лейси долови в гласа си нотки на неверие и възмущение. Това беше пълна лудост. Живееха в САЩ от XIX век, а не в средновековна Европа. Жените вече не бяха длъжни да се подчинява сляпо на желанията на своите семейства. Трябваше да накара по някакъв начин Сюзан да намери смелост да се противопостави. — За Бога, просто си отвори устата и им кажи на всички „не!“.

— Не мога, Роджър! Не мога да кажа „не“ на всички! — Сюзан загуби самообладание и се разрида. — Обещах и на брат си. Преди Бен да умре при Чанселърсвил, му обещах да се омъжа за Чейс.

— Сигурно се шегуваш! Чанселърсвил беше преди години. Преди Чейс Кортланд да е срещнал Лийна. Преди ти да срещна мен и да се влюбим един в друг.

— Не, обещах му!

— Нима ще градиш живота си върху това? Нима ще жертваш всичко, колкото да изпълниш това обещание? Сюзън не виждаш ли какво правиш? Най-безразсъдно се хвърляш към нещастието и гибелта, а повличаш и Чейс със себе си! — Лейси чу как младата жена избухна в неудържими ридания, от които тъничкото й тяло и се разтресе мъчително и безпомощно. Прекоси стаята бързо, само с две крачки, хвана я за раменете и силно я разтърси. — Няма да ти позволя да го направиш! На никого не дължиш своето бъдеще — нито своето, нито моето! Можем да го променим и ще го направим, докато не ни е сполетяло още по-голямо нещастие!

Сюзан се обърна рязко към него и разтреперана, с болезнен стон се притисна и захлипа на рамото му.

Роджър не беше сигурен как се е озовала там — дали той я е придърпал към себе си, или тя сама е дошла, но дългите месеци, през които я бе желал, стопиха съпротивата му. Наведе глава и намери устните й, сгорещени от солените й сълзи, нежно умоляващи. Имаше усещането, че потъва. Че с него е свършено. Че хлътва все по-надълбоко и няма сили да се бори и да се измъкне. Но защо да се бори, запита се веднага. Това трябваше да се случи много по-отдавна, да сложи край на решимостта на Сюзан, устремила се като омагьосана към своята гибел. Да направи останалите решения по-лесни, защото след това те вече нямаше да имат избор.

Сякаш в просъница Лейси вдигна на ръце Сюзан и я занесе в кабинета си без прозорци. В него бе тъмно като в рог и студено, но това нямаше никакво значение. Сюзан беше в обятията му и той не обръщаше внимание на нищо друго. Гърдите й бяха нежни и заоблени, зърната й бяха набъбнали от студа и от допира на устните му. Кожата й беше топла и докосваше неговата с невероятна жар. Лейси шепнеше името й отново и отново, почти като молитва и молба. Целуваше я, наслаждавайки се на вкуса на езика й и на солените и сълзи. Сюзан потрепна само веднъж, когато той проникна в нея и й отне девствеността, завладян от отчайващата, всепоглъщаща потребност да я притежава и да лиши Чейс Кортланд от правата му върху нея. Чу как тя заплака тихичко до рамото му, извърна се и пак допря устни до нейните, зацелува я, докато от болката и страха и не остана и следа.

Сюзан се вкопчи в Роджър жадно и ненаситно — като него, — неспособна да спре, неспособна да изпита дори срам или вина от това любене. Подареният й от Чейс пръстен проблесна в мрака, ала твърде бледо, за да притъпи жарта, разгоряла се в нея: тя се отдаде на страстта, на тъмната ненаситна жажда, туптяща в корема й и завладяла душата й. Последва безкраен миг и раздираща наслада, на блаженство, ужасно и ослепително като слънцето. Изведнъж Роджър застина, както беше върху нея. Единствено запъхтяното му дишане и туптенето на сърцето му нарушаваха пълната тишина, от която внезапно я побиха тръпки. Очите й бавно се напълниха със сълзи. Сърцето й, освободено от страстта, заби болезнено в гърдите. „О, Господи, какво направих!“ — помисли си Сюзан.

Накрая Лейси се отмести и я целуна още веднъж. Беше доволен и се усмихваше едва доловимо в мрака. „Всичко свърши — помисли той. — Бяхме на ръба на краха, но вече няма връщане назад, няма изход.“ В неговото съзнание Сюзан вече му принадлежеше.

