Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter Roses, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 23гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Rositsa(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2010)

Издание:

Джесика Сент Клер. Зимни рози

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Емилия Масларова

Коректор: Ани Стаменова

ISBN: 123–456–789–0

История

  1. —Добавяне

Двадесет и пета глава

Докато войната продължаваше, това се бе оказал единственият начин Лийна Лейтън да е в относителна сигурност, без да напуска Юга. Като медицинска сестра в полевата болница, пък била тя и на северняците, Лийна не предаваше нито Юга, нито Чейс. Работеше под съюзническия флаг, но се грижеше за не по-малко южняци, отколкото северняци, дори ранените южняци може би бяха повече. Тази последна зима храната не достигаше в конфедеративен Ричмънд. Заради последните две сушави лета обикновено богатата реколта във Вирджиния сега бе оскъдна. Посевите в долината бяха опожарени от факлите на Шеридан. Армията на Шърман бе попречила от други части на Юга да бъдат докарани храна и провизии. Скорбутът и други болести се ширеха сред малцината оцелели войници на Лий. Конфедеративните хирурзи вече не разполагаха с почти никакви лекарства, бяха привършили дори домашните церове, на които бяха разчитали през последните година-две. За ранените и болните южняци вече се грижеше почти само претовареният и преуморен федеративен медицински състав. И точно тук Лийна реши да прекара едни от най-ужасните дни за губещия войната Юг. Това за нея бе последен мъчителен компромис между обичния й северняк и обичната й родина.

 

 

Дни преди това, когато Чейс Кортланд бе тръгнал за Сити Пойнт, за да информира щаба на Грант, Лийна се събуди сама в мрачното дъждовно утро. Първата и мисъл бе, че Чейс го няма. Веднъж осъзнала го, в нея мигновено се надигна болка и тя веднага се разбуди напълно. Дълго лежа сама на тясната койка и страда за мъжа, спал през нощта в прегръдките й. Щом отвори очи, видя нежния блясък на златното колие, оставено до нея като последно безмълвно послание за любовта на мъжа, който отново й бе отнет. Чейс й бе дал единствената нощ, която Лийна бе поискала от него. Ала тази нощ не бе направила това, което тя очакваше от нея. Не бе притъпила болката от раздялата. Ни най-малко. Тъкмо обратното, бе я увеличила стократно и за нея, и за Чейс. Едва сега, когато бе твърде късно, Лийна проумя какво е причинила на себе си, а вероятно и на двамата. Бе направила последната раздяла много по-мъчителна и за себе си, и за майора северняк, имал нещастието да я обикне.

Не, бавно се поправи тя, постепенно осъзнала с ужас цялата истина за това, което се бе случило. Не, не само мъчителна. Преди последната нощ, преди онези болезнено сладки часове, свързали ги още по-силно, раздялата им щеше да е поне поносима. А тази сутрин й беше дори още по-тежко. През онези сладостни нощни часове Лийна бе дала на своя обичан неприятел твърде много от себе си и сега се оказа, че е невъзможно да си го върне току-така. Бе затръшнала вратата за миналото, бе направила окончателния си избор, и то без да го съзнава. Сега тя просто не бе в състояние да напусне Чейс Кортланд, въпреки всички причини, които й налагаха да вземе това решение. Еднакво невъзможно бе и да го остави и да иде на север, и да го остави и да се прибере при своите в Юга. На север, във Филаделфия, където Чейс настояваше тя да замине, може би наистина щеше да бъде в безопасност. Там бяха Джонатан и Уитни, там бе един свят, де голяма степен пощаден от жестокостите на войната. Но тази сигурност и този свят й бяха чужди. А във Филаделфия бе и законната съпруга на Чейс, която непрекъснато щеше да напомня на Лийна за забранената й страст и тайната й вина, а също и че я очаква бъдеще без Чейс. На Юг я очакваха само една загубена кауза, демобилизирана войска и, според думите на Чейс, може би и заповед за арестуването й. Блайдсуд бе опожарен, Джюъл бе мъртва, долината — изпепелена от факлите на северняците. Лийна не можеше да се върне и в Колумбия, при капитана конфедералист, когото бе оставила ранен там. Дори и да имаше начин да се добере до Колумбия, пак нямаше да тръгне. Подозираше, че е възможно отново да носи в утробата си детето на Чейс Кортланд, а дори и да не се съмняваше, никога вече не би се върнала при Съмър Аштън.

До вчера не го бе съзнавала, но последната нощ я накара да прогледне за истината. Въпреки че донякъде още бе привързана към своя храбър и нежен спасител конфедералист, тя не го обичаше истински, така, както обичаше Чейс Кортланд. След като накрая разбра от Чейс какво може да й предложи такава любов, Лийна никога не би обрекла себе си или Съмър да живеят цял живот без нея. „Отново ирония на съдбата“, помисли тя, изведнъж осъзнала това. Беше си въобразявала, че като прекара една нощ с Чейс, ще им бъде много по-лесно да направят горчивия избор, а вместо това тази единствена нощ им бе отнела възможността за избор. Както и преди, бе невъзможно да остане тук с Чейс, макар да й се искаше много… Но сега бе също тъй невъзможно и да го напусне. Трябваше да намери някакъв друг изход, който да не води до задънена улица. И то преди Чейс да се е върнал и да й е натрапил своето решение.

Лийна взе със себе си в болницата единствено колието и износената пелерина. Веднъж, в една също толкова студена и сива утрин, Грир й бе казал, че й е длъжник. Може би сега бе моментът тя да помоли капитана северняк за обещаната услуга. Щом не можеше нито да напусне Чейс, нито да остане тук с него, за нея съществуваше само една възможност. Трябваше да намери начин да остане със съюзническата армия, докато тя се подготвяше за поредния си военен поход. Трябваше да намери окончателния компромис между обичната й Конфедерация и също толкова обичния й майор федералист… Защото в крайна сметка за нея вече не съществуваше друг избор.

