Джесика Сен Клер
Зимни рози (4)

Четвърта глава

Ноември на 1864 година мина, започна декември и от Деня на благодарността всички пренасочиха мислите си към Коледа. Хората от Северните щати започнаха да забравят жизнерадостната увереност, обзела ги, когато войската на Шърман превзе Атланта, и от ден на ден се тревожеха все повече. Никой от Севера нямаше новини, дори Грант, който още държеше в обсада армията на Лий при Ричмънд. Вести нямаше и президентът, който вече споделяше на всеослушание безпокойството си за шейсетхилядната федеративна войска, сякаш потънала вдън червената земя на Джорджия. Пренесените тайно на север конфедеративни вестници дразнеха разтревожения Съюз с намеци за поражение и още по-лошо с пренебрежително незачитане на „заплахата“ от страна на Шърман. Линкълн направо се бе състарил — беше отслабнал, побелял, замислен и отчаян. Генерал Грант се опитваше да му вдъхне увереност: не знаеше повече от другите, но бе сигурен в качествата на този особняк, сприхавия генерал от Запада на име Уилям Тикъмзи Шърман. Дори да беше „възпрепятстван да иде там, накъдето се бе отправил, пак щеше да намери начин да се промъкне… И да се стигнеше до най-лошото и не можеха да се отскубнат, щяха да се върнат през коридора, откъдето бяха влезли“.

Но такива приказки не вдъхваха особено успокоение след ужасното мълчание, проточило се с дни. Джошуа отиде по работа вън Вашингтон и когато се срещна с президента Линкълн, той бе силно притеснен, с разклатено от безкрайните тревоги здраве. Джошуа също бе обезпокоен — синът му, единственият и последен негов син, бе сред изчезналите войници. Болките в сърцето, поутихнали, след като Джонатан Пенли пое успешно управлението на банка „Кортланд“, започнаха да се успиват отново с нарастващо го мълчание през студените декемврийски дни.

В Джорджия едва ли можеше да се каже, че се е „стигнало до най-лошото“. Всъщност войската на северняците бе започнала да установява, че войната може да бъде и приятна, когато има малко битки и охолен живот на гърба на врага. Войниците на Конфедерацията бяха дали някакъв отпор по улиците на Сандърсвил колкото северняците да се поразкършат, и щом те завзеха града, южняците вече бяха отпрашили към Савана. Не че знаеха, че са се отправили точно към този град. Единствено генерал Шърман и личният му щаб бяха наясно с това. Издаваха заповеди за похода само ден предварително и сложните маневри, от които конфедералистите не можеха да разберат накъде е тръгнал Шърман, объркваха не по-малко и офицерите от неговата армия. Но на редниците им беше все едно. Два дни след като напуснаха Атланта, навлязоха в царството на памука на изток, един от най-богатите райони на Юга, където плантациите бяха огромни. Памукът не им трябваше и те изгориха стотици бали. Но земята, която го раждаше толкова щедро, можеше и раждаше и други неща: картофи, жито, царевица, тютюн, ябълки, захарно цвекло, домати, какви ли не зеленчуци, мед, сорго, тучни пасища за дойни крави и волове, свине, пуйки, пилета и гъски. Когато армията дойде тук, сякаш се сбъдна мечтата на интенданта по прехраната. Хората водеха цели стада за клане. Пилетата висяха на гроздове от седлата на конете. Каруците бяха претоварени с провизии. Тълпи избягали роби от плантациите търсеха убежище при армията. Младите силни мъже бяха зачислявани в отрядите на „първопроходците“, разчистваха повалените дървета и строяха наново изгорените мостове. Младите жени — прикрепени към частите като държанки или проститутки. Бяха облечени в „конфискувани“ бални рокли от скъпа прескъпа френска коприна и носеха скъпоценни камъни, от които дори Тифани не би отместил поглед. Онези, които не можеха да предложат подобни услуги на северняците, не се радваха на толкова мило отношение. Когато станеха прекалено много и се превърнеха в бреме или просто войниците се отегчаха от тях, биваха изоставяни със стотици по бреговете на реките или блатата, за да умрат от глад или да бъдат заловени отново и пратени в робство.