— Дано Бог ни прости…

Лейси чу молитвата, която Сюзан шептеше, сепна се смутен и надигна глава, за да погледне лицето й. Видя, че пак плаче, докато се измъква изпод него и се пресяга за роклята си. Веднага щом я закопча до средата отиде при вратата и понечи да я отвори.

— Сюзан, чакай! Недей, какво има…

— Довиждане, Роджър.

Бе твърде късно, когато се опита да я хване за ръката. Загледа стъписан как тя си тръгва.

— Сюзън, недей! След онова, което се случи, не можеш пак да…

— Тръгвам си веднага. Ще се махна от Вашингтон. Ще ида да чакам у дома Чейс да се обади, когато се върне.

— За Бога, недей, Сюзан! Не го прави!

Но Лейси вече говореше на въздуха. Сюзан се бе откопчила и вместо отговор бе затръшнала вратата. Той се облече възможно най-бързо и объркан и замаян, се опита да мисли. Божичко, нима Сюзан още смяташе, че може да се омъжи за друг, особено пък за Чейс? За неговия приятел, който, узнаеше ли, щеше да го изтълкува като предателство спрямо дружбата им.

— Сюзан! — извика Лейси в безлюдната нощ, след като отвори тежката входна врата и слезе тичешком по мраморните стълби. — Сюзан!

Но нея я нямаше. Улиците бяха започнали да се пълнят с хора, наизлезли пеша или с карети, които пееха или викаха сред тъмните къщи и празнуваха коледната новина за невероятната победа на Шърман в сърцето на Конфедерацията. Чак до зори Роджър обикаля града, ала от Сюзан нямаше и следа. Вбесен от безсилието си, загледа как слънцето се издига над белия купол на Капитолия, после бавно се обърна и пое към болницата, където го чакаха. Онова, което се беше случило последната вечер между него и Сюзан, беше невъзвратимо. Непоправимо. Накрая тя сама щеше да го проумее. Трябваше да го проумее. Засега може би най-доброто, което Лейси можеше да й предложи, беше време, та Сюзан да го разбере, да се примири с факта, че бъдещето вече не предлага избор. За никого от тях.

Докато вървеше към болницата, изобщо не му хрумна да се усъмни, че Сюзан може би все пак няма да приеме този факт.

 

 

Уитни бе сред първите жители на Филаделфия, научили, че Савана е паднала. Невръстната Бони бе вдигнала температура и бе неспокойна през нощта, ето защо Уитни не бе мигнала. През плача на детето тя дочу виковете на вестникопродавеца, който минаваше тичешком по тъмната Локъст Стрийт. Моментално събуди Джонатан, за да му каже и да сподели с него този първи миг на мъка, проблеснала толкова болезнено в сънените му очи.

— Господи, сега сигурно ще се предадат. — Бившият офицер от Конфедерацията го болеше, че това може би ще стане, и Уитни го хвана състрадателно за ръката. — Нямат друг избор, Уит. Падна Атланта… сега и Савана. Нямат достатъчно войска да се бият с една армия, камо ли с две — на Грант и Шърман.

— Може би ще преговарят за примирие, Джон. Във вестника споменават за слухове, че вицепрезидентът Стивънс е поискал среща.

— Линкълн няма да преговаря за Съюза — защо да го прави? И Дейвис няма да се съгласи на друго.

За миг настъпи тягостно мълчание. Уитни усети как на гърлото й засяда буца и преглътна. Да жертват толкова много за нищо, единствено за горчивото унижение на поражението. Беше й трудно, но знаеше, че на Джонатан му е още по тежко, защото той носеше това проклятие — гордостта на рода Пенли.

— Не е зле да се облечеш и да идеш да кажеш на Джошуа — подкани накрая предпазливо. — Място не може да си намери, толкова е разтревожен за майор Кортланд. Върви поне да му кажеш, че синът му явно е вън от опасност.

Джонатан кимна без желание и стана.

Декемврийските нощи бяха студени, особено за хора, свикнали със зимите на Юга, и той потрепери, докато се обличаше. Навън нощният въздух бе хаплив и ясен като диамант. В светлината на лампата снежинките блещукаха по моравата, досущ кристали. Джонатан се разтрепери още повече и се затича, за да надвие студа и болката. В задната част на къщата, където бяха стаите за прислугата, вече светеше. Миг по-късно входната врата се отвори в отговор на почукването му. Джонатан видя Елинор. Вече слизаше по стълбите, красива както винаги и подла като сатаната, в зелената си везана копринена роба, вероятно получена от търговията с чай с Китай. Косата й беше пусната за през нощта и блестеше като златна свила в меката светлина от полилея. Тя му се усмихна и продължи да слиза. Горе вратата за спалнята на Джошуа се отвори, сетне щракна и се затвори. Джонатан видя страха в очите на Джошуа, когато възрастният мъж се появи в горния край на стълби те.