Грир изпълни обещанието си да й помогне, но явно не остана доволен от това, което Лийна му поиска. Все пак й уреди да почне работа в полковата полева болница, единственото място в армията, където допускаха жени. Но не одобри решението на Лийна и още повече молбата й Грир да не казва на Чейс нито какво е споделила тя, нито какво е направила, всъщност изобщо да не му споменава, че я е виждал, та той да отсъди, че е заминала при конфедералистите, че се е върнала при Съмър Аштън. Това, което Грир смяташе за жестокост, според нея бе благородство. Чейс можеше да направи много неща, но не можеше да промени хода на събитията. Бракът му бе история, бракът му бе факт и той не бе в състояние да се отрече от дадения обет. Изправен пред този необорим факт, дори Грир нямаше какво да възрази.

Ала след броени дни Лийна вече се съмняваше, че в онова мъчително утро е взела правилното решение. В известен смисъл много от доводите на Грир се оказаха верни. Само ден след завръщането на Чейс в лагера, въпреки проливните дъждове във Вирджиния, войната бе подновена по предварителния план, с което всички илюзии на Лийна се изпариха. Първите бойни действия бяха внезапни и изненадващи: съюзническата армия неочаквано трябваше да отбива офанзива на конфедералистите. Атаката щеше да се провали и това щеше да бъде последната офанзива на Робърт И. Лий, но заради нея Грант заповяда на съюзническата армия да се върне на бойното поле и да притисне конфедералистите.

Една-единствена железопътна линия продължаваше да снабдява войниците на Лий, озовали се в капана на собствените си защитни укрепления край Питърсбърг. С отрязването на тази животоспасяваща артерия, която осигуряваше храна и провизии, Лий щеше да бъде принуден да се изтегли и да се откаже от защитата на конфедеративната столица, която бе отстоявал толкова дълго. А за всеки бе ясно, че ако Ричмънд падне, правителството на бунтовниците също щеше да се предаде и войната най-после вероятно щеше да приключи.

На двайсет и девети март съюзническата армия предприе първата си съкрушителна атака срещу тази изключително важна железопътна линия. На пътя Уайт Оук двете войски се срещнаха в кратка схватка. На трийсети целият боен състав под командването на Шеридан — дванайсет хилядната кавалерия, включително отрядът на Чейс Кортланд и останалата част от дивизията на генерал Девин, вдигнаха лагер недалеч от железопътната линия при Динуиди, влизайки в схватка с далечните бунтовници. Теренът не бе подходящ за кавалерийска акция. Беше блатист, обрасъл с храсталаци и прорязан от безброй рекички и потоци. Положението се влошаваше още повече и от пролетните дъждове: чак до трийсет и първи март валя като из ведро. Провизиите и одеялата се намокриха, полевите легла заприличаха на подгизнали гъби, брезентовите палатки натежаха от стичащия се по тях дъжд. Конете хлътваха до колене в дълбоката кал, санитарните коли и каруци затъваха по пътя и не можеха да продължат нататък. Цялата дивизия на Къстър бе натоварена да прокара пътища от напречни греди за каруците с провизии и оръжие, но нетърпеливият Шеридан не искаше да чака. На трийсет и първи дивизията на Девин получи заповед да се отправи на север под неспирните дъждове и да атакува толкова важното за конфедералистите кръстовище при Файв Фокс. За кавалеристите никога не е леко да нападат укрепления на пехотинците, а сега задачата им стана стократно по-тежка заради калта и дъждовете на Вирджиния. Атакуващите отряди на Девин трябваше да нападнат в галоп, като изминат последните убийствени двеста метра за около петнайсет секунди. Но конете затънаха в калта и не можеха да се помръднат, камо ли да се впуснат в галоп. Така войниците от отряда на Девин нямаха друг избор, освен да слязат от седлата и да се окопаят, доколкото могат, опитвайки се да отстоят незащитената позиция. А отсреща укрепените бунтовници със своите по-тежки и по-далекобойни пушки направо ги смазаха.

В полевата болница в тила на северняците Лийна чу далечните бойни сигнали на тръбачите и сърцето й в миг замръзна от уплаха и ужас. Изведнъж тя осъзна, че няма по-неподходящо място за нея от съюзническата болница. Всеки предаден през шепот слух, всеки кавалерист, докарван в болницата, моментално привличаха вниманието й. И винаги я обземаха паника и страх, докато се увереше, че Чейс Кортланд не е сред мъртвите и агонизиращите. Когато възрази срещу намеренията й, Грир надали бе имал предвид това, ала сега Лийна знаеше, че е щял да бъде прав, ако й го бе изтъкнал като довод. Това вероятно щеше да е най-същественият му аргумент — неудържимият страх за живота на Чейс.

Полевата болница на Двайсет и втори мичигански полк бе разположена на един хребет, който се намираше на по-малко от миля от съюзническата фронтова линия. От тук Лийна виждаше от битката при разклона само някакъв невероятен хаос: малката поляна в далечината, на която сивите и сините редици се сражаваха, тънеше в пушек и приличаше на същинска касапница. От това разстояние куршумите не свистяха страшно. Звукът им наподобяваше пукането на пуканки, предназначени за малък лакомник, но гледката в болницата скоро опроверга тази илюзия. Чуваше се приглушеният тътен на далечните пушки, в студената мокра мъгла се носеха облачета от гърмежите, офицерите крещяха, конете бягаха подплашени, артилерията стреляше, тръбачите свиреха. Бойните знамена бяха подгизнали от дъжда, а хората около тях приличаха на шахматни фигури. В този миг Чейс се биеше някъде там. Лийна сякаш изведнъж го осъзна. Разбра го много по-ясно, отколкото ако бе чула някой слух. Разбра го от чист женски инстинкт и се разрида безпомощно, отчаяно и ужасено. След броени минути в болницата докараха първите ранени. Не мина много време и малката група се превърна в огромно множество, в порой от мъка, бликнал откъм позициите на северняците. Слязла от конете, кавалерията на Девин бе отблъсната, но Шеридан заповяда да отстояват всяка педя земя. От невероятно големия брой ранени, които изпълваха лазарета, личеше, че те правят точно това.