Общо взето, това вече се бе превърнало в практика. Походът приличаше не толкова на война, колкото на весел, зле организиран излет. Разбира се, цивилните, имащи нещастието да живеят твърде близо до местата, откъдето минаваха северняците, не мислеха така. Федералистите бяха профучали през Джорджия като вихрушка: плячкосваха дрехи, храна, добитък, злато, сребро, накити и какво ли още не, включително цветя и табелите по оградите ни къщите. Не толкова коравосърдечните офицери можеха и да пожалят дойната крава в къщата на някоя бедна вдовица. Но „мародерите“, както ги наричаха тук — нещо като дезертьори, които следваха войската досущ лешояди, — прибираха и това, а понякога и повече. Когато всичко друго бе опустошено, палежите се оказваха интересно и лесноосъществимо забавление. Изнасилванията обаче бяха рядкост — поне сред белите жени, защото наказанието бе много сурово. Ала робините нямаха късмета да се радват на същата закрила.

Редниците почти не се сещаха за местната милиция, партизани или бойната кавалерия на Уийлър, които можеха да им окажат съпротива. Но Чейс си имаше едно наум и яздеше пред основния корпус. Завоите по изровените криволичещи пътища бяха препречени с нарочно отсечени дървета, от храсталаците или клоните на дърветата прогърмяваха внезапни изстрели. Бойните групи атакуваха позициите на южняците със стрелба в галоп. Ако бунтовниците не отстъпеха, кавалерията поддържаше постоянен обстрел, докато не дойдеше основният пехотен полк заедно с наличната артилерия. Това рядко им отнемаше повече от половин час. Санитарните коли пристигаха в галоп, изкопаваха близо до горичката плитки гробове, а войниците от основния корпус използваха времето да поспят, да починат или да поиграят на карти. Не след дълго войската отново потегляше.

За другата воюваща страна — и за войниците, и за цивилните от Юга, нещата не бяха така предсказуеми. Лийна бе живо доказателство за това. И в Бостуик нямаше влак. Нито в Къшингвил и Милън. Сега тя живееше в сковаващо отчаяние, породено от студа, глада, изтощението и страха. Днес групата на Стюарт беше нападнала няколко каруци на северняците, заседнали на брода в един буен поток. Загинаха трима души и след всички мъки и загуби, които понесоха, прибраха само няколко раници с храна и полевите бюра с документацията на неколцина адютанти. Насъбрани около малкия огън, който накладоха под студеното декемврийско небе, мъжете претършуваха плячката и обзети от гняв и отчаяние, разбиха ключалките и изгориха документите. Изтощена до краен предел, Лийна ги наблюдаваше мълком, изпълнена с презрение към всички тях, но твърде уморена, за да даде воля на чувствата си. И без това не се интересуваха от нейното мнение — беше го споделяла по други поводи, но никой не й обърна внимание.

Трийджак пристъпи в трепкащата светлини на огъня и понечи да извади от колана си страховития нож с дълго острие, с който никога не се разделяше и буден, и насън. Лийна потръпна и инстинктивно сви колене пред гърдите си. Малцина от „партизаните“ на Стюарт се различаваха от животните — подчиняваха се само на алчността, похотта и страха. Лейтенант Уокър беше единственото изключение. А също и младият Джон Макрей, който беше сравнително отскоро в групата. Но Трийджак беше по-лош от останалите, приличаше на звяр, на безумец и направо хвърляше в ужас Лийна. Казваха, че бил от Луизиана, от селце край Ню Орлиънс, от този странен побъркан край на обвити с мъх дървета и непроходими блата. Дошъл на изток, след като Ню Орлиънс минал в ръцете на северняците. Тук речта и нравите на хората от блатистите райони не бяха познати и когато той им се представил като Тре Жак, всички отсъдили, че се казва Трийджак. Беше хитър като лисица и също толкова жесток. Вече половин месец Лийна го наблюдаваше внимателно и знаеше, че Стюарт не преувеличава, като казва, че той надушва северняците от пет мили. Трийджак също не я изпускаше от очи. Настръхнала, обзета от нервен необясним страх, тя се питаше дали пристрастията в политиката и войната се определят по бащина или по майчина линия. Ако беше по бащина, дали Трийджак не я гледаше, защото е надушил, че в утробата си носи северняк?

Той изведнъж нададе смразяващ кръвта вик и вдигна камата високо с две ръце. От пламъците по лъскавото острие заблещукаха сребърни отблясъци и когато Трийджак заби ножа в махагоновото бюро, чекмеджето, което упорито заяждаше, зейна с трясък, медената ключалка падна в краката му и отвътре се разхвърчаха трески. Беше под достойнството на Трийджак да го докосне, затова той просто издърпа камата и се разсмя, изчезвайки отново в мрака тихомълком, както и се бе появил.

