Джесика Сен Клер
Зимни рози (26)

Епилог

Беше късно и тъмно. Наближаваше полунощ, когато вестта пристигна по телеграфа от Вашингтон във Филаделфия. Изведнъж по далечните, осветени от фенерите улици се чуха накъсани викове. Пред къщата на Кортландови се разнесе конски тропот и екна крясъкът на конника, приглушен от вратите и завесите. Джошуа седеше в салона заедно с Джонатан и Уитни. Беше Цветница и по този повод вечерята бе богата и бе поднесена малко по-късно. Накрая имаше и коняк. Тримата всъщност разговаряха за незначителни неща: за строежа на моста над Шълкил, за откриването на Съюзническата Лига през май, на което Ейбрахам Линкълн бе обещал да присъства, за инвестиции в железниците и може би в разрасналата се по време на войната текстилна промишленост.

Сега, при тези звуци на веселие и радост, огласили улиците, в къщата изведнъж настъпи тягостно мълчание. Уитни тръгна към прозореца да разбере какво става. Бе на средата на пътя, когато я спряха камбаните на една далечна черква, внезапно забили неудържимо. Миг след това и от по-близо се разнесе камбанен звън — може би от „Св. Марк“, където камбаните кънтяха някак по-чисто и меко. Уитни се обърна инстинктивно към Джонатан и видя, че той потръпва и бавно пребледнява под бледата златиста светлина на лампите в салона. Лий! Явно бе пристигнала вестта, че се е предал във Вирджиния. Каузата бе загубена. Накрая всичко бе свършило.

Джошуа седеше смълчан и застинал, само погледна бързо младия вирджинец отсреща. Нямаше какво да каже. Щеше да бъде прекалено лицемерно, ако почне да му съчувства. Подобно на Грант, който същия този следобед се бе изправил срещу Робърт И. Лий, и Джошуа не изпитваше тържество и радост. Бе обзет от някакво объркване, защото въпреки вълнението от победата на съюзниците, и Джошуа като Грант осъзнаваше колко унизително са били победени южняците. Единственото, което му носеше непомрачена радост, бе надеждата, че Чейс скоро ще се прибере. Джошуа изведнъж се сети за Роланд Ходжес и коалицията и за миг видя някаква горчива ирония във всичко това. За Бога, те сигурно скърцаха със зъби от яд! Бяха бесни, но не можеха да предприемат нищо срещу Линкълн. Джошуа Кортланд бе правил, струвал, но бе осуетил поне засега плановете им.

Каквото и да се случеше сега, това щеше да бъде достатъчно. Ако Линкълн не доживееше да види своето дело завършено, то поне бе доживял да избере посоката, по която то да поеме. Дори в този миг Линкълн стоеше на обгърнатия в мрак балкон на Белия дом във Вашингтон и за пореден път се обръщаше към насъбралата се на поляната тълпа с думите от своето встъпително обещание за „милост към всички и злоба към никого“. Линкълн щеше да одобри щедрите условия на мира, които щяха да важат и дълго след това. Щеше да напомни на победилия Съюз, че Югът не е повален враг, не е чужда територия, която може да понесе ужасите на отмъщението. Югът, разбит и разгромен, какъвто без съмнение беше, продължаваше да е част от Съюза и трябваше да принадлежи не на завоевателите от Севера, а на народа, който се бе борил за него последните четири години. Каквито и позиции да извоюваха по-късно някои крайни групировки — като военното министерство и различните коалиции, — те никога нямаше да удържат победата, която си бяха поставили за цел. Белезите можеше и да останат, но самият Съюз бързо щеше да оздравее. В крайна сметка Джошуа бе спечелил една от своите битки. Бе живял достатъчно добре и достатъчно дълго, за да осигури достойно бъдеще за страната, която обичаше. И вече можеше да умре доволен, че го е направил.

— Май чух вратата — прошепна Уитни и думите й потънаха в мълчание досущ като хвърлено в езеро камъче, разсеяло смразяващата тишина.

Излезе в коридора, с което стъписа мъжете, но Джонатан също се изправи и с това стопи неловкостта на първия миг, когато бяха останали сами.

— Искаш ли още коняк, Джошуа? Аз ще пийна още една чаша — каза напълно спокойно, но въпреки това ръката му трепереше леко, докато си наливаше от коняка.

„Поражение. Невероятно. Някога бих казал, че е невъзможно. А сега е просто факт. Господи, какво ли ще направят сега северняците с клетия разгромен Юг? Каква ли цена трябва да плати Югът за неуспешния бунт?“

— Има телеграма от Вирджиния. — Уитни внезапно се бе върнала в салона и пресече, за да протегне ръка на Джонатан и да го докосне с болка и безмълвно съчувствие, а после се обърна към Джошуа Кортланд. Когато отвори телеграмата обаче, на лицето й бавно грейна усмивка. — От Лийна е. Война или не, явно е останала във Вирджиния с майор Кортланд и пак е с армията на северняците — като медицинска сестра. Сигурно много обича сина ти, Джошуа. Спомням си как моята скъпа Лийна припадаше само при вида на кръв. Пише, че Лийна и Чейс Кортланд са се оженили малко преди полунощ на шести април и очакват първото си дете в края на ноември или началото на декември. Пише още, че Чейс сега е назначен в щаба на генерал Девин, така че не би трябвало да участва в най-лютите боеве, ако изобщо ще има такива. Двамата ще се приберат веднага, щом могат. — Уитни пристъпи и се наведе да целуне Джошуа по страната, нежно, като дъщеря. Джошуа не помръдваше от изненада. Тя сложи телеграмата в ръцете му, после се дръпна бавно. — Честито, скъпи! Явно най-после ще си имаш внуци. Толкова се радвам за теб!