Само след час в болницата вече не достигаха легла, носилки, одеяла, място. Мъжете — както северняците, така и конфедералистите — лежаха, стенейки, направо на земята. Останали без ездачи, конете се бяха скупчили от двете страни на полянката. Съюзническите оръдия бяха изтеглени назад. Едно оръдие гърмеше само на няколко метра от медицинския пункт, затъваше в калта и след това отново започваше да стреля. Мъжете крещяха, но в общата врява не се разбираше нищо. Едва ли някой чуваше и дума.

Насред този хаос Лийна работеше трескаво — отчасти защото нямаше друг избор, ако искаше да помогне на прииждащите ранени войници, отчасти заради неистовото болезнено усилие да не мисли, да не се тревожи за един от северняците. Това бе по-лошо от всичко, каза си, опитвайки се да притъпи все по-големия си ужас. Това бе първата голяма битка, която наблюдаваше от толкова близо. След днешния ден вече щеше да е по-лесно, тя щеше да знае какво да очаква и да е подготвена за кръвта, смъртта и умиращите. Но въпреки това стенанията на ранените звучаха зловещо сред мълчанието на претоварените медицински сестри и мрачните забързани лекари. Обзети от ужас и болка, конете цвилеха и препускаха из гъсталака в гората около поляната. Мъжете крещяха от непоносим ужас и болка. От време навреме се чуваха неочаквани взривове от артилерийския обстрел и тътенът, с който дърветата падаха на няколко метра от тях. Мъченията сякаш ставаха все по-големи, сякаш подхранвани от само себе си с някаква канибалска настървеност. И изведнъж на Лийна й се стори, че няма да издържи и миг повече в този адски ужас.

Но все пак издържа. Този и следващия ден, по-следващия ден — също. Но не й стана по-леко. Противно на това, което непрекъснато се опитваше да си внуши, ставаше все по-зле. Накрая дори започна да си мисли, че плаща прекалено висока цена за компромиса, който накрая бе направила между своя обичан враг и обичната си кауза. Изглежда войната щеше да вземе по един или друг начин своето, колкото и Лийна да се мъчеше да се предпази.

На първи април оредялата кавалерия на Шеридан успя да завземе жизненоважния разклон при Файв Фокс, както и последната железопътна линия на Лий, която снабдяваше войниците на Конфедерацията. Така конфедеративната армия в Северна Вирджиния нямаше друг избор, освен да напусне окопите около столицата Ричмънд и да се откаже да я брани и занапред. Сега войската на Лий представляваше бледа сянка на някогашната славна армия и напредваше само колкото да оцелее. Под студените проливни дъждове от първата седмица на поредния кървав април във Вирджиния войната се бе превърнала единствено в надпревара коя от двете отчаяни армии ще се придвижи по-бързо. Последната надежда на Лий бе да се измъкне от Вирджиния и да се присъедини към частите на Джонстън в Северна Каролина. Единствената надежда на Грант бе да попречи на Лий да го стори. И северняци, и бунтовници не си доспиваха и непрестанно напредваха, а на втори пехотинците разбиха остатъците от отбраната на конфедералистите и се наложи Питърсбърг и Ричмънд да бъдат евакуирани. Из лагера на северняците се разнесе слух, че някогашният горд Ричмънд бе изоставен в пламъци, че Джеферсън Дейвис и останалите членове на правителството са избягали от обречения град посред нощ, подплашени от мрачното предупреждение на Лий, че няма никаква надежда. Накрая, на трети април, федералистите влязоха в Ричмънд и потушиха пожарите, превърнали някога красивия южняшки град в черни развалини. Уорд Ламън и още неколцина приятели бяха възмутени от излишния риск, но президентът Линкълн настоя лично да иде още на другия ден в изоставената столица на Конфедерацията. Министърът на войната Стантън обаче остана във Вашингтон, окръг Колумбия. В столицата на Федерацията всички с нетърпение очакваха края на войната.

Грант бе заповядал кавалерията на Шеридан да тръгне подир Лий, който бе побягнал панически, и да му попречи да отведе конфедеративната армия на юг, при Джонстън в Северна Каролина. Лийна нямаше време да тъжи за печалния край на Ричмънд, нито за падането на конфедеративното правителство, тъй като болницата следваше неизменно тила на кавалерията със същия неудържимо бърз ход. Сигурността, която бе очаквала да намери тук, в армията на северняците, сега й звучеше като горчива шега. Нямаше миг спокойствие, никой не знаеше къде се намира частта на Девин. Никой не знаеше какви загуби търпи. Но плитките гробове от двете страни на калните пътища, но които минаваха, бележеха техния поход като страховити улични знаци.

Лийна никога не си бе представяла войната по този начин, без решителни битки, без определено начало и край. Дните й нощите се нижеха като неспирен кошмар, сраженията не спираха и за миг — страховити, изтощителни и кървави. Лий водеше бунтовническата армия с главоломна скорост, изминаваше по трийсет и пет мили на ден, препречваше пътищата след себе си с изпочупени каруци, изоставени оръдия, пушки и вързопи одеяла, изтощени мъже и изпосталели коне. Опита се да се изплъзне от клопката на федералистите при Анелия Кортхауз, сетне при Джетърсвил. Но и двата пъти федеративната кавалерия се задържа достатъчно дълго, та пехотинците да се окопаят и да не оставят на конфедеративните части друга възможност, освен да се изтеглят пак на запад, борейки се единствено за живота си. В суматохата след падането на Ричмънд правителството на Конфедерацията не бе помислило да осигури храна за своята разбита армия и бунтовниците не само бягаха, биеха се и загиваха, но и умираха от глад. Лий изпрати във вътрешността на Вирджиния каруци с отчаян призив за помощ, но каруците се върнаха празни. Зимата и четирите години война бяха опустошили северната част на Вирджиния. Шеридан вече бе опожарил долината и територията около Уорънтън, където някога се бе простирала „Конфедерацията на Мосби“. Населението на щата гладуваше. Федералистите взимаха стотици военнопленници конфедералисти — несретници, съкрушени и разбити, които просто не бяха издържали и бяха изостанали от своята армия. Но колкото и да бе странно, повечето войници на Лий поддържаха темпото, което той налагаше, като се опитваха кавалерията и пехотата да се придвижват едновременно.