— Какво има? Да не се е случило нещо?

— Всичко е наред — отвърна Джонатан, после влезе бързо и затвори вратата след себе си. Опита се да прикрие мъката си, както и че инстинктивно е настръхнал, когато Елинор се приближи до него. — Армията на Шърман е завзела Савана. Уитни реши, че сигурно не е зле да знаеш.

За миг в къщата на Кортландови настъпи ледено мълчание, миг, през който Джонатан, Елинор и Джошуа реагираха на новината според пристрастията си. Най-сетне, потиснал мъката, че Конфедерацията е претърпяла поражение, Джонатан изпита чувството, че Елинор, която стоеше мълком на стълбите пред него, е ядосана или може би — разочарована. Това го изненада, не го беше очаквал. Не беше очаквал, разбира се, и тя да ликува. Както добре знаеше, въпреки убежденията на баща си, Елинор не бе привърженичка на Съюза — тя не беше предана на никой друг, освен на себе си. Всъщност Джонатан бе очаквал от нея раздразнено безразличие, каквото Елинор проявяваше към всичко, ако то не е пряко свързано с личните й удобства и богатство. Ала сега върху прекалено красивото й лице се изписа всичко друго, но не и безразличие.

„Щом Савана е паднала, значи Конфедерацията е ги правила поредната стъпка към неизбежната си гибел“, мислеше Елинор. Тоест скоро щяха да секнат и огромните печалби, които тя трупаше от контрабандата с оръжие с Юга. Малко начинания бяха така доходоносни, както търговията с оръжие. Но, от друга страна, разполагаше с пари, с които да трупа нови печалби в Савана, както във всеки превзет град. Парите си бяха пари. И в крайна сметка те бяха в основата на всичко. Освен това армията на Шърман отново щеше да има връзка с приятелите на Елинор във военното министерство във Вашингтон. И ако капанът, който Дрейк беше поставил още преди Атланта, беше щракнал, в него щеше да се озове оная никаквица Лийна Лейтън и Елинор щеше да я вкара във федеративния арест, след което да притисне Джонатан Пенли до стената и необезпокоявана, да има достъп до милионите в банка „Кортланд“. Може би, реши тя, претегляйки мигновено всички плюсове и минуси от падането на Савана — може би трябваше само да се радва, че генерал Шърман е завладял южния град. Ура! Да живее Съюзът, толкова скъп на всички други в семейството! Щом това не й мътеше водата и не й бъркаше в джоба, Елинор нямаше нищо против да се гордеят. Бързо си възвърна присъствието на духа и се усмихна открито, с непресторена искреност.

Джонатан Пенли, който стоеше и я наблюдаваше от долната площадка, се почувства още по-неловко, като видя тази внезапно разцъфнала усмивка. Знаеше, че Елинор не се усмихва единствено заради победата на Съюза. Усмихваше се, за да заблуди баща си, разбира се, но лесно щеше да проличи, ако не е искрена. От опита си с нея Джонатан знаеше: младата жена грейва така само ако е спечелила нещо за себе си — и следователно е създала проблеми за някой друг. Единствен въпрос беше на кого.

С усилие Джонатан премести погледа и вниманието си от дъщерята към бащата. За разлика от Елинор, Джошуа реагира трогателно искрено. Засия от огромна, неподправена, почти религиозна радост. Вече не бе така блед, както при среднощната поява на Джонатан и усмихнат, заслиза по стълбите към бившия конфедеративен офицер. Но наред с облекчението върху лицето му бе изписано и съчувствие. Дойде в антрето и протегна ръка да се здрависа с Джонатан Пенли, чиито длани бяха премръзнали, сетне кимна в знак, че разбира мъката на младежа.

— Малко ми е мъчно заради теб, Джонатан. Не разбирай погрешно личната ми радост, знам какво ви е на вас с Уитни. — Той се взря в очите на младия южняк бунтовник и пак му стисна ръката, преди да я пусне. — За себе си — благодаря на Бога. Надявам се, разбираш разликата.

Джонатан кимна и се усмихна насила. Ръката на Джошуа не беше много по-топла от неговата. Прекалено дългото отсъствие на майор Кортланд от армията на Шърман не се беше отразило добре на болното сърце на баща му.