— Лийна се е омъжила за него? — изпелтечи Джонатан Пенли, съвсем стъписан от изненадващите новини тази вечер. Почервеня и се опита да дойде на себе си, но видя смаяното изражение на Джошуа и се намръщи:

— Ако си недоволен, че имаш за снаха бунтовничка, Джошуа, мога да те уверя, че и аз с този роднина офицер от армията на Севера…

— Млъкни, Джон! Не разбираш ли какво означават тези камбани? Вече няма бунтовници и северняци. Лийна и майор Кортланд поне са проявили здрав разум да го проумеят. Сега всички ние трябва да направим същото. — Уитни продължаваше да се усмихва едва, като че ли на себе си, и посегна да вземе шала, за да излезе. — Новините са чудесни, но вече трябва да се прибираме, Джон. Камбаните сигурно са събудили децата. Манди ще иска да разбере защо бият, а Джош ще е огладнял. Няма насита това дете.

След като Уитни излезе, настъпи неловко мълчание. Джонатан погледна остро Джошуа и от изражението му му стана ясно, че е изтълкувал погрешно изненадата на стареца. Не гняв, а тихо, почти невероятно удоволствие се бе изписало върху лицето на Кортланд, в очите му искряха сълзи. Господ бе чул молбите му. Линкълн бе жив. Съюзът бе спасен. Чейс бе оцелял в безнадеждния поход на север и сега бе свързан за цял живот с жената, която обичаше. Значи Господ му бе простил за Елинор. Това бе за Джошуа най-красноречивото доказателство. И за обичния му Съюз, и за семейството му имаше бъдеще. Нещо повече — бъдещето пред тях бе много хубаво.

Джонатан прекъсна унеса му, като се приближи и му подаде непохватно ръка, за да се извини и наред с това да изрази приятелските си чувства. Онзи отдавнашен ден бе дал обет — таен и мълчалив. Ако майорът северняк успееше да заведе Лийна невредима във Вирджиния, Джонатан се бе заклел да го приеме за свой приятел и съюзник, а не за враг. А вирджинците държаха на думата си, дори да я бяха дали само на себе си. Джонатан щеше да приеме брака на сестра си със северняка и „в известен смисъл, призна пред себе си той, изборът на Лийна никак не е лош.“

— Уитни, разбира се, е права, Джошуа. Прости ми. От всички семейства, които познавам, няма друго, с което бих се свързал с по-голяма радост. Независимо дали сте северняци или не.

Той се усмихна малко кисело, а Джошуа Кортланд отвърна на усмивката и се надигна да поеме ръката, протегната му от младия вирджинец.

— И аз не бих приел друга снаха с по-голяма радост, Джонатан.

Пак замълчаха, но този път се чувстваха странно близки един с друг. Когато накрая тръгна да си върви, Джонатан помисли с изненада, че в крайна сметка и Джошуа, и той са оцелели в стихията на войната. Сега бяха доживели и края й. На излизане забеляза, че Уитни е оставила колието си зад стола на Джошуа. Беше го отворила, та да се вижда портретът на Лийна. Усмихнат, Джошуа го изучаваше внимателно в златистата светлина на лампата, сякаш искаше да разбере от лицето на момичето как горе-долу ще изглеждат внуците му.

Ето този спомен запази Джонатан за Джошуа Кортланд. В идните години, когато старият Кортланд отдавна не бе сред живите, този спомен си остана същият. И сетеше ли се как в онзи миг е греело лицето на Джошуа, Джонатан се успокояваше, че семейство Пенли все пак са платили своя дълг към този северняк в крайна сметка — и то от щедро по-щедро.

 

 

На дванайсети април конфедеративната армия на Северна Вирджиния направи своя последен поход — по стария път от Ричмънд до Линчбърг, минавайки по малкия мост над калната река Апоматокс, която на това място бе широка почти колкото плитък поток. Вървяха по полегатия хълм, опасан от току-що напъпили дървета, заплетени храсталаци и жив плет. По-нататък на неравната поляна безгрижно пасяха десетина крави.