Неколцина пълководци от двете враждуващи страни бяха вдъхновили своите бойци за истински подвизи. Сляпата храброст на Шеридан и яростната му агресивност бяха разпалили дръзкия плам на неговата съюзническа кавалерия. Маклелън, или Малкия Мак, се радваше на безгранично доверие. Шърман вдъхновяваше своите войници, като се изправяше срещу невъзможното и го побеждаваше. Джеб Стюарт бе дал пример на благородство и безстрашие, на които неговата неустрашима конфедералистка кавалерия бе отвърнала по достоен начин. Но от всички генерали в двете армии единствено Робърт И. Лий се радваше на горещата любов на редниците и този кошмарен поход продължаваше единствено благодарение на неговия пример и заповеди. Войниците бяха готови да идат и в ада със своя генерал Лий, бяха готови да умрат, без да възроптаят, ако той им заповядаше това. Но все пак напрежението и изтощението от похода си казваха думата. Притиснати от съюзническите кавалерийски дивизии, прегладнелите войници на Лий не спираха нито ден, нито нощ. Препъваха се в каруците и артилерийските оръдия, говореха несвързано, скитаха се като в унес из тъмните гори, плашеха се и от сенките и стреляха по тях — и още по страшното, един по друг, оставяха мъртвите и ранените там, където бяха покосени, бореха се със сетни сили за всяка следваща миля на запад. Те бяха мъченици на една кауза, за която вече всички знаеха, че е загубена.

Призори на шести април най-после спря да вали. За първи път, откакто бяха напуснали далечните зимни укрепления, съюзническите войници се радваха на хубавото пролетно слънце на Вирджиния. Преди няколко дни, на гара Анелия, Чейс Кортланд падна лошо от коня, докато бяха под обстрела на оттеглящите се бунтовници. Генерал Девин видя това. Видя и мигновената реакция на съюзническия отряд: всички войници наобиколиха с конете поваления на земята майор и дълго го прикриваха със силен обстрел, докато той не се метна отново на седлото. Девин знаеше, че само най-добрите офицери си спечелват такава преданост от страна на своите редници. Самият Грант бе забелязал младия офицер, превел отряда си с безнадежден поход от стотици мили от едната до другата съюзническа армия. Ето защо Девин прехвърли Чейс в щаба. Добрите офицери бяха голяма рядкост, за да бъдат излагани на случайни рискове. Освен това, дали заради дългия изтощителен многодневен поход, дали от напрежение, но старите рани на Чейс от Савана отново се бяха отворили и той щеше да е по-полезен на Съюза в щаба на генерал Девин, отколкото в някой прясно изкопан гроб.

Сега Чейс отиваше в отряда, който вече бе под командването на Грир, не като командир, а като куриер. Бе изпратен от щаба на Девин да предаде новата заповед за похода на съюзническата армия днес. Кавалеристите на Грир вече бяха по седлата — всъщност от няколко дни рядко слизаха от тях — и тръбачите начело на отряда свиреха сигнал за строй.

Малко капитани на отряди имаха привилегията да получават лично инструкциите от щаба, но Грир правеше изключение — поне за Чейс. Бяха заедно от твърде много години, че да разрушават в края на войната връзката, която бяха създали помежду си. Чейс предаде на Грир заповедта и още нещо, разясни му я. Невероятната армия на Лий най-сетне изнемогваше. Отделните дивизии се отцепваха все повече една от друга и ако не се съберяха скоро, не бе изключено днес по някое време дългата сива колона да бъде разкъсана на малки групички, които съюзническите сили да се опитат да смажат. След като обясни набързо ситуацията, Чейс се усмихна едва, отправяйки мълком поздрав, с който пожелаваше лек и успешен поход. Тъкмо понечи да обърне коня, когато изведнъж Грир го повика и озадачен, Чейс дръпна юздите.

Капитан Грир се бе вторачил в ръката, с която Чейс Кортланд държеше юздите, и по брадясалото му лице се появиха бръчки на изненада, когато Грир продължи да се взира в него. Нали априлският ден бе хубав и слънчев, Чейс бе свалил ръкавиците, които бе носил непрекъснато през последната седмица. И сега, забелязал, че халката върху ръката на Чейс Кортланд я няма, Грир изведнъж се сети нещо. Сети се за едно обещание, което от самото начало се бе съмнявал, че трябва да спази. Но още преди да е казал и дума, тръбачите смениха сигнала, призовавайки към действие. Нещо вече се бе случило по зелените хълмисти възвишения на Вирджиния, разпрострели се пред тях. Сега нямаше време за подробни обяснения.

— Майоре, ами халката? Свалил ли си я или си я загубил?

На Чейс му трябваше цяла безценна минута, за да разбере какво го пита Грир. Не бе очаквал такъв въпрос. Само се смръщи от изненада. А зад него съюзническата колона, сред която беше и Грир, вече потегляше. Ездачите ругаеха, конете цвилеха и се изправяха на задни крака, вече се разнасяше заплашителният звук на стрелящи в далечината карабини. Чейс отначало само поклати глава, без да прави опит да надвика глъчта, екнала около него и Грир.

— По дяволите, майоре, важно е! Още ли си женен, или вече не? — извика ядно и отчаяно Грир и удържа жребеца, който се бе изправил на задни крака и бързаше да се присъедини към останалите коне.