— Разбирам. И тъкмо затова дойдох да ти кажа, Джошуа. Уитни чула новината от вестникарчето и ме събуди.

— Значи Чейс навярно е добре. Щяхме досега да сме получили телеграма от военното министерство, ако се беше случило нещо.

Докато го изричаше, проличаха и възрастта, и разклатеното му здраве и Джонатан усети как внезапно го пронизва болка, дала отговор на много въпроси. Имаше някакво трескаво безпокойство в облекчението, което старият Кортланд изпитваше, някаква отчаяна призрачна надежда, обземаща грохналите и слабите в сетните им мигове. Събуден посред нощ, Джошуа изглеждаше по-отчаян, стар и блед от всякога. Този толкова добър човек вече гаснеше, помисли Джонатан с безпомощно негодувание: не можеше да направи нищо, за да спре това.

— Сигурно си прав, Джошуа. Кампанията приключи и синът ти вероятно ще си издейства отпуск — каза той, воден единствено от съчувствие. Нямаше особено желание да вижда, който и да е офицер северняк, особено пък този. Връзката на Чейс Кортланд с Лийна го беше огорчила и той не можеше да си я избие от главата. Но Джошуа реагира единствено на думите на Джонатан и удовлетворението, озарило лицето му, възнагради младежа за положеното усилие да ги изрече.

— Господи, Джонатан, колко ще се радвам Чейс да се прибере! Дори и за съвсем кратко. Имам да обсъдя с него толкова много неща!

Усмивката на Джошуа беше помръкнала леко от внезапно обзелите го спомени. Искаше да сподели с Чейс доста работи. Например за коалицията. Или за това да се прехвърли от фронта в столицата, на по-безопасен пост близо до дома.

— При всички положения, Джонатан, съм ти благодарен, че дойде. Благодари и на Уитни от мое име. Ще се видим сутринта по обичайното време.

— Значи блудният син може би ще се прибере с валсова стъпка. И увенчан с лаври, ще ни се перчи със своята храброст! — изпищя Елинор и Джонатан спря потресен.

Погледна рязко нагоре към стълбището, за да види дали Джошуа е реагирал, но старецът вече беше изкачил три четвърти от стълбите и бе прекалено далеч, та младежът да го види. Може би старият Кортланд дори не беше чул хапливите думи на Елинор. Или след толкова много месеци се беше научил да се преструва, че не чува.

Джонатан погледна пътьом лицето на Елинор и се отправи към вратата. Внимаваше да не каже нищо, да не издава чувствата си, докато не излезе навън и не се скрие в мрака на студената нощ. Изражението, което току-що бе зърнал за миг върху лицето на дъщерята, беше интересно. Не бе ревност, че брат й вероятно ще се прибере. Не беше и радост, нито насилена сестринска обич — Джонатан веднага щеше да разбере, че се преструва. Не, в очите на Елинор проблеснаха някакво безпокойство, неудоволствие и предпазливост, сякаш тя си бе наумила нещо, което със завръщането си брат и щеше да осуети.

Положението във Филаделфия ставаше все по-сложно, помисли с тревога Джонатан. Сега се прибавяха лошите отношения между сина и дъщерята на Кортланд, и още по-недвусмислените намеци, че тая вещица Елинор пак е намислила нещо. Изведнъж той усети, храни неосъществимите надежди на Джошуа. И той се надяваше Чейс Кортланд да се прибере час по-скоро у дома. Здравето на бащата се влошаваше, синът се намираше на хиляди мили и в идните месеци Елинор можеше да забърка голяма каша.

 

 

Чейс Кортланд се разхождаше бавно покрай реката и мислеше за цената, с която армията на федералистите е спечелила последната кампания. Ръката му още беше превързана, но инак той се беше възстановил достатъчно, за да се порадва на топлото слънчево утро и на хладния ветрец откъм реката. Зад него над митницата плющеше федералният флаг, целият град беше пълен войници федералисти в тъмносини униформи. Днес на Савана й личеше, че е окупирана територия. Над пристанището, където бяха подпалили флотата на Конфедерацията, още се виеше пушек. Бойните кораби, опожарени край брега, се носеха по пълноводната стоманеносива река. Отсреща на остров Хъчисън се виждаха извадени от строя оръдия. Още се носеше слаб мирис — като от блато, но тук той беше примесен със свежия полъх на реката. Савана беше красив град с богатски къщи и тучни градини, изискани и стари като добро вино, съвсем различни от новите къщи в Атланта. Но в много отношения Атланта харесваше на Чейс повече. Изглеждаше му по-северна, по-близка — и като климат, и като нагласа. Савана му напомняше Чарлстън, където той бе ходил години преди войната, и донякъде Ню Орлиънс, като се изключи френското му влияние. Земевладелците благородници бяха силни в тези стари градове, техните представи за ред се долавяха във всичко, „светският живот“ бе подчинен на строги, задушаващи в своята неизменност, правила. Тук, в Савана, старината на дълбокия Юг и на Цар Памук бяха примесени с чуждоземния аромат, задължителен за всяко голямо пристанище, и английският флаг се вееше върху доста складове по брега на реката.