Сред мъжете се разнесе тих недоволен шепот, което не се беше случвало дотогава. Лийна не бе единствената, която се страхуваше от Трийджак. Лейтенант Уокър огледа възмутените мъже над очуканото канче за кафе, което остави, и стана. Наведе се над бюрото, събра треските и ги хвърли в огъня. Сетне посегна да извади няколко листа хартия, които някой явно бе сметнал за особено важни, щом ги бе затворил с толкова здрава ключалка. Само Лийна забеляза тревожния поглед, който лейтенантът отправи към другите. После той се обърна с гръб и пак седна край огъня. Забеляза, че жената го наблюдава, и й се усмихни изразително, сетне лицето му отново бе помрачено от обичайната замисленост.

— Какво има, Уокър? — попита Стюарт провлачено, без да отделя устни от чашата с кафето, и посочи документите.

Младият офицер повдигна рамене и сведе поглед.

— Папки. Някакви досиета. Поредните писания на разузнавачите.

Лийна почти не слушаше. Беше се осмелила да си вземе повечко от храната, а стомахът й пак стържеше от глад. Чудеше се дали това е нормално — вечно бе гладна и отпаднала, сутрин й се гадеше. Сигурно си бе в реда на нещата. Но след като бе загубила Блайдсуд и Чейс, и направо не можеше да понася Стюарт, след като армията на Конфедерацията щеше да капитулира всеки момент, детето се беше превърнало в неин живот и бъдеще. Решението й да го запази й вдъхваше сили да продължава да се бори ден след ден с този нечовешки кошмар. Щеше да избяга от войната. Щеше да оцелее. Трябваше и щеше да го направи. Заедно с детето.

— Интересно четиво. — Лейтенантът издърпа една папка и с кисела физиономия я подаде през скута на Лийна на съпруга й. — Става дума за нас.

— „Подполковник Дрейк. До военно министерство.“ Така пише. — Стюарт се усмихна тъжно и отгърна корицата. — Дали ще разберат, ако не изпълним молбата им да го доставим във военното министерство?

Лийна изви рязко глава и дочула името на Дрейк, наостри уши. Той продължаваше да я преследва и тормози. Дали споменаваше в доклада си, че Чейс Кортланд се е застъпил за нея в Атланта? И ако го беше направил, дали Стюарт щеше да се досети за тайната и вината й?

— Чете се трудно на тази светлина — смръщи се Стюарт и насочи листа към огъня.

„Изгори го!“ — горещо се замоли наум Лийна. — „Изгори го, Стюарт! Недей да четеш повече.“

— Какво пише?

— Не съм сигурен. Слушай: „Както би могло да се очаква, госпожа Лейтън отрече да е съпричастна към долните деяния на своя съпруг. Прилагам протокол от предварителния разпит, проведен в Атланта през септември 1864 година.“

Стюарт не вдигна поглед. Чете страницата сякаш цяла вечност, после мълком отгърна следващия лист. Лийна не чуваше нищо, освен ударите на сърцето си. Устните й бяха пресъхнали. Сигурно бе по-лошо, отколкото си мислеше. Какво беше написал Дрейк?

— … „По-точно имахме любовна връзка.“

Думите бяха изречени едва чуто, но отекнаха като фанфарен звън в съзнанието на Лийна, „О, Господи, не! Чейс!“ Помисли ужасена тя.

— „Ние с госпожа Лейтън бяхме любовници.“ Един път? Два пъти? Постоянно?

Последва миг безкрайно мъчително мълчание. Зелените съчки пращяха и съскаха в огъня. Само на петнайсет крачки от тях мъжете продължаваха да тършуват из бюрата и да търсят пари. Но там, където седеше Лийна, не се чуваше и звук. Стюарт отгърна още една страница, след това бавно и внимателно затвори папката и я сложи до себе си. Чак тогава вдигна поглед.

— Постоянно ли, скъпа? Нищо чудно, че заварих Блайдсуд в такова добро състояние.

— Не, Стюарт. Не знам защо го с казал. Не е вярно.

— И в Атланта ли? — Той вдигна кафява вежда и отмести очи от нея. — Сигурно си помогнала на северняците да ни устроят клопката в къщата на Макрей?

— Не, Стюарт!

Лийна трепереше като листо, едва говореше. Главата й бе олекнала, устните й бяха вдървени, неподвижни и ледени. Тя възнегодува срещу обвинението. Но и изтръпна от ужас. Преглътна, беше и прилошало, може би от страх.