— Не, бракът е анулиран. Но какво значение има за теб?

— Има, защото госпожа Лейтън е още с проклетата армия, майоре! В полевата болница на Двайсет и първи мичигански полк. Но ме помоли да не ти казвам!

Грир не можеше да се бави повече. Още докато крещеше през втурналите се коне и викащите войници, той пришпори жребеца. Чейс загледа след него, докато той не се скри сред прахоляка, вдигнат от препусналия в галоп отряд. Постоя още малко, после обърна коня и изруга, внезапно разбрал думите на Грир. Изобщо не се усъмни в тях, понеже дълбоко в себе си не вярваше, че Лийна наистина го е напуснала. Връзката им бе продължила твърде дълго и двамата бяха научили твърде много за себе си. Но не му бе дошло на ум да я потърси в съюзническите болници. Ала сега, щом научи, че тя е там, Чейс изруга тихо. Последното място, където би му хрумнало да я потърси, бяха полевите болници… а и хич не му се искаше Лийна да е там. В лазаретите животът й изобщо не бе вън от опасност, защото често се случваше някоя артилерийска граната да попадне по погрешка върху санитарните палатки. Реши да я потърси и ако се наложи, да я измъкне оттам насила, но не можеше да го направи веднага. Колкото и неистово да му се искаше, щеше да е истински късметлия, ако успееше да иде и да я потърси, преди да се стъмни. Всички съюзнически войници под командването на Шеридан — включително и Чейс — днес щяха да се сражават може би най-яростно за цялата четиригодишна война. Лийна бе избрала адско място, от което да наблюдава края на тази отчаяна война. И сега той не можеше да направи нищо, с което да намали опасностите на този безразсъден избор.

 

 

В болницата на Двайсет и втори мичигански полк Лийна знаеше само, че днес се е случило нещо много важно и че в битката участват почти всички дивизии на съюзническата кавалерия. Не бе сигурна кой е излязъл победител от кървавата схватка. Дори след залез-слънце не чуха нищо повече от обичайните лагерни слухове, на които не можеше да се има вяра. Не се виждаха куриери. Бойните тръби не оповестяваха изхода. Единственото, което Лийна чу, бе как артилерийският огън ненадейно секва и настъпва зловеща тишина. Сетне не последва нищо. Никой не дойде при нея да я успокои. Тя продължи да чака, докато се стъмни напълно, като се грижеше за ранените и се стараеше да не мисли за друго, освен за работата. Това бе истински ад, помисли Лийна, изтръпнала от страх и умора. Всички мъже, подкрепили войната и от двете воюващи страни — на Конфедерацията и на Съюза, — щяха да оттеглят своите гласове, ако бяха попаднали тук и за миг. Двете армии си приличаха толкова много. Независимо дали бяха със сини или сиви униформи, кръвта бе еднаква, страданието — също, стоновете и виковете на агония, страхът пред приближаващата смърт. Вододелът между приятели и врагове, който някога бе толкова ясен, сега се бе заличил и Лийна изведнъж се почувства изморена до смърт от войната, от мъката и всичко останало. С усилие обиколи болничните легла с чайника: изми с влажна марля напуканите от болка устни на ранените, без да обръща внимание на жалните стенания на простреляните в корема мъже, които само пищяха, ако им поднесеше глътка вода. Дълго държа със свито сърце ръката на момче, докато то бълнуваше през шепот за своя дом в Северна Каролина и се сбогуваше с майка си и сестрите си, които бе оставило там. После съвсем спокойно тя стана да вземе пелерината и един фенер и излезе от полевата болница. Знаеше, че ще намери Чейс. Където и да се намираше той, в каквото и състояние да беше, Лийна вече не виждаше основателна причина, заради която да промени решението си. Това сега бе по-важно за нея от дишането. Бе по-важно от Севера и от Юга, от сигурността и опасностите. По-важно дори от детето, което носеше в утробата си. Трябваше да намери Чейс Кортланд и да разбере дали той е жив или мъртъв.

Земята още бе влажна от ледените мартенски дъждове и с падането на мрака отново застудя. Лийна трепереше, докато обикаляше лагерите един по един и минаваше мълком покрай ранените и обичайната глъч зад всеки лагер, край извадените от строя коне, каруци, магарета, покрай тихите стенания, мириса на кафе и запалени огньове. Отговаряха на въпроса й винаги по един и същ начин. Дивизията на Девин ли? Била по на запад. Да, днес са се сражавали. Всички: Девин, Къстър, Крук, Мерит, Стаг. Да, съюзниците били удържали победа на възвишението при Сейлърс Крийк. Така поне си мислели, но никой не бе напълно сигурен и никой не познаваше хората, за които Лийна питаше.

Накрая тя откри дивизията на Девин точно когато луната се показа иззад плаващите в небето облаци, но това не бе никаква победа. Чейс не бе там. Нито пък Грир. И в суматохата никой не можеше да каже защо ги няма. Някой я прати да провери в болниците и Лийна само кимна, скривайки ужасяващия страх, който се надигаше в нея, докато търсеше Чейс сред измъчените уморени лица на ранените войници. Някои бяха бледи като платно и вече беряха душа, други бяха с изкривени от болка лица или бяха унесени в кошмарен сън от опиатите. Всички я хвърляха в ужас — рани, кръв, страдание, превръзки. В един момент й се стори, че е полудяла, че вече е мъртва и прокълната да се озове в някакъв зловещ ад. Здрачът премина в нощ, но Лийна не спираше да върви, все така разтреперана, и по страните й се търкулнаха първите сълзи, на които дълго се бе съпротивлявала.