Въпреки южняшките традиции на Савана и на нейните двайсет хиляди жители, Чейс с изненада установи, че близо половината не бяха разочаровани от падането на града. Чернокожите и бедните бели нямаше какво да губят от окупацията на северняците, пък и се бяха намъчили през последните няколко месеца на войната. Освен това бригадата на Барнъм, която бе влязла първа в града и която сега бе натоварена да патрулира, бе свършила добра работа: тук плячкосването и палежите бяха рядкост. Вече дори най-богатите и непоклатими прослойки в южняшкото общество гледаха на нещата с повече надежда. В Савана бе пълно с красиви, добре облечени жени, които бяха по-дръзки от южнячките в по-малките градчета. Както в повечето градове на юг, и в Савана почти не се виждаха мъже. Някои жени се държаха враждебно, минаваха не по тротоарите, а по калдъръмените улици, колкото да заобиколят националния флаг. Най-безочливите подмятаха хапливи забележки и свиреха химна на Южните щати на скъпите си вносни пиана в тухлените богатски къщи по площад Кълъмбия Огълторп. Но днес Чейс срещна и други, които му се усмихнаха насърчително. Ако бяха практични, трябваше да се държат точно така. Миналата година семействата им сигурно бяха притежавали милиони, но богатството на Юга беше в земи, памук и роби, хубави къщи, железопътни линии и конфедеративни банкноти. Каймакът на обществото в Савана се бе налагал цели сто години. Само за месец походът на северняците през Северна Каролина го бе заличил и унищожил. Благодарение на федералистите поне бяха отворени отново пазарите и магазините, та градът да има какво да яде. Може би за пръв път в своя спокоен живот „дамите“ се измесиха с „отрепките“, просто защото и те огладняваха. Затова по опашките пред тържищата се виждаха доста големи контрасти.

Тук, на брега, обаче беше невероятно спокойно. По реката вече се виждаха параходи на Съюза, но повечето още не бяха пристигнали. В предишните години това би предизвикало голямо оживление на пристанището: клипери и кораби с високи мачти товареха памук или разтоварваха вносни стоки в почти празните олющени тухлени складове по кея. „Фактърс Уолк“, мостик от ковано желязо, черупки на стриди и тухли, свързващ сградите по брега — канцеларии, складове и огромната борса, някога средище на най-големите богаташи в Джорджия, собственици на плантации и техните брокери на памук, сега беше безлюден, ако не се броят северняците офицери като него, излезли да поразгледат града. По сивия плочник пробяга катеричка, събираше жълъди от дъбовете, извисили се над брега. Притича едва ли не по ботушите на Чейс и той се усмихна. Катеричките не признаваха Север и Юг, армиите на Конфедерацията и на Федерацията. За миг Чейс завидя на животното за блаженото му невежество. За него бе добра всяка година, през която имаше много жълъди. „Сигурно е хубаво, помисли той, да не мериш, да не претегляш, да не мислиш. Да забравиш миналото и да не мислиш за бъдещето.“ Конфедерация и Съюз означаваше едно също за катеричката, както може би щеше да бъде за всички тях някой ден. Падането на този изискан стар бастион на Дълбокия юг означаваше стъпка напред. Може би Шърман все пак беше прав да води такава война — тежка за всички, замесени в този ужас. Защото това не беше каква да е война. Това беше своеобразен сблъсък между два свята, между два начина на живот. Само единият щеше да оцелее. Значи може би борбата трябваше да се води именно така.