Онзи един-единствен ден в Атланта, осъзна внезапно тя, Чейс я беше гледал някак особено и бе отвърнал на горчивите й обвинения с озадачаващи неясни слова… Дрейк сигурно е искал да я арестува на място за предателство. И Чейс е излъгал под клетва, излъгал е собствената си армия, колкото да защити Лийна Лейтън. Беше я спасил от Дрейк. Но сега, след като попадна в ръцете на Стюарт, неговата лъжа вероятно щеше да означава смърт за нея.

Мъжът й никога нямаше да разбере обясненията и какво се е опитал да стори за нея Чейс Кортланд, когато се е заклел в истинността на тези проклети твърдения. Ала тя нямаше друг избор, трябваше да опита.

— Знаеш много добре, Стюарт. Сигурна съм. За нищо на света не бих предала теб или нещо, свързано с Конфедерацията. Дори не знаех, че при Макрей има северняци.

— Но щом те ти харесват толкова, че спиш с тях, драга моя, сигурно ти е харесвало и…

— Не съм спала с тях! Вярно е, че приех застъпничеството на майор Кортланд в Атланта, но никога не съм…

Думите й заглъхнаха и тя ахна от изненада и ужас, когато Стюарт замахна и я удари през лицето. Падна премаляла и уплашена — бе почувствала ледената камениста земя под бузата си и вкуса на солената кръв по езика си.

— Курва на северняците!

Този път Лийна очакваше удара, преди той да се стовари върху нея. Въпреки това главата и отскочи безпомощно и се блъсна в твърдата земя. Младата жена бе съвсем зашеметена.

— Носиш моето име и въпреки това си позволяваш да се въргаляш като разгонена кучка с някакъв проклет северняк!

Тя поклати отчаяно глава, усетила вкуса на сълзите и кръвта, солени и горчиви, и се опита да се надигне от земята и да се изправи с лице срещу мъжа си.

— Този доклад е пълна лъжа! Чейс сигурно се е опитал да ме предпази. Или полковник Дрейк сам си го е съчинил… Ох!

Лийна изпищя, защото Стюарт я сграбчи за косата и я задърпа. Помъчи се да се отскубне и с уплашен вик да го хване за китките.

— Господи, Стюарт! Да не си полудял?

— Ще те убия заради това, пачавро такава! Сигурно половината синя армия ми се хили зад гърба! Само че първо мисля да те пусна на моите хора! Поне да зарадваш и конфедералистите.

— Престанете!

Лийна се опита да се обърне, дочула със смътна далечна изненада гласа на лейтенанта. Усети как Стюарт я стисва още по-силно, после малко по малко отпусна хватката. Лейтенант Уокър го сграбчи за китката и се помъчи да отмести ръката му.

— За Бога, полковник, казах, престанете! Дори не знаете доколко е истина.

— Не зная ли? Хванах ги да се разхождат сами във Вирджиния вечерта, когато се прибрах.

— Да се разхождаш не е престъпление.

— А според мен е. Така че ме пуснете, лейтенант! Става въпрос за моята съпруга. Това е моя работа. Пуснете ме, докато не съм се сетил, че съм ви началник, и не съм ви пръснал черепа за неподчинение. Никой няма да ми казва какво да правя с нещо, което ми принадлежи.

Уокър пребледня в оранжевата светлина на огъня, но не отстъпи.

— Не можете да се държите по този начин само заради някакви измишльотини на северняците. Длъжен сте поне да изслушате обясненията й.

— Много добре знам какво да правя.

— А аз казвам, че не знаете! По дяволите, та тя е жена! Съпруга ви е, за Бога! Не може да я пребивате от бой само защото си мислите нещо! Истинският джентълмен не го прави!

— Никой не може да поставя под съмнение правото ми да се наричам джентълмен.