Накрая откри в една болница недалеч от бойното поле не Чейс, а Грир. Болницата поне бе добре осветена, защото дежурният хирург продължаваше да оперира. Престилката му бе кафяво-червена от засъхналата кръв, ръцете му бяха покрити със съсиреци, сребърният хирургически скалпел лъщеше зловещо в ръката му. В светлината на фенера Лийна разпозна лицето на капитана на Чейс сред дългите редици ранени и замръзна безпомощно на място, без да отделя очи от него. От тъмносините одеяла, с които Грир бе завит чак до раменете, брадясалото му лице изглеждаше още по-бледо. Той не помръдваше. „В безсъзнание е, помисли Лийна, или е мъртъв.“ Почти пряко волята си се пресегна бавно и го докосна по лицето. Беше топло, направо изненадващо топло, защото поне с половината от съзнанието си тя бе очаквала да усети спокойната хладина на един труп. Отчасти с облекчение, отчасти ядосана, че Грир е тук, а Чейс го няма, Лийна затвори очи и отпусна уморено глава.

— Мога ли да ти помогна, скъпа?

Сепната, тя отвори очи, пое си бързо въздух и се обърна към мрака, откъдето бе чула гласа. Пред нея стоеше по-възрастна жена и от престилката и нежната загриженост, която излъчваше, Лийна разбра, че е медицинска сестра. Очите й бяха изпълнени с доброта, докато тя се взираше в пребледнялата Лийна.

— Мога ли да ти помогна? — повтори жената.

— Не знам — успя да прошепне накрая Лийна, нямаше сили дори да говори. — Търся един човек, майор от кавалерията, казва се Кортланд. Намерих капитана му тук, но него самия още не съм открила.

— Ходи ли в лагера на дивизията?

— Да, преди няколко часа. Или поне ми се струва, че оттогава се минали няколко часа. Вече загубих представа за времето.

Лийна се изправи бавно. Едвам успя да го стори, бе уморена и й се гадеше. За пръв път от началото на бременността й призляваше, помисли тя, обзета от радостна изненада. Първият от многото пъти, които й предстояха, доколкото си спомняше от думите на Уитни. Кой знае защо й се стори уместно детето да се разбунтува точно сега. Сякаш усещаше страховете на майка си за живота на баща му.

— Провери и в генералния щаб, скъпа. Това е единственото друго място, за което се сещам. Тръгни по този път. Завий наляво при кръстопътя край гората, след това продължи надолу по хълма. В подножието над поточето има малък дървен мост. Къщата е на билото на следващия хълм, вдясно. — Жената сякаш се подвоуми, преди да продължи: — Но пътят ще те преведе през… бойното поле. Ако се страхуваш…

В отговор Лийна само поклати глава и бавно се изправи. Вече не се страхуваше от духове. Нито от труповете на наскоро убитите. Беше се нагледала на покойници. Страхуваше се само да не намери трупа на един човек. Обърна се и тръгна, след това спря и погледна назад към жената.

— Този човек тук, капитан Грир, тежко ли е ранен?

— Не знам. Довели са го, преди да ми започне смяната. Май казаха, че щял да се оправи, но не се сещам нищо повече. Съжалявам.

Лийна кимна, погледна пак лицето на Грир и събра полите си, за да се отправи в последния дълъг път. Вятърът бе утихнал и нощта вече не бе толкова студена. Не бе обаче и топла, все пак бе едва началото на април. Под лъчите на луната високите, едва напъпили дървета хвърляха черни и сиви гротескни сенки. Заплетените стъбла на дивите лози и глицинията приличаха на детски драсканици на фона на огряното от месечината небе. Фенерът й хвърляше самотен блясък на около десетина крачки и Лийна пресече хълма трепереща и мълчалива. След това замръзна на място, когато пред очите й се разкри картината в подножието. От хълма до дърветата край поточето тъмната нощна трева бе покрита с неподвижни трупове. Между тях се движеха единствено санитари с носилки, които от време на време спираха. И над всичко това, както често се случваше на бойното поле, витаеше злокобна тишина. Тук-там се виждаше по някой кон с клюмнала глава, който пазеше своя повален господар. Някъде в далечината на два пъти се чу крясък на кукумявка. Лийна усети как сърцето й се свива в злокобно предчувствие и с усилие продължи стъпка по стъпка, като не дръзваше да поглежда към застиналите лица на мъртъвците, покрай които минаваше.

Вървеше по забуления в мрак път и усещаше добре познатия мирис на смърт, който се носеше из въздуха. Долови и слабия остър мирис на изгорял барут в подножието на хълма, а край потока я лъхна острото ухание на глогини. Малкото поточе ромолеше под дървения мост. Лийна мина по него и накрая видя пред себе си на възвишението бледата светлина на щабквартирата. Стисна с леденостудени ръце халката на фенера и се пресегна с вкочанени пръсти към портичката в дървената ограда на къщата, прехвърляйки мъждукащия фенер в другата ръка. Щом светлината се премести, един войник излезе напред с вдигнат мускет.

— Кой е?

Лийна застина, уплашена от въпроса на часовия.

— Извинявайте, търся един човек. Медицинската сестра в болницата ме прати да проверя тук. — Мъжът свали пушката и се приближи. — Един майор на име Кортланд. Назначен е в дивизията на генерал Девин.

— Потърсихте ли го долу в дивизионния лагер?

— Да. Там го нямаше. Проверих и във всички болници. Не може ли само да ми кажете дали е тук?

Изненада се, че гласът й трепери, и уплашена, се опита да го овладее и да не се разплаче.

— Не, по-добре идете в къщата, госпожо. — Войникът посочи рязко, но не и неучтиво, и се дръпна встрани. — Не познавам всички, които са вътре, и бих ви посъветвал да попитате сама. Питайте дежурния, който ще ви отвори вратата. Той ще ви каже дали вашият майор е вътре.

Лийна успя да кимне и примигна, за да махне сълзите, изведнъж замъглили погледа й. После събра полите си и се отправи по неравните, покрити с мъх плочи на пътечката пред нея. На вратата на боядисаната в бяло селска къща нямаше чукче, ето защо тя почука веднъж с ръка, после още веднъж по-силно, без да обръща внимание, че грубото дърво драска до кръв кокалчетата на пръстите й. Всъщност дори не усещаше.