Слънцето се скри зад облак, откъм реката подухна вятър и декемврийският въздух изведнъж стана мразовит. Оставаха само два дни до Коледа, а розовите камелии бяха нацъфтели по гъстите зелени храсти и вечнозелените дъбове бяха покрити с мъх, сякаш за да отправят предизвикателство към календара. Чейс се обърна и пое обратно към града, пъхнал ръка в джоба си, за да я стопли. Писмата прошумоляха под пръстите му и му напомниха за дома. Сред първите пристигнали кораби бяха пощенските и с тях дойдоха отговорите и писмата, които бойците бяха писали, преди да напуснат Атланта. Странно, оттогава сякаш бе минала цяла вечност. Две писма от баща му. Още две от Сюзан. Едно — неочаквано — от сестрата на майка му в Бостън, което беше толкова безгрижно, че чак го напуши смях. Писмата от Сюзан бяха събудили в него старото чувство на вина и му напомниха за отдавна дадено обещание. Чейс изведнъж смени решително посоката. Може би за Коледа все пак щеше да види сняг вместо палмови дървета.

 

 

— Видя ли, Стюарт, не се оказа прав — усмихна се тъжно Лийна от билото на хълма. Пред тях се простираше град Савана. — Северняците все пак превзеха Савана. И то без особени усилия.

— Притрябвала ни е! И без друго пристанището е затворено от години.

Стюарт скочи от коня и без да иска, почти инстинктивно Лийна трепна и отстъпи назад. Между тях не се бе променило нищо от оная ужасна кошмарна вечер, когато мъжът й намери досието на Дрейк и я преби от бой за полулъжите, полуистините в него. Денем я търпеше с хладно презрение, нощем я любеше, ако това изобщо можеше да се нарече „любене“.

— За Бога, Стюарт, ами ако северняците спечелят войната и ние сме принудени да… — поде плахо Лийна.

— Войната няма да свърши никога. Най-малкото за мен. Пък и за теб. Докато на южняшка земя има и един-единствен северняк, ще го преследвам до дупка. Няма да мирясам, докато не ги изтребя тия проклетници до крак!

Лийна усети как очите й се пълнят със сълзи. Стисна ги и се извърна, та Стюарт да не ги види. Вече нямаше смисъл. Те с мъжа й нямаха никакъв шанс. А вероятно и никога не бяха имали. Безразсъдното, внезапно обзело я съчувствие бавно отшумя и отстъпи място на вече познатото примирение да живеят като врагове: тя да мрази него и той — нея, с яростна безпощадност, с каквато се мразят войниците от противникови лагери. Но странно, това й даваше сили и тя не се разплака, въпреки че очите й се бяха напълнили със сълзи.

— Тогава аз се предавам, Стюарт. Нека бъдещето покаже. Поне докато генерал Шърман е в Савана, ръцете ти са вързани и не можеш да извършиш безумното убийство, което си замислил. И слава Богу! Не само заради Чейс, но и заради мен. А и заради теб.

Настъпи кратко мълчание. Накрая Лийна вдигна глава и видя, че Стюарт пак се усмихва, взрян с неприкрито злорадство в далечните блатистите брегове на Южна Каролина.

— Няма вечно да стоят в Савана. Ще чакам тук, докато си тръгнат. Познавам земите на Каролина много по-добре от него. Не е изключено преди това да измисля нещо.

Стюарт се обърна и се метна на коня, сетне махна на Лийна да го последва. Тя отдавна бе разбрала, че няма смисъл да се съпротивлява, и се подчини, без да поглежда към далечния град, където сега беше мъжът, който някога бе за нея по-скъп от всичко на тоя свят. Но за миг не се съмняваше кой е този „той“, за когото е говорил Стюарт. Колкото и да се мъчеше Лийна да спре, този кошмар сякаш щеше да продължи, докато завършеше със смърт.

 

 

Полковият щаб се помещаваше в хубава стара къща на Чарлстън Стрийт до площад „Лафайет“. Огълторп беше планирал внимателно улиците, когато през 1773 година бе основал Савана, и Чейс веднага намери адреса. За разлика от повечето градове, които се разрастваха хаотично, без всякакъв план. Савана благодарение на далновидността на Огълторп беше подредена като шахматна дъска. Улиците и площадите с паркове по средата се простираха прави и широки. Така дори центърът на града наподобяваше провинция. Чейс си помисли, че мръсният въздух и пренаселените бедняшки квартали в градовете на Севера се дължат на промишлеността, но именно тя бе допринесла Северът да спечели войната срещу Юга.