Лийна долови предупреждението в гласа на Стюарт. Гордостта беше най-чувствителното му място. Сега, когато северняците опустошаваха Юга и печелеха войната, това чувство се бе изострило до краен предел, бе станало опасно болезнено. Усети как изведнъж мъжът й я пуска и извика, за да предупреди младия офицер. Но Стюарт вече се бе спуснал към него. Револверът марка „Льомат“ проблесна в мъждивата светлина и очите на лейтенант Уокър се разшириха невярващо. Оръжието изтрещя и лицето на младия офицер мигновено се промени. Лийна се пресегна да го хване, когато той залитна назад от удара на куршума, който го бе улучил високо в челото. Очите му срещнаха нейните за част от секундата, после се изпълниха и останала без дъх, тя простена от ужас. В погледа му се четяха безпомощност и, странно, извинение — сякаш лейтенантът, а не Лийна, бе виновен да се стигне дотук. Извинение вероятно за това, че войната е разбила стария свят с неговите порядки. Бе направил последен опит да ги възстанови. Постепенно малката кръгла дупка на челото му започна да се пълни с топла кръв и от косата към очите му шурна тясна яркочервена струйка. Ала за миг единственото, което изпитваше Лийна, бе изненада, че лейтенантът е толкова топъл, макар и да бе мъртъв.

Изведнъж чу зад гърба си звук, който моментално я върна към действителността: „Стюарт!“ Тя пусна мъртвия млад лейтенант и със сподавен вик залитна напред, препъвайки се в полите си. Усещаше горчилка в устата си. Повдигаше й се при всяко движение, докато тичаше с отчаяна бързина към гората зад огъня.

— Лийна!

Стюарт изведнъж се изпречи на пътя й — само на крачка от нея в нощта се очертаваше страховитият му черен силует. Тя се опита да се обърне, да се отскубне, но мъжът й реагира мигновено. Улови я за китката и я стисна ужасно силно. Лийна издаде един-единствен тих стон и бавно се свлече на колене.

— Не, драга, няма да допусна да избягаш и да се върнеш при своите приятелчета северняците. Няма да се отървеш толкова лесно.

Усмихваше се, но от това ставаше само още по-страховит.

— Не, Стюарт, не си прав. Защо поне не ме изслушаш? За Бога, вече уби един човек! Нека ти обясня. Чуй ме!

Стюарт само я сграбчи и яростно я дръпна да стане. Тя се опита безпомощно да отстъпи назад и се препъна във вейките и камъните, безсилна да се отскубне от ръката му. Изведнъж изкряска бухал. Лийна изпищя и прехапа до кръв устни, за да не обезумее напълно. Стюарт сякаш не забеляза. Сините му очи искряха леденостудени, докато той я наблюдаваше как отстъпва и без да продумва, я следваше бавно. Лийна се препъна в щръкнало коренище, едва не падна и изведнъж усети студената груба кора на дървото зад гърба си. Стюарт се приближи още повече и тя се разтрепери. Взря се в лицето му и видя изписаната в очите му жажда за мъст. Мъжът й понечи да вдигне едната си ръка, Лийна извика с напразната надежда да го спре, затвори очи и се дръпна. Ударът се стовари върху челюстта й. Тя моментално падна и ридаейки, се опита да се вдигне на колене и да изпълзи встрани. Стюарт я сграбчи за рамото, извърна я с лице към себе си и тя се разпищя — вече не издържаше. Докато ръката му се вдигаше в мъждивата лунна светлина, Лийна издаде един последен отчаян стон и безпомощно закри корема си с ръце, за да предпази нероденото си дете.

Сетне изведнъж настана страховита тишина. Не се чуваше нито звук, нито дъх, изгубили всякакъв смисъл, секундите се изнизваха бавно. Стюарт не удари Лийна и накрая тя се насили да отвори очи. Не изпитваше нито облекчение, нито надежда, нищо. Само смътно недоумение какво ли бе спряло ръката му. Стюарт стоеше мълчаливо, надвесен над нея в мрака и вперил очи в ръцете й, с които жена му бе закрила тялото си.

— Ти си бременна. От онзи северняк.

— Не…

Но не махна ръцете си. Не можеше да го направи. Сякаш бяха залепени.

— Друг път „не“! Това обяснява много неща.

Мъжът й бе присвил очи. Убийственият яд в тях бе отстъпил място на друго. На нещо още по-ужасно и Лийна потръпна.

— Не само си мърсувала с онзи проклет северняк, ами носиш и копелето му.

Жена му отново се разтрепери и поклати глава. От ударите всички фиби бяха изпопадали от дългата й коса. Тя се спускаше покрай лицето й, скривайки го наполовина, студена и мокра от сълзите.

— Ставай!

Настъпи дълго мълчание. Лийна лежеше върху студената неравна земя и разридана, се опитваше да си поеме въздух.

— Казах, ставай!