Вратата на къщата се отвори толкова внезапно, че Лийна се сепна и за миг застина на място. Войникът, който й отвори, бе възстар, с късо подстригана прошарена коса и също прошарена четинеста брада, която висеше на кичури, сякаш човекът не бе решил още дали да я остави дълга. Бе облечен с изпръскана с кал куртка на редник, а на раменете му доста немарливо бяха пришити нещо като офицерски нашивки. В едната си ръка държеше незапалена цигара, а в другата — купа с нарязани краставички и сметана. Лийна почувства, че е изненадана как той изобщо бе успял да й отвори вратата, а в същото време й се струваше, че го е виждала някъде. Но освен войниците в отряда на Чейс и тези, които бяха зимували в Блайдсуд, тя май не познаваше други северняци. Пък и сега бе прекалено уморена и заета с други мисли, за да мисли за това.

— Извинете, но търся един човек. Медицинската сестра в последната болница, в която проверих, ме прати да проверя тук. Дали случайно при вас не е един майор от кавалерията, казва се Кортланд?

Прошареният войник се стъписа и се взря напрегнато в пепелявото лице на жената. Генерал Грант разпознаваше вирджинския акцент веднага, щом го чуеше. Беше го чувал преди години, по време на Мексиканската война, когато бе служил заедно с един млад офицер инженер, на име Робърт И. Лий.

— Да, мисля, че имаме тук майор Кортланд, млада госпожо. Да ви го доведа ли да поговорите с него?

Лийна би отговорила с „не“, ако бе в състояние да обмисли отговора достатъчно бързо. Би спряла съюзническия войник, който бързо се отправи към бедния салон на селската къща. Чейс бе жив и здрав. Това бе всичко, което искаше да разбере. Нов първия миг я бе заляло толкова силно облекчение, че тя сякаш изгуби дар слово. Продължи да стои безпомощно и мълчаливо, смутена от сълзите, които рукнаха изведнъж по премръзналите й на нощния студ страни. Войникът се появи отново на вратата, следван от Чейс. Вече бе твърде късно тя да се опита да се махне, дори и да искаше да го направи.

За миг Чейс само стоеше и се взираше в нея с очи, в които се четеше изненада, че я вижда. После изведнъж тръгна към разтрепераната жена и я прегърна с ръка, корава, но също трепереща, сякаш под напора на някакво внезапно обзело го чувство.

— Лийна, слава Богу! Къде, по дяволите, беше през цялото това време?

— С армията, Чейс. Не можех да те оставя, не можех отново да направя това. Не исках да понеса горчивината на още една караница, но не можех да ида във Филаделфия, както настояваше ти. Не виждах смисъл само да ни излагам на поредната…

— Вече знам, че си с армията, Лий. Разбрах го сутринта, но битката вече беше започнала. Но когато успях да се добера до Двайсет и първи мичигански полк, там не те бяха виждали от часове! Никой не знаеше кога си тръгнала и къде, по дяволите, си отишла! Търсих те из цялата проклета армия! Часове наред. Къде, да му се не види, си била цяла вечер!

Застанала в тъмната студена нощ на Вирджиния, заобиколена от двете армии и от далечните звуци, които съпътстваха ужасите на войната, Лийна бе смаяна от пълната си неспособност да разбере, от своето объркване и изненада. Не бе очаквала такава реакция от Чейс, не бе очаквала да чуе тъкмо такъв въпрос. Щеше да го разбере, ако й бе ядосан, задето е тръгнала, без да се сбогува. Или защото е отказала да замине за Филаделфия, както той бе намислил. Ала въпросът, който сега й задаваше, просто я извади от релси.

— Ами… тръгнах да те търся, Чейс. След днешната битка никой не знаеше… Страхувах се. И започнах да… започнах да мисля, че… — Изведнъж в нея се надигна непоносима болка и най-неочаквано Лийна залитна напред и се разрида безутешно. Само по инстинкт Чейс вдигна навреме ръце, за да я хване и тя да не падне. — О, Господи, не ми се сърди, Чейс! Не можех да не го направя! Тази вечер вече бях започнала да мисля, че си мъртъв! Търсих те под дърво и камък часове наред и никъде не те намерих! Не знам дори какво щях да направя, ако те бях открила мъртъв. Може би щях да легна до теб и също да умра, не знам. Търсих те навсякъде и не те намерих никъде…

— Успокой се, Лийна, вече всичко е наред. Всичко свърши. Не ти се сърдя. Тук съм и съм добре… и двамата сме добре. Това е най-важното. Хайде, любима, успокой се.

Той също най-неочаквано бе притворил очи и се замъчи да овладее чувствата си, неспособен да говори, тъй като на гърлото му бе заседнала буца. Господи, колко добре разбираше страха, движил Лийна тази нощ. През последната дълга седмица и Чейс не знаеше къде е тя и бе изпитвал същия страх за нея. А снощи не можеше да пренебрегне задълженията си и да я потърси в лагера. Сякаш нямаше начин да я намери… Войната продължаваше да бушува около тях. Пак хвърчаха щитове, гърмяха пушки, избухваха гранати. Божичко, каква нощ… и за двамата.

— Успокой се, Лий! Почти всичко свърши. Войната почти приключи и ние двамата сме добре. Днес хванахме в капан една трета от армията на Лий — отрязахме им пътя и пленихме повечето от тях. Вече му се вижда краят.

— Една трета от армията на Лий! — Неочаквана болка прониза Лийна в сърцето, въпреки че в него бушуваха какви ли не други чувства. „Войната свършва? Югът е победен?“

Сякаш доловил инстинктивно мъката й, Чейс я прегърна още по-силно и я притегли до себе си, поклащайки глава в знак на категорично несъгласие.