В полковите щабквартири вечно цареше хаос, а днешният ден беше по-тежък от останалите. Поне стотина войници се бяха струпали около отворената врата. Бяха се наредили по стръмните стълби с парапети от ковано желязо, бяха препречили улицата и бяха запълнили пространството чак до сенчестите зелени дъбове на площад „Лафайет“. Някои от мъжете бяха откъснал розови и червени камелии и ги бяха заболи в черните си шапки и патрондаши, създавайки безвкусен и нелеп контраст с униформите, изцапани и изпомачкани на бойното поле. Чейс не направи опит да се промъкне през тълпата. Воинският чин носеше и други привилегии, освен съмнителната привилегия да си първият застрелян по време на атака. Вратата към приземния етаж, където бяха кухните, пералнята и помещенията за робите, също беше отворена. Чейс наведе глава, за да мине под площадката на главния вход, и слезе по няколкото стъпала към влажното мазе. Посрещнаха го стени от варовик и мидени черупки. Уж наближаваше обяд, вътре беше мрачно, задушно и студено. Но Чейс бързо намери стълбите и скоро се озова на първия етаж, който беше светъл, проветрен и издигнат над неизменния прахоляк по улиците. От дебелите хоросанови стени помещенията бяха прохладни в жарките лета на Савана, а в декемврийски дни като този задържаха топлината от камините, така че вътре беше много уютно. Къщата явно беше принадлежала на някой богаташ, но не от най-заможните. Чамовото дюшеме бе боядисано в тъмно, за да имитира махагон, гипсовите орнаменти по високите тавани не бяха от най-хубавите, а фигурата в средата, от която висеше доста безвкусен позлатен кристален полилей, съвсем очебийно беше копие вероятно на фигурите в някоя от обзаведените от Джей къщи, например на Оуънс на площад „Огълторп“. Джей явно беше най-престижният архитект в Савана. Имаше и други и издайнически подробности, например централното стълбище, което беше с моден дизайн, но бе прекалено стръмно и тясно за широките кринолини. Чейс не се изненада, когато влезе в парадния салон и видя, че камината е не от мрамор, а от майсторски боядисан лят чугун. Едвам се сдържа да не се усмихне при мисълта, че жителите на Филаделфия и Савана, макар и разделени сега от войната, в крайна сметка не са толкова различни. Явно и тук, и във Филаделфия мнозина даваха мило и драго да се издигнат в обществото.

Поне мебелите бяха добри. Имаше няколко в стил „Чипъндейл“, но повечето бяха в по-демодирания стил „Дънкан Файф“. Всички бяха с тежки атлазени дамаски в тон със завесите на двойните прозорци до тавана. Чейс си хареса малък стол в ъгъла и го притегли към масичката с мраморен плот, на която работеше някакъв офицер от щаба.

— След малко ще ви обърна внимание — рече той и дори не вдигна глава, когато Чейс седна.

Беше погълнат от документите пред себе си. Няколко от тях се плъзнаха по заобления ръб на масата и Чейс любезно се пресегна да ги вдигне от скъпия персийски килим, за да ги сложи обратно на мястото им.

— Благодаря ви. О, Чейс! — Вглъбеният офицер най-после вдигна поглед и се засмя, отмествайки с досада документите. — По дяволите тези бумаги! Отпуски, болнични, нови униформи. Още колко души чакат отвън?

— Около стотина.

— Доста. — Но от израза му пролича, че офицерът мисли за друго, и той поклати глава. — А ти какво искаш?

— Само една отпуска и някакъв начин да се прибера до дома, за да й се насладя.

Чейс се усмихна кисело. Знаеше, че не е лесно да се изпълни такава молба. Но Маклауд беше бивш съветник на полковник Адамсън и най-малкото щеше опита.

— Само това ли?

— Имам да вземам отпуска. И не ми казвай, че няма кораби, които да пътуват на Север. Вече съм проверил има.

Маклауд въздъхна и се пресегна през масата, за да вземе някакъв формуляр.

— И двата са за там. Имам ли някакъв шанс да те придумам да се откажеш?

За миг Чейс се поколеба. Войната беше към края си, щеше да свърши всеки момент. Баща му се беше опрял без него толкова дълго. Сюзан го беше чакала години наред. Изведнъж в съзнанието му изникна невероятно живият спомен за засадата в мочурището и другата преди това, на потъналия в сенки нощен път. Дори само ден от войната бе равнозначен на безброй опасности, още по-големи през последните й, изпълнени с горчивина седмици. Чейс още недоумяваше кои и защо му е направил засадата в мочурището.