Стюарт се пресегна да я сграбчи за косата и да я изправи. Тя инстинктивно се дръпна, за да се отскубне, но мъжът й не обърна внимание, стисна болезнено китките й и вдигна ръцете й високо над главата. Почти веднага тя разбра какво става. Разпищя се и зарита, да се откопчи от него. „Не — помисли си. — О, Господи… Само не това. Не бебето! Не!“

Стюарт заби с все сила коляно в стомаха й, изрита и я блъсна силно в дървото. Главата й се удари в дънера и Лийна извика за последен път, поне й се стори така. Усети как устните й се разтварят. Видя през полуотворени очи как Стюарт замахва със свити юмруци към нея. Последва друг удар в корема й и тя се преви надве от неистова болка. Сетне хлътна в блажен мрак.

Събуди се от мъждива светлина. Не беше зората, някакъв топъл блясък като от запалена свещ. Тялото бе изтръпнало, болеше я и бе цялото натъртено, коремът я присвиваше от режеща болка. Между краката имаше някаква топла влага, наквасила воланите на вълнената й пола. Последва нов пристъп на болка и влажността се увеличи. „Кръв“, разбра тя. Не можеше да е друго. Отвори бавно очи, примигна и се загледа нагоре в клоните на дървото, покрити с избеляло платнище. Светлината идваше отдясно и Лийна с усилие се извърна натам. Намираше се в палатка. И имаше запалена свещ. Стюарт я наблюдаваше само от ръка разстояние.

— Едно северняшко копеле по-малко ще мърси земята на Юга.

Лийна го гледаше мълком, безизразно. Стюарт се усмихваше и тя осъзна, че го мрази много повече, отколкото смяташе, че е възможно човек да мрази някого.

— Надявам се, ми влизаш в положението, драга. Все някой ден щях да разбера за жестокото ти предателство, което си криела от мен. — Той наведе глава, докато говореше с мил и благовъзпитан тон, като човек, който се е учил на обноски в просторните салони на южняшките къщи. Но онзи особен, бездънен студ продължаваше да искри в очите му и Лийна не можеше да се измами. — Ти си ми жена, в края на краищата. То оставаше да призная едно копеле, северняк, за свой наследник.

— Този северняк струваше два пъти повече от теб, Стюарт. А може и хиляда пъти — каза Лийна с глас, който съответстваше на израза й — спокоен и безразличен. Взря се в лицето на Стюарт. Някога то й се бе струвало красиво, дори си въобразяваше, че го обича, а сега се запита как ли би изглеждал мъртъв. — Не беше прав, Стюарт. Чейс Кортланд ме обичаше, да. И аз го обичах. Но никога не съм искала да те предам. Ти уби невинно дете и своя офицер заради доклад, от който девет десети са лъжа.

— Лъжа ли? — Стюарт вдигна въпросително вежди и посочи грубо към локвичката кръв, наквасила полите й. — И това, предполагам, е само плод на моето въображение?

— Не. — Лийна не проследи погледа му, за да не се отдаде на мъката, която щеше да отприщи. — Не аз носех неговото дете в утробата си. Но то е рожба на една-единствена нощ… защото отказах да направя компромис с Юга и с това, че съм ти жена. Можех да ти го обясня. Не си позволих да го обичам — заради теб, поне се опитвах. Така че накрая почти се намразихме и веднъж той ме изнасили, толкова се бе ядосал. — Лийна млъкна, за да го погледне, и видя върху лицето му само някакво спокойно безразличие. — Въпреки всичко това, което направи, беше грешка, Стюарт. Исках детето не защото беше негово, а защото беше мое. То щете да е наше. Бях твърдо решила да ти бъда добра съпруга. Вече няма значение, но по-добре да убиеш и мен, Стюарт, защото ако ти не го направиш, някои ден по някакъв начин аз ще убия теб. Заклевам се.

Развеселен, мъжът й се облегна лениво.

— Съмнявам се.

— Недей.

Стюарт вдигна рамене, на загрубялото му от вятъра лице заигра слаба усмивка.

— Ако изгаряш от желание да раждаш, ще се постарая в бъдеще. Ще ти надувам корема всяка година, ако искаш. Но преди това ще убия оня северняк, твоя любовник. Независимо дали е воина, един джентълмен непременно трябва да намери време за някои неща.

Колкото и да я болеше, Лийна почти се усмихна.

— Никога няма да можеш да убиеш Чейс.

— Така ли?

— Няма да можеш.

Стюарт вдигна спокойно рамене.