— Господи, недей, Лий… Не им пожелавай да не губят надежда. Пожелай им да се предадат, ще бъде много по-добре за тях. Грант за това е тук тази вечер. Ще изпрати покана на Лий да обсъдят утре условията на капитулацията.

— Но Лий няма да се предаде. — Лийна познаваше чудесно вирджинците, бе една от тях. — Ще се опита да се промъкне на юг и да се присъедини към Джонстън в Северна Каролина. Знаеш го.

— Да, знам. Но няма да му позволим, Лий. Стигне ли планините, току-виж започнал партизанска война, така че не можем да му позволим.

Лийна още не можеше да реагира. Изглеждаше толкова невероятно, за да бъде истина. Помнеше много ясно първия славен ден в Ричмънд. Спомняше си Верена Дейвис в Белия дом на Конфедерацията, спомняше си и Лий там, както и Стюарт, и Джеб Стюарт. Цялата някога непристъпна увереност и гордост на Вирджиния. Сега Лийна си представяше само изгорените плантации и опустошените ферми в долината. Бяха загубили всичко, без да спечелят… Не, може би не нищо. Може би това, че накрая всичко свършваше, все пак значеше нещо за тях.

— Не, Чейс, генерал Лий никога няма да приеме унизителни условия. Ако го победите честно, ще се предаде. Той е истински джентълмен, за да стори друго. Ако не може да се добере до Джонстън, знам, че ще се предаде заедно с армията.

Лийна притвори очи от болка и се опита да се пребори с нахлулите в очите й сълзи. Усети как Чейс допира глава до нейната, как бавно и нежно я целува по замръзналите й на нощния студ коси.

— Лий, ще мине страшно много време, докато това стане. Но ти ме изслушай. Имам да ти кажа нещо много важно. Вече не съм женен. Бракът ми със Сюзан е анулиран. Ожени се за мен, Лийна. Ожени се за мен, докато пак не се е появила някоя пречка, която да ни раздели.

— Да се оженя за теб ли? — Лийна много бавно осмисли думите му. Бе стъписана и изморена, опитваше се да повярва, че въпросът, който току-що й е задал, бе истински. — Но…

Извърна се неволно, за да погледне ръката на Чейс, с която я бе прегърнал през рамото. Мрачните облаци бяха скрили луната, но бледата златиста светлина от запалените в къщата лампи осветяваше следата върху пръста на Чейс, където преди бе халката. Нямаше го уличаващия блясък на брачния златен пръстен. За миг Лийна не можеше да повярва на очите си. После кимна бавно, почти зашеметена.

— Да, ще се омъжа за теб, Чейс. Веднага щом войната свърши, разбира се.

— Не, още сега. — Чейс инстинктивно отдръпна ръце от разтрепераните й рамене. В гласа му отново се долови суровост, очите му, които търсеха нейните очи, изведнъж станаха някак отчуждени. — Ожени се за мен сега или никога, Лийна. Реши кое от двете е по-важно за теб. Аз? Или Югът?

Лийна се колеба само миг, въпреки че този единствен миг тежеше от неизречена болка. Бе взела това решение още преди няколко седмици, осъзна изведнъж тя. Само не го бе признала нито пред себе си, нито пред Чейс. Чудото бе станало и той бе свободен. Сега тя нямаше намерение да жертва напразно бъдещето и на двамата заради обречената Конфедерация. Беше се просълзила, но кимна недвусмислено и притисна силно и продължително лице в добре познатата, някога омразна синя униформа на войника северняк, застанал до нея.

— Да, ще се омъжа за теб, Чейс. Още тази вечер, ако искаш. В известен смисъл дори сме закъснели. Вече май пак нося твоето дете в утробата си.

Тя си пое дъх, изпъшка, не прорида и вдигна глава, за да срещне погледа му, опитвайки се да му се усмихне.

— Това е една от причините този път да остана при проклетите ти северняци. Исках да бъда възможно най-дълго до теб и си мислех, че твоята армия е най-безопасното място.

Върху измореното лице на Чейс не се появи усмивка, напротив — някаква тъга, пробудени от забравен страх. Продължи да я прегръща и накрая Лийна усети как той се разтреперва.

— Обичам те, Лийна, такава, каквато си. В това отношение не би трябвало да искам да те променям, но от време на време ме изкушаваш. Бог ми е свидетел колко много ме изкушаваш сега. — Продължи да държи ръце на раменете й, но отстъпи малко, за да я погледне в златистата светлина. — Тогава ще се оженим още тази вечер. Може би, омъжена за мен, ще бъдеш по-склонна да слушаш от време на време какво ти казвам. Особено сега, когато може би вече е намесено и нашето дете, съм длъжен да взема отношение какво ще правим през следващите дни. Ще те заведа някъде, където да си в безопасност. Знай, че зле ти се пише, ако пак почнеш да се инатиш. — Чейс си пое дълбоко въздух и погали косите й с още една целувка. — Чакай ме, Лий. Чакай ме тук. Ще проверя дали мога да открадна поне един час за себе си, за да се оженим веднага!

И след като млъкна, Чейс пак не се отдели от нея. Изведнъж Лийна усети в прегръдката му неистово напрежение. Усети как той споделя безмълвно с нея цялата мъка и болка, които бе преживял през последните години и които го бяха довели до тук, пробудилия се страх, че ще я загуби отново, остави ли я да замине. Както бе ставало толкова пъти в миналото. Лийна го притегли още по-плътно до себе си и се разплака от внезапното болезнено прозрение и съчувствие. Продължи да го прегръща още дълго, сякаш в мълчалив отчаян отговор, като че ли не я интересуваха нито воюващите армии, нито техните каузи, нито каквото и да било. Този път бяха променили завършека. В крайна сметка бяха избягали от неизбежното.

— Обичам те, Чейс. Върви да си издействаш един час, няколко минути, колкото успееш. Този път се заклевам, че ще те чакам точно на това място. Този път нищо няма да застане между нас. Никога повече.