— Не, този път не, Дан. Нямаше да те моля, ако не беше важно. У дома на Север има някои неща, които отлагам твърде дълго. Лични неща. Трябва да се прибера.

Младият капитан вдигна поглед, без да казва нищо и сви рамене.

— Изключено е да ти дам полагаема отпуска. Това е заповед на генерал Шърман. Можем да разрешим проблема с отпуска по болест.

— Тогава нека бъде отпуска по болест. — Чейс вдигна лявата си ръка и посочи превръзката. — Няма да бъде лъжа.

— Напоследък сякаш на целия ви батальон все случва нещо. — Маклауд изгледа остро Чейс, вече, без да се усмихва. Измъкна някакъв лист хартия и го плъзна по мраморния плот на масата към него. — Имаш ли представа на какво се дължи? Вашите войници се славят като най-здравите в пелия полк.

— Треска от мочурището. — Чейс също не се усмихваше и не сваляше поглед от очите на Маклауд. — Скоро сигурно ще са във форма.

Плъзна обратно листа, без да го чете. Другият мъж отмести за миг погледа си, сви рамене и въздъхна.

— Може би, след като се върнеш от Север. Не си играй с огъня, Чейс. Като приятел ти казвам, че все някой ще попита как се е случило всичко това, а Давънпорт не е като полковник Адамсън. Нали разбираш?

Чейс кимна. Полковник Давънпорт беше поел командването след смъртта на Адамсън. А той се интересуваше повече от репутацията си, отколкото от своите войници за нещастие, често срещано явление във федеративната армия.

— А кораб?

Маклауд въздъхна отново и взе писалка, за да провери.

— Има само една възможност. На Коледа сутринта за Сити Пойнт тръгва един санитарен параход. Трябва сам да си уредиш придвижването от Вирджиния до Филаделфия. Но не мисля, че ще ти е особено трудно, нали си пресякъл на длъж и шир цялата територия на противника?

— Няма проблем. Ще ида с кон до Вашингтон, а оттам ще взема влак.

— Добре. Връщаш се… — Маклауд смръщи вежди и провери два пъти списъка, после допълни: — На втори януари от Вашингтон, окръг Колумбия, тръгва кораб с провизии. Качи се от предната вечер, защото ще потеглят с утринния прилив. Не ти давам дълга отпуска, но повече не мога.

Свъсен, Чейс бързо засмята наум. Щеше да пристигна в Сити Пойнт вероятно на двайсет и осми. С повечко късмет щеше да се добере до Филаделфия късно вечерта на двайсет и девети. Щеше да разполага с два дни: трийсети и трийсет и първи, и рано сутринта на първи януари отново трябваше да тръгне за Вашингтон. Два дни? Е, трябваше да му стигнат. Нямаше друг избор.

— Добре, Дан. Устройва ме. Благодаря. — Той стана и се обърна да върне стола на мястото му. — Честно казано, не разбирам защо се скъпите на отпуски. Щом Шърман смята да зимува тук, в Савана…

— Кой казва, че има такива намерения?

Въпросът, зададен преднамерено спокойно, свари Чейс неподготвен. Той пак се обърна рязко, забравил за стола.

— Ясно.

Значи нямаше да прекарат зимата спокойно и на топло в някоя щабквартира. Поне частите на Шърман. Нямаше да ядат топли задушени стриди, току-що омесени сладкиши, печени гъски, застреляни на блатото. Вместо това ги чакаха студени мочурища, куршуми, горчиво преварено кафе. Поредният поход. Господи, беше му дошло до гуша от тази война!

— Дано си купя нови ботуши, докато съм вкъщи.

— Вземи няколко чифта.

— Благодаря.

Чейс сви навъсен рамене и си тръгна. Никой, който видеше лицето му на излизане от щабквартирата, нямаше да се досети, че са изпълнили молбата му. Зимен поход — вероятно през Южна Каролина, люлката на цялото въстание. През киша, ледени реки и блата, пред които мочурището, където целият му батальон едва не загина преди десет дни, щеше да изглежда като малка кална локва. Отново щяха да се изправят лице в лице с бунтовническата армия, въстаническите партизански отряди и хората, които ги бяха причакали в мочурището и които сигурно още ги дебнеха. Два дни. И през тях трябваше да уреди всичко. За някакви си четирийсет и осем часа. Защото никой не знаеше дали той или който и да е друг от неколкохилядната войска на Шърман ще види отново своя дом.