В далечината бе последният лагер на армията в Северна Вирджиния, където Лий най-необяснимо бе решил да остане в палатката си. Генерал Грант също го нямаше. Бе решил да се върне във Вашингтон: твърде скромен, за да търси славата, и в същото време твърде объркан, за да се изправи лице в лице с последното унижение на своя някога горд и безкрайно достоен враг. Но по черния път сред отрядите на федералистите бяха повечето висши офицери, включително и щабът на генерала. Лийна седеше отпред на седлото на Чейс. Между нея и наближаващата бунтовническа армия имаше само едно дърво с голи клони и бяла ограда от колчета. Преди ден-два бяха започнали да се появяват разузнаваческите патрули. Това бе последната формалност. Оръжията и бойните знамена на бунтовниците трябваше днес да бъдат предадени на малкия триъгълен кръстопът, обрасъл с пролетна трева. После от покрайнините на село Апоматокс бунтовниците щяха да се пръснат сами или на малки групи, за да се отправят в дългото пътуване към дома.

Грант бе заповядал да се пази почтително мълчание. Никой не биваше да дава воля на бурната радост от поражението на мъжете, които отново, според подписания от Линкълн декрет, бяха смятани за братя, а не за врагове. И сред тъмносините колони по пътя цареше единствено мълчаливо очакване. Не свиреха военни оркестри, барабаните не гърмяха. Само хладният пролетен ветрец подухваше в голите клони, чуваха се приглушеният тропот на хиляди нозе и понякога неспокойното изтрополяване на някой кон. Но когато бунтовническата колона застана на билото на хълма, всички федералисти ахнаха в един глас. След четири години война бунтовническите полкове бяха изтънели и бяха заприличали на дружини, а от множеството червени знамена, които носеха малцината оцелели, цялата колона сякаш бе коронясана с цвета на кръвта. Когато предният корпус на генерал Гордън наближи, федеративните тръбачи дадоха сигнал „на оръжие“ — походния салют. И войниците от единия лагер импулсивно отдадоха чест на достойната и храбра борба на бойците от другия лагер, дълго време били техни врагове.

Тази армия нямаше почти нищо общо с мощната величествена войска, която преди близо четири години Лийна бе видяла да потегля от Ричмънд. Някога тази армия наброяваше над сто хиляди души. Сега бяха останали по-малко от двайсет и седем хиляди, които щяха да бъдат помилвани. Вече ги нямаше солидните сиви редици. Сивият плат бе свършил още преди години, по време на федеративната блокада, и повечето войници бяха облечени с дрехи от домашна вълна и памук, боядисани в ръждивокафяво с орехова шума. Нямаше ги буйните охранени коне, някога гордостта на Вирджиния. Не се разнасяха речи, оркестърът не свиреше „Дикси“. Имаше единствено победени мъже, опустошена земя и една злокобна застинала тишина, сякаш отпред маршируваха призраци, а не хора. Тази тишина продължи, докато и последният полк не хвърли в общата купчина пушките и не сви продупчените от куршумите знамена. Сетне тишината се стопи под пролетното слънце. Нацията отново бе единна и неразделна.

Лийна огледа смаяна и невярваща, с пълни със сълзи очи, съюзническите войници. Уморените им от войната лица бяха сурови и негостоприемни. Това, осъзна изведнъж тя, бе лицето на бъдещето. За добро или за лошо, светът на стария Юг, светът, в който тя бе родена и бе израснала и който някога бе обичала толкова силно, този свят на благородство, изящна красота и илюзии бе изчезнал безвъзвратно. Бъдещето принадлежеше на северняците — делови, студени, но стъпили на земята. Кой знае защо, още преди края на войната Конфедерацията бе оттеглила обвиненията си срещу Лийна. А Джошуа Кортланд й бе издействал амнистия от президента. Благодарение на това и на мъжа, с когото сега делеше седлото, Лийна отново имаше бъдеще. Странно, помисли тя, наблюдавайки как войниците от победения Юг минават пред нея, войната я бе научила не да мрази, а да обича. Толкова силно, че да преодолее различията, които омразата би поставила между нея и мъжа, когото обичаше.

Някога, в един далечен ден в Блайдсуд, в тогава още неопустошената долина Шенандоа, един федеративен хирург на име Лейси я бе предупредил, че войната ще я изправи пред някои болезнени въпроси. Сега най-после Лийна бе открила отговорите на тези въпроси. Бе загубила нещо във войната, но бе спечелила… като всички останали, като всеки от тях. Сега те с Чейс бяха заедно, за да се опитат да съберат пръснатите през войната частици от своя живот и да излекуват раните, които ужасите на войната бяха нанесли и на двамата. Скоро пролетта отново щеше да разцъфне в долината. Скоро от любов към нея Чейс щеше да й помогне да построи наново Блайдсуд. Техните деца и внуци щяха да играят в сребърната рекичка, да ловят риба в стария поток. Както тя и брат й Джонатан бяха правили преди толкова години… Белезите от войната щяха да зараснат и да станат почти незабележими. Сякаш доловил мислите й, Чейс се приближи до нея на седлото и я обхвана по-здраво с ръце през кръста — нея и детето, което тя носеше. В отговор Лийна се извърна към него и му се усмихна, пък било то и през сълзи. Той вече не й бе враг, а само най-скъп приятел — едновременно любим и съпруг. Лицето на Чейс Кортланд за нея бе лицето на бъдещето, а то беше просто прекрасно. В крайна сметка боговете се бяха смилили над тях и ги бяха възнаградили щедро.