— Е, времето ще покаже! — Той се изправи рязко, пристъпи към нея и цялата изкуствена любезност падна от лицето му като маска. — Да започнем по ред, драга. Научих нещо за теб. Няма да те пратя в Савана и дето и да е другаде, докато не забременееш от мен. Дори и твоят майор северняк да е мъртъв, курвите винаги си намират нови клиенти. Следващия път ще се постарая да съм напълно сигурен, че раждаш Лейтъновци.

Подпря се на коляно до нея и посегна да разкопча опръсканата й с кал раздрана блуза. Лийна го наблюдаваше като вкаменена, не разбираше нищо. После видя усмивката му, жестока и похотлива, когато мъжът се пресегна да смъкне прогизналата от кръв пола. Дъхът и секна и Лийна с усилие затвори очи. Стюарт се зае да разкопчава панталона си. Беше цялата в рани, бе изтощена от боя, още кървеше и нямаше как да се спаси. „Добиче — помисли със сетни сили. — Противно, долно добиче!“

Изведнъж той легна върху нея и я облада. Не си направи труда да бъде по-внимателен заради раните. Още преди да е свършил, Лийна отново загуби съзнание.

 

 

Беше краят на първата декемврийска седмица, а времето още беше хубаво. Походът на северняците беше истински лукс в сравнение с атаката, с която преди половин година бяха нахлули в Атланта. Циганското лято бе отбелязало началото на похода, поройните дъждове — средата му, и сега, когато войската наближаваше крайбрежието, топлите влажни ветрове откъм океана задържаха зимата и малцина от мъжете си слагаха шинели, освен през нощта. А дори нощем, когато се спираха в някоя борова горичка, дъхавите огньове от още зелени борови клони сгряваха студения въздух и напомняха на Чейс за огъня в камината вкъщи по Коледа. Отвори очи в мрака, прехвърли юздите в другата си ръка и разкърши гърба и раменете си. Беше заспал на седлото, нещо, на което войниците се научаваха още щом дойдеха в кавалерията. Мислеше, че и конете се научават поне да дремят, ако не и да спят, докато вървят. Огледа се, за да се ориентира, и видя пред себе си потънал в сенки равен път. Далеч зад тях останалите корени приличаха по-скоро на тълпа. Трите единични поста отпред едва се забелязваха, от двете страни на пътя пък имаше ниски борови горички. Явно не беше пропуснал много. Почти се зачуди какво ли го е събудило.

— Добро утро, майоре.

Той чу смеха на Грир отстрани и се ухили широко, оценил шегата.

— Къде сме, по дяволите?

— Кой знае? Кой го е грижа? — сви развеселен рамене Грир. — Още не сме стигнали Савана. Наближаваме някаква река, май се казва Оджичи.

— Чудесно.

— Да. След малко не е зле да пратим напред подсилен патрул. Може да си имаме обичайните проблеми, щом навлизаме в блатиста област.

Проблеми отново с кавалерията на Уийлър и с партизаните, Чейс се прозина с ръка пред устата си и се разсъни съвсем. Отново се чувстваше бодър. За миг почти завидя на пехотата. Беше някъде назад в уютен лагер за през нощта. Всъщност и пехотинците се бяха намъчили от този дълъг поход от Атланта до тук. Сигурно с кон си бе за предпочитане.

— Някакви неприятности?

— Нищо особено. Няколко повалени дървета. При последната рекичка мостовете бяха изгорени, но я преджапахме. Минахме и покрай една ферма, доста бедна. Вече бе опожарена. Сигурно мародерите са ни изпреварили. Вътре имаше една старица и няколко негри. Оставих им една крава и малко царевица.

— Някой друг ще им ги вземе.

Грир сви рамене и замълча. Чейс повтори жеста му. Не че не одобряваше усилията на своя капитан или че това не го интересуваше. Е, наистина не се интересувате кой знае колко от мародерите, но те все пак бяха факт. На никого не му беше по силите да ги озапти. Уийлър беше изпратил писмен протест, ръководейки се от старите правила, но отговорът на Шърман бе подчинен на здравия разум: носеше отговорност само да преведе армията здрава и невредима до морето и не можеше да изразходва нито хора, нито енергия, за да брани жителите на Джорджия. Всъщност офицерите на Шърман бяха проумели една друга жестока действителност: мародерите вършеха точно това, което самият Шърман искаше да направи. Опустошаваха тила, грабеха цивилните, на които се опираше армията на Конфедерацията. Югът имаше само един избор: да се предаде.

— Изкарайте няколко крави отпред, когато наближим реката. В случай, че са поставили мини — нареди нехайно, даже малко разсеяно Чейс.

За него това бе обичайна предпазна мярка. Повече от всичко мразеше хората му да бъдат избивани по този начин. Това си беше истинско убийство, не война.

— Хубава идея. А чух от един куриер, че са открили нов лагер за пленници край Милън, докато са минавали оттам.

Чейс погледна остро офицера и смръщи вежди. Спомняше си Милиджвил и първите му впечатления от мъжете, избягали от близкия затвор в Андърсънвил. Беряха душа, едвам се влачеха с отворените си рани, бяха само кожа и кости, бяха облечени в дрипи. Вбеси се не само той, всички в армията на Севера се ядосаха. За късмет на Милиджвил вече няколко дни валеше като ведро. Каквото и съчувствие да бе изпитвал към армията на Конфедерацията там, от него не бе останала следа, и сега, докато говореше тихо в нощта, кафяви му очи гледаха сурово.

— На същия хал ли бяха, както предишните?

— В лагера не е имало никого. В земята имало дупки, където пленниците явно са търсели подслон. И около осемстотин гроба.

— А се оплакват от нашата жестокост.

Устните на Чейс се изкривиха и той преглътна, за да се пребори с надигналата се в него ярост. Яростта беше лош спътник по време на война. Замъгляваше разума и водеше до грешки. Чейс се помъчи да се успокои чак тогава поде отново:

— Какво казва Дженкинс, храната ще ни стигне ли?

— Да. Ще изкараме до Савана. Но ако се наложи да чакаме прекалено дълго край града — е, тогава волю-неволю ще заобичаме ориза.

Грир го изрече някак вяло и Чейс изсумтя. Колкото повече приближаваха крайбрежието, толкова по-песъчлива и гола ставаше земята. Фермите, който можеха да ограбят, бяха по-малко, храната в тях — също. Предния ден бяха подминали няколко оризища, разположени по блатистите брегове на пълноводна река. Но след картофите и прясното месо оризът за закуска, обяд и вечеря изглеждаше крайно непривлекателен.

— Щом се справяш толкова добре, Грир, ще взема да поспя още малко.

— А, без тия! Мой ред е. Доколкото разбирам, остават пет мили. А какъвто ми е късметът, ще съмне, преди да сме ги минали. Знаеш колко щастливи са хората, като видят, че всичките офицери яздят, потънали в дълбок сън.

Чейс се засмя.

— Да. Но не ги виня. Всъщност…

Той изведнъж млъкна насред думата и се намръщи. Грир, понечи да каже нещо, но той му махна да мълчи, спря коня и се извърна, за да чува по-добре. Какво, по дяволите, ставаше!? Нещо не бе в ред. Инстинктът му подсказваше, че има нещо гнило. Но какво ли? И от двете страни на пътя не се чуваше и звук…

— Оттеглете се! — изкрещя той заповеднически и посегна към карабината, прикачена към седлото под крака му.

Вдигна я високо и я насочи към огряното от луната небе, за да даде предупредителен изстрел, разцепил тягостната нощна тишина. Трите поста отпред се върнаха в галоп и се присъединиха към останалия отряд. Заспалите войници зад него се събудиха начаса и още преди дори да са се разсънили, посегнаха по рефлекс към пушките. Само за миг нощта се изпълни с тропота на конски копита по отъпкания път. После като гръмотевица откъм горичката се разнесе оглушителен тътен. Чейс остана в опасната позиция сякаш цяла вечност: изчакваше наблюдателните постове да се върнат невредими и стреляше напосоки към горичката, в която не се виждаше друго, освен сенки — неясни, сивкави, неподвижни. Но когато от стрелящите пистолети се засипаха оранжеви искри, той завъртя коня и гръмна срещу едни от тях. Чу вик и продължи да язди, като пришпори жребеца и се сниши над врата му.

Така мина този нощен преход. Загубиха трима души и два коня и имаха истински късмет, че се отърваха с толкова малко. Прегрупираха се на пътя, за да направят лагер. На другия ден, когато пехотинците ги настигнеха, щяха да опитат отново. Първо щяха да изпратят няколко артилерийски изстрела към горичката. Беше се превърнало в нещо обичайно за похода през Джорджия и докато разпращаше часови и размотаваше одеялата, Чейс вече не мислеше за случилото се. Изобщо не му хрумна да сметне това нападение за лично отмъщение.